Марго Далтън
Неочаквана подкрепа (2)

Втора глава

Застанала до прозореца, Мейра забеляза как Алън Уилямсън отиде при сина си на игралната площадка и го хвана за ръка. Двамата завиха покрай сградата на училището и се изгубиха от погледа й. Мейра се подпря на чина и се помъчи да се успокои. По необясними причини краят на разговора я бе разстроил.

Алън Уилямсън просто се държеше любезно, а тя се нацупи и реагира като ученичка, ядоса се Мейра.

Изведнъж се стресна, погледна с ужас часовника, сграбчи няколко книги и се втурна по коридора. Три пъти в седмицата ръководеше час по самостоятелна подготовка на големите ученици. Това допълнително задължение, както й бе обяснено, се налагаше поради факта, че работният й ден бе по-къс от този на другите преподаватели, и се очакваше от нея да го изпълнява с готовност в израз на благодарност към училищното ръководство, че изобщо й е предоставило свободни помещения.

На теория в часа по самостоятелна подготовка учениците имаха възможност да се занимават допълнително по избран от тях предмет под наблюдението на преподавател. В действителност обаче повечето учители имаха проблеми с дисциплината, гонеха непослушните от час и ги наказваха да четат сами след занятията. „Мейра, скъпа, казваха й те, днес един кретен ми вдигна кръвното в часа по английска литература и го оставих след училище, но съвсем забравих, че съм на зъболекар. Нали нямаш нищо против да дойде в твоя час? Благодаря, мила, ти си истински ангел…“

В резултат класът й представляваше странна смесица от ученолюбиви и амбициозни деца, които се подготвяха да кандидатстват за стипендия, и отявлени хулигани, присъстващи по принуда заради слабия успех и лошите си прояви. Свикнала с кротките и миловидни малчугани, в началото Мейра се боеше от пъпчивите, едри и шумни тийнейджъри. Ала много скоро за своя изненада откри, че буйните младежи я харесват и слушат. Много пъти бе размишлявала върху този факт и бе стигнала до извода, че те виждат в нейно лице приятел. Разликата в годините им не бе чак толкова голяма, освен това тя не принадлежеше нито към групата на учителите, нито към тази на родителите, затова вероятно смятаха, че е на тяхна страна.

Често си мислеше, че след някоя друга година децата от групата ще пораснат, ще станат ученици в гимназията и ще посещават часовете й по самоподготовка. Колко бързо лети времето! Тази мисъл едновременно я натъжаваше и плашеше. Тя обаче се опитваше да не разсъждава за това.

Влезе забързано в класната стая, която бе по-пълна от всякога, и се насочи към катедрата. Учениците се подсмихнаха и зашушукаха.

— Даскалицата пристигна! — извика едно момче от дъното на стаята. Изпод избелялото му джинсово яке се виждаше тениска с щампа на „Айрън Мейдън“. Мазната му руса коса, в която се мъдреше яркооранжев кичур, се спускаше чак до раменете. Носеше тъмни рокаджийски очила, а на лявото му ухо висеше златен кръст.

— Здравей, Джейсън! — усмихна се Мейра. — Как е костенурката ти?

Момчето изведнъж загуби своя нахален и самоуверен вид и придоби загрижено изражение:

— Не знам, госпожице Стийн. Взех някакво мазило от ветеринаря, както ми казахте, и й го слагам на очите, но още няма подобрение. Целите са в гъбички.

— Ще й мине. То не става така бързо — кимна Мейра.

— Хей, госпожице Стийн — махна с ръка дебеличко момиче на първия чин. — Погледнете косата на Кевин. Виждали ли сте такова нещо?

Кевин, слаб, мрачен и напрегнат, хвърли към Мейра поглед, едновременно предизвикателен и умоляващ. Беше се подстригал нула номер, само най-отгоре бе оставил тънка ивица коса, около два-три сантиметра, която стърчеше дръзко на обръснатата му глава.

Мейра го огледа замислено и мълчаливо. Накрая рече:

— Харесва ми. Така изглежда по-интересен.

В стаята се разнесоха подсвирквания и одобрителни възгласи. Смутен, Кевин се усмихна с благодарност и отново наведе глава над книгата.

— А аз как изглеждам, госпожице Стийн?

Мейра седеше спокойно на бюрото. Знаеше, че в началото на всеки час младежите обичаха да се шегуват и да разговарят с нея, преди да се укротят и да се съсредоточат върху уроците.

Тя погледна момчето, което зададе въпроса. Лицето му бе бледо и изпито, а очите — зачервени.

— Ще изглеждаш по-добре, Стефан, ако спиш поне осем часа…

— Сигурно — съгласи се той. — До два и половина през нощта разнасям пици, после пиша домашните си, а в седем ставам да хвана автобуса, за да стигна навреме в училище. Кога да спя?

— Не знам — вдигна рамене Мейра и се обърна към класа: — И аз се чудя как се справяте. Колко от вас работят?

Почти всички вдигнаха ръце и се обадиха. Тя ги погледна замислено.

— А вие не работехте ли, когато бяхте в гимназията?

— Не — отвърна Мейра, — както и повечето мои съученици. Играех волейбол и гимнастика, учех за стипендия и просто се забавлявах. А младежите днес имат толкова много задължения и отговорности.

— Така си е. Сигурно родителите ви са богати.

— Нищо подобно — поклати глава Мейра. — Всъщност отгледа ме баба ми и изобщо не бяхме богати. Тя работеше в магазин за домашни потреби, а когато ме приеха в университета, взимаше надомна работа, за да ме издържа — Мейра замълча за миг, обзета от спомени. — Тогава времената бяха други. Понякога ми е жал за вас. Струва ми се, че сте твърде изморени и натоварени, за да се радвате истински на най-хубавите си години. Не знам дали си заслужава да работите толкова.

Учениците я гледаха мълчаливо и размишляваха върху думите й.

— Е, хайде, край на приказките — рече Мейра с усмивка. — Залавяйте се за уроците, че не остана време.

Младежите отвориха учебниците и в стаята се възцари тишина. Мейра провери няколко диктовки, после стана и тръгна безшумно из стаята, като се спираше до учениците да отговори на въпросите им, да ги похвали и насърчи.

Приближи се до едно момиче, което съсредоточено чертаеше карта. Светлорусата й коса се спускаше като водопад по рамене и закриваше лицето й.

— Здравей, Лиза — рече меко Мейра.

— Здравейте, госпожице Стийн — отвърна момичето, вдигна поглед за секунда и отново се наведе над чина.

Мейра наблюдаваше мълчаливо златната глава на Лиза. Чувстваше, че нещо измъчва момичето, ала нямаше ни най-малка представа какво е то.

Лиза бе стипендиантка последен семестър и от три години посещаваше редовно часовете по самоподготовка под ръководството на Мейра. Понякога, когато имаше свободен час, идваше в детската градина да й помага и да си играе с децата. Бяха станали истински приятелки. Мейра я обичаше заради блестящия й интелект и доброто чувство за хумор. Харесваше я, защото бе спокойна и сдържана, за разлика от повечето си връстници. Освен това й съчувстваше, тъй като имаха сходни житейски съдби. Майката на Лиза бе избягала с друг мъж, когато Лиза била още бебе. Момичето бе израснало под грижите на суровия и строг баща, който вече приближаваше шестдесетте. Мейра познаваше добре чувството на самота и отчужденост, което изпитва едно дете в подобно положение.

Ала сега предусещаше, че проблемите на Лиза са свързани с нещо друго. Знаеше, че през лятото Лиза излизаше с някакво момче. Два пъти я бе видяла да се разхожда с него в парка и веднъж на път за плувния басейн. Надяваше се, че когато започне учебната година, момичето само ще й разкаже любовните си приключения, тъй като винаги й се доверяваше. Ала през целия първи месец от срока Лиза изглеждаше притеснена и напрегната и не намираше време да поговори с Мейра.

Учителката се поколеба за миг и рече:

— Случило ли се е нещо, Лиза? Напоследък не ми се обаждаш.

Момичето поклати глава, без да откъсва очи от картата.

— Е, добре — добави Мейра. — Знаеш къде да ме намериш, ако имаш нужда от мен.

Лиза внезапно вдигна поглед… На красивото й бледо лице се четеше болка и гореща молба. Мейра се вцепени от уплаха и изненада. Ала момичето мигновено сведе очи и отново се зае с картата. Буйната й коса падна върху лицето й и го закри.

Мейра остана при нея още малко, сложи приятелски ръка на рамото й, после се отправи към бюрото. Загледа се през прозореца и се замисли за странното сходство в реакцията на Лиза и поведението на Майкъл сутринта.

Имаше толкова много деца като тях, с толкова различни проблеми, и едва ли някой можеше да им помогне…

Тръсна глава сякаш да прогони тревожните мисли. Седна на бюрото и разтвори книгата.

Когато часът свърши, Мейра се върна в своята класна стая я остана да работи до късно. Трябваше да подготви плановете за уроците и отчетните доклади. След няколко часа огладня и реши да се прибере вкъщи. Взе чантата и дневника, наметна пуловера и се отправи навън. Заключи стаята и след като прекоси опустелия коридор на училището, стигна до паркинга.

Спря се до своята малка спортна кола и зарея поглед в небосвода. Слънцето бе ниско над хоризонта и пълзеше бавно зад планината. Небето бе обагрено в седефенорозови и бледовиолетови отблясъци. Мека златиста светлина се процеждаше на места през облаците. Целият свят сякаш бе потопен в ярките сияйни цветове на залеза.

В гърдите на Мейра се прокрадна неясен копнеж да се издигне над облаците, да полети високо в това царство на красота и великолепие далеч от земните грижи и тревоги. Тя се отпусна за миг на крилете на фантазията и се понесе като волна птичка над назъбените планини, гмурна се в пухкавите облаци и се наслади на топлия вятър. Изпита опияняващо чувство на свобода и й се прииска да не се връща…

Изведнъж от съседната улица долетя вой на клаксон, скърцане на спирачки и детски вик и видението изчезна. Мейра отключи вратата на малкия си червен нисан, сложи книгите на предната седалка и бавно излезе на заден ход от паркинга.

Докато караше по мрачните, притихнали улици към дома, в съзнанието й неочаквано изплува образът на Алън Уилямсън. Виждаше лицето му така ясно, сякаш бе на седалката до нея — гъстата руса коса, живите сини очи, очарователната трапчинка на бузата, строгите, изваяни устни и волевата брадичка. Спомни си как внимателно и грижливо оправи якичката на Майкъл и го погали по главата, после сякаш отново чу гласа му: „Жена като вас трябва да има свои деца.“

Сетне чу собствения си глас, рязък, нелюбезен, почти груб: „Едва ли.“

Необичайното мрачно и потиснато настроение, което я преследваше цял ден, отново я връхлетя. Изпадна в униние и отчаяние. Животът й изглеждаше празен и безсмислен, а бъдещето — безнадеждно. Бремето на отговорностите изведнъж й се стори непоносимо тежко. Ала с характерната за нея самодисциплина тя бързо прогони неприятните мисли, изправи се, пое дълбоко дъх и продължи бодро напред. Пусна една касета, усили до края звука и без особен ентусиазъм запя с Роджър Уитакър, докато къщите, парковете и търговските улици пробягваха бързо покрай стъклата на колата.

Мейра прибра нисана в гаража и се затича пъргаво по стълбите. Отключи страничната врата на голямата стара двуетажна къща, която се намираше на тиха улица насред сенчест двор.

— Здравей, бабо! — извика тя, като влезе в кухнята. — Върнах се. Извинявай, че…

Замълча и се ослуша.

Нещо не бе както трябва. Къщата изглеждаше мрачна и пуста, радиото не свиреше, не се чуваха стъпки, наоколо не се виждаше никой.

Баба й я нямаше.

Мейра се изненада и се притесни. Излезе от тъмната кухня и се втурна по коридора към спалните.

— Бабо, къде си? — викна тя, ала не получи отговор.

С растяща тревога изскочи от къщата и хукна към задния двор. Там с въздишка на облекчение забеляза слабата дребна фигура на баба си, която едва се виждаше в падащия мрак. Старата жена събираше с гребло есенните листа, разпръснати по цялата градина, и пухтеше от усилие. Учудена й загрижена, Мейра се спря до ъгъла на къщата и се загледа в нея.

Баба й бе облечена в избелял пеньоар, овехтяла жилетка и стари, но здрави маратонки. Работеше неуморно, събираше листата в кофи, после ги изхвърляше на огромен куп, по-висок от самата нея.

Господи, помисли Мейра. Сигурно е работила цял ден без почивка.

— Здравей, бабо — приближи се към големия куп тя. — Върнах се.

Баба й изсумтя нещо неразбираемо и се наведе да вдигне пълна кофа листа.

— Какво каза?

— Крайно време беше.

— О, закъснях ли? Извинявай Работих до късно, имах да проверявам много диктовки…

Баба й продължи мълчаливо заниманието си.

— Бабо, стига толкова за днес. Хайде да се приберем и да вечеряме.

Старата жена не й обърна внимание. Сграбчи греблото и забоде гневно купчина разпръснати листа. Изглеждаше напрегната. Очевидно нещо я измъчваше.

Мейра взе решително греблото от ръцете й, хвана я под ръка и я поведе към два стола от ковано желязо под една висока топола близо до къщата.

— Нещо не е наред, нали? Искам да седнем тук и да ми разкажеш какво се е случило.

Мейра се вгледа внимателно в лицето на баба си. Стиснала упорито устни, старата жена изглеждаше разстроена и нещастна на неясната вечерна светлина. Макар да минаваше седемдесетте, Агнес Стийн бе все още запазена и симпатична. Имаше гъста прошарена коса и същото дребно, слабо и стегнато тяло като на Мейра, а чертите на лицето й бяха фини и деликатни. Големите й сини очи бяха все още ясни и изразителни. Накрая Агнес вдигна поглед към разтревожената си внучка и Мейра с учудване забеляза в очите й страх и почти детска молба.

Младата жена неочаквано изпита безкрайна умора, странно примесена с облекчение и нежно съчувствие. Хората, който не харесваха баба й и се обиждаха от грубото държание и острия й език, никога не я бяха виждали в подобно състояние: самотна, уязвима, безпомощна и напълно зависима от Мейра. Другите забелязваха само силния й характер, ала единствено Мейра бе свидетел на нейните мигове на слабост.

— Какво е станало? Обаждал ли се е някой по телефона, идвал ли е някой?

Агнес поклати упорито глава, без да поглежда Мейра.

— Виж какво — поде младата жена и се опита да запази спокойствие. — Имах тежък ден. Изморена съм, гладна съм и нямам настроение да търпя капризите ти. Кажи ми какво се е случило и да приключваме.

Агнес се поколеба, затвори очи и се облегна уморено на стола.

— Бабо! — извика вбесена Мейра. — Какво има!

Старата жена отвори очи и по набръчканата й буза се търколи сълза.

— Рейчъл се мести — прошепна тя.

— Мести се?! — недоумяваше Мейра. — Та тя е на осемдесет години, за Бога! Къде отива?

— В старчески дом. В онова отвратително място в Блякфут Трейл, което изглежда като огромен мравуняк на термити. Там ще живее — гласът й отново стана силен и мощен, както обикновено, и затрепери от гняв. — Тази гадна егоистка Долорес казва, че Рейчъл й създавала твърде много проблеми с диабета и болестите си, а Уейн… Уейн няма думата и нищо не може да направи, макар че му е майка. Горката Рейчъл, трябва да напусне къщата, семейството, приятелките и да отиде в онзи… онзи отвратителен…

Агнес млъкна, зачервена и задъхана от ярост, отпусна се в стола и затвори очи.

— Бабо… — погледна я разтревожена Мейра.

— А пък ако искаш да знаеш, това изобщо не е вярно — отвори очи Агнес и продължи: — Рейчъл не им създава никакви проблеми. Тя само трябва да си взима лекарството навреме и да внимава какво яде. Цялата работа е в това, че те искат да са свободни, да пътуват, да се забавляват, а тя им пречи.

— Бабо — повтори Мейра.

— На всичкото отгоре ти закъсня и аз толкова се притесних и разстроих, че…

— О, Боже — възкликна безпомощно младата жена. Протегна ръце, прегърна малкото, крехко тяло на Агнес и долепи буза до печалното й мокро лице. — Не бива да се притесняваш. Знаеш много добре, че никога няма да те оставя сама. И никога няма да те пратя в старчески дом! Нали сме говорили?

— Обещаваш ли? — погледна я жално Агнес.

— Да, мила, обещавам. А сега престани с тези глупости и хайде да вечеряме.

— Ами добре… — поуспокои се Агнес, седна по-уверено в стола и постепенно възвърна обичайното си безстрашно изражение.

— Какво ще ядем? — изправи се Мейра и прибра греблото под дървения навес. — Да стопля ли вчерашната яхния?

— Да — тръгна по поляната към къщата Агнес. Неочаквано се спря и погледна купа листа, който се извисяваше към пурпурночервеното небе. После се обърна към Мейра и в очите й проблесна дяволито пламъче: — Хубав огън ще стане, а?

— Не знам — поколеба се младата жена. — Наведнъж ли смяташ да ги запалиш?

— Естествено — отвърна спокойно баба й. — Надявам се, че глупавата Долорес ще извика пожарната като миналия път и ще стане за смях.

— Опасна си! — засмя се Мейра.

— Знам — заяви невъзмутимо Агнес и отвори вратата на къщата.

По-късно след вечеря, когато двете прибираха масата, Агнес отново се върна на темата за Рейчъл и принудителното й заминаване в старчески дом.

— Старите хора са толкова безпомощни — каза огорчено тя. — Отнасят се към тях като към чувал с картофи и те не могат да направят нищо.

— Не е вярно — възпротиви се Мейра. Избърса една чиния и я прибра в бюфета. — Всеки има право на избор.

— О, така ли? И какъв избор има Рейчъл, ако смея да запитам?

— Е, може би изборът на Рейчъл действително е ограничен поради възрастта и болестта й — призна Мейра, — но ти например не зависиш от никого и си в състояние сама да са грижиш за себе си.

— Какво значи това? — прекъсна я остро Агнес. — Нали каза, че никога няма да ме оставиш?

— Бабо — погледна я изненадано младата жена. — Не съм казала, че ще те оставя сама. Споменах само, че ти имаш по-голям избор от Рейчъл.

— Веднъж вече ме остави — промърмори Агнес. — Отиде да живееш с онзи глупав лентяй въпреки предупрежденията ми. Но видя какво стана в крайна сметка, нали?

— Какво?

Агнес яростно захвърли кърпата, с която бършеше чиниите, без да отговори.

— Дейвид не беше лентяй — рече тихо Мейра. — Бе учител в гимназията и двамата държахме един на друг. Бяхме чудесни приятели.

— Затова ли те заряза и избяга? — подметна жестоко Агнес.

Мейра за миг онемя от тази несправедливост. Пое дълбоко дъх, за да не избухне, и пред очите й изникна цялата случка сякаш беше вчера.

Баба й почти загуби разсъдък от ярост, когато две години след завършването на университета Мейра й съобщи по възможно най-деликатен начин, че смята да се премести да живее с Дейвид Янсен, симпатичният преподавател по физика в училището „Томас Карлтън“.

— Забранявам ти! — крещеше Агнес. — Ще те уволнят! Няма да те търпят.

— Бабо, тия времена отдавна отминаха. Днес никой не се интересува от личния живот на учителите. В края на краищата и аз имам право на избор.

Сетне спомените й станаха още по-болезнени.

Пред очите й сякаш отново се появи красивото лице на Дейвид, разкривено от гняв и тя го чу да казва:

— Хайде, Мейра! Зимният сезон вече свършва. Това навярно е последният уикенд, през който ще можем да караме ски. Всички отиват в планината. Защо да не отидем и ние?

— Дейвид, повторих ти вече сто пъти. Аз означавам всичко за баба. Жертвала е целия си живот заради мен. Безкрайно съм й задължена, а тя просто ме моли да прекарам един ден с нея. Само неделя. Моля те, Дейвид, ще ни чака.

— О, да — каза той с горчивина в гласа. — А минавало ли ти е през ум, че може да ми се иска да правя нещо друго по-приятно през уикенда, вместо да се затворя с някаква бабичка, която ме мрази от дъното на душата си?

Застанала до умивалника с кърпа в ръка, Мейра стисна очи и се опита да пропъди неприятните спомените, ала те отново я връхлетяха…

В съзнанието й изплува образът на щастливия и ликуващ Дейвид, който размахваше победоносно документите за заминаването им в Германия по програмата за обмен на учители.

— Успях, Мейра! Одобрен съм! Заминаваме, скъпа! Утре купуваме билетите.

Спомни си собствената си радост и възбуда при хубавата вест.

— О, Дейвид…

И после неочакваното обаждане от болницата, страха, ужаса и вцепенението от лошата новина. Изпита внезапна пронизваща болка в стомаха, когато чу лекарят да казва:

— Паднала е лошо, госпожице Стийн. Има счупване на бедрената кост. На нейната възраст ще са й необходими няколко месеца да оздравее. Трябва да остане дълго време на легло или в болницата, или в къщи под лекарско наблюдение и компетентни грижи. Посочила е вас като най-близък роднина.

Последва бурен спор с Дейвид.

— Какво толкова, ако остане в болница? Няма да умре, за Бога!

— Може и да умре, Дейвид. Тя се чувствува добре само в къщи. Не може да понася болници.

— Добре, но не разбирам защо точно ти трябва да я гледаш. Наеми медицинска сестра. Ще платя, по дяволите. Можем да си го позволим. Готов съм на всичко, само да заминем двамата.

— Но, Дейвид, сам знаеш, че тя не може да търпи чужди хора около себе си, пък камо ли някой де се грижи за нея в това състояние. Просто не може и това е. Моля те, Дейвид…

Още не можеше да забрави гнева и разочарованието на Дейвид, че трябва да замине сам за Германия. В онзи ветровит дъждовен ден, когато той тръгна към самолета, и двамата знаеха, че всичко между тях е свършено. Оттогава минаха цели две години, ала той повече не се обади, макар че от време на време пишеше на Джо и съпруга й. От тях научи, че там се е запознал с една американка и скоро смятат де се оженят…

Що се отнася до Мейра, след този случай тя така и не успя да се изнесе от къщи и да заживее самостоятелно, макар че след няколко месеца Агнес напълно се възстанови. Винаги, когато повдигаше този въпрос, баба й толкова се разстройваше, че не след дълго Мейра се отказа дори да мисли за това и остана в старата си стая на втория етаж, където бе прекарала по-голямата част от живота си.

Повечето нейни съученички и колежки вече се бяха омъжили, говореха за рецепти, уроци по танци и дребна шарка. А мъжете, които срещаше напоследък, бяха или женени, или несериозни. Ала и малкото подходящи кандидати скоро се обезкуражаваха от високомерието на Мейра и острия език на баба й.

— Какво мислиш?

— Моля? — попита Мейра и извърна глава към Агнес, която изстискваше влажната кърпа и бършеше умивалника с решителни, отривисти движения.

— Попитах за какво мислиш. Беше на хиляди километри оттук. Още ли ти е мъчно за онзи мъж?

— Не, отдавна го преживях.

— Браво — рече Агнес със задоволство. — Той и без това не заслужаваше. Никой не заслужава. Мъжете носят само неприятности и мъка, моето момиче, и ако имаш малко акъл в главата, ще стоиш далеч от тях, за да не те наранят.

— Не е честно — разгорещи се Мейра. — Може би действително нямах късмет, но не съм съгласна да зачеркна всички мъже заради това.

Агнес изгледа студено внучката си.

— А трябва, ако си умна, както ти казах. Но ако въпреки това сглупиш да се хванеш с някой, само не ми го води вкъщи. Не желая да имам нищо общо.

— Бабо…

— Ти си добро момиче, Мейра — каза Агнес с неочаквана нежност в гласа. — Не искам отново да страдаш. Не искам да ме напуснеш. Ще съм щастлива да сме винаги заедно. Нали си живеем хубаво? Какво повече му трябва на човек?

Мейра погледна възрастната жена и се почуди как да й каже какво мисли, без да я нарани.

Ала Агнес избягна погледа й, обърна се и се отправи към вратата на кухнята.

— Изморена съм — заяви тя. — Отивам да взема душ и си лягам. Лека нощ, скъпа.

— Лека нощ, бабо — отвърна механично Мейра, сгъна кърпата и я постави прилежно на мястото й в кухненския шкаф.

Няколко часа по-късно, когато баба й вече спеше кротко в леглото и къщата бе чиста и подредена, Мейра влезе във всекидневната да си почине. Запали огън в камината, пусна любимия албум на Вивалди, затъмни светлините и се сви удобно на дивана по анцуг и чорапи. Обви с ръце коленете си, вторачи се в игривите пламъци на огъня и се замисли за странните противоречиви чувства на баба й.

Разговори като този преди малко напоследък се повтаряха все по-често. С напредването на възрастта Агнес все повече се страхуваше да не остане сама и безпомощна. Двете сякаш си разменяха ролите. Баба й, която винаги беше нейна утеха, опора и закрила, сега изведнъж бе станала непредсказуема и се държеше като дете. Мейра от своя страна поемаше ролята на родител, като се грижеше за нея и я защищаваше от опасностите.

Мейра затвори очи и се отпусна. Потопи се в неизчерпаемото богатство от звуци. Леката игрива мелодия я завладя, успокои духа й и повдигна настроението й. Ала не за дълго. Когато записът свърши, тя се изправи мълчаливо на дивана, втренчи блуждаещи очи в блещукащите оранжево-червени пламъци на огъня… и си спомни.

Целият й съзнателен живот бе свързан с баба й. Само с баба й и с никой друг. Майка й, Емили, бе единствено сянка — избледнял образ в стар албум с фотографии, нежно чувствително лице в сребърна рамка върху пианото.

Емили забременяла на седемнадесет години. Агнес минавала четиридесетте. Загубила отдавна съпруга си, тя била болезнено чувствителна и горда. Работела в кварталния магазин за домашни потреби, за да издържа себе си и единственото си дете Емили.

Емили се страхувала да сподели с майка си, че е бременна, докато не станало твърде късно за аборт. „Макар че аз едва ли щях да поискам Емили да направи такова нещо“, бе споделила с Мейра Агнес години по-късно.

С неприсъщо за нея упорство Емили отказвала да разкрие кой е бащата на детето дори и под силния натиск на Агнес, която изобщо не допускала, че Емили има приятел.

— Той не ми е приятел и не се интересува от мен — повтаряла непрекъснато Емили.

— Но, Емили — настоявала Агнес с характерната строгост и морал на нейното поколение. — Трябва да ми кажеш името му. Трябва на всяка цена да говоря с родителите му. Той е длъжен да се ожени за теб.

— Да се ожени за мен?! — засмяла се истерично Емили. — Но той дори не ме харесва!

Агнес така и не разбрала името му. Пренебрегвайки съседските клюки и любопитни погледи, тя оставила дъщеря си вкъщи — в този същия дом, чийто праг някога прекрачила като булка. Когато дошло време Емили да ражда, Агнес я съпроводила до болницата. Стояла до леглото й, държала я за ръка и плакала заедно с нея, когато болката ставала непоносима. Ала след като видяла Мейра за първи път, разбрала, че страданието не е било напразно. Гневът от предателството на Емили се стопил и тя неочаквано си представила как ще отгледат и възпитат тяхното хубаво малко момиченце.

Ала Емили не се върнала от болницата.

Всеки път, когато разказваше на Мейра за това, гласът на баба и изтъняваше и се разтреперваше. „Има лека инфекция, каза докторът. Дребно усложнение след раждането. Обясни, че до седмица-две ще се оправи. Ала тя не искаше да се оправи. Просто извърна лице към стената и умря.“

И така Агнес занесла своята малка внучка в старата двуетажна къща, когато тя била само на седмица и я отгледала съвсем сама.

През юношеските си години Мейра често се сещаше за нещастното момиче, останало завинаги на седемнадесет години, което бе нейна майка. Каква ли е била? Как ли се е чувствала, бременна и самотна, сред поколение, което е приемало подобно нещо като срамно и унизително? Кое ли е било онова егоистично и безчувствено момче, което е защищавала с упоритото си мълчание?

Рядко се сещаше и за него. Може би сега наближава петдесетте, може би все още живее тук в града. Вероятно дори е някой от съседите. Ала Мейра не изпитваше никакво любопитство към неговата личност. Пък в действителност малко се интересуваше и от майка си. И двамата й се струваха като неясни образи от някой сън, който си припомняше седмици по-късно.

Само баба й беше истинска, от плът и кръв.

Тя сякаш винаги бе съществувала. Всички спомени на Мейра бяха свързани с нея. Тя беше единствената витална, властна и силна личност в живота й.

Баба й, доста по-възрастна от майките на останалите деца, седеше широко усмихната на първия ред в класната стая по време на коледните концерти в началното училище на Мейра. Стиснала игла в болните си от артрит пръсти, с разкривено от болка лице шиеше изящни, мънички дрешки за куклите на Мейра. Тичаше задъхана и викаше окуражително след Мейра, при първите й несигурни опити да кара колело. Седнала на края на игрището с термос и плетка в ръка, викаше с цяло гърло, щастлива от победата на Мейра в градското първенство по лека атлетика…

Ала постепенно хубавите спомени отстъпваха място на не толкова приятни случки…

Баба й, със сарказъм и зле прикрито недоброжелателство отблъскваше срамежливите гимназисти, които идваха от време на време вкъщи да търсят Мейра. Беше възмутена и отвратена от „разпуснатия“ начин на живот на момчетата и момичетата, при първото си посещение на Мейра в университетското общежитие.

Побесня от решението й да се изнесе от къщи и да се премести при Дейвид, подхвърляше иронични намеци и язвителни забележки, отправени към него… по същия начин, по който се бе отнесла и към Колин…

Свита на кълбо, Мейра се мяташе в леглото като ранено животно при болезнения спомен за грубостта на Агнес към Колин.

Неочаквано телефонът иззвъня и наруши тишината в смълчаната къща. Мейра се затича към кухнята и сграбчи слушалката, като отчаяно се надяваше, че баба й не се е събудила. След няколко часа сън Агнес обикновено бе отпочинала и в настроение да похапне и да побъбри, ала в момента Мейра искаше единствено да се пъхне в леглото и да се завие през глава.

— Ало — рече задъхано тя.

— Добър вечер. Госпожица Стийн?

Сърцето на Мейра заби лудо в гърдите й, а лицето й поруменя. Познаваше този глас. Беше го чувала веднъж по телефона и веднъж на живо и се чудеше дали изобщо някога ще го забрави. Тя се вкопчи в слушалката и сви в юмрук пръстите на другата си ръка толкова силно, че ноктите й се впиха в дланта.

— Да — чу гласа си тя. — Аз съм.

— Алън Уилямсън се обажда. Днес следобед говорихме за сина ми Майкъл.

Сякаш можеше да забрави! Тя промърмори нещо в отговор и той продължи:

— Мислех си за нашия разговор и реших, че за някои неща бях малко нетактичен. Нямам право да се бъркам в личния ви живот. Извинявайте, ако съм ви засегнал.

Искреността в гласа му бе толкова завладяваща, че тя мигновено се отпусна и напрежението й изчезна.

— Но моля ви, господин Уилямсън — рече настойчиво тя. — Не се тревожете. Изобщо не съм се обидила. Вече почти забравих.

— Е, очевидно съм се надценил — засмя се той. Мекият му плътен смях сякаш изпълни притихналата стая. — Щом толкова лесно ме забравят, значи няма за какво да се тревожа, нали?

Мейра се усмихна.

— Не исках да кажа, че съм ви забравила. Имах предвид, че не съм се засегнала от думите ви — тя замълча и сетне, завладяна от неочаквано желание да бъде искрена с него, добави: — Всъщност заболя ме малко, просто защото бяхте прав. Всичко, което казахте, е вярно.

Последва кратка тишина.

— Вижте, оценявам вашата загриженост за сина ми. Готов съм да приема помощта и съветите ви. Чудех се дали имате нещо против да се видим някой път, да поговорим и да сравним вижданията си, така да се каже. Може би дори този уикенд. Ще ви бъде ли удобно?

Мейра изненадано замълча. Прекрасно разбираше какво има пред вид Алън. Пред очите й изведнъж изникна красивото му и мъжествено лице, сякаш почувствува прегръдката на здравите му ръце и допира на неговото силно тяло до своето. Представи си удоволствието да върви до такъв мъж и радостта да говори, да се смее и да споделя мислите си с него.

Ала тези мечти се сблъскваха със суровата действителност: паниката на баба й, гневът й, неизбежното унижаващо грубо държание и нейната собствена нужда да лъже, да обяснява и да се извинява.

С ужас си даде сметка, че бе изпаднала в положение радостта от връзката й с един мъж да бъде помрачена от съзнанието за ужасната цена, която трябваше да плати.

А това означава, помисли тя, че съм на двадесет и осем години и животът ми е свършил…

— Ало, госпожице Стийн?

Тя се върна към действителността и се помъчи гласът й да звучи нормално, въпреки че в гърлото й бе заседнала буца.

— Много мило от ваша страна да ме поканите, но не смятам, че идеята е добра. Моля, не се притеснявайте да се обадите в училище, когато имате проблеми с Майкъл.

— Благодаря ви — отвърна любезно той. — Ще се възползвам от предложението ви при нужда.

Взеха си довиждане вежливо, ала хладно. Мейра затвори бавно и дълго остана загледана в телефона, преди да вдигне ръка от слушалката.