Емил Зола
Вертеп (8)

VII

Именният ден на Жервез се падаше на 19 юни. В семейство Купо през празничните дни се устройваха богати трапези; ставаха гуляи, на които всички се издуваха като топки, пълнеха стомасите си за цяла седмица. А парите си прахосваха до последната монета. Изяждаха всичко, каквото бяха събрали. Търсеха в календара да чествуват разни светии, само за да имат повод за гощавки. Виржини напълно одобряваше Жервез, че си угажда. Когато мъжът ти пропива всичко, нали ще е глупаво да не тъпчеш стомаха си, а да оставяш цялата ти къща да отива за пиене? Щом въпреки всичко парите се топяха, по-добре било да ги дадеш на месаря, отколкото на кръчмаря. И станала лакома, Жервез се разпущаше поради това извинение. Толкова по-зле, виновен бил Купо, че не можели вече да спестяват нито пукната пара̀. Тя още повече бе затлъстяла, куцаше силно, защото кракът й, който се бе издул от тлъстини, като че ли ставаше все по-къс.

Тази година заговориха за празника един месец по-рано. Определиха гозбите, облизваха устните си. Цялата гладачница имаше страшно желание да гуляе. Трябваше да се направи голяма веселба, нещо необикновено и блестящо, та нали, боже мой, всеки ден не е празник! Най-голямата грижа на гладачката бе да определи кого ще покани; искаше да има дванадесет души на трапезата, нито повече, нито по-малко. Тя, мъжът й, майка Купо, госпожа Лера — това вече бяха четирима души от семейството. Ще покани също семействата Гуже и Поасон. Отначало се бе зарекла да не кани работничките си — госпожа Пютоа и Клеманс, за да не става много фамилиарна с тях; но тъй като непрекъснато се говореше пред тях за празника и понеже техните апетити се изостряха, най-сетне им каза да дойдат. Четирима и четирима — осем, и двама — десет. Тогава, като искаше непременно да бъдат дванадесет, тя се сдобри със съпрузите Лорильо, които й се подмазваха от известно време; уговорено бе те да слязат поне да вечерят с тях и да се помирят с чаша в ръка. Много естествено, в едно семейство хората не могат да бъдат вечно скарани. Освен това самата подготовка за празника разнежваше всички сърца. Поводът беше такъв, че не можеше да се откаже. Само че като узнаха за проектираното помиряване, съпрузите Бош веднага се присламчиха към Жервез с любезности и угоднически усмивки; и трябваше да поканят и тях. Ето че ще бъдат четиринадесет, без да се броят децата. Тя никога не беше давала подобна вечеря и затова бе едновременно уплашена и горда.

Празникът се падаше точно в понеделник. Това беше хубава възможност: Жервез разчиташе на следобеда в неделя, за да започне готвенето. В събота, когато гладачките претупаха работата си, в дюкяна стана едно обсъждане, за да се реши окончателно какво щяха да ядат. От три седмици насам беше определено само едно от ястията: печена угоена гъска. За нея говореха с лакоми очи. Гъската дори бе купена. Майка Купо отиде да я донесе, за да могат Клеманс и госпожа Пютоа да я претеглят на ръце. И те възкликнаха възторжено, толкова им се видя огромна тази птица с корава кожа, издута от жълта мас.

— Преди това говеждо варено, нали? — каза Жервез. — Супа с малко парче варено месо винаги е хубаво… После ще трябва ястие със сос.

Дългата Клеманс предложи заек; но нали ядяха все това, на всички им бе дошло до гуша. Жервез мечтаеше за нещо по-изискано. Госпожа Пютоа спомена за телешко фрикасе и всички се спогледаха силно усмихнати. Това беше хубава идея; нищо друго нямаше да направи такова впечатление, както телешко фрикасе.

— След това — подзе Жервез — ще трябва още едно ястие със сос.

Майка Купо помисли за риба. Но другите се нацупиха и заудряха по-силно с ютиите си. Никой не обичаше риба; рибата не насищала стомаха и била пълна с кости. Кривогледата Огюстин се осмели да каже, че обичала калкан, но Клеманс й затвори зурлата с плесница. Най-сетне господарката се спря на свинско печено с картофи, което отново развесели сърцата. В този момент Виржини нахлу като вятър с възбудено лице.

— Идвате навреме! — извика Жервез. — Мама Купо, покажете гъската.

И майка Купо отиде за втори път да донесе угоената гъска, която Виржини трябваше да претегли на ръка. Тя се възхити. Дявол да я вземе, колко е тежка! Но веднага я остави на края на тезгяха, между една фуста и една сгъната риза. Умът й беше другаде; тя отведе Жервез във вътрешната стая.

— Слушайте, мила — прошепна бързо тя, — искам да ви предупредя… Бихте ли се досетили кого срещнах на улицата? Лантие, скъпа моя! Той обикаля наоколо, дебне… Затова дотичах. Изплаших се за вас, разбирате ли.

Гладачката беше съвсем пребледняла. Какво ли искаше от нея този нещастник? И се появяваше точно в разгара на подготовката за празника. Тя никога не била имала късмет; не могла спокойно да изпита някакво удоволствие. Но Виржини й казваше, че напразно се ядосвала. По дяволите, ако Лантие се опита да я следи, нека повика полицай да го арестува. От един месец нейният мъж беше назначен полицай в градската охрана и затова сега едрата брюнетка си даваше важност и се хвалеше, че може да арестува всички. И понеже заговори на висок глас, че би искала някой да я закачи на улицата, та сама да отведе нахалника в участъка и да го предаде на Поасон, Жервез с жест я помоли да млъкне, защото работничките слушали. После тя първа влезе в гладачницата и каза, като се преструваше, че е много спокойна:

— А сега ще трябва нещо от зеленчуци.

— Така ли? Тогава грах със сланина — каза Виржини. — Аз само това бих яла.

— Да, да, грах със сланина — одобриха всички, а ентусиазираната Огюстин разравяше силно печката с ръжена.

На другия ден, в неделя, още от три часа майка Купо запали двете печки в жилището и един глинен мангал, взет от съпрузите Бош. В три и половина часа говеждото варено кипеше в една голяма тенджера, взета назаем от съседния ресторант, защото домашната тенджера им се беше видяла много малка. Бяха решили да приготвят днес телешкото фрикасе и свинското печено, защото тия ястия ставали по-хубави, като се претоплят; само че щели да сложат соса във фрикасето в момента, когато седнели на масата. Щеше да им остане още доста много работа за понеделник — супата, грахът със сланина, печенето на гъската. Вътрешната стая цяла пламтеше от трите огъня; сосовете загаряха в тиганите, от които се вдигаше силна миризма на прегоряло брашно; а през това време голямата тенджера кипеше като парен котел, разтърсвана от силното кълколене. Майка Купо и Жервез, препасани с бели престилки, бързаха из стаята, за да очистят магданоза, за да поставят черен пипер и сол, за да обръщат месото с дървена лъжица. Бяха отпратили Купо целия следобед навън, за да не им пречи. Къщата миришеше толкова хубаво на ядене, че съседките идваха една след друга, влизаха по разни поводи, само и само да разберат какво се готви; и се застояваха тук, като чакаха гладачката да се принуди да отвори капаците. После, към пет часа, се появи Виржини; тя пак видяла Лантие; наистина не могла да излезе на улицата, без да го срещне. Госпожа Бош също го забелязала на ъгъла на тротоара да крачи със загадъчен вид. Тогава Жервез, която точно се канеше да отиде да купи за едно су лук за говеждото варено, се разтрепера и не посмя да излезе; още повече че портиерката и шивачката много я изплашиха, като и разказаха страшни истории за мъже, които причаквали жените със скрити под рединготите си ками и пистолети. Господи, такива неща се пишели всеки ден във вестниците; когато някой такъв негодник побеснее по бившата си любовница, той е способен на всичко. Виржини любезно предложи да изтича за лук. Жените трябвало да си помагат взаимно, тя нямало да остави да заколят тази нещастна женица. Като се върна, тя каза, че Лантие не бил вече там; навярно избягал, като разбрал, че го видели. Предложението на госпожа Бош да уведомят Купо силно изплаши Жервез и тя я помоли да не казва никога нито дума пред него за тези неща. Ах, какъв скандал щяло да стане! Мъжът и навярно вече подозирал тази работа, защото от няколко дни, като си лягал, псувал и удрял с юмрук по стената. Ръцете и започнаха да треперят при мисълта, че двама мъже ще се убиват заради нея; тя познавала Купо, той бил толкова ревнив, че щял да се нахвърли върху Лантие с железарските си ножици. И докато четирите жени се задълбочаваха в тази драма, върху огъня, покрит с пепел, къкреха тихо сосовете; телешкото и свинското съскаха и слабо потрепваха, когато майка Купо ги отхлупваше; говеждото варено продължаваше да хърка като псалт, заспал с корема на слънце. Завършиха разговора, като си сипаха по една купа от бульона, за да го опитат.

Най-сетне понеделникът дойде. Сега, когато щеше да има четиринадесет души на вечеря, Жервез се безпокоеше, че няма да може да настани добре всички. Реши да ядат на масата в дюкяна; и затова още от сутринта измери с един метър, за да види как да разположи масата. После трябваше да пренесат бельото, да разглобят тезгяха; същият тезгях, но поставен на други магарета, трябваше да послужи за маса. Но точно по време на това разместване дойде една клиентка и направи скандал, защото чакала бельото си от петък; подигравали се с нея, искала веднага бельото си. Тогава Жервез се извини, нагло излъга; не било по нейна вина, почиствала гладачницата, а работничките щели да дойдат на работа чак утре; и отпрати клиентката успокоена, като й обеща да се заеме лично с нея веднага, щом започне работа. После, когато онази си отиде, тя избухна в ругатни. Наистина, ако слушала клиентките си, нямало да има време дори да яде, щяла да се трепе цял живот за черните им очи! Гладачките не били все пак домашни кучета! Ах, не! Сега дори и султанът да й донесе лично една яка за колосване, дори и да се касаело да спечели сто хиляди франка, нямало да пипне ютията този понеделник, защото в края на краищата днес бил нейният ред да се повесели малко.

Целият предобед бе използуван за довършване на покупките. Жервез три пъти излиза и се връща натоварена като муле. Но в момента, когато отново излизаше, за да поръча вино, тя откри, че няма вече пари. Можеше да вземе виното на кредит; само че къщата не можеше да остане без нито едно су заради хилядите малки разходи, за които човек и не мисли. И затова във вътрешната стая тя и майка Купо започнаха да се вайкат, като пресметнаха, че им трябват още поне двадесет франка. Откъде да намерят тия четири монети по сто су? Майка Купо, която преди години беше слугувала на една малка актриса от театъра в Батиньол, първа спомена за „Върха на милосърдието“. Жервез се засмя с облекчение. Колко глупава била, та не помислила за това! Тя бързо сгъна черната си копринена рокля и я зави в една кърпа, която забоде с карфица. После сама скри пакета под престилката на майка Купо, като й поръча да го притиска силно към корема си заради съседите, които не трябвало да разберат; и застана да чака на вратата, за да види дали някои няма да проследи старата жена. Но още не стигнала до въглищаря, тя я повика:

— Мамо, мамо!

Накара я да влезе в дюкяна, извади от ръката си венчалния пръстен и каза:

— На̀, дай и това. Ще получим повече.

И когато майка Купо и донесе двадесет и пет франка, тя започна да танцува от радост. Щеше да поръча още шест запечатани бутилки вино, което ще изпият с печеното. Съпрузите Лорильо ще бъдат сразени.

От петнадесет дни точно това бе мечтата на Жервез и Купо: да сразят съпрузите Лорильо. Та на бе ли вярно, че тези потайни хора, мъжът и жената, една наистина хубава двойка, се заключваха, когато ядяха нещо хубаво, сякаш го бяха откраднали? Да, те затуляха прозореца с някаква покривка, за да скрият светлината, та другите да помислят, че спят. Естествено при това положение никой не се качваше у тях; тогава те плюскаха сами, бързаха да се натъпчат, без да си кажат нито дума на висок глас. Дори на другия ден не хвърляха костите в сметта, защото щеше да се узнае какво са яли; госпожа Лорильо отиваше в края на улицата и ги пускаше в някоя помийна яма; една сутрин Жервез я изненада там с кошница, пълна с черупки от стриди. Ах да, разбира се, тези алчни хора бяха тесногръди и всичките им хитрини се дължаха на бясното им желание да изглеждат бедни. Е добре, ще им дадат хубав урок, ще им докажат, че не са кучета. Жервез би сложила масата си напреко на улицата, ако имаше възможност да покани всеки минувач. Нали парите не са изобретени, за да мухлясват? Те са красиви, когато блестят съвсем новички на слънцето. Сега Жервез никак не приличаше на тях — в дните, когато имаше двадесет су, тя правеше така, че хората да мислят, че има четиридесет.

Майка Купо и Жервез говореха за съпрузите Лорильо още от три часа, когато започнаха да слагат масата. Бяха закачили големи пердета на витрината; но тъй като беше топло, вратата стоеше отворена и цялата улица минаваше пред масата. Двете жени не пропускаха нито един случай, когато поставяха някоя гарафа, шише или солница, да не пуснат някоя обида по адрес на съпрузите Лорильо. Определили им бяха такива места, че да могат да виждат разкошно наредената маса, и за тях бяха поставили най-хубавите прибори, защото добре знаеха, че порцелановите чинии ще ги поразят.

— Не, не, мамо — извика Жервез, — не им слагайте тези салфетки! Имам други две, които са от дамаска.

— Е добре! — прошепна старата жена. — Сигурно ще се пукнат от яд.

И те се усмихнаха една на друга, застанали прави от двете страни на тази голяма маса, където наредените четиринадесет куверта ги изпълваха с гордост. Всичко това приличаше на олтар сред гладачницата.

— Пък защо са толкова стиснати!… — подзе Жервез. — Знаете ли, че миналия месец те излъгаха, когато тя разказваше навред, че е загубила една златна верижка, когато отивала да продава изработеното. Истината е, че никога нищо не губи!… Това бе просто номер, за да се оплаква, че няма, та да не ви даде вашите сто су.

— Само два пъти съм получила от нея по сто су — каза майка Купо.

— Искате ли да се обзаложим? Следващия месец ще измислят друга някаква история… Ясно е защо затулят прозореца си, когато ядат заек. Нали така? В противен случай с право биха им казали: „Щом ядете заек, можете да давате по сто су на майка си.“ О, те са долни хора! Какво щеше да стане с вас, ако не бях ви прибрала?

Майка Купо поклати глава. Този ден тя беше напълно против съпрузите Лорильо поради голямата гощавка, която даваха Жервез и Купо. Тя обичаше готвенето, бърборенето около тенджерите, шума в къщата по време на гуляите в празнични дни. Впрочем обикновено тя се разбираше твърде добре с Жервез. Понякога, когато се спречкваха за дреболии, както се случва във всички семейства, старата жена роптаеше, считаше се страшно нещастна, че бе оставена на милостта на снаха си. В действителност тя обичаше госпожа Лорильо; въпреки всичко беше нейна дъщеря.

— Не е ли така? — повтори Жервез. — При нея щяхте ли да бъдете така пълна? И нито кафе, нито тютюнец, нито блага дума!… Кажете, щяха ли да турят два дюшека на леглото ви?

— Не, разбира се — отвърна майка Купо. — Когато влизат, ще застана срещу вратата, за да видя какви мутри ще направят.

Мутрите на съпрузите Лорильо предварително ги развеселяваха. Но не трябваше да стоят само тук и да гледат масата. Семейство Купо бе обядвало много късно, към един часа, с малко колбаси, защото трите печки бяха вече заети, а и не искаха да цапат съдовете, които бяха измити за вечерта. В четири часа двете жени бяха в разгара на работата си. Гъската се печеше на мангала, поставен на земята, край стената до отворения прозорец; птицата беше толкова голяма, че едва я вкараха в тавата. Кривогледата Огюстин, седнала на едно малко столче, огряна в лицето от червения блясък на огъня в мангала, обливаше важно гъската с една лъжица с дълга дръжка. Жервез готвеше граха със сланина. Майка Купо, объркана сред всички тия гозби, се въртеше; чакаше момента да постави да се стоплят свинското и телешкото. Към пет часа гостите започнаха да идват. Най-напред дойдоха двете работнички, Клеманс и госпожа Пютоа, и двете празнично облечени, първата в синьо, втората в черно; Клеманс държеше здравец, госпожа Пютоа — хелиотроп; и Жервез, чиито ръце точно в този момент бяха изцапани с брашно, трябваше да лепне на всяка от тях по две целувки, като държеше ръцете си разперени назад. След тях влезе Виржини, облечена като дама с рокля от пъстър муселин, с ешарп и шапка, макар че беше само прекосила улицата. Тя носеше саксия с червени карамфили. Самата тя прегърна гладачката с големите си ръце и я притисна силно. После се появиха господин Бош със саксия теменуги, госпожа Бош със саксия резеда, госпожа Лера с един див лимон, чиято саксия беше изцапала виолетовата й вълнена рокля. Всички се целуваха, натъпкваха се в стаята между трите печки и тавата, откъдето лъхаше задушаваща топлина. Цвъртенето на запръжките в тиганите заглушаваше гласовете. Една рокля се закачи за тавата и предизвика вълнение. Миризмата на гъската беше толкова силна, че разтваряше ноздрите. А Жервез беше много любезна, благодареше на всеки за цветята, без обаче да престава да бърка соса на фрикасето в една дълбока чиния. Тя беше оставила саксиите в дюкяна, на края на масата, без да махне високите им яки от бяла хартия. Нежен аромат на цветя се смесваше с миризмата на кухнята.

— Искате ли да ви помогнем? — попита Виржини. — Като си помисля само, че се трудите от три дни насам за всичкото това ядене, което ще бъде унищожено за кратко време.

— Ами! — отвърна Жервез. — Работата си иска майстора… Не, не си цапайте ръцете. Нали виждате, всичко е готово. Остава само супата…

Тогава всички се разположиха удобно. Дамите поставиха върху леглото шаловете и шапките си, после повдигнаха полите си с карфици, за да не се изцапат. Бош, който беше отпратил жена си да пази портиерната до започването на вечерята, беше вече натикал Клеманс в един ъгъл до печката за нагряване на ютиите и я питаше дали има гъдел; и Клеманс се задъхваше и се въртеше, превита и с гърди, които разпукваха корсажа й, защото само при мисълта за гъдела цялата изтръпваше. Другите дами, за да не пречат на готвачките, също бяха влезли в гладачницата, където стояха покрай стените срещу масата; но тъй като разговорът продължаваше през отворената врата, а пък не можеха винаги да се чуят, те се връщаха, изпълваха стаята със силните избухвания на гласовете си, като заобикаляха Жервез, която се захласваше да им отговаря с димяща лъжица в ръка. Всички се смееха, пускаха закачки. След като Виржини каза, че от два дни не била яла, за да си отвори място в стомаха, цапнатата в устата дълга Клеманс разказа нещо по-дръзко: тя прочистила тази сутрин стомаха си като англичаните. Тогава Бош препоръча начин за моментално храносмилане, който се състоеше в притискане на корема към някоя врата след всяко ястие; този начин също се практикувал от англичаните и давал възможност да се яде дванадесет часа непрекъснато, без да се изморява стомахът. Нали учтивостта изисквала да ядеш, когато си поканен на вечеря? Не трябвало да се оставя телешкото, свинското и гъшето месо за котките. О, стопанката могла да бъде спокойна: щели да й ометат всичко така чистичко, че нямало да има нужда да мие съдовете на другия ден. И апетитът на компанията сякаш се отваряше, като идваха да подсмърчат тук над тиганите и тавата. Дамите се вдетиниха; започнаха да си играят, като се блъскаха, тичаха от стая в стая, разтърсваха пода, раздухваха и разнасяха кухненските миризми с фустите си, вдигаха оглушителна врява, в която смехът се смесваше с шума от сатъра на майка Купо, която кълцаше сланина.

Гуже се появи точно в момента, когато всички скачаха и крещяха, за да се забавляват. Смутен, той не смееше да влезе; носеше един голям храст бели рози, едно прекрасно растение, чието стебло се извисяваше чак до лицето му и опираше цветя в жълтата му брада. Жервез изтича към него с пламнали от огъня на печката бузи. Той не знаеше как да се отърве от саксията си; и когато тя му я взе от ръцете, той измънка нещо, като не се осмеляваше да я целуне. Тя трябваше да се надигне, да сложи бузата си към устните му; но той бе толкова смутен, че я целуна по окото така грубо, че щеше да я ослепи. И двамата бяха разтреперани.

— Ах, господин Гуже, колко е хубава! — каза тя, като поставяше саксията с рози до другите цветя, които тя надвишаваше с пищните си листа.

— О, не, о, не! — повтаряше той, без да може да каже нещо друго.

И след като въздъхна дълбоко и малко се посъвзе, той съобщи, че не трябва да очакват майка му; хванал я пак нейният ишиас. Жервез се опечали; тя каза, че ще й запази едно парче от гъската, защото държала много госпожа Гуже да хапне от птицата. Сега вече не чакаха никого. Купо навярно скиташе някъде наблизо в квартала с Поасон, когото бе отишъл да вземе от квартирата му веднага, след като бяха обядвали; те нямаше да закъснеят, бяха обещали да дойдат тук точно в шест часа. Тъй като супата бе почти увряла, Жервез повика госпожа Лера, като й каза, че било време да се качи горе, за да повика съпрузите Лорильо. Госпожа Лера веднага стана много сериозна; тя именно беше водила преговорите и бе уговорила между двете семейства как ще стане сдобряването. Тя отново сложи шала и шапката си; изкачи стълбата, сурова и важна. Долу гладачката продължи да бърка супата с фиде, без да каже нито дума. Компанията, станала отведнъж сериозна, чакаше тържествено.

Най-напред се появи госпожа Лера. Беше заобиколила през улицата, за да придаде по-голяма тържественост на сдобряването. Докато държеше широко отворена вратата на дюкяна, госпожа Лорильо се спря на прага в копринената си рокля. Всички гости бяха станали. Жервез пристъпи, целуна зълва си, както бе уговорено, и каза:

— Моля, влезте. Всичко е свършено, нали?… Ще бъдем любезни помежду си.

А госпожа Лорильо отвърна:

— Желая да бъде винаги така.

Когато тя влезе, Лорильо също се спря на прага, чакаше и той да бъде целунат, преди да пристъпи в дюкяна. Нито тя, нито той носеха цветя; така бяха решили, считаха, че ако още първия път влязат с цветя, ще се изтълкува, че са тръгнали по водата на Куцата. Обаче Жервез викаше вече на Огюстин да донесе две шишета вино. После тя напълни чашите на единия край на масата и покани гостите. Всички взеха по една чаша и се чукнаха за доброто приятелство във фамилията. Настъпи тишина, компанията пиеше, дамите вдигаха лакти и на един дъх изпразваха чашите до дъно.

— Нищо по-хубаво от виното преди супата — заяви Бош, като цъкна с език. — Струва повече от ритник в задника.

Майка Купо беше застанала срещу вратата, за да види мутрите на съпрузите Лорильо. Тя дръпна Жервез за полата и я отведе във вътрешната стая. Навели се и двете над супата, те оживено заприказваха на тих глас.

— Е? Какъв сурат! — каза старата жена. — Не можахте да ги видите. Но аз ги следях… Когато тя забеляза масата, гледайте, лицето й се изкриви ей така — устата й отиде чак до очите; а пък той се задуши, започна да кашля… А сега ги погледнете; устата им е пресъхнала, хапят си устните.

— Мъчно ти става, като гледаш толкова завистливи хора — прошепна Жервез.

Наистина съпрузите Лорильо имаха жалък вид. Разбира се, никой не обича да бъде сразен; най-вече между роднини; когато едни успяват, другите побесняват, това е естествено. Само че хората знаят да се въздържат, нали така? Не стават за посмешище. Обаче съпрузите Лорильо не можеха да се въздържат. Злобата им беше по-силна от тях, изкривяваха се и очите, и устата им. И това бе така очебийно, че другите гости се вглеждаха в тях и ги питаха дали не са неразположени. Те никога не бяха слагали маса с четиринадесет куверта, с бяла покривка и с хляб, нарязан предварително на филии. Струваше им се, че се намират в някой ресторант на булевардите. Госпожа Лорильо обиколи стаята, увеси нос, за да не гледа цветята; и скришом опипа голямата покривка, измъчвана от мисълта, че навярно е нова.

— Готови сме! — извика Жервез, като се появи усмихната с голи ръце и с развени руси къдрици по слепоочията.

Гостите затрополиха около масата. Всички бяха гладни, прозяваха се с леко отегчен вид.

— Щом домакинът дойде, ще можем да започнем — подзе гладачката.

— Ах, така! — каза госпожа Лорильо. — Супата сигурно ще изстине… Купо винаги забравя. Не трябваше да го оставите да се измъкне.

Беше вече шест и половина часът. Сега всичко загаряше; гъската щеше да стане много препечена. Тогава, много отчаяна, Жервез поиска да изпратят някого да обиколи кръчмите из квартала, за да намери Купо. После, тъй като Гуже пожела да отиде, тя поиска да тръгне с него; Виржини, загрижена за съпруга си, ги придружи. Гологлави, тримата тръгнаха по тротоара. Ковачът, който беше по редингот, хвана под ръка отляво Жервез, а отдясно Виржини; сам казваше, че приличал на панер с две дръжки; това сравнение им се видя толкова смешно, че двете се спряха и започнаха да се превиват от смях. Огледаха се във витрината на колбасаря и се засмяха още по-силно. До Гуже, облечен в червен костюм, двете жени изглеждаха като две пъстро облечени кокотки — шивачката в тоалет от муселин, нашарен с букети от рози, гладачката в бяла рокля от перкал на сини точки, с къси ръкави, с малка сива копринена връзка на врата. Хората се обръщаха да ги гледат как преминават толкова весели и толкова свежи, облечени празнично в делничен ден, как разблъскват тълпата, която задръстваше улица „Поасоние“ в прохладната юнска вечер. Но те не отиваха да се забавляват. Спираха се пред вратата на всяка кръчма, протягаха вратове, търсеха пред тезгяха. Да не би това говедо Купо да е отишъл да пие ракия чак към Триумфалната арка? Бяха вече преминали горната част на улицата и проверили в „Чесънчето“, прочуто със сливовата, при баба Баке, която продаваше орлеанско вино по осем су, в „Пеперудата“, където се срещаха господа файтонджиите, най-трудните хора. Купо го нямаше никъде; Тогава тръгнаха към булеварда и когато минаваха покрай Франсоа, кръчмаря на ъгъла, Жервез тихо изпищя.

— Какво има? — попита Гуже.

Гладачката не се смееше вече. Беше пребледняла и толкова развълнувана, че едва не падна. Виржини веднага разбра, като видя у Франсоа Лантие спокойно да вечеря, седнал на една маса. Двете жени повлякоха ковача.

— Кракът ми се изкриви — каза Жервез, когато можа да говори.

Най-сетне, в долния край на улицата, те намериха Купо и Поасон във „Вертеп“ на чичо Коломб. Стояха прави сред куп хора; Купо, облечен в сива блуза, викаше с гневни жестове и удряше с юмруци по тезгяха; Поасон, който този ден не беше на служба и бе облечен с едно старо кафяво палто, го слушаше мрачен и мълчалив, наежил малката си брадичка и червеникавите си мустаци. Гуже остави жените на тротоара и отиде да тупне по рамото тенекеджията. Но като забеляза вън Жервез и Виржини, Купо се разсърди. Защо са се домъкнали тия женски тук? Фустите ли ще го преследват? Е добре, той нямало да мръдне, а те нека сами да си изядат буламачите за тази вечер! За да го умилостиви, Гуже трябваше да приеме да изпие нещо от него; освен това от злоба се забави още цели пет минути пред тезгяха. А когато най-сетне излезе, той каза на жена си:

— Не ми минават на мене такива… Ще ходя там, където си имам работа, чуваш ли!

Тя нищо не отвърна. Беше цялата разтреперана. Навярно бяха говорили с Виржини за Лантие, защото последната изтика мъжа си и Гуже, като им извика да вървят напред. След това двете жени застанаха от двете страни на тенекеджията, за да го занимават и да му попречат да види. Той беше едва разпален, повече замаян от дърдоренето, отколкото от пиенето. Тъй като те се насочиха към левия тротоар, той на шега ги изблъска и мина на десния тротоар. Те изтичаха изплашени и се помъчиха да закрият вратата на Франсоа. Но, изглежда, Купо знаеше, че Лантие беше там. Жервез остана изумена, като го чу да ръмжи:

— Така значи, сърничката ми! Тук е моят предшественик. Не ме вземай за глупак… Знам аз защо си тръгнала да обикаляш с примижали очи!

И той каза жестоки думи. Не търсела тя него с разперени ръце и напудрена мутра, а предишния си любовник. После изведнъж бе обзет от бясна ярост срещу Лантие. Ах, тоя разбойник! Ах, тоя развратник! Трябвало един от двамата да бъде проснат на тротоара, заклан като заек. Обаче Лантие като че ли не разбираше какво става, ядеше спокойно телешкото с киселец. Хората започнаха да се трупат. Най-сетне Виржини успя да измъкне Купо, който изведнъж се усмири, щом завиха по другата улица. Върнаха се в дюкяна не така весели както бяха тръгнали.

Около масата гостите чакаха с кисели физиономии. Тенекеджията се ръкува, като се клатушкаше пред дамите. Жервез, малко потисната, говореше полугласно, настаняваше хората. Но изведнъж се досети, че госпожа Гуже не беше дошла и че оставаше едно свободно място, мястото до госпожа Лорильо.

— Ние сме тринадесет души — каза тя много развълнувана, като виждаше в това нова поличба за нещастието, което чувствуваше, че я преследва от известно време.

Дамите, които бяха вече седнали, станаха със загрижен и сърдит вид. Госпожа Пютоа предложи да се разотидат, защото според нея не трябвало да си играят с тази работа; впрочем тя нямало да пипне нищо, яденето не я съблазнявало. Бош обаче се присмиваше: той предпочитал да бъдат тринадесет вместо четиринадесет души; порциите щели да бъдат по-големи — това било всичко.

— Почакайте! — подзе Жервез. — Въпросът ще се уреди.

И като излезе на тротоара, тя повика дядо Брю, който тъкмо прекосяваше улицата. Старият работник влезе прегърбен, вдървен и мълчалив.

— Седнете тук, драги мой — каза гладачката. — Искате ли да хапнете с нас?

Той поклати глава. Искаше, разбира се, но му беше безразлично.

— Да, по-добре той, отколкото някой друг — продължи тя, като сниши глас. — Той често гладува. Поне ще се наяде още веднъж както трябва… Нас пък съвестта ни няма да ни гризе, че ще се тъпчем сега. Очите на Гуже се просълзиха, толкова беше разчувствуван. Другите се омилостивиха, намираха жеста за много хубав, като добавиха, че това ще донесе щастие на всички. Обаче госпожа Лорильо не изглеждаше доволна, че е до стареца; тя се отдръпваше, хвърляше гнусливи погледи към грубите му ръце, към неговата окърпена и избеляла блуза. Дядо Брю седеше с наведена глава, смутен най-вече от салфетката, която покриваше чинията пред него. Най-сетне той я повдигна и я постави леко на края на масата, без да мисли да я сложи върху коленете си.

Най-сетне Жервез започна да сервира супата с фиде; гостите взеха лъжиците си, когато Виржини забеляза, че Купо отново бе изчезнал. Може би пак се бе върнал у чичо Коломб. Но компанията се разсърди. Този път не! Толкова по-зле за него! Не трябва да тичат подире му, да си останел на улицата, щом не бил гладен. И когато лъжиците вече тракаха по дъното на чиниите, Купо се появи с две саксии, по една във всяка ръка — шибой и балсам. Цялата маса изръкопляска. А той галантно поднесе саксиите си, като постави едната вдясно, а другата вляво от чашата на Жервез: после се наведе и я целуна.

— Бях те забравил, сърничката ми… Но това не пречи, аз все пак те обичам, обичам те и днес, както и през другите дни.

— Много е мил тази вечер господин Купо — прошепна Клеманс на ухото на господин Бош. — Той е изпил толкова колкото да бъде любезен.

Хубавата постъпка на домакина възвърна настроението, което за известно време бе спаднало. Успокоена, Жервез стана отново усмихната. Гостите довършиха супата. После шишетата засноваха, изпиха първата чаша вино, четири пръста чисто вино, за да очистят гърлата си. От съседните стаи се чуваше как децата се карат. Там бяха Етиен, Нана, Полин и малкият Виктор Фоконие. Бяха решили да сложат отделна маса за тях четиримата, като им поръчат да бъдат много послушни. Кривогледата Огюстин, която наглеждаше печките, трябваше да яде на колене.

— Мамо, мамо! — извика внезапно Нана. — Огюстин изпусна хляба си върху тавата.

Гладачката изтича и изненада кривогледата в момента, когато щеше да си изгори гърлото, за да налапа една филия, потопена в кипящата гъша мас. И тя я плесна, защото това дяволско момиче викаше, че не било вярно.

Когато след говеждото варено се появи фрикасето, сложено в една салатиера, защото домакинството не разполагаше с много големи чинии, сред гостите избухна смях.

— Работата става сериозна — заяви Поасон, който рядко говореше.

Часът беше седем и половина. Бяха затворили вратата на дюкяна, за да не бъдат наблюдавани от квартала; отсреща най-вече малкият часовникар пулеше очи като на бивол и просто им издърпваше мръвките от устата с толкова лаком поглед, че им пречеше да ядат. През спуснатите пердета пред прозореца влизаше силна, бяла равномерна светлина, без никаква сянка, която обливаше масата с нейните саксии цветя, загърнати с високи книжни яки; и тази бледа светлина при бавния залез придаваше на компанията изискан вид. Виржини намери точната дума: тя огледа затворената и отделена с муселинова завеса от външния свят стая и заяви, че обстановката била много мила. Когато някоя каруца преминаваше по улицата, чашите подскачаха върху покривката и жените бяха принудени да крещят силно като мъжете. Обаче разговаряха малко, държаха се сдържано, бяха любезни един към друг. Само Купо беше по блуза, защото, казваше той, човек не трябва да се превзема пред приятели и блузата всъщност е достойната дреха на работника. Дамите, пристегнати в корсажите си, носеха омазани с помада панделки, по които блестеше дневната светлина; мъжете, седнали по-далеч от масата, пъчеха гърди и повдигаха лакти, за да не изцапат рединготите си.

Ах, дявол да го вземе! Как се нахвърлиха върху фрикасето! Никой не говореше, всички дъвчеха здравата. Салатиерата бързо се изпразваше с лъжицата, забита в гъстия сос, един хубав жълт сос, който трептеше като желе. В този сос всеки бъркаше да напипа мръвки от телешко месо; и все имаше мръвки, купата минаваше от ръка в ръка, главите се навеждаха над нея и търсеха гъби. Големите хлябове, поставени до стената зад гостите, като че ли се топяха. Сред мляскането се чуваше тракането на чашите по масата. Сосът беше малко солен, отидоха четири литра вино, за да се угаси това дяволско фрикасе, което се хлъзгаше като крем и предизвикваше пожар в стомаха. Нямаше време да си отдъхнат, свинското задушено, поставено в дълбока чиния и гарнирано с едри кръгли картофи, пристигна сред облак. Чу се вик. Да опустее дано! Хубаво измислено! Всички обичаха това ястие. Изведнъж апетитът се изостри; всеки гледаше изкосо ястието, почистваше ножа си с парче хляб, за да бъде готов. После, когато бе сервирано на всеки, започнаха да се бутат с лакти, да говорят с пълни уста. Е, как е? Как се топи това месо! Приятно и вкусно, само̀ се плъзга в гърлото и стига чак до петите. Картофите бяха като бонбони. Месото не беше солено, но заради картофите трябваше да се полива всяка минута. Видяха сметката на още четири литра. Чиниите бяха така ометени, че не стана нужда да ги сменяват за граха със сланина. О, за гозбите със зарзават това нямало никакво значение! Лапаха с пълни лъжици, като се закачаха. Истинско лакомство, както казваха дамите. Най-хубавото в граха бяха парченцата сланина, запържени така, че да тракат като копита. С него отидоха два литра.

— Мамо, мамо! — извика изведнъж Нана. — Огюстин бърка с ръце в чинията ми.

— Не ми досаждайте! Удари й една плесница! — отвърна Жервез, която в момента се тъпчеше с грах.

В съседната стая, на масата на децата, Нана играеше ролята на стопанка. Беше до Виктор, а брат си Етиен бе поставила до малката Полин; така си играеха на мъж и жена, бяха съпрузи на шега. Отначало Нана много любезно обслужи гостите си, усмихвайки се като голям човек; но беше предпочела пържените сланинки пред любовта си и беше ги запазила всички за себе си. Кривогледата Огюстин, която лукаво обикаляше около децата, използува този случай, за да грабне с ръце сланинките под предлог, че иска да ги разпредели по равно. Разярена, Нана я ухапа по китката.

— А, така ли! — измънка Огюстин. — Ще те наклеветя на майка ти, че след фрикасето каза на Виктор да те целуне.

Но скоро всичко се оправи, Жервез и майка Купо влязоха, за да вземат гъската. На голямата маса гостите дишаха спокойно, облегнати на столовете. Мъжете разкопчаваха жилетките си, дамите бършеха лицата си със салфетките. Яденето бе прекъснато; само някои от гостите, раздвижили челюстите си, продължаваха да гълтат несъзнателно големи залци хляб. Другите бяха оставили да се слегне храната и чакаха. Нощта бавно се спускаше; мръсният, сивопепелявият ден гаснеше зад пердетата. Когато Огюстин постави две запалени лампи, по една на всеки ъгъл на масата, под силната светлина се очерта безредието върху трапезата — мазни чинии и вилици, петна от вино и трохи върху покривката. Всички се задъхваха от силната миризма, която се разнасяше. И въпреки това носовете се насочваха към кухнята, откъдето идваха топли па̀ри.

— Искате ли помощ? — извика Виржини. — Тя стана от стола, мина в съседната стая. Всички жени една след друга я последваха. Те заобиколиха тавата, загледаха с голям интерес Жервез и майка Купо, които изваждаха птицата. После се вдигна силна врява, в която се различаваха пискливите гласове и радостните подскачания на децата. Влизането бе тържествено: Жервез носеше гъската с много обтегнати ръце, с изпотено лице, разцъфнало в широка няма усмивка; жените вървяха след нея и се смееха като нея; а пък на опашката, с широко отворени очи, Нана се надигаше на пръсти, за да гледа. Като сложиха на масата огромната и златиста гъска, от която струеше сос, атаката не започна веднага. Почудата и изненадата, изпълнена с уважение, бяха накарали компанията да онемее. Показваха си я с намигване и клатене на глава. Дявол да го вземе! Какво чудо! Какви кълки и какъв корем!

— Добре е угоена тази гъска! — каза Бош.

Тогава започнаха да говорят за птицата и Жервез уточни някои подробности: това била най-хубавата гъска, която намерила у търговеца на птици в предградието Поасониер; тежала двадесет и половина ливри, когато я претеглила на кантара на въглищаря; изгорили една крина въглища, за да я опекат; пуснала три купички мас. Виржиния прекъсна, за да се похвали, че видяла гъската неопечена; можела да се яде и така, разправяше тя, толкова кожата й била фина и бяла, като кожа на блондинка, да! Всички мъже се смееха с цинична наглост и увиснали устни. Обаче съпрузите Лорильо увесиха нос от завист, че виждаха такава гъска на масата на Куцата.

— Е, хайде, не е задължително да я изядем цялата! — каза най-сетне гладачката. — Кой ще я нареже?… Не, не, не аз! Много е голяма, страх ме е.

Купо се предложи да свърши тази работа. Боже мой! То било много просто: хващали се краката и се дърпали нагоре; така ставали хубави парчета. Но всички се развикаха и насила изтръгнаха кухненския нож от ръцете на тенекеджията; както режел, щял да направи истинска каша в тавата. Затова потърсиха някой благонадежден мъж. Най-сетне госпожа Лера каза с миловиден глас:

— Слушайте, само господин Поасон… разбира се, господин Поасон…

И тъй като компанията сякаш не разбираше, тя добави още по-ласкателно:

— Точно така, защото господин Поасон знае да борави с оръжие.

И тя подаде на полицая от градската охрана кухненския нож, който държеше в ръка. Цялата маса се засмя от радост и задоволство. Поасон кимна с глава с устремност на военен и взе гъската пред себе си. Съседките му Жервез и госпожа Бош се отдръпнаха, направиха място, за да разпери лакти. Той разрязваше бавно, със замах, с очи, втренчени в птицата, сякаш я приковаваше към чинията. Когато заби ножа в гръбнака, който изпука, Лорильо, изпаднал в патриотичен възторг, извика:

— Ех, ако беше казак!

— Вие сражавали ли сте се с казаци, господин Поасон? — попита госпожа Бош.

— Не, с бедуини — отвърна полицаят от градската охрана, който откъсваше едно крило. — Няма вече казаци.

През това време настъпи гробна тишина. Главите се протягаха, погледите следяха ножа. Поасон подготвяше изненада. Изведнъж той нанесе последен удар, задницата на птицата се отдели и щръкна права с трътката нагоре като владишка калимавка. Тогава избухнаха възторзи. Само бившите военни били приятни за компания. Обаче през зеещата дупка на задника си гъската изпусна струйка сос; и Бош се пошегува:

— Аз се абонирам — измърмори той — да ми се пишка така в устата.

— О, мръсникът! — извикаха жените. — Може ли човек да бъде такъв мръсник!

— Не, аз не познавам по-отвратителен човек! — каза госпожа Бош, по-разгневена от другите. — Я млъкни, чуваш ли! Цяла армия можеш да погнусиш… Нали всичко това е за ядене!

През това време, сред врявата, Клеманс повтаряше настойчиво:

— Господин Поасон, чуйте ме, господин Поасон… Ще запазите трътката за мене, нали!

— Мила моя, трътката ви принадлежи по право — каза госпожа Лера със своята сдържана веселост.

Гъската беше разрязана. След като остави компанията да се възхищава за няколко минути на владишката калимавка, полицаят от градската охрана наряза парчетата и ги нареди в тавата. Можеше да се сервира. Но дамите, които разкопчаваха роклите си, се оплакваха от горещината. Купо извика, че бил в своя дом и че нямало защо да се крие, като гощава съседите си; и широко разтвори вратата към улицата; гуляят продължи сред тропота на фиакрите и блъсканицата на минувачите по тротоарите. Тогава, след като челюстите бяха починали и в стомасите се бяха отворили нови дупки, отново започнаха да ядат, нахвърлиха се яростно върху гъската. Само като чакал и гледал как нарязват птицата, казваше тоя шегаджия Бош, фрикасето и задушеното му слезли чак в петите.

Така стана една знаменита битка с вилици; тоест никой от компанията не можеше да си спомни, че някога на съвестта му е тежало такова преяждане. Опряла се на лакти с цялата си тежест, Жервез лапаше големи мръвки бяло месо, като не говореше, за да не губи време; и само малко се срамуваше пред Гуже, притесняваше се, че се показва ненаситна като котка. Впрочем и Гуже доста се тъпчеше, като я гледаше как цялата е зачервена от ядене. Но и в лакомията си тя пак беше толкова мила и толкова добра! Тя не говореше, но непрекъснато се грижеше за дядо Брю и му слагаше по нещо хубаво в чинията. Дори беше трогателно да се гледа как тази лакома жена отделя парче от своето крило, за да го даде на стареца; той, чието гърло беше забравило вкуса на хляба, не изглеждаше претенциозен и лапаше всичко, навел глава и зашеметен от толкова плюскане. Съпрузите Лорильо изливаха злобата си върху печеното; взимаха тройно повече, биха дори изгълтали тавата, масата и дюкяна, за да разорят изведнъж Куцата. Всички дами бяха поискали от гърба; парчетата от гърба били за дамите. Госпожа Лера, госпожа Бош, госпожа Пютоа глождеха костите, а пък майка Купо, която обичаше шия, отхапваше месото с единствените си два зъба. Виржини пък обичаше кожичката, когато е препечена, и всеки от гостите й поднасяше такива парченца, за да я ухажва; Поасон започна да хвърля на жена си строги погледи, за да я предупреди да спре, защото вече прекалила; веднъж, след като много яла печена гъска, тя лежала петнадесет дни на легло с подут корем. Обаче Купо се разсърди и поднесе на Виржини горната част на една кълка, като казваше, че, дявол да го вземе, ако не я изгризка, не била жена! Нима гъшето месо е причинило някога болка някому? Напротив, гъшето месо лекувало болестите на далака. Трябвало да се яде без хляб, така, за десерт. Той би могъл да лапа цяла нощ, без да му стане нещо. И за да се поперчи, натика долната част на кълката в устата си. През това време Клеманс довършваше трътката, смучеше я с мляскане, като се превиваше от смях на стола си, защото Бош тихо й шепнеше неприлични думи. Ах, дявол да го вземе, да, хубаво е да се погуляе! Когато му падне на човек, нали? Щом сам от време на време не можеш да си позволиш такъв лукс, ще бъдеш голям глупак, ако не се наплюскаш до ушите. И наистина постепенно търбусите на всички се издуваха. Дамите приличаха на бременни. Кожите на тия дяволски лакомии пращяха. С разтворени уста, с бради, изпоцапани с мазнина, лицата им приличаха на задници, и то толкова червени, че биха ги взели за задници на богати хора, които пращят от благоденствие.

А виното, драги мой, течеше около масата като водата на Сена. Като истински поток след дъжд, когато земята е жадна. Купо наливаше отвисоко, за да гледа как червената струя се пени; и когато бутилката се изпразваше, той шеговито я обръщаше надолу и започваше да я стиска така, както жените доят кравите. Още една негърка предаде богу дух! В един ъгъл на дюкяна растеше камарата от умрели негърки, истинско гробище на бутилки, върху които хвърляха отпадъците от масата. Госпожа Пютоа беше поискала вода и възмутеният тенекеджия сам махна гарафите от масата. Нима почтените хора пиели вода? Нима искала да има жаби в стомаха си? И чашите се изпразваха на един дъх, чуваше се как излятата набързо течност шурти в гърлата, шумно като дъждовни води във водосточните тръби през време на буря. Валеше тръпчиво вино, нали? Вино, което отначало имаше дъх на стара бъчва, но с което така се свикваше, че накрай придобиваше аромат на лешник. Ах, дявол да го вземе, добре казвали йезуитите, че сокът на лозата е наистина знаменито изобретение! Компанията се смееше, съгласяваше се с всичко; защото в края на краищата работникът не би могъл да живее без вино, дядо Ной навярно посадил лозата за тенекеджията, шивачите и ковачите. Виното пречиствало и отморявало след работа, а мързеливците подтиквало към труд. Освен това, когато главата ви се замае, от нищо не ви е страх, Париж е ваш. Работникът е смазан от работа, без пари, презрян от буржоата, той няма други възможности да се весели и нима трябва да се упреква, че си пийва от време на време, обзет само от желанието да види живота розов. Ех, ами нали точно в този час пет пари не даваме за императора? Може би императорът също е на градус, но и това няма значение, не искаме и да знаем за него, не се боим от него, дори да е по-пиян и да се забавлява по-добре от нас. По дяволите аристократите! Купо изпращаше всички по дяволите. Намираше жените прелестни, тупаше джоба си, в който дрънкаха три монети последно су, и се смееше, сякаш ринеше пари с лопати. Обикновено мрачен, Гуже също се бе развеселил. Очите на Бош се бяха свили, а тези на Лорильо ставаха безцветни, докато Поасон с бронзовото си лице на бивш войник хвърляше все по-строги погледи. Бяха вече пияни. А дамите бяха леко развеселени, виното бе избило до бузите им, чувствуваха нужда да се разсъблекат, бяха хвърлили ешарпите си; само Клеманс започваше да не се държи прилично. Но изведнъж Жервез си спомни за запечатаните шест бутилки вино; беше забравила да ги сервира с гъската; донесе ги и напълниха чашите. Тогава Поасон стана и каза с чаша в ръка:

— Пия за здравето на стопанката.

Цялата компания разбута шумно столовете и стана; протегнаха се ръце, чашите звъннаха сред силна врява.

— Да живеете още петдесет години! — извика Виржини.

— Не, не — отвърна Жервез, развълнувана и усмихната, — ще бъда много стара. Идва ден, когато човек предпочита да си замине от този свят.

През широко отворената врата кварталът наблюдаваше и присъствуваше на гуляя. Минувачите се спираха в осветения кът на улицата и се смееха весело, като гледаха как тия хора пируват от все сърце. Кочияшите, навели се от каприте, шибаха с камшик крантите си, хвърляха погледи и пускаха шеги: „Ей, няма ли да почерпите?… Бременна майчице, ще отида да повикам акушерката!“ А ароматът на гъската развеселяваше и разведряваше улицата; на отсрещния тротоар момчетата на бакалина си представяха, че ядат от птицата; зарзаватчийката и продавачката на карантия заставаха от време на време пред дюкяните си, за да душат и да облизват устните си. Като че ли цялата улица се превиваше от преяждане. Госпожиците Кюдорж, майката и дъщерята, търговките на чадъри, които никога не се показваха, преминаваха по улицата една след друга с примижали и зачервени очи, сякаш бяха пържили палачинки. Дребният бижутер, седнал при тезгяха си, повече не можеше да работи, опиянен от броенето на бутилките и силно възбуден сред своите весели стенни часовничета. Да, съседите вдигнали пара! — крещеше Купо. Защо пък трябвало да се крият? Развеселена, компанията не се срамуваше, че я гледат на трапезата; напротив, ласкаеше се и се разпалваше от този народ, който се бе натрупал и зяпаше лакомо; искаше й се да разбие витрината, да избута масата чак на пътя, там да си изяде десерта под носа на публиката и сред шума на паважа. Нали нямаше нищо отвратително? Така че не беше нужно да се крият като егоисти. Като видя, че малкият часовникар преглъща слюнките си, Купо отдалеч му показа една бутилка; и след като онзи кимна с глава, той му занесе бутилката и една чаша. Ставаше побратимяване с улицата. Чукаха се за здравето на тия които минаваха. Викаха другарите, които им се виждаха симпатични. Пирът се разгръщаше постепенно, така че целият квартал „Гут д’Ор“ чувствуваше гощавката и се държеше за корема в тази дяволска вакханалия.

От известно време госпожа Вигуру, въглищарката, сновеше пред вратата.

— Ей, госпожа Вигуру, госпожа Вигуру! — изрева компанията.

Тя влезе глупаво ухилена, мръсна и дебела до спукване на корсажа. Мъжете обичаха да я щипят, защото можеха да я щипят навсякъде, без да напипат кокал. Бош я покани да седне до него; и веднага скришом хвана коляното й под масата. Но тя, свикнала на това, пиеше спокойно чашата си вино, като разказваше, че съседите гледали от прозорците и че хората от къщата започнали да се сърдят.

— О, това си е наша работа! — каза госпожа Бош. — Ние сме портиери, нали? Така че ние отговаряме за спокойствието… Нека дойдат да се оплачат, ще ги приемем както трябва.

Във вътрешната стая беше станал жесток бой между Нана и Огюстин заради тавата, която и двете искаха да огребат. В продължение на четвърт час тавата беше влачена по пода, като дрънчеше като стара тенджера. Сега Нана се грижеше за малкия Виктор, в чието гърло бе заседнала една кост от гъската; тя го буташе с пръсти под брадичката и насила го караше да гълта големи парчета захар за лекарство. Това занимание обаче не й пречеше да наблюдава какво става на голямата маса. Тя всяка минута ходеше там да иска вино, хляб и месо за Етиен и Полин.

— На, пукни! — казваше майка й. — Ще ме оставиш ли най-сетне на мира!

Децата не можеха да гълтат повече, но все пак ядяха, като удряха с вилиците си в такт на някакъв химн, за да се ободряват.

Сред шума започна разговор между дядо Брю и майка Купо. Старецът, който въпреки яденето и пиенето си оставаше бледен, разказваше за синовете си, загинали в Крим. Ах, ако децата били живи, той щял да има хляб всеки ден. Но с малко набъбнал език, навела се над него, майка Купо му казваше:

— Знаете ли, и с деца мъката не е по-малка! Ето аз изглеждам щастлива тук, нали? Е добре, а пък често си поплаквам… Не, не съжалявайте, че нямате деца.

Дядо Брю поклащаше глава.

— Никъде не ме искат вече на работа — прошепна той. — Много съм стар. Когато вляза в някоя работилница, младите се подиграват и ме питат аз ли съм лакирал ботушите на Анри ІⅤ… Миналата година все пак изкарвах по тридесет су на ден, като боядисвах един мост; трябваше да работя по гръб над реката, която течеше отдолу. Оттогава кашлям… Сега вече край, изгониха ме отвсякъде.

Той погледна жалките си вкочанясали ръце и добави:

— Естествено е, защото не ме бива за нищо. Имат право, и аз бих правил като тях. Виждате ли, бедата е, че съм още жив. Да, грешката е моя. Човек трябва да легне и да умре, щом вече не може да работи.

— Наистина — каза Лорильо, който слушаше разговора, — не мога да разбера защо правителството не подпомага трудовите инвалиди… Онзи ден четох във вестника нещо по този въпрос…

Но Поасон реши, че трябва да защити правителството.

— Работниците не са войници — заяви той. — Инвалиди могат да бъдат само войниците… Не трябва да се искат невъзможни неща.

Десертът беше сервиран. В средата имаше една савойска торта във форма на храм с кубе като пъпеш; върху кубето бе забодена, една изкуствена роза, към която на железен тел се люлееше пеперуда от сребърна хартия. В сърцевината на цветето две капки смола имитираха две капчици роса. Вляво парче бяло сирене плуваше в дълбока чиния, а пък в друга чиния вдясно бяха натрупани едри смачкани ягоди, от които течеше сок. Освен това беше останала салата — листа от маруля, натопени в зехтин.

— Хайде, госпожа Бош — каза любезно Жервез, — още малко салата. Тя е вашата слабост, знам аз.

— Не, не, благодаря! Вече ми е до гуша — отвърна портиерката.

Гладачката се обърна към Виржини, но тя допря с пръст устата си, сякаш за да посочи докъде се е наяла.

— Наистина натъпкала съм се — измърмори тя. — Няма вече място. Нито един залък не мога да вкарам.

— О, като се напънете малко! — подзе Жервез, усмихвайки се. — Човек винаги намира малко място. Салатата се яде и когато не си гладен. Нима ще оставите да хвърлим марулята?

— Ще я изядете утре с оцет — каза госпожа Лера. — По-хубава е с оцет.

Дамите въздишаха, като гледаха със съжаление салатиерата. Клеманс разказа, че един ден изяла три връзки кресон на закуска. Госпожа Пютоа беше още по-ящна, тя ядяла кочани от маруля, без да ги бели, хрускала ги така със сол. Всички биха живели само със салата, биха изяждали цели кошници. И докато водеха този разговор, дамите опразниха салатиерата.

— Аз бих лазила на четири крака в някоя ливада — повтаряше портиерката с пълна уста.

Пред десерта започнаха да се шегуват. Десертът не бил кой знае какво. Появил се малко късно, но това не пречело, щели някак да му видят сметката. Щом стигнали до положението да избухват като бомби, нямало защо да се плашат от ягоди и торта. Впрочем нямало защо да бързат, имали време, нощта е тяхна. И докато чакаха, напълниха чиниите с ягоди и бяло сирене. Мъжете запалиха лулите; и тъй като бяха изпразнили запечатаните бутилки, върнаха се към наливното, пиеха вино и пушеха. Обаче поискаха Жервез веднага да разреже савойската торта. Поасон, като много галантен кавалер, стана, взе розата и я поднесе на стопанката сред ръкоплясканията на компанията. Тя трябваше да я забоде с карфица на лявата си гръд, откъм сърцето. При всяко нейно движение пеперудата трептеше.

— Я! — извика Лорильо, сякаш беше открил нещо. — Значи ядем върху вашия тезгях!… Ах, така! Навярно никога досега не се е работело толкова върху него!

Тази лоша шега има̀ голям успех. Започнаха да сипят духовити намеци: Клеманс при лапането на всяка лъжичка ягоди казваше, че натиска ютията за гладене; госпожа Лера твърдеше, че бялото сирене миришело на ко̀ла; а пък госпожа Лорильо повтаряше през зъби, че добре са го измислили да плюскат така бързо парите върху дъските, където толкова много са се мъчили, за да ги спечелят. Надигаше се буря от смехове и викове.

Но внезапно един силен глас накара всички да млъкнат. Беше Бош, който, станал прав, разпуснато и весело пееше „Вулканът на любовта“ или „Войникът-съблазнител“:

Аз съм Блавен, на хубавици съблазнител…

— Гръм от „браво“ посрещна първия куплет. Да, да, щяха да пеят. Всеки ще изпее своята. Това беше най-забавното. И компанията опря лакти на масата, отпусна се върху облегалките на столовете, клатеше глава при хубавите места и пиеше по глътка при рефрените. Това говедо Бош беше специалист по комичните песни. Той разсмиваше дори и мъртвите, когато имитираше пехотинец с разперени ръце и килната назад шапка. Веднага след „Вулканът на любовта“ той подхвана „Баронесата Фолбиш“, една от неговите песни, с която жънеше успехи. Когато стигна до третия куплет, той се обърна към Клеманс и зашепна с бавен и страстен глас:

Баронесата днес даде вечеринка

на три брюнетки и една блондинка —

и всички бяха нейните сестрички,

те бяха осем прелестни очички…

Тогава компанията се разпали и запя рефрена. Мъжете отмерваха такта, като тупаха с крак. Дамите бяха взели ножовете си и с тях чукаха ритмично по чашите. Всички крещяха:

 

Но дявол да го вземе, кой плати

ракията на ча… на ча… ча…

Но дявол да го вземе, кой плати

ракията на ча… на часо… о… воя…

Прозорците на дюкяна звънтяха, виковете на певците развяваха муселиновите пердета. А през това време Виржини вече два пъти бе изчезнала и като се връщаше, се навеждаше до ухото на Жервез, за да я осведомява шепнешком. Третия път, когато се върна сред врявата, тя и каза:

— Скъпа моя, той е все още у Франсоа, преструва се, че чете вестник… Положително крои някаква низост.

Тя говореше за Лантие. Него именно бе ходила да проследи. При всяко ново съобщение Жервез ставаше все по-сериозна.

— Пиян ли е? — попита тя Виржини.

— Не — отвърна едрата брюнетка. — Изглежда спокоен. И това най-вече ме безпокои. Хм! Защо стои в кръчмата, щом е спокоен?… Боже мой, боже мой, дано нищо не се случи!

Много разтревожена, гладачката я помоли да мълчи. Внезапно настъпи дълбоко мълчание. Госпожа Пютоа беше станала и пееше „На абордаж“. Гостите я гледаха онемели и съсредоточени; дори Поасон беше оставил лулата си на края на масата, за да чува по-добре. Тя стърчеше силно изпъната, дребна и злобна, с бледо лице под черната си шапчица; размахваше левия си юмрук напред със самоуверена гордост, като ръмжеше с глас, по-дебел от нея:

Стар пират, жесток и лош,

ни преследва ден и нощ.

Ах, проклет разбойник дърт!

Смърт за него! Само смърт!

Но морякът не се плаши!

Пийте ром със пълни чаши!

А пиратите проклети

Ще увиснат на въжета!

Тази песен беше сериозна. Но дявол да го вземе, тя даваше истинска представа за нещата. Поасон, който бе пътувал по море, поклащаше глава утвърдително. Впрочем добре се чувствуваше, че в тази песен госпожа Пютоа влагаше цялото си сърце. Купо се наведе, за да разкаже как една вечер на улица „Пуле“ госпожа Пютоа напердашила четирима мъже, които искали да я опозорят.

Жервез, подпомогната от майка Купо, поднесе кафето, макар че още ядяха савойската торта. Не я оставиха да си седне, викаха й, че е неин ред. Тя се противопостави, лицето й беше пребледняло, не се чувствуваше добре; дори я попитаха да не би случайно да й е прилошало от гъската. Тогава тя изпя „Ах, оставете ме да спя“ със слаб и нежен глас; когато стигаше до рефрена — до пожеланието за сън, изпълнен с хубави сънища, клепачите и се притваряха малко, премреженият й поглед чезнеше в мрака, към улицата. Веднага след това Поасон поздрави дамите с рязко кимане на глава и подхвана една пиянска трапезна песен — „Френските вина“; но той пееше много лошо; само последният куплет, патриотичният куплет, има успех, защото, като спомена за трицветното знаме, той вдигна чашата си високо, размаха я и накрай я изля в дъното на широко отворената си уста. После се заредиха романси; ставаше дума за Венеция и за гондолиерите в баркаролата на госпожа Бош, за Севиля и за Андалусия в болерото на госпожа Лорильо, а пък Лорильо стигна чак до ароматите на Арабия, като пя за любовните приключения на танцьорката Фатма. Около мазната маса, във въздуха, наситен с диханието на преялите хора, се разтваряха златни хоризонти, мяркаха се шии, бели като слонова кост, абаносови коси, целувки под луната сред звуци на китари, баядерки сееха под краката си дъжд от перли и скъпоценни камъни; и мъжете пушеха блажено лулите си, дамите се усмихваха непринудено от наслада, всички си въобразяваха, че са там и вдишват хубавите аромати. Когато Клеманс започна да гука „Направи едно гнездо“ с трептящ глас, всички изпитаха голямо удоволствие, защото песента напомняше за поле, за лекокрили птички, за танци под дървета, за цветя с чашки, пълни с мед, с една дума за всичко онова, което виждаха в гората Венсен, когато отиваха там да ядат заек. Обаче Виржини възвърна веселото настроение с „Моята ракийка“; тя имитираше кръчмарка, опряла едната си ръка на хълбок; с другата ръка показваше как налива ракия, като въртеше китката си във въздуха. Толкова се развеселиха, че помолиха майка Купо да изпее „Мишката“. Старата жена отказваше, кълнеше се, че не знаела тази неприлична песен. Въпреки това тя започна с дрезгавия си глас и с набръчканото си лице и малките си живи очи изразяваше ужаса на госпожица Лиз, която прибира полите си при появата на мишката. Цялата маса се смееше; жените загубиха сериозността си, хвърляха бляскави погледи към съседите си; в края на краищата песента не беше мръсна, нямаше неприлични думи. За да покаже нагледно, Бош се правеше на мишка около краката на въглищарката. Можеше да стане и скандал, ако Гуже по знак с очи на Жервез не въдвори мълчание и благоприличие със „Сбогуването на Абд ел Кадер“, която изпя с басовия си глас. Той пък имаше здрави гърди! През хубавата му жълта брада гласът звучеше като медна тръба. Когато нададе вика: „О, благородна моя другарко!“, обръщайки се към черната кобила на боеца, сърцата се разтуптяха и му изръкопляскаха, без да дочакат края — толкова силен бе този вик.

— Ваш ред е, дядо Брю! — каза майка Купо. — Изпейте вашата. Хайде, старите песни са най-хубави!

И компанията се обърна към стареца, като настояваше и го окуражаваше. А той, вцепенен, с безжизнено и набръчкано лице, гледаше хората, сякаш нищо не бе разбрал. Попитаха го дали знае „Петте гласни“. Той наведе глава — вече не си спомнял, всичките песни от хубавото време се разбъркали в главата му. Тъкмо се канеха да го оставят на спокойствие, той като че ли си спомни нещо и запелтечи със сподавен глас:

Тру ла ла, тру ла ла,

тру ла, тру ла, тру ла ла!

Лицето му се оживяваше, този рефрен навярно събуждаше в него спомен за отдавнашна веселост, на която сега сам се наслаждаваше с детински възторг, като чуваше гласа си, който ставаше все по-глух.

Тру ла ла, тру ла ла,

тру ла, тру ла, тру ла ла!

— Знаеш ли, скъпа моя — шепнеше Виржини на ухото на Жервез, — аз пак идвам оттам. Човъркаше ме нещо… Е, добре, Лантие се е измъкнал от Франсоа!

— Не го ли срещнахте навън? — попита гладачката.

— Не, вървях бързо, дори и не помислих да го видя.

Но като вдигна очи, Виржини замлъкна и сподавено въздъхна.

— Ах, боже мой!… — Той е тук, на тротоара отсреща, гледа насам.

Силно изненадана, Жервез хвърли поглед навън. На улицата се бяха насъбрали хора, за да слушат как компанията пее. Момчетата на бакалина, продавачката на карантия и малкият часовникар образуваха група, сякаш наблюдаваха представление. Сред тълпата имаше военни, граждани в рединготи, три малки момченца по на пет-шест години, хванали се за ръка, много сериозни и учудени. И наистина Лантие се беше изправил там на първия ред, слушаше и гледаше със спокоен вид. Това беше дързост от негова страна. Жервез почувствува, че студени тръпки се изкачват от краката към сърцето й, и повече не посмя да мръдне, докато дядо Брю продължаваше:

Тру ла ла, тру ла ла,

тру ла, тру ла, тру ла ла!

— Добре! Стига толкова, драги! — каза Купо. — Знаете ли я цялата?… Ще ни я изпеете някой друг ден, когато ще бъдем много весели!

Избухна смях. Старецът се смути, обиколи с безцветните си очи масата и възвърна унесеното си тъпо изражение. Кафето бе изпито, тенекеджията пак беше поискал вино. Клеманс отново започна да яде ягоди. За миг песните секнаха, заговориха за една жена, която бяха намерили тази сутрин обесена в съседната къща. Беше редът на госпожа Лера, но тя трябвало да се подготви. Тя потопи края на салфетката си в една чаша с вода и я постави на слепоочията си, защото й било много горещо. После поиска малко ракия, изпи я и дълго си търка устните.

— „Детето на добрия дядо господ“, нали? — прошепна тя. — „Детето на добрия дядо господ“…

И каквато си беше едра, и мъжкарана с кокалест нос и с широки рамене като жандарм, тя започна:

Всяко изоставено дете

свой подслон намира и расте —

даже да попадне в малка хижа,

бог отгоре пак си има грижа.

Гласът й трепереше при някои думи, ставаше провлачен и мек; тя повдигаше косо очите си нагоре към небето, а дясната ръка размахваше пред гърдите си и притискаше с вълнение към сърцето си. Тогава Жервез, изтерзана от присъствието на Лантие, не можа да удържи сълзите си; струваше и се, че песента разказва за нейната мъка, че тя беше това изоставено дете, което добрият бог щеше да вземе под своя закрила. Клеманс, вече много пияна, изведнъж започна да плаче; и опряла глава на края на масата, тя задушаваше стенанията си с покривката. Беше настъпило тягостно мълчание. Извадили кърпи, дамите бършеха очите си, лицата си с гордост, че така са се разчувствували. Мъжете с наведени чела гледаха втренчено пред себе си с примигващи очи. Поасон, задъхан и стиснал зъби, два пъти отхапа парченца от края на лулата си и ги изплю на пода, без да престава да пуши. Бош, чиято ръка беше върху коляното на въглищарката, обзет от угризение на съвестта и от някакво смътно уважение, престана да щипе съседката си; дори две големи сълзи се спускаха по бузите му. Тия гуляйджии бяха сурови като съдници и нежни като агънца. Виното излизаше през очите им! Когато рефренът беше повторен по-бавно и по-сърцераздирателно, никой не можа да се въздържи, всички неудържимо захълцаха в чиниите си, примирайки от умиление.

Но Жервез и Виржини въпреки волята си не откъсваха очи от тротоара насреща. Госпожа Бош също забеляза Лантие и леко извика, без да престава да лее сълзи. Тогава лицата и на трите станаха загрижени и те несъзнателно си кимнаха многозначително с глава. Господи, ако Купо се обърнеше, ако Купо видеше другия! Какъв бой! Каква сеч! И те така се издадоха, че тенекеджията ги попита:

— Какво гледате там?

Той се наведе и позна Лантие.

— Дявол да го вземе! Прекалява! — измърмори той. — Ах, мръсна мутра! Ах, мръсна мутра!… Да, прекалено е, ще трябва да се сложи край…

И тъй като той стана и започна с мънкане жестоко да се заканва, Жервез го помоли с тих глас:

— Слушай, моля те… Остави ножа… Стой на мястото си и не прави пакост.

Виржини успя да му отнеме ножа, който беше взел от масата. Но не можа да му попречи да излезе и да отиде при Лантие. Компанията беше толкова развълнувана, че не виждаше нищо и плачеше още по-силно, докато госпожа Лера пееше сърцераздирателно:

Клето изоставено сираче

нейде там в гората жално плаче…

Последният стих отекна като жален вой на буря. Госпожа Пютоа, която в момента пиеше, толкова много се разчувствува, че изля виното си върху покривката. Жервез продължаваше да стои смразена, с юмрук, опрян на устата си, за да не извика, като примигваше от страх и всеки миг чакаше да види как един от двамата мъже там пада убит посред улицата. Виржини и госпожа Бош също следяха сцената дълбоко заинтересовани. Плиснат от свежия въздух, Купо едва не падна във вадата, когато понечи да се хвърли върху Лантие. Последният, с ръце в джобовете си, само се отдръпна. И сега двамата мъже започнаха да се ругаят, особено тенекеджията правеше другия на пух и прах, наричаше го мръсна свиня, казваше, че ще изтърбуши червата му. Чуваха се бесните им викове, забелязваха се яростни жестове, сякаш щяха да откъснат ръцете си от силни плесници. Жервез примираше, затваряше очи, защото свадата траеше вече дълго време и тя си мислеше, че всеки миг ще захапят носовете си, толкова бяха приближили лицата си едно до друго. После, тъй като не чуваше вече нищо, тя отвори очи и съвсем се изненада, като ги видя, че разговарят спокойно.

Гласът на госпожа Лера се извисяваше, сладникав и плачевен, като започваше нов куплет:

И тогава хора от селото

полумъртво взеха го горкото…

— Все пак има жени, които са уличници! — каза госпожа Лорильо сред общо одобрение.

Жервез бе разменила поглед с госпожа Бош и Виржини. Всичко е наред, значи? Купо и Лантие продължаваха да си говорят край тротоара. Те пак се нападаха, но приятелски. Наричаха се „проклето животно“ с тон, който звучеше малко нежно. Понеже ги гледаха, в края на краищата те тръгнаха да се разхождат бавно един до друг покрай къщите, като се обръщаха на всеки десет крачки. Бяха започнали много оживен разговор. Внезапно Купо сякаш отново се разсърди, докато другият се дърпаше, караше да го молят. И накрай тенекеджията изблъска Лантие и го принуди да прекоси улицата, за да влезе в дюкяна.

— Казвам ви, че ви каня от сърце! — викаше той. — Ще изпиете чаша вино… Мъжете са мъже, нали така? Трябва да се разбираме…

Госпожа Лера довършваше последния рефрен. Дамите повтаряха всички заедно, като мачкаха кърпичките си:

Майки, не изпадайте в тревога —

туй детенце е дете на бога.

Похвалиха певицата, която седна, като се преструваше, че е съсипана. Тя поиска да пие нещо, защото влагала много чувство в тази песен и винаги се страхувала да не разстрои нервите си. Обаче цялата маса гледаше втренчено Лантие, седнал кротко до Купо, който вече дояждаше последните залци от савойската торта, като ги потапяше в една чаша с вино. Освен Виржини и госпожа Бош никой друг не го познаваше. Съпрузите Лорильо подушваха нещо нечисто; но още не можеха да разберат и отново станаха важни. Гуже, който беше забелязал вълнението на Жервез, гледаше накриво новодошлия. Понеже бе настъпило тягостно мълчание, Купо каза просто:

— Той е мой приятел.

И като се обърна към жена си:

— Хайде, размърдай се де!… Може би има още топло кафе.

Смълчана и изумена, Жервез внимателно ги разглеждаше един след друг. Отначало, когато нейният съпруг изтласка бившия й любовник в дюкяна, тя бе хванала главата си с две ръце със същия инстинктивен жест, както правеше при всеки трясък на гръмотевицата в дните на голяма буря. Струваше й се невъзможно; стените щяха да се срутят и да затрупат всички. После, като видя, че двамата мъже седнаха, без дори муселиновите пердета да трепнат, изведнъж всичко й се видя естествено. Печената гъска малко й тежеше, наистина беше яла много и това й пречеше да мисли. Приятен мързел я вцепеняваше, притискаше я към масата, единственото й желание беше да си няма неприятности. Боже мой, защо да се измъчва, когато другите са спокойни и когато нещата се нареждат сякаш от само себе си за всеобща радост? Тя стана, за да отиде да види дали е останало кафе.

Във вътрешната стая децата спяха. Кривогледата Огюстин ги беше измъчвала през цялото време на десерта, като крадеше от ягодите им и ги плашеше с отвратителни закани. Сега тя беше много зле, свила се смълчана върху едно столче с пребледняло лице. Дебелата Полин беше килнала глава на рамото на Етиен, който също спеше край масата. Нана беше седнала на килимчето пред леглото на Виктор, когото държеше до себе си, провряла ръка под врата му; и, сънлива, със затворени очи, тя повтаряше с тих и провлачен глас:

— Ох, мамо, боли ме!… Ох, мамо, боли ме!…

— Дявол да ги вземе! — прошепна Огюстин с отпусната глава. — Те са пияни; пиха като възрастните.

Жервез получи нов удар, като видя Етиен. Тя почувствува, че се задушава, като си помисли, че бащата на това момче е тук, в съседната стая, и дояжда тортата си, без дори да прояви желание да целуне малкия. Тя едва не събуди Етиен, за да го отнесе в обятията си. После още веднъж намери, че спокойният начин, по който се уреждаха нещата, е много добър. Положително не беше прилично да се разстройва краят на вечерята. Тя се върна с кафеника и наля чаша кафе на Лантие, който всъщност не си даваше вид, че проявява интерес към нея.

— Сега е моят ред — измърмори Купо със заплитащ се език. — Ех, запазили сте ме за капак… Е добре, ще ви изпея „Брей, че лош хлапак“.

— Да, да, „Брей, че лош хлапак“! — викаше цялата маса.

Отново се вдигна врява. Лантие бе забравен. Дамите приготвиха чашите и ножовете си, за да акомпанират при рефрена. Смееха се предварително, като гледаха как тенекеджията се клатушка пиянски. Той започна с прегракнал глас на стара жена:

Сутрин като стана във зори,

нещо на сърцето ми гори…

Пращам бърже малкия хлапак

да ми купи за пет су коняк.

Той се бави — по цял час се клинка,

най-подир ми носи половинка

и се блещи като котарак…

Брей, че калпав, брей, че лош хлапак!

И дамите чукаха по чашите си и подхващаха в хор, страшно развеселени:

Брей, че калпав, брей, че лош хлапак!

Брей, че калпав, брей, че лош хлапак!

Сега вече цялата улици „Гут д’Ор“ вземаше участие. Кварталът пееше „Брей, че лош хлапак“. Отсреща дребният часовникар, момчетата на бакалина, продавачката на карантия и зарзаватчийката, които знаеха песента, подемаха рефрена и си пляскаха плесници на шега. Наистина и улицата най-сетне се беше напила; само миризмата от гуляя, която лъхаше от дома на Купо, развеселяваше хората от тротоара. Трябва да се каже, че в този час компанията в дюкяна хубаво се беше натряскала. Настроението се повишаваше бавно още с първата чаша чисто вино след супата. А сега беше връхната точка, всички с препълнени стомаси деряха гърлата си сред червеникавата мъгла на двете лампи, които пушеха. Врявата от тази голяма веселба заглушаваше тропота на последните коли. Двама полицаи от градската охрана, помислили, че има бунт, бързо дотичаха; но като забелязаха Поасон, те поздравиха като хора, които разбират какво става. И се отдалечиха бавно, закрачили един до друг покрай тъмните къщи.

Купо бе стигнал до следния куплет:

Във неделя, на „Петит Вилет“,

ходихме при чичо ми Тинет.

Той е славен майстор каналджия

и пияч известен ракиджия.

Пихме там направо от шишето,

пихме, пихме, докато с детето

до козирката се напихме чак.

Брей, че калпав, брей, че лош хлапак!

Брей, че калпав, брей, че лош хлапак!

Тогава се разтресе цялата къща, в хладния и спокоен въздух на нощта се вдигна такъв крясък, че тия кресльовци започнаха да си ръкопляскат сами, защото не можеше и да се мисли, че някой би крещял по-силно.

Никой от компанията не можеше да си спомни как точно завърши гуляят. Навярно беше много късно, само това знаеха, защото вече и котка не минаваше по улицата. Може дори да са танцували около масата, като са се държали за ръце. Всичко се губеше в някаква жълта мъгла, сред която подскачаха зачервени лица с разчекнати до ушите уста. Възможно е накрая да са пили греяно вино; само че не знаеха дали някой не се беше пошегувал да сложи сол в чашите. Навярно децата се бяха съблекли и легнали сами да спят. На другия ден госпожа Бош се хвалеше, че е плеснала Бош два пъти по главата, защото го спипала в един ъгъл да натиска въглищарката; но Бош, който нищо не си спомняше, твърдеше, че това е лъжа. Обаче всеки намираше за неприлично поведението на Клеманс, това момиче, което наистина не трябвало да се кани; тя беше стигнала дотам, че да показва всичко, което имаше, а когато започна да повръща, щеше напълно да повреди едно от муселиновите пердета. Мъжете поне излизаха на улицата; Лорильо и Поасон, когато ги сви стомахът, бяха изтичали чак до дюкяна на колбасаря. Винаги си личи, когато човек е добре възпитан. Така например дамите — госпожа Пютоа, госпожа Лера и Виржини, почувствували се зле от горещината, просто бяха отишли във вътрешната стая, за да свалят корсетите си; Виржини дори се беше изтегнала за малко на кревата, за да предотврати лошите последици. Накрай компанията сякаш се стопи, едните се измъкнаха след другите, взаимно се изпращаха, като потъваха в тъмния квартал сред последната врява — бурен спор между съпрузите Лорильо и упоритото и печално „Тру ла ла, тру ла ла“ на дядо Брю; Жервез вярваше, че Гуже се разплакал на тръгване; Купо продължаваше да пее; а пък Лантие остана докрай, дори в един момент тя почувствува нечие дихание в косите си, но не можеше да каже дали това било дихание на Лантие или на топлата нощ.

И тъй като госпожа Лера не искаше да се връща по това време в Батиньол, взеха от леглото един дюшек и го постлаха за нея в един ъгъл на дюкяна, след като избутаха масата. Тя спа там сред трохите от вечерята. И през цялата нощ, докато съпрузите Купо спяха тежък, непробуден сън след празненството, котката на една съседка, провряла се през един отворен прозорец, хруска костите на гъската и напълно довърши птицата с тихото кръцкане на острите си зъби.