Антоан дьо Сент-Екзюпери
Южна поща (11)

VII

Женевиев пипа тая завеса или онова кресло със стеснение, нежно, но така, както човек съзира гранични камъни. Досега тия милувки с пръсти бяха само игра. Досега тоя декор бе тъй лек, защото се явяваше и изчезваше както в театър. Тя, чийто вкус бе толкова сигурен, никога не бе се запитвала какви бяха наистина тоя персийски килим и тази пъстра тъкан от Жуи. До днес те създаваха образа на една обстановка, толкова нежна, но сега бяха насреща й.

„Това не е важно — мисли Женевиев, — аз съм още чужденка в един живот, който не е мой.“ Тя се отпуска в едно кресло и затваря очи. Също като в купе от бърз влак. Всяка секунда, която усещаш, хвърля назад къщи, гори, села. И все пак, когато отвориш очи, от кушетката си виждаш само една бакърена халка, все една и съща. Преобразен си, без да знаеш как. „След осем дни аз ще отворя очи и ще бъда нова: той ще ме отвлече.“

— Какво мислите за нашето жилище?

Защо трябва да я събужда вече? Тя гледа. Не може да изрази какво чувствува: на тоя декор му липсва дълготрайност. Неговата скеля не е солидна…

— Приближи се, Жак, ти, ти съществуваш…

Тоя полумрак по диваните, тапетите на ергенското жилище. Тия марокански платове по стените. Всичко това след пет минути се сваля и изчезва:

— Защо скривате стените, Жак, защо искате да притъпите допира на пръстите до стените?…

Тя обича да гали с длан камъка, да гали ония неща от къщата, които са най-сигурни и най-дълготрайни. Всичко, което може да те носи дълго като кораб…

Той показва богатствата си — „спомени“. Тя разбира. Тя познаваше офицери от колониалните войски, които водеха в Париж живот на призраци. Те се срещаха по булевардите и се чудеха, че са живи. В къщите им личеше донякъде някоя къща от Сайгон или от Маракеш. Говореха за жени, за другари, за повишения; но драпериите, които там са били може би самата плът на стените, тук изглеждаха мъртви.

Тя пипаше с пръст тънките медни предмети.

— Вие не харесвате моите украшения?

— Прощавайте, Жак… Това е малко…

Тя не смееше да каже „просташко“. Но нейният сигурен вкус, който се дължеше на това, че тя познаваше и обичаше само истинските Сезанови платна, а не копията им, истинските мебели, а не имитациите им, я караше да презира смътно тия украшения. Тя бе готова да пожертвува с най-великодушно сърце всичко; струваше й се, че би могла да изтърпи да живее в само варосана килия, но тук чувствуваше, че нещо от нея се излага. Не нейната изтънченост на богатско дете, но — каква чудновата мисъл! — самата й прямота. Той долови стеснението, и, без да го разбира.

— Женевиев, аз не мога да ви дам удобството, на което сте свикнали, аз не съм…

— О, Жак! Вие сте луд, какво си помислихте! Все ми е едно — тя се притискаше в прегръдките му, — но просто аз предпочитам вместо килимите ви един прост, хубаво лъснат паркет… Аз ще уредя всичко това…

После тя спря; досети се, че голотата, която желаеше, бе един много по-голям разкош, че тя изискваше много повече предмети, отколкото тия маски по лицата на предметите. Оня хол, дето тя играеше като дете, ония паркети от излъскано орехово дърво, ония тежки маси, които можеха да минат през столетия, без да се демодират или да остареят…

Почувствува страшна тъга. Не съжаление за богатството, за онова, което то ви позволява: несъмнено тя по-малко от Жак бе познала излишеството, но разбираше точно, че в новия си живот ще бъде богата тъкмо с излишеството. Ней не й бе потребно това. Но тя нямаше да има вече оная сигурност за дълготрайността. Тя помисли: „Нещата траеха по-дълго от мене. Аз бях приемана, придружавана, осигурена, че един ден те ще бдят над мене, а сега аз ще бъда по-дълготрайна от нещата.“

Тя продължава да мисли: „Когато отивах извън града…“ Вижда отново къщата през гъстите липи. Най-устойчивото стигаше до повърхността: пред входната врата площадката с широки камъни, която слизаше в пръстта.

Там… Тя си спомня за зимата. Зимата, която плеви всичките сухи съчки от гората и оголва всяка линия на къщата. Вижда се самата скеля на света.

Женевиев минава и подсвирва на кучетата си. Листата пращят под всяка нейна стъпка, но след това подбиране, което прави зимата, след това голямо плевене, тя знае, че пролетта ще подпълни вътъка, ще възлезе по клоните, ще разпука пъпките, ще поднови тия зелени сводове, които са дълбоки и подвижни като водата.

Там нейният син не е съвсем изчезнал. Когато тя влиза в зимника, за да обърне не съвсем узрелите дюли, те й току — що се е измъкнал оттам, но след като толкова си тичал, моето момче, толкова си лудял, не е ли разумно да спиш?

Тя знае там следата на мъртвите и не се бои от нея. Всеки прибавя своето мълчание към мълчанието на къщата.

Вдигаш очи от книгата си, спираш дъха си, приемаш зова, който току — що е заглъхнал.

Изчезнали? Когато измежду ония, които се променят — те единствени са дълготрайни, когато техният последен образ най-сетне е толкова истински, че нищо от тях не ще може никога да го отрече!

„Сега аз ще вървя с тоя мъж и ще страдам, и ще се съмнявам в него.“ Защото това човешко смешение на любов и отблъскване тя го разбираше само в ония, чиито съдби бяха вече завършени.

Тя отваря очи. Бернис мечтае.

— Жак, трябва да ме закриляш, аз ще тръгна бедна, толкова бедна!

Тя ще надживее къщата в Дакар и тълпата в Буенос Айрес в един свят, дето има само зрелища, ненужни и едва ли по-реални — ако Бернис не е достатъчно силен, — отколкото зрелищата в книгите.

Но той се навежда над нея и говори нежно. Тя би искала да повярва на образа, който той създава за себе си, на тая нежност с божествена същина. Иска да обича образа на любовта: тя има само тоя блед образ, за да я брани…

Довечера ще намери в насладата това слабо рамо, това слабо убежище и ще скрие там лицето си, както животно, което умира.