Марго Далтън
Неочаквана подкрепа (12)

Дванадесета глава

— И тогава — рече Майкъл — госпожица Стийн каза, че Джейсън е невъзпитан и…

— Не дръж така вилицата, Майк! — прекъсна го Алън и хвърли строг поглед към малкото момче, седнало срещу него на масата. — Нали ти показах?

Майкъл кимна и сбърчи съсредоточено чело, докато се мъчеше да си спомни как се държи вилицата.

— Та какво правеше Джейсън? — попита Алън.

— Оригваше се и то доста високо.

— Нарочно ли?

— Да. Голям спец е. Ето така — добави той и направи доста успешна имитация на Джейсъновото постижение.

— Добре, добре! — възкликна припряно бащата. — И как го наказа госпожица Стийн?

— Накара го да стои в ъгъла зад паравана и да не излиза, докато не свършим часа по рисуване.

Детето бързо събра останалия в чинията му грах и го покри с едно листо от маруля, като вдигна предпазливо очи да види дали баща му е разкрил измамата.

Но Алън се взираше разсеяно в мрака отвъд прозореца. На лицето му бе изписана странна смесица между нежност и тъга. Най-сетне той извърна глава към сина си и се усмихна:

— А Джейсън как реагира?

— Побесня. Но когато госпожица Стийн изтича до учителската стая да говори по телефона, той излезе и Марси…

— Къде отиде? В учителската стая ли? — прекъсна го Алън. — Да говори по телефона, казваш?

— Да. А като се върна Марси го издаде и…

Алън седеше мълчаливо и почти не слушаше разказа на сина си.

Лекарят беше казал, че ще й се обади на работа, ако изписва баба й същия ден. По дяволите!

Чак сега осъзна колко отчаяно копнееше да прекара още една нощ с нея и как жадуваше да дойде утрешният ден…

— Майк, как изглеждаше госпожица Стийн, когато се върна от учителската стая?

Момчето се замисли.

— Май беше тъжна. И когато Марси й каза за Джейсън, тя просто рече: „Няма значение.“

Горката Мейра, помисли Алън. Седнал съм тук да се самосъжалявам, а на нея й е два пъти по трудно.

— Защо, тате? — момчето се вторачи в тревожното, вглъбено лице на баща си. — Да не се е случило нещо?

— Не, Майк. Всичко е наред — отвърна механично Алън. — Изяж си салатата, включително граха под марулята.

Момчето въздъхна и отново се зае с храната.

Алън почисти кухнята, изми чиниите и сложи Майкъл да спи. Прочете му приказка и му изпя песен за лека нощ. Накрая се върна в тихата кухня и набра номера на Мейра.

Тя вдигна едва на третото позвъняване. Очевидно беше бързала.

— Ало?

— Здравей, скъпа! Как си?

— Алън, не очаквах да се обадиш тази вечер.

За разлика от веселото й непринудено държание предната вечер по телефона, сега гласът й беше сдържан и резервиран.

О, Мейра, помисли той и сърцето му се сви от болка. Ще ти бъде толкова трудно, а аз не мога да ти помогна.

— Изписаха ли я?

— Да. Току-що вечеряхме и я заведох до всекидневната. Ти как си?

— Чудесно. Продадох десет телета на доста добра цена. Какво ще кажеш за една почивка на Хаваите за Коледа?

— Шегуваш се.

— Не съвсем. Копнея да те видя с пола от слама. Как е тя, Мейра?

— Добре. Малко е слаба, но е ужасно щастлива, че си е вкъщи.

— Говори ли вече с нея?

— За какво?

— Как за какво! За мен. Хайде, Мейра, нали обеща?

— Знам, Алън, но не искам да я разстройвам точно сега. Та тя току-що си дойде у дома!

— Скъпа, не те карам да й поставяш ултиматум или да правиш сцени. Искам просто да й кажеш, че съм част от твоя живот и ще е по-добре за всички, ако се примири с това. Нали решихме, че засега това е най-добрият подход?

— Прав си, Алън. Ще поговоря с нея.

— Тази вечер ли?

— Да.

— Добре. И се готви за пътешествие. Купи си бански.

— Алън…

— Лека нощ, любима. Обичам те.

— И аз, Алън. Лека нощ.

Алън чу как тя затвори телефона. Остана прав до апарата още миг, хванал слушалката в ръка, вперил очи в отсрещната стена. Лицето му беше напрегнато и загрижено.

 

 

— Кой беше? — извика Агнес от леглото.

— Ами… — Мейра се поколеба, после погледна баба си право в очите и рече: — Алън.

— О! — възкликна Агнес без ентусиазъм и сви устни. — Какво иска?

— Нищо. Обади се да разбере дали са те изписали и как се чувстваш.

— Да де, да! — подхвърли Агнес с горчива ирония. — Обзалагам се, че денонощно се тревожи за моето здравословно състояние.

— Бабо, той наистина е много мил. Алън е най-хубавият човек, който съм срещала и действително държа на него. Той означава много за мен и би било добре, ако…

— Искам да си лягам — прекъсна я раздразнено старата жена. — Изморена съм до смърт. Ще ми помогнеш ли?

— Бабо, нека да поговорим, моля те!

— Изтощена съм и искам да си лягам. Последното нещо, което желая в момента, е да говоря за този… този… — Агнес се почуди какъв по-унизителен и обиден епитет да измисли за Алън Уилямсън.

— Бабо, той е толкова добър. Ако се опиташ само…

— Достатъчно! Отивам в стаята си с или без твоята помощ — понечи да стане, но си удари пострадалото рамо и извика от болка.

Мейра се притесни и се втурна да помогне на баба си да се изправи на крака. Сетне я хвана здраво през кръста и я поведе към спалнята й.

— О, какво удоволствие! Да спиш в собственото си легло! — възкликна Агнес със задоволство. — Мейра, ще включиш ли електрическото одеяло, че ми се вие свят, като се наведа?

— Разбира се.

Мейра ходеше тихо из стаята, помагаше на Агнес да се съблече и да се приготви за сън. Бяха мили и любезни една с друга. Когато накрая легна в леглото, Агнес дори я прегърна и й прошепна в ухото колко й е благодарна и колко се радва, че е вкъщи.

— Знам, бабо, знам. Спи сега.

Няма повече да говорим за Алън тази вечер, помисли тя.

С познато чувство на привързаност, безсилие и отчаяние младата жена хвърли последен поглед към дребното старческо лице на възглавниците, въздъхна и излезе.

 

 

Мейра се взираше в дребното дебело овчарче с гега в ръка и провиснал ямурлук, което стоеше упорито пред нея и я гледаше с безмилостна решимост.

— Какво казала майка ти, Джейсън?

— Каза, че трябва да бъда един от тримата мъдреци, а не овчар.

— Но… — гледаше го смаяно и не можеше да проумее това ново развитие на нещата.

Другите деца, облечени в различни костюми, явно разбраха, че има прекъсване на репетицията и се струпаха около тях.

— Тя иска да съм мъдрец — повтори момчето.

— Но какво значение има за майка ти дали си овчар, или мъдрец?

— Мама казва, че е по-добре да съм мъдрец. Овчарите имали грозни костюми, а ако съм мъдрец, ще сложа нейната кадифена пелерина и златния колан. Баба Роситер ще дойде на представлението и ще направи снимки, тъй че трябва да съм хубав.

Неочаквано й просветна. Спомни си майката на Джейсън, пълна, наконтена, арогантна жена, която очевидно бе свикнала желанията й да се изпълняват.

— Разбирам — поде тихо тя. — И кой точно от мъдреците, Джейсън?

— Този, дето носи златното ковчеже — отвърна веднага момчето.

Децата се бутаха и си шушукаха. Мейра стрелна с очи Джейми, тихото, стеснително момче, приятел на Майкъл. След промяната с Майкъл сега Джейми бе най-срамежливото и затворено момче в класа и Мейра умишлено му бе дала най-мечтаната роля в пиесата. За всеобща завист Джейми беше мъдрецът със златното ковчеже. В действителност ковчежето представляваше стара кутия от кафе, направена от лъскав метал, но по неизвестни причини децата бяха очаровани от нея и смятаха Джейми за невероятен късметлия. Самият Джейми на свой ред сякаш излъчваше някаква нова гордост и самоувереност, когато крачеше към яслите начело на процесията с лъскава корона на тавата и златно ковчеже в ръце.

Ала като чу, че дебелият самонадеян Джейсън се готви да му отнеме и ролята, и ковчежето, лицето на Джейми помръкна. По бузата му се търколи сълза, той я избърса с овехтялата брокатена мантия на баща си, която се влачеше по пода зад него.

— Джейсън, вече съм дала ролята на Джейми. Той носи ковчежето — обясни Мейра.

— Знам — заяви невъзмутимо хлапето. — Но неговата мантия е грозна, не виждате ли? А моята ще е хубава. Мама каза, че ще я подгъне и ще ми я направи по мярка, така че ще изглеждам като истински мъдрец. Нека Джейми да е овчар.

Очевидно решил, че каузата вече е изгубена, Джейми открито подсмърчаше. Внимателно постави златното ковчеже на пейката до пианото и взе да съблича тъжно голямата мантия.

— Чакай, Джейми! — каза му Мейра и се обърна към Джейсън.

Дебелото момче я изгледа непреклонно и нанесе последния си удар:

— Мама каза, че ако не нося ковчежето, ще дойде да говори с вас.

— Така ли? — въпреки гнева, лицето й остана безизразно.

— Чудесна идея! Кажи на майка ти да заповяда. Джейми, слагай обратно костюма.

— Но аз искам да нося ковчежето днес! — пропищя Джейсън. — Мама каза, че трябва да ми го дадете!

— Джейсън, не можеш…

Джеф и Лиза, които през това време обличаха зад кулисите седем деца като захарни пръчици, се спогледаха тревожно. Джеф скочи от сцената, приближи се с бърза, пъргава походка към малката група и прекъсна Мейра по средата на изречението.

— Я да видим какво става тук. Какво има?

Децата се скупчиха около него, като се бутаха и викаха едно през друго да му обяснят подробностите.

— Джейсън ще носи ковчежето!

— Майка му казала!

— Джейми трябва да стане овчар и плаче.

Мейра стоеше мълчаливо и се чудеше как младият мъж смята да се справи със ситуацията.

Джеф й хвърли дяволит поглед и коленичи пред Джейсън.

— Какъв си сега, Джейсън? — попита той.

— Глупав овчар.

— И какъв иска да бъдеш майка ти?

— Иска да нося ковчежето.

— Разбирам — кимна замислено Джеф. — Ами тогава ще трябва да си смените ролите. Въпреки това ми се струва, че не е честно.

Джейсън се изпъчи победоносно и тръгна към златното ковчеже до пианото.

— Имам предвид — добави младежът небрежно, — че според мен не е правилно Джейми да е овчар, след като госпожица Стийн е избрала първо теб.

— Защо? — спря се момчето и го изгледа подозрително. — Какво толкова има да си овчар?

— Какво толкова ли?! — вторачи се в него Джеф с привидно недоверие. — Нима не знаеш? Не си ли чувал коледната приказка?

— Разбира се, че съм я чувал — отговори войнствено детето.

— Тогава сигурно си я забравил. Овчарите са много важни фигури, Джейсън — коленичил пред момчето, той снижи гласа си до шепот. — Те са видели ангелите. Те са най-големите щастливци от всички.

— А мъдреците не са ли ги видели? — поколеба се момчето и хвана гегата.

— Не. Видели само една звезда и нищо повече — поклати отривисто глава Джеф и зашепна: — Овчарите дори чули как ангелите си говорят. Седели около голям огън и видели ярки светлини в небето.

— Така ли? Наистина ли били запалили огън? — момчето слушаше с широко отворени очи, омагьосано от хипнотичните черни очи на Джеф и тихия му, убедителен глас. Изведнъж той се обърна към групата деца и заяви решително на Джейми: — Дръж си тъпия сандък. Оставам овчар.

Джеф се приближи до Мейра, която бе наблюдавала сцената с дълбок интерес. Лиза стоеше наблизо и държеше в ръце борови клонки.

— Видя ли как става, моето момиче? — рече той на Мейра. — Не с кавги, а с малко такт и финес.

— Знам — усмихна се печално тя. — Прав си, Джеф. Но въпреки това искам да поговоря с майка му.

— Не виждам причина. Както разбирам, по-добре да не се занимаваш с нея. Ще дойдеш ли да довършим захарните пръчици, Лиза?

— Ей сега — отговори момичето, без да се усмихва. — Но преди това искам да кажа на госпожица Стийн нещо насаме.

— Добре — оттегли се той, очевидно засегнат от острия й тон.

— Лиза, не можеш ли да си малко по-мила с него? — каза меко Мейра. — От време на време поне. Толкова се старае момчето.

— Държи се с мен, все едно че ми е по-голям брат — отвърна горчиво девойката. — Нямам нужда от опекуни.

— Защо мислиш, че си права?

— Знаете добре от какво семейство произхожда, госпожице Стийн. Може да излиза, с която пожелае… Познава всичките ония момичета… дето се размотават със спортните си коли и ходят на Хавайските острови през зимната ваканция да почернеят. Да не мислите, че се интересува от мен? От момиче, което ще има дете от друг и ще си изкарва хляба като сервитьорка?

— Откъде знаеш, след като не си му дала шанс?

— И без това ми е достатъчно трудно — прошепна тя. В очите й се четеше молба. — Не съм в състояние да понеса ново разочарование и болка.

— Нали спомена, че искаш да поговорим за нещо. Какво има?

— Ами, чудех се… Щях да ви помоля… — замълча и се изчерви болезнено.

— Кажи, Лиза — подкани я дружелюбно Мейра.

— Ами вече съм в четвъртия месец и започва да ми личи — пое дълбоко дъх тя. — Трябва скоро да кажа на татко. Преди време споменахте, че когато…

Сърцето на Мейра се сви.

— Няма значение — добави бързо момичето. — Не е необходимо, госпожице Стийн. Мога и сама да му кажа.

— Разбира се, че ще дойда с теб — отвърна Мейра, засрамена от малодушието си. — Обещах ти и ще удържа на думата си. Ще се чувстваш по-спокойна, ако до теб има друг възрастен човек, особено жена. Само кажи кога.

— Наистина ли ще дойдете? — лицето й светна от благодарност. — Ще бъде толкова… — думите й секнаха.

— Не се тревожи, Лиза — потупа я по рамото учителката. — Кога?

— Не знам. Колкото по-скоро, толкова по-добре. Искам да го направя сега, докато се чувствам смела. Какво ще кажете за довечера? След училище. Ще дойда след часа по математика да ви помогна с децата и после можем…

— И после ще отидем у вас и ще му кажем. Но днес е петък, Лиза? Дали ще си е вкъщи?

— Да. В болнични е. Миналата седмица си удари гърба.

— Лиза! — извика Джеф зад кулисите. — Затънал съм до гуша в захарни пръчици. Как им закопчаваш костюмите?

— Идвам — усмихна се Лиза. Изглеждаше някак по-спокойна и щастлива.

Качи се по стълбите на сцената и се спря зад завесите. Мейра гледаше загрижено след нея и мислеше с неудоволствие за предстоящата вечер.

 

 

Двете седяха отпред в малката кола на Мейра и гледаха скромната дървена къща, където Лиза живееше с баща си.

— Той е монтьор — обясни момичето. — Повече от тридесет години работи в сервиза на Симпсън. Има още няколко години, до пенсия.

Мейра се вторачи в голата, непретенциозна фасада на дома.

— Какъв човек е той, Лиза?

Девойката се намръщи, докато размишляваше върху въпроса. Сърцето на Мейра се изпълни с разбиране и съпричастност.

И аз се чувствам така, когато някой ме попита каква е баба. Беше й трудно да опише Агнес, без да я изкара лоша, а тя всъщност не бе лоша. Много пъти беше дори прекрасна. Тя бе просто… баба й.

— Има тежък, характер — отвърна бавно Лиза. — Строг, суров и безкомпромисен. Не е мил и любвеобилен, но в никакъв случай не е жесток. Не отстъпва по никой въпрос. Не мога да го придумам или склоня, както другите момичета убеждават бащите си.

— Искаш да кажеш, че не го въртиш на малкия пръст.

— Това със сигурност — усмихна се мрачно момичето. — Когато каже нещо, го изпълнява. Точка. Край на спора. Но е честен и винаги предупреждава какво ще последва. Просто е твърд и неумолим.

— Не звучи отчайващо. Хайде да отидем при него.

— Добре — Лиза стисна ръце в юмруци, сетне пое дълбоко дъх и ги отпусна. Обърна се към Мейра и се усмихна нервно. Беше бледа и трепереше, ала на лицето й прозираше решимост. — Да вървим!

— Хайде — съгласи се Мейра, слезе от колата и тръгна по алеята към къщата.

Лиза отключи входната врата и двете се озоваха в малка всекидневна, обзаведена съвсем скромно и оскъдно. На овехтял люлеещ се стол в единия ъгъл на стаята седеше мъж. При появата им той вдигна поглед и се сепна. Мълчаливо проследи с очи Лиза, която прекоси всекидневната и загаси телевизора.

— Татко — рече тя. — Това е госпожица Стийн, една от моите преподавателки в училище.

— Здравейте, господин Стенли — усмихна се Мейра.

— Приятно ми е да се запознаем, госпожице Стийн — протегна учтиво ръка той. — Бих станал, но се страхувам, че ще ме заболи. Седнете, ако обичате.

— Не се притеснявайте — отвърна мило Мейра, пое протегнатата му ръка и седна на канапето до стола му. Сега разбираше от кого Лиза бе наследила чистата си, класическа красота. На младини Малкълм Стенли сигурно е бил невероятно чаровен и привлекателен, помисли тя. Русокос хубавец с деликатни правилни черти и високо благородно чело. Сега косата му бе посивяла, а лицето му бе сериозно и мрачно, ала в усмивката му още личеше нещо от предишното обаяние.

— Често ли посещавате домовете на учениците си, госпожице Стийн, или ми оказвате специална чест? — попита той.

— Това е специална чест — увери го сериозно Мейра.

Лиза се суетеше около баща си, сложи му допълнителна възглавница, донесе му лулата и му предложи чай. Той я отпрати нетърпеливо и се обърна към Мейра.

— И на какво дължа тази чест?

Мейра срещна погледа му и внезапно изпита съчувствие към Лиза. Той действително изглеждаше суров и безкомпромисен. Приличаше на човек, който не търпи слабости в себе си и в другите и не се примирява лесно с провиненията и неуспеха.

— Мисля, че Лиза иска да ви съобщи нещо — отговори тихо учителката.

Студените му сини очи се насочиха към дъщеря му, която седеше нервно на ръба на стола.

— Тъй ли? И какво толкова важно ще ми казва, та има нужда от подкрепления? — вдигна иронично вежди той. — Е, Лиза?

Лиза мълчеше и трепереше в стола. Лицето й бе бледо от страх и нещастие.

Малкълм Стенли отново извърна глава към Мейра. В очите му проблясваха ехидни пламъчета.

— Е, госпожице Стийн? Ще ми обясни ли някой за какво става въпрос или ще играем на гатанки?

— Господин Стенли — пое дълбоко дъх Мейра, — Лиза е бременна.

Сянка надвисна над красивото му лице. Той стисна здраво зъби и погледът му стана суров.

— Не ви вярвам — рече глухо Стенли.

— Каква полза да ви лъжа? Фактът си е факт. Лиза е бременна в четвъртия месец. Дойдох тук да ви го съобщим, да обсъдим положението и да поговорим за бъдещето.

Малкълм сякаш не бе чул думите й. Той се втренчи в Лиза, която стоеше нещастно в стола.

— Лиза! — рече остро той. — Истина ли е?

Момичето кимна.

— Говори, по дяволите!

— Да, татко. Истина е — от очите на девойката бликнаха сълзи.

Той се вторачи с невиждащ поглед в отсрещната стена и накрая попита:

— Кой е бащата?

— Няма значение — отвърна едва доловимо тя. — Едно момче, с което повече не се виждам и не желая да имам нищо общо.

Малкълм не отговори и продължи да се взира в пространството с отнесено изражение.

— Господин Стенли…

При тези нерешителни думи той обърна рязко лице към Мейра. Очите му бяха помътнели от гняв.

— Да говорим за бъдещето ли казахте, госпожице Стийн?

Младата жена кимна нерадостно.

— И какво бъдеще има сега, а, госпожице Стийн? Имаше бъдеще преди — първа в класа, награди на градските състезания по лингвистика, стипендии… А сега какво я очаква?

— Това, че е бременна, не значи…

— В четвъртия месец ли каза, Лиза? — извърна глава отново към дъщеря си той, без да обръща внимание на Мейра.

— Да — кимна девойката, преглътна с усилие и промърмори: — Трябва да родя през май.

— Трябвало да ражда през май! — в гласа му прозираше сарказъм. — През май значи — повтори той, замълча за миг и рече: — Знам, че си твърдоглава и упорита. Щом са ти били необходими четири месеца да мислиш, все нещо си решила. Да чуем какво е то.

— Моля те, татко… — красивото й лице бе сгърчено от болка.

— Хайде, Лиза — подкани я той с неумолимо спокойствие. — Кажи ми какви са твоите планове.

Лиза мълчеше и нервно чупеше пръсти.

Баща й я наблюдаваше студено.

— Изглежда и ти, и твоята защитничка загубихте ума и дума — отбеляза той. — Нека да ви помогна. В края на краищата възможностите не са чак толкова много. Смяташ ли да направиш аборт?

Момичето поклати глава и буйната й коса се разпиля по раменете.

— Тогава предполагам, че ще дадеш детето за осиновяване.

— Не.

— Мили Боже! Значи възнамеряваш да го задържиш? Глупачка! Ще си провалиш целия живот заради едно моментно увлечение с момче, което не значи нищо за теб.

— Татко, моля те, чуй ме…

— Няма какво да те слушам. Не съм длъжен. Ще те помоля обаче ти да ме изслушаш. И то много внимателно, защото няма да повтарям. Погледни ме, ако обичаш!

Лиза вдигна глава и срещна смело ледените му, яростни очи.

— Лиза, нали знаеш, че винаги става каквото кажа?

Тя кимна, без да откъсва поглед от него.

— И осъзнаваш, че каквото кажа сега ще бъде окончателното ми решение по въпроса?

— Да.

— Добре. Тогава слушай внимателно. Ще те подкрепя, ако решиш да направиш аборт и никога повече няма да отворим дума за това. Ако пък избереш да оставиш детето за осиновяване, можеш да живееш тук, докато родиш, и след това да продължиш образованието си с моя помощ и издръжка — замълча. Лицето му беше сурово и безмилостно. — Ако обаче пожелаеш да запазиш бебето и да го отгледаш, ще трябва да напуснеш къщата ми. Ще се откажа от теб и ще те лиша от наследство. Не искам да виждам нито теб, нито детето, нито пък смятам да ти плащам издръжка. Изборът е твой.

Когато свърши, в стаята се възцари гробна тишина. Само шумът от тиктакането на часовника нарушаваше мъртвото мълчание.

Накрая Лиза стана и тръгна тихо към вратата.

— Къде отиваш, Лиза? — прошепна Мейра.

— Да си събера нещата — момичето й хвърли поглед през рамо. Лицето й бе сдържано и спокойно.

— Чакай малко — обади се Малкълм Стенли и се обърна към Мейра: — Кога свършва срокът, госпожице Стийн?

— Първата седмица на януари. Тогава са изпитите и след тях — ваканцията.

— Благодаря — после рече на Лиза: — Можеш да останеш тук до края на срока и да учиш за изпити. Ако до началото на ваканцията обаче не си променила решението си, ще напуснеш този дом. Междувременно не желая да говоря с теб по никакъв повод. Предпочитам да забравя, че съм отгледал дъщеря като теб.

— Господин Стенли — поде възмутено Мейра, — това е просто…

— Недейте — прекъсна я Лиза. — Благодаря ви, но няма смисъл. Той наистина говореше сериозно. А в края на краищата изборът е мой.

— Но, това е толкова… — замълча и се взря умоляващо в непреклонния мъж: — Погледнете я, за Бога! Тя е само на осемнадесет години, а ще трябва да се грижи за себе си и за бебето. Няма нито работа, нито кой да й помогне. Как е възможно…

— Чухте я, госпожице Стийн. Изборът е неин. Всеки трябва да поема отговорност за постъпките си и Лиза не прави изключение.

Гласът му бе невъзмутим и безчувствен. Като видя суровото му, неумолимо лице, Мейра потрепери и се натъжи. Сега разбираше какво бе имала пред вид Лиза. В този човек нямаше нежност, никой не бе в състояние да го убеди да промени решението си. Щом дъщеря му иска да запази детето, ще трябва да напусне дома му в средата на януари и това е положението.

Мейра взе чантата и ръкавиците си и бавно се изправи. Кимна рязко на Малкълм Стенли и тръгна с Лиза към вратата.

— Благодаря ви, госпожице Стийн — промърмори момичето в коридора. — Помогнахте ми много с вашето присъствие.

— Не съм направила нищо, Лиза.

— Дадохте ми смелост да му кажа и сега се чувствам много по-добре.

Тя действително изглеждаше по-спокойна. Напрежението в очите й бе изчезнало и младото й лице отново беше кротко и смирено.

— Лиза, как ще се справиш?

— Всичко ще се уреди, ще видите — усмихна се окуражително девойката. — Ще си намеря работа и нещата ще се оправят.

Съмнявам се, помисли Мейра. Искрено се съмнявам.

Ала не изрече на глас опасенията си. Вместо това се спря на вратата и попита тревожно:

— Лиза, мислиш ли, че е добре да останеш тук тази вечер? Да не ти се кара?

— О, не — поклати глава момичето. — Винаги прави каквото каже. Повече никога няма да повдигне въпрос за това. Всъщност изобщо няма да ми говори. Ще се държи така, сякаш не съществувам и в края на семестъра ще очаква да напусна дома. А ако не си тръгна доброволно, ще ми събере нещата и ще ме изхвърли на улицата.

— О, Лиза… — изпълнена със състрадание, младата жена прегърна девойката, погали я нежно по бледата буза и тръгна по заснежената пътека към колата.

— Госпожице Стийн? — извика Лиза от вратата.

Мейра се обърна.

— Благодаря ви още веднъж. Ще се видим утре вечер на представлението.

— Ще дойдеш ли?

— Разбира се! — усмихна се неочаквано и за първи път от месеци насам Мейра видя в очите й предишното дяволито пламъче. — Джеф няма да се справи със захарните пръчици без мен.

Мейра също се усмихна и влезе в колата. Ала много скоро лицето й помръкна. Включи на скорост и подкара бавно по улицата.