Александър Грин
Проливът на бурите (8)

VIII

От крайморската железопътна гара до затънтеното място при каменливата урва на брега, където беше скрита лодката, Аян вървя пеша. Той не чувствуваше нито умора, нито глад. Като че беше хапнал нещо — някаква царевична питка с мед, купена от сергия. Но не беше сигурен.

Когато взе веслата, отблъсна лодката и плавното люлеене на вълните отнесе назад брега, тъга, напомняща самотата на ранен в пустинята, хвърли върху лицето му сянката на болезнена мисъл, устремена към града. Навремени му се струваше, че дълго, в жегата е спал нейде на припек и се е събудил с болка в гърдите, защото сънят е бил прекрасен и нежен и виденията, пълни с любовна мъка, са минали покрай леглото му, а той се е събудил в знойната тишина на пладнето сам. Всичко, както си беше, живо с ярката острота на действителността, неотстъпно се носеше пред очите му, заблестели от съсредоточената светлина на волята, насочена в една точка.

Морето димеше, вечерната мъгла на брега, разкъсвана от поривите на вятъра, забулваше Пролива на бурите със синкав воал. Вълнението се засилваше: полегати, тъмни вълни с равномерен въздушен шум се търкаляха в пространството; бяла дантела припламваше по гребените им и чезнеше в растящата тъмнина.

Стиснал зъби, Аян работеше с веслата. Лодката се гмуркаше, поскърцваше и трепереше, понякога сякаш се замисляше, задържаше се на гребена на вълната и с плясък се спущаше надолу, като го подхвърляше. Светлината на фенера мигаше смутено в тъмнината. Вятърът въздишаше, пееше и се въртеше на едно място, свиреше жално в ушите; в мрака се блъскаха безкрайните отряди от въздушни същества с плът от студ: техните влажни, опръскани от морето плащове шибаха Аян в лицето и ръцете.

Разтревоженият матрос престана да гребе. Брегът беше близо, но на това място представляваше по-голяма опасност от воденичен улей, защото най-малко на половин миля тук се простираше гол, отвесен камък, пресечен от пукнатини. Той отново грабна веслата, бързайки да отмине скалите. Опасността го пришпорваше; приведен, опрял крака, Аян гребеше и веслата се огъваха в ръцете му, окаменели от продължителното усилие. Понякога, подхвърлен от силен тласък, той трябваше да клекне, за да запази равновесие; сядането след това на скамейката му се удаваше само благодарение на инстинкта, който ръководеше движенията. Наоколо бушуваше въздухът; ням смут беше обхванал пролива; вълните се мятаха като тъмно стадо, подгонено от паника по време на пожар. Това беше щорм.

Мина някое време и вятърът промени фронта си. Сега той връхлетя откъм брега; извънредно силно странично люлеене разтърсваше ладийката на Аян, по-лека от празен чувал; играеше си с нея, наклоняваше я наляво и надясно и тогава някое от веслата безсилно удряше на халос. Морето се опияняваше; пароксизмът на яростта разтърсваше морската бездна, побесняла от дългото спокойствие. Неясни гласове се зовяха във въздуха; сякаш природата беше загубила разсъдък, сляпото й възмущение преминаваше в пристъп на ридание и воплите се сменяха с дълъг, буен рев на побъркан.

Лодката стремително се носеше встрани. Вълните, които сега идваха откъм брега, я отблъскваха с тласъци, както кракът отритва срещнатия предмет. Аян се превърна на слух, инстинктът стана зрение, борбата се водеше пипнешком. Той вдигаше веслата, както воин вдига оръжието, и отбиваше удара с цялата сила на мишците си в оня миг, когато тъмнината го заплашваше с унищожение, без да вижда нищо, като четеше в глухия, стремителен водовъртеж на стихията с вътрешните очи на душата си. Той налучкваше, изпреварваше, нанасяше удари и ги отблъскваше; залагаше и прибираше назад, играта свършваше наравно. Вълните го люлееха, блъскаха го в борда, издигаха го нависоко, стоварваха го надолу, подхвърляха го. Солени, шибащи го в лицето пръски, цели парцали вода, откъснати от щорма, го удряха по главата и тялото, мократа дреха спъваше движенията му, лодката доби лекотата на изплашен, преследван от хайка човек, който се мята насам-натам.

Ослепителен виолетов процеп разпука тъмнината и нощта потрепера — гръмотевица оглуши земята. Панически дълъг грохот ръмжеше, търкаляше се, ревеше, чезнеше. Отново студеният пламък на светкавица накара Аян да затвори очи; когато ги отвори, той виждаше все още в беснеещата тъмнина обляния от мигновена светлина пролив, превърнат в непрекъсната оргия на пяна и водни пропасти. Вълна издигна лодката, захвърли я, изтръгна едното весло. Аян трепна.

Морето взимаше връх над него. Сега можеше съвсем да не се съпротивлява, играта отиваше към своя край. Той беше като че окаменял, замръзнал, зашеметен от случилото се. Можеше само да чака, да се възмущава, да изпадне в отчаяние, да вика, да безумствува.

Глух гняв изпълни душата му. Той се вкопчи в борда и хвърли останалото весло на дъното на лодката. Смяташе, че е унижение да се бори по-нататък, смешен опит да обуздае табун коне. Не искаше да показва на врага смущението си. Само мисълта, че океанът може да се зарадва от уплахата му, от жалката му защита с голи ръце — го доведе в състояние на свирепа ненавист. Той презираше морето, което нападаше него — едничкия — с цялата сила на водната си армия. Смъртта не го плашеше — напротив, обезоръжен, той би отхвърлил без колебание пощадата, за да не подлага на унижение живота, подхвърлен му като милостиня. Приготви се да плюе в лицето на тържествуващия победител. Спокоен, доколкото това бе възможно, Аян викна:

— Плюскай! Задави се! Куче! Вързано куче!

Облян във вода, измъчен, той обсипваше пролива с презрителни псувни, с дръзки оскърбления, гавреше се, като измисляше най-хапливи, обидни думи.

— Подъл страхопъзльо!… Виеш като хиена!… Корито на акули, оплюто от моряците!… Плаши децата и бабичките, продажна твар, Юда!

Отново падна светкавица, нейната измамна светлина озари пространството. Ударите на гръмотевицата следваха един след друг; внезапен тласък подхвърли лодката. Аян падна. Когато стана, той чакаше незабавно пробив в лодката и смърт. Но лодката се носеше в мрака, както преди: рифът беше се плъзнал само по нея, без да разчупи дървото.

— Плюскай, де! — повтори с презрение Аян.

Той се изправи в цял ръст, като едва се държеше на крака. Все по-често проблясваше светкавица; това беше вече почти непрекъсната, трепереща, режеща очите светлина от нажежени, менящи извивките си пукнатини, неуловими и резки. Отпред една канара гледаше право към лодката. Тя се понавеждаше малко над водата като бик, наклонил глава за яростен удар. Аян чакаше.

И изведнъж някой, може би въздухът, може би самият той, рече спокойно и ясно: „Стела“. Матросът се наведе, веслото се люлееше в ръцете му — сега той искаше да живее напук на пролива и на рифовете. Светкавици осветяваха битката. Аян старателно, напрегнато измерваше с поглед малкото разстояние, което се съкращаваше с всяка секунда. Струваше му се, че не той, а рифът се движи срещу него със скокове, издига се и се гмурва.

Враговете се счепкаха и се разделиха. Мярна се хлъзгава, проядена от водата каменна глава; веслото с трясък, със силата на отчаянието се блъсна в рифа. Аян се люшна и в същия миг кипналото от пяна пространство отнесе лодката настрана. Тя потрепера, издигна се на гребена на вълната, преобърна се и се втурна в тъмнината.

— Стела! — викна Аян.

Конвулсивен смях го разтърси. Той захвърли греблото и седна. Какво стана по-нататък с него — не помнеше; съзнанието му се притъпи, слабите, болезнени усилия на мисълта доловиха още шумоленето на дъното, което се удряше в плитчината, сухия въздух на брега, затишието; някой, може би той, се движеше по колене във водата, мека тиня теглеше ходилата му… Горски шум, мокър пясък, безсилие…