Гленда Сандърс
Скъпи татко! (6)

Шеста глава

Скот дори не остави слушалката между двата телефонни разговора. Натисна само копчето достатъчно дълго, за да прекъсне връзката с Майк, и припряно набра телефона на Дори. Откъслечни реплики от обаждането на Майк още звучаха в ушите му: „Вероятно няма нищо сериозно… Стори ми се някак разстроена… Реших да те предупредя, че се е обаждала…“.

Със свит от притеснение стомах той се отказа да чака след дванайсетото иззвъняване. Къде си, Дори? Може би в болница? Той дълго стоя замислен зад бюрото си. Потупваше нервно с пръст стиснатите си устни, напълно забравил за студентите, които забързано минаваха покрай затворената врата на кабинета му. Дори, дано си до супермаркета, до химическото чистене, за чорапи или… където и да е, но не и в болница.

След последните часове за деня дворът на университета постепенно потъваше в сън като огромен изморен гигант. Стъпките на студентите ставаха все по-редки.

Вероятно няма нищо сериозно… Просто не се чувства добре… И въпреки всичко, загрижен от онова, което бе чул, Майк бе побързал да му позвъни и да му съобщи за обаждането. Скот твърде добре познаваше Дори, известна му бе нейната сдържаност. Никога не би казала на Майк, дори да се е случило нещо сериозно. И въпреки това се бе обадила в офиса в ден и час, когато чудесно знае, че го няма. Посегна отново към слушалката, но се отказа. Твърде скоро бе звънял. Ще почака малко.

Докато стоеше и бездействаше, мислите му се върнаха в миналото. Горчивите спомени от детството му го връхлетяха. Беше едва деветгодишен, но доста помъдрял за двете години, откакто баща му ги бе напуснал, когато дочу разговор на леля си с майка му.

— Бебе ли? Бет, да не си загубила ума си?

Изненадата в гласа й привлече вниманието му. Скот напълно забрави за филма, който гледаше по телевизията. Не смееше да помръдне от страх да не издаде интереса си към онова, което двете жени споделяха, седнали до масата в дневната.

Ако това беше вярно, то майка му е бременна. Той знаеше вече тази дума и всички неприятни усложнения, до които водеше. Това беше немислимо. Истинско предателство, което засенчваше за миг дори значението на неотдавнашната й женитба. Момчето със затаен дъх очакваше да чуе как майка му ще отрече този факт и топката, свила се в стомаха му, ще се стопи.

— Не съм си загубила ума, Синтия. Този път няма да се оставя да ме изиграят.

— Забрави ли колко трудна бременност имаше със Скот? Спомняш си какво каза лекарят?

— Разбира се. Тъкмо затова и не посмях да родя втори път. И какъв беше резултатът — бащата на Скот ме напусна.

— Секретарката му завъртя главата и той се хвана на въдицата й. Нямаше нищо общо с това, че не бива да имаш повече деца.

— Тази кучка сипе децата, като че е кобила за разплод, а Скот умира за тях. Сега с Мел ми се удава нова възможност и няма да повторя грешката със Скот. Мел иска деца.

— Щом въпреки риска за живота ти настоява за това, значи не е никакъв мъж.

— Не го познаваш.

— Боя се, че това се отнася и за теб. Срещна го преди колко… Преди три месеца ли беше? Мисля, че имаш капаци на очите, стане ли дума за този мъж.

— Представа нямаш какво значи да си сама, Синтия. Твоят мъж никога не е бягал от теб.

— Ако той те обича и ти — него, тогава нищо друго няма значение.

— А пък Скот…

— Ето че пак си дойдохме на думата. Няма ли да спреш да се състезаваш с новата жена на Скот? Толкова е безсмислено? Десет години е по-млада от теб, а и няма твоите здравословни проблеми. Опиташ ли се да родиш, ще докажеш само, че си много глупава.

— Късно е вече.

Мравки полазиха по гърба на момчето. Не разбираше за какво е късно, но усещаше, че нещата не вървят добре.

— Бог да ти е на помощ — въздъхна леля Синтия.

Очевидно, задаваше се нов кошмар. Обзет от тревога, Скот се опита да забрави поне за малко трудната бременност на майка си и отново набра номера на Дори. Отново без резултат. Най-сетне реши да излезе да хапне с надеждата да се разсее.

 

 

Резкият звън на телефона събуди Дори.

— Да? — промърмори сънено тя.

— Дори… — гласът му звучеше тревожно.

— Ти ли си, Скот?

— Всичко наред ли е? От часове опитвам да се свържа с теб. Майк ми предаде, че си ме търсила в офиса. Споменала си, че може би няма да дойдеш тази събота и неделя.

— Чувствам се изморена. Според лекаря е нормално, но нямах желание да обяснявам на Майк — мислено тя копнееше той да спомене нещо за бебето, да изрази радостта си, че всичко е наред с него. — И честно казано, наистина имам нужда от почивка. Тичането и напрежението покрай имението на Бортън очевидно си казва думата.

Настъпи поредното дълго мълчание.

— Пътуването все още е рисковано, Скот… И моля те, кажи най-сетне нещо.

— Много ми липсваш, Дори. Искаш ли да дойда?

— Честно казано, като че ли е по-добре да не се виждаме. Ти също ми липсваш, но… Искам да говоря за бебето, а ти очевидно още не си готов. Пък и няма да издържа да се преструвам, че за мен това е без значение.

— Добре. Знаеш ли, най-щастлив се чувствам, когато са ясни нещата между нас. Сякаш гигантска скала се смъкна от гърба ми.

— Значи не се сърдиш?

— Разочарован съм, но не и сърдит.

А и все още не желаеш да говорим за бебето, мислено допълни Дори, а на глас попита:

— За Деня на благодарността ще заминеш при майка си, нали?

— Налага се.

— Надявах, че… — тя замълча. — Нали знаеш, когато всички от семейството ми са заедно, ще бъде най-подходящият момент да им кажа. Мислех, че ако и ти си там…

— Не зная какво да ти кажа. Това си е твоето семейство.

И моето бебе, нали? — помисли си тя с горчивина. Моето, а не нашето.

— Сама трябва да решиш кога да им кажеш — продължи Скот. — Ако изчакаш до следващото ми идване в Талъхаси, тогава ще им кажем заедно.

— Ще помисля…

— Дори…

— Скот…

Засмяха се едновременно, смутени и объркани.

— Ето че отново се държим като чужди — отбеляза Дори.

— Глупаво се получава, нали?

— Много. Скот, мили, толкова ми се иска да сме пак заедно, да лежим прегърнати и да не говорим за нищо.

— А не можем ли?

— Мисля, че вече ще ни е много трудно.

— Изглежда си права. Но още две седмици ми се струват като цяла вечност.

— Правило номер едно за двама влюбени, които живеят далеч един от друг: да не говорят за това.

— По дяволите правилата!

— Майк спомена, че си станал много затворен. Изглежда, докато си далеч от мен, се превръщаш в нацупен мърморко.

— Раздразнителността е нормалната реакция на всеки мъж, подложен на въздържание.

— Тъкмо затова ще получиш допълнителна порция следващия път, когато останем сами.

— Двете седмици няма да ми се сторят по-къси от това.

— Не само ти ще се чувстваш самотен.

— Тогава защо, Дори?

— Единственият отговор на въпроса „Защо?“ е „Защото“. И двамата непрестанно ще чуваме онова, което не искаме да изречем.

— Не съм длъжен да се съглася, нали?

Не, разбира се. Искам да спориш с мен, умоляваше го мислено тя. Кажи ми, че си готов да говорим за бебето.

Дори вече съжаляваше, че се отказа от пътуването. Как можа да се лиши от компанията на Скот през тези дълги свободни дни? В края на краищата какво толкова, като няма да говорят за детето?

— Ще бъде непоносимо дълъг уикенд — тъжно предрече Скот.

 

 

Дори реши да запълни времето със сън, четене, да се опита да се отпусне и спокойно да размисли. В този период на самоналожено уединение тя се изправи смело срещу суровата действителност. Скот винаги бе играл епизодична роля в живота й. Той идваше при нея като случаен лъч светлина, процедил се между разлюлени клони на дърво и я заливаше със страст и любов.

Едно дете щеше да ограничи свободата, върху която се градеше връзката им. В опасност беше не любовта им, а схемата на отношенията им. Сърцето й се сви при мисълта, че независимо от това колко привързани са един към друг, постепенно ще започнат да се отчуждават и раздялата неизбежно ще дойде.

Усети, че за пореден път притиска с ръка утробата си, сякаш инстинктивно искаше да предпази мъничкото създание, чийто живот се зараждаше там.

Усещането й за предстояща раздяла и катастрофа избухна с още по-голяма сила, когато следобед в събота местен цветар й донесе дузина кървавочервени рози. Към букета бе прикачена картичка, на която непозната ръка бе написала:

„С надежда, че скоро ще се почувстваш по-добре.

Скот.“

Постави цветята във ваза и най-неочаквано избухна в неутешими ридания.

Изтощена, след време се отпусна на канапето, без да откъсва поглед от цветята. До този момент бяха си купували и подарявали глупави смешни неща — картички, от текста, на които тя пламваше, дървени и плюшени играчки, памучни бонбони, магнити за хладилник, полски цветя, саксийки от супермаркетите, но не и червени рози. Жестът му й се стори толкова официален и многозначителен, при това тъй нетипичен за отношенията им, че за нея това означаваше началото на края.