Емил Зола
Вертеп (2)

I

Жервез бе чакала Лантие чак до два часа сутринта. После, цялата трепереща от стоенето по камизола на студения въздух пред прозореца, тя се бе унесла, просната напряко на леглото, трескава, с бузи, облени в сълзи. Цяла седмица вече при излизане от „Двуглавото теле“, където се хранеха, той я изпращаше да спи с децата и се прибираше късно през нощта, като разправяше, че търсел работа. Тази вечер, докато дебнеше завръщането му, беше й се сторило, че го вижда да влиза в танцувалния салон „Големият балкон“, чиито пламтящи десет прозореца осветяваха с огнен блясък черния поток на външните булеварди; и зад него тя бе забелязала, че малката Адел, една полировачка, която обядваше в техния ресторант, върви на пет-шест крачки, размахала ръце, сякаш току-що бе пуснала мишницата му, за да не минат заедно под острата светлина на глобусите на вратата.

Когато се събуди към пет часа вдървена, с болки в кръста, Жервез избухна в ридания. Лантие не беше се прибрал. За първи път той не нощуваше у дома си. Тя продължи да седи на края на леглото под избелялата басмена завеса, висяща на пръчка, вързана с връв на тавана. И бавно, със замрежените си от сълзи очи, тя започна да оглежда бедно обзаведената стая, мебелирана с орехов скрин, на който липсваше едно чекмедже, с три сламени стола и с малка омазнена маса, върху която стърчеше ощърбена глинена кана за вода. За децата бяха прибавили едно желязно легло, което препречваше скрина и изпълваше две трети от стаята. Сандъкът на Жервез и Лантие, широко отворен в един ъгъл, зееше празен и само на дъното имаше една стара мъжка шапка, заровена под мръсни ризи и чорапи; а покрай стените, върху облегалките на мебелите, висяха един продупчен шал и един прояден от калта панталон — последните дрипи, които вехтошарите не приемаха. По средата на камината, между два нееднакви цинкови свещника, имаше куп бледорозови разписки от заложната къща „Връх на милосърдието“. Това беше най-хубавата стая на хотела, стаята на първия етаж, която гледаше към булеварда.

През това време двете деца спяха, легнали едно до друго на една възглавница. Клод, който беше на осем години, дишаше бавно, извадил малките си ръце извън завивката, докато четиригодишният Етиен се усмихваше, мушнал ръка под врата на брат си. Майка им отново зарида, когато потъналият й в сълзи поглед се спря върху тях, и запуши с кърпа устата си, за да заглуши леките викове, които издаваше. И с боси крака, без да се сети да обуе падналите си чехли, пак отиде да се облакъти на прозореца и продължи нощното си бдение, изследвайки тротоарите в далечината.

Хотелът се намираше на булевард „Шапел“, наляво от бариерата Поасониер. Той беше стара двуетажна сграда, боядисана в тъмночервен цвят до втория етаж, с изгнили от дъжда дървени капаци на прозорците. Между два прозореца, под един фенер със стъкла, изпъстрени със звезди, можеше да се прочете: „Хотел «Добро сърце», съдържател Марсулие“, изписано с големи жълти букви, които на места бяха проядени от плесен. Жервез, на която фенерът пречеше, се надигаше, притиснала с кърпата устните си. Тя гледаше надясно, към булевард „Рошешуар“, където на групи пред кланиците стояха касапи с кървави престилки; и от време на време свежият вятър донасяше смрад, остра миризма на заклани животни. Тя гледаше наляво, като проследяваше дългата лента на авенюто, опираща почти срещу нея в белия блок на болницата „Ларибоазиер“, който тогава се строеше. Бавно, от единия до другия край на хоризонта, тя обгръщаше с поглед градската стена, зад която понякога нощем чуваше викове на убивани хора; и претърсваше затулените ъгли, тъмните места, почернели от влага и мръсотия, като се страхуваше, че може да открие трупа на Лантие, намушкан с нож. Когато преместваше очи от тази сива и безкрайна стена, която ограждаше града като пустинна ивица, тя виждаше едно голямо сияние, един слънчев прах, изпълнен вече с утринния грохот на Париж. Но все се връщаше при бариерата Поасониер и с протегнат врат изумена гледаше как между двете ниски будки на бариерното право тече непрекъснатият поток от хора, животни и каруци, който слизаше от височините на Монмартр и Шапел. Това бе трополене на стадо, една тълпа, която внезапните спирания разстилаха като локви върху шосето, едно безкрайно шествие на работници, отиващи на работа с инструментите си на гръб, с хляба си под мишница; и тълпата нахълтваше в Париж, където потъваше непрекъснато. Когато на Жервез й се струваше, че сред целия този народ вижда Лантие, тя се навеждаше още повече с риск да падне; после още по-силно притискаше своята кърпа върху устата си, сякаш за да заглуши своята мъка.

Един млад и весел глас я накара да се отдръпне от прозореца.

— Значи, съпруга го няма, госпожа Лантие!

— Не, господин Купо — отвърна тя, като се мъчеше да се усмихне.

Беше работникът тенекеджия, който заемаше най-горе в хотела стаичка за десет франка. Бе преметнал торбата си на рамо. Видял ключа на вратата, той бе влязъл като приятел.

— Знаете ли — продължи той, — сега работя там, в болницата… Ех, че хубав месец май! Здравата щипе тази сутрин.

И той гледаше лицето на Жервез, зачервено от сълзите. Когато видя, че леглото не е разтурено, той поклати леко глава; после се приближи до леглото на децата, които продължаваха да спят с розови херувимски лица; и като сниши глас:

— Така! Съпругът не е благоразумен, нали?… Не се отчайвайте, госпожо Лантие. Той много се занимава с политика; онзи ден, когато гласуваха за Йожен Сю, добър, изглежда, той беше като луд. Може би е прекарал нощта с приятели да ругае покварата на Бонапарт.

— Не, не — прошепна тя с усилие, — не е така, както мислите. Зная къде е Лантие… И ние си имаме неприятности както всички хора, боже мой!

Купо намигна, за да покаже, че не вярва на тази лъжа. И си тръгна, след като предложи да отиде да й вземе млякото, ако не иска да излиза: тя била хубава и добра жена, можела да разчита на него винаги, когато бъде в затруднение. Веднага щом той се отдалечи, Жервез отново застана на прозореца.

При бариерата трополенето на стадото продължаваше в утринния хлад. Различаваха се шлосерите по техните сини рубашки, зидарите по белите им дрехи, бояджиите по саката им, под които се подаваха дълги блузи. Отдалече тази тълпа изглеждаше безлична, с неопределен цвят, в който преобладаваше синьото и тъмносивото. От време на време някой работник се спираше, палеше отново лулата си, докато другите около него продължаваха да вървят, без да се засмеят, без да кажат нито дума на другаря си, със землисти бузи, с лице, устремено към Париж, който един по един ги поглъщаше през зиналата улица „Фобур Поасониер“. Обаче на двата ъгъла на улицата „Поасоние“, пред вратите на двамата кръчмари, които вдигаха кепенците си, някои намаляваха своите крачки; и преди да влязат, те се застояваха на края на тротоара, отправили коси погледи към Париж, отпуснали ръце, готови вече да безделничат един ден. Пред тезгяхите групите се черпеха, захласваха се там, изпълнили прави помещенията, като храчеха, кашляха и промиваха гърлата си, гаврътвайки малки чаши.

Жервез дебнеше лявата страна на улицата, заведението на чичо Коломб, където й се стори, че бе видяла Лантие, когато една дебела жена, гологлава и с престилка, й заговори от средата на улицата:

— Много сте ранобудна, госпожо Лантие!

Жервез се наведе.

— Я, вие ли сте, госпожо Бош!… Ах, колко работа имам днес!

— Да, нали? Работите не се свършват сами.

И започна разговор от прозореца и тротоара. Госпожа Бош беше портиерка на къщата, чийто приземен етаж заемаше ресторант „Двуглавото теле“. Много пъти Жервез бе чакала Лантие в нейната стаичка, за да не сяда сама на масата с мъжете, които се хранеха наоколо. Портиерката каза, че отивала на две крачки оттук, на улица „Шарбониер“, за да намери още в леглото един чиновник, от когото мъжът й не можел да си вземе парите за поправката на редингота му. После тя разказа за един от наемателите си, който довел снощи една жена и който бил попречил на хората да спят чак до три часа сутринта. Но като бърбореше, тя разглеждаше младата жена с остро любопитство; и изглежда, че бе дошла тук, да застане под прозореца, само за да узнае нещо.

— Господин Лантие май още спи? — попита тя изведнъж.

— Да, спи — отвърна Жервез, която не можа да не се изчерви.

Госпожа Бош видя как очите й се изпълниха със сълзи; и, навярно задоволена, тя започна да се отдалечава, като наричаше мъжете проклети безделници, но се върна, за да извика:

— Тази сутрин ще ходите в пералнята, нали?… И аз имам нещо за пране, ще ви запазя място до мене и ще си побъбрим.

После, сякаш обзета от внезапно състрадание:

— Бедничката ми, по-добре ще бъде да не стоите там, ще се разболеете… Посиняла сте.

Жервез стоя упорито на прозореца още два мъчителни часа, чак до осем часа. Отвориха магазините. Секна потокът от блузи; и само неколцина закъснели прекосяваха бариерата с големи крачки. В кръчмите пак същите хора, прави, продължаваха да пият, да кашлят и да храчат. След работниците се занизаха работничките — полировачки, шивачки, цветарки, свили се в тънките си дрехи, забързали по външните булеварди; те вървяха на групи по три-четири, разговаряха оживено с лек смях и с блестящи погледи, отправени наоколо; от време на време някоя самотна, мършава, бледа и сериозна вървеше покрай градската стена, като избягваше мръсните вади. После, като духаха в шепи и, крачейки, ядяха хлебчета за едно су, преминаха чиновниците — мършави младежи с много къси дрехи, с уморени, натежали за сън очи, и дребни старчета с бледи, похабени от продължителната работа в канцелариите лица, които влачеха краката си, като поглеждаха своите часовници, за да ускорят хода си поне с няколко секунди. И булевардите придобиха своя спокоен утринен вид: рентиерите от околността се разхождаха на слънце; майките, гологлави и с мръсни поли, друсаха в ръце деца в пелени, които сменяваха по пейките; цяла банда дечурлига, сополиви и разпасани, се блъскаха и боричкаха по земята сред писъци, смехове и плач. Тогава Жервез почувствува, че се задушава, че е обзета от мъчително виене на свят, че вече няма никаква надежда; струваше й се, че всичко е свършено, че времето се е свършило, че Лантие никога вече няма да се върне. Тя шареше с блуждаещ поглед от старите кланици, почернели от клането и смрадта, до новата неугледна болница, която през още зиналите отвори на прозорците разкриваше голи зали, където смъртта щеше да коси. Срещу нея, отвъд градската стена, я заслепяваше блестящото небе, изгревът на слънцето, което все повече се издигаше над пробуждащия се огромен Париж.

Младата жена бе седнала на стол с отпуснати ръце и не плачеше вече, когато Лантие влезе спокойно.

— Ти ли си, ти ли си! — извика тя, като понечи да се хвърли на врата му.

— Да, аз съм. Защо? — отвърна той. — Да не би пак да започнеш глупостите си!

Той я отблъсна. После сърдито хвърли филцовата си черна шапка върху скрина. Беше младеж на двадесет и шест години, дребен, много мургав, с хубаво лице, с тънки мустачки, които сучеше постоянно с машинално движение на ръката. Носеше работническа блуза, стар, изцапан редингот, пристегнат в кръста, и говореше със силно подчертан провансалски акцент.

Жервез, отпуснала се отново на стола, тихо се оплакваше с къси фрази:

— Не можах да затворя очи… Мислех, че са те пребили… Къде си ходил? Къде си прекарал нощта? Боже бой! Не прави вече така, ще полудея… Кажи, Огюст, къде си ходил?

— По работа, иска ли питане! — каза той, като повдигна рамене. — В осем часа бях на „Гласиер“, у онзи приятел, който ще отваря шапкарска фабрика. Закъснях. Тогава предпочетох да спя там… Пък нали знаеш, не обичам да ме шпионират. Остави ме на мира!

Младата жена отново започна да ридае. Шумът от гласовете, резките движения на Лантие, който събаряше столовете, разбудиха децата. Те се надигнаха и седнаха в леглото полуголи, като заоправяха косите си с малките си ръчички; и, чули, че майка им плаче, нададоха страхотни викове, като също заплакаха с още едва отворените си очи.

— Аха, ето ти музика! — извика Лантие разгневен. — Предупреждавам ви, пак ще изляза! И ще избягам завинаги този път… Няма ли да млъкнете? Сбогом, връщам се там, откъдето дойдох!

Той бе взел вече шапката си от скрина. Но Жервез се спусна, шепнейки:

— Не, не!

И тя пресуши сълзите на малките с милувки. Целуваше косите им, накара ги отново да легнат с нежни думи. Малките, успокоени изведнъж и засмени върху възглавницата, се заиграха, като се щипеха. А бащата без дори да свали ботушите си, се просна на леглото, изморен и с побледняло от безсънната нощ лице. Не заспа, зашари с отворени очи из стаята.

— Много е чисто тук! — измърмори той.

После, след като се вгледа за миг в Жервез, добави злобно:

— Ти не се ли миеш вече, а?

Жервез беше само на двадесет и две години. Беше висока, малко слаба, с нежни черти, вече изопнати от суровия й живот. Невчесана, по чехли, трепереща под бялата си камизола, по която мебелите бяха оставили от праха и мазнината си, тя изглеждаше остаряла с десет години от часовете на тревога и сълзи, които току-що бе прекарала. Думите на Лантие я изтръгнаха от нейното състояние на страх и примирение.

— Ти не си прав — каза тя, като се оживи. — Добре знаеш, че върша всичко, каквото мога. Не е моя грешката, че изпаднахме тук… Бих желала да те видя с двете деца, в една стая, където няма дори печка, за да се стопли вода… Трябваше, когато пристигнахме в Париж, вместо да се изядат парите ти, да се настаним веднага, както беше обещал.

— Я слушай — извика той, — ти гризка имането заедно с мене, не ти прилича сега да плюеш върху хубавите мръвки!

— Но тя, сякаш не го чу, продължи:

— Както и да е, с кураж все още бихме могли да се оправим… Видях снощи госпожа Фоконие, гладачката от улица „Ньов“, ще ме вземе в понеделник. Ако ти се заловиш с твоя приятел от „Гласиер“, ние ще изплуваме за по-малко от шест месеца — достатъчно време да се облечем и да наемем една дупка някъде, където ще бъдем у дома си… О, ще трябва да се работи, да се работи!…

Лантие се обърна към улицата с отегчен вид. Тогава Жервез се разгневи.

— Да, така е, знае се, че не обичаш работата. Умираш от славолюбие, би искал да си облечен като господин и да се разхождаш с леки жени в копринени рокли. Нали така? Не ме намираш вече достатъчно хубава, откакто ме накара да заложа всичките си дрехи във „Върха на милосърдието“… Виж какво, Огюст, аз не исках да ти говоря за това, бих чакала още, но зная къде си прекарал нощта; аз те видях да влизаш в „Големия балкон“ с тази повлекана Адел. Ах, ти добре ги подбираш. Чиста е тая! Тя има право да се надува като принцеса… Спала е с целия ресторант.

Изведнъж Лантие скочи от леглото. Очите му бяха станали черни като мастило на бледото му лице. В този дребен човек гневът се разразяваше като буря.

— Да, да, с целия ресторант! — повтори младата жена. — Госпожа Бош ще ги изгони, нея и оная голяма кранта сестра й, защото винаги има опашка от мъже по стълбата.

Лантие вдигна двата си юмрука; после, като надви желанието да я бие, той хвана ръцете й, раздруса я силно, блъсна я и я повали върху леглото на децата, които отново започнаха да крещят. А той пак легна, като замърмори с вид на озлобен мъж, който иска да вземе някакво решение, но още се двоуми:

— Ти не знаеш какво направи, Жервез… Ти направи грешка, ще видиш.

Някое време децата плакаха. Майка им, свита в края на леглото, ги бе прегърнала и повтаряше едни и същи думи с монотонен глас:

— Ах, ако не бяхте тук вие, горките ми деца!… Ах, ако не бяхте тук!… Ако не бяхте тук!…

Изтегнал се спокойно, с очи, вперени нагоре върху избелялата басмена завеса, Лантие вече не слушаше, погълнат от една натрапчива мисъл. Той стоя така близо цял час, без да заспи, въпреки умората, която тежеше на клепачите му. Когато се извърна, облегнат на лакът, с лице сурово и решително, Жервез привършваше подреждането на стаята. Тя оправяше леглото на децата, които бе вдигнала и облякла. Той я гледаше как мете, как бърше мебелите; стаята си оставаше мрачна, жалка със своя опушен таван, с разлепените от влагата книжни тапети, със счупените три стола и със скрина, по които мръсотията не се изтриваше, а се размазваше под парцала. После, докато тя, превързала косите си, се миеше обилно с вода пред окаченото на райбера на прозореца малко огледало, което му служеше за бръснене, той като че ли разглеждаше голите й ръце, голия й врат, всичко голо, което тя показваше, сякаш мислено правеше сравнения. И изкриви устни. Жервез куцаше с десния си крак; но това се забелязваше само в дните, когато бе уморена, когато се изоставяше и отпускаше ханшовете си. Тази сутрин именно, съсипана от нощта, тя влачеше крака си, подпираше се на стените.

Мълчанието гнетеше, те повече не бяха си разменили нито дума. Той като че ли чакаше. Тя, изтерзана от мъката си, бързаше, като се мъчеше да изглежда безразлична. Когато правеше вързоп от мръсното бельо, захвърлено в един ъгъл зад сандъка, той най-сетне отвори уста и попита:

— Какво правиш?… Къде отиваш?

Отначало тя не отговори. После, когато той повтори яростно въпроса си, тя отвърна:

— Да не би да не виждаш… Ще отида да изпера всичко това… Децата не могат да живеят в калта.

Той я остави да прибере две-три носни кърпи. И след ново мълчание пак попита:

— Имаш ли пари?

Изведнъж тя се изправи, погледна го право в лицето, без да изпуска мръсните ризи на децата, които държеше в ръце.

— Пари! Откъде искаш да съм ги откраднала?… Добре знаеш, че завчера бях получила три франка срещу черната ми фуста. С тях обядвахме два пъти, а и с тия колбаси парите бързо свършват… Не, то се знае, нямам пари. Имам четири су за прането… Аз не печеля като някои жени.

Той не се спря пред този намек. Беше слязъл от леглото, оглеждаше някои дрипи, окачени из стаята. Най-сетне откачи панталона и шала, отвори скрина прибави към вързопа една камизола и две женски ризи; после хвърли всичко в ръцете на Жервез:

— Хайде, занеси това в заложната.

— Не искаш ли да занеса и децата? — попита тя. — Ех, ако заемаха и срещу децата, щеше да бъде чудесно отърваване!

Въпреки това тя отиде във „Върха на милосърдието“. Когато се върна след половин час, постави една монета от сто су на камината и прибави разписката към другите между двата свещника.

— Ето какво ми дадоха — каза тя. — Исках шест франка, но нямало начин. Ах, те не ще се разорят!… Пък и там винаги има много народ!

Лантие не взе веднага монетата от сто су. Би желал тя да я развали, за да може да й остави нещо. Но реши да я пусне в джоба на жилетката си, когато видя на скрина малко шунка и парче хляб в една хартия.

— Не отидох у млекарката, защото й дължим за осем дни — обясни Жервез. — Но ще се върна рано, ти излез да купиш хляб и панирани котлети, докато ме няма, а после ще обядваме… Донеси и литър вино.

Той не каза не. Като че ли наставаше мир. Младата жена привършваше вързопа мръсно бельо. Но когато посегна да вземе ризите и чорапите на Лантие от дъното на сандъка, той й изкрещя да ги остави.

— Остави моето бельо, чуваш ли! Не искам!

— Какво не искаш? — попита тя, като се изправи. — Да не смяташ наистина отново да обличаш тия мръсотии? Трябва да се изперат.

И тя го загледа обезпокоена, като откриваше в хубавото му младежко лице такава суровост, сякаш вече нищо не можеше да го смили. Той се разсърди, изтръгна от ръцете й бельото и го хвърли в сандъка.

— Дявол да го вземе! Послушай ме един път! Нали ти казвам, че не искам!

— Но защо? — подзе тя пребледняла, обзета от страшно съмнение. — Сега не ти са нужни ризите, няма да заминаваш… Какво имаш против, че ги вземам?

Той се подвоуми за миг, смутен от пламтящите очи, които тя бе отправила към него.

— Защо? Защо? — заекваше той. — По дяволите! Ти ще започнеш да разправяш навсякъде, че ме издържаш, переш, кърпиш. Е добре, всичко тук ме вбесява! Гледай си работата, аз ще гледам моята… Перачките не работят заради кучетата.

Тя го моли, заяви, че никога не се е оплаквала, но той затвори грубо сандъка, седна върху него, изкрещя „Не!“ в лицето й. Той си бил пълен господар на себе си! После, за да избегне погледите, с които тя го преследваше, отново се изтегна на леглото, като каза, че му се спи и повече да не му надува главата. Този път той като че ли наистина заспа.

Жервез за миг се поколеба. Искаше й се да ритне вързопа с бельо, да си остане тук и да шие. Равното дишане на Лантие най-сетне я успокои. Тя взе топчето синка и парчето сапун, които и бяха останали от последното пране; и като се приближи до малките, които кротко си играеха със стари тапи пред прозореца, целуна ги и им каза с тих глас:

— Бъдете много послушни, не вдигайте шум. Татко спи.

Когато излезе от стаята, само тихите смехове на Клод и Етиен звънтяха в голямата тишина под почернелия таван. Беше десет часът. Един слънчев лъч проникваше през полуотворения прозорец.

На булеварда Жервез зави наляво и тръгна по улица „Ньов дьо ла Гут д’Ор“. Като мина покрай дюкяна на госпожа Фоконие, тя поздрави с леко кимане на глава. Пералнята се намираше по средата на улицата, там, където започваше нанагорнището. Над една постройка с равен покрив три огромни водни резервоара, цинкови цилиндри, здраво занитени, очертаваха сивата си закръгленост; а зад тях се издигаше сушилнята, един много висок втори етаж, затворен от всички страни с дървени капаци от тънки летви, през които ставаше въздушно течение; през отворите се виждаха изпраните дрехи, проснати да съхнат по месингови жици. Вдясно от резервоарите тясната тръба на парната машина пуфтеше, с тежко и правилно дихание изхвърляше бели кълба пара. Без да повдига полите си, като жена, свикнала с локвите, Жервез премина през входа, задръстен от делви с белина. Тя познаваше вече собственицата на пералнята, една дребна, нежна, с болнави очи жена, седнала в остъклена стаичка пред тефтери, калъпи сапун по рафтовете, топчета синка в буркани и пакети сода за пране. И, минавайки, тя си поиска бухалката и четката, които й бе оставила да пази след последното си пране. После взе номера си и влезе.

Това бе огромен хангар с широки светли прозорци, с плосък таван върху открити греди, подпрени на железни стълбове. Бледа дневна светлина проникваше свободно през топлата пара, която висеше като млечна мъгла. Пушеците, които излизаха от някои ъгли, се разстилаха и покриваха пода със синкаво було. Като дъжд валеше тежката влага, наситена със сапунена миризма, отвратителна, лепкава, постоянна миризма; а от време на време изпаренията на белина миришеха още по-силно. Покрай коритата от двете страни на средната пътека се бяха наредили жени с голи до раменете ръце, с голи вратове, със запретнати поли, които разкриваха цветни чорапи и груби обувки с връзки. Те бухаха ожесточено, смееха се, извръщаха се, за да извикат нещо във врявата, навеждаха се над ведрата си, мръсни, груби, отпуснати, измокрени сякаш от пороен дъжд, със зачервени и димящи тела. Около тях и под тях течеше голям поток — ведрата с топла вода се разнасяха и излизаха отведнъж, отворените кранове със студена вода шуртяха отвисоко, бухалките вдигаха пръски, изцеждаше се водата от оплакнатото пране, а локвите, в които шляпаха, се изтичаха в малки вади по наклонените плочници. И сред виковете, ритмичните удари, шума от шуртенето на дъжда, този грохот като в буря, заглъхващ под мокрия таван, вдясно, цялата бяла от ситна роса, парната машина пуфтеше и хъркаше безспирно с танцуващото трептене на своето колело, което сякаш направляваше тази страшна врява.

Жервез с малки крачки продължаваше да върви по пътеката, като хвърляше погледи надясно и наляво. Тя носеше вързопа с бельо под ръка и с повдигнат ханш куцаше по-силно сред сновящите насам-натам перачки, които я блъскаха.

— Хей, насам, мила! — извика с дебел глас госпожа Бош.

После, когато младата жена отиде при нея, вляво съвсем на края, портиерката, която търкаше ожесточено един чорап, започна да говори отсечено, без да прекъсва работата си:

— Застанете тук, запазила съм ви място… О, аз няма да пера дълго време. Бош почти не замърсява бельото си… А вие? Няма да се бавите много, нали? Съвсем малък е вашият вързоп. Още преди пладне ще привършим и ще можем да отидем да обядваме… Аз давах бельото си на една перачка на улица „Пуле“, но тя ми похабяваше всичко с нейния хлор и с четките си. И затова сега си пера сама. Правя голяма икономия. Само за сапун дето давам пари… Вижте какво, тия ризи трябва да накиснете. Тия палави деца, бога ми, имат сажди по задника.

Жервез вече беше разтворила вързопа си и разгъваше ризите на малките; и тъй като госпожа Бош я съветваше да вземе едно ведро пепелява вода, тя отвърна:

— О, не, стига ми топла вода… Аз си зная.

Тя разпредели бельото и постави настрана няколко цветни парчета. После, след като напълни коритото си с три ведра студена вода, наточени от крана зад нея, натопи купа бяло бельо; и, като вдигна полата си, която стегна между бедрата, влезе в едно изправено сандъче, което достигаше до корема й.

— Разбирате тая работа, нали? — продължаваше госпожа Бош. — Били сте перачка във вашия край, нали, мила?

Жервез, със запретнати ръкави, които разкриваха хубавите й, още млади, малко розови в лактите, бели ръце, започна да чисти кирта по бельото си. Върху тясната дъска на коритото, разядена и избеляла от водата, тя бе разстлала една риза, която търкаше със сапун, обръщаше и търкаше от другата страна. Преди да отговори, тя хвана бухалката, започна да удря и заговори високо, като наблягаше на думите със силни и ритмични удари:

— Да, да, перачка… От десетгодишна… Значи, преди дванадесет години… Ходехме на реката… Миришеше по-хубаво, отколкото тук… Да знаете какво място имаше под дърветата… с бистра бърза вода… Знаете, в Пласан… Не познавате ли Пласан?… Близо до Марсилия?

— Чудесно! — извика госпожа Бош, удивена от силните удари на бухалката. — Каква здравенячка! Ще сплеска и желязо с малките си момински ръце!

Разговорът продължи на много висок глас. Понякога портиерката се принуждаваше да се навежда, защото не чуваше. Всичкото бяло пране бе избухано, и то здравата. Жервез го потопи отново в коритото и започна да вади парче по парче, за да го изтърка още веднъж със сапун и да го изчетка. С едната ръка тя придържаше парчето върху дъската; с другата ръка, с която държеше късата дръжка на четката от троскот, отмахваше от бельото мръсната пяна, която изтичаше на дълги струи. И при тихия шепот на четката те се приближаваха и разговаряха по-интимно.

— Не, ние не сме венчани — подзе Жервез. — Аз не крия това. Лантие не е толкова мил човек, че да желая да му бъда съпруга. Ако не бяха децата, щяхте да видите!… Бях на четиринадесет години, а той на осемнадесет, когато ми се роди първото. Другото дойде четири години по-късно… Стана така, както става винаги, нали знаете. Не бях щастлива у дома си; татко Макар за щяло и нещяло ме риташе в кръста. При такова положение, бога ми, човек мечтае да се позабавлява навън… Биха могли да ни венчаят, но не зная защо, родителите ни не поискаха.

Тя изтръска ръцете си, които червенееха под бялата пяна, и каза:

— Водата в Париж е доста твърда.

Госпожа Бош переше вече отпуснато. Тя се спираше, забавяше сапунисването, искаше да остане по-дълго време тук, за да научи тази история, която от петнадесет дни измъчваше нейното любопитство. Устата й беше полуотворена в едрото лице; изпъкналите й очи блестяха. Тя си мислеше със задоволство, че е отгатнала:

„Ха така, малката бъбри много. Имало е караница.“

А после гласно:

— Не е любезен, значи?

— Не ми говорете! — отвърна Жервез. — Беше много добър за мене там; но откакто сме в Париж, не мога вече да се справя… Трябва да ви кажа, че майка му умря миналата година и му остави нещо, около хиляда и седемстотин франка. Той искаше да замине за Париж. А понеже татко Макар продължаваше да ми удря безмилостно плесници, аз склоних да тръгна с него; пътувахме с двете деца. Той трябваше да ме настани перачка и да работи занаята си, шапкарство. Щяхме да бъдем много щастливи… Но, видите ли, Лантие е честолюбив, прахосник, човек, който мисли само да се забавлява. Всъщност не е кой знае какво… Отседнахме, значи, в хотел „Монмартр“ на улица „Монмартр“. И се заредиха вечери, коли, театър, часовник за него, копринена рокля за мене; защото той е с добро сърце, когато има пари. Разбирате ли какъв живот беше, докато след два месеца се опропастихме. Тогава именно дойдохме да живеем в хотел „Добро сърце“ и проклетият живот започна…

Тя замлъкна с присвито изведнъж гърло, като преглътна сълзите си. Беше свършила с четкането на бельото.

— Трябва да отида да взема топла вода — прошепна.

Но госпожа Бош, много недоволна от това прекъсване на изповедта, повика слугата на пералнята, който минаваше:

— Шарл, момчето ми, бъди така добър и иди да донесеш едно ведро топла вода на госпожата, че много бърза.

Момчето взе ведрото и го върна пълно. Жервез плати, ведрото струваше едно су. Тя изля топлата вода в коритото, сапуниса с ръце бельото за последен път, като се наведе над парата, която налепи кълба сив пушек в русите й коси.

— Ето, сложете сода, аз имам — каза услужливо портиерката.

И тя изпразни в коритото на Жервез остатъка от едно пакетче сода за пране, което си беше донесла. Тя й предложи и белина; но младата жена отказа: белината била за петна от мазнина и от вино.

— Струва ми се, че е малко женкар — подзе госпожа Бош, като върна разговора към Лантие, без да споменава името му.

Жервез, прегърбена одве, с ръце, забити и впити в бельото, само поклати глава.

— Да, да — продължи другата, — досещам се от редица малки неща…

Но се сепна от рязкото движение на Жервез, която се изправи съвсем бледа и се вгледа втренчено в лицето й.

— О, не, нищо не зная… Струва ми се, че той обича да се шегува. Това е всичко. Така е и с двете момичета, които живеят у нас, Адел и Виржини, нали ги познавате! Той се закача с тях, без да отива по-далеч, сигурна съм.

Младата жена, изправена пред нея с изпотено лице, с ръце, по които струеше вода, продължаваше да я гледа втренчено и задълбочено. И затова портиерката се разсърди, удари се с юмрук по гърдите, като се кълнеше в честната си дума. Тя изкрещя:

— Не зная нищо, точно така, нали ви казвам!

После, като се успокои, тя добави със сладникав глас така, както се говори на човек, за когото истината няма значение:

— Аз мисля, че той е честен човек… Ще се ожени за вас, мила моя, уверявам ви!

Жервез избърса челото си с мокра ръка. После извади от водата едно друго парче бельо, като отново поклати глава. Двете мълчаха един миг. Около тях пералнята беше стихнала. Биеше единадесет часът. Половината от перачките, седнали с един крак на ръба на коритата си и с отворена еднолитрова бутилка вино в краката си, ядяха кренвирши, поставени между филии хляб. Само домакините, дошли тук, за да изперат малки вързопи с бельо, бързаха да свършат, като поглеждаха стенния часовник, окачен над канцеларията. От време на време още ехтяха удари на бухалки сред тихи смехове и разговори, които заглъхваха в шума от лакомото мляскане; а парната машина, която продължаваше да работи, без да почива и да прекъсва, сякаш усилваше гласа си, трептящ, съскащ, изпълващ огромното помещение. Но нито една от жените не го чуваше; като че ли това беше самото дихание на пералнята, едно горещо дихание, което събираше под гредите на тавана вечната па̀ра, изпълваща въздуха. Горещината ставаше нетърпима; слънчевите лъчи нахлуваха отляво през високите прозорци, като багреха димящите опалови облаци от па̀ра с много нежни сиво-розови и сиво-синкави тонове. И тъй като започнаха да се оплакват, слугата Шарл сновеше от прозорец на прозорец, спускаше щорите от дебело платно; после той мина на другата страна, откъм сянката, и отвори отдушниците. Започнаха да го хвалят, да му ръкопляскат; стана много весело. Скоро заглъхнаха и последните удари на бухалките. С пълни уста перачките само размахваха отворените ножчета, които държаха в ръцете си. Настана такава тишина, че съвсем ясно се чуваше от дъното стърженето на лопатата на огняря, който ринеше каменни въглища и ги хвърляше в пещта на машината.

През това време Жервез переше цветното си бельо в топлата сапунена вода, която бе запазила. Когато свърши, тя взе едно дървено магаре и нахвърля по него всички дрехи, от които потекоха синкави локви по пода. И започна да плакне. Зад нея кранът със студена вода течеше над широко, закрепено на пода корито с две напречни дървени летви за поставяне на прането. Над нея, във въздуха, имаше две други летви, на които прането се доизцеждаше.

— Ето че свършвам, това не е лошо — каза госпожа Бош. — Ще остана, за да ви помогна да изстискаме всичко това.

— О, няма смисъл, благодаря ви много — отвърна младата жена, която мачкаше с юмруци и плакнеше цветното бельо в бистрата вода. — Ако имах чаршафи, нямаше да откажа.

Но все пак трябваше да приеме помощта на портиерката. Двете заедно, всяка хванала по един край, изстискваха една избеляла кестенява вълнена пола, от която изтичаше жълтеникава вода, когато госпожа Бош извика:

— Я виж! Едрата Виржини!… Какво е дошла да пере тук тая, дето има четири дрипи, които се събират в една носна кърпа?

Жервез бързо вдигна глава. Виржини беше момиче на нейна възраст, по-едра от нея, черноока, хубава, въпреки малко продълговатото й лице. Беше облечена със стара черна рокля с волани, с червена панделка на врата; а прическата й бе грижливо направена, кокът бе стегнат в синя мрежа. Спряла за миг посред средната пътека, тя присви клепачи, сякаш търсеше някого; после, когато забеляза Жервез, мина покрай нея наперена, надменна, като поклащаше бедрата си, и се настани на същия ред, пет корита по-далеч.

— Каква прищявка! — продължаваше госпожа Бош с по-тих глас. — Тя никога не е прала… Ах, прочута мързелана е, уверявам ви! Шивачка, която не знае ботинките си да закърпи! Също като сестра си, полировачката, тая негодница Адел, която в три дни два не ходи на работа! Никой не познава нито баща им, нито майка им, не се знае от какво живеят, та само да река да си отворя устата… Какво ли търка там? Ха, фуста е! Много гадно нещо, какви ли мръсотии е видяла тая фуста!

Очевидно госпожа Бош искаше да направи удоволствие на Жервез. А истината бе, че често пиеше кафе с Адел и Виржини, когато момичетата имаха пари. Жервез не отговаряше, бързаше с разтреперани ръце. Беше приготвила синката в едно малко корито с три крака. Тя потапяше белите дрехи, разклащаше ги за миг в дъното на оцветената вода, която блестеше като лак; и след като ги изцеждаше леко, нареждаше ги горе върху дървените летви. Докато вършеше цялата тази работа, тя се стараеше да стои с гръб към Виржини. Но чуваше кикотенията й, чувствуваше отправените й към нея коси погледи. Виржини, изглежда, беше дошла само за да я дразни. В миг, когато Жервез се бе обърнала, двете се изгледаха втренчено.

— Оставете я де — прошепна госпожа Бош. — Да не вземете да се хванете за косите… Нали ви казах, че няма нищо! Не ставаше дума за тая тук!

В момента, когато младата жена окачваше последната дреха от прането, се чуха смехове при входа на пералнята.

— Тия две деца търсят майка си! — извика Шарл.

Всички жени се извърнаха. Жервез видя Клод и Етиен. Щом я забелязаха, децата се затичаха към нея, като шляпаха по плочите с токовете на развързаните си обуща. По-големият, Клод, държеше за ръка малкото си братче. Перачките, покрай които минаваха, нежно ги подкачаха, като ги гледаха как са малко изплашени, но все пак усмихнати. И те застанаха там, пред майка си, все така хванати за ръка, вдигнали русите си главички.

— Татко ли ви изпрати? — попита Жервез.

Но както се навеждаше, за да завърже връзките на обущата на Етиен, тя видя на едно от пръстчетата на Клод ключа на стаята с медния номер, който той клатеше.

— Я, носиш ми ключа! — каза тя много изненадана. — Че защо?

Детето, като видя на пръста си ключа, който бе забравило, като че ли се сети и извика с ясния си глас:

— Татко замина.

— Отишъл е да купи обед, изпратил ви е тук да ме повикате ли?

Клод погледна брат си, подвоуми се, не знаеше какво повече да каже. После подзе изведнъж:

— Татко замина… Той скочи от леглото, постави всичките си неща в сандъка, свали сандъка в една кола… Замина.

Жервез, клекнала дотогава, се надигна бавно с пребледняло лице, като постави ръце на бузите и слепоочията си, сякаш чувствуваше, че главата й ще се пръсне. И като не можа да намери думи, тя повтори двадесет пъти с един и същ тон:

— Ах, боже мой!… Ах, боже мой!… Ах, боже мой!…

В същото време и госпожа Бош започна да разпитва детето, силно възбудена, че е попаднала в тази история.

— Хайде, момчето ми, трябва да разкажеш как стана всичко… Нали той заключи вратата и ви каза да донесете ключа?

И като сниши глас, прошепна в ухото на Клод:

— Имаше ли жена в колата?

Детето пак се смути. То разказа отново случилото се с тържествуващ вид:

— Той скочи от леглото, постави всичките неща в сандъка, замина…

После, тъй като госпожа Бош го остави на мира, то дръпна братчето си пред крана. Двамата започнаха да си играят, като пускаха водата да тече.

Жервез не можеше да заплаче. Тя се задавяше, опряла кръст на коритото и все още скрила лице в шепите си. Леки тръпки я раздрусваха. От време на време въздишаше дълбоко и все повече притискаше с юмруци очите си, сякаш искаше да потъне в мрака на своята изоставеност. Струваше й се, че пада в някаква тъмна пропаст.

— Хайде, мила моя, по дяволите! — шепнеше госпожа Бош.

— Ако знаехте! Ако знаехте само! — каза най-сетне тя съвсем тихо. — Тази сутрин той ме накара да занеса шала и ризите си във „Върха на милосърдието“, за да плати тази кола…

И тя заплака. Споменът за ходенето й във „Върха на милосърдието“ изясни един факт от сутринта и изтръгна риданията, които стягаха гърлото й.

Ходенето там беше отвратително и й причиняваше голяма мъка в нейното отчаяние. Сълзите течаха по брадичката й, която ръцете й бяха вече измокрили, и тя дори не се сещаше да извади носната си кърпа.

— Бъдете разумна, млъкнете, гледат ви — повтаряше госпожа Бош, която се въртеше около нея. — Възможно ли е човек да страда толкова много заради един мъж!… Вие все пак го обичате, нали, горкичката ми? Преди малко бяхте много разгневена срещу него. А пък сега започнахте да плачете така, че чак сърцето ви се къса… Боже мой, колко сме глупави!

После й заговори майчински:

— За една такава хубава женичка като вас нима е позволено!… Сега всичко може да ви се каже, нали? Е добре, спомняте ли си, когато минах под прозореца ви, тогава се съмнявах… Представяте ли си, че тази нощ, когато Адел се прибра, аз чух мъжки стъпки с нейните. Тогава поисках да узная и погледнах към стълбите. Лицето беше вече на втория етаж, но аз добре познах редингота на господин Лантие. Бош, който наблюдаваше тази сутрин, го е видял как слиза спокойно… Бил е с Адел, чувате ли. Виржини сега си има един господин, при когото ходи два пъти седмично. Само че работата все пак не е съвсем чиста, защото имат само една стая и едно легло в нишата на стената, та не зная къде е могла да спи Виржини.

Тя замлъкна за миг, обърна се и продължи с дебелия си сподавен глас:

— Тя се смее, като ви гледа как плачете, тая безсърдечна жена. Да ми изсъхне ръката, ако е дошла тук да пере… Тя е завила в леглото ония двамата и е дошла тук, за да може да им разкаже каква сцена ще направите.

Жервез отпусна ръце и се вгледа. Когато забеляза пред себе си Виржини, застанала сред три-четири жени, да говори тихо и да я оглежда, обзе я бясна ярост. С протегнати напред ръце, като търсеше нещо по земята и като се въртеше цялата разтреперана около себе си, тя пристъпи няколко крачки, видя едно пълно ведро, грабна го с две ръце и го плисна изведнъж.

— Пачавра такава! — извика едрата Виржини.

Тя бе отскочила назад и само ботинките й се бяха измокрили. Обаче цялата пералня, която от известно време бе развълнувана от сълзите на младата жена, се размърда, за да види сбиването. Перачките, които дояждаха хляба си, се покачиха върху коритата. Други дотичаха с насапунени ръце. Образува се кръг.

— Ах, тая пачавра! — повтаряше едрата Виржини. — Какво я прихвана тая побесняла жена!

Застанала нащрек с издадена напред брадичка и със сгърчено лице, Жервез не отвръщаше, защото не беше още усвоила езика на Париж. Другата продължаваше:

— Ела де! Уморила се да се търкаля в провинцията, не е била още на дванадесет години, когато е тръгнала с войници, и затова е оставила един крак в родното си място… Разкапал се е от разврат кракът й…

Разнесе се смях. Виржини, окуражена от успеха си, се приближи две крачки и като изпъчи едрата си снага, започна да крещи по-силно:

— Е, приближи се малко, за да видиш как ще ти взема мярката! Знай, че не трябва да идваш тук да ни досаждаш… Добре я познавам аз тая хубостница! Само да беше ме пипнала, хубаво щях да й запретна полите, щяхте да видите! Нека каже само какво съм й направила… Кажи ма, какво съм ти направила?

— Я не дрънкайте толкова — заекна Жервез. — Хубаво знаете… Видели са съпруга ми снощи… И млъкнете, иначе веднага ще ви удуша.

— Съпруга й! Ех, и таз хубава!… Съпруга на госпожата! Сякаш може да има съпруг с това куцукане!… Не съм аз виновна, че те е зарязал. Не съм ти го откраднала аз. Може да ме претърсят… Искаш ли да ти го кажа — ти тровеше тоя човек. Той беше много хубав за тебе… Имал ли е поне герданче? Коя от вас е намерила съпруга на госпожата?… Ще има награда…

Пак избухнаха смехове. С почти тих глас Жервез продължаваше само да шепне:

— Вие добре знаете, вие добре знаете… Вашата сестра направи това, ще удуша аз вашата сестра…

— Да, иди да се биеш със сестра ми — подзе Виржини, като се кикотеше. — Аха, сестра ми? Твърде е възможно, сестра ми има по-друг чар от тебе… Но какво ме засяга това, не мога ли да си пера спокойно бельото! Остави ме на мира, чуваш ли, защото ми дойде до гуша!

И тя се върна на мястото си, като удари пет-шест пъти с бухалката, опиянена от обидите, които бе нанесла. Млъкна за миг, но отново започна:

— Е да, да, сестра ми! Сега доволна ли си?… Те двамата се обожават. Само да ги видиш как се целуват!… И те е зарязал с твоите копилета! Хубави хлапета с рани по лицата! А едното е от някакъв жандарм, нали? А си уморила три други, за да не увеличаваш багажа си, като си тръгвала насам… Твоят Лантие ни разказа всичко това. Ах, какво ли още не каза, омръзнал му е твоят скелет!

— Мръсница! Мръсница! Мръсница! — крещеше Жервез извън себе си и обзета отново от гневно треперене.

Тя се извърна, потърси пак нещо по земята и като не намери нищо освен малкото коритце, улови го за краката и плисна водата със синката в лицето на Виржини.

— Кранта! Роклята ми развали! — извика Виржини, чието рамо бе измокрено, а лявата й ръка посиняла. — Чакай, лайно ниедно!

Тя също грабна едно ведро и го изля върху младата жена. Тогава започна страшна битка. Двете затичаха покрай коритата, като грабваха пълни ведра и се извръщаха да ги изливат върху главите си. И всяко плискане беше придружено със силен крясък. Сега и Жервез отвръщаше.

— На̀ ти, мръснице!… Добре те улучих. Ще ти успокои задника.

— Ах, мършо! На̀ за кирта ти! Измий се веднъж в живота си.

Да, да, ще ти затворя аз тебе устата, дърта мръснице!

— На̀ ти още едно! Изплакни си зъбите, измий се, за да причакваш мъжете тази вечер на ъгъла на улица „Белом“.

Най-сетне те започнаха да пълнят ведрата от крановете. И докато чакаха да се напълнят, те продължаваха да се ругаят. Първите ведра, лошо плиснати, едва ги достигаха. Но те се напъваха. Най-напред Виржини получи цяло ведро в лицето си; водата нахлу през врата й, потече по гърба и по гърдите и се изцеди под роклята й. Тя беше още съвсем зашеметена, когато второ ведро я изненада, плесна я силно откъм лявото ухо и измокри кока й, който се размота. Жервез отначало бе обляна по краката; едно ведро напълни обувките й и я изпръска чак до бедрата, други две ведра измокриха ханшовете й. Впрочем много скоро стана невъзможно да се броят ударите. И от едната, и от другата струеше вода от главата до петите, корсажите залепнаха на раменете, а полите на кръста — жалки, настръхнали, треперещи, водата се изцеждаше от всичките им страни, както от чадъри по време на проливен дъжд.

— Много са смешни! — каза с дрезгав глас една перачка.

Пералнята се забавляваше чудесно. Жените се бяха отдръпнали, за да избягнат пръските. Сред шума от плясъка на бързо изпразваните ведра се чуваха ръкопляскания и шеги. По земята течаха локви, двете жени шляпаха в тях до глезените. Виржини обаче прибягна до подлост, грабна и плисна едно ведро с вряла сапунена вода, която беше поръчала една от съседките й. Чу се вик. Помислиха, че Жервез е попарена. Но всъщност само левият й крак беше леко изгорен. И с все сила, озлобена от болката, тя отпрати едно ведро, без да го пълни този път, в краката на Виржини, която падна.

Всички перачки заговориха наведнъж.

— Тя й счупи крака.

— Че какво! Ами оная нали искаше да я попари!

— Има право все пак русата, щом като са й отнели мъжа!

Госпожа Бош вдигаше ръце нагоре, като възклицаваше. Тя благоразумно се беше окопала между две корита; а децата, Клод и Етиен, които плачеха и хълцаха от ужас, се бяха увесили на полата й и викаха постоянно „Мамо! Мамо!“, но тези думи заглъхваха в плача им. Когато видя Виржини на земята, тя изтича дръпна Жервез за полите и заговори:

— Хайде, вървете си! Бъдете благоразумна… Сърцето ми се обърна, бога ми! Никога не съм виждала такова убиване.

Но се отдръпна, отиде да се укрие между двете корита заедно с децата. Вирижини се беше нахвърлила върху Жервез. Стискаше я за шията, мъчеше се да я удуши. А тя със силно разтърсване се освободи и увисна на плитката на кока й, сякаш искаше да й изскубне главата. Двубоят се поднови, мълчалив, без вик, без обида. Те се вкопчваха тяло в тяло, нападаха се по лицата, с разтворени като куки ръце, които щипеха и драскаха всичко, което сграбчваха. Червената панделка и синята мрежа на едрата брюнетка бяха разкъсани; корсажът й, разцепен на врата, разкри кожата й в единия край на рамото; а пък блондинката, разсъблечена — единият ръкав на бялата й камизола беше изчезнал, без тя да разбере как, беше с разкъсана риза, която откриваше голата гънка на талията й. Хвърчаха парцали от плат. Отначало по Жервез се появи кръв — три дълги драскотини се спускаха от устата до брадата; тя предпазваше очите си, затваряше ги при всеки удар от страх да не бъде ослепена. По Виржини нямаше още кръв. Жервез се мъчеше да пипне ушите й, вбесяваше се, че не можеше да ги хване, и най-сетне успя да сграбчи едната й обица, която имаше форма на жълта стъклена круша; тя дръпна, разкъса ухото; потече кръв.

— Убиват се! Разделете ги тия маймуни! — извикаха няколко гласа.

Перачките се бяха приближили. Образуваха се два лагера; едните насъскваха двете жени като две кучки, които се давят; другите, по-нервните, целите разтреперани, извръщаха глави, не можеха повече да понасят, повтаряха, че сигурно ще се разболеят. И трябваше да започне генерално сражение; наричаха се безсърдечни, бездушни; протягаха се голи ръце; звъннаха три плесници.

Госпожа Бош в това време търсеше слугата на пералнята.

— Шарл! Шарл!… Къде ли се е дянал?

И тя го намери в първата редица да гледа със скръстени ръце. Той беше як момък с огромен врат. Смееше се, наслаждаваше се на парчетата плът, които двете жени разкриваха. Малката блондинка беше тлъста като пъдпъдък. Щеше да стане хубаво зрелище, ако ризата й се разцепи.

— Я вижте! — прошепна той, като намигна. — Тя има бенка под мишницата.

— Как! Вие сте тук! — извика госпожа Бош, като го забеляза. — Ами помогнете ни да ги разтървем!… Вие, вие можете да ги разтървете!

— Ах, хубава работа! Не, благодаря! Само аз ли съм тук! — каза той спокойно. — За да ми извадят окото както онзи ден, така ли? Ако бях тук за това, щях да имам много работа… Хайде, не се страхувайте! Това им е полезно, малко пускане на кръв. Това ги прави по-нежни.

Тогава портиерката каза, че трябва да отидат да повикат полиция. Но собственицата на пералнята, дребната нежна жена с болнавите очи, решително се противопостави. Тя повтори няколко пъти:

— Не, не, не искам това, ще се изложи пералнята.

На пода битката продължаваше. Неочаквано Виржини се изправи на колене. Беше докопала една бухалка и я размахваше. Крещеше с променлив глас:

— Чакай, кучко! Приготви си мръсните дрехи!

Жервез бързо протегна ръка, хвана и тя една бухалка и я вдигна нагоре като боздуган. И нейният глас беше също така дрезгав.

— Ах, така ли! Иска ти се основно изпиране… Подай си кожата, за да я направя на парцали!

За миг те останаха така на колене и се заплашваха. Разчорлени, задъхани, окаляни и с подутини, те се дебнеха, като изчакваха и си поемаха дъх. Жервез нанесе първия удар; бухалката й се плъзна по рамото на Виржини. И последната се хвърли встрани, за да избегне бухалката, която докосна бедрото й. Тогава те започнаха, удряха се така, както перачките бухат прането си — отсечено и ритмично. Когато се улучваха, ударът наподобяваше пляскане в корито с вода.

Перачките, насъбрани около тях, вече не се смееха; повечето се бяха разотишли, като казваха, че вече сърцето им се късало; тези, които бяха останали, протягаха шии и очите им, блеснали от жестокост, намираха за много смели тия безсрамни жени. Госпожа Бош беше отвела Клод и Етиен; така че от другия край се чуваше техният плач, примесен със звучните удари на двете бухалки.

Но внезапно Жервез изрева. Виржини я беше ударила по голата ръка над лакътя; появи се червено петно, мястото веднага се поду. Тогава тя се нахвърли. Помислиха, че ще убие другата.

— Стига! Стига! — извикаха жените.

Лицето й бе така страшно, че никоя не посмя да се приближи. С удесеторени сили тя сграбчи Виржини за талията, преви я одве, притисна лицето й към плочите и вдигна кръста й нагоре; и въпреки съпротивата съвсем запретна полите й. Отдолу имаше гащи. Тя пъхна ръка в тях, разкъса ги и разголи всичко — бедрата, задника. После, като взе бухалката, започна да бие така, както бухаше някога в Пласан на брега на Виорна, когато с господарката си переше долните дрехи на гарнизона. Дървото потъваше в телесата с плясък. При всеки удар червена ивица шареше бялата кожа.

— Ох, ох! — шепнеше слугата Шарл, възхитен, с широко отворени очи.

Отново избухнаха смехове. Но скоро започнаха да викат: „Стига! Стига!“ Жервез не чуваше, не преставаше. Тя си гледаше работата, наведена и съсредоточена, за да не остави нито едно местенце незасегнато. Искаше да нашари цялата тази безсрамна кожа. И бъбреше, обзета от жестока веселост, като си припомняше една песен на перачките:

— Пляс, пляс! Марго в пералнята… Пляс, пляс! С бухалката!… Пляс, пляс! Ще опере сърцето си! Пляс, пляс! Цялото почерняло от скръб…

И продължаваше:

— Това е за тебе, това е за сестра ти, това е за Лантие… Ще им ги предадеш, когато ги видиш… Внимание, ще повторя! Това е за Лантие, това е за сестра ти, това е за тебе… Пляс, пляс! Марго в пералнята… Пляс, пляс! С бухалката…

Трябваше да изтръгнат Виржини от ръцете й. С обляно в сълзи лице, зачервена, сконфузена, едрата брюнетка грабна прането си и избяга; беше победена. А Жервез оправяше ръкава на камизолата си, спускаше полите си. Ръката я болеше и тя помоли госпожа Бош да метне прането на рамото и. Портиерката описваше боя, разказваше за вълненията си, настояваше да прегледа тялото й, за да види:

— Може да имате нещо счупено… Чух един такъв удар…

Но младата жена искаше да си тръгне. Тя не отговаряше на съчувствията, на словоохотливите поздравления на перачките, които я заобиколиха, прави, още с престилките си. Когато се натовари, тя тръгна към вратата, където я чакаха децата й.

— За два часа две су — каза й, като я спря, собственицата на пералнята, настанила се вече в остъклената си стаичка.

Защо две су? Тя не можеше да разбере, че й искаха таксата за мястото. После даде две су. И като накуцваше силно под тежестта на мокрото пране, увиснало на рамото й, цялата измокрена, с посинял лакът и с окървавена буза, тя тръгна, влачейки с голите си ръце Етиен и Клод, които трополяха от двете и страни, все още измъчени и омърляни от плаченето.

Зад нея пералнята отново зашумя като отприщен бент. Перачките бяха изяли хляба си и изпили виното си, а сега удряха по-силно със светнали очи, развеселени от боя на Жервез и Виржини. Отново над коритата с ярост се раздвижиха ръцете, остри профили на марионетки с превити гърбове и увиснали рамене, които буйно се огъваха, сякаш бяха върху пружини. Разговорите продължаваха от единия до другия край на пътеките. Гласовете, смехът, грубите думи заглъхваха в силното бълбукане на водата. Крановете шуртяха, ведрата се изливаха, река течеше под коритата. Беше следобед, в разгара на тупането с бухалките. В огромното помещение изпаренията ставаха червеникави от слънчевите кръгове, от златните топки, които преминаваха през цепнатините на изпокъсаните завеси. Влажният въздух, наситен със сапунени миризми, задушаваше. Изведнъж хангарът се изпълни с бяла па̀ра; грамадният капак на казана, в който вреше белината, се вдигаше механично от една централна ос върху зъбчато устройство; и зиналият отвор на казана, поставен върху тухлена основа, изпускаше вихрушки от пари със сладникав вкус на поташ. До него работеха машините за сушене; вързопите с пране се изстискваха от водата в железни цилиндри при едно завъртване на машината, която, задъхана и пушеща, разтърсваше още по-силна пералнята с непрекъснатото движение на стоманените си ръце.

Когато Жервез закрачи в прохода на хотел „Добро сърце“, сълзите й отново потекоха. Това беше черен, тесен пасаж с вада за мръсна вода покрай стената и вонята, която я посрещна, й напомни за петнадесетте дни, прекарани тук с Лантие, петнадесет дни на мизерия и кавги, за които в този час си спомняше с голямо отвращение. Стори й се, че е изоставена.

Горе стаята беше гола, пълна със слънце, прозорецът беше отворен. Този слънчев блясък, това пространство с танцуващ златен прашец правеше жалки и черния таван, и стените с изпокъсани книжни тапети. Нямаше вече нищо освен едно малко женско шалче, окачено на гвоздей над камината и усукано като връв. Леглото на децата, изтеглено по средата на стаята, откриваше комода, чиито отворени чекмеджета зееха празни. Лантие се беше измил и беше довършил помадата, помада за две су върху една карта за игра; мръсната вода от ръцете му изпълваше легена. Той нищо не бе забравил; ъгълът, заеман досега от сандъка, изглеждаше на Жервез като огромна дупка. Тя не намери дори малкото кръгло огледалце, окачено на райбера. Тогава я обзе предчувствие и погледна към камината: Лантие беше отнесъл разписките, бледорозовият куп не беше вече тук, между двата нееднакви цинкови свещника.

Тя сложи прането си върху облегалото на един стол; остана права, като се въртеше и оглеждаше мебелите, толкова изумена, че сълзите й вече не течаха. Беше й останало едно су от четирите су, запазени за пералнята. После, като чу откъм прозореца смеха на Етиен и Клод, които се бяха утешили, тя се приближи, обгърна главичките им, захласна се за миг пред тази сива улица, по която сутринта беше видяла как се пробужда работният народ, гигантът труд на Париж. В този час паважът, загрят от работата на деня, излъчваше пламтящо отражение над града, зад градската стена. На този паваж, в този въздух като в запалена пещ я хвърляха съвсем сама заедно с децата; и тя обходи с поглед външните булеварди отдясно и отляво, като се спираше на двата края, обзета от смътен ужас, сякаш животът й занапред щеше да протече тук, между една кланица и една болница.