Гленда Сандърс
Скъпи татко! (15)

Петнадесета глава

Когато Скот пристигна, Дори не беше вкъщи. Преодолял първоначалното чувство на разочарование, той отнесе дрехите, които бе взел със себе си, и приборите си за бръснене в банята. Ако не си дойдеше, докато той се освежи от пътя и преоблече, щеше да позвъни в кантората й, да не би да е останала да работи до късно. Мисълта за това го накара да се намръщи. Тя трябва да си почива, да не се преуморява.

И наистина, когато позвъни на служебния й телефон, никой не се обади. Кърпата, простряна в банята, бе доста мокра, което означаваше, че този следобед Дори се бе къпала, а на леглото бе простряна една от новите й рокли. Очевидно не бе имала време да я закачи в гардероба. Ако бе пристигнал малко по-рано, може би щеше да я намери вкъщи.

Близо час мина в напразно очакване. Прехвърли мислено десетките места, където тя би могла да е, и изведнъж осъзна, че въпреки голямата им близост, той знаеше твърде малко за всекидневието й, когато не са заедно. Пазаруваше ли през седмицата? Ходеше ли от време на време на кино? Може би вечеряше с клиенти?

Нищо чудно да закъснее тази вечер. Това го обърка. Решението му беше толкова важно, че изгаряше от нетърпение да го сподели с нея. И не само него, а и всички онези чувства и колебания, които бе преживял, докато стигна до него. Даде си сметка, че без нея се чувства някак незавършен. Щеше му се час по-скоро да разбере дали и тя усеща нещата така, същата ли е празнината, която изпитва, когато е далеч от нея. Никога не са им липсвали теми за разговор, но обикновено обсъждаха настоящето и общите им преживявания.

Необходимо бе да обсъдят и далечното бъдеще.

След около още четвърт час изведнъж му хрумна, че може да е при брат си. Споменала бе веднъж, че са вечеряли заедно. Възможно бе да е при него за вечеря.

Откри телефона на Сергей в бележника на Дори. Един доста съблазнителен глас му съобщи, че доктор Карол отсъства и говори с телефонистката. Би ли искал да остави съобщение?

— Можете ли да се свържете с него веднага? — попита Скот, защото му се стори безсмислено да оставя съобщение, което Сергей щеше да намери едва на другия ден сутринта.

— Проблемът ви от медицинско естество ли е?

— Не. И не е спешен. Ако говорите с него тази вечер, бихте ли му предали, че го търси Скот от дома на сестра му.

— Ще се постарая да ви помогна — отговори жената.

Не минаха и няколко минути и телефонът иззвъня.

— Скот! — беше разтревоженият до смърт Сергей. — Как е Дори? Нещо с бебето ли се е случило?

— Всичко е наред, доколкото зная. Пристигнах с надеждата да изненадам Дори, а тя не е вкъщи. Помислих си, че може би знаеш къде е.

— Изплаши ме до смърт! — въздъхна облекчено хирургът.

— Съобщих на твоята служителка, че не е спешно — рече Скот и додаде: — Съжалявам!

— Дори не е тук — рече Сергей.

— А да знаеш къде може да е?

— Не… Нищо не ми е казала… Всъщност почакай! Струва ми се, курсовете й са във вторник и четвъртък.

— Къде се провеждат?

— В болницата.

— Мислиш ли, че би имала нещо против, ако се отбия там?

— Какво правиш тук по средата на седмицата, Скот? — твърде остро попита Сергей.

— Надявам се, че с подкрепата на сестра ти ще успея да стана зет на един хирург.

— Опитай се!

— Сергей!

— Какво има?

— Искам да ти благодаря, че не ме преби, задето се държах като идиот.

— Записан беше в календара ми за следващия месец, в случай че не се появиш дотогава.

— Мислиш ли, че тя ще се съгласи?

— Така високо ще го изрече, че ще я чуят и на другия край на града.

В доста по-добро настроение Скот си подсвиркваше весело, докато караше към болницата. Едва не разцелува жената на гишето, която му показа как да стигне до залата, където се провеждаше курсът.

В помещението цареше полумрак и само обърната към стената лампа хвърляше мека светлина. Десетина двойки лежаха на пода върху меки дюшеци и слушаха на запис шум на океански вълни.

Една жена, очевидно инструкторката, се спусна към него и не му позволи да обезпокои групата. Заведе го в най-отдалечения ъгъл и зашепна:

— Тук се провеждат специални занимания.

— Търся Дори Карол — прошепна той в отговор.

— Само ако е нещо спешно, иначе ще трябва да почакате…

— Спешно е — настоя той.

Очите му бяха започнали да свикват с полумрака и той забеляза Дори на един от дюшеците. Отправи се натам с възможно най-тихи стъпки. Дори лежеше със затворени очи, но жената до нея, очевидно медицинската сестра, за която вече бе станало дума, го усети и се надигна леко. Притисна устни с пръст и му даде знак да не безпокои Дори. Скот коленичи до нея и прошепна в ухото й:

— Всичко е наред… Аз съм бащата. Ще продължа с нея курса.

Жената се намръщи, чудейки се какво да предприеме.

— Имайте ми доверие — усмихна й се чаровно Скот. — Аз я обичам.

Жената само поклати глава, изправи се, за да му освободи мястото си и на пръсти напусна залата.

 

 

Дори беше на брега на океана. Слънцето галеше с топли лъчи лицето й, а морският бриз рошеше косите й. Тя дишаше с пълни гърди. Тялото й бе отпуснато и след всяко дълбоко вдишване, усещаше как напрежението, което тежеше в крайниците и цялото й същество, постепенно изчезва. Посещавала бе семинар за самохипноза, а и с натрупания опит с разтоварващи записи, които слушаше преди сън, се бе научила бързо да се разтоварва чрез образи и концентрация.

Нещо в атмосферата наоколо я смущаваше. Сякаш свежият солен въздух бе примесен с одеколона на Скот. Ритмичният плясък на вълните се сля с равномерното дишане на Скот. Наместо вятъра в косите си, долови пръстите на Скот, които я галеха по главата.

Усмивка се плъзна по устните й. И друг път й се беше случвало образът му да се намеси във въображаемите картини, които си представяше. Устните му докоснаха нейните. Сетне все по-настойчиво и по-настойчиво той започна да я целува. Това не й се беше случвало досега. Младата жена отвори очи.

Като по чудо, той беше там. Не въображаем, а от плът и кръв. Силен и истински. Преодоляла изненадата си, тя обви лицето му с длани с надеждата, че целувката ще продължи. Съзнанието й бе все още замъглено в резултат на релаксацията, но тялото й безотказно възприе сексуалния стимул. Тя разтвори устни, но Скот се отдръпна.

— Ще се омъжиш ли за мен?

Въпросът оказа неочаквано отрезвяващо въздействие върху нея. За разлика от Скот, който си даваше сметка за присъстващите и шепнеше, за да не ги обезпокои, тя все още бе под въздействието на хипнозата и възкликна със звънлив ясен глас:

— О, Скот, сигурен ли си? Искаш ли го наистина?

Скот не издържа и се засмя високо, още повече, че всички присъстващи изумено бяха втренчили погледи в тях.

— Да — и отново повтори въпроса си, този път високо.

Дори нададе възторжен писък и седна на дюшека. Прегърна силно Скот и извика:

— Обичам те!

Някой запали лампите в залата, но те двамата не забелязаха. Шумните ръкопляскания ги върнаха към действителността. Откъснаха устни един от друг и се огледаха, без да пускат ръцете си.

— Ще се оженим — обяви Скот.

Последва истинска лавина от поздравления. Инструкторката разпусна групата по-рано, защото беше ясно, че никой няма да може да се съсредоточи отново. Някой предложи да се съберат в близкия ресторант, за да изпият по чаша портокалов сок в чест на младоженците.

— Сигурен ли си? — попита отново Дори, докато прегърнати вървяха към колата. — И какво те накара така изведнъж…

— Внезапно осъзнах, че наместо да гледам старите филми по телевизията нощем, когато сънят бяга от очите ми, по-добре е да правим пикник.

Отговорът му развесели Дори. И двамата дълго се смяха на обяснението му. Когато се успокоиха, той я погали по бузата и вече сериозно заяви:

— Бях вчера при адвоката и си дадох сметка колко глупаво е да се подписва договор, че имаш права над едно дете. Искам да имам семейство, а не юридически обоснован договор.

— Но брачното свидетелство… Винаги сме си говорили, че то не ни е нужно.

— Можеш ли да ме погледнеш в очите и да кажеш с чисто сърце, че не искаш този документ? А дом, в който да живеем заедно?

— Не мога — прошепна тя. — Искам го. Пожелах го от момента, в който разбрах, че съм бременна. А може би дори по-рано.

— Обичам те — промълви той и докосна устните й. — Обичам и нашето дете. Щом обичаш някого, много по-разумно е да имаш онази хартия, която те свързва с любимия човек, отколкото някакъв си договор.

— Къде ще живеем?

— Ти имаш къща с детска стая. Май аз ще трябва да се преместя.

— А фирмата? Университета?

— Ще открия клон тук. Пък и в този град има университет, нали? Може би…

— Ти?! В Щатския университет на Флорида?! — Дори не можеше да повярва на ушите си.

— Неизчерпаеми са хрумванията на един мъж, който се стреми да спечели благоразположението на своя тъст. Най-важното е, че те обичам и искам да бъда с теб. Ако си на същото мнение, защо не ме целунеш и да отидем най-сетне до колата, та да видиш подаръка, който съм ти донесъл.

— Не зная дали ще успея да понеса още една изненада.

Дори се разплака от радост, когато съзря дървената люлка, която бяха разглеждали в Миканопи.

Беше доста студено. Спряха пред супермаркета, за да купят дърва за камината. По-късно, легнали в тъмнината пред запаления огън, те дълго разговаряха, целуваха се, докосваха се, и отново разговаряха и се целуваха.

— Мислех, че всичко между нас е съвършено — рече Скот. — Но сега е по-различно. По-хубаво е. Как е възможно да усъвършенстваш съвършеното?

— Вероятно, когато нещо расте, отваря място и за по-съвършени неща — тя се извърна и коремът й леко се притисна в неговия. — Бебето рита. Усещаш ли го?

— Да — отговори Скот и по бузите му проблеснаха сълзи.