Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 57 гласа)

Информация

Сканиране
Слава (2012)
Разпознаване и корекция
varnam (2012)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2012)

Издание:

Марго Далтън. Неочаквана подкрепа

ИК „Коломбина“, София, 1997

Редактор: Теодора Давидова

ISBN: 954–706–023–6

История

  1. — Добавяне

Шеста глава

Мейра онемя от изненада. Въпреки че бе мислила върху причините за нещастния вид на Лиза, и през ум не й бе минало, че момичето може да е бременно.

— О, Лиза! — възкликна тя. В съзнанието й нахлуха всички изтъркани въпроси, които хората обикновено задаваха в подобна ситуация. Сигурна ли си? Откога знаеш? Кога е терминът? Кой е бащата на детето? Един по един Мейра отхвърли всичките. Буквално не знаеше какво да каже или да попита.

Момичето се усмихна измъчено:

— Не е за вярване, нали? Не можете да си представите обаче какво облекчение изпитвам да го споделя с някой, след като съм се измъчвала дни наред.

— Страхувам се, че наистина не мога да ти помогна — призна младата жена. — Не съм в състояние да измисля и нищо утешително — замълча за миг. — Но първо искам да се уверя, че си сигурна и че не е фалшива тревога.

— Абсолютно съм сигурна. Направих тест за бременност още преди месец и резултатът беше положителен. А миналата седмица, след като не ми дойде за втори път, отидох на гинеколог. Бременна съм втори месец.

Гласът й потрепери. Учителката я загледа със загриженост и рече:

— Е, и? Сега какво?

— Да — засмя се тихо момичето, ала смехът му неочаквано премина в ридание. — Сега какво?

Очите й се напълниха със сълзи, които след миг се затъркаляха по бледите бузи. Мейра взе салфетка от кутията на бюрото, стана от стола и се приближи до девойката. Подаде й кърпичката и прегърна крехкото й тяло. Лиза поплака тихичко за малко, сетне избърса очи и пое дълбоко дъх, да се съвземе.

Мейра седна върху катедрата близо до момичето и протегна ръка да го помилва по рамото.

— Извинете — промълви Лиза. — Знам, че няма смисъл да плача, но сте толкова мила… Вече всичко съм премислила и няма причина да се държа като малко дете.

— Какво смяташ да правиш?

Лиза погледна през прозореца. На лицето й се появи решимост и предизвикателство. Сетне се обърна към учителката и заяви твърдо:

— Ще запазя детето, ще го родя и ще го гледам.

— О, Лиза… Труден път си избрала.

— Зная. Нищо в живота не е лесно. Но какво друго ми остава?

— Има и други възможности.

— Какви? Осиновяване ли? Да дам детето на някой непознат и никога да не разбера дали е самотно, гладно, изплашено или му е студено… — Лиза поклати глава. — За някои хора навярно това е най-правилното и хуманно решение, но аз не съм в състояние да постъпя така.

Двете замълчаха и очевидно мислеха за третата възможност.

— Не мога да направя и аборт — обади се накрая девойката. — Мислих дълго и за това, но не мога.

— Добре. Никой друг не може да решава вместо теб. Смятам, че си достатъчно интелигентна, за да направиш сама своя избор. И тъй като вече си взела решение, ще трябва да видим какво може да се направи в дадената ситуация. Имаш ли намерение да завършиш?

— Да. Терминът ми е в края на май. Ще родя бебето и ще се явя на матура. Бременните ученички не са прецедент в тази гимназия. Освен това имам отлични бележки по всичко.

Мейра кимна. Това, което казваше девойката, действително бе вярно. Ала Мейра се въздържа да отбележи, че бременните момичета с интелекта и способностите на Лиза бяха рядкост дори и за училището „Томас Карлтън“.

— А какво ще стане с плановете ти за университета? — попита младата жена.

— Предполагам, че ще трябва да се откажа от тази идея поне за няколко години. Таксите за колежа са твърде високи, а татко със сигурност няма да ми помогне. Особено пък сега.

— Той знае ли за бебето?

Лиза отново поклати глава и с мъка се сдържа да не заплаче.

— Страх ме е да му кажа. Сигурно ще побеснее и ще ме изхвърли от къщи.

— О, Лиза! Няма да го направи. Сигурна съм, че те обича.

— По свой начин — Лиза отново се заигра разсеяно с куклата. — Но е толкова груб. Никога няма да направи компромис, нито пък да се опита да види нещата от моята гледна точка.

Мейра кимна.

— Убедена съм, че ще каже: „Ха така! Тя е същата кучка като майка си. Няма да й позволя да гледа копелето си в моята къща!“ Ще смята, че има пълно право да ме остави сама да се справям с последиците от постъпките си — момичето замълча и добави искрено: — И е прав, нали? Ужасявам се при мисълта какво ще стане с мен, като завърша училище: сама, на улицата, с бебе на ръце и една диплома за средно образование.

— А бащата на детето?

— Кевин. Познавате ли го? — лицето й помръкна.

— Виждала съм го.

— От четири години бях влюбена в него. Мислех, че няма по-красив мъж на земята. Така планирах деня си, че винаги да съм наблизо до гардеробчето му, когато се връщаше от физкултурния салон или от тренировка по футбол. Доставяше ми удоволствие да стоя там и да го гледам как прибира спортния екип или изважда учебниците си. Бях на седмото небе от щастие. Не е ли странно? И това лято, когато най-сетне ме забеляза, не можех да повярвам на късмета си.

— Разбирам — кимна Мейра и се усмихна с отнесено изражение.

— Ала когато го опознах отблизо, се разочаровах до дъното на душата. Той е само едно хубаво тяло и красиво лице. Нищо повече! Та ние няма за какво да си говорим! — Лиза добави отчаяно: — Той няма представа що за човек съм, какви са моите ценности и мироглед… — думите й секнаха. Тя погледна Мейра с тъжна усмивка. — Все пак, в интерес на истината е готов да се ожени за мен. Не бяга от отговорност.

— А ти?

— Преди смятах, че ще съм на върха на щастието, ако прекарам само една вечер с него. Ала сега мисълта да се оженим ме хвърля в ужас. Животът ми ще се превърне в истински ад.

— Знам, Лиза — кимна нежно учителката. — Излизате ли още?

— Какъв е смисълът? Всичко свърши и двамата го знаем. Всъщност никога не е имало нищо. Във въображението си съм си представяла един човек, който изобщо не е съществувал в действителност. Но чудно защо никое друго момче не ми харесва след Кевин. Не е ли странно?

— Жените са странни същества — отвърна Мейра. — И така, какво ще правиш, след като смяташ да задържиш детето, а баща ти и Кевин няма да се грижат за теб? Има ли някой друг да ти помогне?

— Не. Нито лели, нито баби, никой. А мама… Тя непрекъснато пътува от град на град и все забравя да ни изпрати новия си адрес. Но едва ли мога да разчитам на нея. Тя самата трудно свързва двата края.

— Значи си съвсем сама?

— Точно така. Но всичко съм премислила. Ако си намеря работа на минимална заплата, например келнерка, продавачка или нещо подобно, ще печеля около седемстотин долара на месец. Двеста за наем, четиристотин за бавачка и остават около сто долара за храна и пелени. Ще се справя.

— Не е възможно, Лиза! — гледаше я уплашено Мейра. — Няма да успееш.

— Ще успея! — рече упорито девойката. — Хората преживяват и с по-малко пари.

— Но при условие, че си намериш постоянна работа за осем часа на ден. А това никак не е лесно, като имаш само средно образование. Конкуренцията е голяма.

— Не ме плашете, госпожице Стийн! Нямам друг избор, така че по-добре да съм оптимистка.

— Оптимизмът е хубаво нещо, Лиза, но когато е подплатен с реализъм… Аз все пак смятам, че положението не е толкова безнадеждно, защото според мен баща ти ще прояви повече благоразумие и разбиране, отколкото очакваш. Мисля, че ще ти помогне.

— Не го познавате — поклати глава с недоверие момичето.

— Ами в такъв случай може би ще е добре да се срещна с него. Какво ще кажеш някой ден след училище да дойда с теб у вас и да видим как да му съобщим й да го убедим, че не е настъпил краят на света?

— О, наистина ли? — лицето на девойката се оживи. — Никога нямаше да посмея да ви помоля, но щом искате да ми помогнете… Ще е чудесно!

— Това е най-малкото, което мога да направя за теб, Лиза. Просто ми кажи, когато си готова.

Лиза импулсивно захвърли куклата, скочи на крака и прегърна Мейра. По лицето й отново потекоха сълзи.

— Госпожице Стийн, вие сте най-милата… — тя се задави, избърса с ръка сълзите си и се усмихна печално. — Извинете! Обещах, че няма да плача. По-добре да си вървя. Благодаря за всичко!

Момичето стана и се отдалечи към вратата. Мейра наблюдаваше стройното й, грациозно тяло.

— Лиза — извика неочаквано тя.

Лиза спря и се обърна.

— Лиза — рече тихо младата жена. — Майка ми била на седемнадесет, когато забременяла с мен и не се омъжила.

— Наистина ли? — отвори широко очи девойката.

— Да. Живеела само с майка си.

— И какво станало… — пристъпи колебливо Лиза.

— Родила съм се аз и баба ме отгледала.

— Но какво се е случило с майка ви?

— Починала наскоро след раждането. Баба казва, че просто не искала да живее.

— Но аз искам да живея! — в очите на момичето проблесна борбеност и тя вдигна решително брадичка. — Искам да живея и да отгледам детето си!

— Значи така ще бъде — усмихна се Мейра. — Вярвам в теб. Знам, че си способно момиче.

Лиза я погледна замислено. По разтрепераните й устни се появи едва доловима усмивка на благодарност. Сетне се обърна и се отдалечи бавно по празния коридор.

 

 

В неделя сутрин Мейра се събуди рано, скочи от леглото, изтича до прозореца и надникна с тревога навън. Въздухът беше студен и миришеше на сняг, ала небето бе кристално синьо, сякаш сияйното октомврийско слънце бе прогонило всички облаци.

Мейра отиде в банята за сутрешния тоалет. Изми лицето си и разплете плитката, като весело тананикаше позната мелодия. Косата й се спусна по раменете като буен златист водопад. Тя я среса чевръсто, вдигна ръце назад й с лекота отново заплете трите дебели снопа.

След дълбок размисъл си сложи парфюм и червило. Облече джинси, бяла риза, дебел червен пуловер и маратонки.

В края на краищата не отивам на бал, реши тя. Той каза, че ще бъдем навън цял ден… Надявам се, че няма да има много хора… Чудя се какво е това „общинско пасбище“?

Погълната от мисли, тя грабна едно топло джинсово яке с подплата и се спусна пъргаво по витата дървена стълба. Тайно се надяваше, че поне днес баба й ще спи до късно. Но уви! Когато стигна края на стълбата, до обонянието й достигна апетитна миризма на бекон и горещо кафе.

Мейра пое дълбоко дъх и влезе в кухнята. Баба й стоеше до печката. Мейра я прегърнали я целуна.

— Мирише на хубаво — рече тя. — Как е моята любима баба?

Агнес присви устни и отбеляза:

— Днес май подранихме. Каква е причината?

— Защо трябва да има специална причина? Неделя е, денят е прекрасен и светът е хубав.

— Хубав значи — изсумтя Агнес. — Колко яйца?

— Само едно, ако обичаш — отговори Мейра и си наля чаша кафе. — Ще ходиш ли днес при Рейчъл?

— Защо?

— Бабо, нали каза, че ще прекараш деня с Рейчъл, защото аз няма да съм вкъщи. Не помниш ли?

— Не — отвърна глухо старата жена. — Къде ще бъдеш цял ден?

Мейра отново пое дълбоко дъх.

Още мъничко, повтаряше си тя. Още няколко минути търпение и ще излезе оттук без скандал. Само да не трябваше да лъже. Защо ме принуждава да мамя? Мразя това. Не е хубаво да лъжа, след като не върша нищо нередно.

Агнес стоеше с лъжица в ръка и наблюдаваше подозрително Мейра.

— Бабо — поде внимателно младата жена. — Казах ти вече. Отивам у Джо. Организира парти за почистване на басейна. Ще остана там цял ден — сега обяснението й се стори толкова неубедително, че й се прииска да бяха измислили с Джо някоя по-правдоподобна история.

— А мога ли да попитам що за парти е това? — Агнес сложи няколко препечени филийки хляб в една чиния на масата и се обърна към печката.

— Джо казва, че напоследък всички организирали подобни събирания — взе една филийка Мейра. — Джо и Стан живеят извън града. В двора имат голям плувен басейн и през есента, когато дойде краят на сезона, канят приятели, за да им помогнат в почистването. Господи, какво божествено сладко! — възкликна Мейра с надежда да отклони вниманието на баба си, ала напразно.

— Парти за почистване на басейн! — повтори тя със сарказъм. — Пълни глупости! Тия хора са полудели. Чудят се какъв повод да измислят, за да празнуват!

— Животът е празник — възрази весело Мейра.

— Само за някои — отвърна мрачно Агнес.

— Горе главата, бабо! Виж какъв хубав ден е днес. Ще прекараш деня с Рейчъл. Може дори да вземете рейса и да отидете до търговската улица. Нали Рейчъл обича да ходи по магазините? — добави Мейра въодушевено.

Агнес за миг се оживи, ала веднага провеси нос и отвърна:

— Ще бъде много по-хубаво, ако дойдеш и ти. Ще ни закараш до центъра с колата, вместо да се тъпчем по автобусите. В неделя рейсовете са нередовни и винаги са препълнени.

— Знаеш, че не мога. Обещала съм. Всъщност вече закъснявам — добави тя с привидно безпокойство и погледна часовника си. — По-добре да вървя.

— Парти за почистване на басейна — промърмори отново старата жена с дълбока горчивина. — Срамота! Сякаш не могат да намерят по-разумен начин да прекарат свободното си време!

Мейра излезе на заден от гаража и затвори вратата. Чак когато къщата се скри от погледа й и тя пое по магистралата за запад, младата жена въздъхна с облекчение и се успокои.

Слънцето се издигаше бавно на хоризонта, а облаците, надвиснали ниско над планините, бяха обагрени в златисторозово. Завладяна от сладостно чувство за свобода и приключения, Мейра караше весело на запад и сърцето й пееше от радост. Зави покрай червените хамбари и се насочи на юг по дългия чакълест път към фермата на Уилямсън, където цареше оживление.

Зеленият камион на Алън бе спрян по средата на двора, а към него бе прикачено голямо ремарке за животни. Алън идваше от конюшнята и водеше два коня, а Майкъл седеше върху каросерията на камиона и гледаше съсредоточено пътя. Когато съзря малката кола на Мейра, момчето заподскача от радост. Алън явно му се скара, защото детето мигновено се укроти и застана мирно, тръпнещо в очакване.

Младата жена спря пред къщата, облече дебелото ватирано яке и се приближи към камиона.

— Здравей, Майкъл!

— Здравейте, госпожице Стийн. Страхувахме се, че няма да дойдете — бузите му бяха порозовели, очите му горяха от възбуда и нетърпение.

— Как няма да дойда? Нали обещах? Ще бъде весело, нали?

Майкъл кимна с ентусиазъм.

— Отиваме на общинското пасбище. Ще има много хора и голям пикник. Взел съм си камиончетата и велосипеда.

Задъхан от вълнение, Майкъл замълча, когато Алън се приближи усмихнат със сини джинси, ботуши за езда, джинсово яке, подплатено с овча кожа и син каскет.

— Здравей, Мейра — спря наблизо той с конете.

— Здравей, Алън — погледна го тя и коленете й се подкосиха. Всеки път неизменно оставаше поразена от мъжественото му излъчване. Като си спомни неповторимото удоволствие от страстната му целувка и топлата му силна прегръдка, с мъка се удържа да не се хвърли в обятията му, да притисне лице в широката му гръд и да целуне изваяните му устни…

Сведе очи, протегна ръка да погали единия кон и рече:

— Как се казват?

— Жребецът е Крикет, а малката кобила — Файърфлай. Ще яздиш нея. Нежна е като котенце.

Сякаш в потвърждение на думите му кобилката побутна гальовно с нос ръката му и Мейра се засмя.

— Надявам се, че не е буйна наистина.

— Дръж я, докато натоваря жребеца.

Той подаде на Мейра поводите и поведе по-големия кон към ремаркето. Вдигна желязната преграда над главата на жребеца, сетне го потупа леко по задницата да се придвижи напред. После самият той влезе в ремаркето, очевидно да завърже поводите, предположи Мейра, почти веднага излезе и се върна при нея.

— Имаше ли проблеми с баба ти?

— Не. Излъгах я.

— Тъй ли? — стрелна я въпросително той.

Младата жена му разказа за Джо и партито за почистване на басейна, описа му нагледно реакцията на баба си и той избухна в смях. Развеселен, мъжът отведе кобилата в ремаркето и свали внимателно Майкъл от каросерията на камиона.

— Взе ли всичко? — попита той малкото момче. — Знаеш, че ще се върнем довечера по тъмно.

Майкъл кимна и Алън се обърна към Мейра:

— А ти готова ли си?

— Ами… — промърмори смутено тя.

— Хайде бързо! — засмя се мъжът. — Къщата е отключена. И без това трябва да взема седлата.

Мейра се втурна към къщата, благодарна за досетливостта му. Когато излезе отново на верандата, той крачеше по пътеката към нея.

— Ще заключа вратата — той се спря и я докосна по рамото, като я гледаше настойчиво. — Прекрасна си тази сутрин — промърмори Алън, привлече я в обятията си и я задържа за миг. — Радвам се, че дойде, Мейра!

Тя се усмихна колебливо и го изчака да заключи. Сетне младият мъж сложи ръка на крехките й рамене и двамата тръгнаха по пътеката към камиона, където Майкъл подскачаше на седалката и им махаше с ръка през прозореца.

 

 

Мейра седна в камиона между двамата и се загледа в ясното есенно утро. Излязоха от чакълестата алея, минаха покрай ръждясала тексаска порта и поеха по прашен път през прерията.

Алън караше внимателно и ловко избягваше неравностите, за да не се друсат конете в ремаркето. Мейра наблюдаваше с възхищение изящния му профил. Той почувства погледа й върху себе си, извърна лице и се усмихна.

— Между другото, какво представлява общинското пасбище? — попита го тя.

— Голям участък земя, взет под наем от група фермери, които си поделят работата и разходите, и всички могат да пасат определен брой животни в пасбището. По този начин имаме достъп до повече земя, отколкото всеки един поотделно може да си позволи.

— Колко декара е пасбището?

— Нашето е двеста и петдесет хиляди.

— Божичко! — хвърли поглед тя към безкрайната прерия, където тези мъже изкарваха прехраната си.

— Не е чак толкова голямо — продължи Алън. — По тези места е необходима много земя за отглеждане на добитъка особено през сушави години. За изхранване на една крава са нужни около сто и шестдесет декара пасбища. Това значи към петнадесет хиляди крави общо за целия участък земя. И тъй като ние сме дванадесет фермери и всички гледаме крави и телета, на човек се падат по стотина глави добитък, което не е чак толкова много.

— А днес какво ще има?

— Ще събираме добитъка. През зимата не оставяме животните в пасбището. Всяка година, обикновено последната неделя на октомври, всички идваме тук да приберем кравите в кошарите. После ги отделяме по породи и ги откарваме с камиони по домовете си. Мъжете водят жените и децата си, носим много храна и бира. Така съчетаваме работата с удоволствието.

— Значи ще има много хора? — притесни се Мейра.

— Само съседи. Не се тревожи — потупа я по рамото Алън и отново хвана волана. — И освен това ще те харесат.

— Не трябваше ли да нося нещо за ядене?

— Не. Ти си гостенка. Ти си с мен, а аз съм се погрижил за моя дял в празненството.

— Какво си купил?

— Три каси бира — засмя се той. — Мъжете, които не са женени, минават по-леко.

— Вижте, госпожице Стийн! — извика Майкъл. — Там има един койот — посочи в далечината момчето.

Мейра отправи очи нататък и възкликна:

— Да! Ето го! Сега излиза от онова дере!

Алън намали скоростта. Занемели от удивление, Мейра и момчето наблюдаваха вълка. Животното се изкачи по стръмния бряг на пресъхнала река с големи леки скокове, а опашката му гордо се развяваше. В грациозните му движения прозираше безгрижие и надменност. Когато стигна билото на възвишението, койотът се спря и обърна глава към тях. В погледа му сякаш се криеше насмешка и предизвикателство. Сетне се затича между избуялите храсти и се скри в далечината.

Алън продължи нататък, Мейра се облегна на седалката и се загледа блажено в развълнуваното море от пожълтяла трева, което ги заобикаляше от всички страни. Слънцето постепенно се издигаше в небето и обливаше земята в ярка светлина. На места растеше пелин, в оградени ливади пасяха кротки мулета, които вдигаха глави и гледаха отминаващия камион с големи черни очи.

— Обожавам прерията! — обади се Мейра. — Майкъл, ти живееш в най-хубавото място на света.

Момчето се усмихна, извади от джоба си две не дотам чисти ментови бонбончета и й предложи едното. Тя любезно отказа, като си представи какво още може да има в джобовете му.

До нея Алън тихо се засмя, без да откъсва очи от пътя.

След това пътуваха почти цяла вечност, без да видят нищо — нито животни, нито постройки, нито далекопроводи, нито други превозни средства. Тъкмо когато Мейра вече бе сигурна, че са стигнали края на света, се изкачиха по едно хълмче и, като се спуснаха от другата страна, навлязоха в закътана долина, където кипеше оживена дейност.

Многобройни кошари с високи огради бяха разпръснати из долината, а около тях навсякъде бяха спрели камиони с ремаркета. Между кошарите се суетяха мъже, някои оседлаваха конете, други поправяха оградите и вратите, трети извършваха маневри с камионите и всички се поздравяваха приятелски. Деца щъкаха навсякъде, катереха се по оградите, играеха весели игри, караха велосипеди и яздеха малки понита. Мейра забеляза неголяма дървена постройка недалеч от кошарите, където очевидно се бяха събрали жените. Те подреждаха дълги маси и ги застилаха с покривки, подвикваха на тичащите деца.

Когато се приближиха и спряха до другите камиони, Мейра разбра, че Алън не бе преувеличил. Близо до масите за ядене имаше дълго метално корито, пълно с лед и бутилки бира.

До нея Майкъл подскачаше възбудено на седалката.

— Всички са вече тук! Бързо, татко! Хей, вижте, и Джими е с велосипед! — той сграбчи нетърпеливо дръжката на вратата.

— Я по-спокойно, Майк! — рече строго баща му. — Чакай да спрем. Имаш цял ден за игра.

Алън паркира камиона, слезе пъргаво и мина от другата страна да помогне на Мейра, като весело поздравяваше минаващите хора. После извади колелото на Майкъл от багажника и момчето мигновено отпраши през прерията към другите деца. Мейра стоеше стеснително до камиона и наблюдаваше Алън. Той изкара внимателно конете от ремаркето, свали дебелите им защитни одеяла и ги оседла.

В това време пълна ниска жена с червени бузи, накъдрена сива коса и кръгло лице се приближи с пъргава походка към Мейра и я сграбчи за ръката.

— Вие сигурно сте госпожица Стийн. Аз съм Хилда Шулц. Говорихме по телефона, помните ли?

— Да, разбира се! — Мейра се зарадва да чуе едно познато име в цялата тази нова и странна обстановка. — Радвам се да се запознаем. Казвайте ми Мейра.

— Какво хубаво име! Алън, тя е много сладка!

— Да — съгласи се мъжът и хвана конете за поводите. — Нали ти казах?

Мейра се усмихна и запротестира, когато Хилда я хвана за ръка и я поведе да я запознае със съседите си. На всички я представяше с думите: „Мейра Стийн. Приятелката на Алън.“

Младата жена се озова сред море от лица: мили, симпатични, застаряващи лица с приятелски усмивки и остри, проницателни погледи. Домакините я наблюдаваха изпитателно, шушнеха благосклонно по неин адрес, бомбардираха я с откровени въпроси.

Най-сетне за нейно огромно облекчение отнякъде се появи Алън и я прегърна през рамо.

— Хей, я оставете на мира моето момиче! — подхвърли весело той. — Ще я изплашите. Тя не е свикнала с гостоприемството на тукашните хора.

Мейра се усмихна плахо и получи в отговор широки добродушни усмивки. Алън я поведе към едно друго ремарке, където висок, слаб фермер, около шестдесетте, обвиваше внимателно копитата на кобилата си със защитен плат.

— Уилсън — извика го Алън. — Искам да се запознаеш с един човек.

Възрастният мъж се изправи и се усмихна на Мейра. В стойката му прозираше финес и благородство. Лицето му бе загрубяло от вятъра и слънцето, а очите му бяха изненадващо сини, като сапфири, инкрустирани в напуканата от сушата земя.

— Мейра Стийн — рече Алън, — това е Уилсън Толмън, председател на кооператива.

Мейра подаде ръка и възрастният фермер я пое с изискан маниер.

— Много ми е приятно, госпожице Стийн — хвърли й той изпитателен поглед. — Майкъл е мой добър приятел. Много ми е говорил за вас. И само хубави неща, разбира се.

Мейра се усмихна, поласкана от думите му.

— Е, Уилсън, имаш ли работа за нас? — попита Алън.

— Разбира се — извади Уилсън отнякъде един тефтер. — Предположих, че Мейра вероятно отдавна не е яздила и затова реших двамата да докарате добитъка от южните райони. Дотам не е далеч.

— Благодаря, Уилсън — отвърна Алън. — Колко са животните?

— Сто двадесет и шест — погледна в тефтера си фермерът.

— Добре — рече Алън и се усмихна на Мейра. — Хайде да тръгваме, преди Хилда да реши, че трябва да останеш тук, за да мажеш с масло хлебчета за сандвичите на децата.

— Ей! И сериозно! — викна след тях Уилсън. — Да не вземете да спирате на всяка крачка и да се размотавате само защото получихте лесна задача. Тук трябва да има ред и дисциплина.

Мейра се стресна, ала Алън отметна глава и се разсмя.

— Спокойно, Уилсън! — увери го младият мъж. — Няма да направя нищо, което ти не би направил.

Устните на възрастния фермер се разтеглиха в широка усмивка и той им махна за довиждане.

— Нямам ботуши за езда — промърмори Мейра. — Само маратонки. Става ли с тях?

— Разбира се. Няма да яздим дълго. Освен това кобилата е кротка.

— Надявам се.

— Хайде! Ела да ти помогна да се качиш — той я вдигна с лекота и я постави на седлото.

Мейра пое дълбоко дъх, сложи крака в стремената, взе поводите и се огледа. Кобилата стоеше кротко и мърдаше с уши. Младата жена протегна ръка и я потупа по буйната грива. Сетне се усмихна на Алън, който проверяваше ремъците.

— Как си? — попита той.

— Чудесно!

— Браво!

Той взе поводите на своя кон и се метна върху него. Големият жребец подскочи буйно и отстъпи настрани. Мейра се изплаши, но Алън седеше съвсем спокойно и без никакво усилие овладяваше животното. Когато конят му най-сетне се усмири, той го подкара бавно през прерията. Кобилата го последва, бързо влезе в ритъм и се понесе плавно до жребеца.

Мейра скоро разбра, че от нея се иска само да седи на седлото и да държи поводите. Постепенно увереността й нарасна, тя се отпусна и се загледа с удоволствие в красивия пейзаж. Пред очите й чак до хоризонта се простираше безбрежно море от трева, далечните планински върхове, покрити със сняг, блестяха ослепително на фона на сапфиреното небе. Високо над главите им като изящна бродерия на синия небосвод се носеше ято диви гъски. Птиците отлитаха на юг и огласяха простора с пронизителните си крясъци.

От югозапад подухваше лек бриз. Бузите на Мейра бяха порозовели, а сивите й очи грееха като звезди. Алън я наблюдаваше крадешком и се чудеше докога ще издържи да не я грабне в обятията си и да обсипе лицето й с целувки.

Още в първия миг, когато я видя, седнала на катедрата в класната стая, изпита към нея властно и непреодолимо желание. И колкото повече време прекарваше с Мейра, толкова по-силни ставаха чувствата му. Трябваше обаче да бъде предпазлив. Явно съзнанието й бе доста обременено, съществуваха пречки за нормалните й отношения с мъж и ако настояваше твърде много, рискуваше да я загуби завинаги.

Не бих донесъл това, помисли той. Господ ми е свидетел, не искам да изгубя тази жена тъкмо когато съдбата ме срещна с нея.

— Всичко наред ли е? — попита я той с усмивка.

— Алън, чувствам се прекрасно! Отдавна не съм имала такъв чудесен ден.

— Радвам се. Знаех, че ще ти хареса. Доста добре седиш на коня — погледна я той с одобрение.

Мейра се засмя, доволна от комплимента му.

— Разбира се — добави мъжът шеговито — не бива да пренебрегваме факта, че седлото ти е много хубаво, а това също не е без значение.

Мейра гордо пропусна забележката му и посочи един голям северноамерикански заек със снежнобяла козина.

След един час езда най-сетне откриха кравите, които си почиваха или пасяха кротко около голямо мочурище.

— Внимателно сега! — промърмори Алън. — Ще се приближим тихо и бавно да не ги изплашим и да побегнат.

Мейра кимна.

Подкараха предпазливо конете към малко възвишение и се спряха на върха, откъдето се виждаше цялото стадо.

— Трябва да са сто двадесет и шест — обади се Алън. — Хайде да ги преброим поотделно и да видим колко ще излязат.

Преброиха наум животните. Всички се оказаха налице.

— Ще сляза долу и ще ги подкарам от единия край. Ти стой тук и гледай да вървят надолу покрай оградата.

— Ще се постарая — кимна напрегнато Мейра.

— Не се притеснявай! Те сами ще следват оградата. Твоята задача просто е да стоиш тук и да не мърдаш.

Той обърна коня и препусна към мочурището. Като го видяха, животните се скупчиха едно до друго и се насочиха към оградата. Алън нагази с жребеца в плитката вода да прибере няколко отлъчили се от стадото крави и ги подкара към другите животни. Когато цялото стадо затрополи покрай телената ограда, Алън направи знак на Мейра и тя се присъедини.

— Беше лесно — рече тя.

— Нали ти казах? Оградата продължава чак до кошарите. Само трябва да ги следваме.

Слънцето се бе качило високо в небето и ги милваше с топлите си лъчи. Съблякоха якетата и Алън показа на Мейра как да закрепи дрехата към седлото.

Младата жена вдигна лице към слънцето, затвори очи с удоволствие и вдиша с пълни гърди богатия аромат на трева и пелин. Имаше нещо безкрайно успокояващо, почти хипнотично в монотонното подскачане на коня, равномерното подрусване на кравите пред тях и приглушения тропот на стотици копита.

Разказа на Алън за Рейчъл и старческия дом, за тежкото положение на Лиза и очевидните симпатии на Джеф към младото момиче.

— Ти си като кошче за душевни отпадъци — пошегува се Алън. — Всеки ти доверява болката си. Дори и аз. Разправих ти целия си живот още първия път, когато те видях. А това не ми се случва често.

— Хората наистина споделят с мен. Предполагам, защото винаги съм на разположение. Искам да кажа, че не ходя почти никъде. Или съм у дома, или съм в класната стая.

— Не е това — поклати глава мъжът. — Причината е в теб. Прекалено много се вживяваш в чуждите проблеми и хората го чувстват.

Мейра мълчеше и се наслаждаваше на слънчевите лъчи и еднообразното приспивно полюшване на кобилата.

— Много хубаво, че помагаш на всеки в беда — погледна я отново Алън. — Но кога имаш време за себе си?

— Сега — усмихна се тя. — Целият този прекрасен ден е само за мен.

— И за мен. И ще има още много като него, нали?

— Алън… — лицето й се помрачи.

Ала той поклати глава и я докосна по ръката.

— Не днес, Мейра — рече меко мъжът. — Днес не искам да слушам за неприятности и проблеми.

— Добре — отвърна Мейра с облекчение. — Днес е ден за почивка.

Твърде скоро Мейра със съжаление забеляза в далечината очертанията на кошарите, които приличаха на малки разпръснати къщички от детски конструктор.

Алън дръпна поводите, изправи се на стремената и хвърли поглед към кошарите.

— Сега животните сами ще стигнат кошарите — обърна се той към Мейра. — Децата ще ги посрещнат на понитата и ще ги приберат. Искаш ли да се връщаме за обяд или предпочиташ да си починеш и да се полюбуваш на слънцето?

— Не държа да се връщаме веднага, ако не е необходимо. Тук е толкова красиво.

— Наистина. Ела да ти покажа нещо.

Той обърна коня и препусна към малък хълм. Мейра го последва. Стигнаха до билото на възвишението и пред очите им се откри малка закътана долина. По средата й се виждаше плоско скално образувание около един метър високо и три метра в диаметър. Земята около него беше гола и прашна като празен ров и образуваше широка плитка яма.

— Такива камъни има из цялата прерия — обясни Алън. — Получили са се след стопяване на ледниците.

— А от какво е ямата около основата?

— От бизоните. Търкали са се в камъка и са се валяли в прахта, за да се освободят от паразитите.

Очарована, Мейра наблюдаваше причудливото природно образувание с интерес. Спътникът й се спусна с коня към камък и тя го последва. Алън спря наблизо до скалата, слезе от жребеца и помогна на Мейра. Сетне извади къс метален прът от торбата зад седлото, заби го в земята и завърза за него поводите на двата коня. Накрая взе джинсовите якета и ги понесе под мишница.

Мейра се разтъпка наоколо да раздвижи схванатите си крака.

— Как се чувстваш? — полюбопитства мъжът.

— Горе-долу. Всъщност доста добре, като се има предвид, че не съм се качвала на кон от десет години.

— Страхотна си. Ела тук! — хвана я за ръка и я поведе към големия камък. — Хайде, хоп! — вдигна я и я сложи върху гладката повърхност на скалата. Сетне сам скочи отгоре.

Мейра се засмя и скръсти крака. Наслаждаваше се на топлите лъчи на слънцето, радваше се на възможността да бъде сама с Алън. Той постла якетата върху затоплената скала, свали каскета си и легна по гръб до нея, като замижа на силното слънце.

— Ммм — промърмори от удоволствие мъжът и протегна крака. — Хубаво е, нали?

— Чудесно е.

Конете пасяха кротко наблизо, металните части на юздите подрънкваха между зъбите им. Полски чучулиги се гонеха в буйната трева, пърхаха с крилца и огласяха простора с омайните си трели. Голям бял облак закри слънцето, над прерията плъзна дълга студена сянка и вятърът утихна.

Алън протегна ръка, хвана плитката й и я сложи върху лицето си. Сетне взе да я дърпа лекичко, сантиметър по сантиметър.

— Мейра — прошепна той.

Тя се облегна на лакът до него и погледите им се срещнаха.

— О, Мейра! — рече отново той с дрезгав глас. Повече не бе в състояние да потиска желанието, което го измъчваше от седмици. Протегна ръце и я взе в обятията си.

Мейра се сгуши в прегръдките му, замаяна и разтреперана от допира до здравото му мускулесто тяло. Той се повдигна, погледна я настойчиво, после сведе глава и обсипа с целувки очите, бузите и шията й. Накрая устните му се разтвориха и жадно се нахвърлиха върху нейните. Дългата, страстна целувка събуди в гърдите й отдавна забравени копнежи и желания. Тя се притисна до него, опиянена от сладостта на устните му и досега със стройното му мъжествено тяло.

— Мейра — промълви задъхано той. — О, Мейра…

Целуна я с неукротим плам, ръцете му се спуснаха по тялото й. Дланите му проследиха извивката на ханша и бедрата й, докоснаха гърдите й с безкрайна нежност.

— Алън — прошепна тя. — Моля те…

Тя се освободи от прегръдката му и седна на якето, поруменяла и разтреперана. Приглади косата си и си оправи дрехите.

Той лежеше безмълвно и я наблюдаваше.

— Мейра — обади се най-сетне Алън.

— Да?

— Какво има?

— Не съм готова, Алън — обърна се и го погледна в очите тя. — Не мога толкова бързо.

— Защо? Съмнения ли имаш? Или може би искаш да узнаеш нещо за мен? Питай. Готов съм да отговоря на всеки твой въпрос.

— Не, не е това. Просто…

— Да не би да съм отгатнал грешно чувствата ти? Ако не ме харесваш, по-добре кажи веднага.

— Напротив — отвърна искрено Мейра и отново го погледна в очите. — Но в момента не е толкова важно какво чувствам, а в какво положение се намирам. Просто не съм готова за… за това, което искаш.

Алън седна до нея и се вторачи в сивите облаци на хоризонта. Накрая рече:

— Мейра, не можем да продължаваме така безкрайно…

— Моля те — прекъснато уморено тя. — Сега не желая да говорим за това. Искам поне един ден да забравя всички грижи и неприятности и да си почина. Моля те!

— Добре — скочи леко от скалата той и протегна ръце да й помогне. — Щом така искаш, така ще бъде. Но не можеш да ме отблъскваш вечно. А аз няма да се откажа лесно, предупреждавам те!

Красивото му лице бе спокойно и решително, движенията му — точни и отмерени. Помогна й да се качи на седлото, после се метна върху своя жребец. Пришпориха конете и мълчаливо се отправиха към кошарите, които се намираха отвъд обширното разлюляно море от сребриста трева.