Нана растеше, ставаше мома. На петнадесет години тя бе израснала като юница, с много бяла кожа, много пълна, толкова закръглена, че приличаше на топка. Да, точно така, на петнадесет години, съвсем развита и без корсет. Свежо лице — кръв и мляко, кадифена кожа като на праскова, вирнато носле, розови устни и толкова блестящи очи, че мъжете искаха да си запалят лулите от тях. Бухналите й руси коси, с цвят на узрял овес, сякаш бяха посипали златен прашец по слепоочията й, петна от лунички, които блестяха като слънчев венец. Ах, красива кукла, както казваха съпрузите Лорильо, сополанка, на която още трябваше да бършат носа, но чиито едри рамене бяха напълно заоблени като на зряла жена.

Сега Нана не пъхаше вече книжни топки в корсажа си. Гърдичките й се бяха развили, две съвсем млади гърдички от бял атлас. И това никак не я смущаваше, тя би желала да са големи, мечтаеше за цици като на дойка, толкова сега младежта бе ненаситна и лекомислена. Това, което най-вече я правеше съблазнителна, беше лошият навик, който имаше, да изважда крайчеца на езика между белите си зъби. Навярно, както се е оглеждала в огледалото, тя много се бе харесала така. И по цял ден, за да изглежда красива, тя вадеше езика си.

— Скрий си инструмента за лъжене! — крещеше майка й.

И често трябваше да се намесва Купо, като удряше с юмрук и ругаеше:

— Я си прибери червения парцал!

Нана беше голяма кокетка. Тя не миеше често краката си, но си купуваше толкова тесни ботинки, че страдаше като мъченик в затвора „Сен-Крепен“; и ако я запитваха, когато я виждаха посиняла, тя отвръщаше, за да прикрие кокетството си, че имала колики. Когато нямаха хляб в къщи, тя трудно можеше да се конти. Тогава правеше чудеса, донасяше панделки от ателието, приготвяше си тоалети от мръсни рокли, които украсяваше с фльонги и пискюли. Лятото беше сезонът на нейните триумфи. Тя се обличаше всяка неделя с една рокля от пергал за шест франка и шествуваше из квартала „Гут д’Ор“ с русата си красота. Да, познаваха я от външните булеварди до укрепленията и от Клинянкурското шосе до булевард „Шапел“. Наричаха я „малката кокошка“, защото наистина имаше нежна кожа и вид на ярка.

Една рокля най-вече й отиваше чудесно. Тази рокля беше бяла, с розови точки, много семпла, без каквито и да било гарнитури. Полата, малко къса, откриваше краката й; широките и свободни ръкави достигаха до лактите; яката на корсажа, която тя разтваряше във форма на сърце с иглички в някой тъмен ъгъл на стълбището, за да избегне плесниците на татко Купо, разкриваше белотата на нейната шия и златистата сянка на гърдите й. И нищо друго освен една розова панделка, завързана около русите й коси, чиито краища се развяваха на тила. Така тя бе свежа като букет. Лъхаше хубаво на младост, на детска голота и на жена.

По това време неделите бяха за нея дни на срещи с тълпата, с всички мъже, които минаваха и я поглеждаха крадешком. Тя очакваше тези дни през цялата седмица, гъделичкана от потайни желания, задъхана, жадуваща да излезе на въздух, да се разхожда на слънце в навалицата на празнично премененото предградие. Още от сутринта тя започваше да се облича, стоеше с часове по риза пред парчето огледало, окачено над комода; и тъй като цялата къща можеше да я види през прозореца, майка й се сърдеше, питаше я няма ли да престане да се разхожда разголена. Но тя спокойно си лепеше къдрици със сироп по челото, пришиваше копчета на ботинките си или правеше някаква баста на роклята си, застанала с голи крака, с риза, смъкнала се от раменете й, с разчорлена коса. Ах, така тя била плашило, казваше татко Купо, който се хилеше и се подиграваше; една истинска отчаяна Мария Магдалена! Биха могли да я показват като дивачка срещу такса от две су. Той й крещеше: „Скрий си телесата, за да мога да изям хляба си!“ А тя, толкова очарователна, бяла и нежна под разпиляната си руса коса, се разяряваше така силно, че кожата й ставаше розова, но като не смееше да отвърне на баща си, скъсваше конеца между зъбите си с рязък и злобен жест, който разтърсваше хубавото й моминско голо тяло.

После веднага след обеда тя се измъкваше, слизаше в двора. Горещият неделен покой приспиваше къщата; долу работилниците бяха затворени, жилищата се прозяваха през разтворените прозорци, разкриваха подредените вече за вечерта маси, които очакваха стопаните си, излезли да се поразходят за апетит из укрепленията; една жена на третия етаж използуваше времето, за да измие стаята си, местеше леглото си, блъскаше мебелите си, като с часове пееше една и съща песен с тих и плачлив глас. И сред покоя на работилниците, в празния и кънтящ двор, Нана, Полин и други големи момичета започваха да играят на федербал. Тези пет-шест момичета, израснали заедно, ставаха царици на къщата и си споделяха намигванията на господата. Когато някой мъж пресечеше двора, звънки смехове се извисяваха, колосаните им поли зашумяваха като вятър. А над тях празничният въздух пламтеше, горещ и тежък, сякаш размекнат от мързел и побелял от праха на разходките.

Но играта на федербал беше само един повод, за да се измъкнат. Изведнъж къщата потъваше в голяма тишина. Те излизаха на улицата, за да се отправят към външните булеварди. Тогава шестте, хванали се за ръка, заели платното на улицата, тръгваха, облечени в светлите си рокли и с панделките, завързани около косите им. С живи очи, които хвърляха тънки погледи през свитите си клепачи, те виждаха всичко, отмятаха назад глави, за да се смеят, като показваха заоблените си брадички. При бурните избухвания на веселост, когато минаваше някой гърбав или стара жена чакаше кучето си в някой ъгъл, редицата им се разкъсваше — едните оставаха назад, а другите ги дърпаха с все сила; и те се кълчеха, извиваха се, залитаха, само и само за да обърнат внимание на хората и да се очертаят по-добре под корсажите им техните зараждащи се форми. Улицата им принадлежеше; те бяха пораснали, като повдигаха поличките си покрай дюкяните; дори и сега те запретваха поли чак до бедрата, за да закопчават жартиерите си. Те скитаха така сред мудната сива тълпа, между хилавите дървета по булевардите, сновяха от бариерата Рошешуар до бариерата Сен-Дени, блъскаха се в хората, провираха се в зигзаг между групите, като се обръщаха и подхвърляха по някоя дума посред гръмкия си смях. И разветите им рокли показваха дързостта на младостта им; те изцяло се разкриваха тук, под ярката светлина, с циничната простащина на уличници, жадни за живот и нежни като девственици, които се връщат от баня с мокри коси.

Нана заставаше по средата с розовата си рокля, която искреше на слънцето. Тя хващаше за ръка Полин, чиято рокля с жълти цветя на бял фон също пламтеше с малки пламъчета. И тъй като двете бяха най-дебели, най-женствени и най-дръзки, те водеха групата, те се перчеха, когато ги заглеждаха и им подхвърляха комплименти. Другите, по-малките момичета, вървяха зад тях вдясно и вляво, като се мъчеха да се надуват, за да изглеждат сериозни. Нана и Полин всъщност крояха много сложни планове като хитри кокетки. Ако тичаха до задъхване, то беше, за да покажат чорапите си и да развяват панделките на косите си. После, когато се спираха и се преструваха, че се задъхват с развълнувани гърди, трябваше да се потърси някое момче от квартала, защото положително наблизо имаше техни познати; и тогава тръгваха бавно, шушукаха си и се смееха помежду си, като поглеждаха крадешком. Те скитореха най-вече за такива случайни срещи сред навалицата на улицата. Големи момчета, празнично облечени с блузи и кръгли шапки, ги спираха за миг край вадата, за да се пошегуват и да се опитат да ги ощипят по талията. Двадесетгодишни работници с разкопчани сиви блузи разговаряха бавно с тях със скръстени ръце, като им духаха в лицето дим от лулите си. Това не беше интересно, тези хлапаци бяха израснали заедно с тях на улицата. Все пак те вече бяха започнали да имат предпочитания сред познатите си. Полин винаги срещаше един от синовете на госпожа Годрон, един седемнадесетгодишен дърводелец, който й купуваше ябълки. Нана отдалеч още забелязваше Виктор Фоконие, сина на гладачката, с когото се целуваше по тъмните ъгли. И отношенията не отиваха по-далеч; те бяха толкова порочни, че не можеха да правят глупости несъзнателно. Но говореха твърде много.

После, при залез-слънце, най-голямото удоволствие на тези безгрижни момичета беше да спират пред уличните артисти. Фокусници и акробати идваха на булеварда, постилаха на земята протрити килимчета. Тогава зяпльовците се натрупваха, образуваха кръг, а пътуващият актьор в средата започваше да показва силата на мускулите си под избелялото трико. Нана и Полин стояха с часове прави сред най-гъстата тълпа. Техните хубави и чисти рокли биваха измачквани от мръсните палта и куртки. Голите им ръце, голите им вратове и косите им се загряваха от горещите дихания, от миризмата на вино и на пот. Но те са смееха, забавляваха се, не изпитваха никакво отвращение, ставаха още по-розови и сякаш цъфтяха върху свое торище. Около тях се чуваха груби думи, най-мръсни изрази, брътвежи на пияници. Това беше техният език, те знаеха всичко, обръщаха се усмихнати, спокойни в безсрамието си, запазили нежната бледост на своята атлазена кожа.

— Внимавай, Нана — извикваше внезапно Полин, — ето го татко Купо.

— Ах, той не е пиян, не, това ме шашва! — казваше Нана с досада. — Аз офейквам, да знаете! Нямам намерение да ям бой… Я гледай, той се клатушка! Боже господи, да можеше да си разбие мутрата!

Друг път, когато Купо се появяваше право срещу нея и нямаше възможност да избяга, тя се свиваше и шепнеше:

— Скрийте ме де!… Той ме търси, закани се да ми съдере задника, ако ме пипне, че се шляя.

После, след като пияницата ги отминеше, тя се надигаше и всички тръгваха с нея, като избухваха в смях. Ще я намери ли или няма да я намери? Това беше истинска игра на криеница. Обаче веднъж Бош беше дошъл да прибере Полин за двете уши, а Купо заведе Нана в къщи с ритници по задника.

Денят преваляше, те правеха последния тур на разходката си, щяха да се приберат по здрач сред изморената тълпа. Във въздуха се бе вдигнал гъст прах и затъмняваше тежкото небе. Улица „Гут д’Ор“ приличаше на провинциален кът с бъбривите жени по вратите и с гръмките гласове, които раздираха прохладната тишина на квартала, по който сега не минаваха коли. Те се спираха за миг в двора, взимаха ракетите, придаваха си вид, че не са излизали оттук. И се завръщаха по домовете си, като си измисляха някаква история, която дори не ставаше нужда да разказват, когато често намираха родителите си да се пердашат заради пресоляване и недоваряване на супата.

Сега Нана беше работничка, печелеше по четиридесет су у Титревил, фирмата на улица „Кайро“, където бе чиракувала. Родителите й не искаха да я преместят да работи другаде, за да остане под надзора на госпожа Лера, която беше главна в ателието от десет години насам. Сутрин, след като майката поглеждаше колко е часът, малката тръгваше сама с миловидно лице, облечена в своята много тясна и много къса черна стара рокля; и госпожа Лера беше задължена да следи за часа на пристигането и после да го съобщава на Жервез. Даваха и двадесет минути за път от улица „Гут д’Ор“ до улица „Кайро“ — достатъчно време, защото пъргавите момичета имали крачета на сърни. Понякога тя пристигаше точно навреме, но толкова зачервена и така задъхана, че навярно бе препускала от бариерата за десет минути, след като се бе шляла по пътя. Най-често закъсняваше седем-осем минути; и чак до вечерта се държеше много ласкаво с леля си и я гледаше с умоляващи очи, за да я предразположи да не я издаде. Госпожа Лера, която разбираше младежта, лъжеше Жервез и Купо, но дълго поучаваше Нана, говореше й за своята отговорност и за опасностите, които застрашавали едно младо момиче по улиците на Париж. Ах, боже господи, нима и нея не са я преследвали толкова много! Тя не сваляше от племенницата си очи, пламнали от постоянни непристойни грижи, и беше силно възбудена от мисълта, че пази невинността на това бедно котенце.

— Разбираш ли — повтаряше й тя, — ти трябва да ми казваш всичко. Аз съм много добра към тебе, бих се хвърлила в Сена, ако ти се случи някакво нещастие… Чуваш ли, мое котенце, трябва да ми повтаряш всичко, което мъжете ти казват, всичко, без да скриваш нито дума… Е, кажи, още нищо ли не са ти казали, заклеваш ли се?

Тогава Нана се смееше със смях, който забавно кривеше устата й. Не, не, мъжете не са й говорили. Тя вървяла много бързо. После какво имали да й казват? Тя нямала никакво вземане-даване с тях! А пък закъсненията си обясняваше с наивен вид: спирала се, за да разглежда картинки, или пък придружавала Полин, която знаела много истории. Могла да я проследи, ако не й вярвала; тя дори не се отклонявала от левия тротоар; ходела много бързо, задминавала като кола всички други госпожици. Един ден наистина госпожа Лера я проследи по улица „Пти Каро“; малката, вирнала нос, се кикотеше с други три разхайтени цветарки, защото един мъж се бръснеше на един прозорец; но Нана се разсърди, като се кълнеше, че тъкмо щяла да влезе у хлебаря на ъгъла, за да купи хляб за едно су.

— О, аз бдя, не се бойте — казваше старата вдовица на съпрузите Купо. — Отговарям за нея като за себе си. Само някой мръсник да се опита да я закачи, аз ще се разправям с него.

Ателието на Титревил заемаше едно голямо помещение в мецанина; широк тезгях на магарета беше поставен по средата. По четирите голи стени със сиво-жълти книжни тапети, през чиито цепнатини се виждаше гипсовата мазилка, имаше етажерки, отрупани със стари мукави, пакети, бракувани модели, забравени тук под дебел пласт прах. Светилният газ беше сякаш баданосал тавана със сажди. Двата прозореца се разтваряха така широко, че работничките, без да стават от тезгяха, виждаха как хората преминават по отсрещния тротоар.

За да дава пример, госпожа Лера пристигаше първа. После вратата се отваряше в продължение на четвърт час — работничките цветарки влизаха на върволица, изпотени и разчорлени. Една сутрин през юли Нана влезе последна, което често й се случваше.

— Ах — каза тя, — няма да се измъчвам така, когато имам кола!

И без дори да свали шапката си, една черна шапка, която наричаше каскет и непрекъснато преправяше, тя се доближи до прозореца, наведе се вдясно и вляво и огледа улицата.

— Какво гледаш там? — попита я госпожа Лера подозрително. — Баща ти ли те доведе дотук?

— Не, разбира се — отвърна спокойно Нана. — Нищо не гледам… Гледам, че е много горещо. Наистина е много неприятно да тичаш в такова време.

Утрото беше горещо и задушно. Работничките бяха спуснали жалузите, през които проследяваха движението на улицата; най-сетне започнаха работа, наредени от двете страни на масата, горният край на която се заемаше само от госпожа Лера. Бяха осем, пред всяка имаше гърне с лепило, щипки, инструменти и възглавнички за гофриране. Върху тезгяха бяха натрупани в безредие железен тел, макари, памук, зелена и кафява хартия, листа и венчелистенца, изрязани от коприна, атлас или велур. По средата на тезгяха в отвора на голяма гарафа една от работничките беше пъхнала букетче за две су, което снощи бе увехнало на корсажа й.

— Ах, вие не знаете — каза Леони, една красива брюнетка, наведена над възглавничката, където гофрираше една роза, — бедната Каролин е много нещастна с това момче, което вечер идваше да я чака.

Нана, която изрязваше тънки ленти от зелена хартия, извика:

— По дяволите такъв мъж, който постоянно се влачи като опашка подир нея!

Ателието бе обзето от непринудена веселост и госпожа Лера трябваше да прояви строгост. Тя се намуси и измърмори:

— Не се държиш прилично, момичето ми, какви ги плещиш! Ще кажа това на баща ти и ще видим дали ще му хареса.

Нана наду бузи, сякаш се въздържаше да не прихне от смях. Ах, баща й, той пък какви ги говори! Но изведнъж Леони прошепна съвсем тихо и много бързо:

— Ей, пазете се! Господарката!

Действително идваше госпожа Титревил, една висока и суха жена. Обикновено тя стоеше долу, в магазина. Работничките много се страхуваха от нея, защото никога не се шегуваше. Тя обиколи бавно тезгяха, над който сега всички мълчаливо и прилежно бяха навели глави. Нарече едно от момичетата некадърница и го накара да направи отново една маргаритка. После си отиде със същия суров вид, с който беше дошла.

— Бау! Бау! — излая два пъти Нана сред всеобщото ръмжене.

— Госпожици, не така, госпожици! — каза госпожа Лера, която искаше да се покаже строга. — Ще ме принудите да взема мерки…

Но никой не я слушаше, никак не се страхуваха от нея. Тя проявяваше голяма снизходителност, беше й приятно сред тези млади момичета с весели очи, дърпаше ги настрана, за да й разказват любовните си тайни, дори им гледаше на карти, когато имаше свободно местенце на тезгяха. Мършавото и тяло, жандармската й фигура тръпнеше от луда радост на клюкарка, щом се заговореше за любов. Възмущаваше се само от неприличните думи; стига да не се употребяват неприлични думи, всичко можеше да се каже.

Наистина Нана допълваше в ателието доброто си възпитание! О, разбира се, тя имаше и наклонности. Обаче тук се усъвършенствуваше в дружбата си с толкова момичета, съсипани вече от мизерията и пороците. Тук те бяха една до друга, взаимно се разлагаха; точно като ябълките, когато в кошницата има развалени. Разбира се, те знаеха да се държат в обществото, мъчеха се да не изглеждат много лоши по характер, много отвратителни в начина на изразяване. С една дума, госпожиците се държаха както трябва. Обаче, когато си говореха на ухо, в ъглите, мръсотиите се лееха безспирно. Съберяха ли се заедно две от тях, винаги започваха да се превиват от смях, като си разказваха свинщини. А когато вечер се изпращаха, доверяваха си тайни и преживявания, от които косите настръхваха и които забавяха по тротоарите двете момичета, възбудени сред блъсканиците в тълпата. А освен това лошо действуваше на момичетата, които още бяха целомъдрени като Нана, атмосферата в ателието, миризмата на увеселителни заведения и на нощни оргии, донесена от развратни работнички в техните лошо сплетени коси и толкова омачкани поли, сякаш бяха спали с тях. На другия ден след гуляите мързеливата отпадналост, потъмнелите очи, черните петна около очите, които госпожа Лера наричаше почтено юмручните удари на любовта, клатушканията, дрезгавите гласове — всичко това излъчваше поквара над тезгяха, сред блясъка и нежността на изкуствените цветя. Нана душеше, опияняваше се, когато чувствуваше до себе си някое момиче, което вече беше познало любовта. Отдавна тя седеше до голямата Лиза, за която казваха, че била бременна; и хвърляше блестящи погледи към съседката си, сякаш очакваше, че ще я види как изведнъж се издува и се спуква. Много трудно беше да научи нещо ново. Тая хаймана знаеше всичко, беше научила всичко по паважа на улица „Гут д’Ор“. В ателието сега просто виждаше как се прави това и в нея постепенно се зараждаше и желание, и смелост да го върши и тя.

— Задушавам се — прошепна тя, като се приближи до един прозорец, като че ли за да спусне още повече жалузите.

Обаче тя се наведе, погледна отново вдясно и вляво. В същия миг Леони, която дебнеше един мъж, спрял се на отсрещния тротоар, извика:

— Какво прави там този старец? От четвърт час гледа насам.

— Някакъв нахалник — каза госпожа Лера. — Нана, я веднага ела да седнеш на мястото си! Забранила съм ти да стоиш на прозореца.

Нана отново се залови за дръжките на теменужките, които обвиваше, и всички в ателието заговориха за този човек. Беше добре облечен господин, с палто, на около петдесет години; лицето му беше бледо, много сериозно и много благородно, обкръжено от твърде грижливо подстригана посивяла брада. Той стоя цял час пред магазина на един билкар, вдигнал очи към жалузите на ателието. Цветарките леко се кикотеха, смехът им заглъхваше в шума на улицата; те се бяха навели много старателно над работата си, но не преставаха да поглеждат навън, за да не изпуснат от очи господина.

— Я виж! — забеляза Леони. — Той е с пенсне. Ах, той е елегантен мъж… Сигурно чака Огюстин.

Но Огюстин, една едра грозна блондинка, отвърна рязко, че не обичала дъртите. А госпожа Лера поклати глава, усмихна се многозначително и прошепна:

— Грешите, мила моя, старите са по-нежни.

В този момент съседката на Леони, едно дребно и тлъсто същество, прошепна нещо на ухото й и Леони изведнъж се отпусна на гърба на стола, обзета от пристъп на луд смях; като се превиваше, тя хвърляше поглед към господина и се смееше още по-силно.

— Така е, ах! Така е!… — едва изрече тя. — Ах, колко е мръсна тая Софи!

— Какво каза? Какво каза? — питаше цялото ателие, което изгаряше от любопитство.

Леони бършеше сълзите по очите си, без да отговори. Когато малко се поуспокои, тя отново започна да гофрира и заяви:

— Това не може да се повтори.

Настояваха, тя отказваше с глава, като отново избухваше във весел смях. Тогава Огюстин, съседката й отляво, я склони да й го каже съвсем тихо. И най-сетне Леони се съгласи да й го прошепне на ухото. Огюстин отметна назад глава и също започна да се превива от смях. После и тя повтори шепнешком думите, които по този начин минаха от ухо на ухо сред възклицания и задавени смехове. Чули мръсотията на Софи, всички се спогледаха, избухнаха наведнъж, малко зачервени и все пак сконфузени. Само госпожа Лера не знаеше. И затова беше много обидена.

— Много е неучтиво това, което правите, госпожици — каза тя. — Не се шушука така пред хора… Нещо неприлично, нали? Ах, прекрасно!

Обаче тя не посмя да поиска да й повторят мръсотията на Софи, въпреки страшното си желание да я чуе. Но навела нос и запазила достойнството си, след миг тя се разтуши от разговора на работничките. Нито една от тях не можеше да каже нещо, дори и най-невинната дума, без другите веднага да не доловят някаква шега; те променяха смисъла на думата, даваха й мръсно значение, правеха необикновени намеци при най-обикновени думи, като тази: „Щипката ми се разчекна“, или пък: „Кой е бъркал в гърненцето ми?“ И всичко приписваха на господина, който чакаше отсреща, все към този господин бяха насочени намеците им. Ах, ушите му навярно бучаха! Най-сетне започнаха да говорят големи глупости в желанието си да бъдат дяволити. Но това не им пречеше да намират играта за много забавна, защото бяха възбудени, очите им горяха и се увличаха все повече. Госпожа Лера нямаше защо да се сърди, те не казваха нищо неприлично. Самата тя накара всички да прихнат, като каза:

— Госпожице Лиза, огънят ми е угаснал, подайте ми вашия.

— Ах, огънят на госпожа Лера е угаснал! — извика ателието.

Тя поиска да им обясни:

— Когато станете на моите години, госпожици…

Но никой не я слушаше, говореха, че трябвало да повикат господина, за да разпали огъня на госпожа Лера.

След това избухване на смехове трябваше да се види как Нана се забавляваше! Нито една двусмислена дума не й убягваше. Самата тя пускаше такива остроти, като ги подчертаваше с кимане, кокореше се и примираше от удоволствие. В порочна атмосфера тя се чувствуваше като риба във вода. И завиваше много добре дръжките на теменугите, като се въртеше на стола си. О, тя беше удивително чевръста! Завиваше стебълцата по-бързо, отколкото се свива една цигара. Хване тънката лента от зелена хартия и готово! Хартията светкавично се увиваше около медното телче; после една капка лепило на върха, за да се залепи — и готово, стръкчето зеленина, свежо и нежно, можеше да се постави върху женските прелести. Сръчността бе в тънките пръсти на това покварено момиче, които сякаш бяха без кости, гъвкави и нежни. От занаята тя бе научила само това. В ателието й даваха да изработва всички дръжки, толкова хубаво ги правеше.

През това време господинът от отсрещния тротоар си беше отишъл. Ателието постепенно се успокояваше и работеше в голямата жега. Когато удари дванадесет, часът за обед, всички се раздвижиха. Нана, която се беше затичала към прозореца, извика, че ще слезе за покупки, ако искат. Тогава Леони й поръча скариди за две су, Огюстин — кесийка с пържени картофи, Лиза — една връзка репички, Софи — един кренвирш. После, когато слизаше, госпожа Лера, която се учудваше на нейното влечение днес към прозореца, я настигна с дългите си крака и й каза:

— Чакай, идвам с тебе, ще си купя нещо.

Но още на изхода тя забеляза господина, изправен като кол, да прави знаци с очи на Нана. Малката цяла се изчерви. Леля й я хвана внезапно за ръка и я поведе бързо по улицата, а човекът тръгна по петите им. Ах, този котарак идвал за Нана! Е добре, много мило било на петнадесет и половина години да влачи мъже подир полите си! И госпожа Лера оживено я разпитваше. О, господи, Нана нищо не знаела, той я преследвал едва от пет дни, не можела да си покаже носа навън, без да се сблъска с него; тя мислела, че е от търговията, да, някакъв фабрикант на рогови копчета. Това направи силно впечатление на госпожа Лера. Тя се обърна, изгледа господина с крайчеца на окото си.

— Вижда се, че е богат — прошепна тя. — Слушай, мое котенце, ще трябва да ми казваш всичко. Сега вече няма от какво да се боиш.

Като разговаряха, те тичаха от дюкян в дюкян — у колбасаря, у зарзаватчийката, у продавача на пържени картофи. И покупките в мазни хартии се трупаха в ръцете им. Обаче продължаваха да бъдат любезни, кълчеха се и се обръщаха назад, като леко се кискаха и хвърляха бляскави погледи. Дори госпожа Лера се предвземаше като младо момиче заради фабриканта на копчета, който все ги следваше.

— Той е много изискан — заяви тя, като влязоха в пасажа. — Дано само има честни намерения…

После, когато се изкачваха по стълбите, тя като че ли изведнъж се сети:

— Впрочем я ми кажи какво си шепнеха на ухо момичетата; знаеш, за оная мръсотия на Софи?

И Нана веднага се съгласи. Само че прегърна госпожа Лера за врата, накара я да слезе две стъпала надолу, защото наистина това не можеше да се повтори на висок глас по стълбището. И прошепна думата. Тя беше толкова вулгарна, че лелята само поклати глава, като опули очи и изкриви устни. Най-сетне тя узна и престана да се измъчва.

Цветарките обядваха върху коленете си, за да не изцапат тезгяха. Те бързо гълтаха, скучно им беше да ядат, предпочитаха да използуват времето за ядене, за да зяпат хората, които минаваха, или пък да си споделят тайни по ъглите. Днес искаха да узнаят къде се е дянал господинът от тази сутрин; но той беше изчезнал. Госпожа Лера и Нана си хвърляха погледи със свити устни. Беше вече един часът и десет минути, но работничките не бързаха да вземат щипките си, когато изведнъж Леони със звука „прр“, с който се викат бояджиите, сигнализира, че идва господарката. Всички веднага седнаха на местата си и се наведоха над работата. Госпожа Титревил влезе и строго направи обиколката си.

От този ден нататък госпожа Лера се забавляваше с първата авантюра на племенничката си. Тя вече не я изпускаше, придружаваше я сутрин и вечер, като се оправдаваше с отговорността, която бе поела за нея. Това, разбира се, малко отегчаваше Нана, но същевременно тя все пак се гордееше, че бе пазена като съкровище; а разговорите, които двете водеха по улиците с фабриканта на копчета зад тях, я разпалваха и все повече възбуждаха желанието й да направи скока. О, леля й добре разбираше това чувство, дори фабрикантът на копчета, този господин на почтена възраст, я разнежвал, защото любовта на зрелите хора винаги имала дълбоки корени. Само че тя бдяла. Да, той по-скоро щял да мине през тялото й, отколкото да пипне малката. Една вечер тя се приближи до господина и му каза сурово, сякаш стреляше с куршуми, че това, което правел, не било хубаво. Той я поздрави любезно, без да отговори, като стар женкар, привикнал с грубите откази на родителите. Тя всъщност нямаше защо да се сърди, той се държеше много прилично. И се сипеха практически съвети върху любовта, намеци за покварени мъже, най-различни истории за паднали момичета, които се разкайвали за миналото си, истории, които Нана изслушваше изтерзана, сякаш бе извършила някакво злодейство.

Но един ден на улица „Фобур Поасониер“ фабрикантът на копчета се осмели да се вмъкне между племенницата и лелята и да прошепне думи, които не са за казване. И госпожа Лера, изплашена, като повтаряше, че вече не била сигурна дори за себе си, разказа всичко на брат си. В семейство Купо започнаха бурни разправии. Най-напред тенекеджията напердаши здравата Нана. Какво чувал? Тази скитница сега тръгнала със старци! Е, добре, нека бъде сигурна, че, ако я хванел как хайманува навън, веднага ще и отреже главата! Виждал ли е някой такова чудо! Една сополанка да позори семейството! И той я раздрусваше, като казваше, че ще я вземат дяволите, ако не върви по правия път, защото отсега нататък той щял да я надзирава. Щом се прибереше, той я преглеждаше, взираше се в лицето й, за да открие в очите и някаква усмивчица, някоя от тия безшумни, откраднати целувчици. Той я душеше, въртеше я на всички страни. Една вечер пак я наби, защото откри едно тъмно петно на шията й. Хитрушата се осмеляваше да твърди, че това не било от целуване, а посиняло място, просто син белег, който й направила Леони, като си играели. Той щял да й направи сини белези, щял да й попречи да развратничи, като й счупи краката. А друг път, когато биваше в добро настроение, той се подиграваше и се шегуваше с нея. Наистина хубаво парче за мъжете, истинско калканче — толкова била плоска, а отгоре на това с такива дупки по раменете, толкова големи, че юмрук да завреш в тях! Пердашена за мръсни деяния, каквито не беше извършила, обсипвана с грубите и отвратителни обвинения на баща си, Нана беше привидно покорна и разярена като преследвано животно.

— Остави я на мира! — повтаряше Жервез, която беше по-благоразумна. — В края на краищата ще предизвикаш в нея желание, като й говориш така.

О, да, разбира се, желанието й се пораждаше! От душа и сърце й се искаше да скита и да преживее това, за което говореше татко Купо. Той така втълпяваше тази мисъл, че би се запалило дори и почтено момиче. А пък с вулгарния си език той я беше научил на неща, които тя още не знаеше, което пък беше много чудно. Така че тя постепенно придоби странни навици. Една сутрин той я забеляза как рови в някаква хартийка, за да плесне нещо по мутричката си. Беше оризова пудра, която тя с извратен вкус напластяваше по толкова нежната си кожа. Той я натърка така с хартията, че издраска лицето й, като я нарече мелничарска дъщеря. Друг път тя донесе червени панделки, за да преправи каскета си, тази стара черна шапчица, от която толкова се срамуваше. Той я попита гневно откъде бе взела тия панделки. Е, като е лежала по гръб ли ги е спечелила или ги е откраднала отнякъде? Развратница или крадла, а може би и двете заедно? Няколко пъти той видя в ръцете й хубави неща, един пръстен с ахат, чифт ръкави с дантела, едно сърце от дубле, наречено „Пипни тук“, което момичетата поставят между двете си гърди. Купо искаше да унищожи всичко, но тя бранеше бясно нещата си: били нейни, някои госпожи й ги дали или пък ги разменила в ателието. Например сърцето намерила на улица „Абукир“. Когато баща й смачка това сърце с обувките си, тя се изпъна, съвсем пребледняла и така настръхнала, че й се искаше да се нахвърли върху него и да му изскубне нещо. От две години тя мечтаеше да има такова сърце и ето че сега й го сплескваха! Не, това беше прекалено, трябваше да се сложи край най-сетне!

Обаче Купо влагаше повече заядливост, отколкото почтеност в начина, по който искаше да ръководи Нана. Той често нямаше основание и несправедливостите му озлобяваха малката. Тя стигна дотам, че започна да отсъствува от ателието; после, когато тенекеджията я напердаши, тя се подигра с него, като му каза, че не искала вече да работи у Титревил, защото я слагали до Огюстин, която сигурно била пияница, та толкова много й миришели устата. Тогава Купо сам я заведе на улица „Кайро“ и помоли господарката винаги да я слага да седи до Огюстин за наказание. Всяка сутрин в продължение на петнадесет дни той си правеше труда да слиза от бариерата Поасониер, за да придружава Нана до вратата на ателието. И оставаше пет минути на тротоара, за да бъде сигурен, че е влязла. Но една сутрин, когато се беше спрял с един приятел в една кръчма на улица „Сен-Дени“, той забеляза след десет минути, че палавницата бързо слиза надолу по улицата с танцуваща походка. От петнадесет дни тя го лъжеше така, изкачваше се два етажа нагоре, вместо да влезе у Титревил, и сядаше на някое стъпало, докато той си отиде. Когато Купо се опита да се скара на госпожа Лера, тя рязко му отвърна, че не приемала забележката; тя казала на племенницата си всичко, което трябвало да й каже против мъжете, и не била нейна вина, че момичето имало влечение към тези мръсотии; сега си измивала ръцете, заклевала се никога вече да не се бърка в нищо, защото добре знаела сплетните в семейството, да, имало хора, които се осмелявали да я обвиняват, че развратничела с Нана и че изпитвала гнусното удоволствие, като я гледала как пропада пред очите й. Впрочем Купо научи от господарката, че Нана била покварена от една друга работничка, оная курвичка Леони, която зарязала цветарството и тръгнала от ръка на ръка. Няма съмнение, че детето било само жадно за лакомства и обичало да скитори по улиците, но било още честно. Но, дявол да го вземе, трябвало да побързат да я омъжат, докато още била девствена, чиста и здрава, с една дума непокътната като госпожиците, които се уважават.

В къщата на улица „Гут д’Ор“ говореха за стареца на Нана като за господин, когото всички познаваха. О, той винаги беше много любезен, дори малко срамежлив, но упорит и дяволски търпелив, като я следваше на десет крачки с вид на послушно кученце. Понякога дори влизаше чак в двора. Госпожа Годрон го срещна една вечер на площадката пред втория етаж, когато слизаше бързо по стълбата с наведена глава, възбуден и боязлив. Съпрузите Лорильо заплашваха, че щели да сменят квартирата си, ако тази пачавра, тяхната племенница, продължава да влачи мъже подире си, защото ставало вече отвратително, стълбището било пълно, не можело да се слезе, без на всяко стъпало да се видят мъже, които подсмърчали и чакали; наистина би помислил човек, че има разбесувало се животно в този кът на къщата. Съпрузите Бош изпитваха съжаление към този нещастен господин, един толкова почтен човек, който бил влюбен до полуда в малката уличница. Чудна работа! Той бил търговец, те видели фабриката му за копчета на булевард „Вилет“, той можел да осигури бъдещето на една жена, стига да попаднел на честно момиче. Благодарение на сведенията, които портиерите даваха, всички хора от квартала, включително и съпрузите Лорильо, се отнасяха с най-голямо уважение към стареца, когато вървеше по петите на Нана с увиснала устна, бледен, с грижливо подстригана посивяла брада.

През първия месец Нана се забавляваше хубаво със своя старец. Трябваше да се види как той непрекъснато се въртеше около нея. Истински дребосък, който в тълпата опипваше отзад полата й, като си придаваше вид, че не върши нищо. А краката му тънки като същински кибритени клечки! Главата му плешива, само четири косъма висяха към врата му, и на нея й се искаше да го попита за адреса на бръснаря, който го подстригва. Ах, какъв стар коцкар! Пък и толкова палав!

Но след това, понеже постоянно го срещаше, започна да не й се вижда толкова смешен. Изпитваше някакъв смътен страх от него, би изпищяла, ако се приближеше до нея. Често, когато се спираше пред някой бижутериен магазин, тя изведнъж чуваше как мърмори нещо зад гърба й. И беше истина това, което й казваше; тя би желала да има на шията си кръстче с кадифено шнурче или пък малки коралови обеци, толкова малки, че да приличат на капчици кръв. Дори и да не мечтаеше за бижута, тя наистина не можеше да остане дрипла, беше и дотегнало да преправя облеклото си с отпадъците от ателието на улица „Кайро“, омръзнал й беше вече каскетът, тази шапчица, върху която откраднатите от Титревил цветя приличаха на звънчета, окачени на задника на беден човек. Тогава, като шляпаше из калта, опръскана от колите, заслепявана от блясъка на витрините, в нея се пораждаха желания, които гърчеха стомаха й като силен глад, желания да бъде добре облечена, да се храни в ресторанти, да ходи на представления, да има своя стая с хубави мебели. Спираше се съвсем пребледняла от желание, чувствуваше как от парижкия паваж пълзи някаква топлина нагоре по бедрата й, изпитваше свиреп апетит да захапе насладите, от които биваше изтласквана в голямата навалица по тротоарите. И винаги се случваше така, че точно в тези моменти нейният старец започваше да й шепне на ухо предложения. Ах, как би му подала ръка в знак на съгласие, ако не изпитваше страх от него, някакъв вътрешен бунт, който я караше да отказва, разгневена и отвратена от непознатото в мъжа въпреки цялата си порочност.

Но когато настъпи зимата, животът в дома на Купо стана невъзможен. Всяка вечер Нана ядеше пердах. Щом баща й се изморяваше да я бие, майката шибаше плесници, за да я научи да се държи добре. И често свадите ставаха общи: когато единият биеше, другият я защищаваше, така че в края на краищата и тримата започваха да се въргалят по пода сред счупените кухненски съдове. Освен това никога не си дояждаха и мръзнеха от студ. Ако малката си купеше нещо хубаво — панделка, копчета за ръкавели, родителите й го присвояваха и отиваха да го продадат. Тя нямаше нищо свое, освен редовния пердах, преди да легне на дрипавия чаршаф, където трепереше от студ под малката си черна фуста, която си намяташе като единствена завивка. Не, този проклет живот тук не можеше да продължава, на нея никак не й се искаше да пукне тук. Отдавна тя не зачиташе баща си; когато един баща пиянствува като нейния, той вече не е баща, той е едно мръсно животно, от което искат да се отърват. А сега тя започваше да не обича и майка си. И тя също пиеше. Тя с охота влизаше у чичо Коломб уж да търси мъжа си, а всъщност за да я черпят; и се настаняваше много хубаво на масата, без да се отвращава като първия път, изпразваше чашите на един дъх, заседяваше се по цели часове и излизаше оттам с изхвръкнали очи. Когато минаваше покрай „Вертеп“ и виждаше майка си вътре с наведена над ракията глава и отпуснала се сред ругатните на мъжете, Нана биваше обзета от бесен гняв, защото младежта, която има вкус към други наслади, не можеше да разбере пиянството. Тази вечер картината беше чудесна, дявол да го вземе — бащата пиян, майката пияна в това мръсно жилище, в което нямаше хляб и което вонеше на ракия. С една дума, и светица не би останала тук. Толкова по-зле, ако някой ден тя си вдигне парцалите оттук; родителите й направо биха могли да си признаят вината и да си кажат, че сами са я натирили.

Една събота, като се прибра, Нана намери баща си и майка си в отвратително състояние. Купо хъркаше, паднал напреко на леглото. Свила се на един стол, Жервез въртеше глава с мътни и неспокойни очи, устремени в празното пространство. Тя беше забравила да стопли вечерята — остатък от рагу. Една свещ, фитила на която тя не чистеше, осветяваше отвратителната мизерия на тази кочина.

— Ти ли си, скитнице? — измърмори Жервез. — Ах, чудесно! Баща ти ще ти даде да разбереш!

Нана не отговаряше, стоеше цялата пребледняла, гледаше студената печка, празната маса, злокобната стая, в която тази двойка пияници всяваше смъртен ужас със своето оскотяване. Тя не свали шапката си, обиколи стаята, после със стиснати устни отново отвори вратата и тръгна.

— Пак ли излизаш? — попита майка й, без да може да извърне глава.

— Да, забравих нещо. Ще се върна… Лека нощ.

Но тя не се върна. На другия ден Жервез и Купо, изтрезнели, се сбиха, като се обвиняваха един друг за бягството на Нана. Ах, тя вече била далече, ако все още тичала! Както казват на децата за врабчетата, ако родителите можеха да тикнат зрънце сол в задника й, може би щяха да я хванат. Това беше голям удар, който още повече смаза Жервез; въпреки отъпяването си тя много добре чувствуваше, че пропадането на дъщеря й, която беше започнала да се развращава, я тикаше още по-надолу; сега оставаше сама и като нямаше дете, което да щади, можеше да падне още по-ниско. Да, тази извратена кобила отнасяше с мръсните си поли последната частица от нейната честност. И тя пиянствува три дни, разярена, със стиснати юмруци и с отвратителни хули срещу проклетата си дъщеря. След като обиколи външните булеварди и се вглежда в лицата на всички пачаври, които минаваха, Купо отново запуши лулата си, спокоен като Кръстителя; само че когато сядаше на маса, той понякога ставаше, вдигаше нагоре ръка с нож и крещеше, че бил опозорен; после пак сядаше, за да си дояде супата.

В къщата, от която всеки месец момичета отлетяваха като канарчета, чиито кафези са оставили отворени, случаят в семейство Купо не учуди никого. Но съпрузите Лорильо тържествуваха. Ах, те предсказвали, че малката ще им изиграе този мръсен номер! Нищо чудно, всички цветарки тръгвали по лош път. Съпрузите Бош и Поасон също се присмиваха, като се перчеха с целомъдрието си. Само Лантие защищаваше лукаво Нана. Боже мой, без съмнение, заявяваше той със своя пуритански вид, една госпожица, която скитори, нарушава всички закони; после добавяше с пламък в крайчеца на очите си, че, дявол да го вземе, това момиче било доста хубаво, за да може да търпи мизерията на тая възраст.

— Вие не знаете ли? — извика един ден госпожа Лорильо в портиерската стаичка, където компанията пиеше кафе. — Е добре, истина е, както е истина, че слънцето ни свети, Куцата е продала дъщеря си… Да, тя я е продала, има доказателства!… Този старец, когото срещахме сутрин и вечер по стълбите, се качваше тогава да дава аванси. Това биеше в очи. А вчера, значи, в театър „Амбигю“ някой ги е видял двамата, курвичката с котарака й. Честна дума, живеят заедно, както виждате!

Допиха кафето, като разискваха по този въпрос. В края на краищата това било възможно, какви по-страшни работи се случвали. И в квартала дори най-уважаваните хора започнаха да повтарят, че Жервез продала дъщеря си.

Сега Жервез влачеше мизерния си живот, без да се интересува от нищо. И да я наречеха крадла по улицата, тя не би се обърнала. От един месец тя не работеше у госпожа Фоконие, която трябваше да я изпъди, за да избегне разправиите. За няколко седмици тя бе сменила осем гладачници; работеше по два-три дни във всяко ателие, после я изхвърляха, толкова лошо гладеше, беше небрежна, нечиста и така занемарена, че забравяше занаята си. Най-сетне, разбрала сама, че е лоша работничка, заряза гладенето, започна да пере с надница в пералнята на улица „Ньов“; газеше в локвите, бореше се с кирта, затъваше в това, което беше най-тежко и най-лесно в занаята, смъкваше се още по-надолу в своето падение. И, разбира се, пералнята съвсем не я разхубавяваше. Приличаше на изкаляно куче, когато излизаше оттам измокрена и с посинели меса. Обаче продължаваше да дебелее, въпреки че гладуваше, а кракът й се кривеше много, куцаше така, че не можеше да върви до някого, без да го събори на земята.

Естествено, щом се изостави до такава степен, жената загубва своята гордост. Жервез беше забравила някогашните си добродетели, кокетството си, нуждата от ласки, от взаимност на чувства. Можеха да я ритнат навред, отпред и отзад, тя не чувствуваше нищо, толкова беше станала отпусната и размекнала се. А и Лантие я беше напълно зарязал; той не я пощипваше дори проформа; и тя сякаш не беше забелязала края на тази дълга връзка, бавно влачена и развързана след взаимно отвращение. За нея това беше едно бреме по-малко. Дори гледаше на отношенията между Лантие и Виржини напълно спокойно, толкова голямо беше безразличието й към всички тези глупости, срещу които така силно се възмущаваше някога. Би им светила, ако поискаха. Никой вече не се съмняваше, че шапкарят и бакалката си живеят хубаво. На двамата им беше много удобно, този рогоносец Поасон на всеки два дни имаше нощно дежурство, през което трепереше от студ по пустите тротоари, докато в дома му неговата жена и квартирантът топлеха краката си. О, те никак не се безпокояха, чуваха как бавно тропат ботушите му покрай дюкяна, в тъмната и пуста улица, без да си подадат носа от завивката. Полицаят от градската охрана знае да изпълнява само дълга си, нали така? И чак до сутринта те спокойно злоупотребяваха с неговата собственост, докато този строг човек бдеше над собствеността на другите. Целият квартал „Гут д’Ор“ се присмиваше на този хубав фарс. Смешно им беше, че се поставят рога на властта. Впрочем Лантие беше завладял този дом. Дюкянът и стопанката вървяха заедно. Той току-що беше изял една гладачка; сега започваше да хруска една бакалка; и ако тук биха се изредили една след друга галантеристки, книжарки, модистки — устата му беше доста широка, за да ги глътне.

Не, никога никой не бе виждал човек да се тъпче така със захар. Лантие беше много добре опекъл работата си, като посъветва Виржини да се залови с търговия на захарни изделия. Той беше истински провансалец и обожаваше сладкишите; с други думи, той би живял само с фурета, бонбони, дражета и шоколад. Най-вече дражетата, които наричаше „захаросани бадеми“, толкова много му се услаждаха, че устните му се покриваха с тънка пяна. От една година той живееше само с бонбони. Отваряше чекмеджетата, пълнеше джобовете си, когато Виржини го оставяше сам да пази дюкяна. Често пъти, разговаряйки с пет-шест души, отваряше капака на някой буркан на тезгяха, пъхаше ръка и хрускаше нещо, бурканът оставаше отворен и се изпразваше. Не обръщаха вече внимание на това, било мания, казваха. После сам си бе въобразил, че има хронически катар, някакво възпаление на гърлото, което, казваше, облекчавал. Все още не работеше, имаше предвид все по-големи и по-големи сделки; засега подготвяше едно чудесно изобретение — шапка-дъждобран, една шапка, която се превръщала на главата в голям чадър при първите капки на проливен дъжд; и обещаваше на Поасон половината от доходите, дори срещу това заемаше от него монети от по двадесет франка за опитите. В очакване на това време дюкянът се топеше в устата му; гълташе цялата стока, дори шоколадените пури и лулите от червен карамел. Когато му омръзнеха сладкишите и се разнежваше, той натискаше да целува в някой ъгъл господарката, която намираше, че целият е захаросан, че устните му са сладки като дражета. Чудесен мъж за целуване! Наистина ставаше меден. Съпрузите Бош казваха, че достатъчно било да си потопи пръста в кафето, за да го направи истински сироп.

Лантие, разнежен от този непрекъснат десерт, се отнасяше бащински към Жервез. Даваше й съвети, караше й се, че не обичала вече труда. Дявол да го вземе, една жена на нейната възраст би трябвало да знае как да се оправи! И той я обвиняваше за нейната постоянна лакомия. Но тъй като трябва да се подаде ръка на хората дори когато никак не заслужават, той се стараеше да й намира по някоя малка работа. Така той бе склонил Виржини да вика Жервез един път в седмицата, за да измива дюкяна и стаите; тази работа със сода за пране й била добре позната; и за всяко миене тя печелеше по тридесет су. Жервез идваше в събота сутрин и с едно ведро и четка, без да изглежда, че страда, като върши тази мръсна и унизителна работа, слугинска работа в това жилище, където бе властвувала като хубава руса господарка. Това беше последното унижение, краят на нейната гордост.

Една събота тя много се измъчи. Беше валяло три дни, сякаш с краката си клиентите бяха пренесли в магазина всичката кал на квартала. Виржини седеше зад тезгяха като важна дама, добре сресана, с малка якичка и с дантелени маншети. До нея, на тясната пейка, тапицирана с червено кадифе, удобно се беше настанил като у дома си Лантие, сякаш бе истинският господар на дюкяна; той небрежно протягаше ръка към буркана с ментови бонбони, само ей така да хруска захар по навик.

— Я слушайте, госпожа Купо! — извика със стиснати устни Виржини, която следеше работата на чистачката. — Оставили сте мръсотия ей там в ъгъла. Изтъркайте го по-хубаво!

Жервез се подчини. Тя се върна в ъгъла и отново започна да мие. Коленичила на пода сред мръсната вода, тя се превиваше одве с напрегнати рамене, с посинели и изтръпнали ръце. Измокрената стара пола лепнеше по бедрата й. Върху паркета тя изглеждаше като нещо нечисто с тази разчорлена коса и с изпокъсаната си камизола, през която се виждаше дебелото й тяло, подутини от меки меса, които мърдаха, клатеха се и подскачаха, когато се напъваше силно при миенето; и тя толкова се потеше, че от мокрото й лице се стичаха едри капки.

— Колкото повече се потиш, толкова повече лъсва — каза поучително Лантие с уста, пълна с бонбони.

Облегнала се като принцеса, с полуотворени очи, Виржини продължаваше да следи миенето и правеше забележки:

— Още малко вдясно. Сега пазете хубаво ламперията… Знайте, че не бях много доволна миналата събота. Петната бяха останали.

И двамата, шапкарят и бакалката, важничеха още повече, сякаш седяха на трон, докато Жервез се влачеше в краката им, в черната кал. Виржини навярно сияеше, защото за миг в котешките й очи блеснаха жълти искри и тя погледна Лантие с тънка усмивка. Най-сетне си отмъщаваше за някогашния пердах в пералнята, който още пазеше в съзнанието си!

През това време, когато Жервез преставаше да търка, от вътрешната стая се чуваше лек шум от трион. През отворената врата, в бледата светлина от двора, се виждаше профилът на Поасон, който този ден не беше на служба и използуваше свободното си време за любимото си занимание да прави малки кутийки. Той беше седнал пред една маса и с необикновено старание изрязваше арабески в махагоновото дърво на една кутия за пури.

— Слушайте, Баденг! — извика Лантие, който от приятелство пак беше започнал да се обръща към него с този прякор. — Приемам вашата кутия за подарък на една госпожица.

Виржини го ощипа, но шапкарят любезно, без да престава да се усмихва, отвърна на злото с добро, като я погъделичка по коляното под тезгяха; после отдръпна по най-естествен начин ръката си, когато съпругът вдигна глава, като показа късата си брада и червените си мустаци, настръхнали на землистото му лице.

— Точно сега — каза полицаят от градската охрана — работех за изпълнение на вашето желание, Огюст. Спомен за нашето приятелство.

— Ах, тогава, дявол да го вземе, ще запазя вашата кутийка! — подзе Лантие със смях. — Знаете ли, ще си я сложа на врата с панделка.

После, сякаш тази мисъл пораждаше друга:

— Сетих се! — извика той. — Снощи срещнах Нана.

Ударът от вълнението на тази новина тръшна Жервез в локвата мръсна вода, която изпълваше дюкяна. Тя седна изпотена и задъхана с четката в ръка.

— Ах! — само прошепна тя.

— Да, слизах надолу по улица „Мартир“, вгледах се в едно момиче, което се кълчеше, хванало под ръка един старец, и си казах: познавам я тази… Тогава ускорих крачките си и се намерих лице срещу лице с нашата дяволица Нана… Хайде, няма защо да я оплаквате, тя е много щастлива, с хубава вълнена рокля на гърба, със златен кръст на шия и на всичко отгоре веселичка!

— Ах! — повтори Жервез с още по-глух глас.

Лантие, който бе довършил дражетата, взе една захарна пръчка от друг буркан.

— Хитро е това дете! — продължи той. — Представете си, с голяма самоувереност тя ми направи знак да я последвам. После остави стареца някъде, в едно кафене… О, чудесен старец!… И се върна да ме намери под една врата. Истинска змия! И любезна, и хитра, и гальовна като кученце! Да, целуна ме, разпита ме за всички… С една дума, бях много доволен, че я срещнах.

— Ах! — каза за трети път Жервез.

Тя мълчеше, продължаваше да чака. Нима дъщеря й не е казала нито дума за нея? В настъпилата тишина отново се чу триончето на Поасон. Развеселен, Лантие бързо смучеше захарната пръчка с мляскане.

— Ех, чудо голямо! Ако аз бях я видяла, щях да мина на другата страна на улицата — подзе Виржини, която отново бе ощипала шапкаря по най-жесток начин. — Да, щях да се изчервя от срам, ако ме поздравеше пред хората едно такова момиче… Казвам не защото сте тук, госпожа Жервез, но вашата дъщеря е много развалена. Поасон всеки ден прибира такива, които дори са по-добри.

Жервез не казваше нищо, не се помръдваше, очите й бяха втренчени в празното пространство. Най-сетне тя леко поклати глава, сякаш да отвърне на мислите, които се въртяха в ума й, а през това време шапкарят похотливо мърмореше:

— От такова развалено нещо корем не боли. То е нежно като пиленце…

Но бакалката го гледаше така страшно, че той трябваше да млъкне и да я омилостиви с някаква ласка. Като забеляза крадешком, че полицаят от градската охрана е забил нос в кутийката, той използува момента и тикна захарната пръчка в устата на Виржини. Тогава тя благосклонно му се усмихна. А после насочи гнева си срещу чистачката.

— Няма ли да побързате малко? Работата никак няма да напредне, ако стърчите така като кол… Хайде, размърдайте се, нямам намерение да газя във водата до довечера.

После добави злобно с по-тих глас:

— Не е моя вината, че дъщеря й развратничи!

Навярно Жервез не чу. Тя отново бе започнала да търка паркета с превит гръбнак, наведена към пода, подскачайки като жаба. Стиснала дървото на четката с двете си ръце, тя избутваше пред себе си черната вода, чиито пръски я изцапваха с кал чак до косите. Сега трябваше да изплакне, след като беше измела мръсната вода във вадата.

Обаче след кратко мълчание Лантие, който се отегчаваше, повиши глас:

— Знаете ли, Баденг — извика той, — вчера на улица „Риволи“ видях вашия господар. Той е дяволски съсипан, едва ли ще изтрае още шест месеца… Ах, господи, разбира се, при тоя живот, който води!

Той говореше за императора. Полицаят от градската охрана отвърна с рязък тон, без да вдигне очи:

— Ако управлявахте, и вие нямаше да бъдете по-дебел.

— Ох, мили мой, ако аз управлявах — подзе шапкарят, като изведнъж се престори на много строг, — работите биха вървели малко по-добре, уверявам ви… Нима тяхната външна политика наистина не издиша от известно време! Ако аз, който ви говори, познавах някой журналист, когото да надъхам с моите идеи…

Той се въодушевяваше и тъй като бе изхрускал захарната си пръчица, беше отворил едно чекмедже, от което вадеше желирани бонбони, които лапаше с ръкомахания.

— Всичко е много просто… Най-напред ще възстановя Полша и ще създам една велика Скандинавска държава, която ще държи в респект гиганта на Север… После ще направя република от всички малки германски княжества… А колкото до Англия, тя никак не е опасна; ако се размърда, ще изпратя сто хиляди души в Индия… Освен това с приклад в гърба ще изпратя султана в Мека, а папата в Йерусалим… Е? Европа бързо ще се прочисти. Така, Баденг, погледнете за малко…

Той прекъсна, за да вземе с шепа пет-шест бонбона.

— Ей така! Няма да бъде по-трудно, отколкото да се глътне това.

И той хвърли в отворената си уста бонбоните един след друг.

— Императорът има друг план — отвърна полицаят от градската охрана след цели две минути размисъл.

— Я оставете тази работа! — подзе гневно шапкарят. — Знаем ние неговия план! Европа пет пари не дава за нас… Всеки ден лакеите на Тюйлери прибират вашия господар под масата между две дамички от висшето общество.

Но Поасон беше станал. Той се приближи и постави ръка на сърцето си, като каза:

— Вие ме оскърбявате, Огюст. Спорете, без да нанасяте лични обиди.

Тогава се намеси Виржини, като ги помоли да я оставят намира. Нея никак не я интересува Европа. Как е възможно двама мъже, които си поделят всичко друго, непрекъснато да се хващат за гушата заради политиката? За миг те измърмориха неясни думи. После полицаят от градската охрана, за да покаже, че не е злопаметен, донесе капака на кутийката, която беше завършил; отгоре пишеше с инкрустирани букви: „На Огюст, приятелски спомен“. Силно поласкан, Лантие се отпусна назад, едва не се просна върху Виржини. И съпругът гледаше това със землистото си лице, в което мътните му очи не изразяваха нищо; но червените косми на мустаците му понякога сами потрепваха по смешен начин, което би могло да разтревожи един човек, който не е така сигурен в положението си като шапкаря.

Това животно Лантие се отличаваше с оная спокойна дързост, която се харесва на дамите. Тъй като Поасон обърна гръб, хрумна му смешната идея да целуне по лявото око госпожа Поасон. Обикновено той проявяваше хитра предпазливост, но когато беше спорил за политика, рискуваше всичко, за да има право над жената. С тези страстни милувки, откраднати безсрамно зад гърба на полицая от градската охрана, той си отмъщаваше на империята, превърнала Франция в публичен дом. Само че този път той беше забравил за присъствието на Жервез. Тя беше изплакнала и избърсала дюкяна, беше се изправила пред тезгяха, чакаше да й дадат тридесетте су. Целувката по окото тя посрещна съвсем спокойно, като нещо естествено, в което не трябваше да се намесва. На Виржини като че ли й стана неприятно. Тя хвърли тридесетте су върху тезгяха пред Жервез. Последната не мръдна, имаше вид, че чака още нещо, съсипана от миенето, измокрена и грозна като куче, извадено от някой канал.

— Значи, нищо не ви е казала? — попита тя най-сетне шапкаря.

— Коя? — извика той. — А, да, Нана!… Не, разбира се, нищо друго. Каква уста има тази скитница, — като ягода!

И Жервез си отиде със своите тридесет су в ръка. Старите й подпетени обувки жвакаха като помпа, истински музикални обувки, които пееха някаква мелодия, като оставяха по тротоара мокрите отпечатъци на широките си подметки.

В квартала жените, пияници като нея, сега разказваха, че пиела, за да се утешава за пропадането на дъщеря си. Самата тя, когато надигаше чашата ракия на тезгяха, заемаше драматични пози, изливаше я в гърлото си, като си пожелаваше да се отрови. И в дните, когато се прибираше, пияна като свиня, мърмореше, че било от мъка. Но почтените хора вдигаха рамене: познавали я тази, която се напивала на тезгяха на „Вертеп“ за сметка на мъката; във всеки случай това трябвало да се нарича мъка по бутилката. Естествено в самото начало тя не можа да преглътне бягството на Нана. Бунтуваше се малкото честност, която бе останала в нея; изобщо никоя майка не обича да си мисли, че нейното момиче е станало уличница. Но тя вече беше доста оскотяла, със замаяна глава и убито сърце, за да изпитва дълго време този срам. Настроението и често се променяше. По цяла седмица се чувствуваше много добре и не мислеше за своята блудница; после изведнъж се разнежваше или разгневяваше, понякога на празен стомах, понякога в пияно състояние изпитваше яростно желание да спипа Нана някъде, където може би щеше да я разцелува, а може би щеше да я смаже от бой, съобразно настроението си в момента. В края на краищата тя вече нямаше ясна представа за честността. Обаче Нана беше нейна, нали? А човек не обича да губи собствеността си.

Когато я обземаха тези мисли, Жервез се взираше по улиците като полицай. Ах, ако можеше да забележи отрепката си, как само щеше да я съпроводи до къщи! Тази година преустройваха квартала. Прокарваха булевард „Мажента“ и булевард „Орнано“, които премахваха старата бариера Поасониер и пресичаха външния булевард. Кварталът ставаше неузнаваем. Едната страна на улица „Поасоние“ беше разрушена. Сега от улица „Гут д’Ор“ се разкриваше голямо празно място, слънчево и просторно; а на мястото на къщурките, които закриваха гледката откъм тая страна, на булевард „Орнано“, се издигаше една величествена сграда, една шестетажна къща, украсена със скулптури като черква, чиито светли прозорци с бродирани пердета говореха за богатство. Тази къща тук, цялата бяла, издигната точно срещу улицата, сякаш я огряваше със сноп светлина. Всеки ден дори Лантие и Поасон спореха за нея. Шапкарят не преставаше да говори против разрушенията, които се правеха в Париж; той обвиняваше императора, че строял навред дворци, за да пропъди работниците в провинцията; а полицаят от градската охрана, пребледнял от студен гняв, отвръщаше, че напротив — императорът мислел преди всичко за работниците, че той, ако трябвало, би разрушил цял Париж, само и само за да им създаде работа. Жервез също не одобряваше тези разкрасявания, които премахваха тъмния кът в квартала, с който бе свикнала. Мъката й идваше именно от това, че кварталът се разхубавяваше по време на нейната гибел. Когато е в калта, човек не обича слънчев лъч да огрява главата му. Така че в дните, когато търсеше Нана, тя беснееше, че трябваше да прескача материали, да шляпа по тротоарите в строеж, да се блъска в оградите. Красивата сграда на булевард „Орнано“ я караше да излиза от кожата си. Такива сгради били за курвите като Нана.

През това време тя няколко пъти научи новини за Нана. Винаги се намират зли езици, които бързат да ви съобщят неприятни неща. Да, бяха й разказали, че малката зарязала своя старец — дръзка постъпка на неопитно момиче. Тя била много добре при този старец, глезена и обожавана, дори много свободна, ако знаела как да постъпва. Но младостта е глупава, тя, изглежда, тръгнала с някакво младо конте, но с кое точно — не се знаело. Положително било, че един следобед на площад „Бастилия“ тя поискала от своя старец три су за някаква дребна нужда и че старецът още я чакал да се върне. В добрите среди това се казвало да си пикаеш на късмета. Други хора твърдяха, че след това са я видели да танцува неприлични танци в „Големия салон на безумието“ на улица „Шапел“. И тогава Жервез си внуши, че трябва да посещава танцувалните салони в квартала. Тя не пропускаше да мине покрай някой от тях, без да влезе. Купо я придружаваше. Отначало те само обикаляха салоните, като се заглеждаха в хайманите, които се кълчеха. После, една вечер, понеже имаха пари, седнаха на маса и изпиха една купа греяно вино, колкото да се освежат и да постоят, за да видят дали Нана ще дойде. В продължение на един месец забравиха Нана, харчеха пари в дансингите за свое удоволствие, защото обичаха да гледат танците. По цели часове, без да си кажат нещо, стояха с лакти на масата, смаяни сред друсането на пода, и несъмнено се забавляваха, като гледаха с мътните си очи проститутките от бариерата в задушния и облян в червена светлина салон.

Точно по това време, през една ноемврийска нощ, те бяха влезли в „Големия салон на безумието“, за да се посгреят. Навън остър вятър бръснеше лицата на минувачите. Но залата беше препълнена. Вътре гъмжеше като в кошер — народ по всички маси, народ в средата, народ във въздуха, истинска грамада от колбаси; да, тези, които обичаха чревца по канадски, можеха да си доставят удоволствие. След като направиха две обиколки, без да намерят маса, те решиха да стоят прави и да чакат, докато някоя компания излезе. Купо се клатушкаше от крак на крак, облечен в мръсна блуза, със стар сукнен каскет без козирка, лепнат на темето му. И понеже препречваше пътя, той видя един дребен мършав младеж да избърсва ръкава на сакото си, след като се бе допрял с лакът до него.

— Я слушай! — извика той гневно, като извади лулата от червената си уста. — Няма ли да се извиниш!… На всичко отгоре се гнусиш, защото съм облечен с блуза!

Младежът се беше обърнал, като гледаше с пренебрежение тенекеджията, който продължаваше:

— Трябва да разбереш, проклетнико, че блузата е най-хубавата дреха, да, дрехата на работника!… Ще те избърша аз, ако искаш, с две плесници… Къде се е видяло подобни гниди да обиждат работника!

Жервез напразно се мъчеше да го усмири. Той се перчеше с дрипите си, тупаше по блузата си, като крещеше:

— Тук вътре има мъжко сърце!

Тогава младежът изчезна сред тълпата, като мърмореше:

— Ей че мръсен скитник!

Купо искаше да го настигне. Няма да се остави да го обижда едно сако! Пък и то не кой знае какво сако! Някаква вехтория, за да може да лови жени, без да плаща нито сантим. Ако го хване, ще го смъкне на колене, за да поздрави блузата. Но задръстването беше много голямо, не можеше да се мине. Жервез и той се въртяха бавно около танцуващите; тройна редица от любопитни се притискаха и лицата им се възбуждаха, когато някой мъж се проснеше или пък някоя дама си показваше всичко, като повдигаше крак; и тъй като и двамата бяха ниски, те се надигаха, за да видят нещо — прическите и шапките, които подскачаха. Оркестърът със своите спукани медни инструменти свиреше бясно кадрил, истинска буря, от която залата се тресеше, а пък танцуващите тупаха с крака и вдигаха прахоляк, който замрежваше блясъка на газовите лампи. Горещината беше нетърпима.

— Я погледни! — каза изведнъж Жервез.

— Какво?

— Онази кадифена шапка там.

Те се надигнаха. Вляво се клатушкаше една стара кадифена шапка с одърпани пера — същински пискюл на катафалка. Но не можеха да видят нищо друго освен тази шапка, която танцуваше дяволски танц, като подскачаше, въртеше се, клякаше и пак подскачаше. Те я губеха сред бясната бъркотия от глави, после пак я откриваха да се клатушка над другите толкова дръзко и смешно, че хората наоколо се кискаха само като гледаха как тази шапка танцува, без да знаят какво има под нея.

— Е, какво? — попита Купо.

— Не можеш ли да познаеш тази коса? — прошепна задавено Жервез. — Да ми отрежат главата, ако не е тя.

Тенекеджията със замах разбута тълпата. Дявол да я вземе! Да, това беше Нана! И то с какъв тоалет! На гърба си имаше само една стара копринена рокля, цялата изцапана от търкането на масите в долнопробните заведения и с разкъсани волани, които хвърчаха отпред. При това почти гола, без каквото и да е шалче по раменете, така че се виждаха скъсаните илици на корсажа й. Как можеше да се каже, че тази уличница е имала старец, който се е грижел за нея, а е изпаднала дотолкова, че е тръгнала с някакъв женкар, който навярно я бие! Но въпреки това тя беше пак така свежа и съблазнителна, къдрава като кученце и с розово лице под безобразната си шапка.

— Чакай, аз ще те накарам да танцуваш! — каза Купо.

Естествено Нана нищо не подозираше. Трябваше да се види само как се кълчеше! Въртеше задника си и наляво, и надясно, превиваше се одве в реверанси, издигаше крака чак до лицето на кавалера си, сякаш щеше да се разчекне! Бяха я обкръжили, ръкопляскаха й, а тя хващаше полите си, вдигаше ги чак до колене, цялата разтресена от ритъма на танца; сякаш шибана с камшик и въртяна като пумпал, тя падаше с разчекнати крака и се прилепваше на пода, после подемаше някакъв малък приличен танц, като поклащаше бедрата и гърдите си с изумителна прелест. На човек му идеше да я отнесе в някой ъгъл и да я изяде с милувки.

Обаче Купо, попаднал в разгара на танца, объркваше танцуващите и те го блъскаха.

— Казвам ви, че това е моята дъщеря! — извика той. — Оставете ме да мина!

Точно в този момент Нана се оттегляше заднешком, като метеше паркета с перата си и въртеше задника си с леки подрусвания за по-голям чар. Тя получи хубав ритник там, където трябваше, изправи се и цялата пребледня, познала баща си и майка си. Нямаше късмет, разбира се!

— Вън! — крещяха танцуващите.

Но Купо, който в кавалера на дъщеря си беше познал мършавия младеж със сакото, пет пари не даваше за хората.

— Да, ние сме — крещеше той. — Ах, не си очаквала, нали!… Да, тук те пипнах с този хлапак, който преди малко се отнесе с неуважение към мене!

Жервез го бутна и каза със стиснати зъби:

— Млъкни!… Няма нужда от толкова обяснения.

И като се приближи, тя удари на Нана две хубави плесници. Първата отмести настрана шапката с перата, втората остави червен отпечатък върху бялата като платно буза. Изумена, Нана ги посрещна, без да заплаче, без да се съпротивява. Оркестърът продължаваше, тълпата се сърдеше и повтаряше гневно:

— Вън! Вън!

— Хайде, измъквай се! — подзе Жервез. — Върви напред и не се опитвай да избягаш, защото ще те пратя в затвора!

Дребният младеж беше изчезнал благоразумно. Тогава Нана тръгна напред вцепенена, все още изумена от лошия си късмет. Направеше ли опит да се отклони, един ритник в задника я вкарваше в пътя към вратата. И така тримата излязоха сред подигравките и дюдюканията на залата, а оркестърът довършваше танца с такъв трясък, сякаш тромбоните изстрелваха гранати.

Животът започна отново. След като спа дванадесет часа в своята предишна стаичка, Нана беше много мила в продължение на една седмица. Беше си преправила една прилична рокличка, на главата си носеше шапчица, чиито панделки превързваше под косата си. Дори обзета от добри намерения, тя заяви, че иска да работи в къщи; в къщи можела да припечели колкото си иска, а освен това нямало да слуша мръсотиите на ателието; и тя потърси работа, настани се на една маса с инструментите си и през първите дни ставаше в пет часа, за да навива своите дръжки на теменуги. Но след като предаде няколко гроси, вдигна ръце пред трудната работа, пръстите й се свиха от болки, понеже бяха загубили навика, а самата тя, която бе живяла така волно шест месеца, се задушаваше от стоенето в затворената стая. Тогава гърнето с лепило изсъхна, листенцата и зелената хартия се покриха с мазни петна, господарят идва лично три пъти, за да прави сцени и да иска да му се платят похабените материали. Нана се разтакаваше, продължаваше да яде бой от баща си, счепкваше се с майка си сутрин и вечер, като при кавгите двете жени си размениха отвратителни думи. Това не можеше да продължава; на дванадесетия ден уличницата избяга и целият багаж, който отнесе, беше скромната й рокля на задника и малката шапчица на главата. Съпрузите Лорильо, които бяха смаяни от завръщането и разкаянието на малката, се търкаляха по пода, толкова примираха от смях. Второ представление, бягство номер две, госпожиците с кола за „Сен-Лазар“! Да, наистина много смешно. Колко хубаво умеела да бяга Нана! Е добре, ако Купо и Жервез искали да я задържат сега, трябвало да й зашият оная работа и да я поставят в кафез! Пред хората съпрузите Купо се преструваха, че хубаво са се отървали. А всъщност беснееха. Но гневът е до време. Скоро те разбраха, без дори да им трепне окото, че Нана се подвизава из квартала. Жервез, която я обвиняваше, че вършела това, за да ги позори, не искаше да знае за клюките, които се носеха; и да срещнела по улицата своята блудна дъщеря, тя дори нямало да омърси ръката си, за да я наплеска; да, всичко било свършено, дори да я намери, че умира на земята, гола на улицата, щяла да я отмине, без да каже, че тази гадина е излязла от нейната утроба. Нана посещаваше всички танцувални салони в тази част на града. Познаваха я от „Бялата кралица“ до „Големия салон на безумието“. Когато влизаше в „Елизе Монмартр“, хората се качваха на масите, за да гледат как в една фигура на кадрила имитира рак. Понеже два пъти я бяха изхвърляли от „Червения замък“, тя само се въртеше пред вратата в очакване да види свои познати. Заведенията „Черната топка“ на булеварда и „Султанът“ на улица „Поасоние“ бяха добре уредени танцувални салони, и тя ходеше в тях само когато носеше бельо. Но от всички кръчми в квартала все пак предпочиташе танцувалните салони „Ермитаж“ в един влажен двор и „Робер“ в сляпата уличка „Кадран“, две вонящи малки зали, осветявани с по шест лампи, поддържани непретенциозно, където всички се чувствуваха доволни и толкова свободни, че кавалерите и дамите можеха да се целуват, без никой да ги безпокои. И Нана биваше ту съвсем изискана, ту съвсем изпаднала, преобразяваше се като по магическа пръчка — понякога натруфена като елегантна жена, друг път гола и мръсна като слугиня. Ах, тя водеше хубав живот!

Често в съмнителни места на съпрузите Купо им се струваше, че забелязват дъщеря си. Те обръщаха гръб, завиваха на друга страна, за да не бъдат принудени да я срещнат. Те нямаха вече желание да бъдат подигравани от цял салон, за да върнат в дома си една подобна никаквица. Но една вечер към десет часа, когато си лягаха, на вратата се чуха удари с юмрук. Беше дошла Нана, която спокойно молеше да я приберат да спи; и в какво състояние беше, господи! Гологлава, с парцалива рокля, с изкривени ботинки — такъв тоалет, че да я арестуват и откарат в затвора. Получи си пердаха, разбира се; после лакомо се нахвърли върху парче корав хляб и заспа като пребита с последния залък в уста. Оттогава този начин на живот продължи. Щом се почувствуваше пооправена, малката изчезваше някоя сутрин. Ни лук яло, ни лук мирисало, птичето отлиташе! И минаваха седмици и месеци, тя сякаш потъваше в земята, но внезапно пак се появяваше, без никога да каже откъде идва; понякога беше толкова мръсна, че с пинсети да не я докоснеш, и издрана по цялото тяло, а друг път хубаво облечена, но така отпаднала и изтощена от гуляите, че не можеше да се държи на краката си. Родителите трябваше да свикнат. Пердахът нищо не помагаше. Те я пребиваха от бой, но това не й пречеше да се прибере у тях като в приют, където можеше да преспива по една седмица. Тя знаеше, че трябва да заплати леглото си с бой, колебаеше се и идваше да си получи боя, щом нямаше друг изход за нея. Впрочем човек се изморява да бие. Съпрузите Купо в края на краищата се примириха с идванията и изчезванията на Нана. Ако ще да се върне, ако ще да не се върне — все едно, само да не оставя вратата отворена. Боже мой, навикът погубва честността, както и всичко друго.

Едно нещо караше Жервез да излиза извън кожата си. Това беше, когато дъщеря й се появяваше с рокли с шлейфове и с шапки, покрити с пера. Не, този разкош тя не можеше да преглътне. Че Нана развратничела, това било нейна работа; но когато идвала при майка си, поне да се обличала така, както трябва да се облича една работничка. Роклите с шлейф предизвикваха бунт в къщата; съпрузите Лорильо се присмиваха; Лантие, съвсем развеселен, се въртеше около малката, за да души хубавия й парфюм; съпрузите Бош бяха забранили на Полин да дружи с тази натруфена курва. Жервез се възмущаваше и от дълбокия сън на Нана, когато след някои от тези бягства тя спеше до обяд разгърдена, разчорлена и още с фуркети в косата, толкова бледа и така слабо дишаща, че изглеждаше като мъртва. Тя я разтърсваше по пет-шест пъти сутринта, като я заплашваше, че ще излее цяла кофа вода на корема й. Озлобяваше я това хубаво мързеливо момиче, полуголо, цялото затлъстяло от разврат, което така си отпочиваше от любовта, от която тялото й изглеждаше подуто, че дори не можеше да се пробуди. Нана отваряше едно око, затваряше го и заспиваше още по-дълбоко.

Един ден, след като сурово я упрекваше за нейния живот и я питаше дали не се отдава по казармите, че се прибира толкова грохнала, Жервез най-сетне изпълни заканата си, като я плесна по тялото с мократа си ръка. Разгневена, малката се сви в завивката си и извика:

— Стига толкова, мамо, чуваш ли? По-добре е да не говорим за мъжете. Ти си правила каквото си искала, и аз правя каквото си искам.

— Какво? Какво? — каза със заекване майката.

— Да, никога не съм ти го казвала, защото това не ме засягаше; но ти никак не се стесняваше, често те виждах да се разхождаш по риза и по чорапи, когато татко хъркаше… Сега вече това не ти харесва, но то се харесва на другите. Остави ме на мира, не трябваше да ми даваш пример!

Жервез стоеше цялата пребледняла, с разтреперани ръце, въртеше се, без да знае какво да прави, докато Нана, легнала по корем и стиснала в ръце възглавницата, отново потъваше в дълбок сън.

Купо ръмжеше и дори не се сещаше да удря плесници. Той напълно оглупяваше. И наистина нямаше нужда да го обвиняват, че е баща без морал, защото алкохолът притъпяваше в него съзнанието за доброто и злото.

Сега животът беше установен. Той не изтрезняваше по шест месеца, после рухваше и влизаше в „Сент-Ан“ — нещо като летуване на село за него. Съпрузите Лорильо казваха, че господин Спиртосаният херцог се прибирал в именията си. След няколко седмици той излизаше от лудницата оправен, ремонтиран и започваше отново да се разтушава до деня, в който пак рухваше и имаше нужда от ново закърпване. За три години той влиза седем пъти в „Сент-Ан“. В квартала разказваха, че там му пазели килията. Но най-гадното в тази история беше, че този упорит пияница разбиваше все повече здравето си след всяко излизане оттам, така че при всяко ново разболяване можеше да се предвиди окончателното сгромолясване, последното разпадане на тази прогнила бъчва, чиито обръчи се пукаха един след друг.

Освен това той погрозняваше: призрак на пръв поглед! Пиенето здравата го стопяваше. Напоеното му с алкохол тяло се сгърчваше като зародишите в буркани у аптекарите. Когато застанеше пред някой прозорец, светлината прозираше през ребрата му, толкова беше отслабнал. Страните му хлътнали; очите му гуреливи, толкова сълзяха, че можеха да доставят восък на една катедрала, само носът му блестеше, голям и червен като карамфил посред изпитото му лице. Тези, които знаеха възрастта му, точно четиридесет години, изтръпваха от ужас, когато той минаваше прегърбен, залитащ, стар като улиците. Засилваше се и треперенето на ръцете му, особено дясната му ръка, в някои дни той трябваше да хваща чашата си с две ръце, за да я опре до устните си. О, това проклето треперене! То беше единственото нещо, което все още го вълнуваше в пълното му оскотяване. Чуваха го да сипе жестоки ругатни срещу ръцете си. Друг път го виждаха да съзерцава с часове ръцете си, които танцуваха, гледаше ги как скачат като жаби, без да каже нищо, като вече не се ядосваше, а сякаш търсеше коя вътрешна сила ги разиграваше по този начин; и една вечер Жервез го намери в това състояние с две големи сълзи, които се стичаха по сухите пиянски бузи.

Последното лято, през което Нана се влачеше у родителите си през свободното време от нощите си, бе най-тежко за Купо. Гласът му напълно се промени, сякаш силната ракия беше поставила нови струни в гърлото му. Той оглуша с едното си ухо. После за няколко дни зрението му отслабна, трябваше да се държи за парапета на стълбата, ако не искаше да се търколи. А и здравето му го напускаше, както се казва. Той имаше страшно главоболие, такова виене на свят, че искри се въртяха пред очите му. Изведнъж остро го заболяваха ръцете и краката; пребледняваше, трябваше да седне и така седеше на стола като идиот в продължение на часове; дори след една такава криза ръката му остана парализирана цял ден. Често си лягаше, свиваше се на кълбо, скриваше се под завивката, пъшкайки силно и продължително като болно животно. Тогава го обземаше отново лудостта както в „Сент-Ан“. Мнителен, неспокоен, измъчван от силна треска, той разкъсваше блузите си, хапеше мебелите с изкривената си уста; или пък изпадаше в силно умиление, оплакваше се като момиче, плачеше и се вайкаше, че вече никой не го обичал. Една вечер Жервез и Нана, които се прибраха заедно, не го намериха в леглото му. Там той беше поставил дългата и валчеста възглавница. А когато го откриха, скрил се между леглото и стената, той тракаше зъби и казваше, че щели да дойдат хора да го убият. Двете жени трябваше да го сложат в леглото и да го успокоят като дете.

Купо признаваше само едно лекарство — да изпие една половинка, която му действуваше като удар с пръчка по стомаха и го изправяше на крака. Всяка сутрин така лекуваше махмурлука си. Той отдавна беше загубил паметта си, главата му беше празна; щом се изправяше на крака, започваше да се подиграва с болестта си. Той никога не бил боледувал. Да, беше в това състояние, когато, умирайки, човек казва, че се чувствува добре. Впрочем той откачаше и за всичко друго. Когато Нана се прибираше след шестмесечно скиторене, той смяташе, че се връща от някаква покупка в квартала. Често пъти, като я срещаше под ръка с някой господин, се шегуваше, без да я познае. В края на краищата не го зачитаха вече за нищо, тя можеше да седне върху него, ако не намереше стол.

При първото застудяване Нана офейка още веднъж, под предлог, че отива да види дали у зарзаватчийката има печени круши. Тя чувствуваше зимата, не искаше да трака зъби пред студената печка. Родителите й я считаха просто за негодница, защото чакаха крушите. Тя сигурно ще се прибере; миналата зима се забави три седмици, когато слезе да купи тютюн за две су. Но месеците се нижеха, малката не се появяваше. Този път сигурно беше избягала много надалеч. Тя не се върна и през юни заедно със слънцето. Положително това беше краят, намерила си бе бял хляб някъде. В един безпаричен ден съпрузите Купо продадоха детското желязно легло точно за шест франка, които изпиха в Сент-Уан. Това легло им пречело.

Една сутрин през юли Виржини покани Жервез, която минаваше, и я помоли да измие кухненските съдове, защото снощи Лантие довел двама приятели, които нагостили. И когато Жервез миеше съдовете, силно омазнените съдове от гощавката на шапкаря, последният, който продължаваше да яде дюкяна, изведнъж извика:

— Знаете ли, майчице, аз видях Нана онзи ден!

Седнала зад тезгяха, със загрижен вид пред бурканите и чекмеджетата, които се изпразваха, Виржини поклати гневно глава. Тя се въздържаше да не избухне, защото беше започнала да подушва нещо. Лантие много често виждаше Нана. О, тя нямаше да си сложи ръката в огъня, той беше мъж, готов на всичко, щом някоя фуста му влезеше в главата. В дюкяна влезе госпожа Лера, сприятелила се много напоследък с Виржини, която й поверяваше тайните си; тя направи весела гримаса и попита:

— В какъв смисъл сте я видели?

— О, в най-добрия смисъл — отвърна шапкарят, много поласкан, като се смееше и сучеше мустаците си. — Тя беше в кола; аз шляпах по паважа. Истина, кълна ви се! Няма защо да се защищавам, защото знатните синчета, които се сближават с нея, са дяволски щастливи!

Погледът му се беше разпалил, той се обърна към Жервез, която стоеше права в дъното на дюкяна и бършеше една чиния.

— Да, тя беше в кола и с прекрасен тоалет!… Не можах да я позная, толкова приличаше на дама от висшето общество, с млечнобели зъби, със свежо като цвете личице. Тя ми се усмихна и ми махна с ръкавицата си… Мисля, че е хванала някакъв виконт. О, много се е издигнала! Тя пет пари не дава за всички нас. Затънала е до гуша в благоденствие тази курва!… Любовта на малката мацка! Не, вие нямате представа какво нещо е една такава мацка!

Жервез продължаваше да бърше чинията, макар че отдавна блестеше от чистота. Виржини размишляваше, загрижена за две сметки, които не знаеше как да изплати на другия ден; а Лантие, едър и пълен, напращял от захарта, с която се тъпчеше, изпълваше със своя възторг към малките добре облечени уличници магазина за захарни изделия, три четвърти от който беше изяден и който лъхаше на разорение. Да, оставаха за хрускане само няколко захаросани бадема и за смучене няколко захарни пръчици, за да се ликвидира търговията на съпрузите Поасон. Изведнъж на отсрещния тротоар той забеляза полицая от градската охрана, който беше на служба и минаваше закопчан и препасан със сабя. Това го развесели още повече. Той накара Виржини да погледне съпруга си.

— Ах, чудесно! — измърмори той. — Много сериозен е тази сутрин Баденг!… Внимание! Нащрек е, навярно се е втренчил някъде, дебне нещо.

Когато се върна в къщи, Жервез намерен Купо в криза. Седнал вцепенен на края на леглото, той гледаше пода с безжизнените си очи. Тя се отпусна на един стол с отмалели крака и с ръце върху мръсната си пола. И стоя така пред него четвърт час, без да каже нещо.

— Научих новини — прошепна най-сетне тя. — Видели са дъщеря ти… Да, дъщеря ти е много добре и няма вече нужда от тебе. Навярно е страшно щастлива!… Ах, боже господи! Бих дала всичко, за да бъда на нейно място.

Купо продължаваше да гледа пода. После вдигна изпитото си лице, засмя се като идиот и измънка:

— Слушай, сърничката ми, не те задържам… Ти още не си много лоша, когато се измиеш. Нали знаеш, както се казва, няма толкова стара тенджера, че да не си намери капака… Разбира се, стига да започнем да живеем по-сносно!

Към следващата част или към съдържанието

Емил Зола Вертеп (12)

Метаданни

Данни

Вертеп

Информация

История

Сваляне / Връзки

XI

Емил Зола
Вертеп (12)