Александър Грин
Проливът на бурите (3)

III

В два часа всички се строиха на шканците. Донесоха Пед; тялото му, зашито плътно в брезент, приличаше на огромен, завързан тюлен. Сложиха трупа на една дъска, употребявана при товаренето, отвориха борда и своеобразният морски ковчег полека се плъзна по палубата, с крака към водата. Дъската, придържана от трима матроси, се спря, олюляна; в краката на Пед, здраво завързан между ходилата, червенееше оловен стълбец от перило. Океанът беше спокоен; белоглави морски орли плуваха над водата, движеха се към брега и огласяха пустинната тишина на земята с остри, провлечени крясъци. Харви се приближи до трупа, свали шапка и тозчас всички ръце се вдигнаха към главите, като предоставяха на слънцето да жари тиловете и вратовете им с цвета на изпечена тухла.

Харви прочете молитва, загледан разсеяно надалеч, като бъркаше и преиначаваше думите. После ръката му затули морето — той приканваше да го слушат.

— Момчета — рече той със своя обикновен сух глас, без да сваля ръка, — докато морето не се е разтворило, Пед е тук. Аз не съм оратор. Ние плавахме и се бихме заедно. Мнозина от нас са живи благодарение на него. Нека си отиде с мир.

— С мир — обади се като ехо екипажът и най-суровите лица станаха по-меки, сякаш бяха ги погъделичкали в носа. Някой се изкашля.

— Няма да те забравим — продължаваше Харви. — Ти се отърва от бесилката, за нас не се знае. Но ние ще живеем, както живяхме, докато не ни прегризят гърлото. Амин.

Той даде знак и дъската бързо се наклони към водата. Трупът се заплъзга надолу, откъсна се и се изгуби зад палубата.

— Бу-бух! — рече, разплискана, водата.

Всички се приближиха до борда и взеха да гледат как трепкащите кръгове замират пред кораба и далеч от него. Минаха десетина секунди — предишната невъзмутима гладка повърхност обкръжи „Фитил в барута“.

Тогава всички се разшаваха, загълчаха, а лицата им се отпуснаха. С Пед беше свършено.

— Момчета — рече Харви, — не всичко е сторено. Капитанът не пожела да умре като скитник — има завещание. Той го държеше под ключ в сандъка, където се сушеше тютюнът.

Тогава разцъфнаха и най-мрачните лица: това завещание обещаваше интересни неща. Сигби се провря най-отпред — той никога не беше чел такова нещо, макар че баща му умря на собствена земя. Животът разделя роднините.

В ръцете на Харви се появи плик и мъчно беше да се каже дали в тази минута бе разпечатан от десетките напрегнати очи или от пръстите на щурмана. Прошумоля един не съвсем чист лист. Освен него щурманът държеше още нещо, стиснато в лявата ръка и извадено, изглежда, от плика.

Харви не вдигна очи към тълпата, както обикновено правят глашатаите, когато съобщават нещо важно. Той четеше с известно усилие, тъй като училищните години на Пед бяха протекли в завързване на буксирни възли. Но все пак можа да разчете.

— „На 11 юли 18…9 година — прочете Харви и последните редове заиграха. — Аз, Матисен Пед, може да умра. Ако това се случи, не желая да се разделям с никого скаран, ето защо завещавам:

Първо. Моите собствени пари, деветстотин и шейсет фунта злато, които са под левия заден крак на масата, щом се вдигне дъската, да се раздадат на всички по равно и без изключение.“

Харви се спря и направи с ръка рязък, неопределен жест.

— Уу-у! — разнесе се в тълпата. Сега се вълнуваха отзад, предният пръстен беше по-тих, отколкото при погребението.

— Втора точка — рече щурманът. — „Всички вещи, освен трите килима, на които е изобразен лов със соколи, подарявам на Харви. Килимите да се дадат на Аян, момчето обичаше да ги разглежда.“

Мнозина се обърнаха и потърсиха с очи Аян, който стоеше най-отзад. Той беше спокоен.

— Ще спиш на тях, Ай — рече мрачният Рикс, завиждайки на щурмана, тъй като стойността на Педовите вещи възлизаше на значителна сума.

— Тихо! — изсъска Редж.

Харви продължаваше:

— „Портрета, който запечатвам заедно с това завещание, моля някой от вас да го изпрати на посочения адрес. Това е моята главна и единствена молба към вас.“

По-нататък следваха няколко мъгляви, объркани забележки, от които най-ясна беше май следната: „… не мокрете, боята не е лакирана.“

След това имаше нещо зачеркнато, накрая следваше подпис, който приличаше на разсипани рибарски въдички.

Любопитството, достигнало до нетърпеливо раздразнение, се изрази в скърцането на подметките. Почти всички стояха на пръсти, изпънали напред шии. Сигби рече:

— Покажете го, де, дявол да ви вземе! Та той е в лявата ви длан!

Харви, без да бърза, прибра документа.

Сам той разглеждаше чуждия на криви усмивки лик на жена. Сянка на високомерно учудване лежеше между веждите му, доближени като две въглищарски ладии в малко, тясно пристанище.

Зачуха се възгласи:

— Хей! Чуйте! Това не е учтиво!

— Дайте и ние да видим най-после!

— Бутнете насам тази жена без лак!

— Пед с розово цветенце на петлика! Хе!…

— Хо-хо!

Харви протегна ръка и в същия миг тя остана празна. Полуизтърканият акварел скачаше от ръка на ръка; възрастните станаха деца; една част високо се смееше, озъбвайки се похотливо; но лицата на други се появи напрегнат израз, сякаш бяха ги накарали да направят реверанс. Редж плю презрително: той не търпеше нежности; полусмешно, полусвенливо впечатление одраска мнозина, тъй като всичко наоколо миришеше винаги само на смола, пот и кръв.

— Я погледнете тук, Ай — рече младият Пилчер, добил важен вид, — това е по-хубаво от твоите килими.

Аян взе тъничката костена плочка. Отначало видя само обикновено лице, но в следния миг почервеня толкова силно, че му стана почти тежко. Може би тъкмо в полуизтритите тонове на рисунката се криеше оригиналната красота на мъничкото изображение, което го погледна с истински живи черти, пълни с млада грация. Той направи неволно движение, сякаш някой грижливо прекара топла ръка по лицето му, и се засмя със своя особен, провлечен, гърлест, незаразителен смях. Пилчер рече:

— А? Пед, ей богу, е оставил някъде кокошарник, а той беше славен петел.

— Не може да бъде — твърдо рече Аян. — Няма такава жена.

— Защо? — попита Сигби.

— Не съм виждал — поясни късо Аян и след кратко мълчание додаде: — Аз ги видях наистина веднъж, но те бяха извънредно много и не можех да ги разгледам хубавичко. Тогава минавахме покрай пристанището с фалшив холандски паспорт. Те стояха там вечерта.

— Оставете глупостите! — викна Редж, доволен, че Харви млъкна и той може да овладее общото внимание. — Кой ще отиде?

— Аз не ща — рече Дженър, след като мълчанието стана общо. — За какво?

Останалите тъпчеха на едно място. Да заминеш по време на междуособица, когато ха-ха ще почнат да делят златото на Пед?! Оня, който рискува това, рискува също да се върне в пуст залив или в най-добрия случай да види на хоризонта задницата на „Фитил“.

Редж продължаваше:

— Срамно е, бога ми. Един ден натам, един ден насам. Хей, има ли желаещи?

Някои се дръпнаха настрана. Харви изведнъж побледня и всички се стъписаха: в ръката му блесна револвер.

— Неблагодарна паплач! — завика той, забравил, че може в този миг да загуби всички свои поддръжници, тайни и явни. — Кълна се в дявола, заслужавате да ви викам по жребий и на първия, който откаже, да пръсна главата. Питам първи път: кой?

Това „кой“ издрънча в тълпата като пръснало се стоманено въже. Прозвучаха сдържани псувни; никой не отговори предизвикателно — чувствуваше се, че правото е на страната на питащия.

— Втори път! — извика Харви побледнял. — Кой?

Сигби се наведе от страх, че Харви ще стреля. Редж се изкиска злорадо, като потриваше трескаво ръце.

— Подле… — понечи да изреве Харви, но гласът му секна.

Аян се приближи до борда и сдържано кимна с глава.

— Кой? — рече по инерция Харви със сравнително тих глас. — Ай, ти ли?

— Аз.

— Трийсет мили с лодка и двеста с железница на север.

— Добре.

— Тази вечер.

— Да.

— Не бива да се губи време.

— Отивам, Харви.