Емил Зола
Вертеп (11)

X

Новото жилище на семейство Купо беше на шестия етаж, вход Б. След като се минеше покрай госпожица Реманжу, завиваше се по коридора вдясно. После трябваше пак да се завие. Първата врата беше на семейство Бижар. Почти насреща, в една дупка без въздух, под малката стълба, която водеше за покрива, спеше дядо Брю. Две жилища по-нататък и се стигаше до Базуж. На края, до Базуж, беше жилището на Купо — една стая и един килер към двора. Оттам нататък до дъното на коридора имаше само две семейства, преди да се стигне до съпрузите Лорильо, съвсем в края.

Една стая и един килер — нищо повече. Тук се беше приютило сега семейство Купо. И при това стаята беше широка като длан. В нея трябваше да спят, да ядат, да правят всичко останало. В килера се побираше само леглото на Нана; тя трябваше да се съблича при баща си и майка си, а за да не се задуши, през нощта оставяха вратата отворена. Беше им толкова тясно, че Жервез бе отстъпила някои вещи на съпрузите Поасон, когато напускаше дюкяна, защото не можеше да се побере всичко. Леглото, масата и четирите стола напълниха жилището. Като не искаше да се раздели с комода си, тя с болка на сърцето закри с него половината от прозореца. Едното крило не можеше да се отваря и това намаляваше светлината и радостта. Когато искаше да надникне в двора, понеже беше станала много дебела тя не можеше да се облегне с лакти, а се навеждаше напреко и извиваше врат, за да може да гледа.

През първите дни гладачката само седеше и мълчеше. Беше й много тежко, че не можеше да се разтъпче из жилището си, след като бе свикнала на широко. Тя се задушаваше, стоеше с часове на прозореца, притисната между стената и комода, с риск да й се схване вратът. Само тук тя дишаше. Дворът обаче й навяваше само тъжни мисли. Отсреща, откъм слънчевата страна, тя гледаше някогашната си мечта — онзи прозорец на петия етаж, където всяка пролет испанският боб увиваше нежните си стебла нагоре по опънати върви. А нейната стая беше откъм сенчестата страна и саксиите с резеда увяхваха за една седмица. Ах, не, животът се бе обърнал лошо, тя не беше мечтала за такова съществуване. Вместо да има цветя на стари години, тя се търкаляше в нечиста обстановка. Един ден, като се наведе, имаше странното чувство — помисли си, че вижда себе си там долу, под портата на входа, близо до портиерската стаичка, вдигнала глава нагоре да разглежда за първи път къщата; и този скок тринадесет години назад причини остра болка в сърцето й. Дворът не се беше променил, големите фасади бяха станали малко по-черни и по-олющени; смрад лъхаше от разядените оловни сандъци; долу разбитият паваж на двора беше замърсен от недоизгорелите въглища на ключаря и от талаша на дърводелеца; дори във влажния кът около чешмата, в една локва, водата, изтекла от бояджийницата, беше обагрена с хубава синя боя, нежносиня както преди. Но в този час тя се чувствуваше много променена и посърнала. Първо, не беше долу се лице към слънцето, доволна и решителна, със силното желание да има хубав апартамент. Беше под покрива, в къта, отреден за най-изпадналите, в мръсната дупка, в етажа, където никога не проникваше слънчев лъч. И поради това лееше сълзи, не можеше да се примири със съдбата си.

Но след като Жервез малко привикна, животът за семейството в новото жилище не започна лошо. Зимата бе почти към края, малкото пари от преотстъпените на Виржини мебели улесниха настаняването. После, в началото на пролетта, се оказа един хубав случай — Купо бе нает да работи в провинцията, в Етамп; и там той остана близо три месеца, без да се напива, излекуван временно от полския въздух. Човек няма представа колко благоприятно се отразява това на пияниците, напуснали въздуха на Париж, където по улиците се разнасят истински изпарения от ракия и вино. Като се завърна, той беше свеж като роза и донесе четиристотин франка, с които платиха двата просрочени наема за дюкяна, които съпрузите Поасон бяха уредили, а също така и някои други, най-неотложните дребни дългове в квартала. Жервез си откри път в две-три улици, по които не смееше да минава. Естествено тя беше започнала да работи като гладачка с надница. Госпожа Фоконие, която беше много добра жена за тия, които я ласкаеха, беше благоволила отново да я вземе. Тя й плащаше дори три франка, като на най-добра работничка, от уважение към предишното й положение на собственичка. Така че имаше изгледи семейството да може бавно да се оправи. Дори Жервез виждаше деня, в който с труд и пестеливост ще могат да изплатят всичко и да си уредят един сносен живот. Само че тя си мечтаеше за това в трескаво състояние, в което изпадна от голямата сума, припечелена от мъжа й. Но като изстина, тя се примиряваше с живота, както си течеше — казваше, че хубавите неща не траели дълго.

Съпрузите Купо най-много страдаха, когато гледаха как Виржини и Поасон се нареждат в техния дюкян. По природа те никак не бяха завистливи, но хората ги дразнеха, като нарочно се възхищаваха пред тях от разкрасяването на дюкяна, което направиха техните приемници. Съпрузите Бош, а най-вече съпрузите Лорильо, не преставаха да говорят за това. Според думите им никога не били виждали по-хубав дюкян. Те говореха за мръсотията, в която съпрузите Поасон намерили помещенията, разправяха, че само за почистването били похарчени тридесет франка. След дълги колебания Виржини реши да се заеме с дребна търговия на фина бакалия — бонбони, шоколади, кафе, чай. Лантие настойчиво я съветваше да се занимава с такава търговия, защото, казваше той, от лакомствата се печелят огромни суми. Дюкянът бе боядисан в черно с жълти ивици, два изящни цвята. Трима дърводелци работиха цяла седмица за стъкмяването на шкафовете, витрините, тезгяха с лавички за бурканите както в сладкарниците. Малкото наследство, което Поасон пазеше в запас, трябваше значително да се накърни. Но Виржини тържествуваше, а съпрузите Лорильо, подпомагани от портиерите, не жалеха Жервез да й разказват за всяка етажерка, витрина и буркан, злорадствуваха, като виждаха как лицето й се променя. Колкото и да не е завистлив, човек беснее, когато други обуят обувките му и го тъпчат с тях.

Под всичко това се криеше и въпросът за един мъж. Твърдяха, че Лантие зарязал Жервез. Кварталът намираше това за твърде хубаво. Най-сетне се възстановявал малко моралът в улицата. И цялата слава за раздялата се приписваше на този хитрец шапкар, когото жените все още много обичаха. Разказваха се подробности, казваха, че наплескал хубаво гладачката, за да утоли страстта й, толкова тя била увлечена по него. Разбира се, никой не казваше самата истина; тези, които можеха да я знаят, намираха, че е много проста и не толкова интересна. Всъщност Лантие бе напуснал Жервез, в смисъл че тя вече не бе на негово разположение денем и нощем; но сигурно той се качваше да я вижда на шестия етаж, когато имаше желание, защото госпожица Реманжу го бе срещала да излиза от тях в необикновени часове. С една дума, отношенията продължаваха от време на време, как да е, без взаимност, и нищо повече. Обаче положението се усложняваше от това, че кварталът вкарваше Лантие и Виржини да спят в едно легло. По този въпрос кварталът пак избързваше напред. Положително шапкарят топлел едрата брюнетка, защото тя замествала Жервез във всичко и за всичко в жилището. По този повод се разказваше и един анекдот; твърдеше се, че една нощ той отишъл да търси Жервез в леглото на съседа си и че отвел и задържал Виржини, без да я познае, поради тъмнината, чак до зори. Тази история предизвикваше смях, обаче шапкарят не беше толкова напреднал, позволяваше си едва да я пощипва по кълките. Съпрузите Лорильо не преставаха да говорят пред гладачката за любовта между Лантие и госпожа Поасон с такова съчувствие към нея, че да предизвикат ревността й. Съпрузите Бош също говореха, че никога не били виждали по-хубава двойка от тях. Смешното във всичко това беше, че улица „Гут д’Ор“ като че ли не се вълнуваше от триъгълника в новото семейство; не, суровият морал за Жервез беше снизходителен към Виржини. Може би любезната снизходителност се дължеше на това, че съпругът беше полицай от градската охрана.

За щастие Жервез никак не се измъчваше от ревност. Тя посрещаше спокойно изневерите на Лантие, защото сърцето й отдавна не се вълнуваше от техните отношения. Тя беше узнала, без да проявява любопитство, мръсни истории за връзките на шапкаря с различни момичета, със случайно срещнати на улицата проститутки; и това й правеше толкова малко впечатление, че продължаваше да бъде снизходителна, без дори да може да се разгневи, за да скъса. Обаче тя не посрещна така леко новото увлечение на любовника си. С Виржини работата беше съвсем друга. Те и двамата бяха измислили това с единствената цел да я дразнят; и макар да се надсмиваше на любовните истории, тя държеше на уважението между хората. Така че, когато госпожа Лорильо или някоя друга злобна глупачка се преструваше в нейно присъствие на възмутена, че рогата на Поасон били толкова големи, та вече не можел да минава през вратата Сен-Дени, тя цялата пребледняваше, сърцето й се късаше, прилошаваше й. Тя стискаше устни, мъчеше се да не се ядосва, за да не създава удоволствие на неприятелите си. Но навярно се бе спречкала с Лантие, защото един следобед на госпожица Реманжу и се стори, че чула плесница; впрочем имало е навярно спречкване, защото Лантие престана да й говори в продължение на петнадесет дни, а после пръв отиде при нея и отношенията, изглежда, се подновиха, сякаш нищо не се бе случило. Гладачката предпочиташе да си вземе своя дял, не искаше да се хваща за косите, предпочиташе да не си разваля повече живота. Ах, тя не беше вече на двадесет години, не обичаше мъжете така, че да бие по задниците заради черните им очи и да рискува да я арестуват. Само че тя прибавяше това към останалото.

Купо се подиграваше. Този снизходителен съпруг, който не бе пожелал да види изневярата в дома си, се превиваше от смях за рогата на Поасон. В неговото семейство това не се смяташе, но в дома на другите това му се струваше истинска комедия и той с голямо любопитство се вслушваше в тези приказки, когато жените на съседите разглеждаха нещата от обратната им страна. Какъв глупак бил тоя Поасон! И отгоре на всичко носел сабя и си позволявал да блъска хората по тротоарите. После Купо стигаше дотам, че се присмиваше на Жервез. Ах, така, любовникът й я изоставил! Нямала късмет: първия път не успяла с ковачите, а втория път шапкарите й се изплъзнали от ръцете. Така било, защото подбирала хора от несериозни професии. Защо не си взела някой зидар, човек, който силно се привързва и е свикнал да върши здраво работата си? Разбира се, той казваше тези неща на шега, но все пак Жервез позеленяваше, защото така я гледаше с малките си сиви очи, сякаш искаше да я прониже с думите си. Когато започваше да говори мръсотии, тя никога не можеше да разбере дали е на шега или сериозно. Човек, който се напива непрекъснато, през цялата година, не е с ума си; има съпрузи, които на двадесет години са много ревниви, но на тридесет години пиенето ги прави много отстъпчиви по отношение на съпружеската вярност. Трябваше да се види как Купо се перчи по улица „Гут д’Ор“! Той наричаше Поасон рогоносец. Това запушвало устата на бъбривците! Не той бил вече рогоносецът. Охо, той знаел, каквото си знаел. Ако на времето се преструвал, че нищо не чува, това било само привидно, защото не обичал сплетните. Всеки си знаел какво му е и се чешел там, където го сърби. Обаче него не го сърбяло; той не можел да се чеше за удоволствие на хората. Е, добре, а полицаят от градската охрана нима не чувал? Но този път било истина; хората видели любовниците, не било празни приказки. И той се възмущаваше — не можел да разбере как така един мъж, един държавен чиновник търпи в дома си подобен скандал. Навярно полицаят от градската охрана обичал остатъците на другите, това си е. Когато вечер оставаше сам с жена си и се отегчаваше в тяхната дупка под покрива, Купо не се двоумеше да слезе да потърси Лантие и насила да го доведе. Той намираше жилището тъжно, откакто този другар не бе при тях. Той го сдобряваше с Жервез, когато виждаше, че са охладнели един към друг. По дяволите, защо да обръщат внимание на хората, нима е забранено да се забавляваш, както ти е приятно? Той се кикотеше, в примигващите му пиянски очи блестяха странни мисли и желания да сподели всичко с шапкаря, за да разхубави живота. И най-вече през тези вечери Жервез не можеше да разбере дали говори на шега или сериозно.

По време на тези истории Лантие беше много важен. Той се държеше бащински и гордо. Три пъти предотврати скарването между съпрузите Купо и Поасон. Той държеше на добрите отношения между двете семейства. Благодарение на нежните и смели погледи, с които контролираше Жервез и Виржини, двете жени винаги привидно се отнасяха една към друга като големи приятелки. А той, като господствуваше над блондинката и над брюнетката със спокойствието на паша, се угояваше от своята хитрост. Още не беше смлял съпрузите Купо и вече започваше да яде съпрузите Поасон. О, никак не се стесняваше! След като беше погълнал един дюкян, започваше да гълта втори дюкян. В края на краищата само такива хора имат късмет.

Тази година именно, през юни, Нана прие първото си причастие. Тя караше тринадесетата си година, беше вече голяма, стройна като тополка и безочлива на вид; миналата година я бяха изпъдили от курса по вероучение заради лошо поведение; и сега кюрето я допускаше на причастие само от страх да не се повтори същото и за да я привлече в лоното на църквата, та да няма на улицата една езичничка повече. Нана танцуваше от радост при мисълта за бялата рокля. Съпрузите Лорильо като кръстници бяха обещали роклята, един подарък, за който говореха из цялата къща; госпожа Лера щеше да даде воала и шапчицата, Виржини — чантата, Лантие — молитвеника; така че съпрузите Купо очакваха церемонията, без много да се безпокоят. Дори съпрузите Поасон, които искаха да дадат угощение по случай настаняването си в новото жилище, избраха именно този ден, навярно по съвет на шапкаря. Те поканиха съпрузите Купо и семейство Бош, чието момиче също вземаше първото си причастие. Вечерта щяха да ядат у тях печен овнешки бут и нещо друго. Точно в навечерието, когато Нана захласнато гледаше подаръците, наредени на комода, Купо се прибра в отвратително състояние. Въздухът на Париж отново го пленяваше. И той се нахвърли върху жена си и детето си с пиянски хули, с отвратителни думи, които не са за казване. Впрочем и самата Нана започваше да държи непристоен език, повлияна от мръсните разговори, които непрекъснато слушаше. Когато й се караха, тя се осмеляваше да нарича майка си камила и крава.

— А яденето! — крещеше тенекеджията. — Искам си супата, кранти такива!… Какви жени, грижат се само за парцалите си! Ще ви таковам парцалите, ако няма супа!

— Какви ги плещи, когато е пиян! — прошепна Жервез отегчено.

И като се обърна към него:

— На огъня е, стига си ни досаждал!

Нана се държеше прилично, защото считаше, че в този ден трябва да бъде такава. Тя продължаваше да гледа подаръците върху комода, като се преструваше, че е смутена и че не разбира отвратителните бръщолевения на баща си. Но тенекеджията беше страшно заядлив вечер след гуляй. Той й крещеше във врата:

— Ще ти дам да разбереш! Бели рокли, а? За да си правиш като миналата неделя цици от хартиени топки в корсажа?… Да, да, почакай малко! Виждам как си въртиш задника. Гъделичкат те хубавите дрехи. Много ти се иска, хубостнице… Я да ми се махнеш оттук, проклета гъсенице! Махни парцалите, скрий всичко в някое чекмедже или ще ти натъркам мутрата с тях!

Нана, навела глава, още не отвръщаше нищо. Тя бе взела малката тюлена шапчица и питаше майка си колко струва. И тъй като Купо протегна ръка, за да дръпне шапчицата, Жервез го изблъска, като извика:

— Я остави детето! Тя е толкова мила, не прави нищо лошо.

Тогава тенекеджията пусна целия си речник.

— Ах, курви такива! Майката и дъщерята — хубава двойка. Много ли е прилично да се взима причастие и скришом да се поглеждат мъжете! Смееш ли да отречеш, малка мръснице! Ще те облека аз тебе в чувал и ще видим тогава дали ще се перчиш. Да, в чувал, за да се отвратите, ти и твоите кюрета. Нужно ли ми е на мене да те развращават? По дяволите, ще ме слушате ли!

И изведнъж, разярена, Нана се обърна, докато Жервез протягаше ръце, за да защити дрехите, които Купо искаше да разкъса. Детето погледна втренчено баща си; после, забравила, че трябва да се държи благоприлично, както я учеше нейният изповедник:

— Свиня! — каза тя със стиснати зъби.

Щом изяде супата си, тенекеджията захърка. Сутринта се събуди много кротък. Изтрезнял от снощи, сега беше любезен. Той присъствува на обличането на малката и, разнежен от бялата рокля, намираше, че тази дреболия придавала на хлапето вид на истинска госпожичка. С една дума, както казваше той, за всеки баща било естествено да се гордее с дъщеря си в подобен ден. И трябваше да се види колко елегантна бе Нана, която смутено се усмихваше като булка в своята много къса рокля. Когато слязоха долу и когато забеляза на прага на портиерната Полин, също така облечена, тя се спря, обгърна я с ясен поглед, после стана много добра, като намери, че не е толкова хубаво докарана като нея, а е стъкмена като вързоп. Двете семейства тръгнаха заедно към черквата. Нана и Полин вървяха напред с молитвеници в ръце, като придържаха воалите си, които вятърът развиваше; те не разговаряха, примрели от удоволствие, като виждаха как хората излизат от дюкяните, и си придаваха набожен вид, като чуваха, когато преминаваха край тях, да казват, че са много милички. Госпожа Бош и госпожа Лорильо останаха назад, защото споделиха мисли за Куцата, една прахосница, чиято дъщеря никога не би се причестила, ако роднините й от уважение към светия олтар не бяха й купили всичко, да, всичко, та дори и нова риза. Госпожа Лорильо говореше най-вече за роклята, нейния подарък, крещеше по Нана, като я наричаше „голяма мръсница“ всеки път, когато момичето помиташе праха с полата си, приближавайки се много до магазините.

В черквата Купо плака през цялото време. Беше глупаво, но не можеше да се въздържи. Всичко го вълнуваше; и свещеникът, който размахваше ръце, и малките момичета, които като ангели преминаваха със скръстени ръце; и музиката на органа куркаше в корема му, и хубавият мирис на тамяна го караше да подсмърча, сякаш бяха пъхнали букет под носа му. С една дума погледът му бе замрежен, сърцето му се свиваше. Особено химнът, нещо много сладостно, когато момичетата приемаха светото причастие, му се стори, че се излива във врата му, че пропълзява с тръпка по цялото му тяло. Впрочем около него и други чувствителни хора мокреха носните си кърпи. Наистина хубав ден, най-хубавият ден от живота му. Само че след излизане от черквата, когато отиде да изпие чаша вино с Лорильо, който не беше плакал и се подиграваше с него, той се ядоса, обвини кюретата, че горели в черквата дяволски треви, за да размекнат сърцата на хората. После въпреки всичко той каза, че нямало защо да крие, очите му били прокапали, а това просто доказвало, че сърцето му не било от камък. И поръча още една почерпка.

Вечерта гощавката у семейство Поасон беше много весела. Цареше приятелска атмосфера, без никаква неприятност, от началото до края на вечерта. Когато настъпят тежки дни, случват се и приятни вечери, дълги часове, когато хората, които се мразят, започват да се обичат. Лантие, от лявата страна на когото седеше Жервез, а от дясната Виржини, беше любезен и към двете, обсипваше ги с нежности като петел, който иска да има мир в кокошарника му. Срещу него Поасон беше запазил своята спокойна и строга замечтаност на полицай от градската охрана, своя навик да не мисли за нищо и да премрежва очи по време на дългите си обиколки по тротоарите. Но царици на тържеството бяха двете момичета, Нана и Полин, на които бяха позволили да не се преоблекат; те седяха като сковани от страх да не изцапат белите си рокли и затова при всяка хапка им крещяха да повдигат брадичките си, за да не се окапят. Отегчена, най-сетне Нана изля чашата си с вино върху своя корсаж; вдигна се шум, разсъблякоха я и веднага опраха корсажа.

После, по време на десерта, говориха сериозно за бъдещето на децата. Госпожа Бош беше направила избора си, Полин щяла да постъпи на работа в едно ателие за гравиране върху злато и сребро; там се изкарвало от пет до шест франка. Жервез не беше решила още, Нана не проявявала никаква склонност. О, тя била палава, това била нейната склонност; за нищо друго не я бивало.

— Аз на ваше място — каза госпожа Лера — бих я направила цветарка. Това е чист и хубав занаят.

— Цветарките — измърмори Лорильо — са всички едни дашни Марии.

— Хубава работа! Ами аз! — подзе едрата вдовица със свити устни. — Много сте учтив. Но нали знаете, че аз не съм кучка, не си вдигам краката, щом ми свирнат!

Но цялата компания я накара да млъкне.

— Госпожа Лера, о, госпожа Лера!

И с очи сочеха двете току-що причестили се за първи път момичета, които бяха забили носове в чашите си, за да не прихнат от смях. От благоприличие дори мъжете досега бяха подбирали по-изискани думи. Но госпожа Лера не прие забележката. Това, което казала, го чувала и в най-добрите среди. Впрочем тя се ласкаела от това, че знаела какъв език да държи; често й правели комплименти за начина, по който се изказвала за всичко, дори пред децата, без да накърнява морала.

— Между цветарките има много почтени жени, разберете това! — крещеше тя. — Те са като другите жени, не са само плът, разбира се. Само че те се държат, подбират с вкус, когато решат да прегрешат… Да, този вкус са придобили от цветята. Мене това именно ме е запазило…

— Боже мой! — прекъсна я Жервез. — Аз нямам нищо против цветята. Само че професията трябва да се хареса на Нана, нищо повече; не трябва да пречим на призванието на децата… Я, Нана, не се прави на глупава, отговори. Харесват ли ти цветята?

Малката, навела се над чинията си, събираше трохи от сладкиша с мокрия си пръст, който след това облизваше. Тя не бързаше да отговори. Смееше се порочно.

— Ами, да, мамо, харесват ми — заяви най-сетне.

Тогава работата веднага бе уредена. Купо поиска госпожа Лера още на другия ден да заведе детето в нейното ателие на улица „Кайро“. И компанията заговори сериозно за задълженията в живота. Бош казваше, че Нана и Полин са жени сега, след като са се причестили. Поасон добавяше, че занапред те трябвало да знаят да готвят, да кърпят чорапи, да домакинствуват. Говориха им дори за тяхната сватба и за децата, които ще имат един ден. Момичетата слушаха и се подсмиваха тайно, притискаха се една към друга, радостни, че бяха жени, зачервени и притеснени в своите бели рокли. Но най-много бяха поласкани, когато Лантие на шега ги попита дали вече си нямат симпатии. И насила принудиха Нана да си признае, че обичала Виктор Фоконие, сина на господарката на майка й.

— Е добре — каза госпожа Лорильо пред съпрузите Бош, когато си тръгваха, — тя ни е кръщелница, но от момента, в който я направят цветарка, ние няма да искаме да чуем за нея. Още една курва по булевардите… След шест месеца тя ще им дойде дохаки.

Като се качваха в къщи да спят, Жервез и Купо се съгласиха, че всичко минало хубаво и че съпрузите Поасон не били лоши хора. Жервез дори намираше, че дюкянът бил добре подреден. Тя си беше мислила, че ще се измъчва, когато вечерта бъде в своето предишно жилище, в което сега се бяха наредили други; и беше изненадана, че не се ядоса нито за миг. Когато се разсъбличаше, Нана попита майка си дали роклята на госпожицата от втория етаж, която омъжили предишния месец, била от муселин като нейната.

Но това бе последният хубав ден на семейството. Изминаха две години, през които те пропадаха все повече. Особено ужасни бяха зимите. Ако ядяха само хляб през хубавото време, гладорията започваше с дъжда и студа — въртяха се около бюфета и вечеряха мислено в малкия Сибир на бедното им жилище. Този проклет декември влизаше у тях изпод вратата и вкарваше всички беди — безработицата на работилниците, тъпия мързел на студа, черната мизерия на влажното време. Първата зима те все пак палеха понякога огън, свиваха се около печката, като предпочитаха да им бъде топло, вместо да ядат; през втората зима печката не се отърси нито веднъж от ръждата си, смразяваше стаята със зловещия си вид на железен стълб. И над всичко това най-много ги хвърляше в отчаяние срокът за плащане на наема. Ах, този наем за януари, когато нямаха счупена пара в къщи, а портиерът Бош носеше квитанцията! Той навяваше повече студ, духаше като северен ураган. Господин Мареско пристигаше на следващата събота, загърнат в хубав балтон и с вълнени ръкавици на големите си лапи, и на устата му беше винаги думата изгонване, когато навън падаше снегът, сякаш им застилаше на тротоара легло с бели завивки. За да платят наема, те биха продали кожата си. Този наем изпразваше бюфета и печката. Всъщност из цялата къща се носеха ридания. Плачеха по всички етажи, вопли се носеха по стълбището и коридорите. Дори във всяко жилище да имаше мъртвец, пак нямаше да се чува такъв отвратителен вой. Същински ден на последния съд, край на всичко, непоносим живот, загиване на бедния свят. Жената от третия етаж висеше вече цяла седмица на ъгъла на улица „Белом“. Един работник, зидарят от петия етаж, беше откраднал от господаря си.

Разбира се, съпрузите Купо трябваше да се сърдят само на себе си. Животът може да е тежък, но човек винаги се справя, когато е порядъчен и пестелив, като например съпрузите Лорильо, които редовно плащаха наема си, увит в мръсни парченца хартия; но те, наистина живееха като мършави паяци, та отвращаваха от труда. Нана още нищо не печелеше в ателието за изкуствени цветя, тя дори харчеше много за издръжката си. У госпожа Фоконие на Жервез гледаха вече с лошо око. Тя все повече губеше сръчността си, работеше така недоброкачествено, че господарката й бе намалила надницата на четиридесет су, колкото на слабите работнички. На всичко отгоре тя беше много горда, много чувствителна и се перчеше пред всички с предишното си положение на собственица. Отсъствуваше с дни, напускаше гладачницата, когато й скимнеше: така един ден тя толкова много се обиди, че госпожа Фоконие взе на работа госпожа Пютоа и трябваше да работи рамо до рамо с бившата си работничка, че не се появи петнадесет дни. След такива избухвания я приемаха отново от съжаление, от което още повече се озлобяваше. Естествено в края на седмицата за изработеното й плащаха малко и, както самата тя казваше горчиво, някоя събота щяла да бъде длъжница на господарката. Що се отнася до Купо, той може би работеше, но сигурно подаряваше труда си на правителството; защото, откакто бе работил в Етамп, Жервез не бе видяла цвета на парите му. В дните на светото плащане тя вече не го гледаше в ръцете, когато се прибираше. Той се връщаше с отпуснати ръце, с празни джобове, често дори без носната си кърпа; боже мой, да, губеше кърпата си или пък му я взимаше някой другар. Отначало той представяше някакви сметки, измисляше лъжи — десет франка за някаква подписка, двадесет франка паднали от джоба му през една дупка, която показваше, петнадесет франка за погасяване на въображаеми дългове. После вече престана да се стеснява. Парите се изпарявали, това било всичко! Нямаше ги вече в джоба му, бяха в търбуха му, друг някакъв странен начин да ги донася на стопанката си. По съвета на госпожа Бош гладачката понякога отиваше да причака мъжа си на излизане от работилницата, за да пипне парите, докато са още топли; но и това никак не помагаше, Купо биваше предупреждаван от другарите си, парите изчезнаха в обущата или в някоя друга още по-мръсна кесия. Госпожа Бош беше много хитра в това отношение, защото Бош си отделял тайно от нея монети от десет франка, скрити пари, предназначени да черпи с тях своите познати мили дамички, тя претърсвала и най-тайните кътчета на дрехите му и обикновено намирала изчезналата монета в козирката на каскета му, зашита между гьона и плата. О, тенекеджията не подплатяваше дрипите си със злато! Той го пъхаше в търбуха си. Обаче Жервез не можеше да вземе ножица и да разпори корема му.

Да, семейството си беше виновно, че пропадаше от сезон на сезон. Но човек никога не признава тези неща, особено когато падне в калта. Отдаваха го на несполука, твърдяха, че бог им се сърдел. Домът им бе станал истински ад. По цял ден се караха. Но още не бяха започнали да се бият, удряха си само неволно по някоя плесница в разгара на свадите. Най-тъжното бе, че бяха отворили кафеза на дружбата, чувствата бяха отлетели като канарчета. Хубавата топлота на бащите, майките и децата, когато този малък свят се притиска плътно, беше отлетяла от тях, оставила ги бе да зъзнат в своя кът. И тримата — Купо, Жервез и Нана — бяха станали сприхави, караха се за нищо с изпълнени със злоба очи; и като че ли се бе счупило нещо — голямата пружина на семейството, механизмът, който у щастливите хора кара сърцата да бият дружно. Ах, разбира се, Жервез не се вълнуваше вече както преди, когато виждаше Купо по перваза на капчуците, на дванадесет-петнадесет метра над тротоара. Тя не би го блъснала сама; но ако сам паднеше, наистина земята щеше да се отърве от един негодник. В дните, когато се караха, тя крещеше: няма ли някога да те донесат на носилка? Тя очакваше това, сякаш щяха да й донесат щастието. За какво й трябвал този пияница? Да я разплаква, да й изяжда всичко, да я тласка към злото. Е добре, нали ненужните хора ги хвърляха колкото се може по-скоро в трапа и играеха върху тях танца на освобождението! И когато майката казваше: „Да се убие!“, дъщерята отговаряше: „Да се пречука!“ Нана четеше произшествията във вестниците с разсъждения на покварено момиче. Баща й имал такъв късмет, че един омнибус го бе блъснал така, че той дори не изтрезнял. Кога най-сетне щяла да пукне тази кранта?

Сред този живот, нетърпим поради мизерията, Жервез страдаше още и от глада, който чувствуваше да хрипти около нея. Този кът от къщата беше свърталището на дрипльовците, където три-четири семейства сякаш си бяха дали дума да нямат хляб всеки ден. Колкото и да се отваряха вратите, от тях никога не лъхаше на готвено. По целия коридор цареше злокобна тишина, а стените звънтяха кухо като празни стомаси. От време на време вдигаха врява, женски плач, стенания на изгладнели деца, семейни раздори за залъгване на стомаха. Тук всички страдаха от хронически спазми в гърлото, разтворило се през всички тези зяпнали уста; а гърдите се свиваха само за да вдишват този въздух, в който дори мушици не биха живели поради липса на храна. Но голямата мъка на Жервез беше най-вече дядо Брю в неговата дупка под малките стълби. Той се пъхаше в нея като съсед, свиваше се на кълбо, за да му е по-малко студено; и така прекарваше по цели дни, без да мръдне, върху куп слама. Дори гладът не можеше да го накара да излезе, защото беше излишно да излиза навън да дразни апетита си, щом никой не го е поканил. Когато не се появяваше по три-четири дни, съседите блъскаха вратата, поглеждаха дали не е свършил. Не, той живееше въпреки всичко, не много, но малко, само с едното око; и така до смъртта, която го забравяше! Щом имаше хляб, Жервез му подхвърляше кори. Макар и да ставаше злобна и да мразеше мъжете заради съпруга си, тя винаги искрено жалеше животните; и дядо Брю, този беден старец, когото бяха оставили да мре, защото вече не можеше да работи, беше за нея като куче, негодно за работа животно, което дори екарисажът не искаше да купи нито заради кожата, нито заради лойта. Тя изпитваше болка в сърцето си, като знаеше, че постоянно е там, на другия край на коридора, изоставен и от бога, и от хората да се прехранва самичък, смалил се по ръст като дете, сбръчкан и съсухрен като портокал, оставен на камината.

Гладачката много страдаше и от съседството на Базуж, гробаря. Една обикновена, много тънка стена разделяше двете стаи. Той не можеше да направи нито едно движение, без да го чуе. Щом се прибереше вечер, въпреки волята си тя проследяваше всичко, което ставаше в малката му стая: как черната кожена шапка издрънчава глухо върху комода като лопата пръст, как черното наметало увисва на стената с шум като от криле на нощна птица, как черното облекло бива хвърлено сред стаята и я изпълва с траурното си безредие. Тя го чуваше как трополи, безпокоеше се при най-малките му движения, изтръпваше, ако се спънеше в някой мебел или ако бутнеше някой съд. Този проклет пияница беше нейната грижа, някакъв смътен страх, примесен с любопитство. А той, веселякът, с пълен търбух всеки ден, порядъчно пийнал като пред празник, кашляше, храчеше, пееше, говореше мръсотии, залиташе между четирите стени, докато намери леглото си. И тя цялата бледнееше, питаше се какво ли прави там; представяше си страхотии; втълпяваше си, че навярно е донесъл някой мъртвец, когото пъха под леглото си. Боже мой, та нали вестниците бяха описали как един работник от погребалното бюро събирал в дома си ковчези с малки деца само за да пести труда си и после наведнъж ги откарвал на гробищата. Всъщност, когато Базуж се прибереше, през междинната стена лъхаше на умряло. Човек можеше да си помисли, че живее пред гробищата Пер Лашез, царството на мъртъвците. Ужасно беше това говедо, което непрекъснато се смееше, сякаш професията му го веселеше. Дори след като престанеше да снове из стаята и паднеше по гръб в леглото си, той започваше да хърка по такъв необикновен начин, че пресичаше дишането на гладачката. В продължение на часове тя се вслушваше, струваше й се, че у съседа дефилират погребални шествия.

Най-страшното бе, че Жервез бе така обзета от преживяваните ужаси, че прилепваше ухо до стената, за да чува по-добре. Дядо Базуж й действуваше така, както хубавите мъже действуват на честните жени; те искат да ги опитат, но не смеят; доброто възпитание ги възпира от благоприличие. Е добре, ако страхът не я възпираше, Жервез би пожелала да опита смъртта, за да види как изглежда. Понякога тя ставаше толкова смешна, задъхана, съсредоточена, очакваща тайната думичка при някои от движенията на Базуж, че Купо, ухилен, я питаше дали не се е влюбила в съседа гробар. Тя се сърдеше, искаше да се преместят, толкова това съседство я отвращаваше; и въпреки волята си, щом старецът се прибереше със своята миризма на гробище, тя отново изпадаше в размишленията си, добиваше вид на влюбена и страхлива съпруга, която мечтае да наруши брачния договор. Нали той вече два пъти й бе предлагал да я опакова, да я отведе със себе си някъде, където блаженството от съня е толкова силно, че изведнъж се забравят всички мизерии? Може би това наистина беше хубаво. Желанието да опита ставаше все по-силно. Тя би желала да опита за петнадесет дни, за един месец. Ах, да спи един месец, най-вече през зимата, през месеца, когато трябва да се плати наемът, когато трудностите на живота я съсипваха! Но това бе невъзможно, трябваше спането да продължи завинаги, щом веднъж започне; и тази мисъл я смразяваше, любовта й към смъртта се изпаряваше пред вечната и жестока дружба, която изискваше земята.

Обаче една вечер през януари тя удари с двата си юмрука междинната стена. Беше прекарала ужасна седмица, измъчвана от всички, останала без нито едно су и без кураж. Тази вечер тя не беше добре, трепереше от треска и пред очите й танцуваха пламъци. Тогава, вместо да се хвърли от прозореца, каквото желание имаше по едно време, тя започна да думка и да вика:

— Дядо Базуж, дядо Базуж!

Гробарят събуваше обувките си и пееше: „Имало е три хубави момичета.“ Навярно бе имал много работа през деня, защото изглеждаше много по-възбуден от обикновено.

— Дядо Базуж, дядо Базуж! — извика Жервез, като повиши глас.

Не я ли чуваше? Тя му се предлагаше веднага, той можеше да я вземе на гръб и да я отнесе там, където отнасяше другите жени, бедните и богатите, които утешаваше. Тя се измъчваше от неговата песен „Имало е три хубави момичета“, защото в нея долавяше презрението на един мъж, който има много любовници.

— Какво има? Какво има? — измърмори Базуж. — На кого е лошо?… Ида, майчице!

Но при този дрезгав глас Жервез се пробуди като от кошмар. Какво бе направила? Беше чукала по стената, разбира се. Тогава почувствува истински удар с тояга по кръста си, ужасът скова краката й, тя се отдръпна, като помисли, че вижда как големите ръце на гробаря минават през стената, за да я хванат за косата. Не, не, тя не искаше, не бе готова. Навярно е почукала с лакти, като се е обръщала, без да иска. Тръпнеше ужасена от коленете до раменете при мисълта да се види понесена от ръцете на стареца, цялата вдървена, с побеляло като порцелан лице.

— Какво, никой ли няма? — подзе Базуж в тишината. — Почакайте, аз съм услужлив към дамите.

— Нищо, няма нищо — каза най-сетне гладачката със сподавен глас. — Нямам нужда от нищо. Благодаря.

Докато гробарят заспиваше хъркайки, тя седеше загрижена, вслушваше се, не смееше да се помръдне от страх да не си въобрази, че отново чука. Заричаше се да бъде вече предпазлива. Дори и да започнеше да умира, нямаше да иска помощ от съседа. Тя си казваше това, за да се успокои, защото в някои часове, въпреки страха си, отново я обземаше страшното влечение.

В своето мизерно кътче, сред своите грижи и грижите на другите, Жервез все пак намираше хубав пример на смелост в семейство Бижар. Малката Лали, това осемгодишно момиченце, голямо колкото кутре, поддържаше като възрастен човек домакинството чисто; а работата беше тежка, грижеше се за две дечица братчето си Жюл и сестричката си Анриет, едното на три, другото на пет години, за които трябваше да бди през целия ден, дори когато метеше и когато миеше съдовете. Откакто баща й Бижар беше убил стопанката си с ритник в корема, Лали бе станала малка майчица на всички в къщи. Без никога да роптае, тя дотолкова бе заела мястото на покойната, че този див звяр баща й, навярно за да си създаде пълна представа за приликата, сега пребиваше от бой дъщеря си, както някога пребиваше майката. Когато се връщаше пиян, необходими му бяха жени, за да ги изтезава. Той никак не забелязваше, че Лали беше съвсем малка, пердашеше я като възрастна. Плесницата му покриваше цялото й лице и върху нежната кожа петте му пръста оставаха отпечатани по два дни. Редуваха се унизителни побоища, ритници за нищо и нещо, той приличаше на бесен вълк, нахвърлил се върху бедно малко коте, плахо и гальовно, толкова мършаво, че не можеше да плаче и понасяше всичко с хубавите си примирени очи, без да се оплаква. Да, Лали никога не се бунтуваше. Тя свеждаше малко глава, за да предпази лицето си; въздържаше се да пищи, за да не тревожи къщата. После, когато баща и се изморяваше да я гони с ритници из четирите ъгъла на стаята, тя изчакваше да набере сили и да се надигне; и се залавяше за работа, измиваше децата, вареше чорбата, не оставяше нито прашинка по мебелите. Във всекидневните й задължения влизаше и боят.

Жервез изпитваше голямо приятелство към малката си съседка. Отнасяше се към нея като към равна, като към възрастна жена, която познава живота. Трябва да се каже, че Лали беше бледа и сериозна, с изражение на стара мома. Можеше да й се дадат тридесет години само по начина, по който говореше. Тя много добре знаеше да пазарува, да кърпи, да поддържа домакинството и говореше за децата, сякаш беше раждала два-три пъти през живота си. Това осемгодишно момиченце караше хората да се усмихнат, когато го чуваха да говори; после сърцата им се свиваха и те си тръгваха, за да не се разплачат. Жервез се мъчеше да я привлече колкото се може повече, даваше й всичко, каквото можеше — храна и стари рокли. Един ден, когато й премерваше една рокля на Нана, тя силно се развълнува, когато видя, че гърбът й е посинял, лакътят й е раздран и още кървящ, че цялото тяло на тази невинна мъченица е кожа и кости. Е добре, дядо Базуж можеше да приготви дървената кутия, Лали нямаше да изтрае дълго при този живот! Но малката помоли гладачката да не казва нищо. Тя не искаше да нападат баща й заради нея. Тя го защищаваше, твърдеше, че не би бил лош човек, ако не пиеше. Бил луд, не знаел какво прави. О, тя му прощавала, защото на лудите трябвало да се прощава всичко.

Оттогава Жервез бдеше, мъчеше се да се намесва, щом чуеше Бижар да се изкачва по стълбите. Но в повечето случаи обикновено получаваше по някоя плесница за своята намеса. През деня, когато понякога влизаше у тях, тя често намираше Лали завързана за крака на желязното легло — хрумване на ключаря, който, преди да излезе, завързваше крака и корема й с голямо въже, без да може някой да разбере защо, прищявка на размътения от пиенето мозък, навярно желание да изтезава малката дори когато не си беше в къщи. Вдървена като кол, с изтръпнали крака, Лали стоеше така като вързана на стълб по цели дни; дори веднъж цяла нощ, тъй като Бижар бе забравил да се прибере. Когато, възмутена, Жервез искаше да я отвърже, момичето я молеше да не разхлабва дори въжето, защото баща й се разярявал, когато не намирал възлите затегнати по същия начин. Истина било, че тя не се чувствувала зле, така си почивала; и тя казваше това, като се усмихваше, макар че късите й като на херувимче крачета бяха подути и безжизнени. Тревожеше се най-вече от това, че работата й изоставаше, като стоеше така вързана за леглото, с лице към безпорядъка в домакинството. Баща й би трябвало да измисли нещо друго. Въпреки това тя наглеждаше децата, караше ги да я слушат, викаше при себе си Анриет и Жюл, за да им избърсва носовете. Тъй като ръцете й бяха свободни, тя плетеше, докато очакваше да я развържат, за да не губи напълно времето си. И страдаше най-вече, когато Бижар я отвързваше; влачеше се цял час по пода, не можеше да се държи права, защото краката й бяха отекли.

Ключарят беше измислил и друга малка игра. Той нагряваше до зачервяване монети от по едно су върху печката, после ги поставяше в един ъгъл на камината и повикваше Лали, казваше й да отиде да купи две ливри хляб. Малката, без да подозира, сграбчваше монетите, изпищяваше и ги хвърляше, като разтърсваше изгорената си ръчичка. Тогава той побесняваше. Откъде му дошла на главата тази негодница! Сега пък разпилявала парите! И той заплашваше, че ще й счупи ръката, ако веднага не събере парите. Когато се двоумеше, малката получаваше като първо предупреждение толкова силна плесница, че искри изскачаха пред очите й. Мълчаливо, с едри сълзи на очи, тя събираше дребните монети и тръгваше, като ги подхвърляше в шепите си, за да изстинат.

Не, човек никога не можеше да си представи жестоките хрумвания, които се пораждаха в мозъка на един пияница. Един следобед например Лали, след като бе подредила всичко, играеше с децата. Прозорецът беше отворен, ставаше течение и вятърът, като нахлуваше в коридора, леко побутваше вратата.

— Това е господин Храбри — казваше малката. — Влезте де, господин Храбри. Влезте, ако обичате.

И тя правеше поклон пред вратата, поздравяваше вятъра. Зад нея Анриет и Жюл също поздравяваха, очаровани от тази игра, захласнати от смях, сякаш ги гъделичкаха. Тя се бе зачервила цялата, като ги гледаше как се забавляват от сърце, а и самата изпитваше удоволствие, нещо, което рядко й се случваше.

— Добър ден, господин Храбри. Как сте, господин Храбри?

Но една груба ръка блъсна вратата, татко Бижар влезе. Тогава сцената се промени, Анриет и Жюл паднаха на задниците си към стената, а Лали, ужасена, замръзна посред поклона. Ключарят държеше един съвсем нов, голям каруцарски камшик, с бяла дървена дръжка, с кожен ремък, който завършваше с тънък канап. Той постави този камшик в ъгъла до леглото, не ритна както обикновено малката, която вече се предпазваше и бе обърнала гръб. Кикотенето му разкриваше неговите черни зъби, беше много весел, много пиян, пълното му червендалесто лице беше озарено от някакво хрумване да се забавлява.

— Е, какво? — каза той. — Разтакаваш се, мутро проклета! Чух те отдолу как танцуваш… Хайде, приближи се! Дявол да те вземе, с лице към мене, няма да ти мириша задника! Не съм те пипнал, защо трепериш като лист? Свали ми обущата.

Ужасена да не яде бой, съвсем пребледняла, Лали свали обущата му. Той беше седнал на края на леглото, легна облечен и остана с отворени очи да следи движенията на малката из стаята. Тя се въртеше обезумяла под този поглед, крайниците й постепенно така се схващаха от страх, че накрай счупи една чаша. Тогава, без да стане, той взе камшика и й по показа.

— Слушай, теленце, погледни това; подарък е за тебе. Да, похарчих още петдесет су за тебе… С тази играчка няма да става нужда вече да те гоня, ти напразно ще се завираш в ъглите. Искаш ли да опитаме?… Аха, чаши чупиш?… Хайде, хоп! Танцувай де, прави поклони на господин Храбри!

Той дори не се привдигна и, легнал по гръб и забил глава във възглавницата, плющеше с големия камшик из стаята, вдигаше врява като пощальон, който подкарва конете си. После, като протегна ръка, шибна Лили по кръста, нави камшика около нея и я завъртя като пумпал. Тя падна, помъчи се да избяга пълзешком; но той отново я шибна и я изправи на крака.

— Хоп, хоп! — крещеше той. — Това е надбягване на магарици! Така, прекрасно ще бъде сутрин през зимата! Ще си лежа, няма да ставам да настивам, ще си ловя телетата отдалече, без да драскам ръцете си. В този ъгъл там ли? Настигнах те, сврако! И в другия ъгъл? Пак те пипнах! И в онзи там пак! Но ако се пъхнеш под леглото, ще те ударя с дръжката… Хоп, хоп! Като конче, като конче!

Лека пяна избиваше по устните му, жълтите му очи изскачаха от черните си дупки. Ужасена, Лали пищеше и подскачаше из четирите ъгъла на стаята, въргаляше се по пода, притискаше се към стените; но тънкият връх на големия камшик я достигаше навсякъде, плющеше в ушите й като бомбичка, изгаряше тялото й на дълги ивици. Истински танц на животно, което обучават да препуска. Трябваше да се види как това нещастно малко коте танцуваше, подскачаше като момиченцата, които играят на въже и крещят: „Помощ!“ Тя вече не можеше да си поеме дъх, подскачаше инстинктивно като гумена топка, която тупат, заслепена, останала без сили в търсенето на убежище. А нейният баща звяр тържествуваше, наричаше я пачавра, питаше я дали й стига толкова и дали добре е разбрала, че вече няма никаква възможност да се изплъзне из ръцете му.

Но, привлечена от крясъците на малката, Жервез влезе внезапно. Пред тази сцена тя бе обзета от гневно възмущение.

— Ах, мръснико! — извика тя. — Оставете я веднага, разбойнико! Ще ви издам на полицията!

Бижар изръмжа като животно, което безпокоят. Той започна да мънка:

— Я слушайте вие, Кривушо, по-добре си гледайте вашите работи! Ръкавици ли искате да слагам, когато я възпитавам… Целта ми е да я предупредя, както виждате, просто само да й кажа, че ръката ми е дълга.

И той отправи последен удар с камшика, който шибна Лали по лицето. Горната устна бе разкъсана, потече кръв. Жервез бе вдигнала един стол, искаше да го хвърли върху ключаря. Но малката протягаше към нея умоляващи ръце, казваше, че това било нищо, че всичко било свършено. Тя избърсваше кръвта с края на престилката си и успокояваше децата, които силно ридаеха, сякаш и върху тях се бяха стоварили ударите на камшика.

Като си мислеше за Лали, Жервез не смееше да се оплаква. Тя би желала да бъде смела като това осемгодишно момиченце, което страдаше толкова, колкото всички жени от стълбището. Беше го видяла да яде сух хляб в продължение на цели три месеца, нямаше дори достатъчно корички, за да утоли глада си, беше толкова мършаво и толкова изтощено, че се придържаше към стените, за да върви; когато му носеше скришом остатъци от месо, сърцето й се късаше, като гледаше как мълчаливо с едри сълзи преглъща малки хапки, защото през стесненото й вече гърло храната не можеше да преминава. Въпреки това, винаги нежно и всеотдайно, с по-голям от възрастта му разум, то изпълняваше задълженията си на малка майчица, готово да умре в майчинската си всеотдайност, породена много рано, в неговото крехко детинство. Затова Жервез черпеше пример от това мило същество на страданието и опрощението, мъчеше се да се научи като него да премълчава своето мъченичество. Лали се издаваше само с безмълвния си поглед, с примирените си големи черни очи, в дъното на които само се долавяше черната мъка и мизерията. Никога нито дума, само тези широко разтворени, големи черни очи.

Алкохолът на „Вертеп“ започваше да руши и в семейството на Купо. Гладачката виждаше часа, в който нейният мъж щеше да вземе камшика като Бижар, за да води танеца. И нещастието, което я застрашаваше, естествено я правеше още по-чувствителна към нещастието на малката. Да, Купо кроеше нещо зловещо. Минало беше времето, когато пиенето му придаваше цветущ вид. Той вече не можеше да се тупа по гърдите и да се перчи, като казва, че дяволското питие го угоявало; защото мръсната му жълта лой от първите години се бе стопила и той беше започнал да слабее, лицето му ставаше сиво със зелени отсенки като на труп, който гние в блато. Апетитът му изчезна. Постепенно изгуби охота към хляба, дори стигна дотам, че да се отвращава от гозбите. Можеха да му поднесат и най-вкусно ядене, стомахът му не приемаше, зъбите му отказваха да дъвчат. За да поддържа живота си, трябваше половинка ракия дневно; това беше дажбата му, неговото ядене и пиене, единствената храна, която смилаше. Сутрин, още щом станеше от леглото, той стоеше по четвърт час превит одве, кашляше и се тресеше, хващаше се за главата и повръщаше лиги, нещо горчиво като алое, което се надигаше в гърлото му. Това се повтаряше редовно, всеки ден. Той стъпваше здраво на краката си едва след първата чаша ракия — истинско лекарство, чийто огън изгаряше червата му. Но през ден силите му се възвръщаха. Отначало чувствуваше гъдел, тръпки по кожата, краката и ръцете; и започваше да се шегува, казваше, че го гъделичкали, че навярно жена му поставяла четина между завивките. После краката му натежаваха, гъделът се бе превърнал в ужасни спазми, които стискаха мускулите му като в менгеме. Това вече не му се виждаше смешно. Престана да се смее, спираше се изведнъж на тротоара замаян, с бучене в ушите и със свитки в очите, които го заслепяваха. Всичко му се виждаше жълто, къщите танцуваха, залиташе за миг от страх да не падне. Друг път, макар и на слънце, изтръпваше като залян с ледена вода от главата до петите. Безпокоеше го най-много треперенето на двете му ръце; най-вече дясната ръка, която навярно беше извършила нещо лошо, та толкова много се измъчваше. Боже мой, той не беше вече мъж, приличаше на стара жена! Той яростно изопваше мускулите си, сграбчваше чашата, обзалагаше се, че ще я държи неподвижно като с мраморна ръка, но въпреки усилията му чашата танцуваше лудо, отскачаше надясно и наляво, като леко трептеше, бързо и отмерено. Тогава той изпразваше чашата в гърлото си разгневен, развикал се, че му трябвали още няколко дузини, след което се наемал да понесе цяла бъчва, без да му трепне нито един пръст. Напротив, Жервез му казваше, че не трябва да пие, ако иска да не трепери. Той я изпращаше по дяволите, пиеше по няколко литра, за да започне отново опита, като се вбесяваше и обвиняваше минаващите омнибуси, че разклащали течността.

Една вечер през март Купо се прибра мокър до кости; заедно с Ботуша се връщаше от Монруж, където се бяха наплюскали с чорба от змиорка; валя ги проливен дъжд от бариерата Фурно до бариерата Поасониер — едно доста голямо разстояние. През нощта бе обзет от страшен пристъп на кашлица; беше се зачервил, разтърсваше го силна треска, дишаше тежко като разпорено духало. Когато сутринта лекарят на семейство Бош го видя и го преслуша, той поклати глава и дръпна Жервез настрана, за да я посъветва да отведе веднага съпруга си в болницата. Купо имаше възпаление на белите дробове.

И, разбира се, Жервез не се възпротиви. Преди години тя би предпочела да я нарежат на късове, отколкото да повери мъжа си на стажант-лекарите. След нещастието на улица „Насион“ тя бе похарчила спестените си пари, за да го гледа. Но хубавите чувства траят, докато хората не са покварени. Не, не, сега тя не можеше и да помисли за подобна грижа. Можеха да й го вземат и никога да не й го върнат — тя щеше да им благодари. Все пак, когато вкараха носилката и натовариха на нея Купо като някаква вещ, тя съвсем пребледня; и макар да мърмореше и пак да считаше, че така било по-добре, сърцето й се развълнува, искаше й се да има поне десет франка в комода си, за да го задържи. Тя го придружи до болницата „Ларибоазиер“, видя как санитарите го настаниха на едно легло в края на една голяма зала, в която болните, подредени в редици, надигаха мъртвешките си лица и следяха с очи другаря, когото бяха донесли; чудесно място за умиране, задушаваща атмосфера и такова хъркане на гръдоболни, че да си изплюеш дробовете; на всичко отгоре залата приличаше на малко гробище с подредени бели легла, като истинска алея от гробове. После, тъй като той лежеше безмълвен в леглото си, тя се измъкна, като не намираше какво да му каже, за да го утеши. Навън тя се обърна към болницата и погледна сградата. И си мислеше за някогашните дни, когато Купо, кацнал в края на капчуците, поставяше там горе цинкова ламарина, като пееше на слънце. Тогава той не пиеше, кожата му бе като на момиче. А тя от прозореца си в хотел „Добро сърце“ го търсеше и го виждаше върху фона на небето; и двамата размахваха кърпи, усмихваха се един на друг. Да, Купо беше работил там горе, като дори не бе помислял, че работи за себе си. Сега не беше на покрива като весело и похотливо врабче; той беше вътре, изградил си бе гнездо в болницата и беше дошъл в него, за да пукне с прогнило тяло. Господи, колко далечно изглеждаше сега времето на любовта!

Когато на по-другия ден отиде да го види, Жервез намери леглото празно. Една сестра й обясни, че се наложило да пренесат мъжа и в лудницата „Сент-Ан“, защото снощи изведнъж проявил признаци на лудост. Ах, пълно нервно разстройство, желания да строши главата си в стената, крясъци, които пречели на другите болни да спят. Изглежда, последица от пиенето. Алкохолът, натрупал се в организма му, използувал случая да засегне нервите му в момента, когато възпалението на дробовете го приковало безсилен на легло. Гладачката се прибра разстроена. Сега мъжът й беше полудял. Животът щеше да стане страшен, ако го пуснеха. Нана крещеше, че трябвало да го оставят в болницата, защото накрай той щял да заколи и двете.

Чак в неделя Жервез можа да отиде в „Сент-Ан“. Беше истинско пътешествие. За щастие омнибусът от булевард „Рошешуар“ до „Гласиер“ минаваше близо до лудницата. Тя слезе на улица „Санте“ и купи два портокала, за да не влезе с празни ръце. Това беше пак огромна сграда с мрачни дворове, с безкрайни коридори, с миризма на стари гранясали лекарства, която навяваше тъга. Но когато я въведоха в една килия, тя съвсем се изненада, като видя Купо почти бодър. Той точно беше седнал по нужда върху един много чист дървен сандък, от който не лъхаше никаква миризма; и те се смяха, че го заварва в това положение с гол задник. Нима това имало значение? Знае се какво е болен човек. Той се перчеше като папа върху трон и плещеше дръзки приказки както преди. О, наистина оздравявал, щом добиваше предишния си вид.

— А възпалението? — попита гладачката.

— Изчезна! — отвърна той. — Просто ми го изскубнаха. Още кашлям малко, но това е краят на прочистването.

После, като стана от трона и вече се мушкаше в леглото си, той отново се пошегува.

— Изглеждаш ми здрава, няма опасност да хванеш нещо!

И се развеселиха още повече. Всъщност те бяха радостни. Това бе един начин да засвидетелствуват задоволството си, без излишни приказки, като се пошегуват помежду си. Човек трябва да е имал болни, за да знае какво удоволствие се изпитва, когато започнат да се оправят.

Когато той бе в леглото си, тя му даде двата портокала, от което той изпадна в умиление. Беше станал пак любезен, откакто пиеше лекарства и не можеше да се застоява пред тезгяха на кръчмите. Най-сетне тя се осмели да му заговори за неговото умопомрачение и се изненада, като го чу да разсъждава както в доброто старо време.

— Ах, да — каза той, като се шегуваше, със себе си, — какви ли не ги дрънках!… Представи си, виждах плъхове, тичах по тях на четири крака, за да им пъхна по зърно сол под опашката. А ти ме викаше, мъже искаха да те отвлекат. С една дума, най-различни глупости, видения сред бял ден… О, спомням си много добре, тиквата ми е още здрава… Сега няма вече, сънувам, когато спя, имам кошмари, но всички хора имат кошмари.

Жервез остана при него чак до вечерта. Когато влезе в шест часа на визитация, стажант-лекарят го накара да протегне ръцете си; те вече почти не трепереха, само едва потръпваха краищата на пръстите. Но тъй като се свечеряваше, някакво безпокойство обземаше постепенно Купо. Той се привдигна два пъти от леглото, като оглеждаше пода в тъмните ъгли на стаята. Изведнъж той протегна ръка и като че смаза някакво животно на стената.

— Какво има? — попита Жервез изплашена.

— Плъховете, плъховете — прошепна той.

После, след известно мълчание сякаш пред заспиване, той започна да се бори, като говореше несвързани думи:

— Дявол да ги вземе! Пробиват дупки в кожата ми!… О, мръсни гадини!… Пази се! Прибери полите си! Пази се от оня мръсник зад тебе!… Проклета гадина! Ето че се преметна, а тия муцуни се кикотят!… Цяла сган от гадини! Сган от негодници! Сган от разбойници!

Той размахваше ръце във въздуха, дърпаше завивката си, увиваше я около гърдите си, сякаш да се предпази от брадатите мъже, които виждаше. Тогава дотича един от пазачите, а Жервез си отиде, смразена от тази сцена. Но когато след няколко дни пак дойде, намери Купо напълно излекуван. Изчезнали бяха и кошмарите; сънят му беше като на дете, спеше по десет часа, без да мръдне. Така че разрешиха на жена му да си го прибере. Само че на излизане стажант-лекарят му даде обичайните напътствия, като го посъветва да не ги забравя. Ако отново започнел да пие, пак щял да се разболее и да свърши. Да, зависело само от него. Той вече видял как се възвръща здравето и доброто настроение, когато не се пие. Така, че в къщи трябвало да продължи да живее разумно както в „Сент-Ан“, да си представял, че е под ключ и че не съществуват кръчми.

— Има право този господин — каза Жервез в омнибуса, който ги отнасяше към улица „Гут д’Ор“.

— Разбира се, че има право — отвърна Купо.

После, като размисли една минута, той подзе:

— О, знаеш, една чашка от време на време не може да убие човека, а помага на храносмилането.

И още същата вечер изпи една малка чашка ракия за храносмилане. Обаче в продължение на осем дни се показа много разумен. Всъщност беше много страхлив, безпокоеше се да не би да свърши в лудницата. Но страстта му го увличаше, първата малка чашка го тласкаше въпреки волята му към втора, към трета, към четвърта; и още в края на втората седмица вече взимаше обикновената си дажба — половин литър скоросмъртница на ден. Отчаяна, Жервез би го набила. Колко била глупава, за да може да мечтае отново за порядъчен живот, когато в лудницата го видяла благоразумен като преди. Отлетял бе още един радостен час, последният навярно! О, сега, понеже нищо не можеше да го поправи, дори и страхът от близката му смърт, тя се кълнеше да не се измъчва вече от нищо; каквото и да ставало в домакинството, окото й нямало да мигне; и казваше, че и тя ще търси удоволствие там, където го намери. Така отново започна адът, един живот, който все повече затъваше в калта, без ни най-малка надежда, за по-добри дни. Нана, когато баща й я пляскаше, питаше злобно защо тази кранта не останала в болницата. Чакала да започне да печели пари, казваше тя, че да му купува ракия, за да пукнел по-скоро. А един ден, когато Купо съжаляваше, че се оженил, Жервез се разгневи. Ах, донесла му остатъците от другите ли! Ах, прибрана била от тротоара, защото го съблазнила със скромността си ли! Дявол да го вземе, каква дързост! Колкото думи, толкова лъжи! Тя не го искала — това било истината. Той се влачел по петите й и я молел, а тя го съветвала да размисли хубаво. И ако трябвало да започнат отново, тя щяла да каже не! Би предпочела да й отрежат ръката. Да, тя живяла с мъж преди него; обаче една жена, макар и да не е девствена, но ако е работлива, струва повече от един мъж лентяй, който мърси и своята чест, и честта на семейството си по всички кръчми. Този ден за първи път съпрузите Купо се биха, пердашиха се по всички правила, и то така здраво, че счупиха един стар чадър и една метла.

И Жервез удържа думата си. Тя се отпусна още повече, отсъствуваше по-често от гладачницата, дърдореше по цели дни, беше ленива в работата си. Паднеше ли нещо от ръцете й, оставаше си там на земята, тя не се навеждаше да го вдигне. Наедряваше в гърдите. Искаше да запази дебелината си. Гледаше спокойствието си и взимаше метлата само когато се препъваше в сметта. Сега съпрузите Лорильо се преструваха, че уж си запушват носа, когато минаваха покрай стаята й; наистина отрова, казваха те. А те си живееха потайно в дъното на коридора, далеч от всички мизерии, които крещяха в този кът на къщата, като се заключваха, за да не заемат на някого двадесет су. О, какви добри сърца! Много услужливи съседи! Да, всеки друг би помогнал, но не и те! Излишно беше да почукаш у тях, за да поискаш огън или щипка сол, или гарафа вода, защото веднага затваряха вратата под носа ти. А освен това имаха езици на пепелянка. Те крещяха, че никога не се занимават с другите, когато ставаше дума да се подпомогне ближният им; но от сутрин до вечер злословеха, ако трябваше да се ухапе някой. Със спуснато резе, с окачена покривка на вратата, за да закрият цепнатините и дупките на бравата, те се задоволяваха със сплетни, без нито за миг да престанат да работят. Провалянето на Куцата най-вече ги караше да мъркат по цял ден като котараци, които галят. Колко е осиромашала, колко е посърнала, драги мой! Те я дебнеха, когато отиваше да купи нещо, и се подиграваха на съвсем малкото парченце хляб, което носеше под престилката си. Пресмятаха дните, в които гладуваше. Знаеха за всичко в стаята й — дебелината на праха, броя на останалите неизмити чинии, увеличаващото се безредие на мизерията и мързела. А пък облеклото й — отвратителни дрипи, които дори една вехтошарка не би взела. Боже господи, ужасно й вървяло на тази красива блондинка, на тази курва, която някога така въртяла задника си в своя хубав син дюкян. Ето докъде довеждала любовта към премените, пиенето и плюскането. Жервез, която се досещаше за начина, по който я одумваха, събуваше обувките си и прилепваше ухо на вратата им; но нищо не можеше да чуе. Тя ги изненада само един ден, когато я наричаха „дебелана“, защото навярно бюстът й беше големичък въпреки лошата храна, от която слабееше. Впрочем тя не беше скъсала отношенията си с тях; продължаваше да им говори, за да избегне разправиите, не очакваше от тези мръсници нищо друго освен оскърбления, но нямаше вече сили да им отговаря и да ги отритне. Пък и по дяволите! Тя искаше да й е сгодно, да не нарушава спокойствието си, да бездействува, да се размърда само за да се поразходи, и нищо повече.

Една събота Купо й беше обещал да я заведе на цирк. Да погледа как дами препускат на коне и прескачат книжни обръчи — това поне си заслужаваше да се размърдаш. Купо точно бе работил две седмици, та можеше да похарчи четиридесет су; и дори двамата щяха да вечерят навън. Нана щеше да работи до късно тази вечер в ателието за една бърза поръчка. Но в седем часа Купо го нямаше; в осем часа също. Жервез се разгневи. Нейният пияница сигурно пропиляваше спечелените пари с приятели из кръчмите в квартала. Беше си изпрала една шапчица и от сутринта се измъчваше с кърпежа на една стара рокля, с която искаше да се докара. Най-сетне към девет часа, с празен стомах и посиняла от гняв, тя реши да излезе, за да потърси някъде наблизо Купо.

— Мъжа си ли търсите? — извика й госпожа Бош, като забеляза разстроеното й лице. — Той е у чичо Коломб. Бош току-що е пил вишновка с него.

Тя й благодари. Затича се сърдита по тротоара с мисълта да издере очите на Купо. Валеше ситен дъжд, който правеше разходката й още по-неприятна. Но когато стигна пред „Вертеп“, страхът да не бъде бита самата тя, ако се нахвърли върху мъжа си, изведнъж я успокои и я направи предпазлива. Кръчмата пламтеше със запалените лампи със светилен газ, с белите огледала като слънце, с шишетата и бурканите, чиито цветни стъкла блестяха по стените. Тя остана там за миг напрегната, устремила поглед през витрината между две шишета на лавицата, за да открие Купо в залата; той седеше на една малка цинкова маса с другари, всички смътни и синкави от дима на лулите; и тъй като не се чуваха гласовете им, чудновата беше картинката да гледаш как отварят уста с брадичка напред и с изскочили от орбитите им очи. Господи, как е възможно мъжете да изоставят жените и домовете си, за да се затворят така в тази дупка, където се задушават! Дъждът се стичаше на капки по врата й; тя се отдръпна и тръгна по външния булевард, като размишляваше и не смееше да влезе. Ах, добре! Хубаво щеше да я посрещне Купо, който не обичаше да го следят! После тук наистина й се струваше, че не бе място за една почтена жена. Обаче под мокрите дървета тя чувствуваше лека тръпка и като все още се колебаеше, си мислеше, че може би ще се разболее. Два пъти се върна и като заставаше пред витрината, отново устремяваше поглед, ядосана, че пак вижда тия проклети пияници да си дерат гърлата и да пият на сушина. Светлината от „Вертеп“ се отразяваше в локвите на паважа, в които дъждът трептеше с малки мехурчета. Тя побягваше, шляпаше в тия локви, щом вратата се отвореше и затвореше с трясъка на медните си панти. Най-сетне се нарече голяма глупачка, блъсна вратата и тръгна право към масата на Купо. Нали в края на краищата идваше да търси мъжа си? Имаше право за това, защото той и беше обещал да я заведе тази вечер на цирк. Каквото ще да става, не й се искаше да се стопи като калъп сапун на тротоара.

— Я гледай! Ето те и тебе, бабичко! — извика тенекеджията, като се давеше от кикотене. — Ех, че е смешна!… Не е ли вярно, че е смешна?

Смееха се всички — Ботуша, Биби Пържолата, Хапливата човка, наречен още Ненаситния. Да, изглеждаше им смешно; но не можеха да си обяснят защо. Жервез стоеше права, малко замаяна. Купо й се виждаше много любезен и тя се осмели да каже:

— Нали знаеш, ще ходим там. Трябва да побързаме. Ше стигнем все пак навреме, за да видим нещо.

— Не мога да стана, залепнал съм, о, няма лъжа — подзе Купо, който продължаваше да се шегува. — Опитай, за да се увериш; дръпни ми ръката с все сила, дявол да те вземе! По-силно, хайде, дърпай!… Нали виждаш, тоя хитрец чичо Коломб ме е завинтил на пейката.

Жервез се хвана на тази игра; и когато отпусна ръката му, другарите намериха шегата толкова хубава, че се нахвърлиха един върху друг, крещейки и търкайки раменете си като магарета, които тимарят. Тенекеджията се смееше с толкова разчекната уста, че му се виждаше гърлото.

— Глупаво животно! — каза най-сетне той. — Можеш да седнеш за минутка. Тук е по-хубаво, отколкото навън… Е, добре де! Не се прибрах, имах работа. Ако се мръщиш, нищо няма да помогне… Поместете се де!

— Ако госпожата седне на коленете ми, ще и бъде по-меко — каза любезно Ботуша.

За да не привлича вниманието, Жервез взе един стол и седна на три крачки от масата. Тя видя какво пиеха мъжете — ракия, която блестеше като злато в чашите; на масата имаше локвичка излята ракия, в която Хапливата човка, наречен още Ненаситния, без да престава да говори, топеше пръста си и изписваше с главни букви едно женско име: Йолали. Тя намери, че Биби Пържолата е измъчен, слаб като клечка. Носът на Ботуша беше цъфнал като истинска синя бургундска гергина. И четиримата бяха много мръсни, с изцапани, щръкнали и сплъстени бради като четки за нощни гърнета, облечени в дрипави блузи, от които се подаваха черни лапи с траурни нокти. Но всъщност можеше да остане в тяхната компания, защото, макар и да пиянствуваха от шест часа, все пак се държаха както трябва, сякаш бяха само развеселени. Жервез беше видяла други двама да се наливат пред тезгяха; те бяха толкова пияни, че изливаха чашките под брадите си, мокреха ризите си, а мислеха, че си плакнат гърлата. Дебелият чичо Коломб протягаше огромните си ръце, които всяваха респект в заведението му, и наливаше спокойно поръчките. Беше много горещо, димът на лулите се издигаше в ослепителната светлина на светилния газ, където се въртеше като прах, покриваше пиячите с мъгла, която бавно ставаше все по-гъста; и от този облак се вдигаше врява, оглушителна и смътна, от прегракнали гласове, от чукане на чаши, от псувни и удари с юмрук, подобни на гърмежи. Жервез гледаше настръхнала, защото подобна гледка беше необикновена за една жена, особено когато не е свикнала; тя се задушаваше, очите й горяха, главата й вече тежеше от миризмата на алкохола, която изпълваше цялата зала. После изведнъж тя почувствува нещо още по-неприятно зад гърба си. Тя се обърна, забеляза аламбика, машината за опиване, която работеше с дълбокото клокочене на дяволската си кухня в остъкленото тясно дворче. Вечер медните части бяха по-тъмни, само заоблените им върхове блестяха като червени звезди; а върху стената сянката на апарата очертаваше страхотни, опашати фигури, чудовища, които разтваряха челюстите си, сякаш за да погълнат света.

— Я слушай, глупачко, не се цупи така! — извика Купо. — Нали знаеш, тук няма място за сърдити хора!… Какво искаш да пиеш?

— Нищо, разбира се — отвърна гладачката. — Не съм вечеряла.

— Е добре, още по-хубаво; една чашка действува подкрепително.

Но тъй като тя не се решаваше, Ботуша отново прояви галантност.

— Навярно госпожата обича сладките напитки — измърмори той.

— Обичам хората, които не се напиват — подзе сърдито тя. — Да, обичам заплатата да се носи в къщи и да се държи на думата, когато се дава обещание.

— О, значи това те тревожи! — каза тенекеджията, без да престава да се кикоти. — Искаш дела си. Тогава, голяма глупачко, защо отказваш да вземеш нещо?… Вземи де, това ще ти е печалбата.

Тя го погледна втренчено, сериозно и с една бръчка по челото като черна линия от единия до другия край. И отговори с бавен глас:

— Добре, имаш право, предложението е хубаво! Така ще изпием парите заедно.

Биби Пържолата стана, за да отиде да й донесе една чашка анасонлийка. Тя приближи стола и седна до масата. Докато пиеше на малки глътки своята анасонлийка, тя си припомни за ракията със слива, която беше изяла някога с Купо близо до вратата, когато той я ухажваше. Тогава тя не пи от ракията. А сега ето че надигаше чашата. О, тя се познаваше, нямаше воля за две пари. Трябваше само да я побутнат с пръст, за да я тласнат към пиенето. Дори анасонлийката й се виждаше много хубава, може би дори сладка, малко замайваща. И тя надигаше чашката си, като слушаше Хапливата човка, наречен още Ненаситния, да разказва за връзката си с дебелата Йолали, тая, която продаваше риба на улицата, една много хитра жена, една особа, която го дебнела по кръчмите, когато обикаляла с количката си по тротоарите; другарите му напразно го предупреждавали и криели, тя често го спипвала, дори вчера го плеснала по лицето с един калкан, за да го научи как се бяга от работилницата. Да си умреш от смях! Биби Пържолата и Ботуша се превиваха от смях, тупаха Жервез по раменете и тя също бе започнала да се смее въпреки волята си, сякаш я гъделичкаха; и те я съветваха да следва примера на дебелата Йолали, да носи ютиите си и да глади ушите на Купо върху цинковия тезгях на кръчмите.

— Хубава работа, благодаря! — извика Купо, като обърна изпитата от жена му чашка с анасонлийка. — Добре си я изсмукала! Виждате ли, момчета, никак не се бави.

— Ще повторите ли, госпожо? — попита Хапливата човка, наречен още Ненаситния.

Не, достатъчно й било. Все пак се двоумеше. Анасонлийката разбъркала стомаха й. По-добре било да вземе нещо силно, за да се оправи. И тя хвърли коси погледи към машината за опиване, която беше зад нея. Този дяволски казан, валчест като корема на дебела жена, с неговия дълъг и превит нос караше раменете й да тръпнат от страх и същевременно я развличаше. Да, уредът наподобяваше металическа утроба на някаква огромна вещица, на някаква магьосница, която изпускаше капка по капка огъня на своите черва. Прекрасен извор на отрова, апарат, който би трябвало да се зарови в някой зимник заради неговия отвратителен и страшен вид! Но това не пречеше, тя би желала да си пъхне носа вътре, да вдишва миризмата, да опита свинщината, макар че езикът й ще изгори и веднага ще започне да се бели като портокал.

— А вие какво пиете? — попита лукаво тя мъжете с очи, пламнали от хубавия златист цвят на чашите им.

— Това, бабичко моя — отвърна Купо, — е камфората на чичо Коломб. Защо се правиш на глупачка? Ще ти дадем да опиташ.

А когато й донесоха една чашка скоросмъртница и устата й се сви при първата глътка, тенекеджията подзе, като се тупаше по бедрата:

— Е, остърга ли ти гърлото!… Изпий я на една глътка. Всяка поръчка измъква по една монета от шест франка из джоба на доктора.

След втората чаша Жервез вече не чувствуваше глада, който я измъчваше. Сега тя се беше сдобрила с Купо, не му се сърдеше вече за неудържаната дума. Ще отидат на цирк друг път; не било толкова интересно да гледаш как акробати препускат на коне. Не валеше у чичо Коломб и ако заплатата се топеше в чашите с ракия, тя отиваше поне в търбуха, пиеха я бистра и лъскава като хубаво течно злато. Ах, нека целият свят да пие! Животът не й предлагаше кой знае какви удоволствия; впрочем за нея беше един вид утеха да участвува наравно в прахосването на парите. Щом се чувствуваше добре, защо пък да не остане? Можеха и топове да гърмят, тя не обичаше да се мести, щом беше в настроение. Разтапяше се в приятна топлина, корсажът й залепваше на гърба, обземаше я чувство на благополучие, което вцепеняваше крайниците й. Забавляваше се сама, поставила лакти на масата, с блуждаещи очи, много развеселена от двама клиенти, единият висок и дебел, другият дребничък, които седяха на една съседна маса и бяха толкова пияни, че непрекъснато се целуваха. Да, смееше се на „Вертеп“, на задника на чичо Коломб, истински тулум със сланина, на клиентите, които пушеха лули, като крещяха и плюеха, на пламъците на светилния газ, които блестяха в огледалата и в бутилките с напитки. Миризмата вече не я дразнеше; напротив, чувствуваше приятен гъдел в носа, намираше, че е хубава; клепачите й се притваряха, дишаше много бързо, без да се задъхва, изпитвайки наслада от леката дрямка, която я обземаше. После, след третата чашка, отпусна глава върху ръцете си и гледаше само Купо и другарите му; и седеше съвсем близо до тях, нос срещу нос, със загрети бузи от дъха им, загледана в мръсните им бради, сякаш броеше космите. Те вече бяха много пияни. Ботуша се лигавеше с лула между зъбите, онемял и сериозен като заспал вол. Биби Пържолата разказваше една история как изпивал наведнъж цял литър — изливал го в гърлото си, докато му види дъното. Междувременно Хапливата човка, наречен още Ненаситния, отиде да вземе от тезгяха малката рулетка и започна да играе с Купо на консумация.

— Двеста!… Ти си богат човек, вадиш големите номера при всяко завъртване.

Перото на рулетката скърцаше, образът на Щастието, една едра червена жена под стъклен похлупак, се въртеше и се превръщаше в средата в червен кръг, подобен на петно от вино.

— Триста и петдесет!… Вътре ли си се заврял, хитрецо! Ах, край! Не играя вече!

Жервез също прояви интерес към рулетката. Тя надигаше често чашката и наричаше Ботуша „момчето ми“. Зад нея машината за опиване продължаваше да работи с ромолене на подземен поток; и тя се отчайваше, че не може да я спре, да я източи, изпитваше към нея смътен гняв, искаше й се да скочи върху големия аламбик като върху животно, за да го ритне и да му разпори търбуха. Всичко се разбъркваше, тя виждаше, че машината се раздвижва, чувствуваше, че нейните медни лапи я сграбчват, а потокът тече сега в тялото й.

После залата започна да танцува заедно с лампите за светилен газ, които се въртяха като звезди. Жервез беше пияна. Тя долавяше някакъв ожесточен спор между Хапливата човка, наречен още Ненаситния, и това говедо чичо Коломб. Ето един крадлив собственик, който надписвал. Да не мисли, че се намира в Бонди. Но изведнъж стана сбиване, чуха се крясъци и шум от катурнати маси. Чичо Коломб изхвърляше компанията навън, без много да се церемони, само с едно замахване на ръката. Пред вратата крещяха по него, наричаха го мошеник. Продължаваше да вали, духаше леден вятър. Жервез загуби Купо, намери го и пак го загуби. Искаше да се прибере, опипваше дюкяните, за да налучка пътя си. Тази неочаквана нощ я озадачаваше много. На ъгъла на улица „Поасоние“ тя седна във вадата, помисли си, че се намира в пералнята. Водата, която шуртеше, замайваше главата й, от което й ставаше още по-зле. Най-сетне стигна, промъкна се бързо покрай вратата на портиерите, у които ясно видя на масата съпрузите Лорильо и Поасон, които направиха гримаса на погнуса, като я забелязаха в това състояние.

Никога тя не можа да разбере как бе изкачила шестте етажа. Горе, когато завиваше по коридора, малката Лали, дочула стъпките й, изтича с разтворени ръце в гальовен жест и като се смееше, каза:

— Госпожо Жервез, татко не се е върнал, елате да видите как спят децата ми… О, те са много милички!

Но тя се отдръпна и разтрепера пред разкривеното лице на гладачката. Познат й беше този дъх на ракия, тези мътни очи, тази сгърчена уста. Тогава Жервез отмина, залитайки, без да каже нито дума, а малката, застанала на прага на вратата си, я следваше с безмълвния и сериозен поглед на черните си очи.