Гленда Сандърс
Скъпи татко! (8)

Осма глава

Дори бе изпробвала близо пет рокли, когато си даде сметка, че неслучайно всяка от дрехите в нейния обичаен размер й стои твърде прилепнала. В първия миг промените в тялото й я изненадаха, последва леко раздразнение и накрая — необясним възторг. Посягайки към следващата рокля, тя изведнъж осъзна, че докато доскоро бременността й бе по-скоро проблем на разума, сега вече ставаше дума за физическата й промяна.

Тя беше бременна. Най-обикновена бременна жена. Самият факт отново като че ли я смути. Останала само по бельо, тя внимателно разглеждаше отражението си в огледалото на малката кабина. Постави длани върху корема си, който почти не беше се променил, и се опита да долови някакви признаци на зараждащия се в него живот. Не усети нищо повече от едва доловимо уплътнение. Тайната все още принадлежеше само на нея и хората, които бе избрала да я узнаят. Но тази тайна бе толкова важна и значима, че я изпълваше всецяло. А бебето й, онова малко уплътнение вътре в нея, никога не й се бе струвало толкова реално.

След продължително търсене тя се спря на леко вталена официална рокля. Не беше типична за нейния стил, но яркочервеният цвят и лъскавината на тежката тафта, омекотени от дантели в екрю около врата и по ръкавите, я правеха напълно подходяща за предстоящото празненство.

Дори се засмя щастливо в отговор на възторженото подсвирване на Скот, когато тя тържествено влезе в дневната на неговия апартамент.

— Наистина ли ти харесва роклята ми? — попита тя. — Така и не мога да реша добре ли ми стои. Чувствам се като съпругата на Дядо Мраз.

— Доста по-млада си от нея — прошепна Скот и я прегърна. Целуна я нежно по устните и като задържа брадичката й, се взря в лицето й. — Много си сексапилна в червено. Току-виж съм те закачил на елхата.

— А какво ще ме правиш, когато на първи януари изхвърлиш дървото? — попита тя.

Преди време би си помислила, че той влага и друг смисъл в забележката, свързан по някакъв начин с техните отношения. А сега просто отбеляза наум как времето и разстоянието слагат своя отпечатък върху отношенията им поне в първите няколко часа.

— Ще те увия в тънка хартия и ще те хвърля на тавана заедно с останалите украшения — опита се да я подразни той.

Не това искаше да чуе Дори. Направи усилие и надяна на лицето си дежурната усмивка, с която прикриваше огорчението си.

— В такъв случай по-добре да тръгваме. На тавана ще ми бъде твърде задушно.

Деканът на Факултета по икономика Рейнълд Хардгроув се бе оженил за богата наследница и двамата сега живееха в доста стара и просторна къща близо до университета. Домът им бе наистина красив, обзаведен с много вкус и елегантност, които особено сега по Коледа предизвикваха най-искрен възторг. Елхови клонки със закачени по тях широки червени панделки украсяваха парапетите и первазите. Вечнозелени растения бяха отрупани с ярко оцветени свещи.

Климатичната инсталация работеше с пълна мощ, за да освежи въздуха, натежал от тълпата гости и топлината, която огромната отворена камина излъчваше. Над огъня бе поставен голям меден съд с леко ябълково вино, подправено с канела, карамфил и сушени лимонени кори. Ароматът на коледния пунш допълваше празничното настроение. Прислужница в черна рокля и бяла колосана престилка разливаше питиета в големи керамични чаши с изрисувани по тях коледни мотиви.

Домакинята, Челси, в дълга пъстра пола и ръчно бродирана ленена блуза посрещаше гостите на вратата. Тя поведе Скот и Дори навътре и когато един от професорите поздрави Скот и го въвлече в оживения разговор на групата около него, домакинята тактично се извини и отново зае своето място край входа.

Постепенно гостите се разделиха на две. В единия край се скупчиха мъжете, в другия — техните съпруги. Когато деканът дръпна настрани Скот, за да обсъдят как да намалят разходите, за да се вместят в бюджета, отпуснат им за следващата година, Челси хвана Дори през кръста и комично завъртя очи.

— Мъже! — рече закачливо. — Цяла вечер ще обсъждат съкращенията в бюджета.

Двете продължиха към група жени, много от които Дори вече бе срещала по време на подобни събирания. Русокосата Ейми Рейнолдс, която само преди две години бе красавицата на коледното тържество в навечерието на сватбата си с един от професорите по финанси, беше в напреднала бременност. Обсъждаше курсовете за бременни с Елинор Трайфъл, майка на четири деца и пламенна защитничка на естественото раждане.

Мери-Елън Уиклиф, собственичка на прочут бутик на територията на колежа и преподавателка по бизнес мениджмънт, се намеси в разговора, за да ги осведоми за практичните и със съвременна линия дрехи за бременни, които можеха да намерят в магазина й. Когато забеляза Дори, тя се опита да я включи в разговора.

— Вие ли сте „важната половинка“ на Скот?

— Моля, не ви разбрах?

— Не сте ли тук със Скот Роланд? Запознахме се миналата година.

— Да, разбира се. Много добре си спомням. Наистина съм тук със Скот Роланд. Но какъв термин употребихте?

— Имате предвид „важната половинка“ ли? Не исках да ви засегна. Няма как да сте видели обявата за тържеството, която беше закачена в университета. В нея се казваше, че са поканени всички преподаватели с техните съпруги или съпрузи, или с „важната им половинка“. Изразът е доста популярен сред колегите, доста симптоматичен за наше време.

— Съгласна съм — обади се Дори. Значи такива като нея вече имаха и название. Само преди година искрено би се смяла на подобно определение. Но сега се засегна.

— Още ли живеете в Талъхаси? — върна я към действителността Мери-Елън. Дори кимна и жената продължи: — Едва ли ви е лесно.

— Не можем да се оплачем от липса на пътуване.

Неочаквано красивата стая, в която се бяха събрали, й се стори прекалено гореща, а въздухът — тежък. Дори с огромно усилие се опита да преодолее световъртежа, но очевидно бе проличало, защото Мери-Елън разтревожено попита:

— Да не ви е зле? Зачервихте се.

— Малко ми е топло — отвърна Дори. — Ще отида да помоля за чаша вода с лед в кухнята.

След няколко минути Скот я откри там, седнала пред масата, точно пред вентилатора на климатичната инсталация.

— Дори, търсих те навсякъде.

— Много беше горещо вътре и ми се допи нещо студено — тя разлюля чашата с лед, която стоеше пред нея. — Ако я допълниш от онази кана в ъгъла, ще се върнем в стаята.

Младата прислужничка, която миеше чинии, се обърна и пое чашата от ръката на Скот.

— Дайте, аз ще налея — след минута тя върна вече напълнената чаша и я подаде на Дори. — Заповядайте.

Дори благодари и се изправи. След първата крачка леко свъси вежди.

— Какво има? — попита Скот.

— Не биваше да слагам обувки с висок ток — прошепна тя. — Краката ми отекоха.

Лицето му се скова при намека за нейната бременност и това много я натъжи. Защо не можеш да се зарадваш с мен, помисли си тя яростно, още по-ядосана от факта, че не може да го изрече на глас. Отронеше ли се от устата й, непременно щеше да прозвучи като обвинение.

 

 

Денят след тържеството заминаха с колата до Миканопи, на петнайсет мили южно от Гейнсвил. Това бе градче, възникнало в началото на века, което не се бе разраснало достатъчно и се състоеше от просторни южняшки къщи, една, от които — „Херлонг Меншън“ — бе превърната в хотел. Наоколо човек можеше да види множество живописни магазини за антикварни ръчно изработени предмети.

Поне два пъти в годината двамата със Скот обикаляха това място. Именно от местното магазинче за дърворезба Дори бе купила навремето на Скот резбована свирка, чийто звук наподобяваше удивително сирена на стар локомотив. Може да се каже, че той се прехласна по тази свирка далеч повече от децата, събрали се в магазина.

В един от магазините, пълен с всевъзможни стоки, бяха открили керамична ваза с формата на Зайчето Бъни, която Дори получи, и следващите няколко седмици това бе повод за множество закачки между двамата. Тя му бе приготвила морковена торта, а той изпращаше до кантората й картички със смешни надписи. Като благодарност за морковената торта той й бе купил обеците с диаманти, за които тя отдавна мечтаеше.

Този ден тя ги бе сложила и когато неволно докосна гладката повърхност на едната, попита:

— Спомняш ли си деня, в който ми купи онази ваза Зайчето Бъни?

— Дано открием нещо също толкова стилно като нея — усмихна се Скот.

— Отвратителен снежен човек например. Как само ще си го прегръщам и целувам… Ще го нарека Джордж.

— Нещо става там — обади се Скот и тя проследи погледа му.

На известно разстояние пред тях движението бе почти задръстено от коли, от които излизаха мъже в костюми и вратовръзки и жени с копринени рокли и дантели. Всички се трупаха на моравата пред големия дом в съседство.

— Изглежда има тържество — подхвърли Дори.

— Сигурно — съгласи се Скот и насочи колата към отдалечения край на паркинга, откъдето скоро започнаха своята обиколка.

Още във втория магазин вниманието на Дори бе привлечено от дървена люлка с изрязано в предната част сърце. Тя спря захласнато пред нея и си представи малкото тънко дюшече, покрито с розово или синьо юрганче. Младата жена се наведе и леко залюля извитите крака.

Скот, който в това време се бе заровил в купчина стари пощенски картички, се обърна и видя щастливия поглед на своята любима. Гърлото му се сви и почувства, че нещо стяга гърдите му.

— Нали е красива? — усмихна му се Дори, когато срещна погледа му.

Сякаш подът под краката му се раздвижи. Той успя да се усмихне криво-ляво. Дори изглежда не забеляза колко е разстроен.

— Току-що си дадох сметка, че изобщо не съм се замислила какво ще ми трябва за детска стая.

Той все така мълчеше, а тя все така не забелязваше смущението му.

— И все пак е твърде рано да се купува…

— Разбира се, че е рано — нервно се засмя тя, почувствала най-сетне напрежението му. — Та аз дори не съм мислила в какви цветове да бъде…

Продавачката вече приближаваше към тях.

— Мога ли да ви бъда полезна с нещо?

— Възхищавам се на тази люлка — рече Дори и прокара пръсти по гладката повърхност на ръбовете. — На колко години е?

— Близо петдесет — отговори жената. — Още малко й трябва и ще бъде истински антикварен предмет.

— Прекрасна е — въздъхна Дори.

— Наистина. Изцяло ръчна изработка. Жалко, че не е достатъчно практична.

— Практична ли?

— Да. Всеки, който спре пред нея, отбелязва, че не е в обичайния стандарт, ето защо ще са необходими специални завивки. Освен това преградите са доста ниски и щом бебето започне да се движи по-енергично, ще се наложи да бъде преместено в по-подходящо легло.

— На каква възраст ще се наложи да бъде преместено?

— Вероятно към четвъртия месец — сви рамене жената. — А може би към седмия. Толкова отдавна децата ми бяха малки. Не си спомням дори кога започнаха да се залавят за ръбовете на леглото и да се изправят.

— Но когато детето порасне, в нея може да се нареждат играчки, мечета и кукли и да остане в стаята като кукленско легло.

— Купуването на стари предмети е потребност на сърцето, нещо като да се влюбиш, нали? Мога да ви кажа също така, че люлката е и твърде ниска и ще се налага много да се навеждате, но това не е пречка, когато харесваш много един предмет — усмихна се жената.

— Не е, разбира се — отвърна на усмивката й Дори. — Това няма да промени красотата й — а и ще продължавам да виждам в нея моето бебе, помисли си тя. — Не ме бива твърде за пазарлък, нали?

— В моя магазин не можете да се пазарите. Цените ми са твърди. Старая се да ги определям справедливо и затова не се пазаря. И не се тревожете, нямам намерение да вдигам цената само защото виждам, че я искате.

Дори се наведе да прочете етикетчето и сви вежди удивено.

— Но тя е автентична и е ръчна изработка — побърза да каже продавачката.

— Така или иначе, ние само разглеждаме — намеси се Скот. Дори му хвърли въпросителен поглед. — Нали?

— Е, да! — потвърди тя не твърде убедително.

— Щом е така, ако имате въпроси, ще ме намерите при касата — жената тактично се оттегли.

— Наистина ли смяташ да купиш това?

— Не зная. Има нещо в тази люлка… Толкова е хубава! — тя прокара пръст по вътрешността на изрязаното сърце. — Мога да кажа… Дори чувствам любовта, с която е изработена.

— Не чу ли продавачката. Каза, че никак не е практична.

— Практичността не е всичко на този свят. Тя също каза, че купуването на антикварни предмети е вид любов.

— Триста долара е доста сериозна цена.

— Мисля, че си прав — въздъхна Дори и като хвърли прощален поглед на люлката, се извърна с гръб към нея.

Скот прехвърли ръка през рамото й и я поведе към картичките.

— Искам да видиш една много специална картичка — рече той.

След няколко минути влязоха в съседния магазин за игли, конци и всевъзможни шивашки произведения. Вътре ги посрещна традиционната коледна украса. Под елхата бе наредено цяло семейство от плюшени мечета с най-различна форма, облечени в дрешки от началото на века.

В друг ъгъл бяха завили кошница в кафяв плат, така че да заприлича на хралупа, а наоколо й се виждаха десетки зайчета. Големи, средни, малки, черни, бели, кафеникави, бежови. Подплатените с розово уши на повечето бяха клепнали. Всяко зайче имаше характерно лице. Дори вдигна едно от тях — средно по големина с джинсов гащеризон с басмена кръпка на задницата. Ушите му стигаха почти до коленете, обсипаното със ситни лунички лице се усмихваше така предизвикателно, че Дори не издържа и му се усмихна в отговор. На етикетчето с цената пишеше петдесет и пет долара.

— Това е истински обир — подхвърли Скот.

— Изработката е ръчна — обади се Дори, докато четеше етикетчето с форма на морков, което висеше на врата на играчката. — Виждаш, че всяко си има физиономия. Ще го прегръщам, ще го целувам и ще го нарека Джордж.

— Шегуваш се. Знаеш, че трябва да купуваме подаръци.

— Точно това правя.

— Доколкото зная, Аделина не си пада твърде по зайци — опита се да я вразуми Скот. — Струва ми се, че онова мече с тафтената рокля ще й хареса много повече.

— Заекът не е за нея, а за бебето.

— За кое…

— Какво има, господин счетоводителю? Не можеш ли да изречеш думата? Само две срички: бе-бе.

— Дори, бъди разумна — рече Скот, стараейки се да не говори високо, за да не го чуе продавачката.

— Нямам никакво желание да съм разумна — прошепна Дори в отговор. — Аз съм бременна. На майките се полага да имат право на чувства. Когато гледаше люлката, не виждаше нищо друго, освен дъски. А аз виждах сгушено вътре дете, което спи спокойно. Гледаш сега тази играчка и мислиш само за цената, а аз мисля за малки ръчички, които теглят ушите. Виждам заека, гушнат от малко дете под завивките — тя притисна плюшената играчка до гърдите си. — Точно така, Скот. Ще купя този заек за моето бебе. За нашето бебе. И нямам никакво намерение да го прибирам. Ще го сложа на леглото си, за да ми прави компания, докато детето се появи на бял свят. А когато го виждам и го държа в ръцете си, ще се чувствам още по-близка с това дете — тя мъчително преглътна надигналото се ридание. — Все с някого трябва да говоря. Останах съвсем сама, защото най-добрият ми приятел упорито крие главата си в пясъка като щраус и се преструва, че бебето не съществува.

— Дори, за Бога… — той протегна ръка към нея, но тя му обърна гръб и с бързи стъпки се отправи към касата. Скот я настигна едва на опашката. — Много съжалявам, Дори. Позволи ми да… Нека аз ти купя това. За… — и отново не можа да го изрече.

Стиснала играчката, Дори се извърна едва-едва, точно толкова, колкото да му обърне гръб.

— Няма нужда… аз ще си я платя — промълви тя. — Подаръкът е от мен.

— Щом искаш… — успя да каже той, разпознал по упорито вирнатата й брадичка характерната за Дори независимост. Познаваше я добре точно както косата, носа и върховете на пръстите й. — Ще бъда в книжарницата, ако имаш нужда от мен…

Тя само кимна, без да го удостои с поглед дори. Щеше му се да я докосне, но се боеше, че и двамата може да изпуснат нервите си. И наместо да прегърне раменете й, той пъхна ръце дълбоко в джобовете си. Бутна с рамо вратата, от което звънчетата запяха, и излезе.

Гирлянди, накачени по рафтовете, бяха единственото, с което отбелязваха Коледа в съседната книжарница. Скот се отправи към отдела с книги за морето и се зачете в заглавията, без да осъзнава думите. Минаха пет, десет, петнайсет минути, но Дори не се появяваше. Най-накрая той погледна безпомощно продавача, подхвърли няколко несвързани думи, които би трябвало да означават, че не е открил нищо интересно и тръгна да търси Дори. Забеляза я заедно с още десетки хора, застанала на тротоара пред хотела на града да наблюдава нещо пред главния му вход.

Когато наближи, видя младоженци, облечени във викториански стил да стоят тържествено пред свещеник, зает с церемониална реч. Шаферите и свидетелите, както и гостите, бяха разпръснати наоколо по моравата подобно на цветни листенца. Скот обгърна кръста на Дори и неволно въздъхна, когато усети, как тя се обляга на гърдите му. В същия миг, сякаш да ознаменуват докосването им, музикантите подеха „Сватбения марш“ на Менделсон. Скот избърса с палец сълзата, изтърколила се по бузата на Дори. Тя му се усмихна в отговор и само промълви:

— Сватбите винаги ме вълнуват.

Жената до тях извади хартиена кърпичка и шумно издуха носа си.

— Мен също. Винаги плача, независимо дали познавам младоженците, или не — обади се тя.

— А пък и тържеството е толкова романтично! — дочуха от другата страна.

Скот се наведе, целуна косата на своята любима и тихо попита:

— Сладолед или у дома?

— Сладолед — отговори Дори и двамата поеха към сладкарницата.

До края на този следобед, а и по време на вечерята не разговаряха много. В малкото разменени реплики и двамата тактично избягваха темата, станала причина за конфликта им този ден. Взеха душ отделно и под предлог, че е изморена до смърт, Дори тактично отклони ласките на Скот. Ала когато той си легна, се сгуши в прегръдките му.

Едва когато долови равномерното й дишане преди заспиване, Скот се престраши и прошепна името й.

Тя само се намести по-близо до него и сънливо попита:

— Какво има?

— Днес… в Миканопи, докато гледаше сватбата… не ти ли се искаше и ти… Нямаше ли желание да си на мястото на младоженката?

Сериозността в гласа му я накара да отвори широко очи.

— В такива моменти това е съвсем нормално — отговори тя. — То си е част от тържеството и от емоционалността на момента. Но е временно. После минава.

— Никога не съм изпитвал подобни чувства.

— Добре. Не се изразих правилно. Исках да кажа, че това е характерно за жените — от най-малкото момиченце до престарелите старици всички мечтаят да са красиви булки. Така ти се иска да си прима балерина.

— Но днес бе по-различно, нали? И то защото…

— Защото съм бременна ли?

Скот бе притихнал. Дори въздъхна тежко и седна в леглото, прегръщайки коленете си.

— Много премълчавания чух вече във връзка с моята бременност, но това е най-сериозното. Щом ще водим разпален спор, дори битка, най-добре да запалиш лампата.

Тя подпря възглавницата зад гърба си, докато Скот ставаше. Сетне, подгънал единия крак под себе си и опрял другия на пода той приседна на ръба на леглото. Взе ръката на Дори в дланите си и попита:

— Искаш да се омъжиш, нали?

— Това предизвикателство ли е?

— Зададох ти въпрос?

— Всички думи са налице, но нещо в подредбата не е наред, а и в чувствата — също.

— Какво искаш да кажеш?

Дори не издържа и се усмихна. Горкият! Как се разкъсва между онова, което изпитва, и онова, което мисли, че трябва да изпитва! Тя измъкна ръката си и вдигна няколко кичура, паднали над челото му.

— Искам да кажа, че попита искам ли да се омъжа, без да споменаваш себе си като участник.

— Извърташ думите ми.

— Ни най-малко. Двата въпроса са напълно различни. Първият е философски, въпрос по принцип, а вторият е съвсем личен.

— Видях погледа ти — обади се той.

— Току-що се бяхме скарали. Пък и цялата обстановка бе толкова романтична. Не беше трудно да се поддадеш на моментното настроение.

— Би искала да си омъжена, нали? — не спираше да настоява той.

— Да, Скот — призна тя, твърдо решена да не го освободи лесно от този разговор. — От една страна, искам, но… не за някой, за когото ролята на младоженеца е отвратителна и нелепа.

— Не съм казал…

— Не сега и не с толкова много думи. Но нима някога си крил презрението си към брака? — той понечи да отговори, но тя побърза да го спре. — Не, не ме прекъсвай. Познавам те. В известна степен дори смятам, че предугаждам реакциите ти по-добре от самия теб. Не мислиш ли, че мога да отгатна за какво си мислиш, когато видиш брачна церемония? Ти виждаш родителите си и огромното им нещастие, резултат от бракосъчетанието им.

— Моите родители?

— Именно. Семейният живот, който познаваш по-отблизо, е този на майка ти и баща ти. За майка ти това е болка и огорчение. А вторият й брак, продължил не повече от пет години, е допълнително разочарование. За баща ти семейният живот е пълна катастрофа, продължила близо двайсет години. Винаги, когато заговориш за него, успяваш да подхвърлиш, че той е под чехъл. Ти просто не можеш да се откъснеш от тази своя предварителна информация и да приемеш, че в брака може да съществува и разбирателство, и взаимно допълване, въпреки нашия чудесен опит.

— Нашата връзка е толкова съвършена именно защото не сме заедно дълго и не си лазим по нервите.

— По дяволите, Скот! Никога ли не си се замислял как биха изглеждали отношенията ни, ако се срещахме по-често? Лягайки си сам в Гейнсвил, никога ли не си се въртял, защото сънят бяга от очите ти, не си ли искал да поговориш с някого посред нощ.

— Чудесно знаеш, че съм искал, Дори — въздъхна тежко мъжът до нея.

— Да, зная, че ти липсвам, че се мяташ нощем и копнееш да съм до теб, но се боиш да рискуваш да не развалим онова, което имаме. Не искаш да си лазим по нервите или да спорим. Не желаеш да има някой, комуто да отговаряш защо ще закъснееш, ако се налага да останеш да работиш, да не говорим за дребните разправии.

— Бях останал с впечатлението, че и ти мислиш като мен — обади се Скот. — Смятах, че си силно свързана с кариерата си, че държиш на тази свобода също като мен.

— О, Скот — избухна Дори в сълзи и прегърна врата на своя любим. — До известна степен си прав. Разбира се, в началото беше така. И не съм искала това бебе… Поне нямах планове за дете засега. Но се чувствам толкова самотна в тази история. Всеки път, когато спомена за неговото съществуване, ти се смразяваш. А искам да споделям с теб. Не е задължително това да става всеки ден, но все пак, когато имам да ти кажа дори някоя дреболия, не искам да се боя от това, че единственият човек, който е естествено да се интересува, ще излъчва неприязън.

Мъжът отдръпна главата й от рамото си и избърса сълзите, потекли по страните.

— Моите чувства към теб никога не са били поставяни под въпрос. Ти знаеш колко много държа на теб. Толкова много, че се плаша.

— Тогава защо не искаш да чуеш за нашето бебе? Ето за това става дума сега. А не за брак. Не за някакво си парче хартия, а за едно мъничко човешко същество, което расте в мен. А то е и част от теб, Скот. И тъкмо затова толкова много го обичам.

— Държа на това дете, Дори — гласът на Скот издаваше силното му вълнение, докато притисна главата й към гърдите си. — Когато Майк спомена, че не се чувстваш добре и си помислих, че нещо може да се е случило, обезумях.

— Но ти не говориш за това — възрази Дори. — Дори не можеш да произнесеш думата. Чувствам, че се опитваш да забравиш за неговото съществуване.

— Мира не ми дава въпросът защо? — опита се да обясни Скот. — Защо сега? Защо на нас? Толкова много хора искат да имат деца, а не могат. Тъкмо на нас да се случи, когато всичко беше толкова хубаво.

Дори изхлипа.

— Срещнах една жена в „Макдоналдс“. Имаше красиво малко момиченце и мечтаеше за второ дете. Преди това имала няколко аборта и когато й казах, че се надявам да успее да забременее отново, знаеш ли какво ми отвърна тя? — той я изгледа в очакване на отговора. — Ако е писано да стане, ще стане. Точно така си мисля и за нашето бебе, Скот. Появата му беше истинска изненада за нас, но нямаме право да поемем такава отговорност. На това дете просто му е писано да дойде на този свят. Бог ни го изпрати и кои сме ние да му размахваме пръст укорително, че не е подбрал подходящия момент…

— Не искам да кажа това… наистина не искам. Честна дума.

— Така ли? Че ти не спираш да повтаряш, че то ще ни пречи и ни носи само тревоги. Не си ли се замислял за това дете, нашето дете? Запитвал ли си се как ще изглежда, дали ще е момче, или момиче?

— Не съм стигнал още дотам. Все още ме владее страхът. Всичко се промени. Не искам да те загубя.

— Няма да ме загубиш, Скот, ако…

— Вече те губя. Ето, отменяш срещата ни, а това никога не се е случвало.

— Това е само защото…

— Ти също се променяш, Дори. Ако преди ти се наложеше да глътнеш един аспирин, ти беше нужна цяла кана вода, а сега с лекота гълташ такива големи хапове.

— Най-обикновени витамини.

— Понякога не мога и да те позная. Станала си толкова чувствителна, пък и започна да страниш от мен. Винаги сме можели да разговаряме. Винаги. А сега с това проклето напрежение между нас…

— Не мога да се преборя с чувствителността си — погали го тя по бузата. — Мразя да плача, а още повече ненавиждам хленчещите жени. Но това се дължи на хормоните. А страня от теб, защото не искаш да чуеш онова, което искам да ти кажа. Всеки път, когато понеча да говоря за детето, ти се скриваш като в черупка. Очевидно е, че не искаш да слушаш, а това вече е част от живота ми. Не мога да не мисля за него, защото всичко се случва в моето тяло и в бъдеще детето ще споделя моя живот. Ако пожелаеш да си край мен, ще се наложи да отвориш сърцето си за нашето дете, защото нямам намерение да продължавам сама.

Дори отново плачеше. Скот се отпусна напреко на леглото и я прегърна. Започна нежно да милва косата й.

— Късаш ми сърцето, като плачеш. Да не говорим колко ме плашиш, защото винаги си била твърда, силна и независима. Просто не мога да понеса мисълта, че ще те загубя. А и не искам. Изобщо не съм разбрал, че се чувстваш отблъсната.

— Просто искам да споделям с теб — додаде тя.

— Какво? — попита той. — Уточни се. Какво искаш да ми кажеш сега например.

— Че всичко това е чудо.

— Как така?

— Ние с теб не спираме да си задаваме въпроса защо ни се случи, а в същото време самото зачеване е същинско чудо — Дори притегли ръката му към себе си и я постави върху корема си. — Помисли сам. Едно микроскопично сперматозоидче се среща с една микроскопична яйцеклетка. Колкото и да следваш природните закони, истинско чудо е, че те се срещат и се сливат, след което започва верижната реакция на делене на клетките, които в крайна сметка образуват човека.

— Нали помниш надписа на моята чаша — „Страхотен пич“. Вярно се оказа.

Дори извърна лице и леко захапа мускулите на гърдите му, а когато той изненадано подскочи, рече:

— Точно това исках да чуя — че си горд — тя се подпря на лакът. — Толкова ми се иска да си горд като мен. Без дори да го искаме, сътворихме нещо удивително.

Настъпиха няколко минути на блажена тишина и в стаята се възцари спокойствие. Скот и Дори бяха щастливи само да лежат един до друг и да се радват на близостта си.

Както винаги, Дори проговори първа.

— Започнах да пълнея.

— Нямах намерение да го казвам — изкиска се Скот.

Тя закачливо мушна малкия си юмрук в гърдите му.

— Сериозно ти говоря. Все още не съм обявила вестта и не мисля, че съм увеличила килограмите си, но се наложи да си купя рокля, която не е плътно прилепнала по тялото ми. Всичко друго ми е тясно — надявайки се, че той ще се пошегува за наедряването, Дори замълча. Ала на Скот изглежда му беше приятно да не се обажда. Тя не издържа и отново се обади: — Започне ли да се променя тялото ти външно, наистина осъзнаваш, че нещо се случва и вътре в него — Скот се поизкашля, сякаш нещо бе заседнало в гърлото му, но остана потънал в мълчание. — Започнах да изпитвам желание да кажа какво се е случило на останалите хора — не млъкваше Дори. — Ето снощи например…

— Видях те да разговаряш с Ейми. Предположих, че ти се иска да чуеш какво се говори за бебетата. Четях мислите ти. И затова избяга в кухнята, нали? Искаше да участваш на равна нога с нея, а не можеше.

— В стаята бе горещо и душно, пък и онези глупави високи токове ме измъчиха. Пиеше ми се студена вода.

— Просто ти се искаше да споделиш новината си, както това бе направила Ейми.

— Ти наистина си нетърпим — въздъхна Дори и затвори очи. — Щеше да си най-нещастният човек, ако бях дръзнала да споделя с Мери-Елън Уиклиф, нали така?

— Дори, това би било равносилно да пуснеш съобщение на първа страница в „Сън“. Мери-Елън знае всичко и познава всички, а и не пропуска да сподели онова, което е чула, с когото срещне. В бутика й се продават най-вече клюки, а не дрехи. А преподавателската й работа само разширява публиката й.

— Бременността, Скот, не може дълго да се пази в тайна. Много скоро ще проличи и тогава ще ме скриеш, така ли? После ще криеш детето. Какво според теб ще правим? Няма да стъпвам в Гейнсвил или тайно нощем ще се промъквам, за да прекараме затворени два дни в апартамента ти? Ще трябва ли да промъквам и детето, след като се роди?

Скот трепна, седна на ръба на леглото и зарови пръсти в косата си.

— Не си права, по дяволите! — въздъхна той и се намръщи.

— Ти не си прав — отвърна му тя гневно. — Не можеш безкрайно да се преструваш, че такова нещо няма. Появата на едно дете няма как да се сведе до някакво затруднение.

— Но то е… — мъжът преглътна останалата част от изречението си. Сетне едва чуто продължи: — Наистина се притеснявам, Дори. В днешно време мъжете на моите години се очаква да имат… Да бъдат…

— Браво, Скот. Това наистина е чудесно! Чудя се как да намеря дом, в който да е достатъчно широко за бебето, как да пригодя живота си, за да включа в него цялата огромна отговорност да отгледаш дете. Баща ми например заяви, че ако в неговата съдебна зала влезе бременна адвокатка, която не е омъжена, ще я глоби за обида на съда, а ти се чудиш как да не се засегне мъжкото ти самолюбие. Ти просто изритваш своята партньорка от живота си. Напълно те разбирам. Страшно неудобно, наистина — тя грабна възглавницата си, удари я няколко пъти с юмруци и я тръшна на мястото й като умряла риба. Обърна му гръб и издърпа завивките до брадичката си. — Много съжалявам, че репутацията ти така пострада.

Скот се отпусна на леглото.

— Но, Дори…

— Не ме докосвай! — изсъска тя.

— Дори, моля те.

— Загаси лампата, Скот. Тържеството свърши…

Минаха няколко минути, а Скот не знаеше какво да прави. Гледаше глупаво раменете на Дори. Най-накрая, решил да мине в отстъпление, се надигна и загаси лампата. Сетне се сви под завивките.

Почака Дори да заспи, след което се примъкна до нея и я привлече в прегръдките си. Огромно бе облекчението му, когато усети, че по навик в съня си, тя въздъхна и се сгуши в обятията му.