Боало-Нарсьожак
Убийство на 45 оборота (10)

X

На зазоряване си тръгна като крадец. Прибра се вкъщи и закрачи напред-назад из стаята, докато умората не го повали на леглото. Но не искаше да заспива, преди да е намерил изход от положението. Имаше ли някакъв изход? Фожер, толкова силен, напразно го беше търсил. Не беше се излекувал от Ева. Тя самата всичко усложняваше. С нейната мания да се държи като мирови съдия, да решава кое е добро и кое лошо. Льопра стана. Погледна календара. Четвъртък. Още четири дни, ако се приеме, че Ева е била права. Е, толкова по-зле, тя ще каже: „Жан е жалък тип“. В края на краищата по-добре е да живее свободно, дори минавайки за жалък тип в очите на… Жалък тип, така да бъде! Впрочем не чак толкова жалък… Той пак изсвири песента, за да си вдъхне увереност. Беше великолепна песен! А след нея ще има и други. Льопра измъкна куфара си от килера. Нямаше повече вещи от един войник. Бързо ще си стъкми багажа. Изведнъж се разбърза, искаше да свърши час по-скоро, да не мисли вече за нищо, да се измъкне от мрачното обаяние на съмнението. Аха, будилникът, четката… И да напише няколко реда на Блеш, за да го предупреди, че е болен… Съчини писмото отведнъж, подписа се. Готово! Край на концерта. Обърната е нова страница. Ето това е скъсването. Толкова просто, сякаш се отърсваш от трохите. Огледа за последен път стаята. За нищо ли не съжалява? Не, за нищо.

Льопра грабна куфара си и се спусна по стълбите. Използува малката си кола, за да се повози за последен път. Жалко! В банката изтегли влога си, сгъна банкнотите. Няма да отиде далеч с толкова скромна сума, но беше свикнал трудно да приключва месеца. А сега — на гарата.

Влакът за Брюксел потегляше след четиридесет и пет минути. Той паркира колата и се обади в гаража, за да каже, че тя се намира в двора на Северната гара. Трябваше след това да набере Евиния номер, но почувствува, че започнеше ли да говори, е загубен. Предпочете да й изпрати един букет, като го избра съвсем скромен. Излишно е да отбелязва с патос момента на тръгването. Оставаше да стори последното: взе си билет за отиване и се почувствува човек като другите. Видя слънцето, пътниците; всички флуиди на тръгването минаха през него; той скришом потръпна от глава до пети. В него нямаше вече място за Ева. Любовта си отиваше като болест, изчерпала силите си. Това беше толкова ново и необичайно усещане, че той се спря насред чакалнята с куфар в краката. Ако смееше, щеше да се опипа като блъснат човек, който се надига и с учудване разбира, че му няма нищо… Ева… Отново прошепна: Ева… Това име вече не събуждаше никакъв отзвук. Ева… Можеше да изрече Жана или Фернанда. Тълпата край него се раздвояваше. Хората го гледаха, защото мърдаше устни, после се засмя, съвсем сам, и се запъти с човешкия поток към контролата. Радостта да вървиш край вагоните, да избереш мястото си, да наблюдаваш спътниците си по купе. Радостта да свалиш стъклото, да вдъхнеш мириса на метал, пара и дим. Стрелката ей там скача леко от минута на минута. Скоро влакът ще тръгне. Готово, потегли и остави зад себе си света на пленниците. Вятърът, вече силен, го блъсна по лицето. Сбогом, Ева.

Леко бодване в сърцето на границата. Но Борел още не беше по петите му. Влакът минава сега през чужда земя. Въздухът, който дишат, е нов. Какво ли прави тя сега? Гали букета. Свива рамене с мисълта: „Колко ме обича!“ Ще чака телефонния звън. Утре ще започне да се тревожи. Да не би случайно робът да се е разбунтувал? В събота тя ще му позвъни. В неделя на свой ред ще го търси из цял Париж. А в понеделник Борел, след разпределянето на пощата, ще мобилизира двама следователи… Напразно тя ще повтаря: „Виновният е онзи, който избяга“.

Льопра, доста притеснен, се опита да си възвърне радостта, загледа с любопитство пейзажа. Заслуша се в наченките на мелодия, която се оформяше под ударите на колелата и зазвучаваше нежно. Но въпреки това се връщаше към тези четири дни, виждаше ги наредени пред него като препятствия при конни състезания. Ето че ще трябва да скача четири пъти, все по-надалече, все по-нависоко. Представи! Представи! От месеци насам се измъчваше с представи. А пък истината беше толкова проста!

Можеше ли презрението на Ева да има някакво значение, ако любовта му наистина си беше отишла? Той предъвква този проблем чак до Брюксел, без нищо да реши. Впрочем всяка минута решаваше вместо него.

Залази стая в скромен хотел. И дума да не става, че ще почне веднага да търси работа. Не преди понеделник. Най-доброто в момента беше да разгледа града.

Радостта си възвърна привечер, след препълнения със спомени следобед. Тя внезапно го озари отвътре, сякаш изведнъж беше изскочил на светло, след като се беше движил в мъгла. Пред него крачеше млада жена. Нямаше никакво желание да върви подире й, но му доставяше удоволствие да я гледа. Очите му бяха освободени от образа на Ева. Постепенно тялото му щеше да стане ново. Един друг Льопра щеше да живее. Вече живееше. Сливаше се с движението по улицата, получаваше в замяна хиляди леки и тонизиращи импулси. Светлините на витрините кротко го озаряваха и всяко зърнато лице сякаш повличаше сладостна диря.

Вечерята беше един малък празник. Льопра остана насаме със себе си, загърбил всякаква тревога. Неговата собствена компания му беше изключително приятна и зад всяка мисъл се криеше тази несекваща музика, която търсеше да избие навън. Непознатата нощ щедро пръскаше усмивките си. Льопра дълго се разхожда. За пръв път спа, без да сънува, потънал в безметежна забрава. И настъпи петък, като петъците по време на отпуска, лек, почти безгрижен. Въпреки че с малко притъпена съвест броеше часовете, Льопра се остави по течението на деня, разхождайки се. Отиде на концерт, изслуша пианиста с удоволствие, несмущавано от никаква завист. Пианото също беше извън обсега на неговото съществуване. Завърши вечерта в една бирария, където оркестърът изсвири няколко потпури от най-хубавите песни на Фожер. Фожер! Това беше по-рано. Толкова далеч във времето! Льопра пиеше бирата и белеше фъстъци. Никакво желание! Изчезвайки, Ева беше отнесла дори и най-слабото желание за любов. Той гледаше със симпатия отминаващите жени. Нищо повече. Беше им благодарен, че са хубави. Бяха нощни животни, пухкави и нежни. Не бива да се пипат. Като се прибираше в хотела, се загуби. Ново удоволствие. Имаше квартали като кварталите в малките френски градове, застинали неподвижно под луната, безлюдни, където стъпките отекваха и тук-там се показваха клони от някоя градина. Хубаво ще е да се установи тук, да свикне. Защо да не дава уроци по пиано? Льопра си помечта за съвсем малък апартамент, блестящ от фламандска чистота. Ще му казват „Господин Жан“, ще се облича в черно, ще минава за вдовец. Легна си към два часа в полунощ. Започваше съботата и Льопра разбра, че новият ден ще изисква ново усилие. Глътна приспивателно, за да открадне няколко часа. Като се събуди, не можа да устои и изтича да купи вестници. Но в пресата не се говореше вече за Мелио. На преден план изпъкваше един самолет, който беше бил световния рекорд. Льопра старателно се облече, запита се: къде да отиде тази сутрин? Няма приятел, с когото да се срещне, нито познати, които да поздрави. Дори няма и един барман, с когото да се пошегува. Ами Ева!… Вече знаеше, че е избягал и че е мъртъв за нея… Зачеркнат, споменът за него заслужаваше само малко жалост. Ще каже на някой си Патрик: „Льопра ли? Всъщност беше просто момче. Доста сбърках по отношение на него…“ Както и да е! Тя никога нямаше да узнае истината. Ето мисълта, в която трябваше да се вкопчи.

Льопра, мъчително изчака обедните часове. После влезе в едно кино. След това заседна в бирарията, където предишната вечер беше прекарал няколко спокойни часа. Яде кисело зеле с кренвирши. Натежал от бирата, преситен от музика, той почти дремеше на мястото си. Клиентите край него не бяха все същите. Едни се отбиваха само за да вземат аперитив, други — да хапнат нещо, преди да се качат на влака, трети — защото нямаха къде да прекарат вечерта, накрая дойдоха онези, които излизаха от представление. Льопра си тръгна последен й измисли някакъв сложен маршрут, за да се прибере колкото се може по-късно. Ще издържи! Заклеваше се да издържи. Доста скъпо беше платил свободата си. Като се прибра в хотела, натъпка се със сънотворни. Не себе си поставяше извън играта, а неделята, която предварително зачеркваше. Но лошо беше изчислил дозировката. Излезе от вцепенението малко преди обяд. Отвори капаците, забеляза един пуст площад и зловещата скука на един мъртъв ден се стовари върху му. Дори в Париж неделите бяха изпитание. А какво остава тук!… Какво ли правеше тя? С кого се опитваше да забрави тези последни часове? Беше наистина способна да… Льопра седна на леглото. Не, все пак не е толкова глупава, че да отвори газта или да изгълта цяла опаковка веронал. Може би за да го накаже. Защото беше жена, търсеща някакво високомерно отмъщение. Сигурно се е почувствувала посрамена, измамена. А той си беше въобразил, че е достатъчно да скочи в един влак, за да избегне ненавистта й… Но не. Тя ще се задоволи да го обвини и ще поискат екстрадирането му. Тази игричка още дълго ли щеше да продължи? Той напълни мивката със студена вода и потопи главата си. Оставам… Оставам… Оставам… Накрая го каза високо, гледайки се в огледалото, а водата се стичаше от него като от удавник. Оставам! Господи! Та нали съм свободен! Градът му се видя като евакуиран, като предаден, изоставен на невидим враг. Нещо караше Льопра да върви бързо, но се питаше накъде? Никой не го преследваше. „Трябваше да избягам по далеч“ — помисли си той. Може би в Антверпен. Там има повече излази… В Антверпен, разбира се! Спасението беше в Антверпен. Запъти се към гарата и купи един пътеводител, после, седнал на една пейка, прочете историческите данни за града, разгледа сложния план. Пристанището вълнуваше въображението му. За един композитор няма нищо по-вдъхновяващо от пристанище. Нали нощта, прекарана в Хавър, го беше научила на толкова неща за самия него! Имаше много влакове за там, включително и един в двайсет и два часа. Беше шестнайсет часът. Чакането нямаше да е много мъчително…

Прибра се в хотела, приготви куфара си и плати сметката. Готов за приключението! Но радостта вече не се връщаше.

Занесе куфара си в хранилище. Ако нещата потръгнат зле, от Антверпен ще отиде в Англия и там ще се качи на кораб за някоя по-далечна страна. Но Ева няма да е толкова безпощадна. Преди да, тръгне, трябваше всичко да й обясни…

Вътрешно той още веднъж си намери оправдание. Точните думи, които би трябвало да й каже. Може би още имаше време да й пише. В едно кафене, върху ужасна бланка се залови да пише. Но изреченията замръзваха, ставаха страшно условни или пък през тях прозираше една неудържима злонамереност. Наистина ли беше злонамереност? Къде беше истината? Онази истина, заради която според Ева тя беше пожертвувала всичко? Той скъса писмото на съвсем дребни късчета и ги хвърли през рамо зад себе си. Хайде! Времето напредваше. На гарата вечеря със сандвич, взе куфара си. Едно огромно табло с червени букви показваше часовете на заминаващите влакове. Берлин… Женева… Париж… Хората се тълпяха край гишетата. Льопра остави куфара си на земята, извади портфейла си. С наведена глава и бавна крачка той се нареди на опашката. Не мислеше вече за нищо. В главата му като в мидена черупка отекваше глух тътен, шум на вятър и море, шумът на изгубената свобода! Наведе се пред гишето: — До Париж, втора класа.

Една ръка с петънца бутна вкупом билета и дребните пари, следващият пътник дискретно се покашля. Льопра се отдръпна. Сякаш не беше вече той. Наблюдаваше се как действува с безразличие, по-силно от всяка радост. Подлезът… перонът… Двата влака, разделени с широкия проход… Вляво за Анверс… вдясно — за Париж. Той се качи във влака за Париж, седна в първото купе и затвори очи. Сънят много скоро го споходи. Едва усещаше, че влакът се движи. Един митничар го тупна по рамото. Той потърси документите си, каза няколко неясни думи и отново потъна в сън. Съзнаваше, че спи, и никога не беше се чувствувал толкова добре, толкова далеч от всичко. Понякога едно разтърсване го връщаше към живите, колкото да види нощната лампичка, отминаващите светлини зад прозореца, и отново се отпускаше в блажената почивка. Когато влакът забави ход, веднага потърси по-удобно положение, но край него хората се раздвижиха, в коридора засноваха напред-назад. Изправи се, позна покрайнините, още обгърнати в тъмнина. И изведнъж скочи прав… Какъв ден е днес? Беше понеделник. Стана му студено. Ужасна умора тегнеше на гърба му като раница. Влакът съвсем бавно се движеше по един нескончаем перон, където минаваха товарни колички. А сега трябваше да се слезе с куфара, който изглеждаше смешен, и никой не чакаше посрамения пътник. Навън още не беше се развиделило. Много е късно да си наеме стая. Или много рано. Оставаше му само да върви пеша, след като за пореден път даде куфара си на съхранение. Гъста като ситен дъжд мъгла пълзеше по безлюдните булеварди.

Ева можеше да не си е у дома. Или да не е сама. Но това вече не причиняваше болка. Важното беше да приключи, без да стане за смях.

Отново едно дълго, дълго пътуване сред сенките на есенната утрин. Льопра пресметна, че щеше да пристигне към седем часа, спирайки някъде да изпие чашка кафе и да изяде един кроасан. Трябваше ли да се обади, за да предупреди? Но тя сигурно щеше да откаже да го приеме. По-добре щеше да е да се появи омачкан, мръсен и най-сетне откровен. Мъглата стана толкова гъста, че той едва се ориентираше. Спря в някакъв бар, заседя се, свит на топло навътре в салона, където един прислужник метеше. Смътна тъга се надигаше у него, натежаваше в гърдите му и му пречеше да си поеме дълбоко дъх. Не можа да довърши кифличката си, разора, че е настъпил последният етап.

В седем и половина мина пред портиерската стая и влезе в асансьора. Заспалата къща хлътна под краката му. Той се изкашля, за да прочисти гърлото си. С меко пружиниране асансьорът спря. Льопра излезе, отново бутна решетката. Сега вече бързаше. Бързо! Нека дойде! Нека научи!

Продължително натисна звънеца и веднага чу плъзгането на пантофите й, идващо от дъното на апартамента. Зад вратата за малко се възцари тишина, после Ева отвори.

— Аз съм — каза Льопра.

— Добре де, влез.

Мина пред нея и машинално опипа страните си, потъмнели от набола брада.

— Свали шлифера си.

Подаде й го и тя го окачи на закачалката. Погледна я. Беше по нощница, с разрошени къси коси. Той разпери ръце встрани, пак ги отпусна.

— Ева — прошепна, — аз убих Мелио.

Тя го гледаше право в очите. Не издържа погледа й, извърна се, запъти се към стаята й.

— Ето това е всичко — каза той.

Зад него тя нахлузваше пеньоара си.

— Аз знаех — каза тя. — Винаги съм го знаела.

Не беше ядосана. Също като него тя сякаш беше на края на силите си.

— Чакаше ли ме? — поде той.

— Надявах се, че ще дойдеш. Вярвах въпреки всичко.

— Много съжалявам. Мисля, че съм един…

— Седни. Ще сваря кафе.

Седна на края на разхвърляното легло. За да си наложи да говори, толкова се беше стегнал и напрегнал, че сега се олюля. Събу обувките си и се изтегна с разперени ръце, с обърнати нагоре длани като мъртвец. Тракането на чашките не го измъкна от вцепенението. Ева загаси полилея. Дневната светлина се промъкна през завесите в стаята и когато се осмелиха отново да се погледнат, бяха като две сенки. Тя му помогна да изпие кафето.

— Но защо отиде при него?

— Сбърках, знам. Ти си толкова… толкова… агресивно откровена… разбираш ли… Предпочитах да се обясним двамата по мъжки.

— Все мислиш, че всичко може да се уреди, ако си гъвкав, любезен.

— Съгласен съм — каза Льопра. — За пореден път сбърках. Все пак, ако беше пожелал да ме изслуша… Но той ме изкара от кожата. И тогава аз се побърках. Гледаше ме толкова злобно! Заплаших го. Той се опита да повика помощ… Стиснах го за гърлото… и видях, че вече не е жив. След това, да, трябваше да ти призная веднага… Не посмях… и колкото повече време минаваше, толкова по-трудно ми беше да говоря.

— Защо?

— Щеше да се отвратиш от мен. Аз самият достатъчно се отвращавах от себе си.

— Още малко кафе?

Тя напълни двете чаши с толкова нежни движения, че помежду им се възвърна малко от предишното доверие.

— У Мелио — каза тя — разбрах, че си ти. Кой друг би могъл да го стори, а? Я помисли! На връщане те разпитах, припомни си.

— Искаше да се разкрия ли?

— Да. Исках да ми кажеш истината. Не беше приятна, но тъкмо затова.

Льопра потъна във възглавниците.

— Разбери ме — прошепна той. — Трябваше да се защитим.

— Въпросът не е там. Трябваше да ми имаш доверие… Аз щях да реша.

— Добре. Да приемем, че е така — каза той. — Няма да се караме. Сбърках, щом това, изглежда, ти доставя удоволствие… Ти можеше поне да ми спестиш тази отвратителна седмица.

— Чаках.

— Ти ме дебнеше. Трябваше да коленича в краката ти. Не страдах ли достатъчно? Толкова ли не можеше да проумееш, че случаят Мелио засяга само мен и никой друг.

Тя скочи и дръпна завесите. Видяха се — той разрошен, отслабнал, мъртвешки блед; тя без грим, с торбички под очите и безцветни устни. Това беше първият им миг на истинска интимност.

— Мен ме засяга, защото мен ще арестуват — отсече тя.

— Смешно! — измърмори Льопра.

Той се наведе, обу се, потърси гребена си.

— Смешно е, защото никога не е имало такова писмо. Сега съм абсолютно сигурен. Мъжът ти не беше способен да извърши подобно нещо.

— Значи знаеш нещо по въпроса.

— Може и да знам… Няколко дни размишлявах. И ако се върнах, то е, за да престанеш да се страхуваш.

— Благодаря — сухо отвърна Ева. — Но аз не се страхувам. Всички мерки са взети. Куфарът ми е готов. Сигурно си го видял във вестибюла.

Гласовете им звучаха напрегнато. Правеха усилие да си говорят на „ти“, сякаш нарочно се стараеха, и леко се превземаха. Ева влезе в банята. Льопра се обърна към отворената врата.

— Повтарям ти, че никога не е имало такова писмо. В противен случай щяхме да го намерим у Мелио.

— Защо тогава се кри през последните четири дни?

— Чуй ме — каза потиснат Льопра. — Бъди добра. Разбери ме. Не съм се крил. Бях в Белгия.

— Защо?

— И още питаш!… Не знаеш ли какво е това ревност?

— Горкото ми момче.

— Ах, моля те!

Ева се показа на вратата на банята с четка за коса в ръка.

— Ами да, горкото ми момче! За глупачка ли ме мислиш? Замина, защото ти е писнало от мен. А започна да ти писва от вечерта със случката с Мелио, много просто.

Тя се обърна към огледалото и докато се решеше, продължи:

— Винаги стигаме дотук. Не те упреквам, нали знаеш. Ти изпадна в паника от малодушие. Ти си слаб човек, Жан. Признай си поне веднъж. Но категорично отказваш да го признаеш.

— Е и?

— И това, че аз не те принудих да го направиш заради мен, а заради теб самия.

— Е добре, това стана. Доволна ли си?

— Доволна! Никога не е хубаво, когато любовта си отива.

Поставен натясно, Льопра потърси успокоителен отговор, улови се за думите, с които се беше оправдал:

— Ева! Щом се върнах, значи ти сама виждаш, че те обичам. Сега знаеш, че нямаме от какво да се боим.

Тонът не беше убедителен и мълчанието беше смазващо.

— Задушно е! — каза Льопра.

Той отвори прозореца и веднага отскочи назад. Една черна кола току-що бе спряла до тротоара и Борел, следван от двама мъже, наблюдаваше кооперацията.

— Полицията! — извика той. — Борел е долу.

Ева надяна една рокля през глава, после старателно я изопна по тялото си.

— Полицията! — повтори Льопра. — Какво означава това?

— И още питаш! — каза Ева с леко презрение. Млъкна, за да се начерви със сигурна ръка, и пак поде: — Докато ти ме чакаше в салона на Мелио, спомняш ли си… Аз взех писмото и плочата.

Льопра вече не помръдваше, не смееше да вникне в думите й.

— Плочата само я пъхнах под шлифера си. В понеделник я пратих по пощата.

— Но защо? — изстена Льопра.

— За да видя що за човек си.

Тя нарочно говореше много кротко, с прекъсвания, за да може ясно да очертае устните си.

— Видях. Предпочитам да не бях виждала. Още се колебаех дали да изпратя писмото, а после ти избяга.

— Не е вярно.

— И така — заключи Ева — аз го изпратих… Иди да заключиш вратата.

Льопра послушно отиде да заключи външната врата. Асансьорът се качваше вероятно с тримата мъже. Ева беше готова. Избра чифт обеци и старателно си ги сложи, после измъкна от една кутия обувки с високи токове.

Позвъни се.

— Не мърдай — прошепна тя.

Отново позвъниха. Зад вратата зашушукаха.

— Знаят, че сме тук — прошепна Ева. — Портиерката им е казала. Ще отидат да повикат ключар. Имаме още малко време.

— Ева — каза Льопра, — толкова ли ме мразиш?

— Аз ли? Значи всичко трябва да ти се обяснява… Сега ти нямаш повече нужда от мен. Ще започнеш да живееш, както намериш за добре. Нямаш замаха на мъжа ми, но може и да се лъжа. В теб има някаква жестокост, която напоследък често ме учудваше. Когато станеш на петдесет години, може би ще си същият като него.

Железен уред се заби в ключалката. Леко драсване издаваше търпелива работа край ключа.

— Донесли са връзка ключове — забеляза Ева с все така равния си глас. — Борел сигурно смята, че съм се самоубила. Глупак!

От стаята, през хола, те виждаха вестибюла, вратата, блестящия ключ. Льопра потърси ръката на Ева, силно я стисна.

— Ако ми се беше доверила — започна той.

— Млъкни — отсече тя. — Ще кажеш някоя глупост. Това, което става сега, не те засяга. Ние с мъжа ми имаме да уреждаме някои неща. Ще ни съдят. Ще видим кой от двама ни е бил жертва на другия.

Гласът й трепна, но тя овладя вълнението си.

— Постъпвам жестоко, като ти говоря така — продължи тя. — Ти заемаше голямо място в живота ми, уверявам те. В крайна сметка не е твоя вината, че не беше на ниво. Опитах се и с теб, както и с него, да изиграя играта безмилостно, докрай. Сега съм сама.

Льопра сви рамене.

— Ти винаги това си искала.

Тя мигом се обърна към него с разгневено лице:

— Не бях ли сама вчера? И по-завчера? Къде беше ти през това време? Не трябваше ли да си тук, до мен?

Ключът поддаде. С един уред налучкваха как да отворят.

— И ти си като другите — каза Льопра. — И ти си измисляш някаква история. Имаш нужда да ни унищожаваш. Фожер, мене, всички нас… За да е хубава тази история.

— Лъжеш! — извика тя.

Ключът, избутан отвън, звънна на пода. Почти веднага вратата се отвори. Пръв влезе Борел. Той свали шапка, прекоси салона. Двамата инспектори го изчакаха във вестибюла.

— Госпожо — започна той отдалече, — вие знаете защо съм тук — беше смутен, неспокоен. Думите, които беше подготвил, не подхождаха вече на създалото се положение.

— Получих едно писмо — продължи той. — Ще ви помоля да ме последвате. Дълбоко съжалявам.

Очите му шареха от Ева към Льопра. Ева се доближи до него.

— Признавам — каза тя, — че убих мъжа си. Животът ни се беше превърнал в ад… по негова вина. Вечерта, преди да умре, беше пиян. Върна се… между нас се разигра отвратителна сцена… За да го усмиря, се съгласих да го придружа до Париж. По пътя се наложи да карам, защото той не знаеше вече какво върши. Тогава разбрах, че е дошъл моментът да сложа, край на всичко. Беше задрямал. Аз предизвиках катастрофата. И по-късно убих Мелио. Ще докажа, че той се беше съюзил с мъжа ми, за да ми отмъсти по най-отвратителен начин.

И добави с тържествуващ глас:

— Господин Льопра нищо не знае. Той трябва да остане настрана от всичко това…

Сега тя го наблюдаваше. Той сведе очи. Беше права. Успокои се. Беше и ужасно, и чудесно. Сякаш го бяха помилвали.

— На ваше разположение съм — каза Ева.

Лиш пред Борел. Двамата инспектори се отдръпнаха. Единият понечи да вземе куфара.

— Оставете — рязко се възпротиви тя. — Държа аз да го нося.

Обърна се, погледна Льопра. Със свити юмруци, с наведена глава, той мълчеше с всички сили. Тя леко се усмихна. Сега той беше белязан; принадлежеше й завинаги.

— Сбогом — прошепна тя и прекрачи прага.

Беше спечелила играта.