Александър Грин
Проливът на бурите (6)

VI

Стаята, в която той така стремително се втурна с револвер в едната ръка и тежкия пакет в другата, се отличаваше с необикновена жизнерадост. Бяло-розов раиран плат покриваше стената и придаваше на помещението прилика с вътрешността на огромен куфар; откъм слънчевата страна нямаше стена, заменяха я от пода до тавана редица стъкла в зелени, шестоъгълни рамки — това напомняше разрез на пчелна пита, с тази разлика, че вместо мед се процеждаше златна светлина. Стаята беше пълна с нея, тя заливаше всичко. Много свещници с виещи се растения закриваха долната част на стъклената стена; преплетени тропически цветя се спускаха от тавана, краищата им трепкаха като малки, невинни пипалца. В ъгъла, над бамбукова люлка, се люлееше на тънка халка качулат, малък папагал. В средата имаше маса, обкръжена с меки, белоснежни кресла, сребърен прибор за кафе искреше на слънцето.

Аян не различаваше нищо от това — той видя, че в рамка от светлина и зеленина се надигна живото лице на портрета; жената пристъпи към него, изплашена и бледа. Но в следния миг спокойна почуда се изписа по чертите й — навик да се владее. Тя стоеше права, без да мърда, разглеждаше втренчено Аян със сивите си, големи очи.

— Вие сте — с усилие продума Аян. — Познах ви по портрета. Там имаше един човек, той каза, че ще отиде при вас да ви обади за мене. Смятам, че е предател. Минах много стаи, додето ви намеря.

— Скрийте револвера — рече девойката.

Той погледна дясната си ръка, заета с оръжието, и мушна револвера в колана си.

— Извадих го за всеки случай — рече той, — ние не се доверяваме на тишината. Наричат ви Стела — извинете, ако греша, но така каза бръснатият старец, който изпрати нещо в този пакет. Какво има там — не ми е известно. Може би ви изплаших, госпожице?

Младата девойка погледна насмешливо посетителя.

— Може би щях да се изплаша, ако бяхте дошли нощем, но сега е денем. Седнете и разкажете на какво се дължи вашето стремително посещение.

— Пед умря — рече Аян, силно смутен.

Аян съвсем си беше изгубил душевното равновесие — девойката го ослепи. Той гледаше и не можеше да откъсне поглед от лицето й. Тя беше значително по-млада, отколкото на портрета; косите — с пепелява отсянка, заплетени в една разкошна плитка, се спускаха под бедрата й; роклята, сива със сини шарки, закриваше плътно шията и ръцете; блестящите еленови очи под тънки, високо изписани вежди изглеждаха въплъщение на гордостта. Когато питаше, питаше цялото й лице, а дясната ръка се приповдигаше с нетърпеливо, рязко движение.

— Пед умря — повтори Аян. — Никой не искаше да дохожда, тъй като настъпи безредие. Ако нищо не знаете, ще ви разкажа поред. Капитан Пед остави завещание и в него молеше някой да занесе на адреса вашия портрет.

— Вие сте луд — рече Стела с разширени очи. — При какъв капитан може да попадне моят портрет, миличък?

Аян пламна и побледня. Луд! Лицето му се сгърчи от страдание. Но той се съвзе, преди девойката да го прикани с ръка да се успокои. Когато взе да говори по-нататък, гласът му пресеква няколко пъти, преди да изрече дузина думи.

— Казвам ви какво стана, аз самият зная не повече от вас — тихо рече той. — Вие не бива да ми се сърдите. Дойдох и намерих бръснатия старец, който не знам защо ме гледаше така, като че съм го мушнал с нож в гърлото. Той ми предаде ей това, то е завързано, както си беше, и ми посочи вашия дом. Мисля, че не съм счупил нищо във вашите големи стаи, движех се по средата.

— Ако това е за мене, дайте го — рече учудено Стела. — Но аз решително нищо не разбирам.

— Ето вашия портрет. — Аян й подаде малката, овална дъсчица. — Пазих я от водата и калта — додаде той.

Полунежна, полусурова усмивка проряза неговите мургави черти. Той не разбираше добре себе си в тези минути; онова, което ставаше, му се струваше сън. Стела взе портрета.

И тревожното, внимателно недоумение изчезна от лицето й. Тя рязко се обърна; пепелявата плитка трепна и я шибна по ръката, която изведнъж се отпусна, сякаш я бяха ударили. Когато отново погледна Аян, лицето й беше съвсем бяло, устните й нервно трептяха.

— Това е за мене ново. — Всяка нейна дума се отронваше отделно в слънчевата тишина на стаята. — Не ме гледайте с опулени очи — това не е ваша работа. Надявам се, че разбрахте? Дайте тук пакета.

Пръстите на Стела се плъзгаха безпомощно по него, конопена връв здраво стягаше възела.

— Ето нож. — Аян подаде кортика си с рогова дръжка. Девойката прие помощта без поглед на благодарност — вниманието й беше погълнато от вързопчето. В нейните ръце ножът приличаше на детска тенекиена сабя, но при все това тънкото острие отпори платното и връвта с бързината на светкавица. Аян, обзет от любопитство, стоеше до нея и мислеше, че ръцете му биха сторили същото, само че по-бързо.

Вътре имаше голямо, черно дървено ковчеже; ключът стърчеше в дупката и щракна като че преди девойката да го хване. В същия миг дебела хартиена пачка повдигна капака на кутията и град от пожълтели листа се разлетя под краката на Аян.

Аян се наведе, събра няколко листа и се изправи, за да ги предаде на девойката, но Стела припряно четеше първия, който й попадна под ръката.

— Стела — нерешително рече той, — аз ще събера всички.

Тя сякаш не слушаше. Като мачкаше и късаше пликовете, пробягваше с очи по ту ситните женски, ту тромавите мъжки редове; почти върху всяко писмо имаше различни печати, като че някаква сила беше захвърляла ония, които ги бяха писали, от единия край на света в другия. Ала тя нямаше търпение да прочете, всичко; пък и прочетеното беше напълно достатъчно.

Известно време тя стоя, навела глава, като пускаше писмата едно след друго в кутията, сякаш искаше да свикне с факта, преди да вдигне отново лице. Неуловими като вечерни сенки, разхвърляни чувства се плъзгаха в нейните очи, устремени към пода, осеян с останките от миналото. Разтревожен, разстроен не по-малко от нея, Аян се приближи.

— Има още нещо в кутията — съвсем тихо, почти шепнешком рече той. — Вижте.

Без да отговаря, девойката взе кутията, сложи я на масата, преобърна я с нетърпеливо движение и почти веднага се разкая за това, тъй като едновременно с глухото изтракване на дървото покривката пламна от огъня на елмази, гранати, бисери и опали. Зелените очи на изумрудите се търколиха отгоре и потънаха в светлия, белоснежен блясък; най-много бяха елмазите.

Това беше последният, но вече сладък удар и Стела не издържа. Едри, неочаквани за нея самата сълзи на женско възхищение бликнаха от очите й, лицето й пламна от руменина. В състояние, близко до екстаза, тя прекарваше потреперващи пръсти по студените камъни, като се мъчеше да предаде на тяхното равнодушно великолепие цялата си безкрайна нежност към могъществото на скъпоценностите и тържеството на разкоша. Развълнувана до дъното на душата си не по-малко от всяка жена в първия сладък и силен миг в прегръдките на избраника, Стела извика. Нейният звънлив, щастлив смях се разсипа по стаята, стихна и мълчалива усмивка докосна лицето на Аян.

Тя вдигна очи: съвсем близко, чужд и подозрителен допреди четвърт час, стоеше дивият, обгорял юноша, който нямаше още мустаци. Щастливо недоумение искреше в тъмните му очи, грижовно устремени към девойката. Сега той обичаше Пед повече от когато и да било: умрелият му се струваше благодетелен магьосник.

Стела не се сдържаше. Ако не заговореше, щеше да й стане тежко от потиснатата непреодолима нужда да се изкаже.

— Кой е бил баща ми? — попита тя. — Вие трябва да познавате Пед — това е името му. Но кой беше той?

— Пед ли? — Аян се отдръпна няколко крачки назад. — Ваш баща ли е Пед?

— Като че не сте знаели това. — Стела мушна ръце в съкровищата. — Стига сме играли на криеница. Вие сте идвали тук, в ръцете си държахте портрета на майка ми. Та престанете да лъжете. И така… Пед?…

— На вашата майка ли? — повтори Аян. — Как мога да зная това? Вие ме зашеметихте, вярвайте ми, не съм лъгал нито веднъж в живота си. В главата ми сега е също като в горски храсталак. Не знаех.

Очите му се срещнаха със сивите, надменни очи, но той не наведе глава. Сам търсеше обяснение, сякаш имаше право на това, и камъните на Пед ги свързваха. Аян чакаше.

— Вие… сте наивен — рече Стела, като помълча. — Сега, надявам се, знаете.

— Да, вие казахте.

Тя отново се обърна към масата — там беше магнитът, който обръщаше нейната глава. Папагалът рязко изкряска, неговият груб вик сякаш откъсна девойката от заплетените размишления. Решението, че й е останало да каже още няколко неща и във всеки случай е по-добре да постъпи така, отколкото да даде какъвто и да е повод за сплетни — й се стори разумно.

— Майка ми е била танцьорка — рече сухо тя, без да се обръща към Аян, — танцьорка в Рио де Жанейро. Вие знаете, там има разнообразно общество.

Аян кимна с глава.

— Пед се познавал с нея. Ако сте любопитен и това не е достатъчно ясно за вас — питайте.

— Няма какво да питам.

— Вярвам. Бихте ли седнал!

Аян седна. Девойката продължаваше да стои, като се докосваше с ръка до масата. След като веднъж му оказа доверие, тя не смяташе, че трябва да спре.

— Наричали я също като мене. Омъжила се. Този дом е на втория ми баща. Той е търговец на чай. Нарича ме дъщеря. Кой беше Пед?

— Пед беше капитан — рече Аян, потънал във водовъртежа на чувствата, от които му се струваше, че всички, кой знае защо, са длъжни да знаят онова, което знае и той. — Той умря.

— Това вече зная.

— „Фитил в барута“ не е търговска шхуна — усмихна се кротко Аян. — Ние понякога спираме китоловците, но с тях имаме големи разправии. Пед предпочиташе пощата.

Стела се изправи.

— Това е твърде много за един ден — рече тя, като разглеждаше с любопитство Аян. — Вие… правите обири ли?

— Ние вземаме най-подходящото — отговори, като помълча, Аян. — Не попадаме така често на пари, но копринените и чаените транспорти също са изгодни.

— Млъкнете! — викна Стела, като се разхождаше из стаята. — А въоръжени кораби… военни?

— Силата е на тяхна страна — въздъхна Аян. — И ние също губим хора — додаде той, — не мислете, че всички се предават като зайци в капан.

— Така значи, там, на масата… — Стела се приближи до ковчежето. — Не мислите ли, че станаха по-тъмни след разказаното от вас?

— Пед много ви обичаше — възрази Аян.

— Вие знаете ли това?

— Да.

— Говорил ли ви е за мене?

— Нито веднъж.

— Откъде тогава знаете това?

— Стела — рече Аян, — могъл ли е да не ви обича?

Девойката се усмихна. Пред нея в светлината на слънцето така, както преди четвърт час, блестяха елмазите и не бяха нито по-тъмни, нито по-лоши. Тяхното минало беше изгоряло в огъня на собствения им блясък.

Най-сетне съзерцанието умори девойката, тя се изправи пред Аян.

— Как се казвате?

— Ай, още — Аян.

— Какъв сте?

— Матрос.

— Аян, разкажете ми за вашия кораб и за моя… Пед.