Емил Зола
Вертеп (13)

XII

Навярно беше в събота след срока за плащане на наема, на 12 или 13 януари, Жервез не си спомняше точно деня. Тя беше започнала да забравя, защото отдавна не бе слагала нищо топло в стомаха си. Ах, каква адска седмица! Пълна нищета, два хляба от четири ливри във вторник, с които бяха прекарали до четвъртък, после една твърда кора, намерена снощи, и нито троха от тридесет и шест часа, истински глад! Това, което например знаеше, това, което изпитваше на гърба си, беше кучешкото време, един черен студ, едно небе, тъмно като комин и натежало от сняг, който упорито не искаше да завали. Когато е зима и червата куркат от глад, колкото и да се стяга коланът, никак няма да се нахраните от това.

Може би вечерта Купо ще донесе пари. Той казваше, че работел. Всичко е възможно, нали? И Жервез, макар и лъгана много пъти, бе започнала да разчита на тези пари. След всички истории в квартала не и даваха нито един парцал за пране; дори една стара дама, на която чистеше жилището, я изпъди, като я обвини, че пиела ликьорите й. Никъде не я искаха, тя беше отхвърлена; всъщност това беше добре дошло за нея, защото бе изпаднала в такова оскотяване, че предпочиташе да пукне, отколкото да помръдне ръцете си. Ако Купо действително донесе заплатата си, ще хапнат нещо топло. И докато чакаше, тъй като още не бе ударил дванадесет часът, тя се излежаваше върху сламеника си, защото не й беше толкова студено и не изпитваше толкова остър глад, когато лежеше.

Жервез наричаше това, върху което лежеше, сламеник; но всъщност това беше куп слама в един ъгъл. Постепенно леглото беше отишло у вехтошарите в квартала. Отначало, в дните на немотията, тя беше разшила дюшека, откъдето взимаше шепи вълна, която изнасяше в престилката си и продаваше по десет су ливрата на улица „Белом“. После, след като изпразни дюшека, една сутрин продаде плата за тридесет су, за да купи кафе. По същия път тръгнаха възглавниците, после и дългата валчеста възглавница. Оставаха дъските на леглото; тях не можеше да изнесе на ръка заради портиерите Бош, които щяха да разбунтуват къщата, ако видеха, че изчезва гаранцията за наема. И въпреки това една вечер, подпомогната от Купо, тя издебна момента, когато съпрузите Бош ядяха, и изнесе спокойно леглото парче по парче — страничните дъски, предното и задното табло, долните дъски. С десетте франка от тази продажба гуляха три дни. Нима не им стигаше сламата? Защото и платът от нейния калъф беше отишъл при дюшеците. Така бяха дояли леглото след едно пълно гладуване от двадесет и четири часа. Прибраха сламата с метла заедно с прахуляка в ъгъла, където беше мръсно като навсякъде.

Върху купа слама Жервез се свиваше на кълбо облечена, прибрала краката и ръцете си под мръсната пола, за да й бъде по-топло. И сгушила се, разтворила широко очи, в главата й се въртяха тъжни мисли в този ден. Ах, дявол да го вземе, не можеше да се живее така, без да се яде! Тя не чувствуваше вече глада; само че усещаше оловна тежест в стомаха си, а главата й се струваше празна. Разбира се, не можеше да намери нищо весело в четирите ъгъла на мръсната стаичка. Истинска кучешка колибка сега, в която не биха живели хрътките, които разхождаха с палтенца по улиците. Мътните й очи гледаха голите стени. Отдавна заложната къща беше погълнала всичко. Оставаха комодът, масата и един стол; но мраморната плоча и чекмеджетата на комода бяха изнесени по същия начин, както дъските на леглото. Пожар не би помел по-добре всичко това — дребните вещи се бяха стопили, като се почне от часовника за дванадесет франка, та чак до семейните фотографии, които една вехтошарка купи заради рамките; тази вехтошарка беше много любезна и на нея тя последователно занесе една тенджера, една ютия, един гребен, срещу които получаваше пет су, три су, две су, съобразно предмета, за да може да се върне с парче хляб. Сега й беше останала само една щипка за чистене на прегорял фитил, за която вехтошарката не и даде нито едно су. О, само да знаеше, че можеха да се продадат сметта, прахът и кирта, тя веднага би отворила дюкян, защото стаята беше пълна с мръсотия. В ъглите тя виждаше само паяжини, а паяжините може би са подходящи за хартия за банкноти, но още няма търговци, които да ги изкупуват. Тогава със замаяна глава, загубила надежда, че може да продаде още нещо, тя повече се свиваше върху сламата, предпочиташе да погледа през прозореца натежалото от сняг небе, този мрачен ден, който смразяваше мозъка на костите й.

Какви глупости! Защо да се рови във всички тези неща и да си измъчва мозъка? Да можеше поне да заспи! Но тази мръсна стаичка се въртеше непрекъснато в главата й. Собственикът господин Мареско лично беше дошъл снощи, за да им каже, че ще ги изгони, ако след една седмица не му платят закъснелите два наема. Е добре, нека ги изпъди, сигурно на улицата няма да бъдат по-зле! Виждате ли, тази маймуна с пардесю и с вълнени ръкавици идва да им говори за наема, сякаш имаха скрита някъде кесия с пари. Дявол да го вземе, ако имаха пари, тя щеше да се наяде до насита, вместо да си свива гърлото. Наистина тя намираше, че собственикът е голям разбойник, и искаше да го натика дълбоко там, гдето се досещате. Той бил като нейното говедо Купо, който се нахвърлял върху нея веднага щом се връщал: тя го тикаше и него в същото място като собственика. В този час нейното място сигурно беше много широко, защото там тикаше всички, толкова би желала да се отърве от света и от живота. Колко бой бе изяла! Купо имаше една тояга, която наричаше магарешко ветрило; и трябваше да се види как загряваше с нея жена си! Ужасен бой, след който тя плуваше в пот. Но и тя не беше по-добра, хапеше и дереше. Биеха се с ритници в празната стая, пердашеха се така, че забравяха глада си. Но в края на краищата тя започна да не се плаши от боя, както не се плашеше и от всичко друго. Купо можеше да не работи по цели седмици, да пиянствува с месеци, да се прибира полудял от алкохола и да я пребива от бой, тя бе свикнала, намираше го досаден, нищо повече. И в тези дни именно го завираше в задника си. Да, в задника тая свиня Купо, в задника съпрузите Лорильо, съпрузите Бош, съпрузите Поасон! В задника квартала, който я презираше! Целият Париж влизаше там, тя го натикваше с шляпане, с жест на презрително равнодушие, обаче щастлива и доволна, че си е отмъстила, като го е вкарала там.

Човек свиква на всичко, но, за нещастие, не може да свикне да не яде. Това именно най-много измъчваше Жервез. Тя не искаше и да знае, че е последна от последните, че е в калта на блатото, че хората се отърсват, когато минаваше близо до тях. Лошото държане не я измъчваше вече, но гладът разкъсваше червата й. О, тя отдавна беше забравила хубавите ястия, бе изпаднала дотам, че гълташе всичко, каквото намереше. Сега, в хубавите за нея дни, тя купуваше от месаря отпадъци по четири су ливрата, престояли и почернели в някоя чиния; слагаше тези парчета в гърне с картофи и ги готвеше на котлон. Или пък правеше яхния от говеждо сърце — буламач, от който си облизваше пръстите. Друг път, когато имаше вино, тя си правеше попара, истинска винена попара, Италианско сирене за две су, кесийка ябълки, четвърт стар фасул, сварен с чиста водица, бяха деликатеси, каквито тя не можеше да си позволява често. Тя се нахвърляше на най-евтините ястия от отпадъци в мръсните гостилнички, където за едно су получаваше куп рибени кости, смесени с обрезки от прегоряло месо. Тя падаше още по-ниско, просеше от един милостив собственик на гостилница останалите от клиентите кори хляб, от които правеше попара, като ги вареше дълго време на печката на един съсед. Стигна дотам, че сутрин, когато беше гладна, обикаляше с кучетата пред вратите на дюкяните, преди да минат боклукчиите. Така понякога намираше богато ядене — загнили пъпеши, развалени скумрии, котлети, чиито кости оглеждаше добре да не би да са червясали. Да, тя стигна дотам; това отвращава изтънчените; но ако тези изтънчени хора не са сложили три дни нищо в устата си, ще видим дали ще се противопоставят на стомасите си; те ще залазят на четири крака и ще започнат да ядат от боклуците като кучета. Ах, това умиране от глад на бедните, тези празни черва, които вият от глад, животинската нужда, която трака зъби и се тъпче с мръсотии в този голям Париж, така богат и така блестящ! И като си помисли само, че Жервез се беше тъпкала с тлъста гъска! Сега можеше само да подсмърча. Един ден Купо и беше откраднал два купона за хляб, за да ги продаде и изпие; тя щеше да го убие с една лопата, изгладняла, побесняла от кражбата на това парче хляб.

Обаче от дългото гледане на тъмното небе тя се бе унесла в мъчителна дрямка. Сънуваше, че натежалото от сняг небе се разтваря над нея, толкова много й беше студено. Изведнъж тя се изправи, събудена внезапно от тръпка на мъчителен страх. Боже мой, нима ще умре? Разтреперана, тя видя, че е още ден. Няма ли да се мръкне? Колко трудно минава времето, когато човек е гладен! И стомахът й се събуждаше и я измъчваше. Паднала върху стола, клюмнала глава, сложила ръце на бедрата си, за да ги стопли, тя вече правеше сметка за вечерята, когато Купо ще донесе парите: един хляб, един литър, две порции тлъст дамар по лионски. Часовникът на дядо Базуж удари три часа. Само три! Тогава тя заплака. Нямаше да има сили да чака до седем часа. Цялото й тяло се тресеше, тя се кривеше като малко момиче, което плаче от голяма мъка, превила се одве, като притискаше стомаха си, за да не го чувствува. Ах, по-леко е да родиш, отколкото да се измъчваш от глад! И като не можеше да се успокои, обзета от ярост, тя стана, започна да крачи, като се надяваше, че ще укроти глада си като дете, което разхождат. В продължение на половин час тя се блъскаше по четирите ъгли на празната стая. После изведнъж се спря с втренчени очи. Толкова по-зле, каквото щат да кажат, ще им лиже краката, ако искат, но ще вземе назаем десет су от съпрузите Лорильо.

През зимата по това стълбище на къщата, стълбището на бедняците, непрекъснато се сключваха заеми за десет, за двадесет су, искаха се малки услуги, с които умиращите от глад се подпомагаха едни други. Обаче по-скоро можеше да умреш, отколкото да се отнесеш към съпрузите Лорильо, защото всички знаеха, че те трудно развързват кесията си. Като тръгна да похлопа на вратата им, Жервез проявяваше голяма смелост. В коридора я беше толкова страх, че опита да се успокои с внезапно позвъняване, както правят хората, които отиват на зъболекар.

— Влезте! — извика резкият глас на златаря.

Колко хубаво беше вътре! Огнището пламтеше и осветяваше тясната работилница с белия си пламък — госпожа Лорильо поставяше за нагряване едно снопче златен тел. Лорильо спояваше халки, застанал пред тезгяха си, и се потеше, толкова му беше горещо. Пък и миришеше на хубаво — зелева чорба къкреше на печката, като изпускаше пара, която задушаваше сърцето на Жервез и я караше да припадне.

— А, вие сте! — изръмжа госпожа Лорильо, без дори да й каже да седне. — Какво искате?

Жервез не отговори. Тя не беше в много лоши отношения със съпрузите Лорильо тази седмица. Но молбата за десетте су застиваше в гърлото й, защото забеляза Бош, седнал удобно до печката, увлечен в сплетни. Тога говедо имаше вид, че пет пари не дава за нищо! Хилеше се като гъз, с отворена уста и с толкова издути бузи, че носът му не се виждаше; с една дума истински гъз!

— Какво искате? — повтори Лорильо.

— Не сте ли виждали Купо? — измънка най-сетне Жервез. — Мислех, че е тук.

Златарят и портиерът се изкискаха. Не, разбира се, те не са виждали Купо. Не обръщали толкова често чашките, че да виждат Купо. Жервез направи усилие и подзе, като заекваше:

— Защото ми обеща да се прибере… Да, трябваше да ми донесе пари… И тъй като имам неотложна нужда от нещо…

Настъпи дълбока тишина. Госпожа Лорильо разпалваше силно огъня в огнището, Лорильо бе увесил нос над верижката, която се удължаваше между пръстите му, а усмихнатото лице на Бош наподобяваше луна, устата му зееше така широко разтворена, че предизвикваше желание да пъхнеш пръста си в нея.

— Да бяхте ми дали само десет су — прошепна Жервез с тих глас.

Мълчанието продължи.

— Не можете ли да ми заемете десет су!… О, ще ви ги върна тази вечер!

Госпожа Лорильо се извърна и я погледна втренчено. Тази подмазвачка е дошла да се умилква. Днес ще ги удари с десет су, утре, с двадесет, а после няма да можеш да й откажеш. Не, не, никакви такива. На куково лято.

— Но, скъпа моя — извика тя, — нали знаете, че ние нямаме пари! Ето, вижте хастара на джоба ми. Можете да ме претърсите. Разбира се, бих ви дала от все сърце, ако имах.

— Сърцето си е сърце — изръмжа Лорильо, — само че когато не можем, не можем.

Жервез се съгласяваше с тях много смирено, като кимаше с глава. Обаче не си тръгваше, с крайчеца на окото си поглеждаше златото, връзките златен тел, окачени на стената, златния тел, който жената изтегляше с всичката сила на малките си ръце, златните халки на купчинки във възлестите пръсти на мъжа. И си мислеше, че едно късче от този проклет възчервен метал ще бъде достатъчно, за да си купи хубава вечеря. Този ден, макар че работилницата беше мръсна, изпълнена със стари железа, въглищен прах и мръсотия, тя я виждаше отрупана с богатства, като дюкян на някой сараф. Затова се осмели да повтори тихичко:

— Ще ви ги върна, ще ви ги върна положително… Само десет су, няма да ви затрудня много.

Сърцето й се свиваше от болка, понеже не искаше да признае, че стомахът я стърже от снощи. После почувствува, че краката й се подкосяват, изплаши се да не би да заплаче със сълзи и пак измънка:

— Бъдете така любезни!… Вие не можете да си представите… О, докъде стигнах, боже мой! Докъде стигнах…

Тогава съпрузите Лорильо прехапаха устни и се спогледаха. Куцата просеше в този час! Е добре, провалът беше пълен! Те не обичаха тези работи! Ако бяха знаели, щяха да залостят здраво вратата си, защото винаги трябва да се внимава с просяците, хора, които се вмъкват в апартаментите под разни предлози и които, като се вмъкват, задигат ценни предмети. Още повече, че у тях имаше какво да се открадне; можеше да се посегне навред и да се задигнат тридесет-четиридесет франка само като се свие дланта. Те вече няколко пъти се бяха опасявали, гледайки глупавото лице на Жервез, когато тя заставаше пред златото. Този път, разбира се, щяха да я наблюдават. И тъй като тя все повече се приближаваше, стъпила върху дървената скара, златарят й извика грубо, без повече да отговаря на нейната молба:

— Я слушайте, внимавайте малко, пак ще отнесете златни стърготини с подметките си… Наистина може да сте ги намазали с нещо, за да лепнат по тях.

Жервез бавно се отдръпна назад. Беше се облегнала за миг на една етажерка и виждайки, че госпожа Лорильо се вглежда в ръцете й, широко ги разтвори, показа ги, казвайки с отпаднал глас, без да се сърди, като пропаднала жена, която понася всичко:

— Нищо не съм взела, можете да видите.

И тя си отиде, защото от силната миризма на зелевата чорба и от приятната топлина в работилницата й прилошаваше.

Ах, какъв удар, съпрузите Лорильо не я задържаха! На добър час, по дяволите, никога вече няма да й отворят! Омръзнала им беше, не искаха да гледат у дома си мизерията, когато тази мизерия е заслужена. И изпаднаха в голяма радост от егоизъм, чувствувайки се богати, на топличко, в очакване на прекрасната чорба. Бош също си показваше рогата, като пак издуваше бузите си така, че смехът му ставаше непристоен. Тримата считаха, че добре са отмъстили за някогашното държане на Куцата, заради синия дюкян, за гуляите и за всичко друго. Беше много заслужено, ето един пример докъде води любовта към лакомията. На бунището лакомите, мързеливите и безпътните жени!

— Ей че нахална! Идва да хленчи за десет су! — извика госпожа Лорильо зад гърба на Жервез. — Да, не ме е еня! Иска да й заема веднага десет су, за да отиде да пие ракия!

Жервез повлече подпетените си обувки по коридора, смазана и със свити рамене. Като стигна до вратата си, тя не влезе — стаята я плашеше. Ако походи още, ще се посгрее и ще изтърпи. Минавайки, тя надникна в нишата на дядо Брю под стълбата; и той беше от тези, които имаха хубав апетит, защото обядваше и вечеряше наум от три дни насам; но него го нямаше, дупката беше празна и тя изпита завист, като си помисли, че може да са го поканили някъде. После, когато стигна до вратата на семейство Бижар, тя чу охкания и влезе — ключът беше на бравата.

— Какво има? — попита тя.

Стаята беше много чиста. Добре личеше, че още сутринта Лали беше помела и разтребила. Макар че мизерията шествуваше и тук, отнасяше старите дрехи и вещи и разстилаше боклуци, Лали вървеше след нея, почистваше всичко и придаваше на нещата приятен вид. Въпреки че жилището беше бедно, чувствуваше се ръката на добрата домакиня. Този ден двете й деца, Анриет и Жюл, бяха намерили стари картинки, които изрязваха спокойно в един ъгъл. Но Жервез много се изненада, като намери, че Лали лежи в своето тясно сгъваемо легло, завила се до брадата, много бледа. Тя да лежи, колко чудно! Значи, беше много болна!

— Какво ви е? — повтори разтревожена Жервез.

Лали никак не се оплака. Тя повдигна бавно белите си клепачи и поиска да се усмихне със сгърчените си от тръпки устни.

— Нищо ми няма — прошепна много тихо тя. — О, наистина, съвсем нищо.

После, затворила очи, продължи с усилие:

— Много се изморих тия дни, така че мързелувам, глезя се, както виждате.

Но лицето на момиченцето, осеяно със сини петна, изглеждаше толкова измъчено, че Жервез, забравила собствената си агония, стисна ръце и падна на колене до него. От един месец го виждаше как се държи към стените, за да се движи, превито одве от силна кашлица, която кънтеше на умряло. Сега малката дори не можеше да кашля. Тя изхълца и струйки кръв потекоха по ъглите на устата и.

— Не е моя вината, чувствувам се много слаба — прошепна тя, сякаш облекчена. — Помъчих се, подредих малко стаята… Доста е чисто, нали?… Исках да измия прозорците, но краката ми не издържаха. Колко е глупаво! В края на краищата, щом си свършиш работата, можеш да си легнеш.

Тя помълча и каза:

— Вижте дали децата ми не се порязват с ножиците.

И млъкна, разтреперана, вслушана в тежките стъпки, които изкачваха стълбата. Бижар грубо блъсна вратата. Беше изпил бутилката си както обикновено, очите му горяха от бясната лудост на скоросмъртницата. Като видя, че Лали е легнала, той се плесна по бедрата с кикотене, откачи големия камшик и изръмжа:

— Ах, дявол да го вземе, много е тежък! Ще се посмеем… Кравите сега са легнали в сламата посред обед!… Подиграваш ли се с нас, проклета мързелано? Хайде, хоп! Скачаме!

Той започна да плющи с камшика над леглото. Но детето умолително повтаряше:

— Не, татко, моля ти се, не ме удряй… Кълна ти се, че ще съжаляваш… Не удряй.

— Ще скочиш ли — изрева още по-силно той, — или ще те погъделичкам по ребрата!… Ще скочиш ли, проклета кранто!

Тогава тя каза тихо:

— Не мога, не разбираш ли?… Умирам.

Жервез се хвърли върху Бижар и изтръгна камшика от ръцете му. Той стоеше с тъп поглед пред леглото. Какво му пее тази сополанка? Нима се умира толкова млада, без да е боледувала! Преструва се, за да й дадат захарче! Ах, той ще провери и само ако лъже!

— Ще видиш, истина е — продължаваше тя. — Колкото можах, спестих ви мъката… Бъди мил в този час, татко, и ми кажи сбогом.

Бижар въртеше очи от страх да не го обвинят. Наистина лицето й беше особено, удължено и сериозно като на възрастен човек. Полъхът на смъртта, която витаеше в стаята, го накара да изтрезнее. Той се огледа около себе си с вид на човек, който се пробужда от продължителен сън, видя, че стаята е подредена, че двете деца, измити, играят и се смеят. И падна върху един стол, като мънкаше:

— Нашата малка майчица, нашата малка майчица…

Той не намираше други думи, но и тези бяха доста нежни за Лали, която никога не беше толкова глезена. Най-много й било мъчно, че си отивала, преди да е отгледала децата си. Той щял да се погрижи, нали? С умиращия си глас тя го съветваше как да ги подрежда, да ги държи чисти. Той, затъпял, отново замаян от па̀рите на алкохола, въртеше глава и я гледаше с ококорените си очи. Вълнуваха го най-различни неща, но не намираше думи и сърцето му беше така закоравяло, че не можеше да заплаче.

— Чуй още нещо — подзе Лали след известно мълчание. — Дължим четири франка и седем су на хлебаря; трябва да ги платиш… У госпожа Годрон има една наша ютия, която ще си поискаш… Тази вечер не можах да направя супата, но има хляб, ти трябва да стоплиш картофите…

До последния си дъх това нещастно коте си оставаше малката майчица на всички в своя дом. Нея сигурно никой нямаше да я замести! Тя умираше, след като на своята детска възраст беше разумна като истинска майка, защото гърдите й бяха още много нежни и тесни, за да издържат на едно толкова тежко майчинство. Само по своя вина бащата, този свиреп звяр, загубваше съкровището си. След като бе убил майката с ритник, нима не погубваше и дъщеря си! Двата добри ангела ще бъдат в гроба, а на него не му оставаше нищо друго, освен да пукне като куче на пътя.

Жервез се въздържаше да не избухне в ридания. Тя протягаше ръце с желание да утеши момиченцето; и тъй като парцаливата завивка падаше, тя поиска да я вдигне и да подреди леглото. Тогава се разкри нещастното малко телце на умиращата. Ах, господи, колко мизерно и колко жалко! Дори камъните биха заплакали. Лали беше съвсем гола, на раменете и имаше само един парцал от камизола вместо риза; да, съвсем гола, и то с кървяща и печална голота на мъченица. Тя нямаше месо, кокалите пробиваха кожата. Тънки виолетови резки, силни отпечатъци от камшика, се спускаха от гърдите по бедрата. На лявата ръка имаше голямо синьо петно, сякаш тази нежна и дебела колкото кибритена клечка ръчичка беше стягана в менгеме. На десния крак личеше незаздравял белег, навярно кожата и беше раздрана от ритници, когато сутрин шеташе из стаята. От краката до главата беше покрита със синини. Ах, как беше пребито това дете, тежките лапи на баща му са го смазали, кощунствували са отвратително над слабото тяло, нарамило тежък кръст! В черквите се кланят на бити с камшик светици, чиято голота не е толкова чиста. Жервез отново беше коленичила, вече не мислеше да издърпа завивката, сломена от вида на това малко дребосъче, проснато в леглото; и разтрепераните й устни търсеха молитви.

— Госпожа Купо — прошепна малката, — моля ви…

С много късите си ръце тя искаше да издърпа завивката, срамуваше се заради баща си. Бижар, вцепенен, отправил очи към това телце, което той бе превърнал в труп, продължаваше да върти бавно глава като затруднено животно.

И когато зави Лали, Жервез не можеше да остане повече тук. Умиращото гаснеше, не говореше вече, беше му останал само погледът, предишният поглед на черните очи на малко покорно и замислено момиче, който тя отправяше към двете деца, улисани в изрязването на картинки. Стаята се изпълваше с мрак. Бижар заспа, омаян от пиянството си и изумен от тази агония. Да, да, животът беше много отвратителен! Ах, каква мръсотия! Ах, каква мръсотия! И Жервез си тръгна, слезе по стълбите, без да знае къде отива, с толкова замаяна и подута от отвращение глава, че на драго сърце би се проснала под колелата на някой омнибус, за да свърши.

Като тичаше, роптаейки срещу проклетата съдба, тя се намери пред вратата на господаря, където Купо бе казал, че работи. Краката й я бяха довели тук, стомахът й подемаше песента си, безкрайната песен на глада, една песен, която тя знаеше наизуст. Така че ако хванеше Купо на излизане от работа, щеше да пипне парите, щеше да купи храна. Трябваше да почака най-много един час, но и това ще изтрае тя, която от снощи смучеше палците си.

Беше на улица „Шарбониер“, на ъгъла на улица „Шартр“, един ужасен кръстопът, където вятърът духаше от четири страни. Дявол да го вземе, не беше топло да сновеш по улицата. Поне да си облечен в кожи! Небето оставаше отвратително оловно, а надвисналият отгоре сняг прихлупваше квартала с леден калпак. Не валеше, но тегнеше гробна тишина, която стъкмяваше на Париж пълна премяна, една хубава бална рокля, бяла и нова. Жервез вдигаше глава, като молеше добрия бог да не спуска веднага покривалото си. Тя тупаше с крак, вглеждаше се в една бакалница отсреща, после се завъртваше на петите си, защото беше излишно да дразни предварително глада си. Кръстопътят не предлагаше нищо интересно. Малкото минувачи преминаваха бързо, увити с шалчетата си, защото наистина никой не се шляе по улиците, когато е толкова студено. Обаче Жервез забеляза четири-пет жени, които стояха на пост като нея пред вратата на тенекеджийската работилница; други нещастнички, разбира се, съпруги, които дебнеха да не отлети заплатата в кръчмите. Имаше една едра кобила, същински жандарм, която се бе прилепила до стената, готова да се хвърли на гърба на мъжа си. Една дребна черна женичка, смирена и нежна на вид, се разхождаше на отсрещната страна. Друга една неугледна жена беше довела двете си дечица, които влачеше надясно и наляво, разтреперани и разплакани. И всички, Жервез и другите жени, които стояха на пост, сновяха напред-назад, като си хвърляха коси погледи, без да си говорят. Приятна среща, ах, да, няма какво да се каже! Не беше необходимо да се запознават, за да узнаят съдбата си! Всички живееха под същата стряха на мизерията. Ставаше и още по-студено, като ги гледаше как крачеха и се разминаваха мълчаливо в този ужасен януарски студ.

Обаче жива душа не излизаше от работилницата. Най-сетне се появи един работник, после двама, после трима; но тези навярно бяха добри хора, които честно занасяха заплатата си, защото поклатиха глави, когато забелязаха сенките, които бродеха пред работилницата. Едрата мъжкарана се прилепи още повече към вратата; и изведнъж тя се хвърли върху един дребен бледен мъж, който предпазливо подаваше глава. О, работата бе свършена бързо! Тя го претърси, прибра парите му. Така обран, с празен джоб, той нямаше вече с какво да си пийне! Тогава дребният мъж, сърдит и отчаян, последва жандарма си, ронейки едри сълзи като дете. Работниците продължаваха да излизат и тъй като яката жена с двете дечица се беше приближила, един мургав мъж с хитро лице я забеляза и се върна бързо, за да предупреди съпруга; и този съпруг се появи, клатушкайки се, но беше вече скрил две нови монети по сто су — пъхнал бе по една в обувките си. Той вдигна едно от децата на ръце и тръгна, като разказваше лъжи на стопанката си, която му се караше. Имаше и веселяци, които изскачаха на улицата, бързаха да прахосат двуседмичната си заплата с приятели. Имаше и мрачни, с посърнали лица, които стискаха в сгърчените си длани две-три надници, изработени през тези две седмици, като се наричаха мързеливци и правеха пиянски клетви. Но най-тъжното в тази картина беше мъката на дребната, черна, смирена и нежна женица: нейният мъж, един хубав момък, избяга под носа й, и то така грубо, че щеше да я повали на земята; и тя тръгна да се прибира самичка, като залиташе край дюкяните и плачеше с горчиви сълзи.

Най-сетне върволицата се изниза. Изправена сред улицата, Жервез гледаше вратата. Започваше да мирише на лошо. Появиха се двама закъснели работници, но Купо пак го нямаше. И като запита дали Купо няма да излезе, работниците, които бяха от същата пасмина, й отговориха подигравателно, че другарят току-що се е измъкнал с Лантимеш през една задна врата и отишъл да заведе кокошките да пикаят. Жервез разбра. Още една лъжа на Купо, пращаше я за зелен хайвер! Тогава бавно, като влачеше кривите си крака, тя се спусна по улица „Шарбониер“. Вечерята й хубаво бягаше пред нея и тя с лек трепет я гледаше как тича в жълтия здрач. Този път беше свършено. Нямаше вече нищо, никаква надежда, нищо освен нощта и глада. Ах, хубава нощ за умиране беше тази мръсна нощ, която падаше върху раменете й.

Тя тежко се изкачваше по улица „Поасоние“, когато чу гласа на Купо. Да, той беше там, в „Чесънчето“, където го черпеше Ботуша. Този хитрец Ботуша в края на лятото беше успял да се ожени сериозно за една дама, много повехнала вече, но със следи от предишна красота; о, една дама от улица „Мартир“, не като никаквиците от бариерата. И трябваше да се види този щастлив обикновен човек как живее като буржоа, с ръце в джобовете, добре облечен, добре нахранен. Не можеше да се познае, толкова беше затлъстял. Другарите му казваха, че жена му имала колкото си иска работа у нейни познати господа. Една такава жена и къща на село — това е всичко, което можеш да желаеш, за да си щастлив в живота. Заради това Купо гледаше Ботуша с възторг. Та нали този хитрец имаше дори златен пръстен на малкия си пръст!

— Жервез постави ръка на рамото на Купо в момента, когато излизаше от „Чесънчето“.

— Я слушай, аз чакам… Гладна съм. Нали получи заплата.

Но той начаса й запуши устата:

— Щом си гладна, яж си ръката!… И остави си другата за утре.

Той намираше, че е смешно да се разиграва драма пред хората. Е добре, какво искала от него! Той не бил работил, но хлебарите все пак месили хляб. Да не би да мисли, че е сутеньор на дойки, та идвала да му досажда с историите си.

— Значи, искаш да крада? — прошепна с глух глас тя.

Ботуша гладеше брадичката си с примирителен вид.

— Не, това е забранено — каза той. — Но когато една жена знае как да се обърне…

И Купо го прекъсна, за да извика „браво“. Да, една жена трябвало да знае как, да се обръща. Но неговата винаги била много недодялана. Нейна ще бъде вината, ако пукнела върху сламата. После той започна да се възхищава от Ботуша. Колко било затлъстяло говедото! Истински чорбаджия; с бяла риза и с модерни обувки! Дявол да го вземе, колко докаран! Ето един, чиято жена добре си гледа работата!

Двамата мъже заслизаха към външния булевард. Жервез ги следваше. След известно мълчание тя подзе зад Купо:

— Гладна съм, нали знаеш… Разчитах на тебе. Трябва да ми намериш нещо за ядене.

Той не отвърна и тя повтори с покъртително жалък тон:

— Тогава къде ти са парите?

— Но, дявол да те вземе, нали ти казах, че нямам нищо! — изкряска той, като се обърна гневно. — Остави ме на мира или ще те пребия!

Той вдигаше вече юмрук. Тя се отдръпна и изглеждаше, че бе взела някакво решение.

— Върви си, оставям те, ще си намеря мъж.

Изведнъж тенекеджията се изкиска. Преструваше се, че взема работата на шега, буташе я, без да си дава вид, че се сърди. Това било чудесна идея, например! На вечерно осветление тя все още можела да има успехи. Ако си хванела мъж, той й препоръчвал ресторанта „Капуцин“, където имало малки стаички, в които прекрасно се ядяло. И тъй като тя тръгна по външния булевард смъртно бледа и разярена, той извика подир нея:

— Слушай, донеси ми десерт, аз обичам сладкиши… И ако твоят господин е хубаво облечен, поискай му едно старо сако, та и аз да се докарам.

Последвана от тези гадни думи, Жервез вървеше бързо. После, когато остана сама сред тълпата, тя забави крачките си. Беше твърдо решила. Между кражбата и това тя предпочиташе последното, защото поне нямаше да причинява зло на никого. Щеше да разполага само с това, което е нейно. Разбира се, това не беше чисто; но в този час чистото и мръсното се бяха разбъркали в главата й; когато човек умира от глад, той много не размишлява, яде такъв хляб, какъвто му падне. Тя се бе изкачила чак до Клинянкурското шосе. Нощта продължаваше да се спуска. И докато чакаше, тя заснова по булевардите като дама, която се разхожда, преди да се прибере за вечеря.

Този квартал, в който тя изпитваше срам, много се разхубавяваше, сега се разкриваше от всички страни. Булевард „Мажента“, който започваше от сърцето на Париж, и булевард „Орнано“, опиращ в полето, го бяха пресекли при старата бариера; смело бяха разрушени къщите и се бяха образували две широки, бели още от варта авенюта, до които опираха улиците „Фобур Поасониер“ и „Поасоние“, олющени, обезобразени, криви като тъмни коридори. Разрушаването на градската стена отдавна разшири външните булеварди, които имаха странични платна и пътека по средата за пешеходците, засадена с четири реда яворови дръвчета. Това беше огромен кръстопът, който водеше далеч към хоризонта с безкрайни пътища, гъмжащи от народ, който потъваше в големия хаос на строежите. Но сред високите нови къщи стърчаха доста порутени къщурки; между фасади със скулптури се чернееха трапове, зееха коптори, излагащи дрипите на своите прозорци. Под блясъка на Париж гниеше мизерията на предградието и замърсяваше района на един нов град, изграден толкова набързо.

Загубена в навалицата на широкия тротоар с яворовите дръвчета, Жервез се чувствуваше сама и изоставена. Тези дълги авенюта засилваха още повече глада й; и като си помислеше само, че сред това море от хора, между които имаше и богати, нито един християнин не се досещаше за нейното положение и не й пускаше десет су в ръката! Да, всичко беше много величествено, всичко беше много хубаво, главата й се въртеше, краката й отмаляваха под това необятно сиво небе, надвиснало над едно толкова голямо пространство. Здрачът имаше онзи мръсен жълт цвят на парижките вечери, един такъв цвят, който те кара да искаш да умреш веднага, толкова животът по улиците беше грозен. Ставаше все по-тъмно, далечините се губеха в мъглявина. Вече уморена, Жервез попадна точно посред работниците, които се завръщаха от работа. В този час дамите с шапки и добре облечените господа, които живееха в новите къщи, се бяха размесили с народа, с върволиците мъже и жени с още болезнено бледи лица от разваления въздух на работилниците. Булевард „Мажента“ и улица „Фобур Поасониер“ изхвърляха тълпи, задъхани от изкачването. В глухия шум на омнибусите и фиакрите, сред двуколките, платформите и фургоните, които се прибираха празни в галоп, постоянно увеличаващото се множество на блузите и на рубашките изпълваше шосето. Хамалите се връщаха с куките си на рамо. Двама работници вървяха бързо един до друг, като си говореха на много висок глас и ръкомахаха, без да се поглеждат; други, поединично, по палта и с каскети, вървяха по края на тротоара с наведени глави; трети се движеха на групи от по пет-шест души, с ръце в джобовете, с посърнали лица, и не размениха нито дума. Някои стискаха със зъби угасналите си лули. Четирима зидари в една наета от тях кола, в която подскачаха и коритата им, преминаваха, като се хилеха с белите си лица на портиерките. Бояджии размахваха кофите си с боя; един тенекеджия носеше дълга стълба, с която едва не вадеше очите на хората; а един закъснял водопроводчик със сандъчето си на гръб свиреше с малкия си тромбон песента на добрия крал Даровер — една тъжна песен върху фона на печалния здрач. Ах, тази тъжна песен, която сякаш съпровождаше трополенето на стадото, а товарните животни се влачеха изнурени! Още един работен ден свърши! Наистина работните дни бяха дълги и следваха един след друг. Оставаше време само да се наядеш, да си поспиш и се съмваше — трябваше да започнеш пак всекидневната си работа. Веселяците обаче си подсвиркваха, тропаха с крака, бързаха за вечеря. И Жервез оставаше тълпата да се точи, безчувствена към блъсканиците, ръгана с лакти отдясно и отляво, повличана в навалицата; защото мъжете нямат време да бъдат внимателни, когато са превити одве от умора и препускат от глад.

Изведнъж гладачката вдигна очи и забеляза пред себе си бившия хотел „Добро сърце“. Превърната в съмнително кафене, което полицията закри, малката къща бе изоставена; капаците на прозорците бяха покрити с афиши, а фенерът счупен; сградата се ронеше и гниеше от горе до долу под дъжда заедно с плесенясалата си отвратителна тъмночервена боя. И като че ли нищо не се бе променило около нея. Книжарят и продавачът на тютюн бяха все тук. Отзад, над ниските сгради, пак се виждаха олющените фасади на пететажните къщи, издигащи големите си разнебитени силуети. Само танцувалният салон „Големият балкон“ не съществуваше вече; помещението с десетте пламтящи прозореца беше заето от една работилница за рязане на захар, откъдето се чуваше непрекъснато свистене. Наистина тук, в този мръсен хотел „Добро сърце“, беше започнал целият този проклет живот. Тя стоеше изправена, гледайки прозореца на първия етаж, където висеше един счупен капак, и си спомняше младостта си с Лантие, първите им кавги, отвратителния начин, по който я беше зарязал. Нямаше значение, тя беше тогава млада, сега всичко това й се виждаше весело, като го гледаше отдалеч. Двадесет години само оттогава, боже мой, и ето я на тротоара. Видът на хотела й причини тъга, тя тръгна нагоре по булеварда откъм страната на Монмартр.

Върху купищата пясък между пейките още играеха деца в настъпващата нощ. Шествието продължаваше, минаваха работнички, подтичвайки, забързани да наваксат загубеното време пред витрините; едно едро момиче се беше спряло с ръце в тия на момъка, който я изпращаше близо до дома й; други, като се разделяха, си определиха среща през нощта в „Големия салон на безумието“ или в „Черната топка“. Сред групите имаше работници, които работеха в къщи на парче; те се завръщаха с вързопи плат под мишница. Един коминочистач, който, впрегнат в ремъци, теглеше кола, пълна с парчета тухли от разрушените сгради, едва не беше премазан от един омнибус. Сред тълпата, която оредяваше, тичаха гологлави жени; запалили печките си, те бързаха да пазаруват за вечеря; блъскаха се в хората, вмъкваха се в хлебарниците и колбасниците и излизаха оттам, без да се бавят, с продукти в ръце. Виждаха се осемгодишни момиченца, изпратени за покупки, които вървяха покрай дюкяна, стискайки към гърдите си големи хлябове от четири ливри, дълги колкото тях, подобни на хубави жълти кукли; те се застояваха дълго пред витрините с картини, опрели бузи към големите хлябове. После потокът стихваше, групите се разредяваха — трудът се беше прибрал; и в блясъка на светилния газ, след края на работния ден, отново се надигаха тайните желания на мързеливите и гуляйджиите, които се пробуждаха.

Ах, да, Жервез беше свършила деня! Тя бе много по-смазана от целия този трудов народ, чието преминаване я беше разтърсило. Тя можеше да легне тук и да пукне, защото работата не я искаше вече, а тя се беше доста трепала в своя живот, за да каже: „На кого е редът? С мене е свършено!“ Всички хора ядяха в този час. Беше настъпил краят, слънцето бе угасило свещта си, нощта щеше да бъде дълга. Боже мой, да се проснеш удобно и вече да не станеш, да мислиш, че си прибрал инструментите си и че вечно ще се излежаваш! Ето това е хубаво, след като си се съсипвал от работа в продължение на двадесет години! И в спазмите, които гърчеха стомаха й, Жервез мислеше въпреки волята си за празниците, за гощавките и за забавленията в живота си. Особено за един случай. В един кучешки студ, един четвъртък от третата седмица на великите пости, тя беше прекрасно пирувала. По това време тя беше много мила, руса и свежа. Нейната пералня на улица „Ньов“ я беше избрала за царица, макар че бе куца. Тогава се бяха разхождали по булевардите в каляски, украсени със зеленина, сред отбрано общество, което много се заглеждаше в нея. Господата я гледаха през лорнети като истинска царица. После вечерта започнаха чудесен гуляй, който продължи чак до сутринта. Царица, да, царица с корона и ешарп в продължение на двадесет и четири часа. Цяло едно денонощие! И отмаляла, измъчена от глада, тя гледаше надолу към земята, сякаш търсеше вадата, в която бе потънало нейното величие.

Тя отново вдигна очи. Намираше се пред кланиците, които разрушаваха; срутената фасада разкриваше мрачните дворове, вонящи, влажни още от кръв. А когато отново слезе по булеварда, тя видя и болницата „Ларибоазиер“ с нейната голяма сива сграда, над която ветрилообразно се издигаха мрачните крила с правилно подредени прозорци; една врата в зида ужасяваше квартала, вратата на смъртта, чийто масивен дъб без нито една драскотина беше суров и безмълвен като надгробен камък. За да избяга от тази гледка, тя отиде по-далече, слезе чак до железопътния мост. Високите парапети от здрава занитена ламарина закриваха погледа й; на осветения хоризонт на Париж тя различаваше само разширения край на гарата, един голям покрив, черен от въглищния прах; в това огромно светло пространство тя чуваше свиренето на локомотивите, ритмичните трясъци на въртящите се дискове, цяла една огромна и скрита дейност. После премина един влак, излязъл от Париж, движещ се с пуфтене и тракане, което постепенно се засилваше. И от този влак тя видя само едно бяло кълбо, една внезапна струя пара, която се извиси над парапета и се изгуби. Но мостът беше разтърсен, самата тя бе разклатена от това преминаване с пълна пара. Тя се обърна, сякаш за да проследи невидимия локомотив, чийто трясък заглъхваше. Представи си, че в тази посока е селото, свободното небе, в дъното на едно дефиле с високи къщи отдясно и отляво, усамотени, изградени безредно, низ от фасади, стени с грапава мазилка, стени, нашарени с гигантски реклами, замърсени от саждите на машините. О, ако би могла да замине така, да отиде там, далече от тези къщи на мизерията и страданията! Може би отново щеше да заживее. После се обърна, като зачете тъпо залепените по ламарината афиши. Те бяха във всички цветове. Една малка хубава синя обява обещаваше петдесет франка награда за едно загубено куче. Ето едно животно, което е обичано!

Жервез продължи да върви бавно. В мъглата от димяща сянка, която падаше, започнаха да светят лампите със светилен газ; и тези дълги авенюта, които постепенно потъваха в тъмнината, отново се появяваха в светлини, простираха се пак и разсичаха нощта чак до далечния мрак на хоризонта. Духаше силно, разширеният квартал забиваше кордони от малки пламъчета под просторното и безлунно небе. Беше часът, в който от единия до другия край на булевардите кръчмите, танцувалните салони, ресторантите последователно светваха весело сред шегите на първите черпни и на първите буйни танци. Двуседмичната заплата изпълваше тротоара с навалица от хора, които отиваха да пият. Във въздуха миришеше на гуляй, страшен, но още кротък гуляй, само начало на развеселяване, нищо повече. В евтините гостилнички вечеряха; през всички осветени прозорци се виждаше как хората ядат, смеейки се с пълна уста, без дори да преглътнат. В кръчмите пияниците се настаняваха вече, крещяха и ръкомахаха. И се вдигаше адски шум от кресливи и дебели гласове сред нестихващия тропот на крака по тротоара. „Ей, кажи, ще дойдеш ли да кълвем?… Идвай, мързеливецо, аз плащам едно шишенце!… А, ето Полин! Ах, добре! Не, не, голям смях ще падне!“ Вратите се отваряха и затваряха, като изпускаха винени па̀ри и звуци на флигорна. Имаше опашка пред „Вертеп“ на чичо Коломб, осветен като катедрала за тържествена литургия; и, дявол да го вземе, сякаш наистина имаше някаква церемония, защото там юнаците пееха като псалтове пред аналой, издули бузи и изпъчили кореми. Празнуваха светото Плащане, да, един много симпатичен светец, който навярно държи касата в рая. Само че трябваше да се види с какво весело настроение започваше всичко това. Дребните рентиери разхождаха съпругите си, повтаряха с поклащане на глава, че има извънредно много пияни мъже из Париж през тази нощ. А нощта беше много тъмна, мъртва и ледена над това бунище, прорязана само в четирите краища на небето от огнените линии на булевардите.

Застанала пред „Вертеп“, Жервез мечтаеше. Ако имаше две су, щеше да влезе да пие чашка ракия. Може би тази чашка щеше да пресече глада й. Ах, колко ракия беше изпила! И въпреки всичко тя й се струваше много хубава. И отдалеч съзерцаваше машината за опиване, като чувствуваше, че нещастието й идваше оттам, и като бленуваше да се доубие с ракия в деня, в който ще има пари. Но тръпка премина по косите й, като видя, че нощта е тъмна. Хайде, настъпил бе удобният час. Сега трябваше да бъде смела и да се показва мила, ако не искаше да пукне сред всеобщото пируване. Още повече че като гледаше как другите ядат лакомо, коремът й съвсем не се напълваше. Тя тръгна още по-бавно и огледа наоколо. Под дърветата се влачеше една по-тъмна сянка. Минаваха малко хора, които бързо прекосяваха булеварда. И по този широк, тъмен и пуст тротоар, където заглъхваше веселбата на съседните улици, чакаха жени, застанали прави. Те дълго стояха неподвижни, търпеливи, вдървени като слабите яворови дръвчета; после започваха да се движат бавно, тътреха старите си обувки по заледената земя, правеха десет крачки и отново се спираха като приковани. Имаше една с огромно тяло, с ръце и крака като на насекомо, пълна и подвижна, в стара копринена рокля, забрадена с жълто шалче; имаше една друга, висока и суха, гологлава, със слугинска престилка; и други още — стари, с напомадени лица, и млади, много мръсни жени, толкова мръсни, толкова окаяни, че и вехтошар не би ги прибрал. Жервез обаче не знаеше как да постъпи, мъчеше се да се научи, като правеше като тях. Вълнение като на малко момиче стискаше гърлото й; тя не знаеше дали се срамува, действуваше като в отвратителен сън. Четвърт час стоя съвсем права. Мъже преминаваха бързо, без да извръщат глава. Тогава и тя се раздвижи, осмели се да се приближи до един мъж, който свиркаше с ръце в джобовете; и прошепна със задавен глас:

— Господине, чуйте ме…

Мъжът я изгледа накриво и отмина, като засвири по-силно.

Жервез ставаше по-смела. С празен стомах, тя се увлече с ожесточеност в този лов, като се настървяваше от своята вечеря, която продължаваше да й убягва. Отдавна крачеше, без да знае нито часа, нито накъде върви. Около нея мълчаливите и черни жени под дърветата се движеха, ограничили точно отиванията и връщанията си като животни в клетка. Те бавно излизаха от сянката като смътни видения; минаваха под силната светлина на някоя лампа със светилен газ, където ясно се открояваше бледата им маска; и отново потъваха, погълнати от сянката, клатушкайки белите очертания на полите си, намерили тръпнещия чар на уличния мрак. Някои мъже се спираха, разговаряха шеговито и си тръгваха, като се смееха. Други, сдържани и прикрити, отминаваха и се спираха на десет крачки от някоя жена. Чуваха се силен шепот, спорове на сподавен глас, разпалени пазарлъци, които внезапно стихваха и настъпваше голяма тишина. И колкото по-далеч отиваше, Жервез виждаше все тия женски постове в нощта, сякаш от край до край външните булеварди бяха насадени с жени. Винаги, на двадесет крачки от едната, тя забелязваше друга. Редицата се губеше. Целият Париж беше охраняван. А тя, пренебрегната се разяряваше, сменяше мястото си и сега тръгна от Клинянкурското шосе към булевард „Шапел“.

— Господине, чуйте ме…

Но мъжете отминаваха. Беше тръгнала към кланиците, от чиито развалини вонеше на кръв. Тя хвърляше поглед към бившия хотел „Добро сърце“, затворен и съмнителен. Мина покрай болницата „Ларибоазиер“, като се движеше покрай фасадите и броеше машинално осветените прозорци, пламнали с бледи и спокойни светлини на старици в агония. Премина железопътния мост сред трясъка на влаковете, които пуфтяха и раздираха въздуха с отчаяните писъци на свирките си. О, как нощта правеше тъжни всички тия неща! После тя се върна по същия път, очите й виждаха все същите къщи, подредени еднакво в този край на авенюто; повтори това десет, двадесет пъти, без да прекъсне, без да си почине нито за минутка на някоя пейка. Не, никой не я искаше. Струваше й се, че нейният срам се увеличаваше от това пренебрежение. Тя слезе пак към болницата, изкачи се към кланиците. Правеше последната си разходка от кървавите дворове, където колеха, до полутъмните зали, където смъртта сковаваше хората в еднакви за всички постелки. Животът й беше затворен тук.

— Господине, чуйте ме…

И изведнъж тя забеляза сянката си на земята. Когато се приближаваше до някоя лампа със светилен газ, разпръснатата сянка се прибираше и ярко се открояваше — огромна, дебела, чудновата, толкова беше кръгла. Всичко се разстилаше — коремът, гърдите, бедрата, като течеше и плуваше заедно. Тя толкова силно кривеше крака си, че сянката се премяташе на земята при всяка стъпка; същинска марионетка! После, когато се отдалечаваше, марионетката нарастваше, ставаше гигант, изпълваше булеварда с ниски поклони, като разбиваше носа си в дърветата и в къщите. Господи, колко беше смешна и зловеща! Никога досега тя не беше толкова добре разбирала своето оскотяване. И не можеше да се въздържи да гледа това, очакваше лампите със светилен газ и проследяваше с очи своята сянка. Ах, това беше една чудесна брантия, която крачеше до нея! Какво зрелище! То трябваше да привлича веднага мъжете. И тя снишаваше глас, осмеляваше се само да мънка зад гърба на минувачите:

— Господине, чуйте ме…

Но навярно беше много късно. Положението в квартала се влошаваше. Гостилничките бяха затворени, светлината гаснеше и в кръчмите, където се носеха надебелели от пиянство гласове. Веселбата се превръщаше в караници и сбивания. Един дрипав здравеняк крещеше: „Ще те разглобя, номерирай си костите!“ Едно момиче се караше с любовника си пред вратата на танцувалния салон, като го наричаше мръсна мутра и проклета свиня, а пък любовникът повтаряше: „Ами сестра ти?“, без да може да каже нещо друго. Навън пиянството избухваше в желание да убива, проявяваше жестокост и плашеше редките минувачи, чиито лица ставаха бледи и сгърчени. Стана сбиване, един пиян се строполи с краката нагоре, а приятелят му, помислил, че му е видял сметката, побягна, тропайки с големите си обувки. Хора на групи крещяха мръсни песни, после настъпваше дълбока тишина, нарушавана само от хълцанията и глухите падания на пияниците. Гуляите в дните на плащанията завършваха винаги така, виното през тия шест часа се бе ляло толкова много, че сега тръгваше да се разхожда по тротоарите. Ах, какви изригвания, какво дране на котки посред паважа, цели локви, които закъснелите и изискани хора бяха принудени да прескачат, за да не нагазят в тях! Наистина кварталът беше чист! Ако някой чужденец дойдеше да го разгледа сутрин преди почистването, щеше да си отиде с чудесна представа. Но в този час пияниците бяха у дома си, пет пари не даваха за Европа. Дявол да го вземе, от джобовете се вадеха ножове и малкият празник завършваше с кръв. Жени вървяха бързо, мъже бродеха като вълци, нощта ставаше по-гъста, издула се от мръсотии.

Жервез продължаваше да крачи, като се клатушкаше, изкачваше се и слизаше с единствената мисъл да върви непрекъснато. Обземаше я дрямка, заспиваше, люляна от куция си крак; после внезапно се събуждаше, гледаше около себе си и откриваше, че е изминала сто крачки в безсъзнание, като мъртва. От това спане права нейните крака се подуваха в скъсаните стари обувки. Тя не се чувствуваше вече, толкова много беше уморена и празна. Единствената ясна мисъл, която я занимаваше, беше, че проклетата й дъщеря сега може би яде стриди. След това всичко се размъти, очите й бяха отворени, но трябваше да прави много големи усилия, за да може да мисли. И единственото нещо, което усещаше сега в пълния си унес, беше кучешкият студ, остър и смъртоносен студ, какъвто никога не бе изпитвала. Сигурно на мъртвите не им е така студено в земята. Тя бавно повдигна глава, в лицето й шибна леден камшик. Беше снегът, който най-сетне се беше решил да завали от опушеното небе, ситен и чист сняг, който слаб вятър навяваше и въртеше като вихрушка. Чакаха този сняг от три дни. Той падаше в хубав момент.

Тогава, в тази първа снежна буря, разбудена, Жервез тръгна по-бързо. Мъже тичаха, бързаха да се приберат, с побелели вече рамене. И като видя един, който вървеше бавно под дърветата, тя се приближи и пак каза:

— Господине, чуйте ме…

Мъжът се спря. Той сякаш не бе чул. Протягаше ръка, шепнеше с тих глас:

— Подарете, моля…

Двамата се спогледаха. Ах, боже мой! Те се срещнаха тук: дядо Брю просеше, госпожа Купо обикаляше тротоара! Стояха зяпнали един срещу друг. В този час те можеха да си подадат ръка. Цялата нощ старият работник беше скитал, без да смее да протегне ръка към хората; и първия човек, когото спираше, беше една умираща от глад като него. Господи, нима не е жалко? Да си работил петдесет години и сега да просиш! Да си била най-добрата гладачка на улица „Гут д’Ор“ и да свършиш край вадата! Те продължаваха да се гледат. После, без да си кажат нещо, всеки тръгна в своята посока под снега, който ги шибаше.

Беше истинска виелица. По височините, сред тези широки булеварди и площади, ситният сняг се въртеше, сякаш беше навяван едновременно от четирите краища на небето. Не се виждаше на десет крачки, всичко потъваше в тоя летящ прах. Кварталът беше изчезнал, булевардът изглеждаше мъртъв, сякаш последните пияници бяха престанали да хълцат под белия саван на виелицата. Жервез продължаваше да върви мъчително, заслепена, объркана. Тя опипваше дърветата, за да се оправи. Колкото повече напредваше, толкова лампите със светилен газ като гаснещи факли не можеха да пробият мъглявината. После изведнъж, когато прекосяваше един кръстопът, дори и тези блещукащи светлини изчезнаха; една белезникава вихрушка я грабна и я завъртя, без да може да различи нещо, което да я ориентира. Под нея земята бягаше със смътна белота. Сиви стени я обграждаха. И когато се спираше задъхана, извила глава, зад тази ледена завеса тя откриваше необятността на булевардите, безкрайната редица на лампите със светилен газ, цялата тази черна и пустинна безкрайност на заспалия Париж.

Тя се намираше на пресечката на външния булевард и булевардите „Мажента“ и „Орнано“, мечтаеше да легне на земята, когато чу шум от стъпки. Затича се, но снегът затваряше очите й и стъпките се отдалечаваха, без да може да разбере дали отиваха вдясно или вляво. Най-сетне забеляза широките рамене на един мъж, едно тъмно и танцуващо петно, което потъваше в мъглата. О, този й трябваше, нямаше да го изпусне! И се затича по-силно, настигна го и го хвана за блузата.

— Господине, чуйте ме…

Мъжът се обърна. Беше Гуже.

Ето че сега пак се хващаше за Златната мутра? Но какво бе сторила на добрия бог, че така я изтезаваше докрай? Това беше последният удар, да попадне в краката на ковача и той да я види в редицата на курвите от бариерата, пребледняла и протегнала умолително ръце. И това, ставаше под лампа със светилен газ, тя виждаше върху снега разкривената си сянка, която сякаш се присмиваше, като истинска карикатура. Можеше да кажат, че е пияна жена! Боже мой, да няма коричка хляб, нито капка вино в стомаха си, а да я вземат за пияна жена! Нейна беше грешката, защо се бе напивала? Сигурно Гуже си мислеше, че е пила и е тръгнала да развратничи.

Гуже продължаваше да я гледа, а снегът набиваше звездички в хубавата му жълта брада. После, когато тя наведе глава, като се отдръпваше, той я задържа.

— Елате — каза той.

И тръгна пръв. Тя го последва. Двамата прекосиха стихналия квартал, като се движеха безшумно покрай стените. Горката госпожа Гуже бе умряла през месец октомври от остър ревматизъм. Гуже все още живееше тъжен и сам в малката къща на улица „Ньов“. Днес бе останал до късно при един ранен другар. Когато отвори вратата и запали лампата, той се обърна към Жервез, застанала смирено на прага. И каза много тихо, сякаш майка му пак можеше да го чуе:

— Влезте.

Първата стая, стаята на госпожа Гуже, беше запазена благоговейно така, както тя я бе оставила. Близо до прозореца гергефът беше сложен на един стол до големия фотьойл, който сякаш чакаше старата плетачка на дантели. Леглото беше приготвено и тя можеше да си легне, ако би напуснала гробищата, за да прекара вечерта със своя син. Стаята беше разтребена, лъхаше на честност и доброта.

— Елате — повтори по-силно ковачът.

Тя влезе плахо с вид на момиче, което се вмъква в почтено място. Той беше съвсем бледен и съвсем разтреперан, че водеше така една жена при мъртвата си майка. Прекосиха стаята с тихи стъпки, сякаш за да не ги чуят и да избягнат срама. После, след като бутна Жервез в стаята си, той затвори вратата. Тук беше у дома си. Тя познаваше тази тясна като на пансионер стаичка с малко желязно легло, украсено с бели завеси. Само че изрязаните картини закриваха съвсем стените, бяха стигнали до тавана. Жервез не смееше да пристъпи в тази чистота, отдръпваше се далече от лампата. Тогава, без да продума, обзет от ярост, той поиска да я сграбчи и да я смаже в ръцете си. Но тя съвсем изнемощяла прошепна:

— О, боже мой!… О, боже мой!…

Печката, напълнена с коксов прах, още гореше; остатък от рагу, който ковачът бе оставил на топло, смятайки, че ще се върне за вечеря, вдигаше пара върху пепелника на печката. Съживила се от силната топлина, на Жервез й се искаше да залази на четири крака до тиганчето и да започне да яде. Това желание беше по-силно от нея, стомахът й се раздираше, и тя се наведе с въздишка. Но Гуже бе разбрал. Той постави рагуто на масата, отряза хляб, наля й една чаша.

— Благодаря, благодаря! — казваше тя. — О, колко сте добър! Благодаря!

Тя мърмореше, не можеше да произнесе думите. Трепереше толкова силно, че като хвана вилицата, веднага я изпусна. Гладът, който я задушаваше, раздрусваше главата й със старческо треперене. С първия картоф, който натика в устата си, избухна в ридания. Едрите сълзи, които потекоха по бузите й, падаха върху хляба. Тя продължи да яде, лакомо лапаше хляба, наквасен от сълзите й, силно запъхтяна и със сгърчена брада. Гуже я принуди да пие, за да не се задави; и чашата тихо изтрака по зъбите й.

— Искате ли още хляб? — попита полугласно той.

Тя плачеше, казваше не, казваше да, не знаеше какво иска. Ах, господи, колко е хубаво и тъжно да ядеш, когато умираш от глад!

А той, прав срещу нея, я разглеждаше внимателно. Сега я виждаше добре при силната светлина под абажура. Колко бе застаряла и грохнала! От топлината снегът по косите и дрехите й се топеше, по нея струеше вода. Нейната трепереща нещастна глава беше цялата посивяла, със сиви кичури, които вятърът беше развявал; свила врат в раменете си, тя мълчеше, толкова грозна и отпусната, че да се разплачеш. И той си спомняше за тяхната любов, когато тя беше съвсем розова, тракаше с ютията и разкриваше малката бебешка гънка като хубаво колие на шията си. По това време той ходеше да й се възхищава крадешком с часове и бе доволен, че я гледа. После тя бе идвала в ковачницата и там бяха изпитали голяма наслада, докато той удряше върху желязото, а тя гледаше танца на чука му. Тогава той много пъти бе хапал възглавницата си нощем, като мечтаеше да притиска така и нея в стаята си. О, би я смачкал, ако беше я имал, толкова силно я желаеше! А в този час тя бе негова, можеше да я вземе. Тя привършваше хляба си, обираше от дъното на тиганчето сълзите си, своите мълчаливи сълзи, които продължаваха да падат върху яденето й.

Жервез стана. Беше свършила. Остана за миг с наведена глава, смутена, не знаейки дали я иска. После, като си помисли, че в очите му се появява пламък, тя посегна към камизолата си и разкопча първото копче. Но Гуже падна на колене и хвана ръцете й, като каза нежно:

— Обичам ви, госпожа Жервез, ах, обичам ви още, въпреки всичко, кълна ви се!

— Не казвайте това, господин Гуже! — извика тя обезумяла, като го гледаше така в краката си. — Не, не казвайте това, причинявате ми голяма мъка!

И тъй като той повтаряше, че не можел да има друга любов в живота си, тя още повече се отчая.

— Не, не, не искам вече, много ме е срам… За бога, станете! Аз трябва да падна на колене.

Той стана и, целият разтреперан, заекна:

— Ще ми позволите ли да ви целуна?

Обезумяла от изненада и вълнение, тя не можеше да каже нито една дума. Каза да с глава. Боже мой, тя му принадлежеше, той можеше да прави с нея каквото си иска. Но той само протегна устни.

— Това е достатъчно между нас, госпожа Жервез — прошепна той. — Това е цялото ни приятелство, нали?

Той я целуна по челото, по един кичур на посивелите й коси. Никого не беше целувал, откакто бе умряла майка му. Само неговата добра приятелка Жервез му оставаше в живота. Тогава, след като я целуна с такова голямо уважение, той се отдръпна заднешком и падна напреко върху леглото си със задавено от сълзи гърло. И Жервез повече не можеше да остане тук; беше много тъжно и много страшно да се видиш в такова положение, когато си обичана. Тя му извика:

— Обичам ви, господин Гуже, и аз ви обичам!… Ах, вече е невъзможно, разбирам… Сбогом, сбогом, защото и двамата ще се задушим.

И прекосила тичешком стаята на госпожа Гуже, тя се намери на улицата. Когато се опомни, беше вече позвънила на улица „Гут д’Ор“ и Бош отваряше вратата. Цялата къща бе потънала в мрак. Тя влезе вътре като в своя гробница. В този нощен час широко отворената разнебитена порта приличаше на зинала паст. Нима някога толкова силно бе желала да си има едно кътче в тази зловеща казарма! Запушени ли са били тогава ушите й, че не е чувала гласа на отчаянието, който стенеше зад стените! Тя беше започнала да се проваля от деня, в който краката й бяха стъпили тук. Да, навярно нещастието идваше от това, че хората бяха напластени така един върху друг в тези големи бедняшки работнически къщи; и холера би пламнала от мизерията. Тази вечер всичко сякаш бе замряло. Тя чуваше само как съпрузите Бош хъркат вдясно; а пък вляво Лантие и Виржини мъркаха със затворени очи като котки на топло, на които не им се спи. В двора й се стори, че се намира сред истинско гробище; на земята снегът образуваше бледен квадрат; високите оловносиви фасади се извисяваха без никаква светлинка по тях, като стени на разрушени сгради; и нито стон, като в заровено село, сковано от студ и глад. Трябваше да прескочи една черна вада — вода, изпусната от бояджийницата, която димеше и си отваряше кално русло в белотата на снега. Това беше водата с цвета на нейните мисли. Изтекли бяха красивите бледосини и бледорозови води!

После, изкачвайки шестте етажа в тъмнината, тя не можа да сдържи смеха си; един отвратителен смях, който й причиняваше болка. Спомняше си своя някогашен идеал: да работи спокойно, да има винаги хляб, да има чисто местенце за спане, да отгледа децата си, да не бъде бита, да умре в своето легло. Да, наистина беше смешно как се осъществяваше всичко това! Тя вече не работеше, вече не ядеше, спеше върху смет, дъщеря й проституираше, мъжът й я пребиваше от бой; оставаше й само да умре на улицата — това можеше да стане веднага, ако имаше кураж да се хвърли от прозореца, като влезе в стаята си. Нали бяха разправяли, че молела бога за тридесет хиляди франка рента и за почести? Ах, наистина, в този живот е излишно да си скромен! Няма да си осигуриш нито храната, нито жилището — това е съдбата на всички. Злият й смях се засилваше при спомена за хубавата й мечта да се оттегли на село след двадесетгодишно гладене. Е добре, тя отиваше на село. Тя копнееше за своето зелено кътче в Пер Лашез.

Когато влезе в коридора, тя беше като луда. Нещастната й глава се въртеше. Всъщност голямата й мъка идваше от това, че бе казала сбогом завинаги на ковача. Между тях всичко бе свършено, никога нямаше да се видят. Освен това и много други тъжни мисли съвсем размътваха главата й. Минавайки, тя надникна у Бижар, видя Лали мъртва, с доволен вид, че се е изтегнала, успокоена завинаги. Ах, да, децата имаха по-голям късмет от възрастните хора! И тъй като през вратата на дядо Базуж преминаваше светъл лъч, тя направо влезе при него, обзета от безумно желание да замине за оня свят заедно с малката.

Този стар веселяк дядо Базуж се беше върнал тази вечер в необикновено весело настроение. Беше толкова пиян, че хъркаше на пода въпреки студа; и навярно нищо не му пречеше да сънува хубав сън, защото сякаш тресеше корема си от смях, като спеше. Оставена запалена, свещта осветяваше дрипите му, черната му шапка, смачкана в един ъгъл, черното му наметало, което бе издърпал върху коленете си като завивка.

Като го видя, Жервез изведнъж започна да ридае така силно, че той се събуди.

— Дявол да го вземе, затворете вратата! Студ влиза!… Ех, вие сте!… Какво има? Какво искате?

Тогава Жервез с протегнати ръце, вече не знаейки какво мърмори, страстно започна да го моли:

— Ох, отнесете ме, дотегна ми, искам да си отида от тоя свят… Не бива да ме мразите. Не знаех, боже мой! Човек никога не знае, докато не е готов… Ох, да, идва ден, когато човек е доволен, ако си тръгне!… Отнесете ме, отнесете ме, много ще ви благодаря!

И тя падна на колене, съкрушена от едно желание, от което бледнееше. Никога не се беше търкаляла така в краката на един мъж. Пълното и червендалесто лице на дядо Базуж с изкривена уста и изцапани от праха на гробовете кожа й се виждаше блестящо като слънце. Обаче старецът, още сънен, мислеше, че му се устройва лоша шега.

— Я слушайте — измърмори той, — не ме будалкайте!

— Отнесете ме — повтаряше Жервез по-страстно. — Нали си спомняте, една вечер аз чуках с юмруци по стената; после казах, че не било вярно, защото още бях много глупава… Но ето сега подайте ръцете си, аз вече не се страхувам! Отнесете ме да заспя завинаги, ще видите, че няма да мръдна… Ох, това е единственото ми желание! Ох, много ще ви обичам!

Базуж, галантен както винаги, помисли, че не трябва да отблъсква една дама, която изглежда, изпитваше такава любов към него. Тя не беше с всичкия си, но все пак си я биваше, когато се пременеше.

— Напълно сте права — каза той с убеден вид. — Днес пак опаковах три, които биха ми дали чудесен бакшиш, ако биха могли да бръкнат в джоба си… Само че, мила майчице, тези работи не стават така…

— Отнесете ме, отнесете ме — продължаваше да вика Жервез, — искам да си отида…

— Ех, жалко! Преди това трябва една малка операция… Нали знаете, хрът!

И той изхърка с гърло, сякаш поглъщаше езика си. После, намирайки, че шегата му е хубава, се изкиска.

Жервез бавно се изправи. И той, значи, не можеше да направи нищо за нея? Тя влезе в стаята си замаяна и се хвърли върху сламата, като съжаляваше, че беше яла. Ах, не, разбира се, мизерията не убива толкова бързо.