Антоан дьо Сент-Екзюпери
Южна поща (6)

II

Тя никога не бе говорила на Бернис за Ерлен, мъжа си, но тая вечер му каза:

— Една досадна вечеря, Жак, цял куп хора. Елате да вечеряте с нас, за да бъда по-малко самотна!

Ерлен жестикулира. Прекалено. Отде тая самоувереност, от която тутакси ще се отърси, щом останат сами? Тя го гледа с безпокойство. Тоя човек показва пред другите лице, което сам си е съчинил. Не поради суетност, а за да вярва в себе си.

— Много е правилна, драги, забележката ви. Отвратена, Женевиев извръща глава: тоя широк жест, тоя тон, тая привидна увереност!

— Келнер! Пури.

Тя никога не бе го виждала толкова деен, опиянен, би казал човек, от властта си. В един ресторант, от естрада, можеш да командуваш света. Една дума досяга някоя идея и я преобръща. Една дума досяга келнера и метр д’отела и ги раздвижва.

Женевиев се усмихва наполовина: защо е тая политическа вечеря? Защо е от шест месеца вече това увлечение в политиката? За да мисли, че е силен. За Ерлен е достатъчно да почувствува, че през него минават силни идеи, за да почувствува, че в него се ражда държане на силен човек. Тогава, прехласнат, той се поотдръпва от статуята си и се съзерцава.

Тя ги оставя да се забавляват с играта си и се обръща към Бернис:

— Блудни сине, разправете ми за пустинята… кога ще се върнете при нас завинаги?

Бернис я гледа.

Бернис отгатва в непознатата жена петнайсетгодишното девойче, което му се усмихва, както във вълшебните приказки. Едно девойче, което се крие, но се издава с тоя жест: Женевиев, аз си спомням за магията. Ще трябва да ви прегърнат и стиснат до болка и тогава девойчето, извадено наяве, ще заплаче…

Сега мъжете привеждат към Женевиев своите бели нагръдници и изпълняват занаята си на съблазнители, като че жената може да се спечели с идеи, с образи, като че жената е наградата на подобно състезание. Мъжът й също се старае да бъде пленителен и довечера ще я пожелае. Той я открива, когато другите са я пожелали. Когато в своята вечерна рокля, в своето велелепие, в своето желание да се хареса в жената блясва нещо от куртизанката. Тя мисли: той обича онова, което е посредствено. Защо никога не я обичат изцяло? Обичат част от нея и оставят другата част в сянка. Обичат я, както се обича музиката и разкошът. Тя е духовита или сантиментална — и я пожелават. Но онова, което вярва, което чувствува, което носи в себе си… за това не щат и да знаят. Нейната обич към детето й, най-сериозните й грижи, цялата част, която е в сянка — нея я пренебрегват.

Пред нея всеки мъж става мекушав. Той се оскърбява заедно с нея, трогва се с нея и сякаш казва, за да й се хареса: аз ще бъда такъв, какъвто вие поискате. И това е вярно. Това няма никакво значение за него. Онова, което би имало значение, е да спи с нея.

Тя не мисли винаги за любов: тя няма време!

Спомня си първите дни на годеничеството си. Усмихва се: Ерлен внезапно открива, че е влюбен. (Навярно го е забравил?) Той иска да й приказва, да я опитоми, да я превземе: „Ех! Нямам време…“ Тя вървеше пред него по пътечката и в ритъма на някаква песен косеше нервно с една пръчица младите клонки. Мократа земя миришеше хубаво. Прекършените клонки падаха като дъжд върху лицето й. Тя си повтаряше: „Нямам време… нямам време!“ Трябваше най-напред да изтича до стъкления цветарник, за да наглежда цветята си.

— Женевиев, вие сте жестоко дете!

— Да. Разбира се. Погледнете моите рози, те са толкова тежки! Цвете, което много тежи, е чудесно.

— Женевиев, дайте да ви целуна…

— Разбира се. Защо не? Обичате ли моите рози? Мъжете винаги обичат нейните рози.

— Не, не, миличък Жак, аз не съм тъжна. — Тя се полунавеждаше към Бернис: — Спомням си… аз бях странно девойче. Бях си измислила един бог по моя представа. Ако ме връхлетеше някое детинско отчаяние, плачех по цял ден за непоправимото. Но нощем, щом угасявах лампата, тръгвах да намеря моя приятел. Казвах му в молитвата си: ето какво ми се случи и аз съм премного слаба, за да мога да поправя моя похабен живот. Но аз ти давам всичко: ти си по-силен от мене. Оправяй се ти. И заспивах.

И после между не много сигурните неща има толкова покорни. Тя царуваше над книгите, над цветята, над приятелите. С тях тя поддържаше договори. Тя знаеше знака, който предизвиква усмивка, думичката, която свързва хората, само това: „А, вие ли сте, мой драги звездоброецо…“, или когато влизаше Бернис: „Седнете, блудни сине…“ Всеки бе свързан с нея чрез някаква тайна, чрез оная сладост, че са те открили, че вече си се изложил. Най-чистото приятелство ставаше богато като някое престъпление.

— Женевиев — казваше Бернис, — вие винаги царувате над нещата.

Тя раздвижваше мъничко мебелите в гостната, приближаваше някое кресло и приятелят, изненадан, намираше най-сетне истинското си място в света. След живота през един цял ден каква мълчалива бъркотия от покъсана музика, от похабени цветя: всичко, което приятелството опустошава на земята. Женевиев без шум създаваше покой в своето царство. И Бернис чувствуваше в нея много далечно, много добре защитено плененото девойче, което го бе обичало.

Но един ден нещата се разбунтуваха.