Сара Карнаби
Мечти в розово (5)

V

На следната сутрин Робин се появи в студиото, сякаш нищо не се бе случило. Играеше сцените си така перфектно, че Марша още сега можеше да чуе хвалебствените химни, които по-късно щяха да запеят критиците.

Той изобщо не спомена за преместването си. Държеше се повече от коректно и не размени с нея нито една лична дума. Ако се наложеше да обсъждат някоя сцена, бе внимателен слушател. Зачиташе мнението на Марша като режисьор, правеше от своя страна предложения и даваше добри идеи за филма.

Постепенно започна да съжалява, че се бе скарала с него.

Следобед отново трябваше да снимат една трудна сцена с целувки. Този път по сценарий се изискваше истинска страст. Марша я обля ледена пот. Спомни си съвсем ясно за въздействието, което имаше върху нея сцената с целувките от предишния ден.

Във филма трябваше да изглежда, че двамата са чисто голи. Благодарение на ловкото боравене с камерата те можеха да носят бански костюми. Това обаче не правеше за Марша сцената по-безобидна.

И тогава тя изживя следващата, вероятно най-голяма изненада. Робин я целуна, прегърна я и почти голите им тела се притиснаха едно към друго. Но Марша не чувстваше нищо, абсолютно нищо! Със същия ефект би могла да си легне с манекен от някоя витрина.

Започна да се съмнява в себе си. Вероятно сутринта бе изживяла емоционален шок и сега бе неспособна да изпита нещо физически. Този факт беше направо обезпокоителен, най-вече, защото Робин по бански костюм напомняше на гръцките статуи на младежи, независимо че те са студени и бели, а не почернели от слънцето, с къси тъмни косъмчета на гърдите и краката.

Марша нареди сцената да се снима само веднъж и остана доволна от това. Веднага отиде в гримьорната си, прогони Естрела навън и погали гърдите си. Не, не, чувството бе все още там. Както и трябваше да се очаква, зърната и реагираха на допира. Тя се успокои.

Но загадката защо бе останала с Робин студена като късче лед не се разреши по този начин.

Дали бе възможно само в прегръдките на тоя мъж да се превръща в ледена шушулка? Би проверила това с удоволствие, но не беше в състояние да го направи. Робин, Харолд и Том ги изключваше като участници в теста. Джери със сигурност щеше да се съгласи, но Марша не искаше да си спечелва лошата слава на ненаситна нимфоманка.

И така тя се впусна отново в работата, с помощта, на която можеше да забрави и да прогони всичко неприятно от съзнанието си.

През цялата седмица не спести нищо нито на себе си, нито на колегите си артисти, нито на снимачния екип. И когато най-после настъпиха почивните дни, всички си отдъхнаха.

— Ще отида в Малибу — обясни Марша на гардеробиерката си по време на пътуването от студиото към Бевърли Хилс. — Сама — добави, като забеляза, че Естрела вече съставяше наум списъка на нещата, които трябваше да вземе в крайбрежната къща на своята господарка. — Същото се отнася и за вас, Оскар! — извика тя на шофьора.

— Ще бъдете самотна — предупреди Естрела.

— Точно това искам — отвърна Марша.

— На плажа понякога се шляят странни хора — обади се Оскар.

— Със сигурност не по-странни от тези в студиото — тя си мислеше за тройното съзвездие, което я следеше по петите. — Щом се справям с лудите на снимачната площадка, ще се справя с всички останали.

Марша не промени решението си, опакова само някои необходими неща за плажа и рано сутринта подкара червеното си открито ферари към Малибу.

Покрай дворците на Лари Хагмън и други холивудски величия от филмовата и телевизионната индустрия тя се насочи към своята скрита от хорските погледи дървена къщичка. С облекчение затвори зад себе си желязната врата. Висока ограда с гъст плет от трънак отзад не пропускаше нежелани посетители от тази страна. По улиците патрулираха служителите на една частна служба за сигурност с едрокалибрени револвери и злобни кучета. Един хеликоптер със средно тежко въоръжение стоеше винаги готов за излитане и се поддържаше от същата охранителна служба.

Това струваше на собствениците на къщи в тази част на Малибу на месец едно малко състояние, но времената, когато звездите можеха да разчитат на уединеност, отдавна бяха отминали.

Марша прекоси огромната всекидневна със стъклена стена към океана. Освен това помещение имаше само още една неголяма кухня, една съвсем малка спалня и една обикновена баня. Пред всекидневната върху доста висока скала се издаваше напред широка дървена тераса. От нея към плажа надолу водеше стръмна дървена стълба. И тук тежка врата решетка осигуряваше спокойствието на Марша, като я предпазваше от неканени гости.

Тишината бе нарушавана само от шума на вълните на плажа.

След половин час тя се бе разположила уютно в къщата. Тишината все още беше приятна.

 

 

След като цял час гледа към океана, безмълвието започна да я угнетява. След няколко часа включи едновременно телевизора и радиото — телевизора на канал, по който повтаряха стари шоупрограми, радиото на предавател, по който се излъчваха проповеди на известни реформатори и на странстващи проповедници. Хаосът от гласове поне външно създаде лъжливото впечатление, че не е сама.

Обядът й се състоеше от бързо направена лека салата. Повече не й помогнаха нито шоутата, нито странстващите проповедници. Трябваше да бъде сред хора.

Сега й се връщаше, че в последно време бе живяла постоянно между артисти и екипа от студиото. Твърде много беше свикнала с обществото, за да може да се наслаждава на уединението.

Докато обуваше в спалнята белите доста изрязани бикини, състоящи се само от две тесни ивици плат, наблюдаваше в огледалото безупречната си стройна фигура. Доста отдавна беше, когато за последен път бе правила любов, и вече жадуваше за интимна прегръдка, за мъжка сила и страст. Не спадаше към жените, които можеха да живеят добре и без партньор. Искаше да се отдаде на някого, да се разтопи в пламенното опиянение на възторга. В огледалото й се стори, че вижда как силни ръце изотзад се промъкват към корема й и се плъзгат нагоре към гърдите. Как копнееше да се притисне в тези ръце и да облегне глава на рамото на някой мъж, на рамото на Робин, и в него да се…

Робин? Защо пък Робин? Защо не Том или Харолд? Тя се отърси от еротичните си фантазии и загледа отрезняла лицето си в огледалото. И намери отговора.

Мислеше за Робин, защото бе влюбена в него в искрените му очи, в пленителната му усмивка, която не целеше никакво въздействие, в симпатичното му лице.

Той не се стремеше да буди впечатление, и точно това го правеше мъж с присъствие. Не беше висок на ръст не беше и атлет с огромни мускули като Том. Не беше интелектуалец като Харолд. Но беше добре сложен и се движеше с естествена пластичност, която сега болезнено й липсваше. И още — Робин бе приятен събеседник, внимателен слушател, забавен разказвач и ласкав мъж. Но притежаваше и известно безсрамие и дързост, които предпазваха вродената му нежност да се превърне в сладникавост. Марша захапа долната си устна. „Тъпа крава!“ — каза високо и кимна пренебрежително на образа си в огледалото.

Тези почивни дни би могла да прекара с Робин тук в красивата си къща на плажа. Щяха да разговарят, да се разхождат, да се къпят или да гледат телевизия. В промеждутъците щяха да се любят.

Да, защо не? Той толкова ясно й го бе показал. Защо трябваше да не се обичат с телата, душите и сърцата си? Бяха свободни и се желаеха.

„Аз развалих всичко.“ Сети се за лошия си навик от времето, когато беше момиченце, и се изплези, преди да напусне спалнята и да се отправи по стръмната дървена стълба към плажа.

Тази част бе толкова уединена, че липсваха дори семейства с весели деца. Трима души бягаха за здраве непосредствено до водата. Малко по-нататък група млади хора играеха с топки. Няколко мъже и жени лежаха в пясъка. Сигурно тук би могла да намери така желаното от нея усамотение, без всъщност да се чувства самотна.

В началото не обърна внимание на чернокосия бегач, който се приближаваше към нея, но после изведнъж се сепна.

Той бе още доста далече, за да може да различи чертите на лицето му. Вълните блестяха под слънчевите лъчи и я заслепяваха. И все пак нещо в него й се струваше познато.

Спря се, обзета от страшно неприятно чувство. Начинът, по който се движеше бегачът, широките, но равномерни гъвкави скокове го издаваха.

Все още отказваше да приеме истината, когато Том Картър се озова само на един хвърлей от нея. Искаше й се да има камък в ръката и да го метне към бившия си съпруг.

— Не може да бъде вярно — измърмори тя със стиснати зъби.

Том спря пред нея с победоносна усмивка и продължи да бяга на място, размахвайки ръце и крака, чувствайки се напълно като победител.

— Кое не е вярно? — попита той невинно. — Плажът не е частен. Аз имам правото…

— Окей! — прекъсна го тя. — Ако можеш да бягаш тук, без да досаждаш никому, аз искам да вървя, без да ми досажда никой. Весело прекарване!

Знаеше, че няма да се отърве по този начин от него, но какво друго би могла да направи?

Том се нагоди към крачката й и остана до нея.

— По време на брака ние се разбирахме добре, Марша — започна той. — После избягвахме да се срещаме, защото се обичахме твърде много.

— Имаш право — съгласи се тя и се наслади на учуденото изражение на бившия си съпруг. — Твърде много те обичах, а ти обичаше твърде много себе си.

Над носа му се появи дълбока бръчка, когато напрегнато се замисли къде ли можеше да бъде клопката в нейните думи.

— Том, ти плачеш над празен гроб — продължи като не го изчака да проумее упрека й. — В мен не са останали никакви чувства към теб. Абсолютно напразно си бил път от Венеция чак дотук.

Той помисли още няколко секунди и тогава намери отговора на всичко.

— Не си сама тук. В къщата ти има мъж. Кой?

Марша се накани да му възрази, че с неговия ограничен начин на разсъждение никога няма да се сети, че просто не е желан. Според него трябваше да има мъж, за да може тя да намери сили в себе си да устои на огромната му притегателна власт.

Тогава й хрумна, че Том едва ли щеше да я остави на спокойствие, преди да получи доказателство за безсмислието на задирванията си. А доказателство за него бе само друг мъж. Затова кимна в знак на съгласие.

— Кой е? — попита той с присвити устни. — Скучният Харолд?

— Не е скучен — увери го противно на убежденията си.

— Значи Харолд! — Том поклати глава. — Знаеш ли скъпа, няколко пъти досега ми се случва да виждам как жени, които са се разделяли с мен, пропадат. Едната стана алкохоличка, другата се омъжи за борец свободен стил и роди пет деца. Но никоя не се прежали за мъж като Харолд. Всички ми потърсиха заместител, но никога не намериха нещо равностойно.

Марша възнамеряваше да не приказва повече с Том и възможно най-бързо да се отърве от него. Но сега се спря и се извърна към бившия си съпруг. Не вярвайки на ушите си, тя се опита да открие следа от хумор на лицето си.

— Сериозно ли говориш всичко това? — попита го клатейки глава — Ти наистина се смяташ за абсолютно идеалният мъж?!

Той сви небрежно рамене.

— Сега, когато го казваш — да.

— От теб би станал перфектен фотомодел — каза му без подигравка. — Това е откровен съвет, в случай че искаш да спечелиш пари не само с работата си като оператор. Продай тялото си на рекламата, но не давай интервюта. Въобще говори колкото се може по-малко, за да не разбере някой мислите ти, защото те са напълно отчайващи.

И сега Марша не успя да установи дали го е засегнала, дали той е обиден или е схванал думите й като комплимент. Не можеше да проумее как някога се бе омъжила за този човек.

— Том, плажът е голям и преди всичко дълъг — посочи към Венеция. — Дръж тази посока, а аз ще тръгна в обратната. По тоя начин ние ще се спогаждаме отлично. И, моля те, откажи се от опитите за сближаване!

— Поздрави Харолд от мен! — извика той след нея, когато му обърна гръб и тръгна към дървената стълба на нейната къща. — Кажи му, че постоянно ще бъда наблизо и че се готвя да го сменя. Това е голяма проява на благоволение от моя страна към теб, Марша! — извика отново след нея. — При нормални обстоятелства не се домогвам така до жена, още повече, ако е с друг мъж.

Марша се спря. Безпочвената му наглост предизвика гнева й, който заплашваше да я задуши. Но тя поклати само глава и тръгна нататък. Всяка дума би отишла на вятъра.

В подножието на стълбите чу телефона вкъщи, но изобщо не ускори крачката си. Ако беше важно, този, който се обаждаше, щеше да прояви достатъчно търпение. Ако отново бе някой мъж, който искаше да й къса нервите, тогава нямаше защо да бърза.

Но на средата на стълбите започна да тича, защото не можеше да понесе това да не знае кой звъни.

Останала без дъх, влезе във всекидневната и грабна слушалката — но не чу нищо. Преди секунда човекът отсреща бе затворил.

Марша изпсува така, че само много закоравели моряци не биха се изчервили от думите й. Разкопча бикините и ги пусна на земята. Тъкмо понечи да тръгне към банята, когато телефонът отново иззвъня.

— Да, по дяволите! — извика и вдигна слушалката. — Кой е?

— Марша? — попита Харолд слисан. — За бога, нищо не съм ти сторил.

Тя пое дълбоко дъх.

— Преди малко ти ли звъни толкова дълго?

— Не, Марша. Слушай внимателно, защо не искаш да знаеш повече нищо за мен? Бих могъл да дойда при теб в Малибу. Ще имаме цели два почивни дни, за да поговорим за нашите проблеми.

Тя бе вперила поглед през стъклената стена в тъмнеещия навън океан и леко изстена под бремето на досадните мъже в живота си.

— Кой е при теб? — попита рязко Харолд.

Измина кратък миг, преди Марша да разбере въпроса му. Той бе разтълкувал грешно въздишката й и естествено според едностранчивия му начин на мислене при нея трябваше да има мъж.

— Никой. Съвсем сама съм и…

— Защо ме лъжеш? — извика Харолд крайно раздразнен. — Кой е при теб?

„Защо всъщност да се оправдавам?“

— Преди малко на плажа срещнах Том — отвърна тя и се засмя, защото си представи какво си мисли сега Харолд.

— Благодаря, това е достатъчно — той затвори и тя почти не можа да повярва на ушите си.

Тъкмо тръгна към банята, когато издрънча звънецът на входната врата.

— Не е възможно — измърмори Марша. — Просто не е възможно!

Затича се към вратата, но навреме се сети, че не е облечена. Бързо навлече халата за баня.

Пощальонът я огледа любопитно, но тя не се разсърди на най-много двайсетгодишното момче. След досадните мъже около нея то й подейства направо като освежителен душ.

Влизайки обратно в къщата, отвори телеграмата, която освен седемцифрено число не съдържаше нищо друго. Никакъв подпис, никакъв подател.

Марша забрави за банята. Седна на терасата и впери очи в телеграмата.

Харолд не бе я изпратил. Щеше да й каже по телефона.

Том? Не, не беше в неговия стил.

„ЛУД СЪМ ПО ТЕБ. СТОП. ТАЗИ НОЩ СЪМ ПРИ ТЕБ. СТОП. ПОЗДРАВИ И ЦЕЛУВКИ С ЕЗИКА. СТОП.“

Да, това би бил неговият стил.

Обхваната от леко предчувствие от кого можеше да бъде странната телеграма, тя донесе телефона на терасата и набра номера.

— „Бевърли Уилшър хотел“, добър ден — прозвуча мелодичен глас. — Какво мога да направя за вас?

— Господин Локмен, моля.

— Един момент, ще ви свържа.

Марша се облегна назад и се усмихна. „Да, това е типично за Робин. Само един телефонен номер. Предложение, но деликатно. И аз трябва, както бе искал той, да взема инициативата в свои ръце“.

— Значи разбра — прозвуча гласът му в слушалката.

— Аз съм умно момиче — по телефона можеше да разговаря по-лесно с него. Не се чувстваше притеснена. — Защо ми изпрати телеграмата?

— Научих, че ще прекараш почивните дни в Малибу. Помислих си, че вероятно се нуждаеш от компания. И понеже не знаеш къде съм, ти предоставих възможността да ми се обадиш. Как ме виждаш като твой компаньон?

— Страхотно — Марша се засмя тихо. — Имаш ли нещо предвид за почивните дни, Робин?

— Не, а ти?

— И аз нямам. Искаш ли да изкараш края на седмицата при мен? Вземай четката си за зъби и идвай!

— Смятай, че вече пътувам — връзката прекъсна.

Така просто бе всичко.

Тя пресметна времето за път и реши, че може да си вземе един душ.

След това отново навлече халата за баня. Друго не бе необходимо да облича. След като вътрешно се бе преборила със себе си, не искаше да губи повече ценни минути. Желаеше единствено Робин да я люби.

Представяше си го фантастично: „Ще се позвъни, аз ще отворя и ще пусна Робин да влезе, той ще ме придърпа към себе си и ще ме събори на килима. Поне при първия път със сигурност няма да стигнем до леглото.“

Усмихна се много доволна. Краят на седмицата беше спасен.

Най-после се позвъни. Робин доста бе бързал.