Сара Карнаби
Мечти в розово (9)

IX

На следващия ден Марша разглеждаше снимките с боядисаната рокля и преценяваше собствените си посредствени постижения. За своя изненада остана доволна.

— Зрителят няма да забележи при какви условия са снимани тези сцени — констатира Робин, който седеше до нея. — Ти си толкова добра, че си превъзходна дори когато играеш лошо.

Тя му хвърли критичен поглед.

— Не се опитвай да ми поддържаш настроението с духовити шеги — помоли Марша.

— Чувството ми за хумор произхожда от английските ми прадеди — издаде Робин. — Ще откриеш в мен тънко английско остроумие, много сухо и същевременно много изискано.

— Маймуна — промърмори тя и отново се посвети на филмовата лента. Трябваше да се съгласи с него. Сцените бяха наистина добри.

В края на седмицата две трети от „Фойерверк“ бяха заснети. Марша тайно се поздрави.

— Ще прекараме ли почивните дни отново в Малибу? — попита Робин през обедната почивка в петък. — С удоволствие ще се пека с теб на слънце и от време на време няма да правя нищо.

— От време на време? — удиви се тя. Вече бе свикнала с неговия хумор, и все пак той винаги успяваше да я изненада с намеците си.

— Искаш да се печем непрекъснато ли? — попита я учуден. — Нима любовта ми вече ти е доскучала?

Марша понечи да отговори, но след кратко почукване Харолд влезе във фургона. Той плъзна безразличен поглед към Робин и се обърна направо към нея.

— Том ще се опита да прекара уикенда при теб в Малибу, скъпа — съобщи важно. — Чух го да говори с едно момиче. То го попита къде ще бъде през почивните дни и той отвърна, че ще съсредоточи вниманието си към една точно определена къща в Малибу.

— Е, и? — Марша се направи, че нищо не разбира.

Харолд погледна нервно към Робин.

— Марша, не можем ли… на четири очи…?

— Приказвайте си, все едно че не съм тук — Робин кръстоса небрежно крака. — После имам важен разговор с Марша, за да обсъдим сцените.

— Харолд, какво искаш? — настоя тя нетърпеливо.

— Ела с мен в планината — той си отдъхна, след като изрече тези думи. — В Скалистите планини имам малка къща, снабдена с всичко необходимо. Там бихме могли… — отново погледна нервно към Робин. — Няма да бъдем притеснявани от нищо.

— Благодаря, но имам уговорка за тези и всички следващи почивни дни — тя посочи към вратата. — Приятно прекарване в планинската къщичка!

— На слука! — извика Робин след автора на сценария, който разгневен се втурна навън. После хвърли на Марша извинителен поглед, преди да посочи ръчния си часовник. — Имам още няколко минути почивка. Ще се срещнем пред камерата, скъпа.

— Къде отиваш?

— Ще се погрижа през почивните дни да не бъдем смущавани и от Том. Защо всъщност не кажеш истината и на двамата?

— Че се обичаме, че ще останем заедно и вероятно един ден ще се оженим, ще напълним цялата къща с деца и ще бъдем щастливи до нашия блажен край? — попита Марша и зачака напрегнато отговора на завоалираното й предложение.

— Да, защо не им кажеш това? — отвърна той, сякаш отдавна се бяха споразумели по този въпрос.

Тя му махна още веднъж и му благодари с усмивка за думите.

— Трябва да свърша филма си без особено големи неприятности. Затова не бива да влошавам отношенията си с Том и Харолд. Ако научат истината, ще напуснат, а точно това не желая.

— Ще прочетат за сватбата ни едва във вестника? Жалко. Исках да помоля двамата да ни станат свидетели.

Марша продължи да се смее, след като той вече бе напуснал фургона.

Робин намери Том пред лавката.

— Весело прекарване на почивните дни — пожела му той. — В случай че не се видим по-късно.

Бившият съпруг на Марша го гледаше без подозрение.

— Благодаря, Робин. Казвал ли съм ви вече, че сте великолепен артист?

— Благодаря, Том. Казвал ли съм ви вече, че сте великолепен оператор? Между другото, Марша е на същото мнение. Спомена това преди малко на Харолд, когато разговаряха за къщичката му в Скалистите планини. Той ще бъде там през уикенда.

Том забрави да благодари за хвалебствената тирада, изречена в чест на неговите способности. С присвити очи погледна първо фургона, а после към изхода на ателието. Харолд стоеше там и говореше с една от изпълнителките на второстепенни роли.

Робин бе доволен от въздействието, което предизвикаха думите му. При всички положения двамата с Марша трябваше да очакват спокойни почивни дни.

Късно вечерта в петък Робин седна зад волана на сребристосивото бентли на Марша и подкара към дървената къщичка в Малибу. Тя се бе отпуснала на седалката до него със затворени очи. Робин я прегърна с дясната ръка и я притегли към себе си. Марша облегна глава на рамото му и остави вятърът да си играе с косите й.

— Не искам това пътуване да свършва никога — промърмори едва чуто. — Не можем ли да отидем на края на света и да не се върнем обратно?

— Започнала си филм, а ти винаги завършваш това, за което си се захванала. И го правиш с удоволствие — добави той.

Марша кимна.

— Да, за съжаление. Но…

— Никакво „но“ и „ако“ — прекъсна я Робин. — Скъпа, двамата сме вече големи хора. Всеки от нас си е изградил някакъв свой начин на живот. Но пътищата ни се кръстосаха и нека отсега нататък, опитаме да останем заедно.

Тя мълчеше, без да отваря очи, вслушваше се в промените на гласа му и се мъчеше да сравни и да нагоди думите му със своите мисли и чувства.

— Никой от нас не бива да се отказва от начина си на живот — продължи той. — Това би било загуба не само за онзи, който го направи, а и за другия. Нима искаш да се откажа от актьорството и да водя единствено домакинството ти? Мога да се справя отлично с тази задача и от време на време ще ми доставя удоволствие, но не в това е смисълът на моя живот. Същото важи и за теб. Ти трябва да останеш известната суперзвезда Марша Елиът, която печели всички видове награди и като актриса, и като режисьор.

Тя вдигна глава и се взря учудено в него.

— Защо ми правиш сериозно любовно обяснение, все едно че рецитираш конституцията?

Робин продължаваше да гледа неотклонно автомагистралата пред себе си и лицето му остана строго, само в ъгълчетата на очите му се появиха предателските бръчици, предизвикани от усмивката му.

— Може би защото ти все още си романтична като младо момиче, а аз искам да ти избия това от главата.

— Романтична като младо момиче! Каква безсмислица!

— Съвсем не — възрази той. — Повярвай ми, скъпа, аз също с удоволствие бих се изолирал от света в една пещера с теб и бих те любил през целия ден и половината нощ.

— А през останалата половина на нощта? — укори го Марша.

— Все някога трябва да спим — Робин сви рамене и най-сетне се усмихна. — Още нещо. Аз се страхувам от бъдещето точно толкова, колкото и ти.

— Аз не се страхувам! — възрази тя енергично.

— Преди да ми се довериш, ти изпитваше панически страх — припомни й той. — Страх от разочарованието, от несполуките. Затова ме отблъскваше в началото, не си ли спомняш?

— Но сега съм напълно освободена от страха и съм изпълнена със силна вяра в щастието — завърши Марша напълно сериозно и сбърчи чело, когато Робин тихо се засмя.

— Сега говори младото момиче в теб. Ти си влюбена и след като веднъж си се отдала на това чувство, всичко ти изглежда прекрасно. Но аз гледам напред. Виждам бъдещето малко по-ясно и по-трезво. И знам, че въпреки голямата си любов ние ще се сблъскаме с много трудности… както всяка двойка по света — добави Робин.

— Да, разбира се, че ще има трудности — съгласи се тя, подразнена все пак достатъчно от снизходителния му тон. — И откъде идва у теб тази житейска мъдрост? Това мъжкото превъзходство над женската незрялост ли е?

— Не, определено не — увери я той, докато напускаха автомагистралата. — По-скоро се дължи на факта, че съм много по-стар от теб.

— Толкова много? — Марша бързо пресметна. — Четири години, самохвалко такъв! Ти си точно четири години по-стар, така че не ми се прави на мъдрец!

Той спря на един паркинг, изключи мотора и фаровете и се обърна към нея.

— Виж, причината е съвсем проста — каза тихо и с нежен глас, който докосна лицето й като милувка. — Обичам те толкова много, че мисля за всяко нещо. Искам да изключа всичко, което в бъдеще би могло да ни създаде неприятности.

Раздразнението й моментално изчезна.

— Скъпи, аз също много те обичам и затова не мога да проумея къде виждаш тези неприятности.

Робин заобиколи колата, без да каже нито дума, отвори вратата откъм нейната страна и й помогна да слезе. Едва сега тя усети мириса на морския вятър и разбра, че се намират на крайбрежната алея във Венеция.

По-рано никога не би се осмелила да отиде вечер сама на плажа. Но с Робин не се страхуваше от съмнителните типове, навъртащи се там. С него не се страхуваше от нищо.

Той я поведе бавно по алеята. Освен шума на океана, някъде отдалеч долиташе музика от радио или телевизор. От време на време грохотът на прибоя заглушаваше музиката.

— Видял съм да се провалят много бракове — заговори той след малко. Вече доста се бяха отдалечили от колата и Робин загрижено загърна реверите на якето й отпред, за да я предпази от вятъра. — Началото поставиха моите родители. Няколко години след тях се разведоха братята и сестрите ми, после приятели и приятелки от колежа, съседи, колеги. Наблюдавах и мислех върху това.

Марша спря и постави ръце на гърдите му.

— И? — попита, търсейки отговора в тъмните му очи. — Намери ли решение?

— Поне причината за честото проваляне на тези отношения — в зениците му се отразяваха светлините на крайбрежната алея, но дълбоко в тях сякаш проблясваше друга светлина, топла и предразполагаща към доверие. — Двама души се запознават, влюбват се и остават заедно. Те са убедени, че отсега нататък имат право на щастие и радост и когато дойде първото неизбежно разочарование, светът се срутва. Разбира се, не веднага, но едно парче се отчупва. Все някога идва следващото разочарование и отново още едно парче се откъсва от палата на мечтите.

— Като остров, подронван от високите вълни по време на буря — измърмори Марша, когато тази картина изведнъж изплува в съзнанието й.

— Отлично сравнение — кимна Робин. — Вълните отнемат късче по късче от обраслия с палми бял плаж и повечето хора се предават, когато надвисне заплахата този рай-мечта да изчезне в морето. Те избягват на друг остров с още недокоснат прекрасен плаж, без да се замислят, че и там има огромни вълни и приливи, който ще го отнесат късно къс.

Тя не отлепяше очи от устните му. И с всяко негово изречение усещаше как любовта й все повече расте.

— Решил съм да не избягам, ако островът ми се подкопае — той я придърпа толкова близо до себе си, че топлият му дъх се смеси с нейния. — Видях това нещо при баба ми и дядо ми. Те останаха заедно въпреки разочарованията. След толкова десетилетия нямаше вече никакъв плаж и по-голямата част от дърветата във вътрешността на острова бяха изтръгнати, но под примамливо хубавата и все пак преходна повърхност се бе показало ядрото на острова — твърда, солидна скала, срещу която са безсилни всякакви бури — Робин се усмихна нежно. — И днес още не се е срутила.

— Красиво — прошепна Марша. — Много красиво — повдигна ръка и го погали леко по бузата и устните. — Още преди да бе говорил така с мен, аз се бях влюбила. Изпитвам толкова силно влечение към теб, както към никой друг мъж досега. Вече знам защо. Усетила съм какво се крие под повърхността ти.

Той постави ръце на тила й и се наведе напред, докато устните им се сляха. Марша обгърна с две ръце врата му. Силно се надяваше чрез тази целувка Робин да почувства поне мъничка частица от любовта й.

— Толкова е хубаво — измърмори той след доста време, притисна я към себе си и тя сгуши глава в него. — Така трябва да остане.

Марша кимна леко.

— Сега се чувствам много по-свързана с теб, даже по-силно, отколкото когато сме прегърнати. Това е връзка, която ще продължава да съществува дори когато сме разделени на много мили един от друг.

Робин понечи да отвърне нещо, но усети как тя леко потръпна.

— Студено ли ти е, скъпа? — попита я загрижено. — По-добре да се върнем в колата.

— Не ми е студено — възрази Марша. — Аз…

— Хей! — извика той. — Изчезвайте моментално.

Тя се обърна и видя как две тъмни фигури тичешком се отдалечиха от колата им.

Ръка за ръка двамата се затичаха обратно към бентлито. Робин го огледа бързо и измърмори някакво проклятие.

— Откраднали са халогенните фарове! — той изрече още едно проклятие. — И ако на това му казват в този град романтика!

Марша започна да се смее, най-напред тихо, после все по-силно.

— Този инцидент не е ли първата буря на нашия прекрасен остров? — попита тя и се хвърли на врата му.

— Не, това бяха двама най-обикновени крадци — измърмори Робин все още ядосан, но после и той се усмихна. — Да тръгваме за вкъщи. Нищо не сме яли от сутринта и умирам от глад. Не смея да ти предложа да отидем на ресторант. Кой знае какво може да стане с колата на паркинга пред заведението.

— Просто ще рискуваме — реши тя и се качи. — Впрочем сега се прояви огромната разлика в годините между нас.

— Как така? — попита Робин изненадано, докато палеше колата.

— Гладът ти! Говорим за общото ни бъдеще и обсъждаме важни проблеми. Предприемаме романтична разходка по крайбрежната алея. Признаваме един на друг любовта си. Окрадоха ни. И всичко, за което можеш да мислиш в момента, е само твоя глад! Типично за застаряващите мъже.

— Почакай да си отидем вкъщи — прошепна той и й хвърли бърз поглед. — Стар мъж! Ще видим малко по-късно.

Марша се наведе към него и помилва страните му.

— Да, да, добре. Но първо ще получиш нещо вкусно за ядене, нали?

Робин хвана здраво ръката й, ухапа силно пръстите й и заглуши възмутения й вик с дълга нежна целувка.

Докато траеше продължителната вечеря на свещи на остъклената веранда в един крайбрежен ресторант в Санта Моника, известно време се задоволяваха с прогнози за възможните ходове на Том и Харолд, но бързо изтласкаха тази тема на заден план. Наслаждаваха се на храната и на интимната обстановка. Най-накрая си тръгнаха за вкъщи, за да увенчаят вечерта с любов.