Марго Далтън
Неочаквана подкрепа (5)

Пета глава

Смаяна от неочакваната поява на Алън Уилямсън, младата жена седеше стъписана на пода.

— Всеки път, когато идвам, те намирам на земята — подхвърли шеговито мъжът.

Мейра не отговори. Още не можеше да се съвземе от изненадата. Днес Алън изглеждаше различно, ала бе по-прекрасен от всякога. Носеше кафяв костюм с вратовръзка на райета и излъскани официални обувки. С изключение на загрубелите мазолести ръце и бронзовия тен на лицето той приличаше на всеки друг млад бизнесмен, тръгнал на делови обяд с клиенти.

— Имам среща с банкера — обясни той и посочи дрехите си. — Трябва да направя добро впечатление. Да ви помогна, госпожице Стийн?

Той протегна ръка с лукава усмивка. Мейра се изправи на крака и гордо пренебрегна предложената помощ.

Докато учителката обличаше децата и ги изпращаше до вратата, Алън прекоси стаята и се облегна на прозореца. Майкъл го последва, като му разказваше оживено за сутрешните занимания. Баща му го слушаше, ала погледът му бе прикован в стройната, грациозна фигура на Мейра.

Тя бе с бледорозова кадифена рокля, която плътно прилепваше по тялото й и очертаваше закръглените й бедра и гърди. Буйната й коса както винаги бе сплетена.

Най-сетне, когато и последното дете напусна класната стая, тя се обърна и погледна Алън.

— И без друго бях в града — обясни той. — Та реших да мина и да взема тия двамата. Не съм сигурен, че шофьорът е останал очарован от необичайния пътник — посочи той кутията на Блеки, която Майкъл държеше внимателно близо до гърдите си.

Мейра кимна, като се чудеше какво да каже.

— И тъй като съм тук — продължи Алън небрежно, — и тъй като е време за ядене, реших да те поканя на обяд.

— О, господин Уилямсън! Съжалявам, но трябва да…

— Наричай ме Алън — прекъсна я твърдо той. — И без откази, моля! Днес имам повод и искам да го отпразнуваме. Изплатих един от заемите и получих нов кредит.

— С удоволствие бих дошла, господин Уилямсън… Алън, но наистина… — тя се помъчи да измисли някаква неотложна задача за обедната почивка.

— Моля ви, госпожице Стийн! — обади се срамежливо Майкъл. В очите му се четеше настойчива молба. — Елате с нас! Толкова ще е весело!

Младата жена го погледна разколебано.

Какво пък толкова, помисли тя. Та това е само един обяд. Освен това важно е да се държа приятелски с Майкъл тъкмо когато започна да се отпуска…

— Добре — съгласи се накрая Мейра. — Приемам.

 

 

Големият зелен камион на Алън ги чакаше до тротоара пред училището. Беше безупречно чист, а във вътрешността му се носеше едва доловима приятна миризма на сено и добитък.

Спряха пред един италиански ресторант и влязоха вътре. Алън сложи приятелски ръка на рамото й, докато си пробиваха път в препълнения салон, и Мейра с удивление забеляза, че много млади жени в заведението я гледаха с искрена завист. Нищо чудно, отбеляза тя на ум. С красивите черти и внушителната си фигура Алън беше изключително привлекателен мъж.

Намериха свободно сепаре и Майкъл се настани до баща си. Цялото му лице сияеше от радост. Обядът премина сред веселие и смях. Мейра почти не усети как се изтърколи един час и както преди остана изненадана колко спокойна и непосредствена се чувствува в компанията на Алън. Той сякаш четеше мислите й, а шегите и необичайното му чувство за хумор я удивляваха и забавляваха. Истински съжаляваше, когато дойде сметката и Алън затършува из джобовете си за портфейла.

— Ще ходя в зоологическата градина — похвали се Майкъл, а лицето му грееше от оживление.

— Така ли? Кога? — попита Мейра.

— Днес следобед. Татко ми обеща.

Алън я погледна красноречиво и рече:

— Дете! Какво да го правиш! Нищо не забравя.

— Защо, татко? — разтревожи се момчето. — Нали каза, че ще ходим този следобед?

— Спокойно, Майк. Помня, че ти обещах — той отново се усмихна на Мейра. — Горкото дете почти не излиза никъде, защото винаги съм много зает да го изведа, и все си играе сам вкъщи. Та реших поне веднъж да му направя подарък.

Мейра се усмихна в отговор и сетне погледна Майкъл.

— Мислиш ли, че Блеки ще се чувства добре, докато се разхождате в зоологическата градина, Майкъл? — попита тя.

— Донесох му малко мляко — отвърна вместо него Алън. — Ще паркирам камиона на сянка, пък то и без това не е много топло днес.

Майкъл подскочи от радост и се обърна към Мейра.

— А вие обичате ли да ходите в зоологическата градина?

— Много. Още от малка — отговори тя и хвана Майкъл за ръка.

Последваха Алън към изхода на ресторанта и изчакаха наблизо, докато плати сметката.

— Кое е любимото ви животно? — заинтересува се детето.

— Пингвинът — рече тя след кратък размисъл.

Алън им отвори врата с усмивка и всички излязоха на ясното октомврийско слънце.

— Ех, как ми се иска да дойдете с нас! — възкликна момчето с копнеж.

— О, Майкъл, би било чудесно, нали? — развълнува се Мейра.

— Наистина прекрасна идея — отбеляза Алън. — Не можеш ли да се измъкнеш за един следобед и да дойдеш с нас?

Тя го погледна изненадано.

— Какво има, Мейра? — учуди се той. После със странното си умение да чете мислите й добави: — Ти май днес си свободна, нали?

— Всъщност да — призна младата жена. — Бях забравила, преди да ми напомниш. Един следобед в месеца Джеф трябва сам да организира и проведе занятията. Преподавателят му от университета идва да го наблюдава, а аз не съм задължена да присъствувам. Смятах да прекарам останалата част от деня в учителската стая и да пиша планове за уроци.

Майкъл я гледаше с широко отворени очи, а Алън се усмихваше.

— Нали няма да имаш проблеми, ако отсъстваш от училище? — попита мъжът.

Мейра се замисли за миг и сетне му се усмихна. В очите й проблясваха игриви пламъчета.

— Не, ако кажа, че съм ходила до зоологическата градина, за да уговоря с ръководството посещение с учебна цел. И без това отдавна смятах да го направя, особено откакто Джеф ми помага.

— Е, госпожице Стийн — Алън отвори вратата на камиона с вежлив поклон, — мисля, че точно сега е моментът за това.

— Да, господин Уилямсън — отговори сериозно и тържествено тя. — Вие сте напълно прав.

 

 

Алън и Мейра вървяха един до друг по криволичещата пътека към водните басейни. Младият мъж отдавна бе свалил вратовръзката, ризата му бе широко разкопчана на врата, а сакото му висеше небрежно преметнато на едното рамо. До него Мейра крачеше с голям книжен плик пуканки, целият на мазни петна. Майкъл тичаше напред с голям балон във формата на мечка. По лицето му личаха следи от шоколад и кетчуп.

От време на време Алън протягаше ръка към книжния плик в чантата на Мейра и си вземаше пуканки.

— Хей! — възмути се Мейра. — Я стига! Нали изяде твоите!

— Моите бяха в по-малък плик — възрази той.

— Не е вярно! Беше колкото моя. Но ако не можеш да проявиш малко усилие на волята, то е друг въпрос…

Той обърна глава към нея и я погледна. Тя се смееше. В очите й бликаше щастие. Бузите й бяха порозовели като роклята й. Непослушни кичури коса бяха изскочили от плитката и се развяваха около главата й като златен ореол на лъчите на слънцето.

— О, Мейра — промълви той. — Не можеш да си представиш само какви усилия на волята проявявам в този момент…

Погледите им се срещнаха. Мейра вдигна глава, устните й леко се отвориха. Лицето й бе открито и нежно. Взираха се един в друг сякаш един безкраен миг, сетне Мейра бързо извърна очи настрани.

— Майкъл — извика тя и затършува в чантата си за книжна салфетка. — Ела тук да те избърша.

Спря се да намокри салфетката на една чешмичка покрай пътеката. Малкото момче се втурна към тях, застана мирно пред Мейра и послушно подаде лице. Младата жена го избърса, оправи косата му с ръка и се наведе да го целуне по бузата.

— Това е най-хубавият ден в целия ми живот — каза детето и отново се втурна по пътеката с балона в ръка.

Мейра гледаше малката му фигурка. Внезапно в гърлото й заседна буца, а очите й се наляха със сълзи.

— О, Алън! — промърмори тя. — Погледни го само…

Алън обви ръка около раменете й и я притегли към себе си.

— Знам какво имаш предвид — рече дрезгаво той.

Мейра стоеше безмълвно в прегръдките му, разтреперана от допира на силното му тяло. Заля я топла вълна на неизмеримо щастие. В гърдите й се надигна дълбоко настойчиво желание и краката й се подкосиха. Никога не бе изпитвала такива чувства. Дори и с Дейвид. За първи път срещаше мъж, който й въздействаше по подобен начин.

Погледна го отново.

Той се взираше в нея, очите му бяха сериозни и настойчиви. Сведе лице към нейното и устните й се разтвориха в очакване на целувката му…

— Хайде! — извика Майкъл и се затича към тях. — По-бързо! Тук има пингвини, които се пускат по пързалка!

Мейра и Алън смутено се отдръпнаха един от друг и последваха момчето по пътеката.

— Проклети пингвини! — промърмори Алън.

Младата жена се засмя и ускори крачка да настигне Майкъл.

Накрая следобедът свърши и те се насочиха с неохота към училището. Майкъл дремеше в скута на Мейра, изморен от вълненията през деня, а двамата възрастни си говореха непринудено за обикновени неща от ежедневието.

Като спря до тротоара пред гимназията „Карлтън“, Алън чевръсто скочи да отвори вратата на Мейра и й помогна да слезе.

— Довиждане, Майкъл! — извика тя. — До утре! Чао, Блеки!

Алън я изпрати до входната врата, спря се в началото на коридора и се обърна към нея.

— Благодаря ти за всичко, Алън! — рече тя. — Прекарах чудесно!

— Мога ли да ти се обадя тази седмица?

Мейра го погледна разтревожено и побърза да каже:

— Не. Моля те не ме търси.

Той се взираше мълчаливо в нея.

— Заради баба — промърмори неловко младата жена. — Много се разстройва, когато…

— Значи какво излиза? Че нямаш собствен живот, така ли? Не можеш да излизаш с мъж, защото на баба ти не й харесва?

— Не, не е съвсем така — почервеня тя. — Разбира се, че имам собствен живот. Та аз съм вече на тридесет години! Просто не искам… — тя замълча, като се опитваше да намери най-подходящите думи. Сетне вдигна лице и го погледна в очите. — Не можеш дори да си представиш в какво положение се намирам. Обичам баба, ала понякога тя се държи отвратително. Изпада в ужас при мисълта, че мога да се обвържа с някой, или дори че излизам с мъж. Толкова се страхува, че ще я напусна и ще я оставя сама, че… — Мейра се поколеба.

— Никой не те кара да пренебрегваш задълженията си, Мейра — възрази спокойно мъжът. — Знам много добре какво значи да носиш отговорност за някой, но не виждам защо това трябва да ти пречи да водиш нормален живот.

— Виж какво — рече Мейра, подразнена от невъзмутимия му тон и правотата на думите му. — Това че не искам да ме търсиш вкъщи, не означава, че не водя нормален живот. Ще правя, каквото си искам.

— Чудесно! Ела на гости във фермата тогава. Преди две седмици обеща, че ще дойдеш и още не си изпълнила обещанието си.

Гневът й се стопи така бързо, както бе дошъл. Тя го погледна, а в очите й се четеше молба.

— Не ме насилвай, Алън! Моля те! Не знаеш колко ми е тежко!

— Представям си. Затова ти казвам, че ако не дойдеш, ще се обадя у вас. Пък ако и това не подействува, ще дойда лично да си поговоря с баба ти.

Мейра потрепери от ужас, като си представи конфузното положение, в което щяха да изпаднат всички при една такава среща. Тя се вторачи уплашено в него и прошепна:

— Алън, моля те!

— Ще го направя, Мейра — отсече безмилостно той. — Ако не дойдеш, аз ще дойда у вас.

Мейра се взираше с невиждащ поглед в гърдите му. В главата й цареше хаос от мисли и чувства.

— Говоря съвсем сериозно — повтори мъжът.

— Добре — предаде се тя. — Ще дойда.

— Този уикенд — настоя Алън.

— Добре — съгласи се безпомощно младата жена.

— Чудесно! Можеш ли да яздиш?

— Кон ли? — стрелна го с очи изненадано тя.

— Да, кон — усмихна се Алън.

— Ами… да. Една от приятелките ми в колежа ходеше често да язди извън града и аз се запалих покрай нея.

— Много добре. Ела тогава рано сутринта в неделя. Да речем около осем, става ли?

— Май нямам друг избор — усмихна се мрачно Мейра. — Ти ме притисна до стената.

— Ще събираме добитъка в общинското пасбище — продължи Алън, без да обръща внимание на забележката й. — Ще яздим през целия ден. Сигурен съм, че ще ти хареса.

— Вероятно — съгласи се машинално тя. Все още се удивляваше колко хитро и безсрамно Алън я бе принудил да приеме и се ядосваше, че не може да направи нищо.

— Това исках да чуя — усмихна се весело мъжът. — Значи неделя сутрин. Довиждане, Мейра!

Тя кимна, без да продума.

Алън протегна ръка, нежно я докосна по бузата и я погледна право в очите. Сетне сведе глава и я целуна по устните — дълга, страстна, настойчива целувка.

— До неделя — промърмори той с пресипнал от вълнение глас. — Горя от нетърпение да дойде този миг.

Погледна я още веднъж, усмихна се и закрачи бързо по коридора към изхода.

Мейра стоеше с ръка на бузата и наблюдаваше отдалечаващата се фигура на мъжа с разтуптяно сърце.

 

 

Целия следващ ден Мейра изпълняваше механично задълженията си, а мислите й бяха насочени към Алън Уилямсън. Част от нея негодуваше и се съпротивляваше срещу властния и безцеремонен начин, по който Алън бе влязъл в живота й и се разпореждаше с него, ала в същото време една друга, дълго потискана страна от личността й се радваше и ликуваше: Неделя… Неделя… Неделя… Ту се усмихваше без причина, ту лицето й помръкваше.

Сутринта Джеф отсъстваше, защото имаше изпит по английски, ала следобед за щастие дойде да й помага. Младежът веднага забеляза странното й поведение, хвърли й няколко любопитни погледа и се опита да научи нещо, ала тя не му обръщаше внимание и упорито мълчеше. Накрая той се отказа и се съсредоточи върху работата с децата.

— Нещо става. Сигурен съм — промърмори той, докато извеждаше децата на двора. — Все едно, рано или късно ще ми кажеш. Няма да те оставя на мира.

Мейра само се усмихна.

Изчака, докато Джеф организира децата в игра и се запъти към класната стая на Джо. Отвътре долиташе врява и Мейра почука няколко пъти, преди да й отворят.

Накрая се появи самата Джо с дълга шарена роба и тюрбан на огненочервените й къдри.

— Страхотна си! — усмихна се Мейра. — Изглеждаш много екзотично.

На лицето на Джо грейна лъчезарна усмивка и тя потупа приятелски Мейра по рамото.

Шумът в класната стая се усили, чу се тропот и стържене по пода. Джо се обърна и извика:

— Казах ви да вдигнете чиновете, а не да ги влачите по пода — извърна отново лице към Мейра и обясни: — Разчистваме място за сцена. Днес имаме час по импровизация. Учениците са написали сценариите на етюдите. Искаш ли да погледаш малко?

— Не мога, Джо — отвърна тя с искрено съжаление. — С удоволствие бих останала, но трябва да се връщам при децата. След малко ще имаме час по рисуване. Дойдох само да те помоля нещо.

Нещо в изражението й впечатли Джо. Тя извика „Тихо!“ в класната стая, излезе в коридора и затвори плътно вратата след себе си.

— Какво? — попита тя с любопитство.

— Искам да изляза в неделя, но не мога да призная на баба къде отивам. Съгласна ли си да кажа, че съм с теб?

Джо се вгледа замислено в лицето на приятелката си и накрая рече:

— Мейра, не ти ли мина времето за тия номера? Защо просто не й кажеш истината?

— Ти поне я познаваш. Всеки повтаря: „Не се примирявай с това. Не я оставяй да ти съсипе живота…“ Но какво мога да направя, за Бога? Имам ли някакъв избор?

— Прави каквото искаш, но според мен по-добре да й кажеш. Трябва да свикне. Пък ако не й хареса, ще го преглътне.

— Лесно е да се каже — поклати глава отчаяно младата жена. — Не съм дете и не ме е страх, Джо. Но действително мисля, че на този етап, ако баба остане сама или е принудена да живее с непознати, дори само ако почувствува, че има опасност да се случи подобно нещо, или ще полудее, или ще направи опит за самоубийство. Ако върша, каквото искам, как ще понеса последиците, без да се чувствувам виновна до края на живота си?

— Господи! — промърмори Джо и на лицето й се изписа състрадание. — Наистина си в капан. Трябваше да заминеш с Дейвид, когато все още имаше шанс да се измъкнеш.

Мейра я погледна, но не отговори.

— Всъщност, май по-добре, че остана, защото нямаше смисъл да замениш един капан с друг. Дейвид беше същата стока като баба ти.

Двете жени потънаха в мълчание.

— По кое време в неделя? — обади се накрая Джо.

— През целия ден. От сутринта до вечерта.

— Добре — рече Джо. Ненапразно бе преподавала импровизация толкова години. — Кажи й, че организирам парти за почистване на басейна. Спомени, че повечето колеги ще дойдат и че не може да те търси по телефона, защото номерът не фигурира в указателя.

— Парти за почистване на басейна?! — попита тя с недоумение.

— Естествено — усмихна се невъзмутимо Джо. — Всички известни хора организират такива събирания. В един хубав есенен ден каниш дузина приятели и им даваш метли и четки за почистване. После подреждаш маса с питиета и закуски и ги оставяш да се забавляват. Хем ти вършат черната работа, хем си прекарват весело уикенда.

— Наистина ли смяташ го направиш? — попита Мейра.

— Ами! Какво говориш! Измислих го, защото ще прозвучи убедително пред баба ти.

— Благодаря, Джо — засмя се Мейра и прегърна високата жена.

— Целия ден, а? — погледна Джо сияещото лице на приятелката си. — Предполагам, че ще излизаш с оня привлекателен субект, с който беше вчера.

— Откъде, по дяволите, знаеш?

— Останах след часовете в учителската стая да проверя отсъствията и те видях, като се върна с онзи голям зелен камион — Джо сложи ръка на гърдите си и въздъхна театрално: — О, Боже! За такъв мъж съм готова да лъжа, да мамя, да крада… дори да убивам — неочаквано тя се усмихна нежно на Мейра и отново отвори вратата на класната стая. — Забавлявай се, скъпа! Господ ми е свидетел, че го заслужаваш.

Мейра понечи да отговори, ала от отворената врата се разнесе невъобразим шум. Джо влезе решително в стаята и за миг въдвори ред, а Мейра се отдалечи с бърза крачка по коридора.

 

 

Най-сетне следобедът свърши и Мейра изпрати децата по домовете. После седна на бюрото да поработи. Джеф излезе за малко навън и не след дълго се появи отново с цветна ролка хартия в ръка.

— Какво е това? — попита Мейра.

— Тапет. Намерих го в килера на апартамента. Розов на златни точки. Предишните наематели явно са си падали по такива безвкусици.

— Аха. Какво смяташ да правиш с него?

— Ще облепя къщичката на куклите — отвърна тържествено Джеф.

— О, Джеф! — възкликна изненадано тя. — Но това е ужасно пипкава работа! Наистина ли искаш да го направиш?

— Разбира се — отвърна невъзмутимо той, премести къщичката на бюрото и взе ножица и лепило. — Обичам пипкави работи, а в момента уча детски неврози и имам нужда да си почина.

— Как мина изпитът по английски? — Мейра наблюдаваше как Джеф сръчно отмерваше и изрязваше малки парченца тапет.

— Горе-долу. На две места не можах да определя поетичната стъпка — той хвърли поглед към Мейра. — Знаеш ли, че почти всички стихотворения в английската литература са в анапест?

— Сериозно? — попита нехайно Мейра. — Каква ценна информация! Между другото — добави тя, като гледаше разноцветните изрезки, — този тапет не е чак толкова лош.

— Днес май сме в добро настроение, а? — засмя се Джеф. — Човек трябва да е малко мръднал, за да харесва този боклук.

— Не съм казала, че ми харесва — възпротиви се Мейра. — Просто… — тя замълча, сепната от изненадата, която се изписа върху красивото лице на Джеф.

Мейра проследи погледа му и забеляза Лиза. Момичето стоеше срамежливо на вратата по бели панталони и широк розов пуловер.

— О! — възкликна учителката. — Лиза, съвсем забравих, че днес трябваше да дойдеш. Радвам се да те видя.

Лиза влезе нерешително в стаята.

— Мога да намина и друг път, ако сте заета — промълви девойката.

— Не, не съм заета. Просто си говорехме. Джеф…

— Да — рече той. — В действителност тъкмо си тръгвах. Здравей, Лиза. Аз съм Джеф. Приятно ми е — добави той, събра изрезките от тапета и прибра къщичката за кукли.

— Здравей, Джеф. Не искам да те притеснявам.

— Няма проблем. И без това имам лекция от пет.

Лиза се приближи да разгледа миниатюрната къщичка и Мейра забеляза с тайно задоволство напрежението на Джеф, когато красивото момиче застана близо до него.

— Чудесна е! — отбеляза Лиза и докосна стената на мъничката всекидневна. — Значи на това ви учат в университета?

— Изобщо не мисли, че е лесно — заяви сериозно Джеф. — Много колеги въобще не могат да го направят.

Лиза се засмя и двамата младежи за миг застанаха до прозореца.

— Е, по-добре да вървя — рече накрая Джеф. — До вторник — спря се до вратата той и погледна Мейра. После се обърна към Лиза и каза: — Довиждане, Лиза. Отбий се някой ден. Ще ми бъде приятно да си поговорим.

Той си тръгна и двете се загледаха след него.

— Страхотен е — рече Мейра. — Умее да се занимава с децата и те много го обичат.

— Чувам разни неща за него още от началото на учебната година. Момичетата все разправят колко бил красив, каква страхотна кола имал, от какво богато семейство бил и така нататък… Мислех си, че е надут и че не може да се говори с него.

— Напротив, държи се съвсем естествено и приятелски.

Двете замълчаха за миг.

— Мисля, че те харесва — добави Мейра.

Лиза отново я погледна с онова изражение на безкрайна болка, което бе потресло младата жена до дъното на душата.

— Какво има, Лиза? Случило ли се е нещо? — попита меко учителката.

Лиза седна на един стол и взе в скута си парцалена кукла от рафта на играчките.

Мейра мълчаливо я наблюдаваше и чакаше момичето да заговори, докато Лиза свиваше и кръстосваше меките ръце на куклата.

Накрая девойката се обърна към нея. В очите й бликаше отчаяна молба.

— Имам нужда да поговоря с някой, а вие сте единственият човек, който ще ме разбере.

— Благодаря за доверието, Лиза. Ще се радвам да ти помогна.

— Вече никой не може да ми помогне! — тя отново замълча. После се съвзе с видимо усилие, пое дълбоко дъх и погледна Мейра. — Бременна съм.