Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Courrier sud, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 1 глас)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011)
Разпознаване
Весела Филипова (2011)
Корекция и форматиране
bashtata (2011-2012)

Издание:

Антоан дьо Сент-Екзюпери

Избрани творби

 

Френска

Второ/трето издание

 

Литературна група — художествена

 

Редактор: Пенка Пройкова

Художник: Иван Кьосев

Художник-редактор: Ясен Васев

Техн. редактор: Олга Стоянова

Коректори: Евгения Кръстанова, Петя Калевска

 

Дадена за набор: 12.XII.1979 г.

Подписана за печат: 6.V.1980 г.

Излязла от печат: 30.V.1980 г.

 

ДИ „Народна култура“ — София

История

  1. — Добавяне

V

— Вие, у мене, по това време, Женевиев… Колко сте бледа…

Женевиев мълчи. Часовникът тиктака непоносимо. Светлината на лампата се смесва вече със светлината на зората — неприятно питие, което причинява треска. Тоя прозорец предизвиква отвращение. Женевиев прави едно усилие!

— Видях светлина и дойдох… — И не намира нищо друго да каже.

— Да, Женевиев, аз… аз, ето на, се ровя из книгите.

Неподвързаните книги образуват жълти, бели, червени петна: „Листенца от цвят“ — мисли Женевиев. Бернис чака. Женевиев стои неподвижна.

— Мечтаех в онова кресло, Женевиев. Разтварях една книга, сетне друга и имах чувството, че съм чел всичко.

Той иска да си даде старчески образ, за да прикрие възторга си, и с най-спокоен глас казва:

— Искате да ми кажете нещо ли, Женевиев?

Но в глъбините на душата си мисли: „Това е чудо на любовта.“

Женевиев се бори с една-единствена мисъл: той не знае!… И го гледа с учудване. Добавя високо:

— Аз дойдох…

И прокарва ръка по челото си.

Прозорците побеляват и изпълват стаята със светлина на аквариум. „Лампата гасне“ — мисли Женевиев.

Сетне изведнъж, обзета от мъка, казва:

— Жак, Жак, отведете ме.

Бернис е блед, взема я в ръцете си и я люлее.

Женевиев затваря очи:

— Вие ще ме отвлечете…

Времето лети върху това рамо, без да причинява болка. Това е почти радост — да се отречеш от всичко: изоставяш се, течението те отнася, струва ти се, че собственият ти живот изтича… изтича. Тя мечтае гласно:

— Без да ми се причинява болка.

Бернис милва лицето и. Тя си спомня за нещо: „Пет години, пет години… и това е позволено! — Мисли още: Аз му дадох толкова…“

— Жак!… Жак… Синът ми умря.

— Знаете ли, аз избягах от къщи. Имам такава нужда от спокойствие. Не съм още разбрала, не изпитвам още мъка; Дали не съм жена без сърце? Другите плачат и биха искали да ме утешат. Те са разчувствувани, че са толкова добри. Но виждаш ли… аз нямам още спомени.

На тебе мога да разкажа всичко. Смъртта настъпи в голямо безредие: инжекции, превръзки, телеграми. След няколко безсънни нощи струва ти се, че сънуваш. През консултациите подпираш на стената главата си, която е куха.

А какъв кошмар бяха споровете с мъжа ми! Днес, малко преди… той хвана китката ми и аз помислих, че ще я изкълчи. Всичко това заради една инжекция. Но аз знаех… не бе дошло времето. Сетне той ме моли за прошка, но то не беше важно! Аз отговарях: „Да… да… пусни ме да отида при сина си.“ Той ми препречи вратата: „Прости ми… имам нужда от това!“ Явна прищявка. „Пусни ме да мина. Прощавам ти.“ А той: „Да, само от уста, не от сърце.“ И още все така; аз полудявах.

И, разбира се, когато всичко се свърши, човек не чувствува голямо отчаяние. Едва ли не се учудваш от спокойствието, от тишината. Мислех… мислех: „Детето си почива.“ Това е всичко. Струваше ми се също тъй, че пристигах призори някъде много далеч, не зная къде, и не знаех вече какво да правя. Мислех: „Пристигнахме.“ Гледах спринцовките, лекарствата и си казвах: „Това вече няма смисъл… пристигнахме.“ И загубих съзнание.

Изведнъж тя се учудва.

— Безумна бях, че дойдох.

Тя чувствува, че там зората огрява едно голямо бедствие. Студени и измачкани покривки, кърпи, захвърлени по мебелите, един прекатурен стол. Тя трябва бързо да се противопостави на тоя разгром на нещата. Трябва бързо да дръпне онова кресло на мястото му, оная ваза, тая книга. Трябва да се изтощи напразно, за да възвърне реда на нещата, които обкръжават живота.