Антоан дьо Сент-Екзюпери
Южна поща (5)

I

Трябва да се върна назад и да разкажа за тия изминали два месеца, иначе какво би останало от тях? Когато събитията, за които ще разкажа, довършат постепенно своето слабо вълнение, своите концентрични кръгове над ония действуващи лица, които те просто са заличили, както се заличават водните кръгове в езеро, когато бъдат притъпени острите вълнения, сетне — по-малко острите и след това — сладостните, за които съм благодарен на тия събития, светът отново ще ми се стори сигурен! Нали мога вече, без да ме лъхва жалба за миналото, да се разхождам там, дето би трябвало споменът за Женевиев и Бернис да ме измъчва жестоко?

Два месеца по-рано той отиваше към Париж, но след толкова дълго отсъствие не намираш вече мястото си — ти си ненужен в града. Той беше сега само Жак Бернис, облечен в сако, което миришеше на камфор. Движеше се е изтръпнало, несръчно тяло и изваждаше от чантите си, прекалено добре подредени в един ъгъл, всичко, което те сочеха като неустойчиво и временно: стаята не бе още превзета от бельото и от книгите… „Ало… Ти ли си?“ Той опитва доколко са запазени приятелските връзки. Възкликват, поздравяват го: — Истинско привидение! Браво!

— Е, да! Кога ще те видя?

Тъкмо днес не са свободни. Утре ли? Утре играят голф, но нека дойде и той. Не иска ли? Тогава вдругиден. За вечеря. Точно в осем часа.

Той влиза в един дансинг с тежка стъпка, без да сваля горната си дреха, като някой изследовател между жигола в заведението. Те прекарват своята нощ тук като риби в аквариум, изричат някоя любезност в стихове, танцуват и отиват отново да пият. В тая лека среда, дето той единствен е с разсъдъка си, Бернис стои изправен и се чувствува тежък като хамалин. Мислите му не излъчват никаква светлина. Той се движи между масите, запътен към едно свободно място. Очите на жените, досегнати от неговите, го отбягват, като че угасват. Младежите се отстраняват гъвкаво, за да му сторят път. Също както нощем при обиколката на дежурния офицер цигарите падат от пръстите на часовоите.

Ние намирахме тоя свят всеки път, също както бретонските моряци намират при завръщането си селото си хубаво като илюстрована картичка, и прекалено вярната годеница, едва-едва поостаряла. Така, както гравюра от някоя книга на детинството ни винаги остава същата. Когато виждахме как всичко е на мястото си, тъй добре подредено от съдбата, ние усещахме страх от нещо неясно. Бернис се осведомява за един приятел: „Да, да. Същият. Работите му не вървят много добре. Нали знаеш… животът…“ Всички бяха пленници на самите себе си, ограничени от тая неясна спирачка и не като него, беглеца, детето, което не притежава нищо, вълшебника.

Лицата на приятелите му — леко похабени, поотслабнали от две зими и от две лета. Оная жена в ъгъла на бара той я познаваше. Лицето й — малко поуморено, раздавало толкова усмивки. Барманът — същият. Достраша го да не би той да го познае, сякаш ако го повикаше, гласът щеше да възкреси в него някакъв мъртъв Бернис, един Бернис без криле, Бернис, който не бе избягал.

През време на връщането му един пейзаж полека — лека започваше да се изгражда около него също като затвор. Пясъците на Сахара и скалите на Испания се бяха махнали постепенно като театрални дрехи от истинския пейзаж, който щеше да се появи. Най-сетне, щом мина границата, равнината му поднесе своя Перпинян. Тая равнина, дето още се точеха полегати потоци от слънце, удължени и всеки миг все по-намалени, тия златисти одеяния по тревата, всяка минута все по-нежни, по-прозрачни, които не гаснат, а се изпаряват. Тогава се появява зелената тиня, тъмна и нежна под синия въздух. Това спокойно дъно. С намалена скорост, спускане към дъното на това море, дето всичко почива, дето всичко е очевидно и трайно като стена.

Това отиване с кола от летището до гарата. Тия лица насреща му — заключени, твърди. Тия тежки ръце, върху които бе начертана тяхната участ, сложени върху коленете. Тия селяни, които се връщаха от нивите и които колата почти досягаше. Тая девойка пред портата, която очакваше един мъж между сто хиляди и която се бе отрекла от сто хиляди надежди. Тая майка, приспиваща своето дете, на което вече робуваше, и която не можеше да избяга.

Намиращ се в тайната на нещата, Бернис се връщаше в своята страна по най-близката пътека, с ръце в джобовете, без куфар, пилот от въздушната линия. В най-замрелия свят, дето, за да се махне един зид или да се удължи една нива, трябваше двайсет години да се води процес.

След две години в Африка с подвижните пейзажи, постоянно сменяващи се като морска повърхност, но които, скривайки се един след друг, оголваха оня стар пейзаж, единствения, вечния, от който той бе излязъл, сега той — тъжен архангел — стъпваше на истинска земя.

„И всичко си е същото…“.

Той се боеше, че ще намери нещата различни, а ето че страдаше, виждайки ги същите. Сега не очакваше от срещите и приятелствата нищо друго, освен смътна досада. Отдалеч човек си въобразява разни неща. При заминаване човек с болка в сърцето изоставя зад себе си всички нежни връзки, но също тъй има странното чувство, че оставя в земята едно заровено съкровище. Понякога тия бягства свидетелствуват за скъперническа любов. През една нощ, населена със звезди в Сахара, когато мислеше за тия далечни нежни връзки, топли и покрити от нощта, от времето, като семена, той усети внезапно, че се е отдалечил малко, за да гледа как те спят.

Облегнат на повредения самолет, пред оная извита линия на пясъка, пред оня огънат хоризонт, той бдеше над тия нежности като овчар…

„И ето какво намирам при връщането си!“

Един ден Бернис ми писа:

… Не ти говоря за връщането си. Аз се чувствувам господар на това, което е около мене, когато то ражда вълнения у мене. Но ни едно вълнение не се пробуди. Приличах на закъснял поклонник, който пристига само с една минута закъснение в Ерусалим. Неговото желание, вярата му току — що са умрели: той намира камъни. Тоя град тук: само стена. Искам да си замина обратно. Спомняш ли си първото ни заминаване? Бяхме заедно. Мурция, Гренада — украшения във витрината им и тъй като ние не се приземихме там, бяха погребани в миналото. Сложени там от вековете, които се оттеглят. Моторът произвеждаше плътно бръмчене, което единствено съществува и зад което гледката минава мълчаливо като филм. И студ — защото летяхме високо, — и тия градове, пленени от леда. Спомняш ли си?

Аз запазих бележките, които ти ми подаваше:

„Внимавай, ако това чудновато дрънчене… се увеличи, не тръгвай през пролива.“

След два часа при Гибралтар: „За прекосяването почакай до Тарифа: там е по-добре.“

При Танжер: „Не кацай дълго: теренът е мек.“

Само толкова. С тия думи се завоюва светът. Откри ми се една стратегия, кратките заповеди на която я правеха много силна. Танжер, това незначително градче, бе моето първо завоевание. То беше, знаеш ли, моят първи обир. Ла. От началото — отвесно, но много далеч. Сетне, през слизането, онова разцъфване на ливади, на цветя, на къщи. Аз разкривах един потънал град, който оживяваше. И изведнъж — едно чудесно откритие: на петстотин метра от мястото за приземяване един арабин, който ореше, когото аз привличах към себе си, от когото създавах човек от мой мащаб, който бе наистина моя военна плячка или мое творение, или моя игра. Аз бях взел един заложник и Африка ми принадлежеше.

Две минути след това, изправен върху тревата, аз бях млад, сякаш пуснат от някоя звезда, дето животът почваше сега. В тая нова атмосфера, в тая почва, в това небе, чувствувах се като младо дърво. Аз се протягах след пътуването и чувствувах очарователен глад. Правех широки, гъвкави крачки, за да се отморя от пилотирането, и се смеех, че съм покрил сянката си: приземяването.

А пролетта! Спомняш ли си тая пролет след сивия дъжд на Тулуза? Тоя толкова нов въздух, който минаваше между нещата. Всяка жена носеше в себе си някаква тайна: акцент, жест, мълчание. И всички бяха желани. И сетне, нали ме знаеш, това бързане да тръгна отново, да търся по-надалеч онова, което предчувствувах и не разбирах, защото аз бях търсач на извори, чиято пръчка потреперва, която той разхожда по света, докато открие съкровището.

Ала кажи ми какво търся аз и защо изправен до моя прозорец, прислонен в града на моите приятели, на моите желания и на моите спомени — защо съм безнадежден? Защо за пръв път не откривам извор и се чувствувам толкова далеч от съкровището? Какво е това неясно обещание, което ми дадоха и което един загадъчен бог не удържа?

 

Намерих извора. Спомняш ли си? Това е Женевиев…

Четейки тия думи на Бернис, Женевиев, аз затворих очи и ви видях отново като девойче. Петнадесетгодишна, когато ние бяхме на тринадесет. Как бихте могли вие да остареете в нашите спомени. Вие бяхте останали онова крехко дете и когато чувахме да се говори за вас — учудени, ние си представяхме, че именно това дете върви в живота.

Докато други водеха пред олтара една вече оформена жена, Бернис и аз вдън Африка годявахме едно девойче. Вие, дете на петнадесет години, бяхте най-младата майка. На възраст, когато човек дере голите си нозе по клонищата, вие искахте царска играчка — една истинска люлка. И докато за вашите близки, които не долавяха чудото, вие правехте в живота скромни жестове на жена, за нас вие оживявахте една вълшебна приказка и влизахте в света през омагьосаната врата — както на костюмиран бал, детски бал — в премяна на съпруга, на майка, на вълшебница.

Защото вие бяхте вълшебница. Спомням си. Вие живеехте зад дебелите зидове в една стара къща. Виждам ви отново облакътена на прозореца, пробит като бойница, дебнейки луната. Луната се издигаше. И равнината почваше да шуми и размърдваше по крилете на щурците техните малки кречетала, по корема на жабите техните звънчета и по шиите на воловете, които се прибират, техните хлопатари. Луната се издигаше. Понякога от селото се чуваше погребален звън, който съобщаваше на къщните, щурчета и на полските, и на житата необяснимата смърт. И вие се навеждахте напред, разтревожена само за годениците, защото нищо не е тъй заплашено, колкото надеждата. Но луната се издигаше. И тогава, заглушавайки погребалния звън, кукумявките почваха да се викат една друга за любов. Бездомните кучета седяха в кръг и виеха срещу луната. И всяко дърво, всяка тревичка, всяка тръстика бяха живи. И луната се издигаше. Тогава вие ни хващахте за ръце и ни казвахте да слушаме, защото това са шумовете на земята — че те успокояват и че те са добри.

Вие бяхте толкова добре прикътана в тоя дом и около него в тая жива одежда на земята. Вие бяхте сключили толкова съглашения с липите, с дъбовете, със стадата, че ние ви наричахме тяхна принцеса. Когато вечер подреждаха света за през нощта, вашето лице се успокояваше постепенно. „Чифликчията е прибрал добитъка си.“ Вие виждахте това по далечните светлини на оборите. Някакъв глух шум: „Затварят каналите.“ Всичко бе в ред. Най-сетне бързият влак от седем часа вечерта профучаваше като буря, навлизаше в областта и изчезваше, изчиствайки най-сетне вашия свят от всичко, което е тревожно, подвижно, несигурно, подобно на лице до прозореца на спален вагон. И сега идеше вечерята в една преголяма трапезария, слабо осветена, дето ти ставаше царица на нощта, защото ние бдяхме над тебе непрекъснато като шпиони. Ти сядаше мълчалива между стари хора, посред ония дървени украси на стените и приведена напред, поднесла, на златистия кръг на абажура единствено косата си, увенчана със светлина — ти царуваше. Ти ни изглеждаше вечна, защото беше тъй хубаво свързана с нещата, толкова уверена в нещата, в мислите си, в бъдещето си. Ти царуваше…

Но ние искахме да знаем дали бе възможно да те накараме да страдаш, да те стиснем в прегръдки до задушаване, защото чувствувахме в тебе една личност, която искахме да извадим наяве. Искахме да предизвикаме нежност или мъка. И Бернис те вземаше в прегръдката си и ти се изчервяваше. И Бернис те притискаше по-силно, и очите ти ставаха блестящи от сълзи, но без да погрознеят устните ти, както на старите жени, когато плачат. И Бернис ми казваше, че тия сълзи идат от едно внезапно препълнено сърце, че са по-скъпоценни от диаманти и че оня, който би ги изпил, ще стане безсмъртен. Той ми казваше също, че ти обитаваш тялото си, както вълшебницата — водата, и че той знаел хиляди магии, с които може да те измъкне на повърхността, най-сигурната от които била да те разплаче. Така ние крадяхме от тебе любов. Но когато те оставяхме, ти се смееше и тоя смях ни изпълваше със смущение. Така отлита птиче, което не е държано здраво.

— Женевиев, чети ни стихове.

Ти четеше малко и ние мислехме, че ти вече знаеш всичко. Ние никога не те бяхме видели учудена.

— Чети ни стихове…

Ти четеше и по тоя начин ние се учехме за света, за живота и това ни идеше не от поета, от твоята мъдрост. И отчаянието на влюбените, и плачът на цариците ставаха велики спокойни неща. В твоя глас те умираха от любов с толкова спокойствие…

— Женевиев, вярно ли е, че се умира от любов?

Ти прекъсваше стиховете и се замисляше сериозно. Несъмнено търсеше отговора в папратите, в щурчетата, в пчелите и отговаряше „да“, защото пчелите умират от любов. Това бе необходимо и спокойно, кротко.

— Женевиев, какво е това любовник?

Ние искахме да се изчервиш. Ти не се изчервяваше. Само малко по-замислена, ти гледаше направо езерцето, трепетно от луната. Ние мислехме, че за тебе любовник беше тая светлина.

— Женевиев, имаш ли любовник?

Този път ще се изчервиш! Но не! Ти се усмихваше без стеснение. Клатеше глава. В твоето царство един сезон носи цветя, есента — плодовете, друг сезон носи любовта: животът е прост.

— Женевиев, знаеш ли какво ще направим по-късно? Ние искахме да те смаем и те наричахме слаба жена.

— Слаба жено, ние ще бъдем завоеватели.

Ние ти обяснявахме живота. За завоевателите, които се връщат обременени от слава и вземат за своя любовница оная, която са обичали.

— Тогава ние ще бъдем твои любовници. Робиньо, чети ни стихове…

Но ти вече не четеше. Ти остави книгата. Изведнъж почувствува живота си толкова сигурен, както едно дръвче би усещало, че расте и че е излязло на свят от семето. Съществуваше само необходимото. Ние бяхме баснословни завоеватели, но ти се осланяше на твоите папрати, на твоите пчели, на твоите кози, на твоите звезди, ти слушаше гласа на твоите жаби, ти черпеше твоето доверие от целия този живот, който възлизаше и наоколо ти в нощния покой, и в самата тебе — от глезените ти към твоя тил, — възлизаше за тая неизразима и все пак несъмнена участ.

И тъй като луната бе високо и беше време за сън, ти затваряше прозореца и луната блестеше зад стъклото. А ние ти казвахме, че си затворила небето като витрина и че луната бе пленена там, както и шепа звезди, защото ние се опитвахме чрез всички символи, чрез всички примки да те завлечем под външния облик, в дъното на моретата, дето ни зовеше нашата тревога.

… Аз пак намерих извора. Тя именно ми трябваше, за да си почина от пътуването. Тя е действителност. Другите… Има жени, за които казваме, че след любовта биват отхвърлени чак до звездите, че са само сътворени от нашето сърце. Женевиев… Ти си спомняш, нали, ние казвахме, че в нея живеят и други съществувания. Аз отново я намерих, тъй както отново се намира смисълът на нещата, и вървя до нея в един свят, на който откривам най-сетне същината…

Тя идеше при него като изпратена от нещата. Тя служеше като посредница — след хиляда разлъки, за хиляда свързвания. Тя му възвръщаше тия кестенови дървета, тоя булевард, тоя фонтан. Всяко нещо отново донасяше тайната в оня център, който е неговата душа. Оня парк не беше вече кастрен, подстригван и оголен като за някой американец, но тъкмо в него човек намираше онова безредие в алеите, ония мъртви листа, оная загубена кърпичка, дето личат стъпките на влюбени. И тоя парк ставаше примка.