Емил Зола
Вертеп (4)

III

Жервез не искаше да правят сватба. За какво да харчат пари? Освен това беше я малко срам; струваше й се излишно да парадира с омъжването си пред целия квартал. Но Купо възразяваше: не можел да се жени ей така, без да си похапнат всички заедно. Никак не го интересувал кварталът! О, нещо съвсем обикновено, една малка разходка следобед, докато станело време да изядат един заек в първата срещната гостилничка. И никаква музика при десерта, разбира се, никакви танци. Просто да се чукнат само, преди да се върнат да спят всеки у дома си.

Като се шегуваше и се смееше, тенекеджията склони младата жена, след като й се закле, че няма да се гуляе. Той щял да брои чашите, за да не се напиел някой. Тогава уговори гощавката, като всеки си плати по сто су у Огюст в „Сребърната мелница“ на булевард „Шапел“. Огюст беше дребен търговец на евтини вина, който имаше и танцувален салон в помещението зад кръчмата, под трите акации на двора. Те щяха да се настанят прекрасно на първия етаж. Цели десет дни в квартирата на сестра си на улица „Гут д’Ор“ той съставяше списък на гостите: господин Мадиние, госпожица Реманжу, госпожа Годрон и съпругът й. Той дори успя да склони Жервез да приеме и двама негови приятели — Биби Пържолата и Ботуша; разбира се, Ботуша пиянствуваше, но имаше и такъв страшен апетит, че винаги го канеха на всяка гощавка заради киселата мутра, която правеше гостилничарят, като гледаше как тази проклета ламя гълта по дванадесет ливри хляб. От своя страна младата жена обеща да доведе господарката си госпожа Фоконие и съпрузите Бош, много услужливи хора. Като пресметнаха всички, щяха да бъдат петнадесет души на масата, напълно достатъчно. Когато се съберат много хора, винаги се свършва със свади. Обаче Купо нямаше пари. Той не искаше да се перчи, смяташе да постъпи като честен човек. Взе назаем петнадесет франка от господаря си. Най-напред купи венчални пръстени, два златни пръстена за дванадесет франка, които Лорильо му достави от фабриката за девет франка. После си поръча редингот, панталон и жилетка у един шивач на улица „Мира“, на когото даде само двадесет и пет франка предплата; лачените му обувки и цилиндърът му още можеха да вършат работа. След като отдели десет франка за гощавката, неговата вноска и вноската на Жервез от общата сметка, децата щяха да минат между другите, останаха му точно шест франка, таксата на богослужението пред олтара на бедните. Наистина той не обичаше свещениците, сърцето му се късаше, че трябва да даде шестте си франка на тия негодници, чиито гърла и без това бяха претъпкани. Но сватба без черковна служба, кой каквото ще да казва, не е сватба. Той отиде лично в черквата, за да се спазари; и цял час се мъчи да надхитри един стар дребен свещеник в мръсно расо, крадлив като зарзаватчийка. Искаше му се да го тупне по главата. После го попита на шега дали в дюкяна му не се намира някаква служба оказион, не много употребявана, за да може да си послужи с нея една двойка добри деца. Макар и да ръмжеше, че на господа бога съвсем не ще му бъде приятно да благослови неговия брак, старият дребен свещеник в края на краищата се съгласи да извърши бракосъчетанието за пет франка. Все пак това бяха двадесет су икономия. Оставаха му двадесет су.

Жервез също държеше да бъде прилично облечена. Щом определиха датата на сватбата, тя нагласи да работи извънредно вечер и успя да сложи тридесет франка настрана. Имаше голямо желание да си купи една малка копринена пелерина за тринадесет франка, изложена на улица „Фобур Поасониер“. Тя си я купи, а после от мъжа на една гладачка, умряла в дюкяна на госпожа Фоконие, купи една тъмносиня вълнена рокля, която изцяло преправи по своя мярка. Със седемте франка, които й останаха, взе памучни ръкавици, една роза за шапката си и обувки за първородния си син Клод. За щастие децата имаха хубави блузки. За четири нощи постави в ред всичко, дори закърпи и най-малките дупчици по чорапите и ризата си.

Най-сетне в петък вечер, в навечерието на големия ден, след като се прибраха от работа, Жервез и Купо трябваше да се блъскат до единадесет часа. После, преди да си легнат всеки у дома си, прекараха още един час заедно в стаята на младата жена, много доволни, че вече са завършили приготовленията. Въпреки решението им да не си създават много труд за квартала, те бяха взели всичко присърце и се преумориха. Когато си казваха лека нощ, заспиваха прави. Сега всичко беше уточнено. Купо имаше за свидетели господин Мадание и Биби Пържолата, Жервез разчиташе на Лорильо и Бош. Щяха да отидат спокойно в общината и в черквата само шестимата, без да влачат след себе си опашка от хора. Двете сестри на младоженеца дори бяха заявили, че ще си останат в къщи — тяхното присъствие не било необходимо. Само майка Купо се беше разплакала, като каза, че щом ще правят така, щяла да тръгне по-напред, за да се скрие в някои ъгъл, и затова обещаха да я вземат. Беше определено срещата на цялата компания да стане в един часа в „Сребърната мелница“. Оттам щяха да се разтъпчат за апетит в Сен-Дени; ще отидат с влака и ще се върнат пеш по голямото шосе. Празненството се очертаваше много хубаво, нямаше да се тъпчат с ядене, но щяха да се позабавляват някак си мило и почтено.

Като се обличаше в събота сутринта, Купо се разтревожи, защото имаше само една монета от двадесет су. Беше размислил, че от учтивост ще трябва да предложи на свидетелите по чаша вино и парче шунка, докато стане време за вечерята. Освен това щеше да има може би и непредвидени разходи. Очевидно двадесетте су нямаше да стигнат. И затова, след като изпълни задължението си да заведе Клод и Етиен у госпожа Бош, която вечерта щеше да ги доведе на гощавката, той изтича на улица „Гут д’Ор“ и направо отиде да поиска назаем десет франка от Лорильо. Разбира се, беше му неприятно, защото очакваше зет му да посрещне неговите думи с гримаса. Лорильо изръмжа, изкиска се като зло животно и накрая му даде две монети по сто су. Но Купо чу сестра си да съска през зъби, че „това започва добре“.

В кметството сватбата беше определена за десет и половина часа. Времето беше много хубаво, силно слънце огряваше улиците. За да не ги заглеждат, младоженците, майката и четиримата свидетели се разделиха на две групи. Напред вървеше Жервез, хванала под ръка Лорильо, а господин Мадиние водеше майка Купо; на двадесет крачки след тях на другия тротоар вървяха Купе, Бош и Биби Пържолата. Последните трима бяха в черни рединготи, попрегърбени и размахали ръце; Бош беше с жълт панталон; Биби Пържолата, със закопчан до врата редингот, без жилетка, беше оставил да виси само единият край на вратовръзката, вързана с канап. Само господин Мадиние носеше фрак, дълъг фрак с карирани задни поли; и минувачите се спираха, за да погледат този господин, който разхождаше дебелата майка Купо със зелен шал и черна шапка с червени панделки. Жервез, много спокойна, весела, в тъмносинята си рокля, със стегнати в тясната пелерина рамене, слушаше благосклонно шегите на Лорильо, потънал в огромното си палто въпреки горещината; после от време на време при завоя на улиците тя извръщаше малко глава, отправяше нежна усмивка на Купо, притеснен в новите си дрехи, които блестяха на слънцето.

Макар и да вървяха много бавно, те пристигнаха в кметството цял половин час по-рано. И тъй като кметът беше закъснял, техният ред дойде чак към единадесет часа. Те чакаха, седнали на столове в един ъгъл на залата, като гледаха високия таван и строгите стени, като разговаряха тихо и отдръпваха столовете си от прекалена учтивост всеки път, когато край тях минаваше някой чиновник. Въпреки това полугласно наричаха кмета мързеливец; трябва да е при любовницата си, да разтрива подаграта му; може и да си е подал оставката. Но когато сановникът се появи, почтително станаха. Накараха ги пак да седнат. Така присъствуваха на три сватби, потънаха в три буржоазни венчавки с младоженци в бяло, с накъдрени момиченца, с госпожички с розови коланчета, с безкрайни шествия от наконтени господа и дами. После, когато ги повикаха, за малко да не ги венчаят, понеже Биби Пържолата беше изчезнал. Бош го намери долу, на площада, да пуши лулата си. Така де, какво ще прави в тази дупка с натруфени хапльовци, които не обръщат внимание на хора без бели ръкавици! А пък формалностите, четенето на закона, поставянето на въпросите, подписването на документите бяха извършени така набързо, че те се спогледаха, като се считаха ограбени поне с половината от церемонията. Замаяна, развълнувана, Жервез притискаше кърпичката към устните си. Майка Купо плачеше с горещи сълзи. Всички се бяха надвесили над регистъра, като рисуваха имената си с големи разкривени букви, с изключение на младоженеца, който драсна едно кръстче, понеже не знаеше да пише. Всеки даде по четири су за бедните. Когато прислужникът подаде на Купо удостоверението за гражданския брак, последният, побутнат от Жервез, реши да притури още пет су.

Разстоянието от кметството до черквата беше голямо. По пътя мъжете пиха бира, а майка Купо и Жервез касис с вода. Трябваше да преминат една дълга улица, върху която слънцето падаше отвесно, без никаква сянка. Клисарят ги чакаше сред празната черква; той ги избута към един малък олтар, като ги попита гневно дали пристигат късно, за да се подиграят с религията. Появи се с големи крачки един начумерен, с бледо от глад лице свещеник, предшествуван от послушник в мръсен стихар, който вървеше бързо със ситни крачки. Свещеникът зачете набързо службата, като изяждаше латинските думи, въртеше се, навеждаше се, протягаше ръце, правеше всичко през пръсти и поглеждаше косо младоженците и свидетелите. Изправени пред олтара, много притеснени и не знаейки кога трябва да коленичат, да станат или да седнат, младоженците чакаха знак от послушника. Свидетелите, за да се държат прилично, стояха прави през цялото време; а майка Купо, обляна пак в сълзи, плачеше, забила глава в молитвеника, който бе взела от една съседка. През това време бе ударил дванадесет часът, последната служба бе минала, черквата се изпълваше с трополенето на клисарите, с шума от столовете, които поставяха по местата им. Трябваше да приготвят главния олтар за някакъв празник, защото ехтяха чуковете на тапицерите, които ковяха тапети. А в дъното на черквата, забулен в праха от метлата на клисаря, свещеникът с начумереното лице шареше бързо със сухите си ръце по наведените глави на Жервез и Купо, сякаш извършваше бракосъчетанието по време на някакво пренасяне, когато добрият бог отсъствува, в промеждутъка на две тържествени литургии. След като бе вписана и в регистъра на олтара и се намери навън под портала, сватбата спря за миг тук, изумена и запъхтяна, че я бяха претупали набързо.

— Това е то! — каза Купо с престорен смях.

Той се кълчеше, не намираше във всичко това нищо смешно. Все пак прибави:

— Ах, добре че не се проточи! Прекарват ви на бърза ръка… Също както у зъболекарите: нямаш време да извикаш ох! Венчават без болка.

— Да, да, хубава работа — измърмори Лорильо, като се изкиска. — Претупва се за пет минути, а държи цял живот… Ах, бедният ми Касис млади!

И четиримата свидетели потупаха по раменете тенекеджията, който важничеше. През това време Жервез целуваше майка Купо, усмихната, но все още с влажни очи. Тя отговаряше на задавените думи на старата жена:

— Не се бойте, аз ще направя всичко, което е по силите ми. Ако нещо не върви, няма да бъде по моя вина. Не, разбира се, аз много искам да бъда щастлива… Най-сетне всичко свърши, нали? От него и от мене зависи да се разбираме и да си живеем.

После тръгнаха направо към „Сребърната мелница“. Купо бе хванал жена си под ръка. Вървяха бързо, засмени, като завеяни, на двеста крачки пред другите, без да виждат нито къщите, нито минувачите, нито колите. Оглушителният шум на предградието звънтеше като камбанен звън в ушите им. Веднага щом пристигнаха в кръчмата, Купо поръча да донесат два литра, хляб и шунка в малката остъклена стаичка на партера, но без чинии и без покривка, просто да закусят. Но след като видя, че Бош и Биби Пържолата проявяват голям апетит, поиска трети литър и парче сирене. Майка Купо не беше гладна, беше толкова развълнувана, че не можеше да яде. Жервез, която умираше от жажда, пиеше с големи чаши вода, малко зачервена с вино.

— Това е за моя сметка! — каза Купо и веднага отиде на тезгяха, където плати четири франка и пет су.

Беше един часът. Поканените пристигнаха. Госпожа Фоконие, една дебела жена, красива още, се появи първа; беше облечена в копринена рокля, щампована с цветя, с розова връзка и натруфена с цветя шапка. После дойдоха заедно госпожица Реманжу, съвсем тъничка в своята вечна черна рокля, която сякаш не сваляше дори когато си лягаше, и съпрузите Годрон — мъжът, един недодялан дебелак, чието кафяво сако пукаше и при най-малките му жестове, и жената, една огромна жена, изпъчила корема си като бременна, чиято груба виолетова пола още повече увеличаваше закръглеността й. Купо обясни, че те не трябва да чакат Ботуша: приятелят му щял да ги намери по пътя за Сен-Дени.

— Ах, чудесно! — извика госпожа Лера, като влезе. — Хубав дъжд ще падне! Ще стане много весело!

И тя повика всички от компанията на вратата на кръчмата, за да видят облаците; черна като мастило буря бързо нахлуваше от юг над Париж. Госпожа Лера, най-голямата в семейство Купо, беше висока жена, суха като мъж, която говореше носово, облечена без вкус в много широка тъмнокафява рокля, чиито дълги ресни й придаваха вид на мършаво куче, извадено от водата. Въртеше чадъра си като тояга. След като целуна Жервез, тя продължи:

— Нямате представа какъв задух е на улицата… Сякаш огън пада по лицето ви.

След нея всички казаха, че отдавна чувствували бурята. Когато излезли от черквата, господин Мадиние добре забелязал това, което идвало. Лорильо разказваше, че мазолите му така го болели, че не заспал от три часа сутринта нататък. Всъщност не можело да се очаква друго — от три дни било наистина много горещо.

— О, може би ще вали — повтаряше Купо, застанал прав на вратата и отправил загрижен поглед към небето. — Чакаме само сестра ми, ще можем все пак да тръгнем, ако тя дойде.

Госпожа Лорильо наистина беше закъсняла. Госпожа Лера бе минала да я вземе, но понеже я бе сварила да облича корсета си, двете се бяха скарали. Високата вдовица пошушна на ухото на брат си:

— Зарязах я там. Тя е в едно такова настроение!… Ще видиш каква мутра!

И сватбарите трябваше търпеливо да чакат още четвърт час, като трополяха из кръчмата, подбутвани и блъскани от мъжете, които влизаха да пият по чаша на тезгяха. От време на време Бош или госпожа Фоконие, или Биби Пържолата се отделяха, излизаха на тротоара и отправяха очи към небето. Никак не валеше; денят преваляше, подухванията на вятъра бръснеха земята, повдигаха малки вихрушки от бял прах. При първия трясък на гръмотевицата госпожица Реманжу се прекръсти. Всички погледи се отправиха тревожно към стенния часовник над огледалото: беше вече два без двадесет.

— Започна! — извика Купо. — Ето ангелите плачат!

Пороен дъжд заля пътя, по който тичаха жени, хванали с две ръце полите си. При тази първа вълна пристигна най-сетне госпожа Лорильо, задъхана, разярена, като се боричкаше на прага с чадъра си, който не можеше да затвори.

— Никога не е било такова време! — мърмореше тя. — Хвана ме точно на вратата. Искаше ми се да се изкача горе и да се разсъблека. И щеше да бъде по-добре… Ах, прекрасна е тя, сватбата! Предчувствувах го, исках да отложим всичко за идната събота. И то вали, защото не ме послушаха! Толкова по-добре, толкова по-добре, че небето се продънва!

Купо се помъчи да я успокои. Но тя го прати по дяволите. Не той щял да й плати роклята, ако се развали. Беше с черна копринена рокля, в която се задушаваше; много тесният корсаж придърпваше илиците, врязваше презрамките в раменете й; а полата, скроена много тясна, стягаше така силно бедрата й, че трябваше да върви с много ситни крачки. Въпреки това дамите от компанията я гледаха със свити устни, развълнувани от тоалета й. Тя дори не си даде вид, че е забелязала Жервез, която седеше до майка Купо. Повика Лорильо, поиска носната му кърпа; после в един ъгъл на кръчмата грижливо избърса една по една капките дъжд, паднали върху коприната.

През това време пороят изведнъж бе спрял. Смрачаваше се още повече, настъпваше почти нощ, оловносиня нощ, прорязвана от дълги светкавици. Биби Пържолата повтаряше през смях, че навярно от небето ще започнат да падат кюрета. Тогава бурята се разрази със страшна сила. Половин час валя като из ведро, гръмотевици трещяха непрекъснато. Мъжете, изправени на вратата, съзерцаваха сивата завеса на пороя, шуртящите вади, хвърчащия воден прах, който се издигаше от локвите. Жените бяха седнали, изплашени, закрили с ръце очите си. Вече не разговаряха, гърлата им се бяха малко свили. Шегата за гръмотевицата, подхвърлена от Бош, който каза, че свети Петър кихал там горе, никого не разсмя. Но когато гръмотевиците оредяха и изчезнаха в далечината, компанията отново започна да проявява нетърпение, разгневи се на бурята, като проклинаше и се заканваше на облаците. Сега от сивото небе заваля ситен, безспирен дъжд.

— Минава два часът — извика госпожа Лорильо. — Все пак не можем да спим тук!

На предложението на госпожица Реманжу да излязат все пак на полето и да разгледат окопа на укрепленията, сватбарите възразиха: пътищата трябва да са разкаляни, нямало да могат да седнат на тревата; пък не изглежда, че времето ще се оправи, може би пак ще завали. Купо, който следеше с поглед един измокрен работник, закрачил спокойно под дъжда, прошепна:

— Ако ни чака по пътя за Сен-Дени, това говедо Ботуша няма да слънчаса.

Това предизвика смях. Но лошото настроение се увеличаваше. В края на краищата ставаше нетърпимо. Трябваше да се реши нещо. Без съмнение нямаше да се гледат така очи в очи до вечерята. Така че в продължение на четвърт час, изправени пред упорития пороен дъжд, всички си блъскаха главите. Биби Пържолата предлагаше да играят на карти; Бош, който по характер бе циничен и лукав човек, знаеше една малко смешна игра, играта на изповедник; госпожа Годрон искаше да отидат да ядат банички с лук на Клинянкурското шосе; госпожа Лера предпочиташе да си разказват анекдоти; господин Годрон, който не се отегчаваше, се чувствуваше добре и тук, предлагаше само да седнат веднага на масата. Но при всяко предложение започваха да спорят, да се сърдят: било много глупаво, всички щели да заспят, хората ще помислят, че са хлапаци. А после, след като Лорильо, желаейки да си каже думата, предлагаше нещо съвсем просто — една разходка по външните булеварди чак до Пер Лашез, където, ако имали време, щели да могат да видят гроба на Елоиз и Абелар, госпожа Лорильо не можа да се въздържи повече и избухна. Тръгвала си! Ето това искала! Така ли ще се подиграват с хората? Обличала се, валяло я дъжд и всичко това, за да се затвори в кръчмата! Не, не, до гуша й дошло от тази сватба, предпочитала да бъде у дома си. Купон и Лорильо трябваше да препречат вратата. Тя повтаряше:

— Махнете се оттук! Казвам ви, че си отивам!

След като съпругът й успя да я успокои, Купо се доближи до Жервез, която все така спокойно в своя ъгъл разговаряше със свекървата си и с госпожа Фоконие:

— Но вие нищо не предлагате! — каза той, без още да посмее да й говори на ти.

— О, каквото другите искат — отвърна тя през смях. — Аз не съм капризна. Да излезем или да не излезем — все ми е едно. Чувствувам се много добре, не искам нищо повече.

И наистина лицето й беше озарено от тиха радост. Откакто поканените се бяха събрали тук, тя разговаряше с всеки на тих и малко развълнуван глас, благоразумно, без да се намесва в споровете. През време на бурята с втренчени очи гледаше светкавиците, сякаш в тия внезапни блясъци виждаше опасни неща някъде много далече, в бъдещето.

Обаче господин Мадиние все още нищо не бе предложил. Беше се облегнал на тезгяха с разтворени пешове на фрака си, важен като господар. Храчи дълго време, после завъртя големите си очи.

— Господи! — извика той. — Бихме могли да отидем в музея…

И питайки компанията с намигане, поглади брадата си.

— Има старини, рисунки, картини, цял куп неща. Много е поучително… Още повече че може би не сте виждали тези неща. О, трябва да се види, поне веднъж!

Сватбарите се спогледаха, двоумяха се. Не, Жервез не бе ходила там; госпожа Фоконие също, Бош също, а също и другите; Купо мислеше, че е влизал в него един неделен ден, но не си спомняше вече нищо. Още се колебаеха, когато госпожа Лорильо, на която важната личност на господин Мадиние правеше голямо впечатление, намери предложението много уместно, много приемливо. Тъй като били пожертвували вече този ден и понеже били пременени, още повече се налагало да посетят нещо за своята култура. Всички се съгласиха. Но понеже дъждът все още слабо валеше, взеха от кръчмаря чадъри, стари сини, зелени и кафяви чадъри, забравени от клиентите, и тръгнаха към музея.

Сватбата зави вдясно, слезе в Париж през предградието Сен-Дени. Купо и Жервез пак вървяха начело и изтичваха и изпреварваха другите; господин Мадиние сега водеше под ръка госпожа Лорильо; майка Купо беше останала в кръчмата заради краката си. След тях вървяха Лорильо и госпожа Лера, Бош и госпожа Фоконие, Биби Пържолата и госпожица Реманжу и накрая съпрузите Годрон. Бяха дванадесет души. Хубава редица по тротоара.

— О, ние нямаме пръст в тази работа, кълна ви се — обясняваше госпожа Лорильо на господин Мадиние. — Ние не знаем откъде я взе или, по-точно, добре знаем; но не ние трябва да говорим, нали?… Моят мъж трябваше да купи пръстените. А тази сутрин, току-що бяхме станали от леглото, трябваше да им дадем назаем десет франка, защото били останали без пари… Булка, която не доведе нито един свой роднина на сватбата си! Разправя, че имала в Париж сестра колбасарка. Защо тогава не я е поканила?

Тя прекъсна, за да покаже Жервез, която силно куцаше по стръмния тротоар.

— Погледнете я! Как е възможно!… Ах, куцата!…

И тази дума „куцата“ се разнесе сред компанията. Лорильо се хилеше, казваше, че трябва да я наричат точно така. Но госпожа Фоконие защищаваше Жервез: не били прави да се подиграват с нея, тя била чиста като вода и не си жалела труда, когато трябвало. Госпожа Лера, винаги готова да прави цинични намеци, наричаше крака на малката „краче за любов“ и добавяше, че много мъже обичали това, без да обяснява повече защо.

Сватбата излезе от улица „Сен-Дени“ и прекоси булеварда. Почака малко пред върволицата от коли; после тръгна по платното на улицата, превърнато от бурята във вада с течаща кал. Дъждът отново заваля, сватбарите разтвориха чадърите; и под жалките дъждобрани, крепени в ръцете на мъжете, жените повдигаха полите си, шествието се разтягаше в калта от единия до другия тротоар. Тогава двама уличници изкрещяха като по карнавал; притичаха минувачи; дюкянджии с ухилени лица погледнаха през витрините си. Сред гърмящата тълпа, върху сивия и мокър фон на булеварда, двойките от шествието блестяха като крещящи петна — тъмносинята рокля на Жервез, светлата изпъстрена с цветя копринена рокля на госпожа Фоконие, светложълтият панталон на Бош; сковаността на тези хора в празнични дрехи правеше карнавално смешни блестящия редингот на Купе и карирания фрак на господин Мадиние; а пък хубавият тоалет на госпожа Лорильо, ресните на госпожа Лера, измачканите поли на госпожица Реманжу, цялата тази смесица от моди излагаше на показ вехториите от разкоша на бедните. Но най-вече предизвикваха смях шапките на господата, запазени стари шапки, посивели в мрака на долапа, с най-различни комични форми — високи, издути, островърхи, прекалено широкополи, подгънати или с извити краища, плоски, много широки или много тесни. И усмивките се увеличаваха още повече, когато накрай, за да закрие зрелището, госпожа Годрон, разчепквачката на вълна със светловиолетовата рокля, закрачи, изпъчила много напред огромния си корем на бременна жена. Сватбата обаче никак не ускоряваше хода си, а като добро дете, щастливо, че го гледат, се забавляваше от шегите.

— Я вижте булката! — извика един от уличниците, като сочеше госпожа Годрон. — Ах, горката, глътнала е страшна семка!

Цялата компания избухна в смях. Биби Пържолата се обърна и каза, че момчето е пуснало хубава бомба. Разчепквачката се смееше най-силно и се пъчеше; това не било позорно, а напротив, много от тези дами, които минавали, й завиждали и биха желали да бъдат като нея.

Бяха навлезли в улица „Клери“. После тръгнаха по улица „Мел“. На Площада на победите се спряха. Връзката на лявата обувка на младоженката се беше развързала; и докато тя я завързваше до статуята на Луи ХІⅤ, двойките се сгъстиха зад нея и, чакайки, подхвърляха шеги за крачето, което тя показваше. Най-сетне, след като се спуснаха по улица „Кроа де Пти шан“, стигнаха в Лувр.

Господин Мадиние учтиво поиска да застане начело на шествието. Лувр бил огромен, някой можело да се загуби; а той пък познавал интересните места, защото често идвал с един художник, много интелигентен момък, от когото една голяма картонажна фирма купувала, рисунки за кутиите си. Долу, когато навлезе в асирийския музей, сватбата леко изтръпна. По дяволите, тук не бе топло; залата би могла да бъде чудесна изба. И двойките напредваха бавно, с вдигнати глави, като примигваха между великаните от камък, между боговете от черен мрамор, безмълвни в своята свещена неподвижност, между чудовищните зверове, полукотки и полужени, с мъртвешки лица, с тънки носове и подути устни. Те намираха, че всичко това е ужасно и отвратително. Много красиво обработвали в днешно време камъка. Един надпис с финикийски букви ги изуми. Невъзможно било, никой никога нямало да прочете тези драскулки. Но господин Мадиние, вече на първата площадка с госпожа Лорильо, ги викаше, крещеше под сводовете:

— Хайде, идвайте! Нищо не са тия неща… На първия етаж има какво да се види.

Суровата голота на стълбището ги направи сериозни. Един величествен пазач с червена жилетка и ливрея със златни ширити, който сякаш ги очакваше на площадката, удвои вълнението им. Със страхопочитание, като крачеха колкото се може по-тихо, те влязоха във френската галерия.

Без да се спират, с изумени очи от златото на рамките, те преминаваха през редицата малки салони, като гледаха как се нижат картините, толкова много, че не можеха да се видят добре. Необходимо бе да стоят по цял час пред всяка, ако искаха да я разберат. Колко много платна, дявол да го вземе, край нямат! Сигурно струват много пари. После, в края, господин Мадиние ги спря внезапно пред „Сала на Медузата“ и им обясни съдържанието на картината. Развълнувани и сковани, всички мълчаха. Когато отново тръгнаха, Бош изрази накратко общото впечатление: добре измайсторено.

В галерията на Аполон компанията се удиви най-много от паркета, един излъскан паркет, чист като огледало, в който се отразяваха краката на пейките. Госпожица Реманжу затваряше очи, защото й се струваше, че върви върху вода. На госпожа Годрон и викаха да стъпва по-плътно с обувките си поради своето състояние. Господин Мадиние искаше да им покаже позлатените места и рисунките по тавана; но макар и да си кривяха вратовете, нищо не можеха да различат. Тогава, преди да влязат в квадратния салон, той им посочи с ръка един прозорец и каза:

— Ето балкона, откъдето Шарл ІХ е стрелял срещу народа.

А същевременно той наблюдаваше опашката на шествието. С жест заповяда да спрат в средата на квадратния салон. Тук имало само шедьоври, шепнеше той полугласно като в църква. Обиколиха салона. Жервез попита за съдържанието на „Сватбата в Кана“; било глупаво, че не пишели сюжета върху рамките. Купо се спря пред „Джокондата“, която намери, че прилича на една от лелите му. Бош и Биби Пържолата се кискаха, като си показваха с крайчеца на окото голите жени; най-много ги развълнуваха бедрата на Антиопа. А съвсем в края съпрузите Годрон, мъжът с отворена уста, а жената с ръце на корема, стояха зяпнали, трогнати и смаяни срещу „Богородицата“ на Мурильо.

След като обиколиха салона, господин Мадиние поиска да започнат отново; струвало си труда; той се грижеше много за госпожа Лорильо заради копринената й рокля; и всеки път, когато тя го запитваше, той отговаряше важно, с голяма самоувереност. Тъй като тя се интересуваше за любовницата на Тициан, чиято жълтеникава коса считаше подобна на нейната, той й я представи като „Хубавата Ферониерка“, една любовница на Анри ІⅤ, за която играли драма в театър „Амбигю“.

След това сватбата нахлу в дългата галерия, където са италианските и фламандските школи. И пак картини, все картини на светци, на мъже и жени с неразбираеми лица, с черни пейзажи, пожълтели животни, една върволица от хора и неща, чиито много крещящи бои започнаха да им причиняват силно главоболие. Господин Мадиние вече не говореше, бавно водеше шествието, което го следваше в ред с извити вратове и вперени нагоре очи. Пред изуменото им невежество преминаваше изкуството през вековете, фината сухота на примитивистите, великолепието на венецианците, ситият и бляскав живот на холандците. Но те пак проявиха голям интерес към копистите, които, поставили стативите си пред хората, рисуваха, без да се стесняват; особено силно ги изуми една възрастна жена, която, покачила се на голяма стълба, размахваше четката си по светлото небе на огромно платно. Обаче постепенно се беше разнесъл слухът, че една сватба разглежда Лувр; притичваха художници с разтворени от смях уста; любопитни сядаха напред по пейките, за да наблюдават удобно шествието; а пък пазачите стискаха устни, за да не пускат шеги. И сватбата, вече уморена, престанала да се срамува, влачеше подкованите си обувки, тракащи с токовете си по звънтящия паркет, трополеше като разпръснато стадо, изтървано сред голата и изискана чистота на залите.

Господин Мадиние мълчеше, като подготвяше някаква изненада. Той отиде направо при „Събора“ на Рубенс. И там пак не каза нищо, задоволи се само да посочи платното с многозначителен поглед. Щом доближиха нос до картината, жените леко изпищяха, после извърнаха гръб, силно изчервени. Мъжете ги задържаха, като се хилеха и търсеха неприличните подробности.

— Гледайте де! — повтаряше Бош. — Това си струва парите. Ето един, който повръща. А тоя полива глухарчетата. А тоя пък, ах, тоя!… Ах, да! Хубаво са се наредили тия тука.

— Хайде да си вървим — каза господин Мадиние, възхитен от своя успех. — От тая страна няма вече нищо интересно за гледане.

Сватбата се върна назад, отново прекоси квадратния салон и галерията на Аполон. Госпожа Лера и госпожица Реманжу се оплакваха, че не можели вече да се държат на кратката си. Но собственикът на картонажната работилница искаше да покаже на госпожа Лорильо старинните бижута. Изложени били наблизо, в дъното на една малка зала, в която щял да отиде със затворени очи. Обаче се обърка, води сватбата през седем-осем пусти и студени зали, изпълнени само с неприветливи витрини, в които бяха изложени безбройно количество строшени гърнета и много грозни човечета. Сватбата трепереше и силно се отегчаваше. После, като търсеше някаква врата, тя попадна сред рисунки. Започна нов, огромен поход; рисунките не свършваха, салоните следваха един след друг, без да има нещо смешно, а само изподраскани листове хартия под стъклата към стените. Объркал се напълно и като не искаше да признае, че се е заблудил, господин Мадиние тръгна по една стълба и накара сватбата да се изкачи един етаж по-горе. Сега компанията нахлу в музея на флотата, сред модели на уреди и топове, релефни карти и кораби, големи като играчки. Стигнаха до друга стълба, доста надалече, след като вървяха четвърт час. И като слязоха по нея, пак се намериха между рисунките. Тогава ги обзе такова отчаяние, че започнаха наслуки да обикалят залите, все така на двойки, подредени един след друг подир господин Мадиние, който бършеше чело, излязъл извън кожата си, разгневен срещу администрацията, която обвиняваше, че била променила местата на вратите. Пазачите и посетителите гледаха учудено как преминава сватбата. За по-малко от двадесет минути я видяха отново и в квадратния салон, и във френската галерия, и покрай витрините, където дремят малките божества на Изтока. Едва ли щяха да се измъкнат някога оттук. С пребити крака и отчаяна, сватбата вдигаше страшна врява, като оставяше назад корема на госпожа Годрон.

— Затваряме! Затваряме? — викаха мощните гласове на пазачите.

Сватбата щеше да остане затворена. Един пазач трябваше да застане начело, за да я отведе до една врата. После, в двора на Лувр, когато взеха чадърите си от гардероба, всички си отдъхнаха. Господин Мадиние възвърна самоувереността си; той бе сбъркал, като не завил вляво; сега си спомнял, че бижутата били вляво. Всъщност цялата компания си даваше вид, че е доволна, че бе видяла всичко това.

Удари четири часът. Имаха още два часа свободни до вечерята. Решиха да се поразходят, за да убият времето. Дамите, които бяха много изморени, предпочитаха да седнат; но тъй като никой не предлагаше да почерпи нещо, тръгнаха да вървят покрай кея. Там ги заваля нов дъжд, толкова пороен, че въпреки чадърите тоалетите на жените се похабиха. Госпожа Лорильо с болка в сърцето при всяка капка, която мокреше роклята й, предложи да се подслонят под моста Пон Роял; впрочем, ако другите не искаха, тя заплашваше, че ще слезе сама. И шествието отиде под Пон Роял. Тук се чувствуваха много добре. Дори можеше да се каже, че тази идея е прекрасна! Дамите постлаха носните си кърпи върху камъните, седнаха да си починат с разкрачени крака, късаха с ръце тревички, поникнали между камъните, и гледаха как тече черната вода, сякаш се намираха в планината. Мъжете се забавляваха, като викаха много силно, за да разбудят ехото на свода срещу тях; Бош и Биби Пържолата един след друг ругаеха празното пространство, като крещяха силно „Свиня“ и се смееха много, когато ехото им връщаше думата; после, когато гърлата им прегракнаха взеха плоски камъчета и започнаха да ги хвърлят така, че да подскачат по водата. Дъждът бе престанал, но компанията се чувствуваше така добре, че дори не мислеше да си тръгва. Сена влачеше мазни петна, стари тапи и обелки от зеленчуци, куп мръсотии, които водовъртежът задържаше за миг в неспокойната вода, съвсем потъмняла от сянката на свода; а пък по моста минаваха с тътен омнибуси и фиакри, тълпата на Париж, от който вляво и вдясно като от дъно на дупка се виждаха само покриви. Госпожица Реманжу въздишаше; ако имало разлистени дървета, казваше тя, щели да й напомнят един кът край Марна, където ходела през 1817 година с един младеж, за когото още плачела.

Най-сетне господин Мадиние даде знак за тръгване. Прекосиха градината Тюйлери сред орляк деца, чиито обръчи и топки объркаха добрия ред на двойките. После, когато сватбата стигна площад „Вандом“ и се вгледа в колоната, господин Мадиние реши да се покаже галантен към дамите; той им предложи да се покачат на колоната, за да погледат Париж. Неговото предложение им се видя забавно. Да, да, трябвало да се изкачат, това щяло да ги разсмива дълго време. Впрочем това представляваше интерес за хората, които не са се откъсвали от твърдата земя.

— Нима вярвате, че Куцата ще се осмели да се катери там вътре с нейния крак! — шепнеше госпожа Лорильо.

— Аз ще се изкача с удоволствие — казваше госпожа Лера, — но не искам зад мене да има мъже.

И започнаха да се изкачват. В тясната спирала на стълбата дванадесетте души пълзяха бавно един след друг, като се спъваха по изтърканите стъпала и се опираха на стените. После, когато стана съвсем тъмно, избухна голям смях. Дамите започнаха да пищят. Господата ги гъделичкаха, щипеха ги по краката. Но те не бяха така глупави да се карат, преструваха се, че уж мишки ги хапели. Впрочем не се отиваше докрай; мъжете знаеха къде трябва да спрат от благоприличие. После Бош измисли друга шега, която цялата компания повтори. Викаха госпожа Годрон, сякаш тя бе изостанала по пътя, и я питаха дали коремът й преминава. Представете си само, ако тя се заклещи там и не може нито да се изкачи, нито да слезе, ще запуши дупката и нямало никога да могат да се измъкнат. И се присмиваха на този корем на бременна жена с такава буйна веселост, че колоната се тресеше. След това Бош, напълно увлечен, заяви, че щели да остареят в този комин; нямало ли край, на небето ли отивали? Освен това той се мъчеше да изплаши дамите, като крещеше, че колоната се клатела. А Купо мълчеше; той вървеше след Жервез, държеше я за кръста, чувствуваше как тя се отпуска в ръцете му. Когато изведнъж стигнаха на светло, той точно я целуваше по врата.

— Хубава работа! Много сте ми скромни, никак не се стеснявате двамата! — каза госпожа Лорильо с възмутен вид.

Биби Пържолата изглеждаше разгневен. Той повтаряше през зъби:

— Какъв шум вдигнахте! Попречихте ми да преброя стъпалата.

Но господин Мадиние, излязъл на площадката, показваше вече забележителностите. Както госпожа Фоконие, така и госпожица Реманжу в никакъв случай не искаха да излязат от стълбата; главите им се замайвали само при мисълта за височината, на която се намираха; затова те се задоволяваха само да хвърлят по някой поглед през малката вратичка. Госпожа Лера беше по-смела, обикаляше тясната тераса, като се прилепваше към бронзовото кубе. Но все пак беше страшно вълнуващо, като си помислеше човек, че е достатъчно само да се подхлъзнеш с един крак. Какво премятане, боже мой! Мъжете, малко пребледнели, гледаха площада. Струваше им се, че се намират във въздуха, откъснати от всичко. И, разбира се, студени тръпки ги побиваха. А господин Мадиние препоръчваше да вдигнат очи и да гледат пред себе си: това предпазвало от замайване. И той продължаваше да показва с пръст Двореца на инвалидите, Пантеона, Парижката света Богородица, кулата Сен-Жак, възвишенията на Монмартр. На госпожа Лорильо й хрумна мисълта да попита дали на булевард „Шанел“ се вижда кръчмата, в която щяха да ядат — „Сребърната мелница“. Така че в продължение на десет минути търсиха и дори се скараха; всеки посочваше кръчмата на различно място. Около тях Париж разстилаше своята сива необятност със синкави покрайнини, своите дълбоки долини, където се вълнуваше море от покриви; целият десен бряг беше в сянка, под голямо наметало от червеникав облак; и от края на този облак, обшит със златни ресни, струеше широк лъч, който караше хилядите прозорци на левия бряг да пламтят с трептящи искри и открояваше със светлина тази част на града върху едно много чисто, окъпано от бурята небе.

Сватбата слезе мълчалива и сърдита само с шума на обувките по стъпалата. Долу господин Мадиние поиска да плати. Но Купо се възпротиви, побърза да бутне в ръката на пазача двадесет и четири су, по две су на човек. Беше около пет и половина часът; точно имаха време да се приберат. Тогава се върнаха през булевардите и през предградието Поасониер. Обаче Купе считаше, че разходката не може да свърши така; той натика всички в една кръчма, където пиха вермут.

Вечерята беше поръчана за шест часа. В „Сребърната мелница“ чакаха сватбата от двадесет минути. Госпожа Бош, която бе поверила портиерната на една жена от къщата, разговаряше с майка Купо в салона на първия етаж, точно срещу сложената маса; а двете хлапета, Клод и Етиен, които тя беше довела, играеха на гоненица под масата, като разместваха столовете. Когато влезе и забеляза децата, които не бе виждала от сутринта, Жервез ги взе на коленете си, погали ги и ги нацелува.

— Бяха ли послушни? — попита тя госпожа Бош. — Дано поне да не са ви ядосвали много?

И тъй като жената й разказваше как тия мъничета са я разсмивали следобед, тя отново ги вдигна, притисна ги в прегръдките си, силно развълнувана.

— Все пак жалко за Купо — казваше госпожа Лорильо на другите дами, събрани в дъното на салона.

Жервез беше спокойна и усмихната както от сутринта. Обаче от разходката насам тя от време на време ставаше много тъжна и умислена, започваше да гледа с безпокойство мъжа си и съпрузите Лорильо. Струваше й се, че Купо се страхува от сестра си. Снощи още той силно крещеше, кълнеше се да постави на мястото им тия пепелянки, ако нещо го засегнат. Но тя добре виждаше, че, застанал пред тях, той започваше да се умилква, внимаваше какво ще кажат и се чудеше какво да направи, когато му се струваше, че са сърдити. И поради това младата жена се безпокоеше за бъдещето.

Сега чакаха само Ботуша, който още не бе дошъл.

— Ах, по дяволите! — извика Купо. — Да сядаме на масата. Ще видите, че ще се домъкне; обонянието му е силно, отдалече помирисва софрата… Помислете си колко ще е смешен, ако още напразно чака по пътя за Сен-Дени.

Тогава сватбата, много развеселена, седна на масата, като вдигна голям шум със столовете. Жервез бе между Лорильо и господин Мадиние, а Купо между госпожа Фоконие и госпожа Лорильо. Другите гости се настаниха кой където иска, иначе всичко свършваше винаги с ревност и кавги, когато местата биваха предварително определяни. Бош се лепна до госпожа Лера, Биби Пържолата имаше за съседки госпожица Реманжу и госпожа Годрон. А пък госпожа Бош и майка Купо, седнала на края, се грижеха за децата, бяха поели задължението да им режат месото, да им наливат да пият и най-вече да не им дават много вино.

— Няма ли някой да благослови? — попита Бош, когато дамите подреждаха полите си под покривката, за да не ги изцапат.

Но госпожа Лорильо не обичаше тия шеги. И супата с фиде, почти студена, бе изядена много бързо със сърбане. Сервираха двама келнери, облечени в къси мазни палтенца и със съмнително бели престилки. През четирите отворени към акациите в двора прозорци нахлуваше светлината, залезът на един бурен ден, окъпан и още топъл. Отражението на дърветата в този влажен кът пръскаше зеленина в опушената зала, отправяше танцуващи сенки на листа над покривката, напоена с някаква слаба миризма на мухъл. В двата края на салона имаше по едно наплюто от мухи огледало; тия две огледала удължаваха безкрайно масата, отрупана с дебели пожълтели чинии, по които от мазните води на умивалника бяха останали черни следи в драскотините от ножовете. Всеки път, когато някой от келнерите се изкачваше от кухнята, вратата в дъното се разтваряше и в салона лъхаше силна миризма на прегоряло месо.

— Да не говорим всички наведнъж — каза Бош, тъй като всеки мълчеше, забил нос в чинията си.

И тъкмо пиеха първата чаша вино, с очи, отправени към двете сервирани от келнерите баници с месо, когато Ботуша влезе.

— А така! Всички сте големи лъжци! — извика той. — Изтърках си краката през тия три часа по пътя, дори един жандарм ми поиска документите… Правят ли се такива свинщини на приятел! Трябваше поне да ми изпратите една карета по някого. Ах, не, шегата ви е много жестока! На всичко отгоре дъждът валя така силно, че и джобовете ми се напълниха с вода… Истина ви казвам, все още можете да хванете в тях някоя пържена риба.

Компанията се превиваше от смях. Това говедо Ботуша беше на градус; навярно беше вече изпил два литра, ей така, просто, за да не скучае под този потоп, който бурята беше изсипала върху него.

— Ей, граф Печен овнешки бут — каза Купо, — иди да седнеш ей там до госпожа Годрон! Нали виждаш, чакаме те.

О, той никак не се безпокоеше, ще настигне другите; и си поиска три пъти супа с фиде, в която дробеше огромни парчета хляб. Така че, когато се нахвърлиха върху баницата с месо, той бе предмет на бурен възторг от цялата маса. Как само плюскаше! Уплашени, келнерите се наредиха във верига, за да му подават хляб, нарязан на тънки филийки, които лапаше на една хапка. Най-сетне той се разсърди; искаше да има цял хляб до него. Кръчмарят, много разтревожен, се показа за миг на прага на салона. Компанията, която очакваше тази проява, отново се преви от смях. Този гостилничар умираше от яд! Какъв славен приятел беше все пак Ботуша! Та нали един ден той бе изял дванадесет варени яйца и изпил дванадесет чаши вино, докато по обед часовникът удари дванадесет! Рядко се срещат такива хора. Разнежена, госпожица Реманжу гледаше как Ботуша дъвче, а господин Мадиние, който търсеше думи, за да изрази своето изпълнено с уважение учудване, заяви, че тази способност е изключителна.

Настъпи мълчание. Един от келнерите беше поставил на масата заек фрикасе в голяма чиния, дълбока като салатиера. Купо, както винаги духовит, пусна една хубава шега:

— Я кажи, момче, тоя заек от чандията ли е?… Мяука още.

И наистина едно мяукане, съвсем котешко, сякаш излизаше от чинията. Купо издаваше тези звуци от гърлото си, без да мърда устни; тази негова дарба имаше голям успех в компанията, така че, когато ядеше навън, винаги си поръчваше заешко фрикасе. После започна да мърка. Дамите закриваха лице със салфетките си, защото много се смееха.

Госпожа Фоконие поиска главата; тя обичала само главата. Госпожица Реманжу обожаваше сланинките. И тъй като Бош казваше, че предпочита дребните лукчета, когато били добре задушени, госпожа Лера сви устни, като прошепна:

— Разбирам защо.

Тя беше суха като върлина, водеше живот на работничка, затворена в своето всекидневие, не беше видяла мъжки нос у дома си, откакто бе овдовяла, но проявяваше постоянен интерес към цинизмите, една мания към двусмислените думи и неприличните намеци, и то с такава загадъчност, че само тя ги разбираше. На Бош, който се бе навел и съвсем тихо й бе поискал обяснение, тя отвърна:

— Разбира се, дребните лукчета… Мисля, че е ясно…

Обаче разговорът ставаше сериозен. Всеки говореше за своя занаят. Господин Мадиние хвалеше картонажа: имало истински майстори в този бранш; за доказателство той споменаваше известни нему модели на кутии за новогодишни подаръци, които били луксозни изделия. Но Лорильо се кискаше; той много се гордееше, че обработва злато, чийто блясък виждаше върху пръстите си и цялата си личност. Най-сетне, често обичаше да казва той, в миналото бижутерите носели шпаги; и споменаваше Бернар Палиси, без да знае точно защо. Купо пък разказваше за един ветропоказател, истински шедьовър на негов приятел, който имал стълбче, после сноп, после кошница с плодове, после знаме; всичко това било много хубаво изпипано, направено само от изрязани и споени парчета цинкова ламарина. Госпожа Лера показваше на Биби Пържолата как се увива дръжка на роза, като въртеше между кокалестите си пръсти дръжката на ножа си. И така гласовете се повишаваха и се кръстосваха; сред шума се чуваха казаните на висок глас думи на госпожа Фоконие, която се оплакваше от своите работнички, от едно развратно момиче чираче, което и снощи пак изгорило чифт чаршафи.

— Каквото и да разправяте — извика Лорильо, като удари с юмрук по масата, — златото си е злато.

И сред тишината, предизвикана от тази истина, само пискливият глас на госпожица Реманжу продължаваше:

— След това повдигам полата, зашивам отвътре… Забивам им по три топлийки в главата, за да се прикрепи шапчицата. И готово, продават ги по тринадесет су.

Тя обясняваше за куклите си на Ботуша, чиито челюсти се въртяха бавно като воденични камъни. Той не слушаше, клатеше глава, като дебнеше келнерите да не изнесат чиниите, преди да ги изгребе. Бяха яли телешко месо, шпиковано със сланина, гарнирано със сос и зелен фасул. Носеха печеното — две мършави кокошки, поставени върху изпечен във фурната кресон. Навън слънцето гаснеше по високите клони на акациите. В салона зеленикавото отражение ставаше по-плътно от изпаренията, които се вдигаха от масата, изцапана с вино и сосове, отрупана с купища прибори; а поставените от келнерите край стената мръсни чинии и празни бутилки приличаха на боклуци, изметени и изхвърлени от покривката. Беше много горещо. Мъжете свалиха рединготите си и продължиха да ядат по жилетки.

— Госпожа Бош, моля ви, не ги тъпчете толкова — каза Жервез, която говореше рядко и отдалеч наглеждаше Клод и Етиен.

Тя стана, отиде да поговори за миг, застанала права зад столовете на малките. Децата нямали мярка, могли да ядат по цял ден, без да се отказват от мръвките; но и самата тя им даде малко бяло месо от кокошката. Майка Купо каза, че нямало да им стане нищо, ако един път преядат. Госпожа Бош на тих глас обвини Бош, че щипел коленете на госпожа Лера. О, той бил потаен човек и развратничел. Тя добре видяла как изчезнала ръката му. Само ако повторел, бога ми, тя била такава жена, че щяла да го прасне с гарафата по главата.

Когато всички се умълчаха, господин Мадиние заговори за политика.

— Техният закон от 31 май е отвратителен. Сега се изисква две години постоянно местожителство. Три милиона граждани са зачеркнати от списъците… Впрочем казаха ми, че Бонапарт бил сърдит, защото обича народа, дал е доказателства за това.

Той беше републиканец, но почиташе императора заради чичо му — един човек, какъвто никога вече нямало да се роди. Биби Пържолата се ядоса; той бил работил в Елисейския дворец, бил виждал Бонапарт така, както сега гледа Ботуша тук, срещу себе си; та знаел, че този простак президент приличал на жребец! Разправяли, че щял да отиде на обиколка към Лион; славно отърваване щяло да бъде, ако си счупел врата в някой ров. И понеже спорът се израждаше, Купо трябваше да се намеси:

— Хайде стига! Не сте още дорасли, за да се залавяте с политика!… Празна работа е това политиката! Нима тя е лъжица за нашата уста?… Могат да турят когото си щат — крал или император, дори никого, и пак няма да ми попречат да си изкарвам моите пет франка, да ям и да спя, не е ли истина?… Да, много е глупаво!

Лорильо клатеше глава. Той беше роден в един и същ ден с граф дьо Шамбор — 29 септември 1820 година. Това съвпадение го вълнуваше много, изпълваше го със смътна мечта, с която свързваше връщането на краля във Франция и своето лично забогатяване. Той не казваше ясно на какво се надява, но даваше да се разбере, че тогава именно ще му се случи нещо необикновено приятно. И затова всяко свое голямо и непостижимо желание отлагаше за по-късно — „когато кралят се завърне“.

— Впрочем — започна той — една вечер аз видях граф дьо Шамбор…

Всички се обърнаха към него.

— Видях го отлично. Едър човек с палто, с добродушен вид… Бях у Пекиньо, един мой приятел, търговец на мебели на „Гран рю дьо ла Шапел“… Граф Шамбор вечерта бил оставил чадъра си при него. И тогава той влезе, каза ей така съвсем просто: „Бихте ли ми дали чадъра?“ Бога ми, наистина беше той, Пекиньо ми даде честна дума.

Никой от гостите не прояви ни най-малко съмнение. Бяха стигнали до десерта. Келнерите разчистваха масата, като вдигаха голям шум с приборите. И госпожа Лорильо, която досега се държеше много прилично, като истинска дама, извика: „Проклет мръсник!“, защото един от келнерите, като вдигаше една чиния, изля нещо мокро във врата й. Положително беше изцапал копринената й рокля. Господин Мадиние трябваше да прегледа гърба й, но нямало нищо, кълнеше се той. Сега на масата бяха поставени две чинии със сирене и две чинии с плодове, а между тях голяма купа със снежни топки. Добре сварените топки от яйчен белтък, които плуваха в жълтия крем, предизвикаха възторг; не очакваха такъв десерт, намериха, че е много изискан. Ботуша не преставаше да яде. Беше си поискал пак един хляб. Той довърши сиренето в двете чинии; и тъй като беше останал крем, взе купата и наряза в нея големи късове хляб като в супа.

— Господинът наистина е забележителен — каза господин Мадиние, изпаднал във възторг.

После мъжете станаха, за да запалят лулите си. Те постояха малко зад Ботуша, като го тупаха по раменете и го питаха дали се чувствува по-добре. Биби Пържолата го повдигна заедно със стола; но, дявол да го вземе, това говедо беше удвоило теглото си! Купо на шега разправяше, че другарят едва започва, отсега нататък щял да яде хляб така през цялата нощ. Ужасени, келнерите изчезнаха. Бош, който бе слязъл преди малко, се върна и разказа колко отчаян, бил долу кръчмарят; той стоял съвсем пребледнял на тезгяха си, изумената му жена изпратила да видят дали още са отворени хлебарниците и дори домашната им котка имала съсипан вид. Вярно, било много весело, вечерята си струвала парите, трапезата не би могла да мине без тази ламя Ботуша. И мъжете, запушили лулите си, го гледаха завистливо, защото в края на краищата, за да можеш да ядеш толкова, трябва да си голям здравеняк!

— Не бих желала да имам грижата да ви храня — каза госпожа Годрон. — Ах, не, моля ви се!

— Недей, майчице, така да се шегуваш — отвърна Ботуша като погледна косо корема на съседката си. — Вие сте глътнали нещо по-голямо.

Изръкопляскаха, извикаха браво: беше хубав отговор. Нощта бе настъпила, в салона горяха три лампи със светилен газ, които хвърляха мътни блясъци пред дима на лулите. Келнерите, след като поднесоха кафето и коняка, започнаха да прибират последните купища мръсни чинии. Долу, под трите акации, танците започваха с една флигорна и две цигулки, които свиреха много силно, и с женски смехове, малко дрезгави в топлата нощ.

Трябва да поръчаме греяна! — извика Ботуша. — Два литра яка ракия много лимон и малко захар!

Но забелязал срещу себе си разтревоженото лице на Жервез, Купо стана и заяви, че повече няма да пият. Пресушили двадесет и пет литра, всеки по литър и половина, като се смятат и децата за възрастни; вече било предостатъчно. Похапнали заедно като добри приятели, без каквито и да било церемонии, защото се уважавали един друг и имали желание да отпразнуват в своя среда един семеен празник. Всичко минало много хубаво, били весели, не трябвало сега да се натряскат като свине от уважение към дамите. С една дума и в края на краищата били се събрали за наздравица на младоженците, а не да вършат безобразия. Тази малка реч, произнесена с убедителен глас от тенекеджията, който при всяко повишаване на тона слагаше ръката си на гърдите, бе посрещната с голямо одобрение от Лорильо и Мадиние. Но другите мъже — Бош, Годрон, Биби Пържолата и най-вече Ботуша, много разпалени и четиримата, се присмяха; езиците им се бяха подули и изпитваха дяволска жажда, която на всяка цена трябваше да утолят.

— Тия, които изпитват жажда, са жадни, а тия, които не изпитват жажда, не са жадни — отбеляза Ботуша. — Така че ще поръчаме греянката… Няма да насилваме никого. Аристократите да си поръчат подсладена вода.

И тъй като тенекеджията отново започна да проповядва, другият, който бе станал прав, се тупна по задника, като извика:

— На, целувай, изтърсак!… Момче, два литра от старата.

Тогава Купо каза, че не възразявал, само че най-напред нека си уредят сметката за вечерята, за да се избягнат споровете. Нямало нужда добре възпитаните хора да плащат за пияниците. И действително Ботуша, след като дълго претърсва джобовете си, намери само три франка и седем су. Охарчил се бил, защото го били оставили да чака така дълго по пътя за Сен-Дени! Вместо да се удави, той развалил монетата си от сто су. Те, другите, били виновни! В края на краищата той даде три франка, като запази седемте су, за да си купи утре тютюн. Разгневен, Купо щеше да се сбие, ако не беше го дръпнала за редингота Жервез, много изплашена и молеща. Той се осмели да вземе назаем два франка от Лорильо, който отначало му отказа, но после скришом му ги даде, защото жена му положително нямаше да се съгласи.

През това време господин Мадиние бе тръгнал с една чиния. Жените, които бяха дошли сами — госпожа Лера, госпожа Фоконие и госпожица Реманжу, първи незабелязано сложиха своите монети от сто су. След това мъжете се отделиха на другия край на салона и направиха сметката. Бяха петнадесет души, трябваше, значи, да се съберат седемдесет и пет франка. Когато в чинията се събраха тия седемдесет и пет франка, всеки мъж прибави по пет су за келнерите. Пресмятаха цял четвърт час, докато уредят всичко това за общо задоволство.

Но когато господин Мадиние, който пожела да уреди сметката със собственика, повика кръчмаря, компанията се смая, като чу как последният каза с усмивка, че неговата сметка съвсем не възлизала на толкова. Имало допълнителни поръчки. И тъй като думите „допълнителни поръчки“ бяха посрещнати с яростни възклицания, той даде обяснения: двадесет и пет литра вместо двадесет, както предварително било уговорено, снежните топки, които прибавил, защото десертът му се видял малко постен; накрая едно малко шише ром, сервирано с кафето, в случай че някои господа биха желали ром. Тогава започна страшен спор. Купо почувствувал се засегнат, се защищаваше; никога не бил говорил за двадесет литра; снежните топки пък влизали в десерта, толкова по-зле, ако готвачът ги прибавил по свое усмотрение; оставаше шишенцето с ром, дребна работа, но хубав начин да се увеличава сметката, като се пробутват на масата питиета, които съблазняват.

— Беше върху подноса с кафето — викаше той. — Така че трябва да се счита към кафето… Оставете ни на мира. Вземете си парите и гръм да ни удари, ако пак някога кракът ни стъпи във вашия коптор!

— Само шест франка повече — повтаряше кръчмарят. — Дайте ми шестте франка… Аз дори не съм сметнал трите хляба на господина!

Заобиколила го, цялата компания го обсипваше с яростни жестове, с гневни викове, които задавяха гърлата им. Най-вече жените, станали невъздържани, не искаха да дадат нито сантим повече. Ах, благодарим, хубава излезе сватбата. Госпожица Реманжу никога вече нямало да участвува на такива вечери! Госпожа Фоконие не беше доволна от храната; у дома си за четиридесет су щяла да има такова ядене, че да си оближеш пръстите. Госпожа Годрон се оплакваше горчиво, че била изтикана в лош край на масата, до Ботуша, който не й оказал никакво внимание. В края на краищата тия събирания свършвали винаги зле. Щом искали да имат гости на сватбата, трябвало да знаят кого да канят, така де! А Жервез, свила се до майка Купо пред един от прозорците, не казваше нищо, но беше засрамена, чувствуваше, че всички тия обвинения падат върху нея.

Най-сетне господин Мадиние слезе долу с кръчмаря. Чуха ги как спорят. След половин час собственикът на картонажната работилница се върна; той уреди сметката, като даде три франка. Но компанията все още беше сърдита, силно раздразнена и постоянно повдигаше въпроса за допълнителните разходи. И врявата се увеличи още повече с рязката постъпка на госпожа Бош. Тя непрекъснато дебнеше Бош и в един ъгъл го видя как щипе талията на госпожа Лера. И тогава изведнъж тя хвърли една гарафа, която се разби в стената.

— Личи си, че вашият съпруг, госпожо, е шивач — каза едрата вдовица, като сви загадъчно устни. — Той е майстор номер едно на фусти… Въпреки това аз здравата го ритнах под масата.

Вечерта беше помрачена. Всички ставаха все по-кисели. Господин Мадиние предложи да попеят, но Биби Пържолата, който имаше хубав глас, беше изчезнал; и госпожица Реманжу, облакътила се на един прозорец, го забеляза под акациите да подскача с едно дебеличко момиче с развети коси. Флигорната и двете цигулки свиреха „Продавачът на горчица“, един кадрил, който се танцува с пляскане на ръце при някои фигури. Тогава компанията се разпръсна: Ботуша и съпрузите Годрон слязоха долу; Бош също се измъкна. През прозорците се виждаше как двойките се въртят между листата, на които окачените по клоните фенери придаваха наситен и остър зелен декоративен цвят. Нощта спеше без никакъв полъх, примряла от голямата горещина. В салона беше подет сериозен разговор между Лорильо и господин Мадиние, докато дамите, които не знаеха вече как да утолят гнева си, разглеждаха роклите си, като търсеха дали не са ги изцапали някъде.

Ресните на госпожа Лера навярно се бяха потопили в кафето. Роклята от соа екрю на госпожа Фоконие беше изцапана със сос. Зеленият шал на майка Купо, паднал от стола, беше намерен в един ъгъл, измачкан и стъпкан. Но госпожа Лорильо беше най-много разгневена. Имаше петно на гърба и напразно й се кълняха, че няма нищо, тя твърдеше, че го чувствува. И най-сетне, след като се въртя пред едно огледало, тя го забеляза.

— Какво казах? — извика тя. — Това е сос от кокошката. Келнерът ще плати роклята. Иначе ще заведа дело… Ах, какъв ден! По-добре щях да направя, ако си бях останала да спя в къщи… Тръгвам си вече. До гуша ми дойде от тяхната проклета сватба!

Тя си тръгна разярена, като разтърсваше стълбата с тропота на токовете си. Лорильо изтича след нея. Но успя само да я склони да почака пет минути на тротоара, ако другите поискат да вървят заедно. Тя каза, че трябвало да си отиде след бурята, както имала намерение. Купо скъпо щял да й плати за този ден. А като разбра, че е така разярена, Лорильо се отчая; за да му спести неприятности, Жервез се съгласи да си тръгнат веднага. Тогава бързо се разцелуваха. Господин Мадиние се задължи да изпрати майка Купо. Госпожа Бош трябваше за тази първа брачна нощ да отведе Клод и Етиен да спят у дома й; майка им можеше да бъде спокойна; сега малките спяха върху столове, омаломощени от преяждане на яйчени снежни топки. Най-сетне младоженците се измъкнаха с Лорильо, като оставиха останалите сватбари в кръчмата, но тъкмо тогава долу, в танцувалния салон, стана сбиване между хора от тяхната компания и една друга компания; Бош и Ботуша, които бяха прегърнали една дама, не искаха да я върнат на двама военни, на които принадлежеше, и заплашваха да изметат всички сред яростната врява на флигорната и двете цигулки, които свиреха полката „Бисерите“.

Часът беше едва единадесет. По булевард „Шапел“ и в целия квартал „Гут д’Ор“ се вдигаше голяма олелия от пияници, тъй като двуседмичното плащане беше именно в този съботен ден. Госпожа Лорильо чакаше на двадесет крачки от „Сребърната мелница“, изправена под една лампа със светилен газ. Тя хвана под ръка Лорильо, закрачи напред, без да се обърне, и то така бързо, че Жервез и Купо се задъхваха след тях. От време на време те слизаха от тротоара, за да отминат някой пиян, паднал там с краката нагоре. Лорильо се обърна и се опита да изглади работата.

— Ние ще ви изпратим до вашата врата — каза той.

Но госпожа Лорильо каза с повишен глас, че намирала за много глупаво да прекарат брачната си нощ в тази мръсна дупка на хотел „Добро сърце“. Нима не можеха да отложат сватбата, да спестят малко пари и да си купят мебели, та да се приберат в свой дом още първата нощ? Ах, как ли ще се чувствуват под керемидите, притиснати двамата в стаичката за десет франка, където дори няма въздух.

— Аз предупредих, ние няма да живеем горе — възрази Купо плахо. — Запазваме стаята на Жервез, която е по-голяма.

Госпожа Лорильо се самозабрави, обърна се с рязко движение.

— Това пък е още по-ужасно! — извика тя. — Ще спиш в стаята на Куцата!

Жервез съвсем пребледня. Този прякор, който за първи път и се казваше направо в лицето, я удари като плесница. Освен това тя много добре разбираше това възклицание на зълва си: стаята на Куцата бе стаята, в която тя бе живяла един месец с Лантие, в която още висяха дрипите от предишния й живот. Купо не разбра намека, беше засегнат само от прякора.

— Ти грешиш, като кръщаваш така другите — каза той с досада. — А не знаеш, че в квартала тебе те наричат Кравешка опашка заради косата ти. Така, не ти е приятно, нали?… Защо да не задържим стаята на първия етаж? Тази вечер децата няма да спят там и ние ще се чувствуваме много добре.

Госпожа Лорильо не каза нищо повече, отново се затвори в своето достойнство, ужасно обидена, че я наричат Кравешка опашка. Купо, за да утеши Жервез, нежно стискаше ръката й; дори успя да я развесели, като й шепнеше на ухото, че навлизал в семейния живот с кръглата сума от седем су, три монети от по две и една от едно су, които раздрънкваше с ръка в джоба на панталона си. Когато стигнаха пред хотел „Добро сърце“, казаха си сърдито лека нощ. И в момента, когато Купо буташе двете жени да се прегърнат, като ги наричаше глупачки, един пияница, който като че ли искаше да мине вдясно, изведнъж зави вляво и попадна между жените.

— Я виж, това бил дядо Базуж! — каза Лорильо. — И той е на градус днес!

Изплашена, Жервез се прилепи към вратата на хотела. Дядо Базуж, гробар на около петдесет години, беше с черния си панталон, опръскан с кал, с дълго черно палта, закопчано на рамото, с черна кожена шапка, смачкана при някакво падане.

— Не се плашете, той не е лош човек — продължи Лорильо. — Наш съсед е, живее в третата стая по коридора, преди да стигнете у нас… Добре ще се нагласи, ако началството го види в това състояние.

Обаче дядо Базуж се обиди от уплахата на младата жена.

— Е, та що? — заекваше той. — Не ядат хора тия като мене… И аз съм като другите, мила моя… Разбира се, пийнал съм малко! Когато от работата падне нещо, трябва хубаво да смазвам чарковете. Нито ние, нито компанията ви бихте смъкнали долу оня инвалид, тежък шестстотин ливри, когото ние двама снехме от четвъртия етаж до тротоара, без дори да го чукнем някъде… Аз обичам веселите хора.

Но Жервез все повече се свиваше в ъгъла на вратата, обзета от силно желание да заплаче, че й беше помрачен този ден на заслужена радост. Тя вече не мислеше да целуне зълва си, молеше Купо да отстрани пияницата. Тогава Базуж, като се клатушкаше, направи жест, изпълнен с философско презрение.

— И вие ще отидете там, малката ми… Може би дори ще бъдете доволна, че ще отидете там някой ден… Да, аз познавам жени, които биха казали благодаря, ако ги понесем.

И тъй като съпрузите Лорильо го поведоха, той се извърна и между две хълцукания изрече последните си думи:

— Когато човек умре… запомнете това… когато човек умре, умира за дълго време.