Боало-Нарсьожак
Убийство на 45 оборота (8)

VIII

Към обяд Ева се обади.

— Моля те ела, просто полудявам…

Льопра понечи да отговори. Тя веднага затвори телефона. Силно разтревожен, Льопра взе такси. Не беше жена, която да изпада в паника. Значи нещо е станало… Дали вече не са намерили трупа? Рано или късно щяха да го открият. Беше неизбежна. Дали инспекторът не е направил връзка между смъртта на Мелио и…? Невъзможно! Абсолютно невъзможно. Ето какво трябваше да внуши на Ева. Тъй като асансьорът беше зает, той изкачи етажите на бегом, пристигна задъхан. Прегърна Ева.

— Какво става?

— Нищо — отвърна Ева. — Нямаше нужда да тичаш толкова.

Тя се освободи от прегръдката му, спокойна, студена, леко отчуждена.

— Изплаших се — каза Льопра. — Гласът ти беше толкова…

— Много си мил.

Льопра влезе в салона.

— Да не би да си болна? — попита той.

— Ами не.

— Тогава си в лошо настроение ли?

— О, не започвай пак — прошепна тя уморено. — Мислиш ли, че това, което става, е много весело.

Тя седна далече от него и той забеляза, че още беше по пеньоар, с пантофи на бос крак, с посивяло от безсъние лице. Гледаше го строго.

— Какво смяташ да правиш? — продължи тя.

— Аз ли? — попита стреснато Льопра. — Какво искаш да правя?

Трябва да чакаме.

— Да чакаме, да чакаме! — изстена Ева. — Даваш ли си сметка? Полицията ще го намери.

— Не днес.

— Напротив, тъкмо днес.

Внезапно гневът й избухна, сякаш Льопра беше виновен за всичко.

— Да не си въобразяваш, че Мелио сам прекарваше неделите. Непрекъснато го канеха. Сигурна съм, че в момента някой го чака, търси го по телефона и се чуди защо мълчи.

Вперила поглед в пространството, тя не забелязваше Льопра и той, смутен, се измести, потърси опора в един фотьойл.

— След по-малко от час — продължи Ева — ще почукат разтревожени у Мелио. Ще говорят. Ще предупредят Борел. Той ще отиде в кабинета, ще види, че някой е ровил…

— Във всеки случай няма да намери отпечатъци — забеляза Льопра. — Ние не свалихме ръкавиците си.

Тя затвори очи, пое дълбоко дъх и със зиморничаво движение придърпа полите на пеньоара върху коленете си.

— Сигурен съм за ръкавиците — увери я Льопра. — Само в едно може би сбъркахме, че за да отклоним вниманието, не взехме портмонето му.

Ева го стрелна с очи.

— Би ли могъл да го вземеш?

— Не знам — призна Льопра. — Не се сетих.

— Но ако се беше сетил?

— Когато човек премине в самозащита, трябва да отиде докрай… Но, уверявам те, че не рискуваме кой знае колко. Мелио беше свързан с всякакви хора. Съгласна си, нали? Защо тогава Борел трябва тъкмо в нас да се усъмни?

Тя нетърпеливо сви рамене.

— Да не говорим повече — каза тя. — Няма смисъл. Само че не можеш да забраниш на Борел да мисли онова, което утре цял Париж ще си мисли. Един известен композитор умира по малко странен начин… и един известен издател — негов приятел — на свой ред е убит. Няма ли някаква връзка между двете събития?… Не смяташ ли, че стига да си помислят за това, и кръгът на заподозрените странно ще се стесни.

Льопра избегна отговора. Фактите! Фактите! Тази дума, с която Ева толкова често си служеше. Тази дума, която затулва хоризонта, сковава въображението, подчинява ви на законите на реалния живот. Льопра не обичаше фактите.

— Да предположим, че сме в кръга на заподозрените — каза той най-сетне. — Но, дявол да го вземе, ние нямаме нищо общо със смъртта на Мелио. Тогава защо ще мислят, че сме ние? Защо ще ни разпитват?

— Защо ли? — възкликна намръщено Ева. — Ами защото някой знае истината и ни разиграва.

— Но кой? Кой?! — извика Льопра. Той прекоси стаята, напрегнал рамене в безсилна ярост, застана пред Ева. — Кой?

— Много бих дала, за да знам — отвърна Ева. Гласът й прозвуча дрезгаво, тя наведе глава.

Льопра коленичи пред нея и тя със сдържана нежност погали косите му.

— Сега — прошепна тя — достатъчна е само, една улика и ние сме загубени. Една-единствена улика, разбираш ли? И ние нищо не можем да направим… Ако бях казала истината… в Ла Бол… нямаше да стигнем дотук. Оплетохме се в нашите лъжи… Щом започнеш да лъжеш, ставаш… ставаш…

Брадичката й потрепери.

— Ставаш какво?

Тя довърши мисълта си със странна, отчаяна усмивка.

— Подлец.

Льопра рязко се изправи. С всички сили той няколко пъти удари по дланта си с юмрук.

— Господи! — възкликна той, — човек би помислил, че го правиш нарочно. Никога не съм те виждал толкова…

Тя му помогна:

— Невъздържана?

— Да, точно така, невъздържана. Значи ти не чувствуваш наистина виновна?

— А ти?

Льопра я наблюдаваше с ръце на кръста.

— Ето ти телефона — забеляза той. — Да се предадем. Но никой няма да ни повярва. Ще ни лепнат и двете убийства…

— Значи си убеден, че е много късно — каза Ева.

— Напълно.

— Добре! Това исках да чуя от теб… Поне закусил ли си?

— Какво?… Дали съм…

Тя вече се беше запътила към кухнята, възвърнала младежката си веселост.

— И той седнал да се перчи — подхвърли тя на излизане. — Я по-добре сложи масата.

Те закусиха. След това се разходиха около Люксембургската градина. Поговориха спокойно за предстоящия рецитал на Льопра. Блеш имаше грижата за афишите. Ева разказа няколко забавни клюки за Блеш. Беше ли забравила изведнъж за Мелио? Или от гордост се правеше на безгрижна. Льопра се мъчеше да отпъди мъката си. Но в плен на ролята си, той отговаряше, както можеше. Привечер те се показаха на Шанз-Елизе. Ева срещна приятели, които ги поканиха да вечерят в някакъв моден ресторант. Тя радостно прие.

— Отпусни се — прошепна тя. — Утре Борел ще разпитва. Трябва да му кажат, че сме били весели.

Льопра се налива с алкохол, докато най-после проумя, че няма защо да се страхува от инспектора. От това откритие изведнъж му просветна. Той взе да следи по-внимателно гостите, които вече си доверяваха лични неща на английски, и реши, че са симпатични. Залата беше приятна. И животът беше всъщност приятен. Колкото до Ева — жалко. Никога нямаше да разбере дали я обича, или я мрази. Мразеше я, когато беше по-силна, по-умна, по-смела от него. В момента… да, малко я мразеше, защото беше много красива под светлините и понеже лицата на мъжете, които се навеждаха към нея, светваха, потръпваха, пламваха от желание, от което тя просто разцъфваше.

Значи е бил доста глупав в Ла Бол… Но той се пребори и с тази си мисъл. Един ден, когато Ева ще излезе завинаги от живота му, това минало вече няма да има значение. Той беше престъпник, защото обичаше, ще е достатъчно вече да не я обича, за да… Това беше една забавна мисъл, която му вдъхна още по-голяма самоувереност и дори го накара да се почувствува някак особено щастлив, разнежен, развълнуван до сълзи. Горкичката Ева, в края на краищата и тя беше просто една жена като останалите!

Отидоха в едно нощно заведение, после в друго. Сбогуваха се късно през нощта. Все си стискаха ръцете, просто не можеха да се разделят. Щяха да се пръснат от любезности.

Ева хвана Льопра под ръка.

— Вие ми се свят. Ще ме изпратиш ли?

— Кои са тези хора? — попита Льопра.

— О, бегло ги познавам. Високият има фабрика в Милано, а ниският произвежда, ако не се лъжа, автомобили. А пък мацето… интересува ли те?

— Не.

— Мен също.

Тя се притисна до Льопра.

— Налагаше се да се преструваме — прошепна тя. — Всичко това ще бъде вписано в досието ни.

Те мълчаливо се прибраха. Пред вратата Льопра се наведе да целуне ръка на Ева.

— Остани — каза тя. — Ето, вземи ключа. Нека е у теб.

Той тръгна след нея към асансьора. Беше толкова развълнуван, че не посмя да й благодари. Тя погледна часовника си.

— Вече е четири часът… Вестниците скоро ще излязат. Знаеш ли какво би трябвало да направим?

Асансьорът спря на етажа. Тя натисна копчето за спускане.

— Ще изчакаме да отворят будките за вестници! И първи ще прочетем новините.

— Ти си просто луда!

— Защо не? Ще бъде забавно!

Върху лицето й, извърнато към Льопра, умората отстъпи място на въодушевлението. Беше във възторг, че е измислила ново преживяване.

— Я си признай, че доста мислиш за този инспектор — забеляза Льопра. — Няма да ти е неприятно, ако те преследва.

— Може би — отвърна Ева.

Вървяха дълго, стигнаха пред гара „Сен Лазар“. Льопра беше на края на силите си, но Ева се наслаждаваше на разходката.

— Толкова често съм се качвала оттук на влака — обясни му тя. — Сега край на турнетата. Но нещата, които свършват, имат своето очарование.

Току-що бяха вдигнали решетките. Те прекосиха площада, качиха сено широките стълби. Фенерите осветяваха самотната двойка. Ева бе хванала Льопра за ръка и с леко отметната назад глава вдъхваше предутринните миризми.

— Ето тук срещнах… — каза тя, но не довърши. Дори не разбра, че Льопра започваше отново да страда. Площадката беше пуста. Тук-там зад стъклото на някое гише се мяркаше светлото петно на дамска блуза. Ева вървеше бавно, увличайки Льопра, понякога спираше пред някой афиш, както би го сторила пред картина. И тази гара може би беше музеят на предишните й любовни преживявания. Тя пожела да отидат на перона. Влаковете спираха, а краят им се губеше в мрака.

— Скоро ще свикнеш с тази гара — каза тя тихичко. — Приятели ще те изпращат… ще те посрещат… И други жени…

— Млъкни!

Минаха край бюфета с обърнати столове, натрупани един връз друг. Един клошар спеше, свит на кълбо, и Льопра отново си представи Мелио.

— Нека излезем — примоли се той.

В един бар, докато пиеха кафе, те изчакаха да се развидели. Видяха първите таксита, първите пътници, първите коли с пресата и Ева, внезапно загубила сили, стисна ръката на Льопра.

— Върви — каза тя, — купи няколко броя.

Льопра прекоси улицата тичешком. Той също нямаше търпение да разбере какво става. И го разбра още преди да разгърне първия вестник. Огромните заглавия се виждаха отдалеч; търсейки дребни пари, с крайчеца на окото си четеше набързо:

Убийство на един музикален издател… Серж Мелио загива трагично… Едно странно убийство.

С куп вестници под мишница Льопра почувствува, че трябва да се облегне на решетката. Потърси с очи часовника. Беше шест и четвърт.

Този понеделник, в шест и четвърт сутринта, започваше нещо страшно. Със стиснати от ужас устни, той влезе в бара и хвърли вестниците на масата.

Тя спокойно ги разгърна, прегледа статиите, а Льопра взе да бърше овлажнелите си длани. Ева тихичко говореше:

— Открили са го вчера… Портиерката е видяла, че свети в кабинета му.

— Борел ли го е…?

— Да. Борел. Съдебният лекар е определил часа, между двайсет и двайсет и два часа, в събота… Я да видим на последната страница… а, ето… Огледали са и апартамента на Мелио. Бил е претърсван… да, всеки можеше да забележи… Намерили са връзката с ключовете.

— Е?… И после?

— Нищо повече. Борел смята, че убиецът е търсил някакъв предмет, който не е намерил в жилището на улица „Камбон“, затова е отишъл на „Сент Огюстен“. Сам прочети.

— О, няма нужда.

— Общо взето, нищо не са узнали — заключи Ева. — Много приказки, биографията на Мелио, съболезнования…

— Значи не е чак толкова лошо?

— Да, не е чак толкова лошо, както казваш. Поне засега…

Умълчаха се, преценявайки какви са шансовете им.

— Докато няма плочи — забеляза Льопра.

— Така, така. Продължавай…

— Е, добре, не виждам защо да не живеем както преди. Ама че си твърдоглав — каза Ева.

Пред гарата двамата се разделиха и Льопра се прибра у дома си, за да работи. Вечерните вестници даваха няколко допълнителни сведения. Льопра веднага се обади на Ева.

— Чете ли последните издания?

— Не още. Нещо ново?

— Малко. Полицията е установила, че не е откраднато нищо, и се питат дали не става въпрос за предварително обмислен ход. Споменават, че Мелио е бил свързан с безброй хора от най-различни среди и намекват, че разследването вероятно ще продължи дълго.

— Това ли е всичко?

— Почти… Разбира се, споменават и за смъртта на мъжа ти, но между другото… Ще се видим ли след малко?

— Щом искаш.

Същата вечер те пак излязоха. Застояха се навън колкото се може повече, отлагайки мига на завръщането, на мълчанието, на скритите мисли.

На другия ден Льопра се облече набързо. Изтича в най-близката книжарница да купи вестник.

Нови разкрития по делото Мелио…

По следите на престъпника…

Заглавията запълваха страницата, запълваха изхода. Изведнъж бъдещето изчезна. Льопра се върна толкова погълнат от четенето, че подмина къщата и като повдигна глава, остана с впечатлението, че се е изгубил. Като го видя, Ева разбра, че е станало нещо сериозно.

— Предпочитам сама да го прочетеш — каза той.

Съобщението беше кратко:

Тази нощ полицията изслуша един шофьор на такси, чиито показания ще насочат следствието в неочаквана посока. Вечерта на престъплението той е качил в колата си недалеч от Триумфалната арка една жена, елегантно облечена, която е закарал на ул. „Камбон“, пред магазина за плочи. Шофьорът не е обърнал никакво особено внимание на клиентката. Той само е бил поразен от тембъра на гласа й. „Плътен глас — уточни той, — като на певиците, които слушаме по радиото.“ При запитване комисарят Борел отказа да даде каквито и да било изявления.

Ева бавно се отпусна върху възглавницата. Ръката й потърси кутията с цигари.

— Този път сме вътре! — каза тя.

— Може би все още не — вяло възрази Льопра.

Ева пушеше, вперила очи в тавана.

— Колко гаден може да е животът — каза тя без гняв. — Заради това такси сигурно ще ме арестуват. Ще хвърлят цялата вина върху мен… За всичко ще изляза аз виновна…

Льопра мълчеше.

— Борел ще ме обвини, че съм излъгала още в самото начало. Ще ми припишат най-мръсни цели…

— Певици с плътен глас — забеляза Льопра — с лопата да ги ринеш.

— Значи ме съветваш да отричам, ако ме разпитват?

— Разбира се.

— И това ли е всичко, което ми предлагаш?

— По дяволите! Не виждам какво…

— Хайде… не си напрягай мозъка.

Тя отметна завивките с крак и се запъти към тоалетната.

— Ева, бих искал… — започна Льопра.

— Какво? Какво би искал?

Тонът й беше толкова нападателен, че цялата добронамереност на Льопра изведнъж се изпари. Той се парализираше пред тази жена, която го гледаше, сякаш го виждаше за първи път.

— Не си губи времето — подхвана тя със спокоен глас… — Трябва да работиш… Остави ме… Ще седнеш кротко в салона, нали? И ще изсвириш „Прелюдиите“, за да ми доставиш удоволствие… Останалото… е моя работа…

И за да го подтикне, тя го целуна по слепоочието.

— Човек би помислил, че за нещо трябва да ми се прощава — измърмори той.

— Кой знае?

Тя го побутна по рамената и затвори вратата. Льопра започна да свири, отначало механично, после се вживя. Когато музиката го завладяваше, той чувствуваше, че не с лош, знаеше, че нищо не се е случило по негова вина и общо взето, да… останалото си беше евина работа. Той беше длъжен да свири, а не да отговаря на разпити. Стигна дотам, че дори забрави за Ева и подскочи, когато тя сложи длан върху ръката му.

— Ти си великолепен — пошушна му тя на ухото. — Просто е невъзможно човек да не те обича.

— За съжаление — пошегува се той.

— За съжаление — сериозно повтори тя. — Продължавай. Аз отивам на фризьор. Ще се срещнем в „Маринян“ за обяд.

Тя тръгна, а той се почувствува добре, че остана сам. Импровизира с една ръка… и веднага помисли за Фожер. Сега свиреше на неговото пиано. Може би тъкмо в тази стая Фожер беше записал плочите? Кошмарът никога ли нямаше да свърши? Той понечи да запали цигара, когато на вратата се позвъни. Пощата! Добре!

Беше часът, когато разнасяха пощата. Трябваше само да отиде да отвори вратата. Защо стомахът му се сви, а страните му неприятно пламнаха? Той хвърли цигарата си и прекоси вестибюла. Портиерката му подаде куп писма и вестници.

— Чакайте. Има и един пакет.

Льопра позна хартията, почерка, печата на пощата… И таз добра! Беше някаква шега, щом Мелио е мъртъв. Притиснал пакета до гърдите си, с бавни крачки, като изкормен, Льопра се върна в салона. Стените се въртяха. Той остави товара си върху масата и седна. В Тишината ясно чуваше как диша хрипкаво и това усилваше паниката му.

Не, не беше възможно… или нещо в този свят се беше объркало. Мелио беше мъртъв. Нали знаеше, че е мъртъв. Пакетът беше като предишните, също така незначителен, също така безобиден и Льопра не смееше вече да помръдне. Да беше поне Ева тук! Но той беше сам. Сам с Фожер.

Отиде до кухнята да вземе нож и пак се поколеба, застанал нащрек пред предмета, сякаш трябваше да брани живота си. Накрая с рязко движение преряза канапа и разкъса хартията. Извади плочата от кутията. Колената му омекнаха и потта пареше върху клепачите му. Фожер е мъртъв. Мелио е мъртъв. А плочата… Той я сложи на грамофона, отпусна иглата, даде си една минута отсрочка, колкото да запали цигара и да изпълни дробовете си с дим. Стараеше се да вземе по-достойна, по-мъжествена поза. Имаше чувството, че го гледат, че го преценяват. Той включи грамофона и прав, с ръце в джобовете, зачака.

Този път Фожер се насочи право към целта:

Ева скъпа… Имаше на разположение няколко дена да размислиш… и съм сигурен, че си премислила… Навярно в момента не си сама. И двамата ме слушате… Но малкият Льопра не влиза в сметката… Аз се обръщам към теб. Току-що написах едно писмо до Прокурора на Републиката.

Гласът замлъкна. Льопра с наведена глава чакаше удара, който щеше да го довърши. Фожер се изкашля. Сигурно пушеше една от онези къси пури и сега изтръскваше пепелта.

Можех да изпратя писмото, без да те предупредя — подхвана той отново. — Но ти доста често ме упрекваше, че не съм откровен. И аз държа да не крия нищо от теб. Ето писмото:

Господин Прокурор,

Когато прочетете тези редове, аз ще съм вече мъртъв. За тази смърт обвинявам жена си. Може би тя е искала аз да умра. Или просто да го е допуснала. Но от дълго време го желае. Когато я разпитате, тя всичко ще ви обясни. Добре я познавам. Тя на драго сърце ще се възползува от случая, за да Ви смае. Би се съгласила да я измъчват, стига да става пред очите на хората. За съжаление тя отдавна вече не ме изненадва и тъкмо това е непоправимото. Ако търся правосъдие, то е, за да имам последната дума. Долно е, признавам. Но аз все още я обичам и ще я обидя, ако проявя милост към нея.

Приемете, Господин Прокурор, и т.н.

Фожер направи кратка пауза. Затаил дъх, Льопра се беше втренчил в лъскавата плоча. Най-лошото тепърва предстоеше:

Това писмо — продължи Фожер — ще бъде пуснато по пощата след осем дни. Имаш още осем дни, за да живееш, да се любиш или да подготвиш защитата си, както искаш. Сигурен съм, че ще намериш някакво изискано разрешение. Жалко, мила моя Ева, че не можахме да се разберем. Не ти се сърдя… Чуваш ли ме?… Вече не ти се сърдя… Сбогом… Ева…

Льопра продължаваше да напряга слух. Той разбра, че всичко беше свършено, че Фожер повече няма да проговори. Въпреки това не спря грамофона. Иглата стигна до края и плочата взе да се върти все по-бавно: отраженията върху нея се заковаха на място.

Стаята сякаш отново доби очертания пред очите на Льопра. Той забеляза пианото, цветята във вазата, фотьойлите, пепелта от цигарата си върху килима и още веднъж плочата, която вече не помръдваше. Нещо като вопъл надигна гърлото му. Той тежко се отпусна върху табуретката и сплете пръсти. „За какъв дявол застанах между тях? — помисли си той. — Осем дни… Осем дни… А после?…“

Изведнъж той изпита нужда да види слънцето, да чуе шума от живота на другите. Изтича в Евината стая, още напоена от сладострастие и от сън; наплиска лицето си, среса се, прекоси салона. Плочата — черна и лъскава, приличаше на навита змия. Льопра безшумно отиде във вестибюла и заключи вратата. Един път. Два пъти. Но опасността беше излязла заедно с него от къщата и занапред щеше неотстъпно да го следва. Терасите на кафенетата бяха пълни. Мъжете гледаха жените; жените гледаха мъжете. Всеки беше някому плячка.

Льопра тръгна по огрятия от слънцето тротоар. Нямаше никакво желание да срещне Ева. Завиждаше на заспалия клошар в чакалнята на гарата. Напосоки, без мисъл, почти без да страда, той вървеше покрай магазините и по стъклото на витрините отражението му се плъзгаше съвсем близо до него.

Когато видя афиша, дори не се изненада. Името му изпъкваше с подхранващи суетата букви Жан Льопра. Следваха имената на композиторите, които щеше да изпълни: Бетховен, Шопен, Лист. Блеш беше подредил добре нещата. Льопра дълго се задържа пред афиша. Рециталът никога нямаше да се състои. Вестниците никога нямаше да пишат за него. Или по-скоро, щяха да пишат… Но на първа страница. С един замах беше загубил всичко. Все още не беше много болезнено. Конвулсиите щяха да се появят по-късно. По обяд той влезе в „Маринян“. Ева го чакаше. Отдалече му махна за поздрав. Той седна срещу нея.

— Не изглеждаш много добре — забеляза тя двусмислено. — Прекалил си със свиренето.

Льопра се силеше да прочете листа с менюто, но буквите играеха пред очите му, думите изглеждаха абсурдни: „Турнедо, фасул с кренвирши“…

— Пиле — каза той машинално.

Ева грабна менюто от ръцете му.

— Жан… какво ти е?

— Нищо… нищо ми няма… Да приемем, че съм малко уморен.

Ева го наблюдаваше и никога очите й не бяха изглеждали по-ясни, по-искрящи от любов.

— Ти си странно момче — подхвана тя с тъжния си, малко дрезгав глас, който умееше толкова хубаво да пее за неуспехи и раздели. — Все нещо криеш… имаш ли някакви тайни… Не можеш ли поне веднъж да се отпуснеш, да кажеш какво ти е?

— Но какво искаш да ти кажа най-сетне?

— Сигурен ли си, че нямаш нищо да ми кажеш?

Той грабна каната, напълни чашата си с вода, пи, без да утоли жаждата си. После погледна Ева строго, премервайки удара.

— Права си — прошепна той. — Имам нещо да ти казвам.

Почувствува, че лицето на Ева се свива, застива, превръща се в маска.

— Последната плоча пристигна преди малко — довърши той.

Сервитьорът се наведе почтително над масата.

— Избрахте ли вече?

С опакото на ръката си Ева го прогони.

— Горкичкият ми — каза тя.

 

 

Плочата спря да се върти. Ева, подпряла брадичката с длани, мълчеше. Льопра сновеше от пианото до вратата, от вратата до пианото. „Вече крача като затворник — каза си той. — Още малко, и ще започна и да мисля като затворник.“ Изтощен, той застана до Ева, за момент се подпря на облегалката на фотьойла.

— Е… твоето мнение?

— Бил е доста любопитен човек — каза тя.

— Луд! — извика Льопра. — Един луд! Трябва да си съвсем луд, за да измислиш толкова невероятни неща! Ева!…

Тя отметна глава, за да го погледне.

— Ева… мислиш ли, че този… негов ход ще отиде докрай?

— Мелио е мъртъв — каза тя — и въпреки това плочата пристигна. Не виждам защо и писмото да не стигне до прокурора.

Тези тънки устни, които се движеха над очите, това обърнато наопаки лице, станало изведнъж чудовищно и непроницаемо… Льопра се отдалечи.

— Аз също — въздъхна той — чувствувам, че излизам от релсите. Ти като че ли си склонна да приемеш нещата… Не те разбирам.

— Какво искаш да правя? Да се търкалям по земята ли? Да си скубя косите? Той спечели. Добре. Това е факт. Ние не можем повече нищо да направим.

— Той спечели — изсмя се Льопра. — Той! Той! Какво означава това „той“? Нали е мъртъв? А ти говориш за него, сякаш все още е жив.

Ева сви рамене, посочи радиограмофона.

— Той е тук… Чу го, както и аз го чух.

— Значи се отказваш?

— Изчаквам — отвърна Ева. — Ти сам призна. Трябва да се чака.

— Е добре, аз пък няма да чакам. Ще си стегна куфарите и утре ще съм на сигурно място.

— Ами аз?

— Ще дойдеш с мен.

— И той би казал точно същото — каза Ева с горчивина. — Дори така започна всичко. Добре, ще дойда с теб. А после?

— Моля те — каза Льопра. — Една дума да кажа, и ти веднага се ядосваш.

— Не се ядосвам. Питам — а после? Когато ще сме в Швейцария, в Германия, където и да е, какво ще стане? Ще сменим имената си, добре. Да приемем, че няма да ни разпознаят. И после? Мислиш ли, че ще можеш да даваш концерти?… Ще бъдеш безработен и нищо повече. А аз ще мога само да прислужвам… Не. Ако тръгнеш, тръгвай сам.

Застанали един срещу друг, те се гледаха изпитателно. Не мислеха вече за Фожер. Внезапно се оглеждаха в истината.

— Предпочиташ да ни арестуват ли? — прошепна Льопра. — Знаеш какво ме чака?

— Какво ни чака — уточни Ева. — Общо взето, аз ще платя по-скъпо от теб. Името ти дори не е споменато в писмото.

Смазан, Льопра се отпусна във фотьойла срещу Ева.

— По добре да се самоубия — каза той.

— Наистина ли би могъл да го сториш?

Льопра удари с юмруци по страничните облегалки.

— Слушай, Ева. До гуша ми дойде. Просто ти доставя удоволствие да ми противоречиш. Ти самата какво предлагаш?

— Нищо. Ясно е, че сме загубени.

Льопра скръсти ръце върху коленете си и скри лицето си, за да не я вижда повече, да не я чува.

— Ако знаехме поне откъде идват тези плочи — каза той със сподавен глас.

И чу как тя повтори като ехо:

— Ако знаехме кой е убил Мелио?

Възцари се толкова дълбока тишина, че се чу далечното плъзгане на асансьора.

Когато Льопра вдигна глава, Ева плачеше с неподвижно лице, със затворени очи.

— Ева!

С един скок той падна на колене, обхвана я през кръста.

— Ева, скъпа… Заради мен ли плачеш?… Моля те, малката ми Ева… Ти си толкова смела, издръжлива, непоклатима!… Може би не сме загубени.

Тя замята глава отдясно наляво върху облегалката, сякаш я терзаеше непоносима мъка.

— Тази плоча не е доказателство — упорствуваше Льопра.

— Жан — каза тя, — имаш право да си слаб, но нямаш право да си глупав. Когато писмото бъде предадено на Борел, той ще направи очна ставка с шофьора на таксито и ще получи доказателството.

На този аргумент нямаше с какво да се възрази. Капанът беше щракнал. Тя опря до корема си лицето на Льопра и силно го притисна.

— Сега искам да бъдеш мъж — подхвана тя… — Нека целият този ужас да послужи за нещо.

Изчака. Льопра, сгушен в топлия й скут, мълчеше!

— Чуваш ли ме? — настоя тя. Льопра бавно се отдръпна, изправи се.

— Осем дни в замяна на един цял живот — каза той. — Трудно е. Защото ти тъкмо това искаш, нали?

— От теб зависи.

— Съгласна ли си да станеш моя жена за осем дни? Тя направи усилие да се усмихне.

— Ако смяташ, че това е единственото разрешение…

— А ти виждаш ли друго?

— Не е редно аз да предлагам.

— Смяташ, че само аз съм отговорен, така ли?

— Моля те, не се опитвай да се измъкнеш.

Льопра обиколи стаята, потънал в размисли. После целуна Ева.

— Да опитаме — каза той.

 

 

Започна първият ден. Льопра заведе Ева в „Каскадата“.

Поръча изискан обяд, беше весел и забеляза колко е трудно да си такъв, щом си забраниш да говориш за бъдещето. От месеци, може би от години неговата естествена веселост се беше подхранвала от планове, а сега вече нямаше планове. Пи, докато Ева не отмести бутилката.

— Не е много достойно — забеляза тя.

Той с усилие сподави надигналата се омраза.

— Извинявай. Не съм свикнал да живея ден за ден.

— Знам — каза тя. — Трябва човек да е много нещастен.

Разходиха се под дърветата с вече почервенели върхове. За да не мълчи, Льопра заговори за детството си. Спомените, толкова време потискани, се надигнаха у него: консерваторията, упоритата работа, неотстъпната мисъл, че някой ден ще стане прочут, един от онези крале на пианото, които се забелязват отдалеко, на сцената, в една нереална светлина, на границата на един друг свят.

— Винаги съм отлагал истинския живот за по-късно — призна той.

— Никога не си ми говорил така — каза Ева. — Говори ми, момчето ми.

— Сигурна ли си, че това те интересува?

— Не можеш да си представиш до каква степен ме интересува.

Той се разпали и дръзна да намекне за бедността си, годините, прекарани по бирариите, възможностите за успех, които се появяват и отминават, отчаяните вечери, пропиляният талант, случайните любовни връзки и най-накрая Фожер! Фожер, който един хубав ден беше спрял да пие, бе щракнал с пръсти, за да викне сервитьора, а той да доведе този непознат пианист. „Я седни… Как се казваш?… Льопра?… Не свириш лошо… Би ли могъл да ми изсвириш нещо простичко… само за мен… каквото искаш, само че да ми говори… Разбираш ли какво искам да кажа?“

И Льопра беше изсвирил едно ноктюрно от Форе. Шумът от разговорите постепенно беше стихнал. Накрая всички лица се бяха извърнали към подиума и се разнесоха аплодисменти, първите аплодисменти, които означаваха нещо.

— Ще ти бъде ли приятно да работиш за мен? — беше попитал Фожер.

— И след това се срещнахме — каза Ева.

— Да. Ти — известна, а аз мършав и мрачен. Щях да умра от смущение, от страх и от възхищение, когато ми протегна ръка. И виждаш ли, сега мога да го кажа — тъкмо в този момент започнах да мразя Фожер. Завиждах му, защото имаше всичко. Имах чувството, че всичко ми е отнел. В известен смисъл той всичко ми отне.

Ева почувствува, че той се отдалечава от нея, че една врата, отворена за миг, се затваряше. Спряха едно такси: — Северната гара — подхвърли Льопра.

Тя се въздържа да му задава въпроси. Постепенно, от само себе си, щеше да се разкрие. Знаеше от опит, че мъжете не са създадени за самота. Льопра се забави на информацията, отбеляза си разписанията на влаковете. Сигурно още не беше се отказал от мисълта да избяга. Върна се с неестествена усмивка върху устните и не даде никакво обяснение.

— Къде искаш да вечеряме? — рязко попита той.

— Където кажеш, мили.

Напрежението, което много скоро щеше да стане непоносимо, отново се стовари върху тях. Той я заведе на площад „Де Вож“ в един ресторант, където дискретното обслужване подтикваше към по-интимни разговори. Въпреки всичките му усилия мълчанието се промъкваше между плановете им, подчертавайки тяхното безсмислие.

— Спомняш ли си първите ни разходки? — попита Ева. — Как непрекъснато говореше и когато се разделяхме, всеки път ми повтаряше: „Извинявам се, че се разбъбрих, но имам да ви казвам толкова много неща!“

— Това упрек ли е?

— Съвсем не. Само едно подканване.

— Всичко ти казах.

Отново започна да пие и този път тя не отмести бутилката. Гледаше как погледът на Льопра се замъглява от алкохола.

— Не съм хубав — измърмори той. — Вижда се, че съм виновен, нали? Сигурно се вижда, щом като го чувствувам.

— Ти си такъв, какъвто си.

— Във всеки случай това си е само моя работа.

Той повече не отвори уста, направи знак на сервитьора, злобно изброи парите и монетите. Да отидат на представление! Да изгубят още една вечер? Той улови Ева за ръката и тя разбра мълчаливия му зов.

— Да се прибираме — реши тя.

Връщането беше мрачно. Льопра продължаваше да стиска ръката на Ева. Впиваше се в нея. Цялата му мъка напираше в пръстите. В асансьора тя видя, че е пребледнял и лицето му е влажно от пот. На прага на апартамента той прошепна:

— Не светвай.

Пипнешком се запъти към нейната стая и се тръшна на леглото. Коремът му се свиваше от болка, сърцето му се късаше. Той хълцаше без сълзи, задушаваше се, захлупил лице в кръстосаните си ръце. Ева се събличаше в банята. Той долови парфюма й и усети, че прекосява стаята, застава до него.

— Не ме докосвай — извика й.

Леглото лекичко изскърца. Ева приседна, търпеливо изчака той да се съвземе. Льопра вече не се сърдеше на себе си, че се е показал толкова слаб, толкова уязвим, но горчилката от провала изгаряше устните му.

— Ева.

— Да?

— Повтори ми имената им. Споменахме брат му. Гамар, Брунщайн, Блеш, Мелио и още кой?

— Но какво има да ровиш?

— Кой още?

— Гюрмиер.

— А, да, Гюрмиер.

Изреди тихо списъка един път, два пъти. Припомняйки си в същото време лицата им. Не, не е Гюрмиер. Не е Гамар. Не е и Брунщайн, още по-малко Блеш. И още по-малко братът, който дори не дойде на погребението! Колкото до Мелио…

Той се примъкна към Ева, както ранено животно пълзи към бърлогата си, потърси с чело топлия хълбок, голата плът и с едно рязко движение я обърна, смаза я, опита се веднъж завинаги да свърши с това вечно неутолено желание. Изричаше обиди, притискаше силно брада, буза до изчезналото в тъмното лице. Преглъщаше сълзите си и скърцаше със зъби в смъртна схватка с този стенещ противник, когото след малко щеше да види отново внимателен и потаен.

„Да, аз съм такъв, какъвто съм — мислеше си той сред буря от гняв и отчаяние. Какъвто съм… Какъвто съм…“ Викаше, бълнуваше, изтръгваше се от самия себе си. Ах, как искаше да умре…

Обърна се на другата страна, но не беше мъртъв. Не е чак толкова лесно да се умре. И дори една отвратителна радост течеше в жилите му, като нежна вълна заливаше тялото му. Оставаха още седем дни! Седем дни прегръдки, възторжена забрава, горделиво оцеляване и погнуса. Отвратен, той стана и се затвори в банята, за да не го види тя, че рови в аптечката. Глътна две хапчета веронал, желаейки сънят да го обори веднага. Но сънят още дълго не идваше. Легнала до него, Ева му помагаше с мълчанието си. И когато той отново отвори очи, след дълги часове на забрава, тя се беше надвесила над него майчински загрижена и галеше челото му.

— Колко е часът?

— Десет.

Значи сутринта беше вече минала.

— Нищо ли няма по пощата?

— Нищо. Вестници.

— Пишат ли за…

— Да. Според резултатите от аутопсията той е умрял от внезапно спиране на сърдечната дейност. Вълнението е било смъртоносно, а не задушаването.

— Все същото.

— Може и да не е. Убиецът може да бъде съден само за нанесени удари и жестокости, причинили смъртта. Аз поне така виждам нещата.

— За нас нищо не се променя — заключи Льопра.

— Няма ли да ми кажеш добро утро? — запита Ева.

— Но да, разбира се. Добро утро.

Закусиха в кухнята. Нямаха сили да пренасят чашите и приборите в столовата.

— Ето ни като старо семейство — каза Ева. — Представи си, че вече двайсет или трийсет години тази сцена се повтаря всяка сутрин. Би ли могъл да издържиш?

— Защо пък не?

— Не, мили Жан. Не се насилвай. Защо винаги отричаш очевидното? Мъжът ми беше същият. Искаше всички жени да са негови, а в същото време ме упрекваше, че му изневерявам. Ама че логика имате и двамата.

Льопра я слушаше разсеяно, потискайки прозявката, която напираше в гърлото му. За пръв път се замисли кой от начините на защита крие най-много шансове? Да се пледира за убийство от ревност и неговите последици, разбира се. Престъплението от ревност е съдба, която от само себе си стига до своите последствия. Виновният е винаги един отклонил се от правия път невинен.

— Ева — прошепна той. — Бих искал да ти задам един малко деликатен въпрос. Обещаваш ли да ми отговориш спокойно — без да се гневиш… Добре!… Спомняш ли си изречението от последната плоча: „Когато я разпитате, тя всичко ще ви обясни“.

— Е и?

— Вярно ли е? Наистина ли всичко ще обясниш?

Ева остави чашата си.

— Естествено — каза тя. — Всичко. Защо? Това плаши ли те?

— Ще ни разпитват поотделно. Ако показанията ни не съвпадат…

— Защо да не съвпадат? Имаш намерение да лъжеш ли?

Той сведе поглед, веднага взе да го извърта.

— Не. Разбира се, че не.

— Впрочем не се бой, ще ни направят очна ставка — добави Ева.

Льопра изпи кафето си, в което беше забравил да сложи захар. Още не смееше да си признае, че разбира Фожер, че е почти свързан с него.

— Колко си сложен — каза Ева. — Всъщност малко се познаваме. Аз пък съм толкова естествена.

— Знам — нетърпеливо каза Льопра. — Ти имаш всички добродетели.

Очакваше избухване. Тя дълго го гледа. Той би предпочел да го зашлеви.

— Ако страдаш, кой е виновен? — попита тя. — Дай ми една цигара.

Той хвърли пакета върху масата между тях и отиде в салона. Застанал прав пред пианото, предизвикателно изсвири с върха на пръстите си песента на Фожер, после отиде да се обръсне. Въпреки бръмченето на самобръсначката чуваше как Ева снове напред-назад. Тананикаше предишните си нашумели песни. Тя също играеше ролята си, но се владееше много повече.

Той старателно се облече, върна се и седна пред пианото. Там няма да му разрешат да свири… Там значеше в затвора. Той щеше да получи по-тежко наказание от нея. Тя можеше да си приказва, че ще плати по-скъпо от него, но не беше вярно. Още един прикрит начин да се покаже, да властвува. „И двамата са водили война един срещу друг, а аз послужих за заложник. Глупак с глупак!“ Една мелодия спонтанно се раждаше под пръстите му и изведнъж той спря да свири.

— Продължавай — каза Ева, застанала зад него… — Какво свириш?

— И аз се питам. Дойде от само себе си.

Опита се да възстанови мелодията, но сега тя му се изплъзваше, бягаше, кичеше се с дразнещи реминисценции.

— Опитай пак.

Той изсвири няколко такта. Нямаше смисъл да упорствува. Зараждащата се песен нямаше да се върне. Защото това беше истинската песен. И двамата го бяха почувствували едновременно. Една нежна, нова песен, в която Льопра все още не можеше да се познае. Но от радост се хвърли към Ева.

— Прости ми, мила Ева — каза той. — Вярно е! Невъзможен съм. Бих искал да съм като теб, прям… непринуден.

Той леко се удряше с юмрук по гърдите.

— Ето тук е, залостено… не може да изскочи… всичко онова, което бих искал да ти кажа… всичко, което бих имал нужда да ти кажа.

Прегърна я и я притисна до себе си, жива и топла. „Не искам да те загубя — прошепна той. — Добре ми е с теб!“ Но после я пусна и се наведе над пианото. Натисна наслуки един клавиш, както правеше Фожер, заслуша се в звука, който дълго чезнеше. Ева застана до него, облегна се на рамото му и той поиска да остане сам. Не, не беше лесен човек.

— Какво ще правим? — попита тя.

Явно трябваше да се прави нещо, да си дават вид, че живеят, че се държат, да не станат за смях, да играят ужасната игра до мига, в който позвъни Борел. Какво може да се направи, когато в края на седмицата, както в края на някоя тъмна улица, се издига стена, една висока стена? Льопра не беше богат, но на драго сърце щеше да изхарчи всичко, което имаше, малко по-малко от петстотин хиляди франка. Този жест поне, изглежда, щеше да е изискан.

— Ще взема кола под наем — предложи той.

След един час момчето от „Коли под наем“ им докара една „Астор-Мартин“ — малка червена ракета, която подскочи при първото натискане на педала. Льопра избра, без дори да мисли, пътя към морето. Беше хубаво да летиш сред променливия пейзаж, да караш, без да внимаваш, да рискуваш два живота, вече обречени на нещастие. Ева с изострена радост приемаше тази нова игра. Може би дори желаеше някое несръчно движение, някоя грешка или злополучно натискане на педала… Спряха едва в Хавър. Олюлявайки се, слязоха от колата. Ева увисна на ръката на Льопра.

— Почти е по-хубаво от любенето — каза тя.

Отново бяха без цел. Разходиха се по брега, покрай корабите, готови да отплават.

— Признай си, че като нищо ще се качиш на някой кораб без мен — каза Ева. — Поне веднъж в живота си бъде откровен.

— Понякога ми се иска.

— Тогава по-добре е да тръгнеш. Щом човек иска нещо, трябва да го направи.

Предпочиташе да не спори. Знаеше ли какво иска? Да живее! Да живее! Да свърши с непрекъснатия тормоз. Да, желаеше го с всички сили. И после да си спомни забравената песен. И да бъде сам. И да не му пука от нищо, като Фожер.

Льопра се беше загледал как товарят коли на борда на един параход и завиждаше на мъжа, който въртеше скрипеца и по негова воля се издигаха във въздуха тежките контейнери.

— Да бяхме помълчали малко — предложи той. — Обичам те, мила Ева, но ме изморяваш.

Думите бяха толкова неочаквани, тонът толкова различен, че той усети как тя настръхна и се приготви да посрещне атаката. Но Ева се задоволи само да пусне ръката му и те продължиха да вървят един до друг, и понеже Льопра не бързаше толкова, тя го изпревари с метър, с два метра. Скоро те крачеха един зад друг… Сякаш вече не се познаваха. Тя се върна при колата, без да се обръща назад. Той се мота още доста време, купи вестник, цигари. Поддаваше се на изненадващи импулси, от които извличаше парливо удоволствие.

— Прибираме ли се? — попита Ева, когато той застана до нея.

— Не. Мястото ми харесва.

— Тогава закарай ме на гарата.

— Както искаш.

Той спокойно потегли и на бавен ход потърси гарата. Ева се беше отдръпнала до вратата. Спокойно можеха да настанят трети пътник между тях. Льопра спря на паркинга, заобиколи колата, за да й помогне да слезе, но тя вече беше стъпила на земята и нервно прибираше ръкавиците и чантата си. Льопра изтича да й купи билет.

— Влакът тръгва след час — каза той, подавайки й го.

Тя го взе, без да отговори, и отиде в чакалнята. Льопра я последва и седна до нея. Чувствуваха, че живеят един до друг, отгатвайки мислите си, и Льопра никога не бе изпитвал такова вълнуващо усещане. Скоро се изправи, за да запили пура, и разгърна вестника… Случаят Мелио запазваше водещо място. Подразбираше се, че инспектор Борел е попаднал на интересна следа, но новината не развълнува Льопра. С него ставаха други сериозни неща. Забеляза, че Ева се опитва да си проправи път към перона, и мина зад нея през тясната врата, потърси й място.

— Тук — каза той.

Тя отиде по-навътре, сама избра мястото си.

— Е, добър път — каза Льопра.

Тя се престори, че не вижда протегнатата ръка.

— Напредват — прошепна тя с глас, който той никога не беше чувал.

Льопра скочи на перона и изчака влакът да тръгне. Когато той потегли, Ева отвори чантата си и се напудри. Льопра от приличие повървя край вагона, махайки с ръка. После, с ръце в джобовете, се върна при колата. А сега? Вечерта беше свободна. Можеше отново да седне зад волана, да се скита по пристанището или да отиде на кино. Нямаше на кого да дава сметка. Тревогите му бяха само негови. Той избра един хотел, написа на бланката фалшиво име. Не беше вече Льопра. Пи уиски в един бар, повтори поръчката и изведнъж си спомни последната вечер с Фожер. Алкохолът стопляше спомените, изпълваше ги с ярки видения. Не, Фожер никога не му се е сърдел. Напротив, винаги е бил снизходителен към него. Всъщност ревнуваше, разбира се, но без истинска злоба. Горкият стар Фожер! Ето на това трябваше да посвети вечерта. Трябваше да мисли за Фожер. Какво щеше да направи Фожер, ако…? Льопра запали втора пура. Миризмата на пурата също спомагаше да си припомня някои неща. Странно, какво огромно място заемаше Фожер в живота му! Изникваха забравени думи, съвети… „Прекалено се оглеждаш в огледалото“ — казваше Фожер, или: „Колкото повече притискаш хората, толкова повече те слушат и се подчиняват“. И откъси от мелодията, за миг уловени, се смесваха с образите. Седнал на една страна върху високия стол, забил брада между двата си юмрука, Льопра гледаше втренчено чашата. „Хора като нас — казваше Фожер — сме по-особени, разбираш ли, малкия? Ако Искаш музиката да дойде при теб, трябва първо да те почувствува свой.“ Барът постепенно беше опустял. Барманът усърдно забърсваше нещо край чашата на Льопра. Той погледна часовника си. Колко късно беше! Плати, излезе и се зарадва, че навън е нощ. Видението продължаваше. Фожер вървеше до него. Льопра излезе на пристанището. Един голям товарен кораб беше вдигнал котва и се насочваше в открито море, теглен от влекачите си, и сирената изсвири пронизително, а ехото го повтори. Мелодията започваше плахо да се ражда. Льопра я остави да прави каквото иска, занимаваше се с други неща. Гледаше високите фенери, които се поклащаха в светещи редици над водата. В тъмнината отминаваха вагони. Багери скърцаха, измъквайки нагоре от зейналите трюмове странни пакети, които се поклащаха в светлината на прожекторите. Нещо в него се отприщваше, пееше тихичко и сега той беше само един незначителен зрител. „Льопра е без значение.“ Още един израз на Фожер, който изведнъж доби истинския си смисъл. Краткотраен дъжд намокри паветата. Льопра потръпна. Забеляза, че е пламнал от треска, но му беше все едно! В малка уличка се размина с една проститутка. Тя се спря, усмихна му се, люлеейки чантата на дълга дръжка. Льопра също се спря. Тя го хвана за китката, дръпна го и той се остави да го поведе по един тъмен коридор, качи се по някакви стълби. Фожер би го одобрил. Момичето влезе в една стая, запали лампата.

— Не си тукашен — каза тя. — Вижда се.

— Чуй това — каза Льопра.

И засвири с уста мелодията, която току-що беше измислил. Тя го гледаше смаяна, забравила да се съблече.

— Е, все съм виждала откачени, ама като теб не ми се е случвало често! — каза тя.