Антоан дьо Сент-Екзюпери
Южна поща (25)

VII

От Сен-Луи в Сенегал за Порт-Етиен: Пощенският не пристигна Сен-Луи. Точка. Съобщете ни незабавно какво има.

От Порт-Етиен за Сен-Луи: От отлитането вчера 16:45. не знаем нищо. Точка. Ще започнем веднага търсения.

От Сен-Луи в Сенегал за Порт-Етиен: Самолет 632 напуска Сен-Луи 7:25. Точка. Спрете вашето заминаване до неговото пристигане Порт-Етиен.

От Порт-Етиен за Сен-Луи: Самолет 632 пристигна благополучно 13:40. Точка. Пилотът съобщава, че не е видял нищо въпреки достатъчната видимост. Точка. Пилотът смята, че ако пощенският е по нормалния път, би го намерил. Точка. Необходим е трети пилот за издирвания, разпределени в дълбочина.

От Сен-Луи за Порт-Етиен: Съгласни. Даваме заповеди.

От Сен-Луи за Жюби: Няма новини за самолета Франция—Америка. Точка. Слезте незабавно в Порт-Етиен.

Жюби.

Един механик иде отново при мене.

— Ще ви сложа водата в предния ляв сандък, продуктите в десния сандък, отзад — запасно колело и подвижната аптечка. Само за десет минути. Добре ли е?

— Добре. Бележник. Нареждания:

„През моето отсъствие да се приготвят дневните отчети. На маврите да се плати в понеделник. Празните бидони да се натоварят на платноходката.“

И се облакътявам на прозореца. Платноходката, която ни снабдява веднъж месечно с вода за пиене, се полюлява лека сред морето. Тя е прелестна. Тя облича с лек трепетен живот, с чисто свежо бельо цялата моя пустиня. Аз съм Ной, посетен в ковчега от гълъба.

Самолетът е готов.

От Жюби за Порт-Етиен: Самолет 236 напусна Жюби 14:20 за Порт-Етиен.

Пътят на керваните е белязан с кости, нашият — с няколко самолета: „Още един час до самолета на Божадор…“ Ограбени от маврите скелети. Пътеуказатели.

Хиляда километра пясък, след това Порт-Етиен: четири сгради в пустинята.

— Ние те чакаме. Тръгваме отново, за да използуваме Деня. Един над брега, друг на двайсет километра, друг на петдесет. Поради нощта ще се приземим при малкото укрепление: ти сменяш ли апарата?

— Да. Супапът е задрал. Прехвърляне на друг самолет. Тръгване.

Нищо. То беше само една тъмна скала. Продължавам да претърсвам най-внимателно пустинята. Всяка черна точка е измама, която ме измъчва. Но пясъкът търкаля към мене само тъмна скала.

Вече не виждам другарите си. Те са се настанили някъде в небето всеки в определеното за него пространство. Търпение на ястреби. Не виждам вече морето. Увиснал над бяла жарава, не виждам вече нищо живо. Сърцето ми забива: оная останка там в далечината…

Тъмна скала.

Моторът ми: бучене на течаща река. Тая течаща река ме обвива и изтощава.

Често, Бернис, аз те виждах приведен над твоята необяснима надежда. Аз не мога да изразя това. Спомням си думите на Ницше, които ти обичаше:

„Моето лято горещо, кратко, тъжно и блажено.“

Очите ми са уморени от толкова търсене. Черни точки танцуват. Не знам вече къде отивам.

— Та така, сержант, ти, значи, го видя?

— Той отлетя призори…

Сядаме в подножието на укреплението. Сенегалците се смеят, сержантът мечтае: дрезгавина — светла, но безполезна.

Единият от нас се решава:

— Ако самолетът е разрушен… знаеш ли… почти не можем го намери.

— Очевидно.

Единият от нас става, прави няколко стъпки:

— Лошо. Една цигара?

Влизаме в нощта: животни, хора и неща.

Влизаме в нощта под бордовата светлина на една цигара и светът приема истинските си размери. Керваните остаряват, докато стигнат Порт-Етиен. Сен-Луи в Сенегал е на границата на мечтата. До преди малко тая пустиня бе само пясък без загадка. Градовете, които бяха на три крачки, се предлагаха и сержантът, въоръжен за търпението, мълчанието и самотията, чувствуваше, че подобна добродетел е напразна. Но една хиена вика и пясъкът оживява, един призив създава отново загадката, нещо се ражда, бяга, почва наново…

Но звездите отмерват за нас истинските разстояния. Спокойния живот, вярната обич, приятелката, която мислим, че скъпим — тях Полярната звезда отново ги сочи…

Но Южният кръст сочи едно съкровище.

Към три часа през нощта нашите вълнени завивки изтъняват, стават прозрачни: това е магия на луната. Събуждам се замръзнал. Качвам се на терасата на укреплението, за да пуша. Цигара… Цигара. Така ще дочакам зората.

Тоя малък пост в лунната светлина — пристанище в спокойни води. За летците звездите се бяха вече появили. Компасите на нашите три самолета сочеха мъдро към север. И все пак…

Последната ти действителна стъпка — тук ли я направи ти? Тук свършва осезаемият свят; това малко укрепление е дебаркадер. Отворен праг към лунната светлина, дето нищо не е съвсем истинско.

Нощта е чудесна. Къде си ти, Жак Бернис?

Може би тук, може би там? Какво леко присъствие! Наоколо ми Сахара, толкова малко натоварена, която едва приема тук — там някой скок на антилопа и която едва понася, в най-тежката си гънка, едно леко дете.

Сержантът дойде при мене.

— Добър вечер, господине.

— Добър вечер, сержант.

Той слуша. Нищо. Мълчание, Бернис, родено от твоето мълчание.

— Цигара? Да.

Сержантът хапе цигарата си.

— Сержант, утре аз ще намеря другаря си: де мислиш, че е той?

Уверен в себе си, сержантът ми посочва целия хоризонт…

Едно изгубено дете изпълва пустинята.

Бернис, един ден ти ми призна: „Обичах живот, който не разбирах много добре, живот, който не е съвсем верен. Аз не знам много добре дори от какво имам нужда: то беше един лек внезапен глад…“

Бернис, един ден ти ми призна: „Онова, което отгатвах, се таеше зад всяко нещо. Струваше ми се, че с едно усилие щях да го разбера, да го узная най-сетне и да го отнеса. И си отивам смутен от това духовно приятелско присъствие, което никога не можах да измъкна наяве.“

Струва ми се, че един кораб се преобръща. Струва ми се, че едно дете се успокоява. Струва ми се, че тоя трепет на платна, на мечти и на надежди навлиза в морето.

Зората, гърлени викове на маврите. Камилите им седят на земята, капнали от умора. Отред от триста пушки слязъл тайно от север, изскочил на изток и избил един керван.

Дали да търсим към отреда?

— Хайде тогава ветрилообразно, съгласни ли сте? Средният ще навлиза право на изток…

Буря: от петдесет метра височина нагоре тоя вятър ни изсушава като прахосмукачка.

Другарю мой.

Значи, тук беше съкровището — колко много си го търсил!

Върху тая дюна, с широко разтворени ръце и лице към тоя тъмносин залив и с лице към звездните селища, тая нощ ти тежеше толкова малко…

Когато слизаше на юг, всички тежки връзки бяха развързани и ти, Бернис, бе вече чужд на земята, защото имаше само един приятел — една есенна паяжинка, която едва те задържаше.

През оная нощ ти тежеше още по-малко. Шемет те обзе. В най-отвесната звезда блесна съкровището, о, беглецо!

Есенната паяжина на моето приятелство едва те държеше: несигурен пастир, аз навярно съм заспал.

От Сен-Луи в Сенегал за Тулуза: пощенският Франция—Америка намерен източно от Тимерис. Точка. Наблизо неприятелски отред. Точка. Пилотът убит, самолетът разрушен, пощата непокътната. Точка. Продължава за Дакар.