Александър Грин
Проливът на бурите (5)

V

— Ей сега ще се върна — рече слугата, щом забеляза, че Аян тръгна след него. — Почакайте.

— Мигар не е все едно? — възрази Аян. — Нали аз трябва да я видя, а не вие.

Лакеят сви устни. Погледът му изразяваше студено, почтително презрение.

— Ако не се шегувате — рече той, — а просто сте разсеян, поискайте от мене обяснения. Тук се чака. И ако изразят желание да ви приемат, още по-добре.

— Слабо ги разбирам тези работи — усмихна се Аян. — Идете, ако това е необходимо, но аз нямам време.

Той издържа още един изстрел на учудените, отлично дресирани лакейски очи и седна в ъгъла. Очакването го потискаше, дълбоки тръпки го побиваха; любопитство, неясни страхове, таен, сърдит свян и разсеяно, остро напрежение кипяха в главата му също като гроздов сок.

Той беше сам в светлата празна стая. Разноцветният стъклен купол, през който се процеждаше дневната светлина, леко променяше естествената окраска на предметите; сякаш сееше тънък цветен прашец. Мебелите от полиран сребрист габър бяха наредени край стените, тапицирани в светъл плат с изображения на цветя, разстлали на син фон островърхи листа. Подът беше мозайка от черни и розови арабески. В малкия, широко отворен, полукръгъл прозорец сияеше небето, кичестата зеленина на градината откриваше края на една каменна, попукана стена.

Всичко това беше ново, интересно и будеше сравнения. Най-големият разкош, на „Фитил“ беше кают-компанията, дето се намираха крадените бронзови свещници и няколко китайски кутии, в които от време на време хвърляха угарки от пури. Аян нетърпеливо въздъхна, очите му, приковани в завесата на вратата, изразяваха мъчително нетърпение. Мисълта, че няма да го приемат, му се стори чудовищна. Тишината го дразнеше.

Времето си вървеше, никой не се появяваше; напрежението на Аян достигна онази степен, когато обикновеното нарушение на тишината от някакъв страничен звук е облекчение. Той леко тропна, после се изкашля. Различни предположения се въртяха в ума му. Най-напред помисли, че човекът, който се зае да доложи за него, не е тукашен и си е направил глупава шега, като си е отишъл най-спокойно в къщи. Тази мисъл го доведе до състояние на гняв. По-нататък реши, че може да се е случило някакво нещастие. Човекът със светлите копчета може например да е паднал, да си е ударил главата, да е изгубил съзнание. Най-сетне още едно, хвърлило го в цял вихър от представи съображение прониза Аян като електрически ток и го вдигна от мястото му: тук той е в капан. Светлите копчета са отишли в полицията. Но как са могли да узнаят кой е той?

Впрочем късно беше да се разсъждава. Аян извади револвера, сложи пръст на спусъка и с тихи прокрадващи се стъпки се приближи до вратата. Лицето му гореше от негодувание; вероятно появата на лакея в този миг щеше да означава пълно разчистване на земните сметки. Той дръпна завесата и видя една зала, която му се стори цял площад; в дъното й се виждаше врата; проливен слънчев дъжд струеше весело от големите прозорци и пронизваше светлата пустота.

Сега беше необходимо, колкото се може по-бързо да изпълни поетото поръчение и да си отиде. Нищо не възпираше Аян да намери госпожицата, да й връчи тежкия пакет и да се спаси, в краен случай дори през прозореца. Ако хора му преградят пътя, ще почне да се бие. Аян решително отметна завесата и бързо тръгна напред; стъпките на моряшките му ботуши отскачаха звънливо в пустотата; от вълнение той не различаваше добре подробностите; залата и нейната обстановка се сливаха за него в нещо голямо, невиждано, пъстро, стъклено, гравирано и златно.

Два пъти се подхлъзна. Това едва ли не го върна към старото предположение, че светлите копчета са си строшили главата. В следния миг право срещу него се запъти нейде откъм ъгъла млад, пъргав човек с лице, обрулено от вятъра, и остри, широки очи; костюмът му се състоеше от блуза, кожени панталони и пъстър пояс. Аян вдигна револвера, същото направи беззвучно приближаващият се човек; и така стояха те два-три мига, докато Аян не видя огледалото. Озадачен и почервенял, той затърси с очи вратите, но те се бяха скрили, всички части на стените си приличаха една на друга, очите му се премрежваха от златистите рамки гледаха застиналите усмивки на пременени жени. Аян тръгна покрай стената — блесна пролука пред очите му; протегна ръка — беше врата, която се разтвори безшумно под натиска му.

Той тръгна почти бежешком — всичко беше пусто, никакви признаци на живот. Аян минаваше от стая в стая. Бясната тревога изпълваше мозъка му със смут и мъгла. Той не се спираше, освен веднъж, когато поразен от странния вид на белите и черни костени пръчици, подредени в края на един огромен, полиран черен сандък, поиска да ги вземе, но те се изплъзнаха от пръстите му и неочаквано тъжен звън прелетя във въздуха. Аян сърдито отдръпна ръка и трепнал, се ослуша: звънът стихна. Той не разбираше това.

Миг на пълно объркване, на недоумение, на страшна самота проникна в душата му като тъпа болка. Той се спусна в малкия коридор, изтича в стъклената, пронизана от слънце галерия, отвори още една врата и се спря задъхан, скован от изненада, с внезапно отмаляло сърце.