Антоан дьо Сент-Екзюпери
Южна поща (21)

III

Жак Бернис, тоя път преди твоето пристигане аз ще разкрия кой си ти. Ти, когото от вчера радистите определяха точно къде се намираш, който ще прекара тук установените двайсет минути, за когото аз ще отворя кутия консерви и бутилка вино, който няма да ни разправя нито за любовта, нито за смъртта, нито за някоя от истинските проблеми — а за посоката на вятъра, за състоянието на небето, за своя мотор. Ти, който ще се смееш на остроумието на някой механик, ще пъшкаш от жегата, ще приличаш на всеки от нас…

Аз ще разкажа какво пътуване направи ти. Как отстраняваш облика на нещата, защото твоите стъпки редом с нашите не са като нашите.

Ние имахме едно и също детство и ето че в моя спомен внезапно изниква оня стар, порутен и отрупан с бръшлян зид. Ние бяхме смели деца: „Защо се страхуваш? Бутни вратата…“

Стар, порутен и отрупан с бръшлян зид. Изсъхнал, пронизан, изваян от слънцето, действителен. Между листата шумоляха гущери, които ние наричахме змии, тъй като вече обичахме дори образа на бягството, което е смъртта. Всеки камък от отсамната страна беше топъл, излюпен като яйце и овален като яйце. Това слънце освобождаваше от всякаква загадъчност всеки къс от земята, всяко клонче. Отсам зида царуваше в своето богатство, в своята пълнота полското лято. Ние съзирахме една камбанария. Чувахме една вършачка. Синевата на небето запълваше всички празнини. Селяните жънеха житото, свещеникът пръскаше лозето си, в гостната родителите ни играеха бридж. Ние наричахме ония, които бяха обработвали шейсет години тоя кът на земята, които от рождение до смърт съхраняваха това слънце, тия жита, това жилище, ние наричахме тия сегашни поколения „групата пазачи“. Защото ни се искаше да си представяме, че сме върху най-застрашен остров между два опасни океана, между миналото и бъдещето.

„Завърти ключа…“

На децата бе забранено да натискат тая малка зелена врата — с изтъркана зелена боя на стара лодка, да пипат грамадната ключалка — изход, ръждясал от времето като стара морска котва.

Несъмнено страхуваха се за нас от тоя водоем под открито небе — ужас да не би някое дете да се удави в барата. Зад вратата спеше вода, която ние наричахме неподвижна от хиляда години и за която мислехме всеки път, щом чуехме да се говори за мъртва вода. Мънички кръгли листа я покриваха със зелена тъкан: ние хвърляхме камъни, пробиваха дупки.

Каква свежест имаше под клоните — много стари и много тежки, — които носеха товара на слънцето. Никога лъч не бе ожълтил нежната морава на насипа, нито достигнал скъпоценната тъкан. Камъкът, който бяхме хвърлили, започваше пътя си като звезда, защото за нас тая вода беше бездънна.

„Да седнем…“ Никакъв шум не стигаше до нас. Ние се наслаждавахме на свежестта, на мириса, на влажността, които подновяваха нашата плът. Бяхме се загубили до границите на света, защото вече знаехме, че да пътешествуваш, това значи преди всичко да промениш плътта си.

„Тук е опакото на нещата…“

Опакото на това лято, толкова уверено в себе си, на това поле, на тия лица, които ни държаха пленници. И ние мразехме тоя наложен ни свят. За вечеря отивахме към къщата, натежнели от тайни, подобно индийските плувци, които търсят бисери. В мига, когато слънцето потъва, когато покривката на масата е розова, ние чувахме да се произнасят думите, които ни причиняваха болка:

„Дните се удължават…“

Тогава се чувствувахме отново обсебени от оня стар припев, от тоя живот, изплетен от сезони, ваканции, сватби и смърт. Цялата празна шумотевица на повърхността.

Да избягаме, това бе важното. На десет години ние имахме за убежище дървената скеля на тавана. Мъртви птичета, стари пробити сандъци, необикновени дрехи: нещо от кулисите на живота. И съкровището, което казвахме, че е скрито, съкровището на старите къщи, точно описано във вълшебните приказки: сапфири, опали, диаманти. Съкровището, което блестеше слабо. Което бе смисълът за съществуването на всяка стена, на всяка греда. Тия грамадни греди, които защищаваха къщата бог знае от какво. О, да, имаше от какво. От времето. Защото у нас то беше големият враг. Бранеха се от него с традициите. Култът към миналото. Грамадните греди. Ала единствени ние знаехме, че тая къща е пусната като кораб. Само ние, които посещавахме складовете за въглища в кораба и трюма, знаехме отде се промъква водата. Знаехме дупките на покрива, през които се промъкваха птичките, за да умират. Знаехме всяка пукнатина на дървената скеля. Долу, в салоните, поканените гости разговаряха, хубави дами танцуваха. Каква измамна сигурност! Несъмнено черпеха с ликьори. Слуги, облечени в черно, с бели ръкавици. О, пътници! А ние горе гледахме как се процежда синята нощ през цепнатините. На покрива. Мъничка дупчица: тъкмо за да падне върху ни една — единствена звезда, изхвърлена за нас от цялото небе. И това беше звездата, от която се разболяваш. Тук ние се обръщахме: тя беше звездата, която причинява смърт.

Ние скачахме. Скрита работа на предметите. Греди, разцепени от съкровището. При всяко пукане ние преглеждахме гредите. Всичко бе шушулка, готова да пусне семето си. Стара кора на нещата, под която се намираше — ние не се съмнявахме в това — друго нещо. Дори тая звезда, тоя малък твърд диамант. Някой ден ще тръгнем към Север или към Юг, или в самите нас, за да я търсим. Бягство.

Звездата, носителка на сън, ясна като някакъв знак, се завърташе около плочата, която я скриваше. И ние слизахме в нашата стая, отнасяйки за дългото пътешествие на полусъня опознаването на един свят, дето загадъчният камък потъва безкрай във водата подобно на ония лъчи в пространството, които плуват хиляди години, за да стигнат до нас; дето къщата, която пращи от вятъра, е застрашена като кораб, дето нещата се разпукват едно по едно под тъмния натиск на съкровището.

— Седни тук. Мислех, че си претърпял повреда и си слязъл. Пий. Мислех, че си кацнал и щях да тръгна да те търся. Самолетът е вече на пистата, виж. Племето аит-туеа нападна изаргините. Мислех, че си попаднал в тая бъркотия, уплаших се. Пий. Какво искаш да ядеш?

— Остави ме да вървя.

— Имаш пет минути. Погледни ме. Какво се случи с Женевиев? Защо се усмихваш?

— О, нищо. Преди малко в кабината си спомних една стара песен. Изведнъж се почувствувах толкова млад…

— А Женевиев?

— Не зная вече. Остави ме да тръгна.

— Жак… отговори ми… Видя ли я пак?

— Да… — Той се колебаеше. — Слизайки към Тулуза, заобиколих малко, за да я видя пак…

И Жак Бернис ми разказа преживяването си.