Антоан дьо Сент-Екзюпери
Южна поща (20)

II

В Кап Жюби денят повдигаше завесата и сцената ми изглеждаше празна. Декор без сянка, без заден план. Дюната — все на същото място, испанското укрепление, пустинята. Липсваше онова леко движение, което създава дори в спокойно време богатството на ливадите и на морето… Чергарите от бавните кервани виждаха, че пясъчните зърна се променят и вечер опъваха шатрите си сред девствен декор. Аз бих могъл да почувствувам и при най-малкото преместване безпределността на пустинята, но тоя неизменен пейзаж ограничаваше мисълта като цветна литография.

На тоя кладенец съответствуваше друг кладенец, триста километра по-далеч. Същият кладенец, привидно същият пясък и гънките на почвата, разположени по същия начин. Но там тъканта на нещата беше нова. Подновявана, както миг след миг се подновява една и съща морска пяна. Тъкмо при втория кладенец бих почувствувал самотността си, тъкмо при следния кладенец непокорството на племената би било наистина загадъчно.

Денят протичаше, оголен от събития. За астрономите той беше само слънчевото движение. Беше за няколко часа коремът на земята, който се пече на слънцето. Тук думите постепенно загубваха смисъла, който им гарантираше нашето човечество. Те включваха в себе си само пясък. Най-тежките думи — „нежност“, „любов“, не бяха в нашите сърца никакво бреме.

„Тръгнал в пет часа от Агадир, ти трябваше вече да си се приземил.“

— Тръгнал в пет часа от Агадир, той трябваше вече да се е приземил.

— Да, драги, да… но югоизточният вятър. Небето е жълто. След няколко часа вятърът ще разблъска пустинята, извайвана цели месеци от северния вятър. Дни на безредие: дюните, блъскани косо, източват пясъка си на дълги къдели и всяка от тях се развива, за да се възстанови малко по-надалеч.

Слушаш. Не. Това е морето.

Един пощенски самолет на път — това е нищо. Но между Агадир и Кап Жюби, над тая неизследвана размирна област — това е другар, който не е никъде. Ей сега в нашето небе ще се появи един неподвижен знак.

„Тръгнал в пет часа от Агадир…“

Мислим смътно за драмата. Един повреден самолет, това е очакване, което се удължава, спор, който става малко нервен и който се изражда. Сетне — времето става необятно и мъчно се запълва с дребни жестове, с думи без продължение…

И внезапно — удар с юмрук по масата. Едно: „Господи! Десет часът…“, което дига на крак хората; то е — един другар, пленен от маврите.

Радистът на безжичния телеграф се е свързал с Лас Палмас. Дизелът шумно пъхти. Динамото бръмчи като турбина. Радистът е впил очи в амперметъра, дето всяко намаляване на тока личи.

Аз чакам прав. Човекът встрани ми протяга лявата си ръка, а с дясната продължава работата си. Сетне ми извиква:

— Какво?

Аз не отговорих нищо. Минават двайсет секунди. Той пак вика, аз не чувам, казвам: „Ах, да?“ Наоколо ми всичко лъщи, през полуотворените капаци се промъква ивица слънце. Лостовете на дизела пускат влажни искри, разбиват тая бликаща светлина.

Най-сетне радистът се обръща цял към мене и сваля каската си. Моторът кашля и спира. Аз очаквам последните думи, но изненадан от тишината, той ми ги извиква така, като че съм на сто метра.

… Съвсем не щат да знаят.

— Кои?

— Те.

— А, да? Можете ли да вземете Агадир?

— Не е час за свръзка.

— Все пак опитайте се.

Аз надрасквам на един бележник:

Пощенският не е пристигнал. Дали наистина е тръгнал? Точка. Потвърдете часа на отлитането.

— Предайте им това.

— Добре. Ще ги викам.

И шумотевицата започва.

— Е?

— … кайте.

Аз съм разсеян, мисля си: той е искал да каже: „Чакайте.“ Кой пилотира пощенския? Ти ли, Жак Бернис, който си сега извън пространството, извън времето?

Радистът отстранява другите станции, включва един уред за свръзка, поставя каската си. Той почуква с молива си по масата, поглежда часовника си и се прозява.

— Повреден ли, защо?

— Че как мога да зная аз!

— Вярно. А… нищо. Агадир не е чул.

— Ще опитате ли пак?

— Ще опитам пак.

Моторът тръгва.

Агадир продължава да мълчи. Сега ние дебнем гласа му. Ако говори с някой друг пост, ще се вмесим в разговора.

Сядам. Като няма какво да правя, вземам една слушалка и попадам в някаква клетка, изпълнена с птича врява.

Дълги, къси, съвсем бързи трели — не мога да разчета тоя език, но колко гласове откривам в едно небе, което смятах пустинно.

Говореха три поста. Един млъква, друг се вмъква.

— Това ли? Бордо по автоматичната.

Остра, бърза, далечна рулада. Един по-сериозен глас, сетне — по-бавен.

— А това?

— Дакар.

Безнадежден тембър. Гласът млъква, отново почва, пак млъква и пак започва.

— … Барселона вика Лондон, а Лондон не отговаря.

Там някъде, много далеч, Сент-Асиз разказва нещо приглушено.

Каква среща в Сахара! Цяла Европа събрана, столици с птичи гласове, разменящи си доверителни неща. Прогърмя близко бучене. Динамото потапя гласовете в мълчание.

— Това Агадир ли беше?

— Агадир.

Все така, не знам защо, с очи, впити в часовника, радистът отправя зов след зов.

— Чу ли?

— Не. Но говори с Казабланка, ще узнаем.

Ние хващаме крадешком тайни… Моливът се колебае, пада, отбелязва една буква, сетне две, сетне бързо десет. Нареждат се. Образуват се думи, изглежда, че ще се определят.

Бележка за Казабланка…

Безобразник! Тенериф ни пречи да чуем Агадир. Силният му глас изпълва слушалките.

… ацнал шест часа, трийсет. Тръгна отново в…

Натрапникът Тенериф продължава да ни пречи.

Но аз вече зная достатъчно. В шест часа и трийсет пощенският се е върнал в Агадир.

— Мъгла ли? Неприятности с мотора?

И трябва да е отлетял отново в седем часа… Няма закъснение. „Благодаря!“