Боало-Нарсьожак
Убийство на 45 оборота (3)

III

— Аз съм поразен — каза Мелио, — напълно съкрушен! Толкова е необяснимо!

— Беше пил — намеси се Льопра.

— Да, знам. Много пиеше. Вече му бях правил забележка. Все пак не беше пиян.

— Почти — каза Ева.

Мелио поклати глава, показа купа вестници върху масата.

— Погребението му беше достойно за него — подхвана той. — Горкият Морис! Толкова нелепа катастрофа! Още го виждам как преди три седмици седеше на същото място, където сте сега… Работеше над една нова песен. Беше жизнерадостен както винаги. Все пак не толкова, колкото преди. Но ако имаше неприятности, щеше да ги сподели с мен. Фожер нищо не криеше от мен. Представете си, трийсетгодишно приятелство. Впрочем аз го попитах. Спомням си, че го попитах как е със здравето, как вървят работите му. Той се засмя. Струва ми се, че още го чувам: „Тази песен не ми дава мира“ — точно такива бяха думите му. — „Но ще видиш, тя ще бъде най-хубавата ми песен!“ Такъв си беше — самоуверен, изпълнен със сила… Простете, госпожо.

Мелио стана, направи няколко крачки из кабинета, зле прикривайки вълнението си. Льопра го наблюдаваше с любопитство. Няколко пъти го беше виждал при Фожер, в мюзикхола, но никога не беше разговарял с него. И сега той беше тук, в този кабинет, през който бяха минали най-известните композитори, най-прочутите звезди. Някой ден и той щеше да сложи върху широката маса срещу него ръкописа на първата си песен. И тогава това дребно човече, което в момента бършеше очилата си, ще държи в ръцете си живота на… Беше толкова безличен, толкова посредствен! Облечен като чиновник, стеснителен, хилав, с китки на дете, с тънък врат, костеливо лице и клепнали, просташки уши. Но плочите „Серж Мелио“ бяха известни в цял свят.

— Може би щяха да го спасят, ако го бяха открили по-рано — каза Мелио.

— Не — отговори Ева. — Загинал е на място. От колата беше останало куп железария.

Тя отговаряше спокойно, без да показва вълнение, което не изпитваше. Щом Мелио знаеше всичко за живота на Фожер, за какъв дявол да се преструва.

— Все пак тази катастрофа е необяснима — поде отново Мелио.

— Не — прекъсна го Льопра. — Имало е мъгла, ако се вярва на полицейския доклад, и завоите са много остри. Знам ги. Уверявам ви, че са опасни. Не е първият нещастен случай на това място.

Мелио седна на ръба на масата, за да е по-близо до Ева. Избягваше да гледа Льопра. Вероятно самото присъствие на пианиста му се струваше неуместно.

— Какво ще правите сега? — попита той.

— Не знам — отвърна Ева. — Първо ще си почина. Загубата на мъжа ми създава много проблеми.

— Ако мога с нещо да ви помогна… — започна Мелио.

Не беше вложил никаква топлина в думите си. Беше твърде добър приятел на Фожер, за да бъде приятел и на Ева.

— Тъкмо исках да ви попитам — каза Ева със същия отнесен и изпълнен с достойнство израз. — Може би ще е възможно да ми помогнете. За моя голяма изненада мъжът ми не е оставил завещание. Не ви ли е поверил някакъв документ, който да…

Мелио я прекъсна, като махна с ръка.

— Нищо, абсолютно нищо. А впрочем…

Льопра се престори, че разглежда най-новия модел грамофони „Мелио“, който беше поставен отворен върху една ниска масичка. После бавно се отдалечи, мина покрай библиотеката, спря пред голямото концертно пиано „Плейле“, разположено върху подиум, лъскаво и преливащо в отблясъци. Не чуваше вече какво шепне Мелио, наведен над Ева. Имаше желание скришом да се измъкне, да се смеси с тълпата по булеварда. Щеше да види Ева по-късно, когато тя отново щеше да има време да мисли за любовта си. От пет дни се държеше отчуждено. „Означавам ли нещо за нея?“ — мислеше Льопра! Той почти непрекъснато си задаваше този въпрос. Не, той не привличаше вниманието на любовницата си; тя запазваше хладнокръвие, за да говори по работата си, да приема хора, да отговаря по телефона и да пише, да пише! На кого толкова пишеше с часове? На приятели, пръснати по целия свят. Или пък го предупреждаваше с някоя светкавица: „Трябва да обядвам с Мюриел, която е за малко в Париж.

Извинявай, скъпи. До довечера.“ Но често вечер се обаждаше: „Ще се срещнем малко по-късно, мили Жан. Възпрепятствувана съм. Ще ти обясня…“ Той вечеряше сам, където му попадне, потънал в смътна тъга, с постоянна болка в гърлото. Тя го обичаше, беше сигурен. Както никога никого не бе обичала. Но щом се отдалечеше, той изчезваше от живота й. Тя принадлежеше на всички останали. Предоставяше се на другите. Най-вече тя умееше така да гледа мъжете, че да ги накара да я ухажват… без задна мисъл. За да налага своето присъствие, да създава напрежение, без което не можеше да живее. И най-вече за да намери подходящия тон, свойски, сърдечен, леко двусмислен, благодарение на който веднага можеше да говори доверително с непознати, да се отнася с тях като с приятели. Мъжкото приятелство й беше по-необходимо от храна. От пръв поглед тя проникваше в тайната, отгатваше съжалението, неуспеха, усещаше още живата болка. Тя долавяше излъчването на всички тези съдби, които се докосваха до нейния живот, и дълбоко ги поглъщаше с някаква ненаситност, която леко я опияняваше.

Льопра, втренчил поглед върху голямото черно крило на пианото, виждаше многобройните образи на Ева, които изпълваха съзнанието му. Коя беше истинската? Онази, която понякога увисваше на врата му и която трябваше да утешава като момиченце? Или която казваше: „Срещнах Лари, не се е променил“, и млъкваше, съсредоточена, далечна. Онази, която се провикваше: „Как ми се иска да живея с теб!“, или онази, която шепнеше: „Човек винаги е сам“. Ева, неуловимата Ева, която сега играеше ролята на вдовица и се поддаваше на комедията на съболезнованията.

Бившата незначителна фигурантка стигаше твърде далеч в представите си за благоприличие. За да забрави някакво минало ли?

Ева се беше изправила, а Мелио вървеше вече към вратата. Льопра ги настигна, кимна студено.

— Какъв фалшив човек — каза Ева на стълбата. — Странно, но Морис беше заобиколен само от такива хора! Вземи например неговия импресарио Брунщайн. Мошеник, който живееше на гърба му.

— Ние също сме част от неговия антураж — полека каза Льопра.

— Ти пак си в лошо настроение, мили Жан.

На улицата тя се спря пред огромния магазин на Мелио. На витрината имаше снимка на Фожер, заобиколена от плочи, безброй песни, гравитиращи около това властно лице!

— Хайде — каза Льопра.

Тя тръгна след него, но се извърна назад. Фожер продължаваше да ги гледа отдалече и Льопра се принуди да повтори думите, които не можеха вече да го успокоят: „Бях в състояние на законна самозащита“. Понякога си вярваше, понякога грубо си казваше: „Добре де, убих го. Сега трябва да го забравя.“ Беше сигурен, че ще го забрави. Беше прекалено погълнат от Ева.

Но Ева не беше ли завладяна от Фожер? Би искал да издебне подходящ момент, за да си поприказват както по-рано, със същата откровеност. Откакто се бе случило онова в Ла Бол, двамата почти не се бяха виждали и Ева принадлежеше повече на мъртвия, отколкото на живия.

— Мелио мислеше, че сигурно ще се откажа от ангажиментите си — каза Ева. — Питам се какви ги мъти. Според мен иска да пробута оная Брунщайн.

Льопра не отговори. Крачеше до Ева. Би искал да я прегърне, да се наведе към нея, да я притисне в някой вход, да я целува до забрава. Никак не го беше грижа за Мелио и Флоранс, за кариерата на Ева, а и за неговата. Той беше само едно момче, което много се беше трудило, страдало, мъчило и сега искаше да живее, да живее! Препятствието беше изчезнало. Нямаше вече нито минута за губене. Той спря едно такси, посочи евиния адрес.

— Благодаря — обади се тя. — Много си мил. Преуморих се от всички тези посещения.

Льопра се притисна до нея, хвана ръката й.

— Хайде — прошепна тя. — Бъди разумен.

— Имам чувството, че ми се сърдиш — каза Льопра.

— Аз ли? Горкото ми зайче, защо да ти се сърдя? Сега изживяваме един тежък момент, това е. И още нещо — аз не бях за Морис жената, която трябваше да бъда. Той беше невъзможен, но ме обичаше посвоему.

Льопра добре познаваше тази друга страна на Ева, както той я наричаше, северната й фасада. Тази жена, която беше водила толкова бурен живот, която беше толкова неспособна да се откаже от някое желание, толкова горда със своята независимост, можеше да се самоунищожи от угризения. Не от банални угризения. Но угризението, че не е била докрай вярна на самата себе си и не е изненадала мъжа, който я е обичал.

— Знам за какво съжаляваш — каза Льопра. — Сега, когато той е мъртъв, би искала да му служиш вярно, нали?

— Е, не чак това. Но поне да съм негова приятелка. Защо приятелството между мъж и жена да е невъзможно? Не е много умно това, което казвам. Но така го чувствувам.

— Ти и аз сме приятели.

— Прекалено си млад, мили Жан.

— Моля те — изсумтя Льопра. — Говориш за мен, сякаш съм кученце. Играят си с него и…

Тя сложи ръката си в черна ръкавица върху устните му.

— Господи, та ти се ядоса!…

Той рязко се отдръпна.

— Да! До гуша ми дойде. Поставяш ли се понякога на мое място? Идва ли ти наум какво ми е от събота насам? И тъкмо в момента, когато най-вече имам нужда от теб… ти…

Той заекваше, вбесен, че усеща как вълнението изкривява лицето му. Ева ненавиждаше тези изблици, тези прояви на слабост. Тя обичаше невъзмутимите хора, или които се усмихват пред разстрел.

Когато той искаше да се пошегува с нея, й казваше: „Ти си героиня, която все чака да се прояви“. Но той знаеше също, че тя обичаше да лекува раните, които нанасяше. Затова запази достатъчно хладнокръвие, за да се притисне целия към нея:

— Ева, мила, прости ми. Ти беше права. Аз имам нужда от теб. Нещастен съм. Непрекъснато мисля за… за онова, което се случи там. Струва ми се, че ти не си вече същата.

— Млъкни. Може да ни видят.

— Отговори ми. Кое не е както преди?

Тя се засмя, с наклонена глава, веднага кокетна, безкрайно съблазнителна в траура си, и той разбра, че тя отново му обръща внимание, видя в зениците й влажния блясък на любовта. Той й стисна китката и с палеца погали дланта й под ръкавицата.

— Ева…

На моменти неволно той заговорваше с хрипкав от вълнение глас, който тя добре познаваше и поглъщаше с порите си като излъчване, което я изгаряше.

— Ева… Още повече те обичам. Сега мога да ти го призная. Вече нищо не ни разделя, нали? Онова, което стана, ние не сме го искали. Невинни сме. Така ли мислиш?

— Но да, мили Жан.

Той прошепна съвсем близо до ухото й, там, където тя винаги си пръскаше малко парфюм, преди да се разсъблече:

— Искаш ли да дойда с теб?

Таксито забавяше ход. Льопра потърси дребни пари, плати на шофьора и бързо обиколи колата, за да й отвори вратата. Би поискал да отнесе Ева на ръце. Но най-вече той беше горд с възможностите си. Тя мислеше, че е слаб. А той беше по-силният. С красотата си, с таланта си. А и прекрасно знаеше какъв мъж би желала да бъде той. И инстинктивно, с лекота, без лицемерие се превръщаше точно в този мъж. Той беше като музикант, свикнал да отгатва любопитството на публиката по пълното й завладяване. Ева беше неговата истинска и единствена публика. За нея той представяше един носталгичен, въодушевен, щедър Льопра. Тя нямаше нищо против животът да прилича на роман.

Асансьорът спря на четвъртия етаж.

— Няма никой — каза Ева. — Старата жена си е отишла.

Тя то пусна да влезе и щом вратата се затвори, се хвърли в прегръдките му. Те дълго стояха прави във вестибюла, вкопчени един в друг, полюлявайки се като под напора на бурен вятър. Шапчицата на Ева се смъкна, падна. Тя я стъпка, без да забележи. И Льопра отново, извън себе си, откриваше какво е доброта, нежност, забрава.

— Ела — прошепна той.

Блуждаеща, задъхана, тя се остави да поведе за ръка. В салона, пред пианото на Фожер, тя се опита да се отдръпне.

— Жан… Не е хубаво… Не тук…

Но вече със свободната си ръка разкопчаваше яката му. Льопра отвори вратата на стаята. Разнесе се звън.

Те се спряха и изведнъж се видяха с лица, обзети от желание, пуснаха се, наостриха слух.

— Не отивай — помоли Льопра.

Позвъниха повторно, по-продължително.

— Това е пощата — прошепна Ева. — Портиерът сигурно ни е видял…

Тя бавно се върна обратно и пред всяко стъкло, пред всяко огледало се оглеждаше, оправяше косата си, дрехите си. Льопра въздъхна, запали цигара. Не му оставаше нищо друго, освен да си тръгне. Един портрет на Фожер, рисуван от Ван Донген, беше сложен на статив. Льопра му обърна гръб, но имаше снимка на Фожер и на пианото. Изнервен, той закрачи из салона. Какво толкова прави в преддверието? Сигурно отваря писмата и като се върне, ще се престори на изненадана, че все още е там. Той отиде и надникна във вестибюла. Никакви писма не отваряше Ева. Тя внимателно разглеждаше един плосък пакет, грижливо завързан.

— Какво е това? — попита Льопра.

— Не знам. Няма адрес на подателя. Леко е. Виж.

Льопра претегли пакета на ръцете си.

— Има нож за рязане на хартия в салона — добави Ева.

Льопра скъса канапа и откри картонена кутия с правоъгълна форма. Не бързаше, за да накаже Ева. Толкова лесно беше да захвърли пакета на някой фотьойл и да го отвори по-късно. След това.

— Плоча — каза той.

Обърна кутията и плочата се плъзна върху дланта му.

— Не виждам марка — продължи той. — По всяка вероятност е записана от някой любител… Не представлява интерес.

Ева получаваше много такива плочи, най-вече от провинцията, а понякога и от чужбина. Непознати хора съчиняваха песен, записваха я, както могат, и я изпращаха на Ева с надеждата, че тя ще приеме да я изпълни.

— Дай все пак да я видя — каза тя.

Имаше навика да слуша сериозно тези плочи. Два или три пъти така беше въвела в кариерата съвсем млади хора и после беше следила развитието им с прекалено според Льопра великодушие. Във всяка безобидна мисъл той виждаше любовна преднамереност и страдаше от това. Ева пусна грамофона, седна и се усмихна на Льопра.

— Знаеш ли, не си правя никакви илюзии.

Но още от първите звуци тя се наведе напред с втренчен поглед, а той се закова на място, с горяща между пръстите му цигара. Мелодията се разгръщаше простичка и чиста, като мелодия, която човек машинално си тананика, без да слуша, гледайки как вали навън. Пианистът не беше много сръчен, никак не се стараеше. Свиреше както чувствува, на моменти колебливо с очарователна непохватност.

— Той е…! — прошепна тя.

Льопра вече беше разпознал маниера на свирене на Фожер. Но най-вече беше отгатнал, и то веднага, че тая песен щеше да стане шедьовър, и колкото повече темата се разгръщаше — нежна, наранена, но закачливо иронична, нещо в него се сгърчваше, свиваше се като под въздействието на киселина.

Припевът — кратък и игрив, звучеше леко като танц. Тази музика проникваше в тялото: раменете, главата сами се поклащаха в такт. Льопра усещаше чак в костите си смъртоносното очарование. Погледна Ева. Тя беше бяла като платно. Той понечи да спре грамофона.

— Недей — извика тя.

Пианото подхвана същата мелодия. Неволно човек си представяше думи, фрази; песента беше любовна, с привкуса на сълзи, с леко болезнената приповдигнатост на едно сбогуване.

Но припевът беше мъжествен, увличащ. Той говореше за тържеството на живота. И Льопра не смееше да помръдне от страх да не би да срещне погледа на човека от портрета. Фожер беше в стаята, спокоен, уверен в силата си. Ева беше навела глава. Може би за да си представи по-добре съпруга си, седнал до пианото, със залепнала на устните цигара, с търсещи по клавишите пръсти. Плочата беше така чисто записана, че се чуваше проскърцването на табуретката и на моменти — шумното дишане на композитора.

Изведнъж Фожер каза:

„Не е лошо, нали?“

Двамата подскочиха, а Ева неволно извика.

Иглата продължаваше да се плъзга по плочата с едва доловимо свистене. Гласът отново се чу:

„По всяка вероятност това е най-доброто, което съм направил.“

Разбраха, че записът продължава и този път изплашени се спогледаха.

„Съчиних тази песен за теб, Ева… Чуваш ли ме?… Сигурно това е последната ми песен…“

Гласът приказваше на пресекулки, с видимо усилие. Фожер е бил застанал съвсем близо до микрофона, за да направи своята изповед, и действително всяка дума звучеше с разтърсваща интимност. Ева се беше отдръпнала, сякаш мъжът й бе доближил лице до нея.

„Ева, прости ми… аз съм груб човек, ти често си ми го казвала… Можех само по този малко смешен начин да… но поне няма да ме прекъсваш…

Приеми тази плоча като мое завещание…“

Льопра смачка в пепелника цигарата си, която опари пръстите му.

С трепереща усмивка Ева му подсказа, че не бива да мърда, й той остана неподвижен.

„Наблюдавам те от дълго време… Разрешаваш ли да ти говоря на «ти»? Сега това вече няма значение, пък на мен ми доставя удоволствие… Ти си с буен характер, Ева. Не бяхме щастливи двамата… и въпреки това аз те обичах.

Господи, как само съм те обичал… Бях и ревнив… Ти имаш непоправим нрав…“

Гласът се обагри с весели нотки, в него напираше сдържан смях. Ева плачеше.

„Ти искаш да имаш правата на мъж и привилегиите на жена. Не се разбирахме… Както и да е… Ти имаше любовници. От мен да мине… Но бих искал да ти кажа нещо за малкия Льопра.“

Ева протегна ръка, за да спре плочата. Льопра я задържа за китката. Бавно седна върху мокета, в краката на любовницата си.

„Това момче е привлекателно. Прекалено привлекателно. То има всичко необходимо, за да ти харесва: най-вече е послушно. Ти си увлечена, и то доста. И аз съм излишен.

Ако един ден чуеш тази плоча, ще бъде доказателство, че съм бил излишен…

Една влюбена жена като теб, един мъж, готов на всичко, като него… Знам какво означава това… Как ще стане, не ми е ясно, но знам, че ще стане…

Един съвет, моя малка Ева, пази се…“

И на двамата им беше студено… Гласът никога не е бил толкова дружелюбен.

„Подарявам ти тази песен. Писах я, мислейки за теб. Няма да откажеш да я изпееш… Ти ще ми помогнеш да продължа да живея…

Поне това ми дължиш…

Поне това ми дължиш…

Поне това ми дължиш…“

Иглата се въртеше на едно и също място и гласът звучеше като навита пружина. На безсмисленото повторение внасяше заплашителна нотка. Льопра издърпа шнура. Когато се обърна, се смая от стреснатото лице на Ева. Сграбчи я за раменете.

— Ева… Съвземи се, миличка… разтърсващо е, защото е неочаквано. Но всъщност всичко това не е много сериозно.

— Много е сериозно — прошепна Ева. — За теб може би не. За мен е ужасяващо. Той е мислил, че съм способна да… О, Жан!

Тя отпусна глава върху рамото на Льопра. Признаваше се за победена. Той понечи да обгърне с ръка раменете й. Тя го отблъсна.

— Почакай…

Тя пак включи грамофона, но беше толкова разстроена, че не можеше да постави правилно иглата. Откъслечни фрази, подигравателно се чуваха от високоговорителя…

„Разрешаваш ли да ти говоря на «ти»…

Имаше любовници… моя малка Ева, пази се…

Ти ще ми помогнеш да продължа да живея…“

— Стига, стига — извика тя. — Моля те, Жан, накарай го да млъкне…

Той издърпа щепсела и плочата спря да се върти. Тишината започна да ги измъчва. С ръце в джобовете, с брадичка, опряна на гърдите, Льопра гледаше фигурите по килима.

— Но защо е тази плоча? — каза тя най-сетне. — Какво е искал? Сигурно му е било ясно, че никога няма да изпея тази негова песен.

— Може би точно това е искал — забеляза Льопра, — да ти попречи да я изпееш.

Замълча. После добави:

— Смяташ ли, че съм готов на всичко? Смяташ ли, че съм толкова виновен, КОЛКОТО той твърди?

Дебнеше израза или отговора на Ева.

— А аз — каза тя, наистина ли смяташ, че се стремя да ти налагам волята си?

Не знаеха какво да отговорят. Изведнъж бяха станали почти неприятели. Льопра коленичи пред Ева.

— Ето въпроса, който не бива да си задаваме — прошепна той. — Ева, онова, което сторих, беше случайно, сигурна си в това, нали?… Добре. Мъжът ти е сбъркал. Той си е въобразил някаква глупава интрига. Никога не сме имали намерение да го премахваме. Ето я нашата истина. Истината. И аз ще ти предложа нещо — хайде да счупим плочата.

— Песента…

— Жалко за песента. Нека бъдем разумни, мила. Имахме смелостта да организираме пътното произшествие, за да избегнем по-лошото. Не можем да запазим плочата. А и аз те познавам. Способна си, когато оставаш сама, да я слушаш, да си внушаваш, че ние сме чудовища…

— Вярно е.

— Ето, виждаш ли?

— Но ти забравяш едно… Някой знае, че тази плоча съществува. Някой я е прослушал преди нас.

— Кой?

— Ами онзи, който ми я изпраща.

Льопра смръщи вежди.

— Онзи, който ти я изпраща — повтори той с променен глас. — Не бях се сетил за това.

Той скочи изведнъж, грабна амбалажната хартия. Адресът беше написан старателно, с главни букви. Печатът на пощата беше четлив:

Пощенски клон, бул. „Ваграм“, № 17.

Беше с дата от предния ден.

Льопра смачка хартията, взе кутията. Беше най-обикновена картонена кутия.

— Наистина — каза Льопра, — някой е в течение на нещата… И въпреки това… не, няма никаква логика. Мъжът ти не беше човек, който разкрива дребните си тайни. И Мелио не знаеше нищо. Не. Ние се поддаваме на натиск. Но започвам да разбирам машинациите му. Той е записал плочата, собственоръчно е завързал пакета, надписал е адреса и след това е могъл да го даде на когото си иска, може и на обикновено момче за поръчки в някой ресторант. „Ако случайно умра, пратете този пакет по пощата…“

— Но с какви намерения?

— За да те обърка. За да ни раздели. Ясно е. А също и заради жеста. Признавам, че ме разтърси… Но сега…

Льопра погледна портрета на Фожер. Вече не се страхуваше.

— Ще счупя плочата — каза той, — но преди това ще запиша музиката. Песента е хубава. Ще бъде жалко да се унищожи.

Той бръкна в чантата си, извади лист хартия.

— Би ли включила грамофона?

Пианото повтори песента. Льопра вече я знаеше наизуст. Той много бързо нахвърли нотите, възхищавайки се от простото и непринудено умение на Фожер. Никой нямаше да изпее тази мелодия, но по-късно той щеше да потърси думите, които да изразят вълнението на композитора. „Поне това ми дължиш!“ — прозвучаха в съзнанието му последните думи на Фожер. Злобата му се разпали. Той привърши набързо работата си и взе плочата.

— Остави ме аз да го направя. Трябва да се защитаваме.

Плочата се огъваше, не се пречупваше. Наложи се да я стъпче с тока на обувката си върху бордюра на камината. Едва чу телефонния звън. Ева прекоси стаята като сомнамбул, взе слушалката и лицето й отново се сгърчи.

— Идвам — каза тя.

— Какво става?

— Мелио е получил някаква пратка. Иска да ни я покаже.