Сара Карнаби
Мечти в розово (3)

III

След няколко часа вече в цялото студио се говореше за настроението в ателие Б. Атмосферата бе напрегната, експлозивна, но вътре бе тихо.

Като режисьор на Марша не й се налагаше въобще да говори високо, а асистентът й Джери бе настроил мегафона на най-слаб звук.

Всички работеха съсредоточено, бързо и професионално.

Тя изигра с Робин поредица от сцени, в които най-важното бяха каламбурите и комичността на ситуацията. Всеки от тях знаеше текста. Никой не бъркаше репликите си. Нито една сцена не бе повтаряна повече от два пъти.

Когато Марша обяви обедна почивка, целият екип избухна във въодушевена радостна глъчка. С изключение на Том и Харолд. Тя помаха щастливо на хората си и с две ръце раздаде целувки на всички на снимачната площадка. Те я хвалеха за творческата искра, която запали в студиото, а Марша благодареше за прецизната работа на екипа.

Робин я съпроводи навън.

— Един въпрос — каза с усмивка гой. — Чисто професионален. Защо избра само сцени, в които не се докосваме и не се целуваме?

Тя присви очи.

— Не ми е направило впечатление. Абсолютна случайност — лъжата не й тежеше особено много на съвестта. Бе избрала съвсем преднамерено тези сцени, за да запази известна дистанция между себе си и Робин. — До скоро!

Марша влезе във фургона, но не й се наложи сама да затвори след себе си. Направи го чакащият вече вътре Харолд. Той й хвърли гневен поглед и затръшна вратата. Естрела оправи смутена смолисточерната си коса и завъртя очи.

— Какво означава това? — попита Марша раздразнено.

— Какво означава това питам аз! — сопна и се Харолд. — Чух от Естрела, че този издокаран младеж живее в къщата ти. Как си е позволил?

— Много просто — отговори му хладно и седна пред огледалото. — Аз го поканих.

— Аха! — явно Харолд не знаеше какво да каже, защото я гледаше само гневно в огледалото.

— Имаш ли нещо против това? — попита го и посочи към вратата. — Ако не, моля те, остави ме сама. Ако да, моля те пак да ме оставиш сама.

— О, не, няма да ти се размине така лесно! — той кръстоса ръце пред гърдите. — Мен не ме пускаш в къщата си, но този велик младеж трябва само да позвъни на вратата ти и веднага получава стаята за гости във вилата! Тук нещо не е на мястото си.

— Правилно, тук нещо не е на мястото си и това си ти, скъпи — Марша се изправи и пристъпи към него. — Какво разиграваш? Ревнивия съпруг? Или възмутения любовник? — затвори очи, за да събере мислите си, отвори ги отново и погледна спокойно Харолд. — Не искам да се омъжа за теб. Наистина последната година с теб беше хубава, но това не е достатъчно за един брак. Ти постоянно ме увещаваше, постоянно ми говореше колко си подхождаме. Но това не е вярно. И така, Харолд, да се разделим с мир. Ще направим този филм заедно и после…

— Марша! — хвана я той за раменете. — Недей да го правиш! Марша, мила, скъпа! Ти си изнервена и преуморена. Снимачната работа бе напрегната, а този Робин Локмен не е подходящ партньор за теб. Премисли всичко още веднъж. Трябва да изхвърлиш Том Картър. Ще ангажираш по-добър оператор и със сигурност можеш да намериш по-добър изпълнител за главната роля. Ние двамата сме създадени един за друг.

Тя се усмихна приветливо, но изглеждаше недостъпна.

— Харолд, още преди много, много време в колежа ти си си изработил свой стил и оттогава не се отказваш от патента. И днес действаш по същия начин както някога. Съжалявам, но аз не искам да се приспособявам към него. По-добре ще е, ако всеки тръгне по свой път.

Той отдръпна ръце от раменете и. Лицето му изразяваше пълно недоумение.

— Стил? Патент? За какво говориш?

— Естрела, излезте със сеньор Харолд на чист въздух. Бих желала да остана сама.

— Si, сеньорита Марша — с мексиканския си темперамент гардеробиерката й го хвана за ръка и го измъкна от фургона. Преди да разбере какво става, той вече бе навън.

— За теб, Марша, винаги ще бъда на разположение! Трябва само да ме извикаш и…

Естрела хлопна вратата отвън и във фургона се възцари пълна тишина.

Марша свали дрехите, с които бе на снимачната площадка. За месец април в Лос Анжелис беше много горещо. Въпреки че нямаше никакъв облак, слънцето не можеше да се види. Небето сияеше, макар че бе мрачносиво. През следващите дни се очертаваше да има смог.

Един душ е най-подходящото нещо за обедната почивка — помисли тя и тъкмо понечи да влезе в кабината, когато през една пролука на пердето видя Том да идва към фургона.

Този ден той се бе появил с отрязани дънки, които бяха толкова къси, че откриваха изцяло мускулестите му бедра, и толкова тесни, че показваха в детайли мъжката му надареност и преди всичко — че под тях не носеше никакъв слип. Никога по време на брака им Том не бе правил това, за да привлича погледите на жените към себе си: „Суетна маймуна!“ — измърмори Марша. С въздишка нахлузи халата си за баня с цвят на праскова и отвори вратата, преди той да успее да почука.

Том спря на няколко крачки от нея, мушна палци в гайките на дънките и стегна мускули така, че дълбоко изрязаният му потник с тънки презрамки се изпъна по тялото му.

— Може ли да вляза? — попита той толкова безобидно, сякаш бе човек, който и на мравката ще стори път.

— Не.

Том продължи да се усмихва под слънчевите очила, които скриваха погледа му, и кимна.

— Разбирам! Добре си си подредила живота. Караш по два коловоза с мрежа в ръка.

— Това пък какво означава? — попита нервно Марша.

— Пусни ме вътре и ще ти обясня — той пружинираше на пръсти и навлажни устните си.

— Обясни ми тук навън — настоя тя. — Щях да си вземам душ. Но в този случай не си ми необходим.

— Мога да ти изтрия гърба или да ти вдигна сапуна, ако се изплъзне от ръката ти. Мога да те насапунисам и…

— Остави ме на мира! — сопна му се Марша. — Евтините ти номера не минават пред мен. Не ме впечатляваш, като се правиш на бик за разплод. И не ме интересуват тъпите ти намеци — обърна се и понечи да влезе във фургона.

— Страшно си любопитна — смеейки се, извика след нея Том. — Винаги си била такава. Човек трябва само да ти подхвърли някоя думичка и ти се хващаш за нея. Тя се загнездва в главата ти и не ти дава мира, докато не узнаеш отговора.

Марша ужасно се ядоса, защото беше прав. Вече си блъскаше ума над това, какво можеха да означават думите му: двупосочни коловози, с мрежа в ръка. „Но не беше ли: по два коловоза?“

— Всъщност не ме интересува! — просъска злобно и се качи по стълбите на фургона.

— Марша, знаеш ли, че си много хубава, когато си разгневена?

Тя спря, затвори очи и бързо се обърна.

— Окей, страшно съм любопитна. Прав си. Какво означава „по два коловоза с мрежа в ръка“?

— Добре — каза Том великодушно. — С мрежа в ръка означава, че с брака искаш да се подсигуриш. А два коловоза означава, че наред със скучния Харолд в къщата си искаш да имаш и Робин Локмен.

— Това ли се говори вече? — попита тя навъсена.

— Скъпа, Холивуд е село, а студиото е като семейство. Всеки знае, че Робин живее при теб, и всеки знае какво правите двамата.

Марша се мъчеше да си поеме дъх.

— Той наистина не е толкова добър колкото мен — продължи Том самодоволно. — Но затова пък можеш да го оставиш да живее при теб под прикритието на съвместната работа над филма. Практично, практично. И определено е по-добър от скучния Харолд.

Тя му хвърли мрачен поглед и се замисли дали да му отговори изискано като дама или да го настъпи там, където най-много щеше да го заболи. Страшно й се искаше да го постави на място, но реши да се държи като дама. В края на краищата все още се нуждаеше от главния си оператор.

— Ще трябва много да те разочаровам, Том, а и сигурно няма да ми повярваш. Но аз се справям чудесно без мъж. Не си ми нужен нито ти с просташкото си поведение, нито Харолд с отегчителната си благост и спокойствие. Съвсем определено не ми трябва и мъж като Робин Локмен. А сега имам още една прекрасна изненада за теб. Искам да си взема душ сама, без мъж, без някой, който да ми изтърка гърба, да ми вдигне сапуна или да ме сапуниса. И ако от този момент нататък ме погледнеш, прави го, моля те, само през визьора на камерата си. А ако ме заговориш, да бъде единствено когато гримът ми не е в ред или осветлението не е добро. Или ако съм дала неправилно нареждане на асистент-режисьора. Окей?

Том отвори уста, за да каже още нещо, но затръшнатата врата на фургона прекъсна отговора му в самото начало.

Марша съблече халата за баня, отиде под душа и остави хладката вода да се лее върху плещите й. Облекчена, протегна лице към водната струя и усети как напрежението й изчезва.

Едва когато почувства, че постепенно започва да се размеква, излезе от кабинката с душа, обви се в една хавлия и се отпусна на канапето.

Ако „Фойерверк“ продължаваше да й струва толкова много допълнителна енергия само за да отблъсква досадни ухажори, накрая на филма щеше да посивее, да се прегърби и да се превърне в стара жена на двайсет и девет години, жертва на мъжете.

Докато си представяше как с вид на много стара жена приема „Оскар“ за „Фойерверк“, заспа върху даването си. В съня Бет Дейвис й връчи „Оскар“ за най-добра режисура и за най-добро изпълнение на главна женска роля. Бет Дейвис изглеждаше до нея като младо момиче.

На това място Марша отвори очи и погледна объркано в лицето на Робин.

— Вече не спя — измърмори тя. — Но как така продължавам да сънувам?

На устата му играеше усмивка.

— Искаш да кажеш, че ме намираш приказен — гласът му й подсказа, че не сънува.

— Как влезе? — извика и уви халата по-плътно около себе си. — Какво правиш тук?

— Време е — Робин не извади ръцете си от джобовете на панталона. — Вече трябва да си на снимачната площадка. Понеже Естрела никъде не се вижда, почуках, никой не отговори и аз реших да проверя. Би трябвало да заключваш вратата.

Марша изчака още няколко секунди дали той ще се възползва от благоприятната възможност. След като не го направи, тя кимна бегло и делово.

— След десет минути съм в ателието. Ти върви сега.

Робин тръгна към вратата.

— Робин — извика след него. — Благодаря.

— Няма защо — отговори й, без да се обръща, и напусна фургона.

Марша беше сигурна, че той си мисли, че му благодари, защото я бе събудил навреме. Не беше убедена дали е разбрал, че всъщност му бе благодарна за неговата сдържаност.

Запъхтяна, Естрела се върна във фургона. Тя се бе заприказвала в лавката с една сънародничка, която беше срещнала там. Двайсет минути по-късно Марша се появи отново в ателието и снимките продължиха с прецизността на часовников механизъм.

 

 

Оскар чакаше с черния ролс-ройс вечерта пред ателието, когато Марша и Робин приключиха работа. Тя вече бе гледала първите пробни снимки от предобеда и беше въодушевена.

Настроението й бе добро и не се промени дори когато Харолд изникна непосредствено до колата и се мушна между нея и Робин.

— Харолд, за днес ми стига — обясни Марша. — Единственото ми желание сега е да си отида вкъщи.

— Окей, но аз ще те съпроводя, а не този посредствен Казанова — той хвърли презрителен поглед на Робин.

— Аз ще определя кой ще пътува с мен, Харолд — каза все още с усмивка, която вече едва сдържаше на устните си. — Робин е мой гост. Махни се от пътя!

Оскар бе отворил вратата на автомобила.

— Марша, вземи ме с теб! — настоя Харолд. — Кълна ти се, че в противен случай ще съжаляваш!

— Заплашваш ли ме? — изфуча тя.

— Казвам само, че ще съжаляваш, ако ми измениш! — развика се той. — Ако не ме вземеш сега, ще се разделим!

— Оскар! — Марша даде на телохранителя си недвусмислен знак.

Робин отстъпи настрани и махна подканващо с ръка.

— Моля, господин Армаратуриан!

Оскар спря и забрави, че трябва да изблъска Харолд.

— Не, не е възможно да сте запомнил името ми, господин Локмен! — извика той. — Това не е правил никой досега.

— Изградил съм си мнемотехнически похват^[1] — призна Робин. — И ми е много лесно.

— Не трябва да разговаряте за имена и за мнемотехнически похвати! — изсъска Марша. — Трябва да се погрижите най-сетне да си отида вкъщи. Или много искам?

Оскар си спомни за задълженията си, хвана Харолд за яката и го изблъска настрани. Марша и Робин използваха възможността, качиха се бързо и заключиха отвътре вратата.

— Виждам, че това положение е нетърпимо — каза той на път за жилището й. — Ще си потърся хотел. Не мога да те притеснявам повече.

— Не, не ме притесняваш — отвърна изплашена. — Искам да си близо до мен, за да можем да говорим по всяко време за сценария.

Робин кимна.

— Добре, след като настояваш — отстъпи той. — Ще направя всичко, което искаш от мен.

Тези думи й припомниха за казаното от него сутринта: „Ще ме молиш да те любя“.

„Ще се наложи да чакаш дълго“ — помисли си тя и го загледа с крайчеца на окото. Не можеше да го разбере. Седеше до нея кротък като мушица и все пак излъчваше напрегнато очакване.

— Бяхме великолепни двамата, нали? — отбеляза Робин.

— Какво? Ах, да, много добре стана — призна Марша. — Действително имаш голям талант за комик. И отличен синхрон.

— Баща ми ме научи да правя винаги крачка след крачка. Обясни ми също колко е важно да изчакаш точно подходящия момент.

— Баща ти учител по актьорско майсторство ли е? — попита тя заинтригувана.

— Не, той е най-големият женкар на запад от Скалистите планини. Майка ми винаги твърдеше това преди развода. След него се изразяваше по друг начин, но не мога да повторя думите й.

— Не се притеснявай — успокои го Марша. — Не съм толкова чувствителна.

— Ти не си, но аз съм — обърна се към нея и се усмихна доволен. — Баща ми беше и е майстор в изчакването на подходящия момент. Той сам се сравнява с котарак, който с часове клечи на полето пред някоя миша дупка и не помръдва дори мустак. Накрая мишката излиза от дупката и… хоп! — Робин посегна светкавично с ръка във въздуха.

Марша отново си спомни за думите му, че ще я притежава. Може би се беше изразил по друг начин, но имаше това предвид.

— И ако мишката е по-умна от котарака? — попита го язвително. — Това също не е изключено. Някои мишки знаят, че ще бъдат изядени. Напълно възможно е да са измислили някакъв метод да надхитрят котарака.

Робин отново се взря в нея. Очите му блестяха от завладялото го весело настроение.

— Чувала ли си някога котка да лежи с часове, дебнейки, пред мишата дупка, и накрая мишката да излезе и да изяде котката? Не, нали?

Марша го гледаше смаяна и пренесе сравнението върху себе си. Искаше да й каже, че може да прави каквото пожелае — и все пак накрая той щеше да я притежава!

Прие думите му като предизвикателство.

— Но има мишки, които не искат да бъдат изядени и много добре знаят, че навън дебне котарак.

— Всяка мишка се хваща в капана — увери я той. Малкият словесен двубой изглежда му доставяше огромно удоволствие. — Може дори да им се помогне да го направят. Сиренето и сланината привличат мишките.

Марша не се предаваше.

— Много умните мишки знаят и това и по-скоро ще се откажат от сиренето и сланината, отколкото да се оставят да бъдат изядени.

— Никоя мишка не може вечно да се отказва от храната — опита се да улови ръката й, но не успя, а само я погали съчувствено. — Всяка мишка отслабва и тогава… хоп! — отново посегна във въздуха, сякаш искаше да хване нещо.

Тя поклати със смях глава.

— Знаеш ли кои котараци си отиват с празни ръце? Котараците, които смятат, че всички мишки са глупави. Тези котараци чакат абсолютно напразно.

Ролс-ройсът зави по улицата към вилата в Бевърли Хилс. Робин хвърли поглед навън към обширното, добре поддържано имение с буйна зеленина.

— Във всеки случай това тук е хубаво местенце за дебнене пред мишата дупка — призна той без заобикалки. — Тук нищо не би струвало на котарака да чака цяла вечност.

Докато слизаха от колата и вървяха към къщата, Марша премисли какво в Робин й харесваше повече отколкото при другите мъже, които бе познавала досега. И намери отговора.

Той не криеше намерението си, че иска да я покори.

За тази цел й обещаваше съвсем откровено всички радости на живота. В това отношение не се отличаваше от другите, но го правеше с много хумор и показваше ясно, че не взема нещата напълно сериозно. Доставяше му удоволствие да я ухажва. Доставяше му удоволствие да чака. А това предполагаше, че би му доставило още по-голямо удоволствие, ако тя му позволеше да я покори.

Напомни си отново, че не бива да се впуска в никакви по-близки отношения с никого. Днес бе спечелила важен рунд срещу тройното съзвездие опасни мъже. Не биваше да се отказва от това предимство.

— Утре започват първите сцени с целувки — гласът на Робин я откъсна от мислите й.

Тя кимна и му хвърли недоверчив поглед. Слънчевата му усмивка не обещаваше нищо добро. Реши да излезе от деликатното положение с шега.

— Дано не обичаш чесън!

Усмивката му стана още по-широка.

— Обичам чесън, но с удоволствие ще се лиша от него ако по този начин спечеля една целувка.

Марша се успокои сама. „Та това са само целувки на филм. Никой не мисли за целувката, когато го наблюдават повече от дузина сценични работници, камерите бръмчат прожекторите излъчват непоносима горещина и артистите трябва да внимават за правилния ъгъл на камерата и за най-подходящото осветление. Така погледнато, аз не рискувам нищо.“