Марго Далтън
Неочаквана подкрепа (10)

Десета глава

Навън вилнееше буря. Снегът се блъскаше яростно в стъклата и затрупваше пътя. Силният вятър вдигаше големи бели облаци пред камиона и шосето почти не се виждаше в снежната виелица. Хванал здраво волана, Алън караше внимателно и се взираше с усилие през заледеното стъкло. Гледаше да се придържа към бялата линия в средата на магистралата за по-голяма сигурност.

Излезе от града и инстинктивно пое по пътя към фермата, като търсеше познати предмети да се ориентира в непрогледната тъма и снежната стихия. От време на време извръщаше глава към Мейра, която седеше до него, безмълвна и напрегната.

Накрая спря в една отбивка, обърна се към Мейра и я пое в прегръдките си. Тя се сгуши с благодарност до гърдите му и почувства сигурност и топлина от властното му мъжко присъствие.

— Мейра? — прошепна той.

— Да?

— Добре ли си, скъпа?

— Божичко, Алън, тя беше отвратителна! Не съм и подозирала, че е способна на подобна мерзост. Толкова съжалявам!

— Да. Тя действително е в състояние да довърши човек — усмихна се мрачно той. — Как от всички възможни теми избра точно тази, с която да ме нарани и да ми причини болка! — замълча за миг и накрая прошепна на ухото й: — Мейра, винаги съм изпитвал вина за онзи парапет.

— Алън, станало е нещастен случай! Вече всичко е минало. Няма нищо общо с нас — размърда се притеснено в ръцете му. — Чувствам се ужасно, че Агнес се държа толкова лошо и ти бе принуден да я изтърпиш само заради мен.

— Чуй ме, Мейра. Не се засегнах чак толкова много. Реших да си тръгна, защото видях, че положението е безнадеждно, а не исках да й позволя да ме докара до състояние, в което да кажа нещо наистина ужасно. Нямаш абсолютно никаква вина за случилото се. В края на краищата идеята за посещението бе моя, нали? Ти се опита да ме предупредиш, но аз като последния самонадеян глупак си помислих, че мога да я спечеля, ако ми се удаде възможност. Не те коря за нищо, скъпа! — той я погледна. Младата жена бе заровила глава в гърдите му и косата й блестеше на неясната светлина в камиона. — Слушаш ли, Мейра?

Тя вдигна очи и кимна. На бледото й лице още се четеше болка.

— Исках само да ти кажа, че не виня и нея. Тя не е чудовище, Мейра, а една тъжна и самотна старица, която се страхува да не те изгуби и се опитва всячески да те задържи. Знам, че методите й са ужасни, но не мога да я мразя за това. Бог ми е свидетел, че ако бях на нейно място и съществуваше и най-малка вероятност някой да те отнеме, щях да се боря със зъби и нокти. Тя се намира в безизходица и отчаяно се мъчи да запази единствения човек, когото обича. Такъв е животът, Мейра.

При тези думи страховете, тревогите и отчаянието, които се бяха натрупали в душата й през изминалите месеци, се отприщиха и сълзите й рукнаха. Алън я милваше по гърба и й нашепваше утешителни слова.

Постепенно Мейра се успокои, утихна в обятията му, като от време на време леко потреперваше! Алън потърси в джоба си салфетка и нежно избърса лицето й, сякаш беше на годините на Майкъл.

— По-добре ли си?

— Страхувам се, че те намокрих — кимна тя и се усмихна смутено. — Извинявай, Алън. Обикновено не правя такива неща.

— Крайно време беше — отвърна той със задоволство. — Имаше нужда да си поплачеш. Дълго време си потискала напрежението и нещастието, Мейра.

— Прав си. Наистина се чувствам по-добре — обърна се към него и се усмихна — искрена, лъчезарна усмивка. Изглеждаше по-свободна й щастлива от всякога. — Всъщност чувствам се прекрасно.

— Браво! — целуна я топло, изправи се в седалката, посегна към ключа и й хвърли въпросителен поглед. — А сега?

— Какво имаш пред вид?

— Накъде отиваме? Искаш ли да те закарам обратно вкъщи да поговориш с нея или все още държиш да спиш у Джо?

— Искам да дойда с теб у вас — заяви Мейра без колебание.

Той я погледна и замълча изненадано.

— Ако нямаш нищо против, разбира се — добави тя и го стрелна смутено с очи.

— Ако отидем във фермата — изучаваше внимателно лицето й той, — няма да можем да се върнем през нощта. Агнес ще бъде сама, а знаеш, че се страхува. Готова ли си въпреки това да дойдеш?

— Да. Виж какво — намръщи се тя, като грижливо подбираше думите си. — Хората трябва да отговарят за постъпките си. Наистина обичам баба и винаги ще се грижа за нея — тя се обърна към него. Очите й бяха искрени. Той кимна в знак на разбиране. Мейра се втренчи в стъклото и продължи: — Но тя не може повече да се държи както досега. Никой няма право да бъде толкова лош и да живее безнаказано. Агнес трябва да научи по някакъв начин, че не може да постига своето с грубости и сцени и че трябва да бъде мила и добра, ако иска и хората да са такива с нея. Досега постъпвах глупаво, като й позволявах да ме изнудва и да ме командва както си иска, защото се страхувах да не се нарани или да не й стане лошо в мое отсъствие.

— Мейра — предупреди я меко той, — тази опасност все още съществува. Трябва да бъдеш подготвена за това, скъпа. Тя може да не си е направила изводи толкова бързо. Имаш ли сили да се изправиш лице в лице с всичко, което може да се случи?

— Трябва, Алън — вдигна рамене тя. Лицето й бе студено и сдържано. — Иначе цял живот ще ме разиграва. Ако отстъпя сега, следващия път ще опита отново. Измъчва ме мисълта, че ще бъде сама и ще страда, но въпреки това няма да се върна.

— Добре — рече той след кратък размисъл. — Не съм убеден, че утре сутринта ще разсъждаваш по същия начин, но приемам решението ти. Тази вечер Майк го няма, така че можеш да спиш в леглото му.

— Алън, в тази студена, бурна нощ… и след всичко, което се случи… Чувствам се толкова… — замълча, докато търсеше най-подходящите думи. Накрая го погледна в очите и рече прямо: — Не искам да спя сама.

Той се вторачи в нея. Лицето му се виждаше едва-едва на смътната светлина от контролното табло.

— Мейра — прошепна дрезгаво Алън, — сигурна ли си, скъпа? Не искаш ли да изчакаме още малко?

— Какво е това колебание и нерешителност! — възкликна тя, привидно възмутена. — След всичките ти намеци мислех, че ще подскочиш от радост при предложението ми.

— Намеците са едно — взе я в прегръдките си той и се засмя пресипнало, — а да ти се сбъднат мечтите — съвсем друго.

Мейра се усмихна и го целуна до врата. Той повдигна брадичката й и я погледна в очите.

— Надявам се, че не се шегуваш, малката. Иска ми се да вярвам, че няма да се забавляваш с мен само една нощ и на другия ден да ме изриташ като мръсно куче. Аз съм почтен човек, имай го пред вид.

— Не се шегувам, Алън — прошепна тя и се усмихна. — Наистина не се шегувам.

Той кимна, включи на скорост, запали камиона и подкара бавно в снежната вихрушка. Щастлива и доволна, Мейра се настани близо до него и сложи ръка върху здравото му мускулесто бедро. Навън бурята беснееше и покриваше всичко с дебела пухкава пелена.

 

 

Малката ферма беше светла и топла, като самотен остров в огромно развълнувано море. Изтръскаха снега от ботушите си, запалиха буен огън в печката и се настаниха наблизо да се сгреят и изсушат.

Сетне сред весели шеги и смях свариха какао, направиха пуканки и ги отнесоха във всекидневната. Отново седнаха до огъня. Скоро стана горещо и свалиха пуловерите. Алън затъмни стаята. Всичко се обагри в оранжевочервеното сияние на високите пламъци. По тавана и стените заиграха причудливи сенки.

Той хвърли няколко големи меки възглавници върху губера пред печката и се изтегна с удоволствие, като привлече Мейра до себе си. Тя скръсти крака, облегна се на хълбока му и се загледа в пращящия огън. Двамата отпиваха от топлото сладко какао и хрупаха пуканки.

— Знаеш ли, много обичам огъня — сподели замечтано тя. — Вечер, когато баба си легне, паля камината, сядам пред нея, гледам огъня и мисля с часове.

— За какво? — погали я той.

— Повечето време за теб — призна Мейра. — Напоследък имаше нощи, когато толкова много те желаех, че бях готова да дам всичко, за да си до мен.

Той се засмя, премести празните чаши и купата с пуканки настрани и нежно я дръпна за плитката.

— Значи така, а? И какво смяташе да правиш с мен, ако не е тайна?

— О, най-различни неща. Не можеш да си представиш как се развихря въображението на човек в зимна вечер пред огъня. Алън — възкликна тя с неочаквана тревога, — какво правиш?

— Спокойно! Искам да пусна косата ти да видя как ще изглежда.

Мейра затвори очи и се остави с наслада в ръцете му. Алън разплете внимателно плитката. Косата й се разпиля върху раменете и се спусна по гърба й като златисточервен водопад.

— Божичко, Мейра… — промълви той с разтреперан глас. Изправи се, привлече я към себе си и зарови лице в благоуханните й къдрици. Сетне се отдръпна, погледна я в очите и рече простичко: — Обичам те!

— И аз те обичам, Алън — прошепна тя. — Много!

Без да откъсва взор от сивите й очи, той посегна към ризата й, бавно я разкопча и я свали полека от раменете й. Сведе глава към шията й и я обсипа с целувки.

С връхчетата на пръстите си помилва голата й плът. Мейра потрепери. Алън нежно смъкна сутиена й и под дантелените чашки се откриха стегнатите й гърди. Докосна зърната й и те се втвърдиха от възбуждащия допир. Тя безмълвно се взря в очите му и жадно се нахвърли върху устните му.

Какво блаженство, помисли Мейра, Най-сетне можеше да му се отдаде на воля, след като толкова дълго бе потискала желанието си. Ала тази нощ бяха заедно и нищо не можеше да ги раздели.

Алън се подпря на лакът и плъзна поглед по съвършените й форми, позлатени от светлината на огъня.

— Каква красота! — промълви той. — Каква красота!

Наведе се и целуна първо едната й гърда, после другата, като прокара леко език по зърната й.

Тя простена от удоволствие. Сетне я повали на възглавниците, разкопча джинсите й и ги издърпа нетърпеливо надолу заедно с бикините.

През цялото време, докато милваше изящните очертания на тялото й, той шепнеше колко е красива, колко я обожава и желае.

Окъпана в червените отблясъци на огъня, Мейра лежеше на меката постелка и го гледаше. Навън бурята виеше и стенеше около стрехите на къщата и тяхното малко осветено пространство беше като свещен храм, светилище на топлина, любов и сигурност сред яростта на нощта. Всичко изгуби значение и престана да съществува. Остана само мига и жаждата да бъде в прегръдките му, поривът да се слее с тялото му в едно цяло, да разтвори личността си в неговата. Нашепваше му мили слова, откликваше насърчително на ласките му. Нежностите я изпълваха с копнеж и неудовлетвореност, всяка фибра от тялото й потръпваше при най-лекото му докосване. Алън се изправи да се съблече и тя го проследи с поглед:

— Алън, толкова си красив! — промърмори Мейра. — Скъпи… Такъв хубав мъж…

Релефните мускули на ръцете и гърдите му се издуваха и подскачаха под бронзовата му кожа, а гъстият къдрав мъх на гърдите му беше позлатен на светлината на огъня. Изглеждаше като статуя, божествено същество, изваяно от благороден метал.

Цялото му тяло издаваше възбудата и желанието му. Мейра протегна ръце към него, изгаряше от копнеж да се слее с Алън. Ала той не искаше да бърза. Легна до нея и я привлече към себе си. Пръстите му потънаха в меката й кадифена плът. Обсипа с целувки лицето, гърдите, корема й. Сетне устните му се устремиха надолу и оставиха гореща следа от изящни целувки. С необикновен плам и забрава тя се остави напълно във властта му, докато тялото й се разтвори като роза.

Тогава най-сетне той проникна в нея и по тялото й се разля необикновено задоволство и щастие. Заедно те се отдадоха на неукротимото огнено усещане. Светът престана да съществува, само телата им се люлееха със сладък нежен ритъм в хармония с вечността. Стари колкото света вълни се надигаха и бушуваха в тях и ги носеха към брега на върховния екстаз. Най-сетне достигнаха до шеметните висини на насладата. Изтощени и замаяни, те лежаха преплетени в дълбока интимна прегръдка, целуваха се нежно и си шепнеха в мрака, докато сенките по тавана и стените потрепваха и танцуваха, а навън зад заскрежените прозорци вятърът виеше зловещо.

 

 

Мейра се събуди преди зазоряване и изпита неопределимо странно усещане.

От тишината е, осъзна неочаквано тя. Тук е толкова тихо.

Лежеше в топлото легло и се наслаждаваше на странното спокойствие. Нямаше ги обичайните шумове на града, с които бе свикнала — лаят на кучетата, клаксоните, бръмченето на колите и монотонното бучене на големия град, който се събужда след дълга зимна нощ. Навън бурята се бе укротила и сякаш целият свят бе неподвижен и притихнал под дебелата снежна пелена. Единствено равномерното дишане на Алън нарушаваше покоя и безмълвието.

Мейра извърна очи към него й се усмихна с умиление. Профилът му се очертаваше на неясната светлина от прозореца. Лицето му имаше младежко, уязвимо изражение. Неочаквано спомените от предишната нощ нахлуха в съзнанието и по тялото й преминаха сладостни тръпки. Втренчила поглед в тавана, тя се усмихна. Протегна се с удоволствие в леглото и плъзна ръце по топлото си тяло, като се сети за нежните милувки на Алън.

— Я да видим кой шава и не ме оставя да спя? — долетя внезапно гласът му.

— Извинявай, не исках да те събудя.

Той се засмя и я привлече към себе си.

— О, Господи — промърмори тя, като се допря до слабините му и усети възбудата му. — Не мога повече! Кой път е този?

— Откъде да знам. Освен това ти си виновна, защото ме събуди.

— Ще останеш без сили, ако караш с това темпо — възрази тя с усмивка. Измъкна се от обятията му и седна на леглото до него. Косата й се спускаше по голите й рамене. — Ще залинееш и ще умреш от слабост и изтощение.

— Какъв по-прекрасен край от този? Смърт от любов — протегна ръка той и я погали по гърдите. — Легни тук. Искам да си поговорим.

Тя се засмя и се сгуши до него под завивките. Двамата отново потънаха в сладост и забрава.

Когато пак се събуди, леглото до нея беше празно. Някъде в къщата светеше лампа, по радиото се носеше позната мелодия и Алън пригласяше с плътния си баритон на музиката. Мейра лежеше в леглото и се чувстваше неизмерно щастлива.

Алън се появи на вратата, облечен с работни дрехи и дебели вълнени чорапи. Носеше чаша горещо кафе.

— Добро утро, скъпа — поздрави я той, седна на леглото до нея и й подаде кафето. — Как си?

— Не знам — усмихна се мързеливо тя. — Защо не ме докоснеш да видиш?

— Ах, колко си безсрамна! Мама все ме предупреждаваше да внимавам с жените, пък аз на каква да попадна!

— Студен си — докосна го по бузата Мейра.

— Как иначе. Навън е минус тридесет градуса.

— О, ти вече си излизал?

— Разбира се. Кой ще ми свърши работата?

— Божичко! — засрами се Мейра. — А аз още се излежавам в леглото.

— Да, голяма помощница си намерих, няма що! Каня те тук да вършиш работа, а ти спиш по цял ден.

— Колко е часът между другото? — засмя се тя, протегна се и се прозя.

— Девет.

— Е, не е чак толкова късно. Но по-добре да ставам. Взех да огладнявам.

Тя се измъкна от леглото и взе дрехите си, които бе сгънала прилежно на стола предната вечер. Алън гледаше с неприкрито възхищение голото й тяло, настръхнало от сутрешния студ. Мейра се изчерви и побърза към банята да се изкъпе и облече.

— Алън? — извика го тя.

— Да? — гласът му долетя някъде от къщата.

— Ще дойдеш ли да ме срешеш?

— С удоволствие — появи се в коридора той. — Седни до огъня.

Тя го последва до всекидневната и се настани удобно. Той коленичи до нея и среса косата й, като внимателно я раздели на снопове. Ала спомените от предната вечер, приятната топлина на огъня и близостта на Мейра го отклониха от първоначалното занимание и мина доста време, докато най-сетне сплете и върже косата й.

Закусиха препечени филийки с кафе. Седяха един срещу друг на масата, усмихнати, бликащи от взаимна любов и нежност.

— Щастлива ли си, скъпа?

— О, Алън! Отдавна не съм била толкова щастлива. Толкова е… хубаво!

— Разбирам — кимна той, замълча за миг и сетне я погледна право в очите. — Не съжаляваш ли?

— Какви са тези въпроси? — засмя се тя с дяволито пламъче в очите. — Накъде биеш? Да не искаш да ми кажеш, че повече не ме уважаваш?

— Да те уважавам ли? — вдигна вежди той. — Та аз съм като омагьосан, скъпа! Не съм и подозирал, че имаш такива скрити таланти под привидно благоприличното държание на учителка.

Мейра се засмя тайнствено и си намаза още една филия с масло.

— Просто се притеснявам, Мейра — неочаквано придоби сериозен вид той. — Знам, че имаш задължения и се отнасяш сериозно към тях. Не искам това, което става между нас, да ти причини болка в бъдеще.

Тя кимна с разбиране и се вторачи в дъното на чашата. Бавно веселото пламъче в очите й угасна и тя стана тъжна и притеснена.

— По-добре се обади — подкани я меко той.

— Мислиш ли, че трябва? Нямах намерение, Алън. Смятах да остана тук целия ден, после да ме закараш у дома и да вляза в къщата все едно, че нищо не се е случило.

— Трябва да се обадиш. Независимо от плана ти, знам, че скоро ще се притесниш и няма да можеш спокойно да се отпуснеш и да се наслаждаваш на деня, ако си напрегната и разтревожена. Освен това ни чака и следобеден сън — добави той с усмивка.

— Следобеден сън ли? — лицето й отново се оживи.

— Разбира се — отвърна тържествено той. — Снощи си легнахме много късно и имаме нужда от почивка. И този път няма да ти позволя да шаваш и да ме будиш. Хайде, върви да се обадиш!

— О, Алън, обичам те… — прегърна го тя.

Той се облегна в стола и я наблюдаваше как избира номера.

Мейра сграбчи слушалката. Сърцето й биеше неспокойно. Чудеше се каква ли ще е реакцията на баба й.

— Ало? — в ухото й гръмна познат глас.

Мейра знаеше добре този глас. Той принадлежеше на Долорес, снахата на Рейчъл, която живееше през две къщи от тяхната. Тя и съпругът й, Уейн, им бяха съседи откак се помнеше. Никой друг нямаше глас като нейния.

— Долорес? — възкликна изненадано Мейра и в следващия миг я побиха тръпки. — Долорес, какво правиш там?

— Мейра! Слава Богу! Навсякъде те търсихме, но никой не знаеше къде си… — тя отдалечи слушалката от устата си и заговори на някой друг: — Кажи им да побързат. Точно там. Не се притеснявай за това, просто…

— Долорес? — извика обезумяла Мейра. — Какво става там?

— Успокой се, Мейра, и слушай. Уейн и аз се отбихме да проверим дали Агнес не иска да я закараме до църквата, защото сутринта беше много студено.

Долорес отново направи пауза и даде инструкции на някой наблизо. Чу се приглушен тропот и гласове. Мейра трепереше в тревожно очакване. Алън се приближи до нея, прегърна я и я потупа утешително.

— Там ли си, Мейра? — долетя накрая гласът на Долорес.

— Разбира се. Моля те, кажи ми какво става, защото ще полудея.

— Извинявай, скъпа. Толкова много народ има тук, че… — в слушалката отново се разнесоха неясни гласове и тежки стъпки. Сетне неочаквано настъпи тишина. Долорес най-накрая се обади: — Отидоха си. Слава Богу. Сега слушай, Мейра…

Но в този момент, ясно и отчетливо, в слушалката прозвуча вой на сирена.

— Това е линейка! — извика Мейра. — Долорес, наранила ли се е? Кажи ми, за Бога!

Алън я прегърна здраво и понечи да вземе слушалката от ръцете й, ала тя я сграбчи неистово и я притисна силно до ухото си.

— Отбихме се преди църква и я заварихме в мазето на пода до стълбите. Сигурно е слязла да вземе нещо и е паднала. Явно е лежала там доста време, може би цяла нощ, защото беше с домашни дрехи, а не по нощница.

— О, не! — промълви Мейра и лицето й стана бяло като платно.

— Извикахме линейка — продължи Долорес — и позвънихме на някои твои колеги, ала никой нямаше представа къде си. Не те обвинявам, скъпа — побърза да каже жената. — Всички знаем колко много се грижиш за нея. Просто се чудехме какво да правим, а докато дойде тая линейка, мина цяла вечност. Отишли на грешен адрес. Сигурно Уейн нещо е объркал. Беше много разстроен, горкият.

— Долорес, тя… тя… — Мейра се задави, обзета от ужас.

— Лекарят каза, че има някои тежки наранявания от падането, нали разбираш, и вероятно ключицата й е счупена. Но аз мисля, че е пострадала най-много от студа.

— Котелът е с автоматичен термостат — обясни нещастно Мейра. Гласът й трепереше и едва-едва се чуваше. — Нощем се изключва.

— Е, вече я откараха. Ще бъде в болницата „Футхил“. Казаха да отидеш веднага, щом се появиш, в случай че трябва да се подпишеш за лечение или нещо друго.

— Долорес, тя каза ли… каза ли нещо? Пита ли за мен?

— През цялото време беше в безсъзнание. Изглеждаше някак си… Как да ти кажа, очите й бяха отворени, но сякаш не виждаше. Лекарят каза, че е в шок.

— Божичко! Долорес, аз съм извън града. Връщам се веднага.

— Не се притеснявай, скъпа. Тя е в добри ръце. Гледай все пак да отидеш в болницата този следобед, ако случайно трябва… Нали разбираш…

— На всяка цена. Благодаря, Долорес. Толкова съм ви благодарна и съжалявам, че си създадохте неприятности.

— Но моля те! За какво са съседите? Има ли кой да ти помогне?

— Да — едва сдържаше сълзите си Мейра. — Довиждане, Долорес.

Затвори бавно телефона и се обърна към Алън. Очите й бяха огромни и нещастни на бледото лице.

— Чу ли? — попита тя.

Той кимна и се опита да се пошегува.

— Гласът й така гърмеше, че щях да я чуя и в обора.

— Това е Долорес. Живее две къщи по-надолу от нас. Тя е снахата на Рейчъл, не знам дали помниш. С баба много не се обичат, но иначе са добри съседи.

— Мейра — прекъсна нежно Алън нервния поток от думи.

— О, Алън — погледна го злощастно тя и се хвърли в обятията му.

Той я притисна до гърдите си и я помилва утешително. На лицето му бе изписано далечно тревожно изражение.

— Хайде, скъпа — промърмори накрая мъжът, когато почувства, че напрежението й малко се уталожи. — Вземи си нещата и да вървим.

 

 

Мейра седеше свита в ъгъла на кабинката, мачкаше нервно ръкавиците си и се взираше безцелно в снежния пейзаж. Алън я стрелна загрижено с очи, сетне отново прикова поглед в пътя. Снегорините бяха минали рано сутринта и бяха разчистили тясна ивица, по която трябваше да се кара с повишено внимание, а от двете страни до мантинелите имаше огромни купчини сняг.

— Виж какво, Мейра — обади се накрая той. — Нямаш никаква вина за случилото се. Не си направила нищо лошо. Не бива да се измъчваш.

— Разбира се, че имам вина — рече тя тихо. — Оставих я сама, въпреки че знаех в какво състояние се намира и какво може да стане. Това направо е престъпление, Алън.

— Няма да ти позволя да говориш така! Сама каза, че си го заслужава, защото всеки човек трябва да отговаря за постъпките си.

— Но не и така! Алън, сигурно е лежала в студа цялата нощ, докато ние…

— Престани, Мейра! — предупреди я мрачно Алън. — Говоря съвсем сериозно. Само не ми казвай, че сме правили нещо лошо. Любихме се, защото се обичаме, и това е най-естественото нещо на света.

— Прав си — прехапа устни Мейра. — Извинявай, но само като си представя…

— Няма защо да си представяш. Престани да си въобразяваш разни неща и да се тормозиш! Гледай сегашното положение и забрави всичко останало.

— Ще опитам.

— Добре. Към болницата ли да карам?

Тя кимна и двамата пътуваха в тишина, докато излязоха на голямата, чиста магистрала и сетне се включиха в натовареното градско движение.

— Искаш ли да дойда с теб? — спря той пред входните врати.

Мейра се взираше тъжно в големия болничен комплекс, притихнал на зимното слънце.

— Не. Мисля, че ще се разстрои. Пък и без това трябва скоро да прибереш Майкъл.

— Както кажеш — мъжът слезе й се запъти към нейната врата да й помогне.

На входа Мейра се спря и го погледна умоляващо.

— Обичам те, Мейра — рече той. — Помни това, каквото и да се случи.

— И аз те обичам.

Алън я прегърна и я целуна нежно. Сетне я пусна и си тръгна. Мейра го наблюдаваше как се отдалечава по снежната пътека, висок, силен и мъжествен.

Като стигна камиона, той се обърна и рече:

— Ще ти се обадя довечера. Става ли?

— Да — отвърна глухо тя.