Марго Далтън
Неочаквана подкрепа (8)

Осма глава

Неделя сутрин Мейра се събуди със свито сърце. Изчака Агнес да се облече и да се приготви за църква, преди да й съобщи, че излиза.

— Може би няма да се върна за вечеря — помъчи се тя гласът й да звучи колкото се може по-небрежно и се зае с препечената филия. — Отивам при един приятел, който има ферма извън града. При двама приятели всъщност — добави тя с усмивка, като се сети за Майкъл и навика му да послъгва на карти.

Вдигна глава и забеляза, че Агнес присви застрашително устни.

— Разбирам — отвърна старата жена с леден глас.

— Бабо, бих искала да…

— Надявам се, този път няма да ме лъжеш, че отиваш у Джо.

— Не — отговори тихо Мейра. — Нито този път, нито когато и да било за в бъдеще, защото смятам, че е унизително и за двете ни. Истината е, че отивам на гости на един мъж, който…

— Не ме интересува! — сряза я Агнес. — Не искам да знам подробности.

— Как може да си толкова груба? Наистина ли не желаеш да имам приятел и да съм щастлива? Нима не искаш да се омъжа, да имам дом и деца като всички останали жени?

— Глупачка! Значи и ти си от ония наивнички, дето си въобразяват, че един мъж и цяла сюрия деца ще ги направят щастливи? Е, нека ти кажа нещо, моето момиче. Мъжете са долни лъжци и негодници и причиняват само мъка. А децата? Каква радост носят те, ако не е тайна? Какво ми донесе Емили? А ти какво й донесе, освен че я погуби? Кажи, да чуя! — лицето й бе кървавочервено, а вените на слепоочията й пулсираха застрашително.

— Ти не знаеш какво говориш — прошепна ужасено Мейра.

Агнес я погледна предизвикателно. Старото й лице бе разкривено от гняв и болка.

— Тук живееш добре — продължи тя. — Имаш хубав дом, чудесна работа и приятели в училището. Ако искаш да захвърляш всичко заради някакъв мъж — изсъска презрително тя, — твоя работа! Що се отнася до мен, надявам се, че няма да бъда жива да го видя!

Обзета от ярост, възрастната жена сграбчи палтото и чантата си и се втурна към задната врата. Мейра седеше печално на масата и я наблюдаваше. Изведнъж както се мъчеше да завърти бравата Агнес застина, издаде остър вик на болка, хвана се за гърлото и се свлече на пода.

— Бабо! — изтича до нея Мейра. — Не бива толкова да се разстройваш.

Агнес се мъчеше да си поеме дъх, гърдите й хриптяха. Лицето й беше бледо като на мъртвец, а зъбите й тракаха. Тя се вкопчи в Мейра. От гърлото й долитаха нечленоразделни звуци и несвързани думи. Накрая тя зарида и се отпусна в ръцете на внучката си.

— Стига, бабо! — промърмори Мейра. — Ще се оправиш. Хайде да те заведа до спалнята и да те сложа да легнеш. Не биваше да се разстройваш толкова. Хайде!

Агнес се размърда и промърмори нещо в знак на протест, ала думите й все още бяха неразбираеми. По лицето й се стичаха сълзи, а гласът й идеше сякаш някъде отдалече.

Доколкото Мейра разбра по движението на устните й, Агнес се притесняваше, че кухнята не е разтребена и по масата има храна и чинии.

— Спокойно! — рече кротко Мейра. — По-късно ще почистя и ще измия съдовете. Ти си легни, а аз ще ти донеса чай и бисквити. Хайде, ела!

Бавно и внимателно, тя отведе разтрепераната жена в стаята й, като й говореше утешително. Помогна й да се съблече и остана потресена при вида на слабото, безсилно старческо тяло. Сложи й топла вълнена нощница, отметна завивките, включи електрическото одеяло и нагласи Агнес в леглото. После изтича до банята за чаша вода и влажна кърпа да избърше лицето и ръцете на баба си.

Взе един стол и седна до леглото, като милваше Агнес по челото и говореше безцелно каквото й дойде на ум — за времето, за костюмите на децата по случай Празника на Вси Светии, за Джо и Айрийн. Когато не знаеше какво повече да разкаже, тя запя тихо с ясен, мелодичен глас песните, които Агнес й пееше, като бе малка.

Най-сетне старицата се отпусна. Бързото й неравномерно дишане се успокои, а цветът на лицето й се подобри. Тънките устни все още се свиваха конвулсивно, от време на време от гърдите й се откъсваше стенание, а главата й се мяташе на възглавницата. Мейра пееше и галеше лицето и косата й, докато накрая тънките, прозрачни мигли на старата жена потрепнаха и се затвориха и тя заспа.

Изтощена от напрежение, Мейра седеше до леглото й и се страхуваше да помръдне, да не я стресне. Едва когато се увери, че баба й спи дълбоко, тя стана безшумно от стола и прибра дрехите й в гардероба. Измъкна се на пръсти от стаята и се върна в кухнята.

Почисти масата, изми чиниите и забърса навсякъде с мокра кърпа. Докато работеше, непрекъснато си повтаряше колко чувствителна и уязвима е баба й, колко зависи от нея, колко много е жертвала, за да я отгледа и възпита. Ала в сърцето й имаше единствено безпомощност, гняв и огорчение при мисълта, че няма да види Алън днес, че трябва да му се обади и…

Но той няма да приеме извиненията й. Тя отново чу гласа му, мил и нежен, ала в същото време обвиняващ, и си спомни думите му, че не е зряла и самостоятелна.

Може би е прав, помисли тя. Години наред баба се разпорежда с живота ми… Но както казва Алън, навярно е време да преодолея този страх…

Изведнъж, както стоеше до умивалника с кърпа в ръка, нещо в нея сякаш се пречупи. Усети, че в гърдите й се надига ново чувство на решителност и непоколебимост.

Ще отида, каза си твърдо тя. Стига толкова жертви! Стига!

Седна на масата и хладнокръвно прецени положението. В момента Агнес спеше, но скоро щеше да се събуди. Щеше да е добре, навярно само малко разчувствана както винаги след подобна сцена. Щеше да се срамува и да съжалява за постъпката и думите си… Но едва ли щеше да има сили за нов скандал. Мейра просто трябваше да отстоява своето, за да й покаже, че нещата невинаги ще бъдат както тя иска…

Направи си кафе и седна да го изпие, докато наблюдаваше замислено часовника. После изплакна чашата и се качи да се изкъпе и преоблече.

След около час, когато, прецени, че баба й се е събудила и се чувства по-добре, Мейра отвори вратата на стаята й и надникна вътре. Старата жена седеше в леглото, подпряна на възглавниците. Лицето й беше бледо и изпито.

— Привет — прошепна Мейра. — По-добре ли си сега?

— Малко — отвърна едва-едва Агнес. — Извинявай, Мейра, но толкова се…

— Няма нищо — тя влезе в стаята, оправи завивките и възглавниците и продължи небрежно: — Пуснала съм парното малко по-силно да не ти е студено. Тук е роклята ти, а чехлите са долу до леглото. В хладилника има малко от вчерашната яхния и ако искаш…

Агнес я гледаше втренчено с невярващи очи, а устните й трепереха.

— Мейра — прошепна жално тя, — още ли смяташ да излезеш и да ме оставиш сама?

— Всеки ден те оставям сама — отвърна Мейра с пресилено весел глас. — Тръгвам за работа в осем сутринта и се връщам чак за вечеря. Днес какво е по-различно?

— Но аз не съм… не съм добре. Никога не си ме оставяла сама, когато ми е лошо.

Мейра погледна нещастното, умоляващо лице на баба си и усети прилив на съчувствие. Но в този миг си спомни думите на Алън и придоби решителност. Помъчи се гласът й да звучи леко и весело:

— Не си чак толкова зле. Мисля, че просто си малко разстроена, но като си починеш, ще ти мине. Няма да се бавя — добави тя, като се спря на вратата. — Ще гледам да си тръгна веднага след вечеря и да се прибера по светло.

Затвори тихо вратата след себе си и забърза по коридора, като пътьом взе чантата и якето си.

Ала бледото, измъчено и жално лице на баба й, мъничко и беззащитно върху големите възглавници, я преследваше дълго след като излезе от къщата и града.

 

 

Мейра влезе в двора, спря колата и изтича до верандата. Натисна звънеца с разтуптяно сърце.

Аз съм тук, не можеше да повярва тя. И вратата ей сега ще се отвори, той ще се появи и ще каже…

— Здравейте, госпожице Стийн. Правя космически кораб с конструктора „Лего“ — стоеше на прага Майкъл и се усмихваше.

— Здравей, Майкъл! Баща ти тук ли е?

— В обора е. Една крава ражда. Каза да отидете при него, като дойдете.

— О, разбирам. А може ли първо да погледна твоя космически кораб?

Лицето на Майкъл засия. Той я въведе във всекидневната, където гледаше анимационни филми. Целият под бе осеян с елементи от конструктора.

— Божичко, колко много играчки „Лего“ имаш!

— Леля Даян от Калифорния ми ги праща за Коледа и за рождените дни — отвърна гордо момчето, седна на пода и я погледна. — Искате ли да останете тук и да си поиграем? Ще ви дам всичките ония части ей там. Не ми трябват за космическия кораб.

— Би било чудесно, но мисля, че е по-добре първо да отида при баща ти. Той дори не знае, че съм тук.

Майкъл кимна радостно.

— Той много ви харесва. Непрекъснато говори за вас. Колко сте мила и добра и така нататък.

— Наистина ли? — възкликна Мейра поласкана.

— Да — Майкъл се намръщи за миг, докато търсеше определен елемент, и се усмихна, като го намери под един от кожените фотьойли.

— Сигурен ли си, че си добре тук сам?

Детето кимна съсредоточено. В момента нагласяваше оръдията в предната част на кораба.

Мейра се усмихна, разроши косата му с любов и излезе от къщата.

Беше мрачен ноемврийски ден. Духаше студен вятър. Ниско в небето бяха надвиснали облаци. Мейра потрепери, вдигна яка, пъхна ръце в джобове и се затича към обора.

Премести резето на масивната врата и влезе с облекчение на топло. Оборът беше просторен и чист с бетонен под. На две от стените имаше отделения за крави, а на третата — ясли за конете. На четвъртата стена висяха седла, юзди и какви ли не инструменти. Постройката бе топла и тиха и изглеждаше безлюдна.

Мейра вдиша приятния аромат на сено и добитък и тръгна по пътечката между отделенията.

— Алън? — извика тя. — Къде си?

— Тук — отвърна той.

Гласът му идваше откъм отворената врата на едно от отделенията. Мейра се приближи, надникна вътре и се вцепени.

Силна електрическа крушка, окачена на дълъг кабел, обливаше вътрешността на отделението в ярка светлина. Върху дебел слой прясно сено на пода се мяташе една херфордска крава, а до нея, с гръб към Мейра, бе коленичил Алън, гол до кръста.

Младата жена се вторачи онемяла в него. Беше само по джинси и ботуши, с каскет на главата. Мускулите на гърба му се издуваха и подскачаха под загорялата кожа.

— О! — възкликна неволно тя.

Той хвърли поглед през рамо, видя я и се усмихна.

— Здравей, скъпа! Ела тук и дръпни това въже, ако обичаш.

Тя колебливо пристъпи в отделението, прескочи протегнатите му крака и ужасено сложи ръка на уста.

— Алън… — прошепна Мейра.

Животното бе съвсем младо. То се извиваше и се мяташе, удряше безпомощно глава в сеното, а очите му бяха изцъклени от усилие и болка. Алън бе пъхнал дясната си ръка почти до рамото и помагаше при раждането. Лицето му бе напрегнато и съсредоточено.

— Кое… кое въже? — заекна Мейра.

Той посочи с глава навито на колело въже, което лежеше от лявата му страна точно до бинтованата ръка. Тя го взе нерешително и възкликна ужасено:

— Но, Алън, това въже… Другият му край е там… вътре…

Алън се намръщи, извади внимателно ръката си и се отпусна до хълбока на кравата да почине.

— Теленцето излиза със седалището напред, а е доста голямо — обясни той, леко задъхан. — Трябва да се опитам да го завъртя, иначе майката няма да оживее. Успях да завържа предните крака на телето с това въже. Искам от теб да го дърпаш леко, когато ти кажа, а аз същевременно ще дърпам главата.

— Но как разбираш… Как се ориентираш там вътре?

— Лесно — усмихна се мъжът. — Е, поне главата от опашката мога да различа и силно се надявам, че съм вързал предните крака. Готова ли си?

Тя кимна утвърдително и хвана напрегнато въжето.

— Добре… Ще чакаш да ти кажа… Сега! Дърпай!

Мейра прехапа устни и дръпна въжето, докато той извършваше кръгообразни движения с дясната си ръка.

— Ох! — извика неочаквано Алън, строполи се на пода и замижа от болка.

— Алън! — неистово сграбчи тя свободната му ръка. — Какво има? Какво става?

Мъжът не отговори. На лицето му бе изписано страдание. По челото му избиха капчици пот. Най-сетне той отпусна мускули, отвори очи и се усмихна смутено.

— Господи! Какъв ужас!

— Какво стана?

— Майката получи контракция, имах чувството, че ръката ми ще стане на сол.

— О, Алън!

Мейра погледна изплашеното животно, което се мяташе на земята. Дишаше тежко, а големите му воднисти очи се въртяха като обезумели на всички посоки и от време на време се спираха върху двете човешки същества с отчаяна безмълвна молба.

— Горкичкото! — прошепна Мейра и докосна топлия хълбок на кравата. После се обърна към Алън с ново решение: — Хайде пак да опитаме, а?

— Чудесна си! — усмихна се той, докато разтриваше рамото си. — Направо прекрасна!

— Остави това. Дай да й помогнем.

— Добре. Знаеш какво да правиш, нали? Не още. Не още. Сега! Браво, дай още малко… леко, леко… Скъпа, справяш се чудесно… Още малко… Още малко… Най-после!

Той извика победоносно и извади ръката си, цялата покрита с кръв и слуз. Потопи я във ведро с топла вода, наплиска гърдите и рамената си и се насапуниса с груб домашен сапун. Изми се хубаво и се избърса с парче меко зебло. Мейра го гледаше със затаен дъх, поразена от силата и симетрията на тялото му. Раменете му бяха широки, а големите бицепси се очертаваха на ръцете му. Черни къдрави косми покриваха мъжествените му гърди, спускаха се надолу към плоския, стегнат корем и се скриваха под сините джинси, прилепнали плътно до стройните му мускулести бедра.

Той почувства поглед й върху себе си и се усмихна.

— Какво мислиш? Ставам ли?

— Добре си — извърна поглед тя и се престори, че не проявява интерес.

— Хубаво. Сега е твой ред. Събличай се да те огледаме.

— Алън — възкликна възмутено тя, — как можеш да се занимаваш с глупости, когато горкото животно умира!

— Права си! — разкая се той. — Работата преди удоволствията. Хайде!

Откачи дебелата си вълнена риза от един пирон зад вратата, облече я и я закопча несръчно с превързаната ръка. В това време Мейра наблюдаваше младото животно. Телицата се тресеше в пристъп на нова контракция, свиваше немощно крака и мяташе глава от една страна на друга.

— Не изглежда никак добре. Чудя се дали не сбъркахме нещо — обади се разколебано Мейра.

— Чакай само и ще видиш какво ще стане след минута.

Мейра стоеше напрегнато и се взираше в агонизиращото животно.

— Алън, виж! — изведнъж замръзна тя.

От родовия канал се показа малко черно носле, сгушено между две миниатюрни бледожълти копита, завързани с въже, и в следващия миг отново изчезна.

— Браво! Така трябва да бъде — възкликна Алън със задоволство. Наведе се над телицата, разгледа я внимателно и се намръщи: — Изтощена е до смърт. Трябва да й помогнем още малко. Имаш ли нещо против, Мейра? Знам, че това не е най-приятният начин да прекараш неделния следобед, но какво да се прави?

Мейра още се взираше в мястото, където се бяха появили нослето и копитата.

— Алън, но това е чудесно! Никога не съм виждала подобно нещо.

— Ако продължаваш в същия дух, сигурно ще се влюбя в теб — предупреди я тържествено той.

Клекна до кравата, вдигна свободния край на въжето и го подаде на Мейра.

— Ще дърпаме при следващата контракция, разбра ли?

— Няма ли да я заболи?

— Ни най-малко. Повече я измъчва цялото това напрежение.

— Добре. Кажи ми кога.

— Чакай… Сега!

Стъпили здраво на земята, те дръпнаха силно въжето. Също както едно време в училище играеха на дърпане на въже, помисли Мейра.

— Почини си за минутка — каза Алън.

Тя се отпусна задъхана на рамото му и погледна кравата. Цялата глава на теленцето и предните му крака бяха отвън. Кожата му бе гладка като коприна, а очите — големи и черни.

— Алън — прошепна Мейра, — дали ни вижда?

— Разбира се.

Тя се страхуваше, че теленцето, отново ще се скрие в утробата на кравата, ала главата му стоеше навън. В очите му сякаш се четеше молба да го освободят от тесния затвор.

— Да дръпнем пак, а? — попита тя.

— Секунда само. Готова ли си?

Мейра кимна.

— Давай тогава!

Неочаквано съпротивлението в другия край на въжето изчезна, Мейра политна назад и тупна върху купчината сено, а Алън падна до нея. Двамата се претърколиха в сламата, като се смееха, кашляха и размахваха безпомощно ръце и крака във въздуха.

Изправиха се с усилие, изтупаха праха от дрехите и насочиха вниманието си към новороденото теленце, което лежеше мокро на земята. Майката правеше неуспешни опити да се изправи, вдигаше задните си части и отново се сгромолясваше на пода. Алън развърза предните крака на телето, взе друго парче зебло и бързо изтри малкото телце, докато кожата стана суха и еластична и заблестя на силната светлина на електрическата крушка.

Кравата измуча, събра сетни сили и най-после се надигна. Краката й трепереха, главата й висеше надолу и се клатеше, цялото й тяло се олюляваше. Алън хвана Мейра за ръката и я дръпна назад. Телицата направи няколко несигурни стъпки, спря се и се наведе да подуши и да измие малкото с език.

Алън вдигна нежно теленцето, постави го на крака и насочи главичката му към вимето на майката. Сетне дръпна ръце от него, ала то мигновено падна на земята и зарита безсилно във въздуха с тънките си крачета. Търпеливо, Алън отново го изправи и го закрепи. Този път то се задържа само, като въртеше сляпо главичка на всички посоки. Когато се натъкна на топлата плът на кравата, взе да души с носле, захапа вимето и лакомо засука.

Мейра и Алън стояха отстрани усмихнати и наблюдаваха как теленцето въртеше опашка и бозаеше, а майката нежно ближеше с език розовото му гръбче.

— Е, радвам се, че всичко свърши — въздъхна с облекчение Алън. — Вече имаме още едно голямо здраво теленце.

Очарована, Мейра още не можеше да откъсне очи от двете животни, застанали кротко в отделението. Кравата душеше и миеше рожбата си, като търкаше глава в малкото телце с безкрайна нежност и задоволство. Когато се измори да бозае, малкото сви крачета и се отпусна върху уханното сено. Майката легна до него да го топли и закриля.

— О, Алън — промълви Мейра. — Не са ли прекрасни? Има нещо толкова… Не знам… — не можеше да намери думи да изрази чувствата си.

Ала както винаги, той я разбра и се усмихна:

— Затова харесвам живота във фермата. Човек се изправя лице в лице с природата, с тайната на живота, с природния кръговрат.

— Да — кимна тя. — Толкова си близо до всичко това. Смяната на сезоните, раждането и смъртта…

— Секса и съвкуплението… — добави шеговито той.

— За човек, който се намира близо до природата, ти си твърде тесногръд — стрелна го гневно с очи Мейра.

— Само откакто те срещнах. Иначе по цял ден мислех за разумни неща като разходи за зърно, смяна на културите и така нататък.

Мейра се засмя и отново погледна двете животни, притихнали в ъгъла на отделението.

Алън се обърна към нея и почисти косата й от няколко сламки сено.

— О, виж на какво приличам! — протегна ръка към тила си тя и премести отпред дългата плитка.

— Чудесна си! Изглеждаш така, сякаш си се въргаляла в сено.

— Ти също — засмя се Мейра.

Изтупаха дрехите си, хвърлиха прощален поглед към щастливата двойка и излязоха от отделението.

Алън се отпусна на мек куп чисти чували от зебло и направи знак на Мейра да седне до него.

— Ела да починем минутка. Видя ли Майк?

— В къщата е. Строи голям космически кораб. Предложи ми да се включа в играта, но предпочетох да дойда да те видя — настани се до него тя.

— Значи теленцето е добре, Майк е добре… А как е твоето бебе? — засмя се той, прегърна Мейра с ръка и я привлече към себе си.

— Моето бебе?! — недоумяваше Мейра. — О, баба ли имаш пред вид?

Той кимна.

— Не е като Майкъл — отвърна мрачно тя. — Всъщност Майкъл е много по-независим и самостоятелен от нея.

Алън се засмя и покри с целувки бузите и слепоочията й.

— Ами да й подарим едно „Лего“. Дали ще помогне, как мислиш? — промърмори той.

Мейра се засмя против волята си и се притисна към него.

— Целуни ме — прошепна мъжът. — Още не сме си казали „здравей“ както трябва.

Тя поднесе лице към неговото и затаи дъх, когато устните му се впиха в нейните, а силните му ръце се стегнаха в обръч около нея. Всичко в Алън й харесваше — богатата възбуждаща миризма на мъж, гъстата рошава коса, стегнатото мускулесто тяло, страстните му чувствени устни…

Той се притискаше към нея нежно и настойчиво, докато накрая я повали върху чувалите. Обсипа с милувки лицето й косите й, като й шепнеше гальовно и я целуваше с нарастващ плам. Тя откликна на ласките му с жажда и неудовлетвореност. Изпитваше наслада да лежи в прегръдката на здравите му ръце, да чувства непреодолимия глад на устните му и топлия му дъх върху кожата си. Той разкопча якето й и прокара пръсти по тялото й. Ръцете му се спуснаха по кожата й, прокраднаха се под ризата й и нежно докоснаха гърдите.

Мейра потръпна от копнеж и усети как Алън се отпусна върху нея и пъхна краката си между нейните. Тялото му възбуждащо се притискаше до нейното и движенията му ставаха все по-настойчиви.

— Мейра — прошепна в ухото й той, — толкова те желая… Не можеш да си представиш как копнея за теб, скъпа!

— Алън… — гласът й идваше сякаш отдалеч и издаваше собствената й възбуда. — Алън…

Усети, че ръката му се промъкна между преплетените им тела и разкопча ципа на панталона й. Цялото й същество се стремеше към Алън и го желаеше. Бленуваше да се слее с него, да стане част от него. Копнееше да я обладае и покори, ала знаеше, че не бива…

— Алън! — извика по-силно тя.

След кратка борба тя го отблъсна, измъкна се изпод тялото му и седна на чувалите, задъхана и поруменяла.

След миг Алън също се изправи, отдръпна се леко от нея и прикова тъжно очи в земята.

— Причиняваш ми болка, Мейра. Не можеш да продължаваш така безкрайно. Имам чувството, че ще умра.

— Извинявай! — стрелна го с очи нещастно тя и сетне бързо извърна поглед настрани. — Аз съм виновна. Знам, че постъпвам гадно. Но не го правя нарочно, повярвай ми. Желая те не по-малко от самия теб, но не съм… — тя замълча да намери подходящи думи.

— Не си готова — продължи тихо мисълта й той. — Още ли е това проблемът?

— О, Алън! Ти просто не можеш да си представиш в какво положение се намирам.

— Тогава кажи ми! Искам да чуя. Имаш ли нещо против да говорим тук? Да не ти е студено?

— Прегърни ме!

— С удоволствие.

Алън се притисна плътно до нея и тя се сгуши в прегръдката му. Докато я слушаше мълчаливо и замислено, Мейра му разказа за Агнес — за скандала след отсъствието й в неделя, за държанието на баба й през седмицата и ужасната сцена тази сутрин. От време на време гласът й се разтреперваше и тя с мъка намираше сили да продължи. Когато свърши, тя търпеливо зачака мнението му, ала той се взираше безмълвно в отсрещната стена.

Мейра го погледна крадешком и се изплаши от мрачното изражение на лицето му.

— Алън…? — подкани го колебливо.

Той извърна глава за миг, сетне отново се вторачи в бялата стена. Накрая промърмори:

— Божичко!

— Съжалявам, Алън…

— За какво? Не си направила нищо лошо. Аз трябва да ти се извиня, защото заради мен си принудена да живееш в този ад.

— Сама взех решение. Никой не ме е карал насила.

— Може би. Но все пак съм длъжен да ти помогна. Не можеш да страдаш сама…

— Никой не в състояние да ми помогне.

— Но, Мейра, скъпа, това не бива да продължава!

Мейра мълчеше и с ужас подозираше какви ще бъдат следващите му думи.

— Трябва да я видя. Искам да говоря с нея.

— О, Алън, знам какво мислиш и съм ти благодарна, но положението е безнадеждно. Не можеш да си представиш що за човек е тя. Нищо не е в състояние да я промени.

Мейра стисна нервно ръце в юмруци. Алън взе едната й ръка, погали я, разтвори пръстите й и се заигра с тях, докато младата жена се поуспокои.

— Чуй ме, скъпа. Погледни нещата от тази страна. Ако продължаваш така, няма да постигнеш абсолютно нищо. Най-много Агнес да се отчужди, да се затвори в себе си или още по-лошо — да се разболее. Не е ли така?

Тя кимна с неохота.

— Тогава срещата й с мен не би могла да влоши нещата. Прав ли съм?

Мейра мълчаливо се съгласи и Алън продължи:

— В такъв случай не виждам защо да не опитаме? Щом така и така по-зле от това няма накъде, а съществува, макар и незначителна надежда положението да се подобри.

Замислена върху думите му тя не отговори.

— Кажи „да“ — подсказа й той.

— Добре — съгласи се накрая тя. — Може би си струва да опитаме. Въпреки че самата мисъл ме ужасява. Не можеш да си представиш колко отвратително се държи понякога. Сигурно ще е груба и надменна, аз ще се притесня, а ти ще се обидиш и няма да искаш повече да ме видиш.

— Не се притеснявай за мен, Мейра. Не съм от тия дето лесно се засягат и се предават. Освен това не нападам беззащитни бабички с юмруци, когато ме ядосат, тъй че може да си спокойна.

— Но… Защо трябва да се подлагаш на всичко това?

— Много просто. Защото искам да премахна всички пречки по пътя ти към моето легло.

Свикнала с шегите му, Мейра поруменя и се засмя:

— Има и по-лесни начини да задоволиш сексуалните си желания.

— Да — погледна я и неочаквано стана сериозен. — Но никога не съм желал така силно друга жена както теб, Мейра. Никога!

Гледаше я в очите и говореше съвсем искрено. Мейра срещна погледа му за миг, сетне сведе объркано лице и попита тихо:

— Кога?

— Когато кажеш, скъпа. Защо не тук? Аз съм готов — захапа нежно ухото й той.

— Имах пред вид кога искаш да се видиш с баба?

— Кога смяташ, че ще е удобно?

— Не знам… Предпочитам да дойдеш без Майкъл в случай, че тя се държи ужасно. Не искам детето да се разстройва.

— Аз пък мислех, че присъствието му може да й повлияе благотворно.

— Ами! Ако реши да прави сцени, нищо няма да й попречи. Дори и такова ангелче като Майкъл.

— Чакай да помисля тогава. Какво ще кажеш за събота? Майкъл отива на гости у Джими по случай рождения му ден. Поканен е с преспиване. Така че няма да го има от събота следобед до неделя късно през деня. Тогава ще е най-добре.

— Тази събота? — учуди се Мейра. — Мислех… поне Коледа или другото лято…

— Страх те е, а? Хайде, Мейра! Колкото по-скоро, толкова по-добре. Покани ме в събота на вечеря. Ще донеса бутилка вино и голям букет цветя да я очаровам.

— О, Алън… — Мейра неочаквано почувства прилив на надежда. Може да се случи чудо все пак. Може Алън да спечели Агнес на своя страна, да получи одобрението й, да я убеди, че всички могат да са щастливи, ако не държи така упорито на своето и направи компромис.

В края на краищата кой е в състояние да устои на неговия чар? Той бе толкова прекрасен!

Тя импулсивно го прегърна и го целуна пламенно по устата. Преди Алън да реагира, тя скочи на крака и тръгна към къщата. Той гледаше изненадано след нея и се усмихваше със задоволство.

 

 

Мейра отключи страничната врата на къщата, вмъкна се на пръсти в коридора и се отправи тихо към спалнята на Агнес.

В стаята бе тъмно. Единствено светлината от електрическата крушка в коридора разсейваше гъстия мрак. Мейра остана на прага, докато очите й свикнат с тъмнината, сетне видя, че Агнес лежеше върху дебелите възглавници, приковала поглед в отсрещната стена.

Роклята и чехлите бяха на същото място, където ги бе оставила, и по нищо не личеше дали старата жена е ставала или не.

Мейра светна лампата и влезе в стаята.

— Привет, бабо!

Агнес премигна на силната светлина, ала не отговори.

Мейра седна до леглото, протегна се да погали загрубялата ръка на баба си, по която ясно се очертаваха изпъкналите вени, и се вгледа внимателно в Агнес.

— Изглеждаш по-добре. Почина ли си?

Агнес присви устни, но отново не отговори.

— Става ли днес? Яде ли нещо?

— Много си се загрижила! — промърмори старата жена с горчивина. — Не те интересува дали съм жива или не.

— Напротив — отвърна търпеливо Мейра. — Интересува ме. И то много, защото те обичам. И ще те обичам, независимо от това дали в живота ми има… някой друг.

Агнес отново се втренчи в стената.

— Искаш ли да ти приготвя нещо за ядене? Препечена филийка с яйца на очи?

Старата жена поклати упорито глава, без да я поглежда.

— Е, щом не ти се яде и не ти се говори, ще те оставя на спокойствие — рече весело Мейра. — Исках само да видя как си — стана и тръгна към вратата. По едно време се спря, пое дълбоко дъх и се обърна: — Между другото моят приятел иска де се запознае с теб. Казва се Алън Уилямсън — сърцето й се сви от притеснение и съчувствие. Стрелна с очи Агнес, ала лицето на старата жена беше безизразно. Мейра добави: — Ще дойде на вечеря другата събота.

При тези думи в очите на Агнес сякаш проблесна някакво пламъче. По лицето й се изписа неопределимо чувство, ала в следващия миг тя си възвърна предишното непроницаемо изражение.

Мейра се поколеба дали да каже още нещо. Сетне се отказа, излезе от стаята и затвори тихо вратата след себе си.