Александър Грин
Проливът на бурите (7)

VII

С объркани, заплетени думи, които се препъваха една о друга като хора в стремително тичаща тълпа, Аян разправи всичко, което по негово мнение можеше да интересува Стела. Тя не го прекъсваше, понякога само кимаше с глава и удряше с носа на обувката си по пода, когато той спираше.

Аян започна с Пед, но скоро и неусетно за себе си разказа всичко. Какво искаше да каже? Чуйте песента на дивака, който плува призори надолу по голямата река. Той кръстосва веслата и мисли гласно с ниски, гърлени ноти. Мислите му са цветисти и безредно натрупани една над друга; споменал изоставената стрела, той я забравя, за да въздаде хвала на цъфтящото дърво. Аян говореше за смъртта под куршумите и смъртта изглеждаше незначителна като обикновена контузия; за поправянето на подвижния такелаж, за поливането на палубата с вода през горещините. Той спомена за знойния торнадо, пътьом засегнал пълното затишие; за призрака на негъра, за нещастията, които котките носят на кораба, за изкуството да се лавира срещу вятъра, за ползата, която принася пепелта на раните, за огньовете в морето, за корабите призраци. Мъртвото вълнение, страничното и киловото люлеене, нощните сигнали, хвърчащите риби, товаренето на багаж, магнитните бури, когато стрелката на компаса играе като бясна — всичко в думите му беше здраво и ясно като прясна орехова дъска. Той говореше за схватки, дето хвърлят полуживите зад борда, стрелят, псувайки, и остроумничат, като затисват дупката в гърдите си. Тутакси, сякаш избърсвайки кръвта, разказът премина към бриза, пасата, мистрала, остиндийските циклони, тишината на океана и изтощителната тъга на зноя. Утринните и вечерни зари, примамките на бурята, рифовете, които разрязват кораба както бръсначът вестник.

Аян се спря, когато Стела стана от креслото. Морският живот, мернал се пред нея, избледня, угасна, премина в купчина елмази. Девойката се приближи до масата, ръцете й се раздвижиха, ту се издигаха към лицето, към шията й, ту отново се спускаха за нови украшения. Тя се обърна, блеснала от скъпоценности, с пламнало, преобразено лице.

— Всичко е тук — рече високо Стела. — Всичко, за което разказахте, е на мене.

Аян стана. Девойката мъчително го привличаше. Страдащ, възхитен, той шепнеше нещо с напукани от внезапен вътрешен огън устни, бял като платно. Вътрешната борба беше извън силите му. Той взе ръката на Стела, бързо я целуна и я пусна. Тази целувка напомняше ухапване.

Стела не помръдна, дори не трепна. Твърде странно беше всичко в този тих слънчев ден, за да се разгневи на грубото преклонение, от когото и да изхождаше то. Само веждите й се приповдигнаха леко над снизходително усмихнатите й очи: мъж беше целунал ръката й.

— Момче — рече тя и главата й се обърна със същото движение, както след няколко дни в гостната стая сред обществото, — харесвам ли ти?

— Аз целувах портрета — рече глухо Аян. — Мислех, че си ти.

Девойката се разсмя. В същия миг я сграбчиха чифт железни ръце; съвсем близо, над ухото, вълна от топло дихание изгори кожата й, а в спящите, полудетски, нещо молещи, някому изпращащи закани очи гореше такова отчаяние, че имаше минута, когато стаята заплува пред очите й и остър уплах люшна тялото й; но в следващия миг всичко застана твърдо, както преди, на мястото си. Тя се изскубна.

Настъпи мълчание, дълго като столетие. Папагалът силно скърцаше, като се обръщаше в халката. Аян шумно дишаше, мъката му беше огромна, безмерна; бясна, свенлива усмивка трептеше на лицето му. Думите, които чу, бяха троснати и сухи като вик на конник, препускащ по улицата.

— Идете си веднага! Вън!

Аян постоя известно време, без да мръдне, като че не разбираше смисъла на казаното; после, без да разсъждава, разтреперан от гняв; поднесе дулото на револвера до слепоочието си. Той действуваше несъзнателно. Оръжието, изтръгнато от малката, но силна ръка, полетя към стената.

Той вдигна очи, пълни със сълзи, и те като с мъгла застлаха лицето на девойката. Стаята се люлееше от една страна на друга.

— Аян — рече меко девойката; спря се, като размисляше как да продължи, и изведнъж простата, доверчива, силна душа на юношата несъзнателно я насочи по верен път. — Аян, вие сте смешен. Друга би ви обърнала гръб, аз — не. Идете си, глупави разбойнико, учете, станете образован, голям хищник, капитан. И когато стотици хора ще треперят само от една ваша дума, елате. Повече няма какво да ви кажа.

И тозчас радостна усмивка отвърна на думите й — толкова малко трябваше, за да пламне барутът.

— Аз вече мислих за това — рече тихо Аян. — Вие няма да се срамувате от мен. У нас всичко е с главата надолу. Аз познавам кораба не по-лошо от горделивеца Харви. Научих се да разбирам картите и да боравя със секстана. Ще дойда.

Нещо подобно на жалост трепна в очите на Стела. Тя се наведе и лекото докосване на устните й опари челото на Аян.

— О! — само рече той.

— Идете си! Идете си!

Като се олюляваше, Аян отвори вратата. Девойката-сън гледаше замислено лицето му, изпълнено с благодарност. Подчинявайки се на нещо тайнствено, той влезе в галерията, току-що преживяното лежеше в душата му като мъчителна, сладка тежест. На прага се обърна, последните казани от него думи дишаха безгранично доверие:

— Ще дойда!