Александър Грин
Проливът на бурите (9)

IX

Аян разтърка очи в пустинната тишина на утрото, мокър, замаян и отслабнал от скорошната умора. Раменете му бяха отекли, боляха го; съзнанието скиташе в мъгла, сякаш невидима ръка през цялото време се опитваше да скрие от неговия поглед тихия прибой, синия проход на залива, където стоеше „Фитил в барута“, и яркото, живо лице на миналите денонощия.

Аян стана, събу се, походи малко назад и напред по стопления пясък на брега, който галеше капналите му ходила, поразтъпка се и напълно се съвзе. Наблизо се чернееше наляната с вода, оголила своя кил лодка; вълнението я люлееше, сякаш морето се беше спряло замислено над нея, без да знае какво да прави с този неугледен предмет. Проливът наподобяваше спокойните ангелски очи на изневерила жена; той беше притихнал, замрял и просветлял, поглаждаше със сребристи езици жълтия пясък като разсъдлива, важна котка, която извършва утринния тоалет на котетата си.

Матросът огледа лодката, дупки нямаше. Пушката заедно с оцелялото весло се търкаляше на дъното, оплетена в набъбналото от вода въже; цевта беше пълна с пясък и тиня. Аян извади куршума, проми цевта и изкара лодката надълбоко. Той бързаше; заедно с него, без да го оставя нито секунда, ходеше до колене във водата високата градска девойка.

Тя го следваше. Той вдигаше очи и се усмихваше на влажния, искрящ морски въздух; пустотата му напомняше току-що наведен, ням поглед. Погледът беше неин; в тези еленови, изпълнени до краищата с живот очи, скрити от далечния бряг, имаше желание и обещана чудесна награда. Човекът, който дръзнеше да разколебае вярата на Аян, би бил убит веднага, на място, както ръката сплесква комара.

Лодката, сякаш събудена, се разлюля под краката му; Аян гребеше прав, с едно весло. Рифовете останаха назад, отпред лежеше океанът, отдясно — тебеширените урви, наподобяващи купчини бели овце, скриваха залива. Той плуваше с ясно лице, като отгребваше уверено водата, която до неотдавна го беше заплашвала със смърт, и в този миг нямаше предел силата на неговото желание да се хвърли в битката на душите, в продължителни скитания, където с всеки час и ден би растяло в неговото младо сърце желязото на властта, а словото би звучало като непоколебима песен, със сила, удесеторена от вниманието. Той се приближаваше към шхуната като повелител в грабежа и юначеството, млад, нетърпелив, с душа, изгорена от беззвучна музика, от спомен и надежда.

Аян кипеше, кипеше слънцето в небето; закипяла и разсвирепяла, водата плискаше. „Хо-хо!“ — викна матросът, когато разстоянието между него и шхуната, останала на предишното си място, се съкрати до един кабелт. Той дишаше учестено, тъй като гребането с едно весло не е лека работа, и викна, сигурно по-слабо, отколкото трябваше, защото никой не се показа на палубата. Аян набра въздух и отново весел, нетърпелив вик огласи залива:

— Ехей! Спусни стълбата! Свой!…

Лодката се допря до кораба. Мръсният борд на шхуната, изпонадупчен от стари изстрели, дремеше кротко; дремеха и мачтите, сънливо блестяха стъклата на илюминаторите; ленивата, проскърцваща тишина на стария кораб дишаше скръбно спокойствие, самота на пътник, който почива в запусната столетна градина, дето счупените пейки са обрасли в мъх и жълтият мрамор на вечерите тъне в шубраци. Аян викаше:

— Ей, на шхуната! Харви! Сигби! Родек! Който и да е, пуснете стълбата, де! Момчета!

Върху лицето му легна сянка, той рече тихо, сякаш се обръщаше към себе си:

— Те спят. Забравих, че момчетата са без работа.

На него не му струваше нищо да се покатери на палубата с обикновени железни котки. Той се изкачи, завърза въжето, за да не отнесе водата лодката, и се приближи до кубрика. На стълбата се спря, като съобразяваше с какво да задоволи законното любопитство на другарите си, и си спомни мръсната кантора на бръснатия старец, за който говори на Стела.

„Да — мислено си рече той, — имах работа със стареца, нея я нямаше. Старецът взе портрета — аз се върнах.“

Като се усмихваше отнапред на възгласите и въпросите, Аян слезе в кубрика. Отначало в полумрака на помещението той не повярва на себе си, като примижаваше и се оглеждаше с широко разтворени, тревожни очи, но тутакси се убеди, че няма хора. Кубрикът беше загубил вида си на обитавано място. Леглата, останали без одеяла, се точеха сиротни пред Аян; по пода имаше боклук, въжета, парцали, угарки от свещи, празни тенекиени кутии; изчезнали бяха чувалите с имуществото, дрехите, окачени по стените, оръжието. Няма занемареност и мъка гледаха от всяка пролука, от широко отворените сандъци, от мъждиво осветения люк…

Поразен, Аян се мъчеше да разбере нещичко и не можеше. Една-две минути търка разсеяно ръце, блуждаеща усмивка кривеше устните му. Това беше мигновено, тревожно вцепенение, в което няма място нито за разсъждение, нито за догадки — той се слиса. Поизплашен малко, Аян излезе на палубата. Както преди, тук нямаше ни една душа. Той забърза към каютите с надежда да намери Редж или Харви, пътьом надникна в кухнята. Тук всичко се търкаляше неприбрано, изсъхнали петна от помия пъстрееха по пода; студеното желязо на печката изгори ръката му с мъртвешки досег; разваляше се и гъмжеше от мухи месото, засегнато от жегата. Престилката на Сет висеше на гвоздея, като че готвачът току-що е излязъл, веднага ще се върне и апетитно ще заудря с острия нож по дъската.

Първото, което спря изведнъж Аян и го насочи към револвера, беше трупът на Редж. Мъртвият лежеше под бизана и явно беше почнал да се разлага, тъй като отвратителна, сладникава миризма идеше от неговото лице, над което се наведе Аян. По шията му, простреляна с куршум от пушка, бяха се издули червеникави мехури; лявото му, примижало око белееше мъждиво; пръстите, сгърчени от агонията, изглеждаха изкълчени. Беше без шапка, полуоблечен.

Аян бавно се отдалечи, закрил лице. Той се движеше полека; глупава, жестока болка раснеше у него и го изпълваше с отчаяние. Матросът премина на кърмата: той се спусна в каютата с риск да види смъртта в пълния й разгул, редиците от трупове, разхвърляни по пода. Огледа се: синята тишина на залива го поободри малко.

Като се вслушваше във всяка своя стъпка, Аян напусна последното стъпало на стълбата и тръгна към каютата на Харви. Вратата не беше затворена. Полека я открехна, вкамени се, докато шареше с очи, и трепна от радост: от леглото, сякаш не го познаваха, към него гледаха тежките, стоманени очи на щурмана.

— Харви! — пошепна юношата и дойде по-близо. — Харви!

Щурманът отвори уста, размърда устни. Първият му опит да заговори беше несполучлив. После — и личеше си, че това му струва грамадно напрежение — Харви изхърка:

— Момче!… Ай… С две думи: всички си отидоха. Умирам, ранен съм до сърцето… В същност аз бях глупак… аз и Редж… ние бяхме врагове… но не…

Той простря ръка, почеса брадичката си о одеялото и продължи:

— Чакалите се разбягаха, Аян. Аз и Редж се възпротивихме: знаеш, в нашия занаят е късно да търсиш друго пристанище. Пък и Пед умря… Не можаха да изберат ново гърло… стадо! Още този ден, когато замина, се скараха… Кристоф отиде при Пед… застреля го Дженър. Не мога да разказвам, Ай, нещо ме стиска за гърлото… и ме щрака в гърба… Но ето на… ти ще разбереш всичко… решиха да се делят, подкокороса ги Сигби. Шхуната е празна. Ай… отидоха си… Всички си отидоха…

Харви млъкна, острите му, изпити черти изразяваха невероятна ярост.

— Дай ми вода! — кротко рече той.

Аян му подаде оловната чаша. Раненият изля половината на одеялото; гърлото му потреперваше конвулсивно. Аян попита:

— Кога стана това, Харви?

— Снощи. Те всички… ще се съберат… Един… на „Приятеля“… Разбра ли?

— Да.

— Разкажи ми… — захърка Харви. — Впрочем.

Той се задави, склопи очи и престана да мърда. Аян седна, подпря глава на ръцете си; раменете и шията му потреперваха тежко, това бяха беззвучни, сухи ридания. Харви, изглежда беше заспал. Усилията, които беше направил, бяха отнели цялата енергия на угасващото, простреляно тяло.

— Стела — рече Аян по-тихо от дишането на ранения. — Какво да правя по-нататък?…

Мина може би половин час; дошъл на себе си, с мъка в душата, той внимателно разглеждаше щурмана. Желанието да бъде изслушан, да предаде част от тежестта, па макар и на един полужив, страдащ човек, го изпълваше с бързия огън на думите; той рече:

— Харви, знаете ли, че и на мене ми е също така тежко, както на вас… Аз… с мене се случи, но вие нищо не знаете… Аз можех да бъда щастлив, Харви!…

Той млъкна, отвърна му тишината.

— Харви — рече той, като се изправи, — аз мога да ви бъда полезен. Аз ви обичах и вас, Харви, но от мене нямаше да се разбягат — така си е. Бих ги държал под своята власт, както се държат сюрия кучета. Харви! Ще наскубя шарпия и ще превържа раната ви. Освен това вие сигурно искате да хапнете. Кой ви рани?

Той протегна ръка и докосна рамото на щурмана. Харви мълчеше. Аян го побутна, после се наведе и допря ухо до гърдите му — всичко беше свършило.

— Сбогом, щурмане! — рече матросът. — Сега аз съм едничкият жив тук. Сбогом!…

Като се качи на палубата, той намери малко провизии — сухари, сушено свинско месо — и се доближи до борда. Лодката, клатейки се, удари с кърмата си шхуната. Аян заслиза, но изведнъж, недокоснал още с крак дъното, спомни си за нещо, бързо се покатери обратно и отиде в кают-камерата, дето се намираха буретата с барут.

Когато я напускаше, остави след себе си тънък пушек на фитил.

— Ти ще оправдаеш името си — сърдито, но като се владееше, каза той. — Хвръквай!…

На брега Аян остави лодката и се изправи. Дремещият самотен кораб тъмнееше стройно в лазура. Мина минута — и небето се разтърси от гръм. Голяма пенлива вълна стигна до брега, лизна краката на Аян и бавно, като кръв от побледнели бузи, се върна в родната си глъбина.

— Проливът ме измами — рече юношата, — затова ли се спасих, за да заповядвам на трупове? Но това не може да бъде!

Той се засмя. Беше същият странен, гърлест смях на жизнена упоритост.

— Ще дойда — рече той, изпращайки усмивка на север, — ще дойда. Аз си имам една песен — моя песен.

И той се запъти към населените места, като си тананикаше полугласно:

Дай, стопанино, моята сметка завчас:

с твоя кораб не свършва света.

От платна и кормило разбирам и аз,

както други — от други неща.

Не един клипер, строен и боен фрегат

от дете ме е още люлял.

Океанът е моят по-възрастен брат,

аз със вантите съм си играл.

Той си тръгна.

Умирайки, самотен, той ще каже същите, пълни с нежна вяра и тъга, непоколебими, силни думи:

— Ще дойда!…