Боало-Нарсьожак
Убийство на 45 оборота (7)

VII

Към осем часа беше преваляло. Краткотраен топъл дъжд, и градът изведнъж се изпълни с мириса на пристанище. Сега на хоризонта сърпът на луната светеше ниско. В таксито Ева беше свалила страничното стъкло и вдъхваше повея: шлиферът й беше закопчан догоре. Париж беше за нея като голяма позната гора. Тя обичаше да гледа по пътя проститутките пред баровете, витрините, проблясващи през спуснатите решетки, менящото се отражение на светлинните реклами над старите сгради. Улица „Камбон“ беше безлюдна. Ева първа дойде на срещата. Тя се разходи пред магазина, забеляза на ъгъла на булеварда източения силует на Льопра, загърнат в шлифер с повдигната яка, и усети в корема си как любовта й потръпна като дете.

— Извинявай — каза задъхано Льопра. — Докато ми сервират…

— Добре ли се нахрани? Какво яде, кажи ми.

— Една препечена пържола. А ти? Разказвай?

— Е добре, Блеш беше очарователен. Той е много добре настроен. Мисля, че концертът ти е сигурен. Казах му, че ще отидеш да го видиш след няколко дни… Утре, ако искаш, пак ще поговорим.

Льопра се спря в преддверието на сградата.

— Все още ли държиш да отидем?

— Да.

— Аз не. Ще извършим глупости, Ева.

— Пак ли започваш?

— От вчера насам доста поразмислих.

Той отново отведе Ева на улицата, пред магазина със спуснати решетки.

— Слушай… За последен път… Ако не е Мелио, само ще породим у него съмнения. А ако е той, обвързан е с обещание, което е дал на мъжа ти, и ще отиде докрай. И в двата случая ние губим.

— Скъпи ми Жан, когато някой ти каже: избирай едно от двете, значи иска да скръсти ръце. Мелио ни чака. Да вървим.

Тя се върна, изчаквайки Льопра.

— Е?… Оставяш ме да се оправям сама ли? Аз ще говоря. Няма от какво да се страхуваш.

Вдясно от тях започваше стълбището. Перилата бяха влажни. Светлината от крушката на площадката се отразяваше в медната табелка на вратата:

Издателство „Мелио“. Влизайте, без да звъните

Ева завъртя дръжката, бутна вратата. Неонова лампа светеше на тавана.

— Не ми изглеждаш във форма — прошепна Ева. — И аз не съм. Толкова се притеснявам.

Прекосиха вестибюла, спряха се още веднъж пред кабинета на Мелио спогледаха се. Ева разтегна устни в усмивка, почука и влезе. Зад нея Льопра затвори вратата. Кабинетът беше пуст. Ева нерешително пристъпи.

— Но той ми беше казал, че… — започна тя.

Льопра също направи няколко крачки в стаята, и изведнъж го видяха и се заковаха на място. Ева увисна на ръката на Льопра. Мелио беше проснат зад стола си. Полилеят осветяваше тебеширено лице с широко отворена уста. Мъртъв, той сякаш още викаше. Яката му беше разпрана, връзката разхлабена. Беше стиснал юмруци. Едното му око беше втренчено, леко изпъкнало; другото бяло.

Ева се отдели от Льопра, пристъпи на пръсти.

— Удушили са го — каза тя.

Гласът й прозвуча странно в тишината.

— Мъртъв е — добави тя.

За миг останаха неподвижни, смълчани.

— Да не стоим повече тук — поде Льопра. — Ако някой ни изненада…

— Чакай! — каза Ева. — Заключи вратата!

Тя започна да оглежда бюрото, хапейки палеца си.

— Поне да знам за какво са го убили — прошепна тя. — Може би е съвпадение. Но би ме учудило.

Тя заобиколи трупа и без колебание започна да отваря чекмеджетата на масата, старателно да се рови в тях. После отиде в библиотеката, намери върху един рафт няколко плочи и прочете надписите.

— Нищо ли няма? — попита Льопра.

— Нищо. Но тук той няма да си държи компрометиращи неща.

— А в дома си ли?

— Естествено.

Ева седна върху ръчката на един фотьойл.

— Утре полицията ще бъде тук — каза тя. — Навсякъде ще сложат печати… и там, в апартамента му, също… Ще бъде много късно… Трябва сега да си отидем. Колко е часът?

— Десет и четвърт…

— С малко повече късмет…

Тя се олюля, подпря се на ръба на бюрото.

— Е, добре — каза тя. — Сега не е моментът да се отпускам. Хайде! — тя коленичи до трупа, внимателно претърси джобовете му.

— Искаш ли и аз да ти помогна? — предложи Льопра.

— Не. Мълчи… Ако не приказваш, ще се справя.

Връзката с ключовете беше в джоба на панталоните. Ева бавно ги измъкна, протегна ръка на Льопра, не беше в състояние да се изправи сама.

— Вземи ги — прошепна тя.

Той я подкрепи, докато стигне до фотьойла, и тя се отпусна с притворени очи.

— Няма нищо — най-сетне промълви тя. — Толкова е гадно да пребъркваш мъртвец.

Изправи се, подпирайки се на ръчките на фотьойла, и погледна трупа.

— Горкият! Скъпо ти струва приятелството с Морис!

Тя излезе заднишком след Льопра, после бавно затвори вратата. Слязоха на пръсти, пресякоха улицата и забавиха крачка едва когато наближиха булеварда. Ева увисна на ръката на Льопра.

— Не е далече — каза тя. — Улица „Сент Огюстен“. На втория етаж. Била съм там няколко пъти с мъжа ми. Дай ми една цигара. Ще приличам на проститутка. Чудо голямо!

Между събраните си длани той поднесе пламъка към цигарата й и видя под грима съвсем мъничките лунички по скулите. Но не изпита никакво желание да я целуне. Тя отново хвана ръката му.

— Кой е имал интерес да го убие? — попита тя. — Беше последният, когото подозирахме.

— И аз не разбирам. Той е мъртъв, а никой не знае за тази история с плочите.

— Може би ние се заблуждаваме. Навярно е убит за неща, които не са ни известни. И ще намерим плочите в дома му.

Говореха машинално, за да превъзмогнат тишината по улицата, за да потиснат страха, който се надигаше у тях. Но той се прокрадваше в гласовете им; правеше крачките им колебливи. Вървяха, сякаш бяха пияни. Ева подаде цигарата си на Льопра.

— Довърши я. Противна ми е. Ключовете у тебе ли са?

— Да.

— Последната къща, на ъгъла.

Те я задминаха, огледаха се наоколо и се върнаха обратно. Портиерската стая светеше, но изглеждаше празна. През прозорците се виждаше една отворена врата, която сигурно водеше към кухнята.

— Ще мина напред — каза Льопра.

Влезе смело, прекоси осветеното пространство в преддверието. Направи знак на Ева и тя го последва.

— В дъното — прошепна тя.

В тъмното Льопра опипа пространството с крак и намери стълбите.

— На втория етаж. Има само един апартамент на етаж — пак се обади Ева.

Когато стигнаха на площадката, Льопра освети със запалката си.

— Опитай с плоския ключ — каза Ева.

Вратата веднага се отвори. Те мълчаливо я затвориха и Ева завъртя електрическия ключ. На стените светнаха аплиците от ковано желязо.

— Отдолу има хора. Не бива да ни чуят — каза тя.

Свали обувките си. Льопра направи същото, после погледна часовника си.

— Наближава единадесет.

Ева протегна ръка.

— Кабинетът е натам.

Те прекосиха огромния салон, видяха сенките си във венецианското огледало. Льопра блъсна някаква мебел и рози се орониха. Светлината от преддверието вече почти не стигаше до тях. Ева пристъпваше пипнешком.

— Тук е — каза тя. — Надявам се, че капаците са затворени — тя се вмъкна в съседната стая. Паркетът скръцна, после пак. — Можеш да дойдеш.

Льопра влезе. Върху голяма маса в старинен стил една настолна лампа очертаваше ярък светлинен кръг. Лицето на Ева, осветено косо, приличаше на маска.

— Заеми се с библиотеката — каза тя. — Аз ще видя в чекмеджетата.

Започнаха безшумно да действуват. Льопра местеше книги, Ева се ровеше в документи.

— Тук няма нищо — каза Льопра.

— И тук нищо.

Той се захвана с една кантонерка, където имаше албуми с плочи: Стравински, Шостакович, Гершуин, Бела Барток… Четеше надписите под лампата, накланяше всяка плоча, за да провери кръговете. Плочите на Фожер представляваха само един тънък гравиран пръстен, разпознаваха се лесно.

— Дори не знаем какво търсим — забеляза той. — Мъжът ти може би е оставил писма.

— Бихме ги намерили — каза Ева.

— Може Мелио да е наел сейф.

— Не ми се вярва! — тя зашари с очи по бюрото.

— Радиограмофонът.

Отново Льопра огледа всяка плоча.

— Има една на грамофона — каза Ева.

Льопра наклони плочата, огледа я.

— Е? — прошепна Ева.

— Може да е това.

— Прочете ли надписа?

— Няма надпис.

Ева се поколеба.

— Какво рискуваме? — каза тя най-сетне.

— Да не си луда?

— Млъкни.

Застанала на колене, тя се готвеше да включи грамофона. С върха на пръстите си докосна диамантената игла и по усилвателя се чу шум, който тя постепенно намали до минимум. После пусна плочата. Познаха гласа на Флоранс, толкова слаб, че изглеждаше далечен, недействителен.

Допрели глави, наведени над плочата, те слушаха песента и чакаха гласа. Не, нямаше да се чуе глас. Беше невъзможно, защото той беше вече умрял, когато Флоранс е записвала „Неудържимо сърце“. Думите, изречени от нея, бяха убийствени. Отнасяха се единствено до тях, сякаш Фожер е могъл да предвиди, че една вечер и двамата ще стоят един до друг, с разтуптени сърца, с изострен слух, за да чуят приглушената музика, която разказваше за тяхното престъпление. Льопра усети нещо топло върху ръката си. Ева плачеше. Поиска да я притисне до себе си. Тя леко го отблъсна. Песента свършваше… Още веднъж се разнесе припевът… Леко изщракване, и плочата спря. Те още се вслушваха.

По пустата улица спря кола, хлопнаха врати. Льопра изключи апарата и се изправи. Потърка с ръце страните си, сякаш за да прогони бледността си. На улицата хората говореха. Автоматът на вратата звънна и гласовете забръмчаха по-отчетливо в преддверието. Ева изтича до антрето и загаси лампата. Льопра понечи да загаси настолната лампа в кабинета, но не посмя да остане на тъмно. Някой по стълбите избухна в смях. Гласовете се изкачиха. Бяха съвсем близо. Силуетът на Ева се очерта на вратите на кабинета.

— Шт!…

Хората прекосяваха площадката.

— Колко е забавен — каза един глас.

— А момичето, когато обръща бутилката…

Думите станаха неясни. Някой се препъна в едно стъпало.

— Днес е събота — каза Ева. — Прибират се от театър.

Стъпките отекнаха на горния етаж. Те доловиха приглушен шум. Хлопна се врата. Льопра се облегна на библиотеката.

— Можеше да ги срещнем — каза той и му се стори, че вместо него говори чужд човек.

Изчакаха още малко.

— Замина ли колата? — попита Ева.

— Не обърнах внимание.

— Да продължим. Столовата е до кабинета.

Льопра послушно я последва, но нямаше вече сили да се рови. Беше претръпнал от страх, умора, отвращение. Ужасно му се искаше тази нощ да е свършила. Ева беше запалила полилея. Тя бързо отваряше всички чекмеджета, хвърляше поглед, затваряше, отваряше следващото.

— Кухнята — каза тя.

Льопра седна, хвана се за главата. Това се превръщаше в кошмар. Поне да можеше да запуши. Беше жаден, чувствуваше се празен.

Мирисът на розите беше блудкав. Драскайки леко като мишле, Ева продължаваше да рови. Но нищо не откриваше. Всичко това беше лишено от смисъл. Мелио беше умрял напразно. Отново Льопра дръпна ръкава си. Беше прекалено тъмно, за да различи стрелките. Допря часовника до, ухото си. Работеше. Впрочем жестът беше безсмислен. Всичко беше безсмислено.

Рамото му докосна една ръка и той подскочи.

— Тръгваме.

— Нищо, нали?

— Нищо.

Не биваше да търсят обяснение. Само това не. Льопра се надигна тежко. Ева се върна в кабинета и огледа дали всичко е наред.

— Би ли светнал в антрето?

Льопра прекоси тъмния салон. Вдясно имаше едно отворено пиано.

Клавишите образуваха проточена белезникава ивица. Льопра дълго търси бутона. Когато го намери, Ева беше до него.

— Потърси ли в салона, в стаята?

— Да, преди малко.

Тя обу обувките си, пазейки равновесие първо на единия крак, после на другия. Льопра трябваше да коленичи. Обувките го стягаха, сякаш беше вървял много дълго.

— Готов ли си?

Тя повдигна брадичката му.

— Я да те видя.

Гласът й беше толкова майчински, разтревожен, че от неочакваното вълнение устните на Льопра се разтрепериха. Той се извърна, отвори външната врата. Ева излезе първа. Льопра загаси, дръпна вратата, дръпна по-силно. Ева хвана ръката му и това движение освободи езичето. Вратата беше заключена.

— Ключовете! — едва изрече Ева.

— Какво?

— Ключовете в теб ли са?

Слепоочията на Льопра се овлажниха.

— Ти не ги ли…

Задушаваше се. Господа ключовете бяха останали вътре. Той разтърси вратата. Но беше излишно. Ева тъпчеше на едно място до него. Дишаха шумно. Полицията щеше да дойде… Щяха да се запитат защо ключовете… Тъмнината ги разделяше по-добре и от стена. Той разпери пръсти, усети плата на евиното палто.

— Прости ми — прошепна той. — Прости ми.

— Потърси в джобовете си.

За какво да търси? Спомняше си много добре, че преди да свали обувките си, беше сложил връзката с ключовете върху поличката на закачалката. Забрави да ги вземе. Разтърси вратата още веднъж.

— Е?

— Вътре са!

Ева не помръдна. Сякаш изведнъж беше престанала да съществува.

— Ева!

Тя продължаваше да мълчи. Когато го улови за ръка, той едва не извика.

— Да тръгваме!

Заслизаха по тъмното стълбище приведени, с вдървени крака, сякаш стъпваха по лед. Льопра броеше машинално стъпалата. Площадката на първия етаж им се стори огромна. Ева се беше вкопчила в ръката на Льопра и когато дъските проскърцваха, силно я стискаше. Най-после усетиха цимент под краката си. В портиерската стая не светеше.

— Вратата е затворена. Дай запалката си.

Пламъчето освети стената, копчето, което задействуваше механизма на вратата. Отекна лек шум. Те бяха вече навън.

— По-бавно, по-бавно! — каза Ева, но тя самата почти тичаше.

Позабавиха стъпка, когато стигнаха до авеню „Опера“.

— Колко е часът?

— Дванайсет без десет — отвърна Льопра. — Искаш ли да дойдеш при мен?

Той живееше на улица „Опал“. Вървяха мълчаливо. Без да искат, бързаха. Льопра виждаше ключовете край закачалката. Картината беше толкова ясна, че би могъл да пипне тази изгубена връзка ключове; почти усещаше колко тежи в ръката му… Съвсем дребни подробности, на който не беше обърнал никакво внимание, изплуваха една по една в съзнанието му… Ключовете бяха пет… Бяха подредени по дължина в кожено калъфче. Калъфчето се затваряше с две копчета. Може би ако Ева не беше го уловила за ръката… В този момент още не беше късно — а после езичето изщрака като спусък. „С нас е свършено — помисли си той. — С нас е свършено…“

Той извика името си пред портиерската стая, потънала в сън, запали осветлението. Все същите движения. Още едни стълби. Същата сцена се повтаряше като насън… Може би, като се събуди, ще прибере ключовете. Врата… Вестибюл… Още едно пиано… Льопра затвори очи, пак ги отвори, за да се убеди, че се е прибрал, че е у дома си, че е на сигурно място… Ева беше свалила шлифера си, беше извадила гребен от чантата си и се решеше.

— Можем да уплашим някого — каза тя.

— Какво искаш да пиеш?

— Все ми е едно… Нещо силно с повечко вода.

Тя седна на леглото, захвърли напосоки обувките си. Когато Льопра се върна с подноса, тя продължаваше да обмисля положението, търкайки леко ходилата си едно о друго. Льопра напълни чашите, подаде й едната и се отпусна във фотьойла. Беше толкова уморен, че и след като се изтегна, тялото му го болеше!

— Искрено съжалявам — каза той. — Това е непростима грешка.

— Кое?

— Ключовете.

Ева го погледна с разсеяния поглед на човек, когото са обезпокоили.

— А, да, ключовете…

— Като че ли не разбираш — каза Льопра. — Но тези ключове ни издават.

— Ева прилегна до ръба на леглото, сви крака.

— Хич не ми пука за ключовете.

— Но… полицията…

— Какво полицията? Добре, ще ги намерят, и после? Няма ни най-малка връзка между нас и смъртта на Мелио… Докато полицията не получи някоя плоча или писмо, не може да установи нищо общо…

— Тогава какво те измъчва?

Ева не отговори. Тя гледаше Льопра, както често се случваше, с някаква отчаяна нежност. Имаше такива моменти, в които тя сякаш нищо не означаваше и животът преставаше да я интересува, вълнуваше я само това голямо безпомощно момче, което диво обичаше, като пътник, който ще замине завинаги.

— Щом нищо не намерихме, и полицията нищо няма да получи — каза Льопра.

Колкото повече пиеше, толкова повече ожадняваше. Напълни чашата си с вода и седна до Ева, която не сваляше очи от него. Сякаш искаше да я хипнотизира, той прекара бавно ръка с разперени пръсти над челото на любовницата си.

— Какво те измъчва? — повтори той.

— Искам да знам защо са убили Мелио — каза тя.

Льопра замислено отпи няколко глътки.

— И аз, разбира се… Но най-вече ме притеснява твоят инспектор. Има над какво да се замисли покрай смъртта на мъжа ти. Сега умира и неговият издател. Той ще потърси връзка между двата случая.

— И нищо няма да открие…

Льопра въздъхна.

— Иска ми се да излезеш права. В такъв случай не ще има вече от какво да се боим.

— Откровено казано, никакъв въпрос ли не поставя пред теб смъртта на Мелио?

— Как да не поставя. Но колкото повече си мисля, толкова повече се убеждавам, че тази смърт няма нищо общо с плочите. Почакай, ще разбереш. Тази мисъл вече ми беше хрумвала, но сега ми се струва безспорна. Ние предполагахме, че Мелио ни изпраща плочите, за да отмъсти за мъжа ти, нали така?

— Да.

— В такъв случай защо ще убиват Мелио, който така старателно си вършеше работата? Защо ще се опитват да го изместят, когато той действуваше безупречно. Никога човек няма да рискува да убие друг човек, за да върши след това същото като него.

Ева тъжно се усмихна.

— Колко си находчив — прошепна тя.

— Не. Опитвам се да разсъждавам… И твърдя, че не са го убили, за да си присвоят последните плочи. Отивам по-далеч: щом нищо не намерихме у Мелио и понеже Мелио беше онзи, който ти изпращаше плочите, значи чисто и просто той вече е нямал плочи.

С върха на пръстите си Ева докосна устните на Льопра, проследи извитите им очертания.

— Дечко! — каза тя.

Той сви рамене и изпразни чашата си.

— Мъжът ти нямаше да има смелост да ни издаде. Прекалено те обичаше. Че е записал две плочи, за да те накара да страдаш, записал е. Но той не можеше да продължава дълго тази игра.

— На негово място аз щях да отида докрай — каза Ева. — Разочарованието в любовта, мили мой, ти не знаеш какво е това.

— Но въпросът не е в това — настоя Льопра. — Според мен смъртта на Мелио е чисто съвпадение. Някой го е убил… Не е важно кой. Не ни засяга. За мен е важно това, че Мелио беше единственият, когото подозирахме. Щом него го няма и щом няма повече плочи, значи можем да бъдем спокойни… освен ако твоят инспектор не стигне до нас, но ти си права, как може да стигне до нас, като няма вече плочи? В момента се изплаших заради ключовете. Но ключовете не доказват нищо, разбира се.

— Ето че се успокои — каза Ева. — Няколко навързани довода и край. Смъртта на Мелио е заличена. Животът продължава.

— Да, така е.

Ева се повдигна на лакът.

— Не съм толкова оптимистка — каза тя, като си наля още малко.

— Слушай — подхвана Льопра. — Все пак е ясно…

Умората, възбудата, предизвикана от коняка, а и присъствието на Ева, всичко се разтваряше в бързо опиянение, което изведнъж го освобождаваше от страховете му.

Изпитваше желание да говори, да реди дума след дума, както се хвърлят съчки в огъня, за да се разгори.

— Приемам, че убиецът не ни подозира — продължи той. — Но да предположим, че ни подозира. Или плочите вече са били у него и не е имало нужда да убива Мелио. Или пък не са били у него, но понеже Мелио редовно ги изпращаше, също е нямало за какво да го убива. Настоявам на своето. И хипотезата следователно не е издържала. Според мен Мелио е бил убит за нещо, което не знаем, и то от неприятел. А той сигурно е имал доста неприятели.

— Наистина ли смяташ така? — попита Ева. — Не се ли опитваш сега да се залъгваш…

Разбира се, че не.

— Едно толкова очебийно съвпадение не те ли изненадва?

— Съвпадения има на всяка крачка. Ако тръгнеш по този път, всичко е съвпадение. Нашата среща и дори смъртта на мъжа ти.

Льопра остави чашата си, излегна се до Ева.

— И все пак, да, признавам, че правя всичко, за да се залъгвам — прошепна той. — Нещастен съм.

Тя се извърна към него и той доближи глава до нейната. Гледаха се съвсем отблизо, пъстрите зеници на Льопра, незабележимите лунички на Ева. Дъхът им се смеси.

— Кажи ми защо си нещастен? — тихо запита тя.

Той потърси бутона над главата си на стената, за да загаси полилея. Тя улови ръката му, придърпа я и я сложи на гърдите си.

— Искам да те гледам — каза тя. — Защо си нещастен?

Той затвори очи, смръщи вежди. Тя усети, че той стисва юмрук, че се напряга.

— Страх ме е да не те загубя — каза той. — Не знам какво е станало тази вечер. Но от самото начало, още от Ла Бол имам чувството, че с всеки изминат ден те губя по малко. Ева, Ева, скъпа, ако те загубя, с мен е свършено.

Лицето му придоби патетично изражение на детинска мъка и Ева загаси лампата.

— Не мога вече да се позная — добави Льопра в тъмнината. — Мъжът ти добре ме е преценил…

Той млъкна.

— Продължавай — каза Ева. — Аз съм твоя жена. Никога не съм ти го казвала… Продължавай.

Но Льопра, притиснат до нея, мълчеше.

— Нямаш ми доверие ли? — попита Ева. — Не си сигурен в мен ли? Тогава ще ти призная нещо. В живота ми е имало доста мъже. Знаеш го. Накарах ги да страдат въпреки желанието ми. Бих искала те да се оставят да ги обичам, както нещата се оставят да ги обичат. Гледаш ги, вземеш ги в ръце и си отиваш. Бих искала мъжете да бъдат като големи неми пейзажи. Така обичах Морис. Дълго време исках любовта никога да не е взаимна, да не се превърне никога в клопка…

Льопра лежеше неподвижен и вледенен, но слушаше с цялото си същество.

— С теб не е същото — продължи Ева. — Престанах да бъда минувач. Обичам те. И искам да ме обичаш дълго, винаги, ако предпочиташ, но тази дума няма смисъл. Обичам те и за хубаво, и за лошо, чуваш ли, и за лошо… Е, сега нямаш ли ми доверие?

— Благодаря — прошепна Льопра.

— Защо си нещастен?

— Не съм вече нещастен.

Ева отново светна лампата. Льопра се усмихваше, напълно успокоен.

— Горкичкият ми — каза тя.

Той потърси устните й: тя извърна глава.

— Не. Много съм уморена.

Изтощени, те лежаха един до друг, а утрото беше още много далеч. В онази стая тялото на Мелио, проснато на земята, продължаваше да стои като забравена вещ. Кога щяха да го открият? В неделя никой нямаше да отиде. В понеделник може би. Инспекторът нямаше да пропусне да ги разпита. Льопра потъваше в унес, прекъснат от внезапни събуждания. Когато идваше на себе си, виждаше Ева със замислени, широко отворени очи. За какво? За кого мислеше? За какво минало или за какво бъдеще? Най-сетне заспа, засънува, започна да стене, после се успокои и се превърна в плаващо тяло върху черните води на забравата.

Когато се събуди, Ева вече я нямаше. Той стана, надзърна в банята, в кухнята. Беше си тръгнала. От нея беше останал само ароматът от парфюма й около леглото и вдлъбнатинката върху завивката. Часовникът на стената показваше осем и половина. Поиска му се да вдигне слушалката, да й се обади, да й каже, че я обича. Ева, скъпа моя… Тананикаше си, но никак не му беше весело. Знаеше твърде добре какви опасности ги очакват.

 

 

В девет часа едно хлапе влезе тичешком в полицията на улица „Де бонз анфан“.

— Господине, мама каза веднага да дойдете. Намерила е някакъв умрял човек.

По обяд инспектор Борел от Следствената полиция коленичи до трупа на Мелио.