Джейн Ан Кренц
Кристален пламък (14)

XIV

Пътят до долината на Лечителките бе твърде дълъг, още повече, че Калена трябваше да го измине пеша. Изведоха я на повърхността, след като изминаха безкрайните коридори на мрачните подземия. Завързаха очите й, но дори и без превръзка тя бе сигурна, че никога няма да може да си припомни пътя по безбройните извивки на безкрайните тунели. Измина цяла вечност, преди да свалят превръзката от очите й, поне на нея така й се стори. Пред погледа й се откриха блестящите снежни върхове на Планините на Противоречията.

Трябваше да върви пеша. Без крийте.

Местността й се стори позната и Калена скоро разбра, че я бяха оставили на един ден път от долината. Надяваше се да е в състояние да измине разстоянието за един ден. Дадоха й наметката, но това бе всичко. Не й оставиха дори малка лампа. Ако трябваше да прекара нощта на открито, щеше да бъде истински късмет да не премръзнеше. Опита се да намери утеха в мисълта, че похитителите й не желаеха нейната смърт. Поне не сега. Следователно сигурно е съвсем близо до долината и ще може да я достигне до залез-слънце.

Мисълта за Ридж, чакащ я в мрака, и безумието, което бе видяла в очите на Грис, я караха да върви без почивка целия ден. Изведнъж шум от падаща от високо вода привлече вниманието й. Това със сигурност бе малкият водопад, който бе забелязала, когато по-рано минаваха оттук с Ридж. Ако не се лъжеше, водопадът се намираше съвсем близо до тази част от пътя, където внезапно се изправяше блестящата бяла стена.

Но бялата мъгла не се появи. Калена продължи да върви. Бе страшно изтощена и краката я боляха от безкрайното изкачване. Дори не спря да хапне нещо, въпреки че преваляше обяд. Но дори да искаше, не можеше да го направи, тъй като никой не се бе погрижил да й даде храна за из път. Това бе още един знак, че долината не е далеч. Трябваше да й дадат храна, помисли си унило. Силите й бързо я напуснаха, както от физическото изтощение, така и от емоционалната травма, която бе преживяла. Започваше все по-осезателно да чувства студа. Топлата наметка и бързият й ход бяха достатъчни да я предпазят от него, но с напредването на деня умората й се увеличаваше и наметката вече бе недостатъчна да я стопли.

Скоро тялото й съвсем отмаля. Само с върховно усилие на волята успяваше да движи краката си. Още един последен завой и бялата блестяща мъгла се оказа пред нея. Калена рязко спря и започна да оглежда бариерата като се олюляваше от изтощение. Мъглата си беше същата, както предния ден. Наистина ли едва вчера двамата с Ридж напуснаха долината? В този момент осъзна, че нямаше представа колко време бе минало, тъй като в подземните пещери времето сякаш бе спряло.

Като се намръщи леко, тя пристъпи в блестящата белота и почти веднага я обгърна тихото спокойствие и безтегловност. След миг тя бе вече на другата страна. Пред нея се простираше долината — зелена и красива, точно такава, каквато я видя за пръв път. Калена изпусна въздишка на облекчение и пое по пътя, водещ към долината.

Присъствието й бе забелязано веднага щом достигна до пищните градини. Жените, които работеха там, захвърлиха инструментите си и се спуснаха към нея. Арона беше една от първите, които я посрещнаха. Очите й бяха широко отворени и уплашени докато напрегнато изучаваше умореното лице на Калена.

— Валика е била права. Дошла си за Ключа, нали? — попита разтревожено Лечителката. — Изглежда, времето настъпи.

— Изглежда Валика винаги е права — промълви тихо Калена. — Трябваше да се досетя.

Самата Валика вече си проправяше път през скупчените една до друга жени. На лицето й бе изписана дълбока загриженост и тревога.

— Добре ли си, Калена?

— Да, мисля, че съм добре. На път съм от ранни зори. Кажете ми, колко време мина откакто Ридж и аз напуснахме долината?

— Три дни — отвърна Валика, изненадана и разтревожена от въпроса.

— Цял един ден — прошепна смаяна Калена. — Изгубихме цял един ден в онази пещера, преди да се събудим.

— Каква пещера? — Валика хвана ръката й и направи знак на останалите да се оттеглят. — Къде е съпругът ти, Калена? Какво се е случило?

— Случи се това, което ти предрече, Валика. Имам нужда от Светлия Ключ. Ридж ще умре, ако не го отнеса обратно с мен в пещерите.

— Какви са тези пещери, за които постоянно говориш? — попита Арона, която пристъпваше бързо редом с Калена докато я водеха към най-близката къща.

— Не мога да кажа със сигурност къде са, въпреки че един от входовете е само на един ден път оттук. В тях живеят най-ужасните мъже, които някога съм виждала. Чували ли сте за Култа на Затъмнението?

В миг Валика застина неподвижно. Лицето й придоби каменно изражение, а дъхът й излезе със свистене от гърдите й.

— Те са само легенда!

— Предполагам, че са толкова легенда, колкото и Ключовете. На мен ми изглеждаха съвсем истински. Твърде истински.

— Точно от това най-много се опасявахме и страховете ни явно не са били напразни. Ела! — каза решително Валика. — Трябва да си починеш и да се нахраниш. Ще поговорим по-късно.

— Не разполагам с много време, Валика. Трябва да се върна с Ключа колкото е възможно по-скоро.

— Ще обсъдим това, след като се нахраниш.

Валика говореше с тон, в който не се долавяше нито несъгласие, нито недоволство, пък и Калена не беше в настроение да спори. Беше изморена и гладна. Освен това не можеше да се върне по пътя през нощта. Когато я въведоха в едно неголямо помещение и я настаниха да седне, тя се отпусна с благодарност в мекото кресло. Донесоха й топла храна, която ухаеше приятно. За пръв път, откакто бе дете, някой проявяваше такова внимание към нея и за пръв път жената, поднесла й храна, не беше прислужница. Чувстваше се малко неловко, но бе много гладна и прие вниманието на жените без възражения. Валика, Арона и още неколцина Лечителки насядаха около нея и й хвърляха тревожни погледи. Докато се хранеше, Калена им разказа всичко, което се бе случило, след като двамата с Ридж бяха напуснали долината. Когато свърши, Валика дълго време остана мълчалива. Арона заговори първа. Тя очевидно бе много развълнувала и обезпокоена.

— Искаш да се върнеш в пещерите със Светлия Ключ само заради онзи мъж — Ридж? Това е глупаво, Калена. Той е мъж и е в плен на мъже. Сам може да се справи. Остави го да следва собствената си съдба. Ти си на сигурно място тук. Остани в долината, Калена.

Калена погледна към нея, но се чувстваше безпомощна да обясни на Арона защо не можеше да остане.

— Той е мой съпруг — отвърна накрая. — Неговата съдба е и моя съдба. Валика веднъж каза, че винаги пред човека има възможност за избор. Аз направих своя. Ще остана с Ридж и ще споделя съдбата му.

Разбираше, че това едва ли бе достатъчно основание в очите на Арона. Но Калена бе твърде изтощена, за да се опитва да обяснява какво точно я свързваше с Ридж, като се остави настрана изискванията на честта и дълга. В този момент дори сама не бе наясно с всичко, още по-малко би била в състояние да го обясни на някой друг. Никога нямаше да остане в топлата, защитена отвсякъде долина, докато в това време Ридж лежеше вързан и безпомощен в студената пещера.

— Той е моето друго аз. Ние представляваме едно цяло. Той е точно моята противоположност в Спектъра. Разбираш ли, Арона?

— Не! — отвърна Лечителката. — Не разбирам. Той е мъж. Не се нуждаеш от него.

Валика вдигна ръка, изисквайки по този начин внимание и тишина.

— Няма смисъл да спорим. Калена трябва да се върне с Ключа. Знаехме, че това ще стане, а сега моментът настъпи. Няма начин да избегнем конфронтацията на Ключовете. Това, което се случва сега, е започнало още преди векове и сега ние не можем да променим нищо.

— Но всички легенди предупреждават, че Ключовете не трябва да се приближават един до друг! — запротестира една Лечителка.

Валика поклати глава.

— Не. Легендите казват, че е много опасно Ключовете да се поставят в непосредствена близост, но никъде не се споменава, че това не може или не трябва да става. В древните ръкописи пише, че някои хора имат власт над ключовете. Бестина бе убедена, както и аз се уверих по-късно, че Калена е способна да държи и контролира Светлия Ключ. Може би Ридж е точно мъжът, който има власт над Тъмния Ключ.

— Какво ще стане, ако не позволим на Калена да се върне в онези пещери със Светлия Ключ? — обади се Арона с предизвикателен тон.

Валика обърна глава към нея, а в очите й се четеше безкрайна тъга.

— Тогава Мракът, който е започнал да ни обгръща, ще продължи да се увеличава, докато премине границите на планините. Скоро след това ще достигне малките градове и села. Той трябва да бъде спрян, преди да е събрал достатъчно сили и мощ. Равновесието трябва да бъде възстановено или в бъдеще ни чакат още по-лоши неща.

Лечителките се умълчаха. По-нататъшния спор бе излишен и те го знаеха. Калена прокара пръсти през гъстите си червеникави къдрици, отмятайки назад непокорните кичури. Чувстваше се задължена да бъде откровена с жените, предложили й толкова чистосърдечно гостоприемството си.

— Мисля, че би трябвало да знаеш, Валика, че не дойдох тук да спасявам планините ви, земята или селата около тях. Аз би трябвало да знам, ако бях предопределена за такава съдба. Сигурна съм, че не съм тази, която сте очаквали от толкова години. Не ми е приятно да ви го кажа, но се страхувам, че е станала някаква грешка. Но ако наистина съм в състояние да взема Ключа, ще го занеса в пещерите, защото това е единственият начин да освободя Ридж.

В погледа на Валика се четеше разбиране.

— Мотивите ти не са от значение, Калена. Всичко, което действително има значение, е фактът, че ти се върна за Ключа — и като се изправи бавно, добави: — Но точно сега имаш нужда от почивка. Ние ще се оттеглим. Използвай следващите няколко часа да си починеш добре и да събереш сили. Ще имаш нужда от тях.

Лечителките станаха и последваха Валика навън. Калена ги наблюдаваше как си отиват, а в същото време искаше да им възрази, че трябва да направи всичко колкото е възможно по-бързо. Но не каза нищо, тъй като добре знаеше, че Валика е права. Силите й бяха изцедени и тя се чувстваше крайно изтощена. Опасно бе да се опитва нощем да търси пътя към пещерите. Можеше да използва това време, за да си почине.

Когато и последната жена напусна стаята, Калена вече едва можеше да държи очите си отворени. Строполи се на леглото без дори да се съблече. Последната й мисъл, преди да заспи бе дали не е имало поне малка доза приспивателен прах в храната й. Потъна в лек, успокоителен сън, без сънища и кошмари. Събуди се чудесно отпочинала малко преди разсъмване. Остана за миг така неподвижна, вперила поглед в късчето тъмно небе, което се виждаше през прозореца. И изведнъж си припомни едно от наставленията на Олара. Тъмнината на нощта, както и черната мъгла, използвана от Култа на Затъмнението, принадлежи на мрачния, погълнал в сенки край на Спектъра. Сама по себе си тъмнината не е нито добра, нито лоша. Тя бе просто противоположната част на Спектъра, но крайностите, в която и да е част бяха много опасни. Затова двете части на Спектъра трябва да съществуват в равновесие. Светлината трябва да балансира тъмнината, така както женската сила трябва да се противопоставя, но и да съществува в равновесие със силата на Мъжа. Калена разбираше, че действия, елементи, характери, хора, които произхождаха от най-далечните краища на Спектъра, са много по-опасни от онези, произвеждащи от някоя точка от средата и бе нужна много по-голяма сила, за да се обуздаят и да бъде възстановено равновесието. И енергията, освободена, за да се извърши това, беше да бъде изключително опасна.

Калена дори не смееше да си помисли каква енергия ще да бъде нужна, за да се доближат Ключовете един до друг.

Тя се изправи рязко и седна на ръба на леглото в момента, в който на вратата се почука.

— Влезте! — извика тихо.

Вратата се отвори и на вратата се появи Арона с лампа в дясната ръка.

— Добро утро, Калена!

— Добро утро, Арона! Не носиш ли храна? Тази сутрин умирам от глад.

Красивите тъмни очи на Арона я погледнаха с упрек, я се приближи, остави лампата и седна на леглото до Калена.

— Съжалявам, Калена. Валика каза, че ще получиш храна по-късно. Има неща, които са далеч по-неотложни.

Калена се прозина и доволно се протегна. Тази сутрин се чувстваше добре, бе пълна със сили и живот.

— Какви неща?

— Ключът…

— А, да, Ключът. Кога трябва да го взема?

— Трябва сама да отидеш и да го извадиш от леда, Калена. Никой от нас не може да го докосне.

— Лед ли? Значи Светлият Ключ е скрит в лед, точно както се разказва в легендите. Означава ли това, че Тъмният Ключ е скрит в огън?

Арона изобщо не обърна внимание на любопитството й.

— Вероятно. Проклетите легенди изглежда се оказват повече или по-малко точни. Слушай внимателно, Калена, моля те. Мисля, че не трябва да правиш това. Ключовете са опасни, всеки знае това. Ако чувстваш, че не си тази, която може да управлява Светлия Ключ, тогава може и да си права, независимо какво казва Валика. Не бива да поемаш този риск. Никой мъж не го заслужава.

Калена се замисли за момент, опитвайки да обясни нещата така, че Арона да разбере.

— Тук има нещо повече от живота на един мъж, Арона. Това е въпрос на чест.

— Чест?!

Калена сви колене пред себе си и облегна брадичка на сгънатите си ръце.

— Страхувам се, че е така. Аз съм омъжена, Арона, а една омъжена жена не изоставя съпруга си, докато бракът не бъде разтрогнат официално. Напоследък все не успявах да изпълнявам дълга си. Чудя се дали вече леля Олара е разбрала как се провалих.

— Калена, ти имаш право да мислиш за себе си!

— Знам — Калена се усмихна тъжно и погледна другата жена. — Повтарях си това дълго време. Разбирам какво си мислиш, Арона, и знам какво се опитваш да ми кажеш. Но ти трябва да се опиташ да разбереш какво е да израснеш като член на Велика Династия. Никога не можеш да избягаш от определени задължения и отговорности. Честта на Династията винаги трябва да се защитава. Още от люлката децата научават, че честта на Династията е в техни ръце. Тази тежест пада на раменете както на мъжете, така и на жените. При нормални обстоятелства, задълженията на жената са леки и съвсем традиционни — тя се подчинява на баща си, докато живее под неговия покрив и е вярна на мъжа си, когато се омъжи. Като съпруга тя трябва да уважава мъжа си и неговия авторитет, да роди децата му и да ги възпита в традиционните ценности — да пазят своята чест и да поемат своята отговорност. Пак ти повтарям, Арона, при обикновени обстоятелства всичко е твърде просто, едва ли не отегчително.

— Но ти не си обвързана с традиционните задължения, Калена. Ти си последната дъщеря на твоята Династия! — запротестира Арона.

— Да, това е така, но се страхувам, че това означава, че задълженията ми не са толкова традиционни. Не мога да загърбя всичко, все едно никога не е съществувало. Не можах да изпълня дълга си и се провалих. И в резултат на това се оказах омъжена и пред мен се изправиха нови отговорности. Предпочитам втори път да не се провалям. Достатъчно тежко ми е да живея с мисълта за един провал. Обвързана съм с Ридж и не мога да го изоставя.

— Дори и ако това, което се готвиш да извършиш, може да го убие?

— Ако не успея да го освободя, тогава аз самата никога няма да бъда свободна. Помисли, Арона, ти не си по-свободна от мен. Ти би дала живота си, защитавайки тази долина и приятелите си тук, нали?

Арона наведе глава в знак на съгласие.

— Разбира се.

— Виждаш ли? След като веднъж сме направили избора си, имаме глътка скъпоценна свобода. Започвам да си мисля, че не свободата е най-важното нещо, а това, че имаме право на избор. И след като сме направили нашия избор, трябва да живеем с него.

След това Калена се намръщи и реши да смени темата.

— Сигурна ли си, че не мога да получа нещо за ядене? Умирам от глад.

— Бих искала да ти донеса нещо, но…

Тревожните думи на Лечителката секнаха, когато Калена я погледна и й се усмихна.

— Но не можеш, защото и ти имаш чувство за дълг и чест, Арона. Дължиш това на жените от тази долина и особено на тази, която сте избрали да ви ръководи. Валика казва, че не бива тази сутрин да закусвам, така че не е възможно просто да ми донесеш нещо. Понякога животът е твърде прост и праволинеен.

Арона се усмихна смутено, неохотно признавайки по този начин правотата на Калена.

— Да, предполагам, че е така. Мога да си представя, че нещата стават много по-сложни, когато няма точно определен дълг пред нас да ни ръководи.

Двете жени замълчаха и се замислиха. Скоро тишината бе нарушена от ново почукване на вратата. Когато Калена се обади и покани, който е да влезе, на прага се появи Валика. Тя погледна към Арона. Погледът й се смекчи, тъй като разбра какви чувства бяха я довели толкова рано в стаята на Калена. След това се обърна към самата Калена.

— Готова ли си?

Калена почтително се изправи.

— Да, готова съм.

Валика влезе в стаята и затвори вратата след себе си.

— След малко ще отидем на мястото, където е скрит Светлия Ключ. Но преди това ще изгорим малко Пясък.

Като каза това, тя свали малката, изящно изработена торбичка от колана си и я подаде на Калена, която я погледна изненадана.

— Но аз не съм Лечителка!

— Само защото ти липсва обучение и опит. Както вече ти казах, вярвам, че притежаваш Таланта. Ще разбереш това веднага.

Смутена, Калена пое малката торбичка от ръката на Валика.

— Но защо? Какво ще докаже това?

По-възрастната жена повдигна учудено вежди и коленичи на една възглавничка близо до малката маса. Направи знак на Калена да седне до нея.

— Това няма за цел да доказва каквото и да било, само ще ти даде повече увереност и разбиране.

Калена бавно се отпусна на колене, като не откъсваше поглед от торбичката с Пясък, припомняйки си колко пъти бе мечтала да направи опит с чудотворното вещество.

— Леля ми казваше, че е сигурна, че не притежавам Таланта.

— Олара те е лъгала, защото е имала предвид други неща за теб. Много трудно е да превърнеш едно момиче, притежаващо Таланта, в убийца. Тя не можеше да рискува да те подложи на тест с Пясъка. Ако ти бе позволено да развиваш Таланта си, щеше да се превърнеш в едно жалко оръдие на отмъщението.

Калена прокара пръсти по фино изработената материя на торбичката.

— Позволих й да ме отклони от опитите с Пясъка, но по един съвсем различен въпрос не й се подчиних. Спах със съпруга си. Веднага след това разбрах, че силите са ме напуснали по някакъв начин. Надявам се същата слабост да не ме отклони от това, което ми предстои да извърша.

— Силите са те напуснали не за това, че си споделила леглото на Ридж. Връзката между теб и Огнения Камшик е връзката на самия живот. Тя веднага е влязла в противоречие с връзката на смъртта, която ти бе наложила Олара. Това те направи по-силна, не по-слаба. Запали Пясъка, Калена. Ще видиш колко силна е станала връзката между вас.

Калена се поколеба. За пръв път се почувства несигурна.

— Страхувам се — прошепна приглушено.

— Няма от какво да се страхуваш, Калена. Поне не още.

С тези думи Валика свали от колана си още една по-малка бродирана торбичка, развърза я и я подаде на Калена.

Пръстите на младата жена трепереха леко, докато поемаха торбичката. Независимо какво бе казвала леля й, винаги бе чувствала някакво влечение към Пясъка. Спомни си отчаянието, което изпита поради своята безпомощност в нощта, когато онова непознато младо момиче раждаше в селската странноприемница. Най-сетне щеше със сигурност да разбере дали притежава поне частица Талант.

— Вземи съвсем малко — нареди тихо Валика. — Прекалено голяма доза от Пясъка може да бъде опасна. Дай искра в тази запалка, след това посипи малко Пясък. Вдишай дима и погледни в себе си. Не мога да ти обясня по-ясно. Сама ще разбереш.

Калена бавно направи точно така, както й бяха казали. След това малка струйка бял дим се издигна към тавана.

— Сега! — нареди Валика.

Калена се приведе напред и вдиша дълбоко дима. Усещането бе приятно, все едно опитваше нова подправка. Затвори очи и отново пое дълбоко дъх.

— Достатъчно! — Валика сложи ръка на рамото й и леко я отстрани от белия дим. — Изисква се съвсем малко, помни какво ти казах. Твърде голяма доза може да бъде опасна не само за теб, а и за околните.

Тя се пресегна и покри малката поставка със запалителна смес с парче плат. Пламъкът угасна и димът изчезна. Калена стоеше напълно неподвижна, със затворени очи, и чакаше. Очакваше както някое леко усещане, така и остро, натрапчиво чувство. Истината бе, че само опитна Лечителка знаеше какво да очаква. Ако не притежаваше Талант, Калена знаеше, че няма да почувства нищо.

— Ти си пациентът, Калена. Вгледай се в себе си.

Струваше й се, че гласът на Валика идва от много далеч. Калена се подчини, обръщайки поглед навътре в себе си, опитвайки се да се вгледа в себе си, последната щерка на Династията на Ледената Реколта. В един дълъг миг Калена сякаш се оказа пред някаква завеса. Мислено протегна ръка, за да я разкъса. Странната бариера изчезна преди още да я докосне и Калена видя какво бе скрито зад нея.

Да се постави диагноза съвсем не бе трудно, нито пък тя се нуждаеше от опитна Лечителка да й каже какво е това, което виждаше. Калена от династията на Ледената Реколта, временна съпруга на мъж, който не можеше да се похвали нито с династия, нито с наследство, бе бременна.

Бременна! В тялото й се зараждаше нов живот. Живот, който Ридж и тя бяха създали.

Изведнъж значението на откритието й се стовари като тежка вълна върху нея. Това я извади рязко от лекия транс, в който бе изпаднала сякаш я бяха полели с ледена вода. Бързо отвори очи и срещна изпълнения с разбиране поглед на Валека.

— Бременна съм.

Думите й сякаш увиснаха във въздуха.

— Предполагах, че това може да се случи — отвърна с тихо задоволство Лечителката.

— Но как може да се е случило? Само една-единствена нощ пропуснах да взема селитения прах.

— Една нощ е напълно достатъчна, както много жени откриват за тяхно безкрайно удивление.

Валика отново завърза торбичката с Пясъка.

— Не се упреквай. Мисля, че така е трябвало да стане.

Удивена, Калена продължаваше да стои все така неподвижна, вперила поглед в малката поставка, където малко преди това бе вдишала дима от Пясъка.

— Но защо?

— Защото след малко ще вземеш Светлия Ключ. И въпреки че по рождение си предопределена да го направиш, няма да бъде никак лесно. Ще имаш нужда от всичките си сили и кураж — Валика докосна ръката на младата жена. — Калена, трябва да знаеш, че точно сега ти се намираш на върха на женската сила и мощ. В себе си носиш бъдещето. Това е точната противоположност на хаоса и мрака, които владеят другата част на Спектъра. Време е да вземеш Ключа от скривалището му.

Калена кимна в знак на съгласие, приемайки, очаквайки дори неизбежното. По някакъв странен начин, който не би могла да обясни, усещаше, че е напълно готова.

— Време е!

Без да каже нещо повече, Валика излезе от къщата. Първите утринни зари докосваха високите планински масиви, които ограждаха долината. Без колебание Калена последва по-възрастната жена. Арона тръгна след тях, а когато трите преминаха покрай градините и богатите плодородни ниви, към тях се присъединиха и други Лечителки.

Валика пое по една пътека, която извеждаше от долината, но не бе същата, по която бяха вървели Калена и Ридж. Тази пътека бе много стръмна и рязко навлизаше в област със сняг и лед. Жените се изкачваха повече от час. Никоя не проговори.

Когато Валика най-сетне спря, сивата зора отстъпи пред първите слънчеви лъчи. Лечителката се загърна по-плътно в наметката си и кимна с глава към един отвор в леда.

— Древните ръкописи сочат, че Ключът е скрит тук, Калена. Никой, когото познавам, не е влизал тук. Не знам какво ще откриеш там, но е време да откриеш това сама. Иди и го вземи. Ние ще те чакаме тук.

Калена се поколеба, очаквайки, че Валика ще каже още нещо, с което да я посъветва какво да прави и да я насърчи. Но Лечителката не каза нищо повече и Калена разбра, че сега трябва да разчита само на себе си. Другите не можеха да й помогнат. Бавно се извърна и се отправи към тайнствения отвор, издълбан в леда.

Белият тунел изобщо не бе тъмен, а целият бе озарен от светлина. Колкото повече просветляваше небето, толкова по-светло ставаше в тунела. Слънчевите лъчи се процеждаха през леда, образувайки великолепна светлинна пътека. Калена тръгна по нея, стъпвайки внимателно върху ледения под, който изглежда бе направен от малки парченца лед. Тя не се страхуваше, че ще се подхлъзне. Подът не бе напълно гладък. Между отделните парчета лед имаше остри ръбове, които не й позволяваха да падне.

Няколко метра по-навътре тунелът правеше завой. Когато младата жена премина завоя, се намери в една доста обширна бяла пещера. Вътрешността й бе все още потънала в сянка, но с напредването на деня сенките изчезваха и в пещерата започваше от всички страни да струи светлина. Светлината се отразяваше в поразително красивите замръзнали кристални образувания, които висяха от тавана, затанцува странен танц върху белия под и се отрази и заблестя по повърхността на високата маса, която се намираше в средата на помещението. Светлината всеки момент ставаше все по-ослепителна. Това бе енергия, сила и живот, които трябваше да бъдат освободени. Калена разбра, че се очаква нейната намеса, нейното докосване. Предопределена бе да освободи тази енергия. Съзнанието за това я изпълни със страхопочитание, докосна дълбоки струни в душата й.

Погледът й се спря на масата, която бе направена от един-единствен блок непрозрачен лед. Бе висока, стабилна, изработена с изключително майсторство и вещина. Масата нямаше крака. Калена се намери пред най-чистия, най-прозрачния лед, който бе виждала някога. Този лед изпълваше цялата вътрешност на странната маса. На дъното лежеше ковчеже, направено от сребристобял метал.

Калена, знаеше без всяко съмнение, че от незапомнени поколения ничия ръка не е прониквала в чистия лед, където бе поставено ковчежето. Никой не можеше да каже колко дълго бе стояло там. Лечителките го бяха пазили добре, въпреки че Калена си мислеше, че ковчежето не се е нуждаело от ничия защита. Имаше нещо в това просто ковчеже, замръзнало в леда, което сякаш ти забранява да го докоснеш. Ако нямаше такава належаща нужда да го вземе, ако не знаеше, че е способна да извърши това, Калена никога не би посмяла дори да го докосне.

Започна внимателно да разглежда леда, чудейки се какво трябва да направи, за да го разтопи. Може би трябва да се върне и да поиска от Валика купичка със запалителна смес. Все още обмисляйки какво да прави, Калена постави ръката си, скрита в дебела ръкавица, върху леда. Под пръстите си почувства леко движение, което я сепна. Бързо отмести ръка. Върху кристалната повърхност беше останал неясен отпечатък от пръстите й. Калена внимателно свали ръкавицата си, тялото й се напрегна. След това много бавно отново сложи нежната си ръка върху леда. Замръзналата течност отново потрепери под пръстите й. Калена цялата изтръпна от страх и понечи да отдръпне ръката си, но бе вече твърде късно. Под дланта й ледът още веднъж потрепери и се разцепи. Не почувства нищо, друго, освен лека хладина, която в никой случай не можеше да се сравнява с ужасния студ, който би трябвало да излъчва такъв голям къс лед. Дори под погледа й кристалночистият лед се стопяваше и изчезваше. Ръката й се оказа потопена в прозрачна вода.

Учуденото й възклицание проехтя тихо, докато измъкваше ръката си от водата. Тя би трябвало да е леденостудена, но бе приятно хладка, както и леда преди това. Зачуди се дали това изобщо е вода или някаква друга течност, чието предназначение е да запечата ковчежето.

Калена отново погледна към дъното и дълго изучава малкия сребрист предмет. Той се намираше само на една ръка разстояние. Трябваше само да навие ръкавите на наметката и туниката си, да потопи ръка във водата или каквото бе това и да вземе ковчежето. Съвсем просто. Може би прекалено просто!

Калена се огледа наоколо, но не видя нищо, което би могло да й послужи да вземе сребърното ковчеже. Тя неохотно нави ръкава на наметката си, след което направи същото с дългия ръкав на туниката си. Настръхна от студа в пещерата, докато не потопи ръка във водата. Няколко секунди по-късно пръстите й се сключиха около сребърното ковчеже.

Калена очакваше пещерата да се срути върху главата й, но нищо подобно не се случи. Тя си пое дълбоко дъх и с бързо движение извади ковчежето. Изведнъж в жилите й сякаш се вля неподозирана сила. Чувството не можеше да се сравни с никое друго. Животът, енергията, бъдещето, бяха в нейни ръце.

Задушаваше се от огромно вълнение. Ключът бе в ръцете й. Наистина бе жената, предопределена да го управлява. Вече нямаше никакво съмнение. Той беше част от нея, от собственото й „аз“. Принадлежеше й по начин, който бе невъзможно да се опише. Тя можеше да го управлява.

Замаяна от вълнение, Калена се зае да разглежда ковчежето. Очевидно бе, че предметът в ръката й бе много, много стар. Като легендите за Повелителите на Зората. Калена го гледаше учудена и развълнувана. Ковчежето бе дълго малко повече от половин метър, но бе изключително тежко. Върху него бяха гравирани странни знаци, които можеха да съставляват някаква странна азбука. Ако бе наистина така, езикът, на който бе писано, бе древен като самото ковчеже. Когато Калена се вгледа по-внимателно в знаците, откри прилика с някои от буквите от азбуката на Северния континент, но като цяло знаците си оставаха загадка за нея.

Докато стоеше и съзерцаваше ковчежето, Калена си спомни, че в ръцете си държеше Светлия Ключ. Трябваше да отвори ковчежето. Чудеше се дали ще познае Светлия Ключ, като го види. Щеше ли да изглежда като малкото ключе, което носеше около врата си? Или като ключ за врата? Или като ключ за кутийка за бижута? Прокара пръсти по сребърната повърхност, търсейки начин да отвори ковчежето. Каква жестока шега, ако откриеше, че е дошла толкова далеч, само за да открие, че не може да отвори кутията, в която бе поставен Ключът!

Все още не можеше да отвори ковчежето. Започваше да се изнервя. Не бе стигнала толкова далеч, само за да се откаже накрая. Вече се провали, като не можа да изпълни дълга към Династията си, но в това начинание трябваше да успее. Ридж чакаше. Бъдещето също.

Изведнъж капакът на ковчежето се отвори, като че ли под въздействието на мислите й. Поне част от въпросите й бяха получили отговор. Нямаше съмнение — това, което лежеше вътре бе Светлия Ключ! Но въпреки това, той не приличаше на никой ключ, който Калена бе виждала дотогава.

Не бе изненадана от това, което видя, като че ли подсъзнателно се бе досещала. Ковчежето съдържаше течен бял огън. Извиващите се пламъци бяха чисто бели. Горяха и омагьосваха окото. Освен това запазваха клиновидната си форма. Това бе съкровището, което Повелителите на Зората бяха скрили преди толкова много векове.

Сега трябваше да намери начин да вземе белия пламък в ръка и да го използва. Калена не изпитваше никакво съмнение, че когато настъпеше моментът, ще съумее да направи каквото трябва.

Беше родена да го управлява.