Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Изгубена колония (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Crystal Flame, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 28 гласа)

Информация

Сканиране
helyg (2011)
Разпознаване и корекция
sonnni (2012)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2012)

Издание:

Джейн Ан Кренц. Кристален пламък

ИК „Слово“, Велико Търново, 1996

Редактор: Йордан Великов

ISBN: 954–439–408–2

История

  1. — Добавяне

XV

Ридж стоеше в едно огромно помещение от черно огледало, като се взираше в огъня, който гореше в средата на стъкления под. Пламъците неудържимо го привличаха. Имаха същия цвят като острието на камата му, когато гневът не го караше да заблести. Той вдигна очи и срещна погледа на мъжа с черната наметка и качулка, нахлупена над очите му, който стоеше в другия край на помещението. Под наметката си Грис носеше камата на Ридж. Около Грис в кръг се бяха наредили неговите хора. Те също като него носеха черни наметки с нахлупени над главите качулки. Досега никой от тях не бе проронил и дума.

Черното стъкло улавяше светлината от гневните пламъци, които горяха в средата на помещението и ги превръщаше в хиляди отражения. Ако не бяха тези безброй малки отразени пламъчета, цялата пещера би потънала в непрогледна тъмнина. Единствената друга светлина струеше от малобройните лампи, поставени само над входовете към пещерата. Но и те бяха запечатани със същото черно стъкло по такъв начин, че без лампите не би могло да се каже къде са. Това стъкло бе по тавана, по неравните стени, целият под бе покрит с него.

Тайнствените мъже с черни плащове, които бяха довели Ридж в пещерата, го бяха развързали, но сега нищо не можеше да направи със свободата си. Отвсякъде бе заобиколен, дори да искаше да избяга, щеше да му трябва време да разбере как се отварят стъклените врати. Хората с качулките щяха да го хванат преди още да се е опитал да направи каквото и да е.

През цялото време откакто бе заловен, не му бяха носили никаква храна. Разбира се, не можеше да бъде сигурен точно колко време бе минало, но след като известно време бе спал, интуицията му подсказваше, че бе изминал най-малко един ден, откакто бяха напуснали подслона.

Питаше се дали Калена е вече в безопасност в долината. Можеше само да се надява, че Лечителките, когато научат какво смята да прави, ще я задържат при себе си. Ридж не се самозалъгваше. Знаеше, че Калена нямаше да му се подчини, а ще направи всичко възможно да се върне със Светлия Ключ. Тя бе негова жена, свързана с него чрез собствената си клетва за вярност, както и с чувствената връзка, която Ридж бе наложил между тях. Тяхното бъдеще, техните съдби бяха общи. Тя щеше да се върне, за да се опита да го освободи или да умре заедно с него.

Ридж хиляди пъти се проклинаше, че неволно бе довел Калена в сърцето на най-голямата опасност, но миг след това спираше с мълчаливите си обвинения. Силата на гнева му бе оръжие, което не биваше да се пренебрегва, нито пък да се пропилява в безполезен, насочен към самия него гняв. Трябваше да пази яростта си за тези, които го държаха в плен, и по-специално за онова копеле, което нарече Калена уличница. Пръстите му инстинктивно стиснаха оръжието, но Ридж си наложи да се успокои и да се отпусне. Не си даваше сметка колко страшно изглеждаше лицето му, осветено от светлината на лампата. Опитваше се с всички сили да обуздае гнева, който се разгаряше в него и чиято мощ бе по-голяма от когато и да било в миналото.

— Какво искате от мен? — попита с дрезгав глас, обръщайки се към Грис.

— Бръкни в огъня и вземи ковчежето, което съдържа Тъмния Ключ. Той е твой, Огнен Камшик. Само ти можеш да го управляваш и контролираш.

— Самият ти би искал да го контролираш, нали, Грис? Ти и другите, които носите черното стъкло. Наистина ли си мислите, че може да диктувате положението, след като извадя Ключа от огъня? Вие сте пълни идиоти, ако вярвате в това.

— Прави, каквото ти се казва! — нареди Грис.

— И защо да го правя?

— Защото жената е вече на път и носи Светлия Ключ себе си. Единственото оръжие, с което ще трябва да опиташ да защитиш нея и себе си, е Тъмният Ключ — Грис съвсем очевидно му се подиграваше. — А ти имаш пълното намерение да я защитаваш, нали, Огнен Камшик? Ще разбереш, че истинските ти чувства са много по-различни, когато вземеш Ключа в ръце. Но засега, мотивите ги да вземеш Ключа не ни интересуват. Ти искаш оръжие, каквото и да е оръжие. Ние ти осигуряваме това оръжие, Огнен Камшик, и то не прилича на никое друго, което си държал преди. Твое е, ако имаш смелост да го вземеш.

— Не виждам никакво оръжие в пламъците.

— Погледни отблизо, Огнен Камшик. Ключът е там. Не е местен от пламъците откакто Повелителите на Зората са го сложили там.

— И през всичките тези векове Тъмният Ключ е бил скрит в същата планина, както и Светлият Ключ? — Ридж искрено изненадан от това, което научаваше.

— Бил е скрит дълбоко, Огнен Камшик, поставен в огън в най-дълбоката пещера и в планината, която изглежда безкрайна. Но нашият господар знаеше, че трябва да има под в черния бездънен отвор. Отне ни много време, докато го открием в старите книги. И сред тази бездънна пещера ни отне години усилия да открием ковчежето с Тъмния Ключ. Когато това наистина стана, видяхме, че той е все още скрит в огън. Намира се в средата на онези пламъци и никой не може да го извади оттам. Огънят, който го пази, не е обикновен огън.

— Колко мъже са загинали, опитвайки се да извадят Ключа, Грис?

— Това изобщо няма значение. Напоследък, когато хората ни намаляваха, крадяхме от околните села. Целта е постигната.

— Не съвсем. Все още не сте намерили начин да извадите Ключа от пламъците.

— Намерихме, Огнен Камшик. Ти ще го направиш. След като Тъмния Ключ победи Светлия, за известно време и силата му ще се изчерпи, вероятно за години напред. През това време господарят ще има възможност да го изследва. Самият той ще се научи да го контролира. Докато Ключа отново се зареди със сила, господарят ще има пълна власт над него.

— Какво ще стане, ако не го извадя от пламъците? — попита Ридж, въпреки че вече знаеше отговора.

— В такъв случай ще умреш. И когато жената пристигне със Светлия Ключ, тя също ще умре.

— Ако успея да взема Ключа, какво ще ми попречи да го използвам първо срещу вас?

— Това не ти е камата, Огнен Камшик? Той ще реагира на присъствието на Светлия Ключ и ще трябва да бъде използван срещу него, преди да бъде насочен срещу някой друг.

Въпреки че качулката закриваше лицето му, можеше ясно да се види как очите на Грис трескаво заблестяха.

— Когато изпълниш задачата си, в ръцете ти ще се окаже едно потенциално оръжие, Огнен Камшик. Животът ти дотук е бил непрекъсната борба и каквото си извоювал и постигнал, направил си го с оръжие в ръка. Няма да пропуснеш шанса пак да постъпиш по този начин, без значение колко голям е рискът. Не е в природата ти в критична ситуация да не правиш нищо. Винаги ще избереш да действаш, дори ако самото действие е безсмислено. Ти ще се биеш, дори ако няма никаква надежда да победиш. Така си устроен.

Погледът на Ридж бе изпълнен с нямо удивление и омраза.

— Какво те кара да си мислиш, че ме познаваш толкова добре?

— Наблюдавахме те, Огнен Камшик. Не е ли логично да изучиш добре инструмента, който се каниш да използваш? Господарят знае добре на какво си способен.

Инструмент, помисли си Ридж. Добре, така да бъде. Скоро тези мъже от Кулата на Затъмнението щяха да разберат, че този инструмент има остър като бръснач ръб.

Ридж отново втренчи поглед в огъня, който гореше право пред него. Въпреки буйните пламъци, топлината, която се излъчваше, беше съвсем незначителна. Започваше да си мисли, че е единственият в това помещение, който намираше, че топлината е слаба. Другите се бяха отдалечили на значително разстояние от огъня и Ридж бе сигурен, че за тях пламъците излъчваха непоносима горещина.

Ридж пристъпи по-близо. Върхът на обувката му докосна ръба на кръга, в който гореше огънят. Изглежда членовете на култа са успели да довлекат кръга само дотук и силите са се изчерпили. Само Камъните знаеха какви усилия им бе коствало това. Оставили го в центъра на пещерата и изградили около него стените от черно стъкло. Кръгът с огъня представляваше нещо като купа, не много дълбока — може би една ръка разстояние от върха на пламъците до разтопените въглени на дъното. Ридж не можеше да си представи какво бе поддържало огъня, но инстинктивно усещаше и разбираше, че огънят бе горял по този начин откакто Повелителите на Зората го бяха запалили и оставили в недрата на планината.

В средата на кръга сред нажежените въглени лежеше ковчежето. Бе направено от черен метал. Ридж знаеше, че това, което търсеше, е вътре в ковчежето.

Оръжие! Имаше нужда от оръжие, за да защити своята жена, когато отново попаднеше в ръцете на хората от Култа на Затъмнението. Ключът беше единственото оръжие, което щеше да държи в ръцете си.

Ридж се отпусна на едно коляно пред пламтящия огън. Бе застанал толкова близо, че пламъците би трябвало да го изгорят. Но топлината, която усещаше, бе съвсем умерена. Напомняше му за толкова познатата мека топлина на острието на камата му, когато заблестяваше в ръката му.

Преди много време Ридж бе решил, че странният ефект на гнева му върху стоманеното острие бе само психологическо оръжие. Другите изпитваха ужас от яростта и оръжието му, повече отколкото от всяка друга кама. Само Ридж изглежда разбираше, че камата му си бе просто обикновена кама, въпреки че се нажежаваше и блестеше в ръката му. Не камата, а яростта му го довеждаше до такива моменти, от които трябваше да се страхува и пази.

— Вземи Ключа от пламъците, Огнен Камшик! Това е твоята съдба и единствената ти надежда!

Ридж изобщо не обърна внимание на Грис. Щеше да се опита да извади черното ковчеже, но щеше да го направи, когато той реши. Внимателно протегна ръка към пламъците. Нищо не се случи. Странната липса на горещина започваше все повече да го озадачава. Като че ли бе огрян от слънчева светлина — огънят беше горещ, но не можеше да го опари. Ридж се надвеси над огъня и бръкна с цяла ръка в пламъците. Почти загуби равновесие, когато по жилите му се разля огнена вълна. Пламъците му обещаваха неповторим екстаз. В следния момент щеше да държи ковчежето в ръка.

Пламъците продължаваха да излъчват приятна топлина. Не го изгориха, нито нараниха, въпреки това чувстваше как силата им го изгаря отвътре. Ридж нави още по-нагоре ръкава на ризата си. Сега вече нищо не бе в състояние да го спре. Бавно насочи ръката си към черното ковчеже. Миг по-късно пръстите му докоснаха металната кутия. Вълнението, което изпитваше в този миг, бе почти непоносимо. Бе изпитвал и преди такова вълнение и възбуда, но нищо не можеше да се сравнява с чувството, което гореше в гърдите му в този момент. Не можеше да си спомни кога и къде преди бе изпитвал нещо подобно, но бе сигурен, че вече бе познал това диво желание и удовлетворение при други обстоятелства. Наистина, помъчи се да си спомни, но не успя. Но какво значение имаше? Важното беше, че бе разбрал нещо друго, което не беше толкова мимолетно и неуловимо. Напротив, това познание бе силно и ярко като пламъците.

Тъмният Ключ беше под негов контрол. Негова движеща сила бе огънят, на Ридж — също.

В момента, в който докосна кутията, Ридж разбра, че каквото и да лежеше в нея, бе под негова власт. Никога не бе изпитвал нещо, което поне малко да наподобява енергията, която изливаше огнена жарава в жилите му. С мощно, уверено движение измъкна ковчежето от огъня. Ключът бе негов. Бавно се изправи на крака, като държеше черната метална кутия в двете си ръце.

Членовете на Култа, когато видяха какво направи Ридж, зароптаха глухо, но той не им обърна внимание. Сега те не бяха от значение. Какво бяха те, освен една сбирщина от глупаци, опитващи се да си играят със сила, която не разбираха?

Ридж внимателно оглеждаше ковчежето, нетърпелив да разкрие тайната му. То бе плоско и имаше клиновидна форма. Върху черния метал бяха гравирани странни знаци, които смътно му напомняха някои букви от азбуката, въпреки че значението им си оставаше непонятно за него. Огънят в краката му продължаваше да гори, но Ридж не му обръщаше внимание, както между впрочем и на Грис и останалите. Цялото му внимание бе привлечено от ковчежето в ръцете му. То му принадлежеше. Сам той го бе извадил от скривалището и само той можеше да вземе това, което лежеше вътре. Започна внимателно да оглежда металната кутия, търсейки начин да я отвори.

— Не още, Огнен Камшик!

Ридж рязко вдигна глава. Впи поглед в Грис, който бе направил крачка напред.

— Стой далеч от мен!

— Не искаме да ти причиним зло — отвърна успокояващо Грис. — Ти и Ключа представлявате мощно оръжие за нас. Последното нещо, което бихме направили е да те нараним. Но сега трябва да почиваш, Огнен Камшик. Да извадиш Ключа от огъня изискваше повече енергия, отколкото си мислиш. Ще те върнем обратно в спалнята ти, ще се нахраниш и ще те оставим да спиш. Когато се събудиш, жената ще се е върнала. Тогава ще настъпи моментът да узнаеш каква сила държиш в ръцете си. Тогава и ние ще узнаем това. Ела. Трябва да си починеш.

Ридж размисляше. Изобщо не чувстваше умора. Точно обратното — кръвта му кипеше от енергия. Приблизително така се бе чувствал, когато бе взел Калена в ръце. Чак сега си даде сметка, че поне част от силата, която пулсираше в тялото му, в основата си бе чисто сексуална. Ако в този момент Калена бе при него, щеше да я положи под себе си до огъня и щеше дълго да я люби.

И тогава си спомни къде бе изпитвал онзи копнеж и задоволство, които изпита, когато Тъмният Ключ попадна в ръцете му. Това се случваше в онези мигове, когато проникваше в копринената й мекота и се понасяше във вихъра на страстта.

Ридж стоеше, без да помръдва. Образите в съзнанието му бяха толкова ярки, че той забрави всичко друго, освен черното метално ковчеже, което продължаваше да стиска в ръце. Металният предмет вибрираше в унисон с енергията, която пулсираше във вените му. Можеше да накара Калена да се подчини на страстта му. Тогава би трябвало да разбере, че е негова. Че винаги е била негова! Трябваше изцяло да му се подчини, защото тя бе просто една жена, която трябваше да бъде на негово разположение. Жена. Мека, слаба, зависеща от него и неговото желание. Негова жена!

— Хайде, Огнен Камшик, ела с нас. Трябва да си починеш.

Ридж леко тръсна глава и се намръщи, опитвайки се да се освободи от съблазнителните видения. Не се нуждаеше от почивка, но искаше да остане сам. Трябваше сам да открие какво представляваше тайнственият Ключ, който бе измъкнал от огъня.

— Не се опитвайте да ме докоснете — предупреди той тихо Грис и останалите.

— Няма да те докосваме.

Ридж се приближи до тях, заобикаляйки огъня, който продължаваше да гори с неотслабваща сила. Никой от мъжете не се опита отново да върже ръцете му. Вместо това те го наобиколиха, но спазвайки почтително разстояние, докато ги извеждаха от пещерата. Когато достигнаха стаята, която му бяха определили, те се спряха, очаквайки го да влезе. Ридж отново се поколеба, но разбираше, че сега не можеше да направи нищо с Ключа. Трябваше да го разгледа и проучи, за да бъде в състояние да го използва. За тази цел се нуждаеше от време и уединение. Без да хвърли поглед назад, той влезе в каменната стая, която приличаше повече на килия. Тежката врата с метални решетки се затвори шумно след него, но той не обърна внимание. Знаеше, че другите не могат да го докоснат, докато металното ковчеже бе с него. Шум от отдалечаващи се стъпки му подсказа, че членовете на Култа се оттеглят. Ридж не се обърна, но инстинктивно почувства присъствието на Грис.

— Няма да ти се наложи да чакаш дълго, Огнен Камшик — в гласа на Грис прозираше някакво неестествено очакване. — Ние те намерихме и те доведохме тук с една-единствена цел и скоро ще настъпи моментът да действаш.

— Какво ще се случи след това? — попита Ридж с безизразен глас, като не откъсваше очи от черното ковчеже.

— Култът на Затъмнението най-накрая ще вземе това, което му се пада по право. Ние сме тези, които не позволиха древните знания да се изгубят. Ние сме тези, които открихме каква мощ притежават Ключовете, които Повелителите на Зората са скрили преди толкова векове. Ние сме тези, които, изучавайки миналото, смятаме, че можем да контролираме бъдещето.

— Не бих разчитал на това, Грис. Нещо ми подсказва, че ти не си водач, а по-скоро пионка в ръцете на някой друг.

— А ти си просто инструмент в ръцете му. Необходим си, наистина, но нищо повече от това. Властта ти над Тъмния Ключ няма да трае дълго. Накрая ще разбереш, че си само средство за постигане на крайната ни цел.

— Като теб ли, Грис? Инструмент на някого, който смята, че може да контролира Ключа? И къде е този твой господар? Този, който те използва да му вършиш мръсната работа? Бих искал да се срещна с него. Нека да видим дали ще може да ми отнеме Ключа. Доведи го, Грис. Искам да говоря с човека, който наистина ръководи всичко тук.

— Когато силата на Ключовете изправи теб и жената един срещу друг, тогава ще видиш кой притежава истинската власт и сила.

С тези думи Грис се отдръпна от вратата с железните решетки и се загуби по тъмния коридор.

Дълго след като другите си отидоха, Ридж продължи мълчаливо да се взира в черната кутия. Обзе го желание веднага да разбере какво има вътре. Седнал с кръстосани крака на твърдия каменен под, Ридж постави ковчежето пред себе си и започна нетърпеливо да търси начин да го отвори. Внимателно прокара пръсти по черния метал, търсейки някоя по-голяма издатина или нещо, което да подсказва наличието на отвор. Когато не успя да намери нищо подобно, Ридж обузда нетърпението си и започна отначало.

Трябва да отвори ковчежето. То по право бе негово.

Точно когато тази мисъл прекосяваше съзнанието му, черният метален капак внезапно се отвори. Ридж примигна учудено, след това впери невярващ поглед в това, което лежеше вътре. Някак си подсъзнателно бе очаквал да види огън, тъй като именно огънят бе неговата стихия и го привличаше неудържимо. Но в ковчежето имаше лед!

Най-студеният лед, който някога бе виждал, освен това и най-странният, тъй като бе мастиленочерен на цвят. Имаше клиновидна форма, наподобяваща връх на стрела, само че много по-широк. В основата си имаше малка, издадена встрани част и Ридж веднага разбра, че точно там трябва да го хване. Но как се докосваше нещо, толкова невъобразимо студено? Ледът щеше да изгори ръката му като огън. Нещо повече, щеше да го убие.

Ридж знаеше без всякакво съмнение, че именно той е предопределен да държи в ръцете си Ключа. Когато моментът настъпи, щеше да го вземе. Той забеляза, че цялото му тяло трепери. Не знаеше обаче дали това е резултат от леденостудения Ключ или от собственото му вътрешно напрежение. Постави ковчежето на каменния под пред себе си и зачака. Грис грешеше. Нямаше нужда от сън. Никога не бе чувствал толкова енергия и живот в себе си. В жилите му сякаш течеше разтопен огън. Огънят на Града на Равновесието!

Преди да настъпи утрото, щеше да намери начин да накара Тъмния Ключ също да гори. Това бе негова предопределеност и съдба.

 

 

Калена загуби всякаква представа за време, когато започна да се спуска по планинския път. Вървеше бързо, притискайки до гърдите си сребърното ковчеже. В нея гореше огън, непреодолимо желание, кипяща енергия и нетърпение, които обаче трябваше да сдържа и обуздава, докато не настъпеше подходящия момент да извади Ключа.

Мислеше постоянно за Ридж. В същото време мислите й отново се връщаха към детето, което бе заченала и което бе частица както от нея, така и от Ридж. В душата й бушуваха цяла гама от чувства. Тя усещаше, че всички са свързани едно с друго. Всеки път, когато се опитваше да си изясни положението, чувството, че на всяка цена трябва да бърза, я караше да ускорява крачка. Трябваше да достигне планините, преди да се е стъмнило. Нещо повече, трябваше да бъде там точно при залез-слънце. Не разбираше откъде идва тази увереност, нито какво трябва да направи точно тогава, но това бе изключително важно и Калена го усещаше с цялото си същество.

Точно при залез-слънце се бе случило нещо важно, припомни си тя — точно по това време на деня се бе омъжила за Ридж. По традиция сватбените церемонии се извършваха по залез-слънце. Калена се опита да пропъди спомена далеч от съзнанието си. Как можа да допусне един мъж да сложи около врата й своя медальон с ключе и ключалка?!

Ридж бе само един мъж, несъвършено създание. Той искаше да я контролира само, за да си достави удоволствие. Фактът, че беше бременна означаваше, че вече не се нуждае от него. Но се нуждаеше, наистина имаше нужда от него! Как бе възможно това? Мислите й толкова се объркаха, че й се зави свят.

Той щеше да й отнеме скъпоценната свобода.

Но тя не желаеше свобода без него.

Той искаше да я контролира.

Но тя нямаше нищо против това, тъй като желанието й да му се противопостави бе не по-малко. Този конфликт между тях, в който никой истински не печелеше и не губеше, заздравяваше сексуалната връзка между тях.

Неговият нрав бе рожба на Тъмната част на Спектъра.

Тя притежаваше способността да обуздава гнева му.

Той ще използва чувствителната си власт над нея, за да я държи под свой контрол.

Тя също упражняваше подобна власт над него!

Колкото и да спореше със себе си и каквито и аргументи да изтъкваше, това вече нямаше никакво значение. Двата Ключа бяха намерени и извадени от скривалищата им. Те се търсеха и привличането между тях всеки миг се усилваше. Калена усещаше как Светлият Ключ в ръката й леко вибрира в отговор на вибрациите на Тъмния Ключ, който без съмнение беше у Ридж. Усещаше съвсем ясно как от сребърното ковчеже енергията се влива в собственото й тяло. Много скоро щеше да застане лице в лице с Тъмния ключ и мъжа, който го носеше.

При следващия завой черната мъгла я изненада, като се завъртя бясно около нея. Калена спря, осъзнавайки, че тъмните сили искаха тя да попадне в техния капан. Скоро изненадата й се превърна в презрение.

— Вие сте глупаци! — извика тя и се заслуша в ехото на собствения си глас. — Донесох Светлия Ключ с мен, точно както ми наредихте. Нямам никакво намерение да бягам. Много съм любопитна да узная как ще се оправите в кашата, която забъркахте. Махнете мъглата, тя сега не може да ми стори нищо.

Не последва никакъв отговор. Черната мъгла продължаваше да се носи вихрено около нея, но бе ясно, че не можеше да я докосне. Обаче й пречеше да вижда пътя, затъмняваше небето и дори високите планински масиви. В миг Калена се намери обградена от черна вихрушка, въпреки че ледените пипала не можеха да я докоснат. Започна бавно да се придвижва напред. Мъглата се стремеше да измрази краката й, да ги върже с ледени въжета, но без успех. Калена знаеше, че е в безопасност и продължаваше да пристъпва бавно напред, въпреки че не виждаше на повече от две крачки пред себе си.

Изведнъж мракът наоколо се промени и Калена разбра, че е влязла в пещерата. Мъглата започна да избледнява и да се оттегля и тя видя към нея да се насочват загърнати в черни наметала фигури, носещи лампи в ръце. Мъжете спряха на известно разстояние от нея и Калена разбра, че докато държи Ключа, те не могат да я доближат повече. Усмихна се самоуверено.

— Идиоти! — заговори тя. — Нямате представа каква сила сте пуснали на свобода. Започнахте да си играете с нещо, което не разбирате и скоро това ще ви унищожи.

— Съвсем не, жено! — обади се Грис, като вдигна високо лампата си, така че Калена можеше да види строго, то лице и блестящи с трескав блясък очи. — Ти си тази, на която ти липсва разум и разбиране. Но това можеше да се очаква, защото си просто една жена. Ела, трябва да се срещнеш със своята противоположност от Спектъра. След малко слънцето ще залезе и съпругът ти те очаква. Този брак между огъня и кристалния лед ще промени бъдещето на света. Жалко, че няма да си жива да го видиш.

— Вашите заплахи са безсмислени! — Калена пристъпи напред и с удоволствие забеляза как Грис отстъпи. — Но аз ще дойда с вас, защото трябва да свърша нещо важно тук.

Черните фигури се обърнаха и поеха по коридора. Канена тръгна след тях. Поведоха я през неизброими тунели и пещери и младата жена си каза, че изобщо нямаше нужда първия път да й слагат превръзка на очите. След десетия завой изобщо не можеше да каже откъде бяха минали, но с Ключа в себе си не се чувстваше изгубена. Вече започваше да се чуди дали няма вечно да се лутат по подемните коридори, когато изведнъж разбра, по-скоро усети, че каменния под под краката й се бе превърнал в стъкло. Черно стъкло.

Ключът в ръката й започна бясно да вибрира.

Калена спря и се огледа наоколо, а черните фигури се наредиха в полукръг в помещението, изцяло облицовано в черно стъкло. В средата на пещерата гореше огън, въпреки че никой не го поддържаше. Калена бавно запристъпва напред, а ковчежето в ръката й пулсираше и се тресеше.

— Тук ще срещнеш съдбата си, жено. Съпругът ти, който ще бъде твоят екзекутор, те очаква — с подигравателно движение Грис посочи горящите пламъци, след което отстъпи крачка назад. — А ти, глупава жено, дори не можеш да се опиташ да избягаш от него.

Калена хвърли бърз поглед из цялото помещение и съзря Ридж. Той стоеше с широко разкрачени крака, като че ли се готвеше за битка. В ръце държеше черно метално ковчеже.

— Значи, реши да се върнеш — продума тихо той.

— Нямах друг избор.

— Така е.

Пристъпи няколко крачки напред, така че огнените езици осветиха грубо изсечените черти на лицето му. Златистите му очи бяха придобили същия цвят като пламъците и горяха със същия опасен огън.

Наредените около тях членове на Култа на Затъмнението отстъпиха до най-далечните стени на пещерата. Калена разбра, че те се страхуваха и си мислеха, че по-далеч ще са в по-голяма безопасност. Изпита желание да се изсмее високо. В пещерата нямаше безопасни места, не и сега, когато мощна, тържествуваща енергия струеше в нея.

— Сега Ключовете са твърде близо един до друг — обърна се тя към Ридж. — Енергията е освободена и вече се движи. Чувстваш ли я?

— Да, чувствам я. Скоро ще узнаеш колко си безпомощна, жено. Ще разбереш истинското значение на поражението. Как се осмеляваш да ме предизвикваш със Светлия ключ? Аз ще те обгърна с тъмнина, ще те подчиня на желанието си. И когато това стане, Светлия Ключ ще бъде унищожен.

— Не, Огнен Камшик, ти не можеш да унищожиш нито мен, нито Ключа, който държа. Ти си само един мъж и наистина мракът е под твоя власт. Той е изворът на твоето сладострастие, на яростта ти и на достойната за съжаление мъжка сила. Но той не може да издържи пряк сблъсък с нещо, което идва от Светлия край на Спектъра. Той може само да се задъхва от ярост и да се стреми да победи светлината, но без надежда за успех.

— Твоята чисто женска арогантност и гордост са също толкова фалшиви и глупави, колкото и аргументите ти. Ти и другите жени съществувате само за да служите на мъжете. Ти трябва да служиш на мен. Както светлината трябва накрая да се подчини на мрака, така и ти трябва да се подчиниш и да признаеш моята сила.

— Доводите ти са неубедителни, Ридж. Не разбираш ли, че тъмнината съществува само защото съществува Светлината? Тъмният край на Спектъра е студен и безжизнен. Само Светлия Край може да създава живот.

Но понятието за Светлина е безсмислено без съществуването на Мрака. Всеки край на спектъра съществува и придобива значение точно поради съществуването на другия да се унищожи единия, означаваше да се разруши и другия.

В омаята на тържествуващото опиянение, което владееше Калена, тези думи за миг прекосиха съзнанието й. Не беше сега време да си припомня това, което я бе учила Олара, затова Калена се помъчи да ги прогони и забрави. Трябваше да събере всички сили и да се концентрира върху предстоящия конфликт.

— Мощта на Тъмната част на Спектъра е безгранична! — отвърна й Ридж грубо. Той продължаваше да я гледа съсредоточено от другата страна на огъня. В силното му мускулесто тяло бе съсредоточена онази мъжка сила, която излъчваха и пламъците пред него. — Сравнено с нея всичко, което принадлежи на Светлата част и на жените е безпомощно и слабо. Както и ти, Калена. Нима вече не си спомняш собствената си слабост? Помисли. Припомни си онези мигове, когато се предаваше в ръцете ми. Когато те докосвам, ти ми принадлежиш. Ти си моя и аз мога да направя с теб каквото пожелая. Твоят Светъл Ключ ще отстъпи също толкова лесно, когато се изправи срещу Тъмния. Защо не се опиташ да избягаш, докато все още можеш? Ще ми достави огромно удоволствие да те гоня. Ще ръгна след теб, ще те настигна и ще те принудя да ми се Подчиниш. И когато разруша Ключа, който подхранва Глупавата ти гордост, ти напълно ще ми принадлежиш.

Изведнъж Ридж се намръщи. Част от него наистина искаше тя да се обърне и да побегне, за да се спаси. Но то бе безсмислено. Той бе тук, за да я завладее, така както мъжът винаги бе побеждавал жената; така, както нощта завладяваше и побеждаваше деня. Той не искаше Калена да бяга. Искаше — не — имаше нужда тя да му се покори изцяло. Тя бе негова и той бе свободен да направи каквото пожелае. Но първо трябваше да й избие от главата глупавите мисли за власт.

— Никога няма да бягам от теб, бездомно копеле! — отвърна му Калена с подигравателен тон. — Ти струваш по-малко и от праха под краката ми; един незаконороден, който си мисли, че може да претендира за благородство чрез мен. Защо да бягам от такъв като теб?

Ридж почувства как гневът избухна с пълна сила в него. Пристъпи още крачка напред, а черното ковчеже вибрираше почти болезнено в ръката му.

— Тогава остани, Калена, и ще станеш свидетел на собствената си слабост. Ще научиш истинското значение на капитулацията и подчинението. Ти не си нищо повече от една слугиня, с която съм решил да се позабавлявам. Много скоро ще се обръщаш към мен с титлата „господарю“!

— А ти не си нищо повече от един безполезен вече инструмент. Преди да отмине нощта, ти ще коленичиш в краката ми и ще молиш за милост!

Те бяха впили погледи един в друг над горящия огън. Бяха забравили и огъня, и мъжете в черни наметала, които бяха останали в помещението. Нещо повече; те не смееха да помръднат и стояха като каменни статуи до стените от черно стъкло. И точно тогава, без предупреждение, двете ковчежета се отвориха сами.

Калена леко се олюля под въздействието на мощната енергийна вълна, която премина през тялото й, но успя да запази равновесие и се втренчи в гърчещите се пламъци, които образуваха Светлия Ключ.

Ридж също почувства мощен прилив на енергия, който разтърси тялото му. От черния предмет в ковчежето го лъхна невъобразим студ. Точно сега бе моментът. Нетърпеливо бръкна в ковчежето и пръстите му се сключиха около черния лед, който бе толкова студен, че Ридж си помисли, че ще измръзне до мозъка на костите си. Въпреки това продължи да държи здраво Ключа. Нямаше друг избор.

От другата страна на огъня Калена почувства непреодолимо желание да вземе в ръка белите пламъци на Светлия Ключ, въпреки че горещината бе такава, че младата жена си помисли, че на мига ще изгори. Черното и сребърното ковчеже паднаха на стъкления под, но никой не им обърна внимание, а Калена и Ридж, държейки ключовете за Камъните на Контраста, впиха погледи един в друг.

В този момент Калена разбра, че Ключът не бе вече просто предмет, а част от нея. Той постепенно я завладяваше изцяло, влияеше на мислите и чувствата й, ръководеше ги. С него се чувстваше толкова силна, много по-силна от този нагъл мъж със златисти очи, неизмеримо по-силна от всичко, което Ридж олицетворяваше. С Ключа тя можеше да го победи, да го накара да моли за милост. Можеше да го унищожи, ако пожелае.

Но тя не искаше да го убива.

Тази мисъл й подейства като леден душ. Ридж беше бащата на детето й; мъжът, на когото бе отдала сърцето си. Той бе другата част от нея.

Ридж се опияняваше от силата, която струеше в него и го караше да продължава да настъпва, отприщвайки разрушителния нагон в него. Осъзнаваше, че той и Ключа образуват едно цяло. Ключът бе свързан с него по начин, който Ридж не разбираше. С него той можеше са победи и подчини. Калена и цялата светлина, която бе неразделна част от нея. Ако пожелаеше, можеше да я унищожи.

Но той не искаше да я убива.

Стъписа се при тази мисъл. Искаше тя да му се подчини, да я принуди да го признае за свой господар, но не искаше да я убива. Искаше да я вземе в ръцете си, да почувства топлата й мекота, отново да изпита онзи екстаз и удовлетворение, както когато я любеше. Тя бе негова и той се бе заклел да я защитава. Бе дал тържествен обет, бе заложил честта си. Тя бе неговата друга половина. Негова противоположност. Тя бе Светлото начало, което уравновесяваше Тъмното начало у него.

Ключът в ръката му потрепери и Ридж почувства как в тялото му сякаш се забиха ледени стрели. В някакво отдалечено кътче от съзнанието му забиха тревожни камбани, предупреждавайки го, че ако не запази контрол над Ключа, ледът ще контролира него. И ако Ключът вземе надмощие, Ридж нямаше да може да го спре да убие Калена. Проклятие! Той нямаше да позволи да бъде използван като средство за нейното унищожение. Отчаяно я желаеше и това бе по-силно от стремежа на Тъмния Ключ да унищожи Светлия.

Изведнъж дълбоко в него започна да се надига онзи гняв, който караше острието на камата му да се нажежи и заблести. Нямаше да позволи да го използват по този начин.

Трябваше да добие пълна власт над ключа.

За да направи това, Ридж знаеше, че трябва да спре ледения поток, който заплашваше да го погълне. Трябваше да стопли Ключа със силата на собствения си вътрешен огън. Същият огън, който гореше в него, когато стоманата от Града на Равновесието блестеше и когато потъваше в мекото, сладко тяло на Калена. Огънят пулсираше във вените му, разпалваше страстта му и носеше със себе си надежда за бъдещето.

Огънят беше живот.