Марго Далтън
Неочаквана подкрепа (13)

Тринадесета глава

Мейра крачеше притеснено зад спуснатите завеси на голямата сцена. Бе с прекрасна червена вълнена рокля по тялото, обувки с високи токчета и широк златен колан. В косите й имаше стръкчета зеленика. Както винаги в навечерието преди коледните представления, изпитваше смесица от чувства — напрежение, въодушевление, трескава възбуда, облекчение и съвсем искрена детска радост.

Малките палавници се тълпяха зад кулисите, бутаха се и се закачаха, шепнеха си на ухо и се кискаха, току тичаха за помощ и съвет при Джеф, Лиза, Мейра и трите майки, които бяха изявили желание да помагат при преобличането на децата. По едно време Мейра разтвори леко завесите и надникна в голямата зала, която бързо се пълнеше с хора.

Агнес седеше на първия ред, царствена и величествена в своята черна кадифена рокля и огърлица от перли. На врата й още висеше бинт, който придържаше ръката в свито положение. Скрита зад завесите, Мейра се усмихна с любов и нежност. Откакто бе започнала да преподава в училището, Агнес не пропускаше коледно представление. Смяташе ги за чудесно забавление и бурно аплодираше малките участници.

Докато разглеждаше аудиторията, Мейра забеляза на вратата Алън. Той влезе в залата и се насоча към централните места. Сърцето й подскочи от вълнение. На лицето й се изписа обич и топлота. Беше много красив в официален панталон и кожено яке — висок, снажен и загорял. Не една жена в салона се обърна след него, докато вървеше напето към избрания стол. Мейра също го наблюдаваше, обзета от спомени. Представи си силните му ръце, топлите устни, голямото, мускулесто тяло…

— Мейра! — извика Джеф и прекъсна мислите й. — Имаш ли списък на захарните пръчици. Една ми се губи.

Мейра се забърза с програма в ръка да преброи захарните пръчици. Джеф и Лиза работеха задружно, обличаха децата в костюми и им даваха последни напътствия. Лиза за първи път не бе с джинси. Бе сложила бяла пола, дълга до глезените, и риза на сребристи мотиви. С венче от бели звездички в косите тя изгледаше като снежна принцеса.

Джеф, забеляза Мейра, наблюдаваше грациозната девойка с тиха настойчивост. Не можеше да откъсне очи от нея. Както винаги бе по джинси и риза. Мейра често се чудеше дали изобщо има други дрехи. Някой, вероятно Лиза, бе закрепил на ризата му стръкче зеленика и той като всички бе придобил весел и празничен вид.

— Така… — рече той припряно. — Елените са готови, снежинките са готови. Нали, Лиза?

— Да.

— Това момиче е прекрасно! — каза той сериозно на Мейра. — Не се шегувам. Образец на трудолюбие и дипломатичност. С малко обучение, при когото трябва, може да управлява цяла корпорация.

— Да бе, да! — възкликна Лиза с горчивина, врътна се и се отдалечи.

Джеф се вторачи след нея, сетне се обърна към Мейра:

— Каквото и да кажа, все съм крив. Къде е захарната пръчица, Мейра?

— Не знам, Джеф — консултира се с листа тя. — Трябва да проверя.

След няколкоминутно ровене в списъци, търсене между децата и един телефонен разговор се установи, че въпросната захарна пръчица се е разболяла от дребна шарка. Джеф и Лиза веднага направила необходимите промени в сценария, а Мейра се втурна към елените да надзирава поставянето на рогата.

Всяка година изпълнението на коледната пиеса се усложняваше от факта, че сутрешната и следобедната група нямаха възможност да репетират заедно. Класовете се упражняваха поотделно, заучаваха ролите, но дори и Мейра, която организираше програмата, не бе сигурна какво ще излезе преди самото представление.

За щастие, мислеше тя, докато прикачваше тежките рога към малките главички, публиката не бе безпристрастна.

— Мейра! — прошепна Джеф от другия край на сцената. — Време е да започваме.

— Божичко! — развълнува се тя и погледна часовника си с изненада. — Натаниел! Къде си?

— Тук — дребничко русоляво момче изникна тозчас в краката й, пременено в спретнато сиво костюмче, излъскани обувки и сива папийонка.

— Много си красив, Натаниел! — усмихна се тя. — Знаеш ли думите?

Детето кимна тържествено.

— Браво. Чакай тук, докато се върна и ти кажа. Всичко наред ли е?

Той отново кимна.

Мейра отиде до средата на сцената, пое дълбоко дъх и направи знак на Джеф да вдигне завесите.

Публиката я посрещна с бурни аплодисменти. Тя се усмихна и изчака шумът в претъпканата зала да стихне. Потърси с очи Алън. Той я погледна с възхищение, усмихна се и й махна окуражително.

Окрилена от присъствието му и любовта в очите му, Мейра произнесе кратка приветствена реч и представи на зрителите Натаниел, който трябваше да открие представлението.

Оттегли се от сцената сред ръкопляскания и малкият Натаниел сковано зае мястото й. Огледа изплашено публиката. Най-после откри родителите си и се втренчи в тях с широко отворени от ужас очи като зайче, хванато в капан.

— Добре дошли, добре дошли… — подсказа Мейра зад кулисите.

Детето се обърна към нея и прошепна:

— Искам да отида до тоалетната.

— После. Първо кажи думите — промърмори Мейра. — Добре дошли, добре дошли…

— Искам сега! — рече умолително той с по-висок глас.

Мейра бързо отиде до пианото и засвири „Звънете звънченца“, като направи знак на публиката да се присъедини.

Лиза междувременно излезе на сцената и отведе Натаниел под ръкоплясканията и сподавения смях на зрителите.

Когато малкото момче отново се появи, с доста по-облекчен вид, каза стихотворението си без грешка и даде тон на цялото представление. Всички изпълниха отлично ролите си в такт с музиката, без да забравят нито една реплика. Само чифт рога паднаха, а отсъствието на болната захарна пръчица изобщо не се забеляза.

Когато спектакълът свърши сред възторжени викове и овации, Мейра застана на вратата, въодушевена и ликуваща, да поздрави родителите.

Хванал Майкъл за ръка, Алън се спря на излизане и я прегърна.

— Браво, скъпа! — прошепна той. — Изглеждаш прекрасно.

— Благодаря — остана за миг в обятията му тя. — Радвам се, че всичко мина добре.

— Искаш ли да дойдеш с нас на сладолед? Да отпразнуваме случая.

— С удоволствие, но баба е с мен.

— Ще дойде и тя — възкликна Майкъл.

Мейра усети раздвижване от лявата си страна и видя Агнес, застанала наблизо и вперила студен поглед в Алън.

— Здравейте, госпожо Стийн — каза любезно той. — Как се чувствате?

— По-добре, благодаря — отвърна Агнес с глух, равен тон.

— Радвам се. Мейра? — стрелна я с очи въпросително Алън.

Мейра се почуди какво да прави. От една страна усещаше резервираността и неодобрението на Агнес, а от друга — желанието на Алън да са заедно. В този миг отнякъде се появи Джеф и рече:

— Хей, Мейра, какво ще кажеш да отидем всички да хапнем някъде? Здравейте — добави той и се усмихна на двамата възрастни, после се обърна към Мейра и й обясни с тих глас: — Лиза никога няма да излезе с мен сама, та си рекох, че ако сме всички…

— Но… — поде безпомощно Мейра, като премести поглед от хладното и безизразно лице на Агнес към Майкъл, който подскачаше от въодушевление до Алън. Накрая рече: — Добре. Хайде да отидем у нас! Какво ще кажеш, бабо? Ще бъде забавно. Алън, следвай ни с Майкъл. А ти, Джеф, знаеш ли къде живея?

— Разбира се! С Лиза ще почистим тук и идваме веднага — замълча и добави шепнешком: — Благодаря, Мейра.

 

 

Мейра, Алън и Агнес седяха сковано във всекидневната и отпиваха кафе от чашите си. Единственият, който не усещаше напрежението, бе Майкъл. Той лежеше на пода с чаша портокалов сок и гледаше замечтано украсената коледна елха в ъгъла на стаята.

— Толкова е красива! Нали, татко?

— Да, сине. Хубаво дръвче — той се усмихна учтиво на Агнес, ала тя изобщо не му обърна внимание и рече на Майкъл:

— Едно време като бях на твоите години, отивахме с моя баща в гората, отсичахме дръвче и го откарвахме вкъщи на шейна, теглена от два коня.

— Наистина ли? — отвори широко очи детето от удивление. — А возехте ли се на шейната?

— Да. Когато ни омръзваше да ходим.

— А ние миналата година нямахме елха. Но тази година татко вече я купи. Знаете ли колко е голяма? Госпожица Стийн ще дойде утре да я украсим, нали? — обърна се той към Мейра.

— Майк… — предупреди го Алън.

Агнес погледна сърдито Мейра и рече:

— За първи път чувам това. Мислех, че ще дойдеш с мен да занесем коледните подаръци на Рейчъл. Или това не се включва в твоята натоварена програма.

— Бабо…

В този момент за огромно облекчение на Мейра на вратата се позвъни. Тя изтича да посрещне Джеф и Лиза. Двамата бяха весели, със зачервени от студа бузи. Въведе ги във всекидневната и ги представи:

— Бабо, Алън, това са Джеф и Лиза.

Алън се усмихна в отговор, ала Агнес не реагира. Мейра я погледна. Старата жена седеше в стола, вцепенена и безмълвна, и се взираше в Лиза напрегнато и изненадано.

— Бабо? Какво има?

— Моля? — тръсна глава Агнес, обърна разсеяно очи към внучката си и сякаш едва тогава се съвзе. Накрая каза: — А, нищо. Лиза просто… ми напомни за един човек.

Тя кимна на двамата млади хора, опита да се усмихне, ала лицето й остана бледо и сериозно. От време на време Мейра я поглеждаше загрижено.

Алън стана тихо и отиде до кухнята да напълни каната с кафе. Върна се с чаши за Джеф и Лиза и почерпи всички със сладки. Мейра се усмихна с благодарност и той я докосна нежно по бузата. Агнес забеляза тази ласка и лицето й помръкна.

За щастие Джеф разведри атмосферата. Нямаше събиране с негово участие, където да не е весело. Бе в състояние да обърне всичко на шега, дори и в неловко положение като това. Той се впусна в своя репертоар от вицове и анекдоти за известни политически фигури, филмови звезди и различни светила на науката от университета, като ги имитираше и пародираше така умело, че много скоро всички, дори и Агнес, се заливаха от смях.

Мейра му беше много благодарна и дори съжаляваше, когато Алън каза, че е време да вървят, защото на Майкъл му се спи. Джеф и Лиза също станаха веднага и си тръгнаха. Мейра ги изпрати до вратата й им махна за сбогом. После се върна в кухнята и се зае мълчаливо да почисти и да измие чиниите.

Агнес й помагаше, необичайно вглъбена и умислена.

— Какво има, бабо? — рече накрая Мейра. — Притеснява ли те нещо?

— Не мога да повярвам, че не си забелязала — обърна се към нея баба й. В очите й имаше изненада и учудване.

— Какво да забележа?

Агнес отиде до пианото и донесе снимката на Емили.

— Погледни, Мейра! Само погледни!

— Божичко! — възкликна Мейра и очите й се разшириха. — Приликата е невероятна!

— Тя е живо копие на Емили — задъхваше се Агнес. — Имах чувството, че дъщеря ми седи в стаята срещу мен.

— Какво необикновено съвпадение! — додаде замислено Мейра и извърна очи към Агнес. — Бабо, Лиза е бременна.

Старата жена се втренчи в нея, занемяла от изненада.

Двете седнаха на дивана до коледното дръвче и Мейра й разказа за положението на Лиза и реакцията на баща й. Баба й я слушаше съсредоточено и внимателно.

— И това момче, Джеф… От него ли е бебето?

— Не, бабо. Лиза вече не се среща с бащата на детето.

— Тогава какво прави това момче с нея? — попита тя с недоумение. — Не знае ли, че е бременна?

— Знае, но държи на нея и я харесва.

— Няма да е за дълго. Почакай, докато започне да й личи, и ще видиш как ще си подвие опашката.

— Може и да не го направи — заяви твърдо Мейра, въпреки че баба й просто даде израз на собствените й страхове. — Не всички мъже са гадни и подли.

— Повечето — отговори глухо Агнес. — Особено тия като него.

— Какво имаш пред вид?

— Знаеш много добре от какво семейство произхожда и какви са родителите му, Мейра. Хора с тяхното положение няма да позволят синът им да се забърка в подобна история. Пак ще си говорим! — рече тя студено. — Горкото момиче! Дано не направи някоя глупост и да се захване с него, че има още много да страда!

— Не се безпокой. Тя изглежда споделя мнението ти, тъй че едва ли има някаква опасност. Хайде, бабо — добави тя и неочаквано почувства силна умора. — Дай да свършваме и да си лягаме. Изтощена съм до смърт.

— А утре те чака голям ден, а? — подметна Агнес със сарказъм. — Но нямаш време за горката Рейчъл, нали?

Мейра бе твърде изморена да спори с баба си и не обърна внимание на забележката й. Сложи чиниите в умивалника и се качи в стаята си.

 

 

— Божичко, колко са красиви тези керамични ангелчета! — възкликна очарована Мейра. — И всяко държи различен музикален инструмент — вдигна миниатюрната играчка до очите си, запленена от нейното изящество.

Алън се приближи до нея с лека, пъргава походка. Беше по джинси, риза и мокасини. Хвърли поглед към фината фигурка в ръцете й. По устните му плъзна отнесена усмивка.

— Знаеш ли, тези играчки са още от едно време. Бяха на мама. Като малък мислех, че са вълшебни. Стоях и ги гледах с часове. Но тромпетът действително работи. Понякога мама ми разрешаваше да го взема и да духна в него.

— Сигурно си бил много сладко хлапе. Ех, как ми се иска да съм те познавала тогава — надигна се на пръсти тя и го целуна по бузата.

— Няма начин — усмихна се той. — Но когато наоколо има момиче като теб, предпочитам да съм голям. Големите момчета правят далеч по-вълнуващи неща.

— Алън! — предупреди го Мейра и хвърли многозначителен поглед по посока на Майкъл.

Ала момчето бе погълнато изцяло от разопаковането на играчките. Вадеше чупливите стъклени топки с голямо внимание и ги подреждаше на дивана, за да ги вземе Мейра и да ги окачи на високите клони. Детето клекна на килима и погледна с възхищение високата кичеста елха, на чийто връх блестеше златна звезда.

— Това е най-красивата елха на света! — възкликна замечтано то.

Алън, който в момента изучаваше повредата в една електрически свещички, се протегна и разроши косата му.

— Тате, довечера ще оставим ли елхата да свети за дядо Коледа?

— Разбира се. Та как иначе ще види къде да остави подаръците и да напълни чорапчето ти!

— Нали е вълшебник и вижда в тъмното? Искам да види колко е хубава елхата.

— Аз винаги оставях лампите за дядо Коледа — качи се на стълбата Мейра, за да сложи гирлянди на горните клони. — Но когато идваше, той винаги ги угасяше, та да не надничам, ако стана през нощта.

— А вие ставахте ли? — попита Майкъл с нескрит интерес.

— Опитвах се, но понякога не издържах да чакам, измъквах се от леглото и се промъквах на пръста по стълбите. Но долу беше тъмно и тихо. Така разбирах, че дядо Коледа вече е дошъл.

— Тогава какво правехте?

— Връщах се в стаята си и бързо заспивах, за да мога да се събудя рано на другата сутрин и да видя подаръците — тя се усмихна при спомена и отново се зае със заниманието си. — Алън, я ми подай онзи розовия.

— Иска ми се да сте тук на Коледа сутринта, когато отварям подаръците. Ще бъде много весело, ако дойдете.

— Знам, миличък, но не мога.

— Защо?

— Защото ако дойда, баба ще остане сама — обясни Мейра.

— Да, но ако не дойдете, ние с татко ще бъдем сами — възрази момчето.

— Вие все пак сте двамата, а баба ще е съвсем сама, ако ме няма.

— Ами защо не дойде и тя? — рече детето след кратък размисъл и лицето му светна. — Тогава всички ще бъдем заедно.

Алън и Мейра се спогледаха.

— Едва ли ще иска. Тя обича да си стои вкъщи на Коледа. Старите хора са така. Повече предпочитат да са у дома.

— Тогава кога ще дойдете да видите играчките ми?

— Веднага, щом мога — обеща тя.

— Добре. Погледнете този снежен човек. Има си и шапчица, и всичко.

— Чудесен е! — възкликна очарована Мейра. — Окачи го ей там долу. Тук горе вече има много играчки.

— Да — засмя се Алън. — Прекалено много.

— Ти мълчи — скастри го шеговито тя. — Ние с Майкъл си знаем работата. На коледната елха трябва да има много играчки, не да ги търсим с лупа.

Той се засмя, хвана я през кръста, свали я на земята и я целуна нежно по бузите. Майкъл ги наблюдаваше със сияещо от щастие лице.

— Майкъл — обърна се към него Мейра, — ще можеш ли сам да закачиш тези играчки на долните клони? Виж колко е лесно?

— Да.

— Браво! Точно така. Татко ти и аз ще излезем да довършим някои работи, но скоро ще се върнем.

— Мейра, аз вече… — възрази Алън.

Тя му хвърли многозначителен поглед и мъжът леко се усмихна.

— Да, Майк, имаме още малко работа навън. Ти стой тук и украсявай елхата.

— Добре, тате — отвърна разсеяно Майкъл, вече погълнат от заниманието си.

Мейра и Алън облякоха топли дрехи и тръгнаха ръка за ръка през снежния двор към обора. Денят беше студен, но ясен и слънчев. Кравите стояха кротко в кошарите и от телата им се вдигаше пара.

— Винаги се притеснявам, като го оставяме съвсем сам в къщата.

— Вече е свикнал. Освен това е много послушен. Не пипа печката и електрическите уреди и знае къде да ме намери, ако има нужда от мен, така че вече почти не се тревожа за него.

Отвори вратата на обора и направи път на Мейра. Вътре беше прашно и тъмно. Тя се спря, премигна няколко пъти да привикне със сумрака и вдиша приятната миризма на сено и добитък.

— Е — обърна се към нея Алън. Трапчинката грееше на бузата му, а очите му проблясваха дяволито под каскета. — Доведе ме тук. Какво смяташ да правиш с мен?

— О, Алън! Не можех да издържа повече нито минута… Алън, скъпи — промърмори тя, потъна в обятията му и обсипа с целувки врата и лицето му.

Той откликна на ласките й, като й шепнеше нежно и милваше лицето й. Притискаше се до нея, галеше я, езикът му търсеше нейния в дълбоки, възбуждащи целувки.

— Непрекъснато мечтая за това — задъхваше се тя и трепереше до него. — Когато съм далеч от теб и съм уморена от работа или баба се държи лошо, копнея да се притисна в прегръдките ти.

— Аз също — промърмори той. — През цялото време. Не ти ли се струва, че сме се навлекли? Какво ще кажеш да се поразсъблечем?

Тя кимна с готовност, но в следващия миг се спря в недоумение, сякаш чак сега разбра къде се намират.

— Но, Алън, тук е студено!

— Ще ти покажа моето ново изобретение — прошепна той и се засмя.

Тя се сгуши отново в прегръдките му и го погледна с изненада.

Алън я поведе към едно от отделенията, отвори вратата със замах и двамата влязоха вътре.

— Това е инкубатор — обясни той. — Ако се родят малки телета и навън е под нулата, ще ги сложа тук на топло, докато заякнат и поотраснат.

Мейра се огледа с любопитство. Помещението бе малко по-голямо от съседните и освен това отгоре бе затворено с дървен таван, скован от широки дъски. На дълъг кабел по средата висеше голяма лампа с инфрачервени лъчи. Когато Алън я запали, отделението се изпълни с топла розова светлина.

— Ето затова те обичам — усмихна се тя. — Винаги си готов да реагираш при спешен случай…

— А случаят действително е спешен — отвърна тържествено той. — Поне за мен.

Мейра се засмя, постла дебелите якета върху сеното и пропълзя на осветеното от лампата пространство. Алън затвори вратата и се настани до нея. Двамата лежаха и се взираха един в друг на меката, розова светлина.

Разсъблече я бавно и с наслада, сякаш тялото й бе скъпоценен дар, предназначен единствено за него. Накрая тя остана гола върху постелята от дрехи и сено, окъпана в топлината на неговия влюбен поглед. Ръцете му се плъзнаха по корема и бедрата й. Кожата й пламна при този възбуждащ допир. Той сведе глава към гърдите й. Мейра се усмихна и зарови пръсти в гъстата му коса.

Неспособен да потиска повече страстта си, Алън припряно се освободи от дрехите си, захвърли ги настрана и остана само по слипове. Тя наблюдаваше със задоволство силното му мъжествено тяло. Бе толкова голям и внушителен, сякаш изпълваше с мъжкото си присъствие тясното помещение. Мейра протегна ръце към него с копнеж и дланите й се спуснаха по корема и стегнатите му бедра. Ръката й се прокрадна към слабините му и го докосна с интимна ласка.

— О, Мейра! — затаи дъх той. — Скъпа, знаеш, че обожавам да ме галиш така.

Полека разплете плитката й и разпусна косите й. Сетне отново се наведе над нея и засмука жадно розовите й зърна, докато се втвърдиха. Целуна я по устните с пламенна настойчивост и изучи с длани извивките и формите й.

Тя изви гъвкаво тяло и му го поднесе в очакване. Алън сграбчи бедрата й и проникна дълбоко в нея. Телата им се съединиха в едно, всеки от тях познаваше другия така добре, че това не бе обикновено сливане на плътта, а съприкосновение на душите.

— Алън — прошепна тя. — Скъпи… скъпи…

Той се отпусна безсилен в обятията й, сърцето му биеше лудо, дишаше тежко и учестено и й шепнеше окуражително.

Щастливи и доволни, те дълго време лежаха слети в прегръдка, милваха се и се целуваха, докато страстта им постепенно се укроти. Най-сетне Алън се повдигна на лакът и я погледна с обич. Отметна кичурите коса, паднали върху лицето й и нежно погали бузата й.

— Честита Коледа, любима — усмихна се той.

— Честита Коледа — промърмори сънено тя. — Това е най-хубавият подарък, който съм получавала.

— Много си лесна тогава — протегна ръка към ризата си той. — Ако ти харесва, има още хиляди като него.

— Хиляди ли?

— Точно така. Дай да те сплета. Толкова си красива, Мейра.

— И ти не си грозен. Всъщност кой знае — добави замислено тя. — Може само така да ми се струва. Тая светлина много лъже.

— Ах, ти! — засмя се Алън и дръпна леко плитката й.

Отвориха вратата на отделението и отвън нахлу студен въздух. Облякоха се бързо. Алън пръв се измъкна от уютното гнездо и подаде ръка на Мейра. Тя се изправи на крака, премигна и отбеляза:

— Изпитвам вина. Все едно, че съм направила нещо лошо.

— Мога да ти кажа и защо. Тук сме като в скривалище и ти се чувстваш като някое дете на тайно място, което върши нещо непозволено.

Усмихнаха се един на друг и се прегърнаха безмълвно. Устните им се сляха в бавна, нежна целувка. Разделиха се с неохота.

— По-добре да се връщаме, преди Майкъл да се притесни и да ни потърси — обади се накрая Мейра.

— Да — тръгна към вратата той, но неочаквано се закова на място. — По дяволите! Почти забравих. Трябва наистина да свършим една работа. Мислех по-късно да те помоля да ми помогнеш.

— Какво?

— Сутринта пропуснах да събера яйцата.

— Добре. Има и по-досадни работи от тая.

— Като например?

— Ами… например мразя да пълня коритата с ярма.

— Аз също — отвърна за нейна изненада той. — Но днес няма такава опасност. Само ще съберем яйцата.

Мейра го последва навън в мразовития следобед. Душата й преливаше от задоволство и любов и денят й се струваше окъпан в злато. Небето се простираше над главите им като безбрежно лазурно море, а слънцето милваше, с топлите си лъчи побелелите полета. Цялата прерия бе обляна в светлина, само тук-там в падините се виждаха тъмни сенки.

Влязоха в кокошарника. Вътре беше задушно и миришеше на плесен. Прашинки танцуваха в сноповете светлина, които се процеждаха през мръсните прозорци. Повечето кокошки се бяха сгушили една до друга на прътовете за спане, само няколко по-безстрашни още клечаха в дървените сандъци със сено, които служеха за гнезда.

Алън й подаде кацата. Знаеше, че й доставя удоволствие да взима топлите кафяви яйца от гнездата и да ги поставя внимателно в съда.

— Я виж колко много има днес! — възкликна тя. — Да не снасят повече за Коледа?

— По-скоро се стараят да се представят добре, та да избегнат злата участ да станат блюдо на коледната трапеза — пошегува се той.

Мейра обикаляше едно по едно гнездата сред смях и приказки. Изведнъж се закова на място.

— Това проклето животно пак е дежурно! — впери поглед тя в голяма червена кокошка, чиито жълти очички святкаха отмъстително и злобно.

— Хайде де! — присмя й се Алън. — Виж колко е безобидна.

— Да бе, да! А кой те кълве всеки път по китката, като се приближиш? — отговори горчиво тя.

Кокошката настръхна предизвикателно и издаде предупредителен крясък.

— Мейра, щом си се справила с Джейсън, срамота една кокошка да ти се опре!

— Прав си!

Затаи дъх и внезапно пъхна ръка под голямата птица. Кокошката изкудкудяка веднъж, дръпна се малко, после се настани кротко на мястото си и се втренчи в пространството.

Мейра погледна Алън със задоволство и подхвърли небрежно:

— Фасулска работа.

— Казах ли ти, че трябва повече самоувереност?

— Едно… две… — броеше яйцата под кокошката тя — … три… Алън! — погледна го с широко отворени очи. — Алън, тук има квадратно яйце! Кокошката е снесла квадратно яйце!

— Шегуваш ли се? — повдигна иронично вежди той и трапчинката засия на бузата му. — Нищо чудно тогава, че има зъл нрав, щом като снася квадратни яйца.

— Алън, не се шегувам. Наистина има… — бавно извади ръка и се вторачи в дланта си с изумление. Там се мъдреше малка квадратна кутийка, обвита със златен станиол.

— По дяволите! — погледна предмета Алън с дълбок интерес. — Я виж ти! Май наистина е снесла квадратно яйце.

— Алън… — Мейра извърна лице към него и сърцето й се разтуптя. — Алън?

— Толкова труд си е дало горкото животно да го снесе, поне го отвори и виж какво има вътре.

С разтреперани пръсти Мейра махна станиола и пред очите й се откри кафява кадифена кутийка. Отвори я със затаен дъх и онемя. Голям диамантен пръстен проблесна на тъмното кадифе. Слънчевите лъчи се пречупиха в скъпоценния камък и пламнаха като огън в сумрачното помещение.

— О! — задъхваше се от вълнение Мейра, въртеше кутийката на всички страни и гледаше със захлас цветовете, които горяха в камъка. — Божичко, колко е красив!

Алън протегна ръка, извади внимателно пръстена от кадифеното гнездо и й го сложи на лявата ръка.

— Обичам те, Мейра! — погледна я в очите той. — Искам да се оженя за теб.

— Алън…

— Недей, скъпа, моля те! — наведе се той и я целуна по устните. — Не днес. Просто остави пръстена на ръката си и кажи, че ме обичаш.

— Обичам те! Много те обичам! — тя се притисна в прегръдките му и зарови лице в гърдите му. Сърцето й преливаше от любов, в очите й бликнаха щастливи сълзи. Алън я държеше нежно в обятията си и я милваше на зимното слънце.