Боало-Нарсьожак
Убийство на 45 оборота (6)

VI

Мина една седмица. Всяка сутрин в девет часа Льопра се обаждаше.

— Има ли нещо?

— Не. Нищо. Писма.

Често по обяд той прескачаше до Ева. Тя му показваше пощата, безразборно нахвърляна в една кристална купа. Колкото повече се затвърдяваше успехът на песента, толкова по-многобройни ставаха писмата. Приятели умоляваха Ева да не се отказва от кариерата си, непознати хора я поздравяваха, изказваха й възторга си от Фожер. Ева беше отслабнала, но се държеше и се мъчеше да живее както преди, да се показва вечер в ресторантите, където имаше навика да ходи, да се усмихва. Тя стискаше ръце, приемаше покани.

— Малко съм уморена — обясняваше тя. — Имам нужда от почивка… Не… Още нямам планове.

— Доволна ли сте? „Неудържимо сърце“ е на път да се превърне в песен на годината.

— Толкова по-добре. Заслужава.

Но след час тя си тръгваше с мигрена. Льопра беше до нея, чакаше, мълчаливо я съпровождаше до дома й. Той също беше изтощен. Пред Ева се стараеше да изглежда спокоен, понякога се шегуваше.

— Знаеш ли. Днес я чух единайсет пъти. Броих… Тази сутрин при бръснаря. След това по стълбите… някой, докато чакаше асансьора, си тананикаше… два пъти в метрото… два пъти в градината „Тюйлери“, деца свиреха на хармоника. На обед…

— Стига, скъпи. Аз също я чувам навсякъде… Същинско мъчение!

На вратата Льопра дълго й стискаше ръка. Чувствуваше, че тя има нужда да остане сама, и ставаше смирен, покорен.

— Лека нощ, мила Ева. Опитай се да поспиш. Ще ти се обадя утре сутринта.

Той си тръгваше смазан от самотата, влизаше в някое кафене, неспособен да разсъждава, да състави някакъв план. Поръчваше си едно уиски, до което не се докосваше, гледаше как снове тълпата. За пореден път прехвърляше наум списъка на заподозрените. Мелио… Флоранс… Сигурно е един от двамата… Другите отпадаха от само себе си. Девошел, музикалният критик, в когото за миг се бяха усъмнили, беше заминал за Швейцария на другия ден след погребението. Ева случайно го беше научила. Бяха проверили. Никакво съмнение. Девошел не беше изпращал плочите… Тогава Мелио или Флоранс?… Но как да ги попиташ, без да се злепоставиш още повече? Льопра се обезсърчаваше. „В края на краищата, мислеше си той, какво може да ни се случи? Нищо!“ Поне нищо определено. Следствието по смъртта на Фожер беше приключило. Поне засега. След месец никой вече няма да споменава за него. По всяка вероятност Ева ще се върне към живота. Несъмнено. Но никакъв отговор не беше задоволителен. Льопра знаеше, че няма от какво да се бои, и тревогата вече не го напускаше. Една смътна тревога, нещо подобно на страха от морска болест. Би искал да легне и да заспи, да спи! Влизаше в друго кафене, наострил ухо. Не, тук песента не звучеше. Почти беше разочарован. Песента беше нещо като разговор с Фожер. Когато я чуваше, той се стягаше, изпитваше желание да каже: „Виждаш ли, мръснико, не се предавам. Няма да ти се дам до края.“

 

 

Нощта се изнизваше спокойно. Колите, минаваха по-рядко. Те пристигаха отдалеч, с пълна скорост и сред тишината листакът се раздвижваше. Льопра се прибираше вкъщи. Спираше в последното кафене, почти празно в този час. И там засрамено пускаше една монета в автомата за плочи и стиснал зъби, слушаше само за себе си песента на Фожер. После се тръшваше върху леглото си, обръщаше се към стената и чакаше съня, отдавайки се на объркани мисли. Едва станал, той се спускаше към телефона:

— Здравей, скъпа… Добре ли спа? Нещо ново?

Хайде! И днес няма да е. Той сядаше пред пианото и се чувствуваше вече обезсърчен. Искаше да чуе задъхания глас на Ева: „Ела веднага, плочата е тук“. Така може би щяха да узнаят какво иска Фожер.

Понякога, късно следобед, Ева се съгласяваше да отидат в някоя чайна. Льопра стеснително се опитваше да разговаря с нея както преди. Но хората познаваха Ева. Главите се извръщаха към тях. Притеснена, Ева скоро ставаше и те бяха принудени да обикалят обществените градинки и седнали на някоя пейка, да гледат как врабците се боричкат сред окапалите листа. Ева си отваряше устата само за да каже:

— Размислих. Не може да е Мелио.

Но на другия ден заявяваше:

— Мелио е. Той сам призна, че Морис е отишъл да му каже, че съчинява нова песен… Песен, „която не му дава мира“… Спомняш ли си?

— Разбира се — отвръщаше Льопра. — Мога ли да го забравя!

И те отново започваха да се въртят в същия кръг на предположения, догадки и съмнения.

„Той може да се похвали, че ни владее изцяло“ — заключаваше Ева с лека насмешка, която влагаше в думите си, когато искаше да изглежда смела. Или слагаше длани върху ръцете на Льопра: — Какъв живот те карам да живееш!

— Ами — протестираше Льопра. — Вината е моя!

Между тях отново лумваше предишната пламенност. Льопра обхващаше с ръка тила на Ева.

— Ева, скъпа, обичаш ли ме поне малко? Разбираш ли, че съм готов да дам всичко, за да свърши този кошмар?

— Но да, мили. Ти знаеш, че това дори не е кошмар. Ние ще се измъкнем от него. Хайде да повървим малко.

Те се връщаха към оживените улици, където Ева толкова обичаше да се смесва с тълпата. Спираха се пред витрините, гледаха мебелите, накитите, платовете. Една вечер тя стисна конвулсивно ръката на спътника си, поведе го бързо напред, но той успя да прочете върху едно шишенце парфюм мъничкия етикет: „Неудържимо сърце“. Нарекоха „Неудържимо сърце“ и един модел на Диор. Ева се отказа от тези разходки.

— Би могла да изразиш недоволството си пред Мелио — каза Льопра. — Питам се, дали той има право да им позволява това.

— Каква полза — прошепна Ева. — Как ли ще изглеждам, като реагирам?

Ева искаше да води борбата достойно. Това беше за нея правило в живота. Въпреки това Льопра най-накрая й зададе въпроса, който го измъчваше:

— Още ли обичаш мъжа си?

— Вече ти казах, че не.

— Тогава защо толкова се разстройваш, като чуваш песента?

— А ти?

— Аз не се разстройвам — възрази Льопра.

— Не си честен. Истината е, че и двамата ни е страх, защото всеки път виждаме станалото в Ла Бол.

— Страх ни е, защото не се обичаме достатъчно. Ева, скъпа, ти не си вече същата… Защо?

Бяха седнали на терасата на една бирария пред Лъва на Белфор. Тук никой не им обръщаше внимание.

— Дете — каза Ева. — Смяташ, че не те обичам достатъчно! А пък аз стоя тук заради теб. Щеше да ми е много по-лесно да отида в Италия или в Португалия. Никаква поща никакви плочи, спокойствие. Не е ли така? Не си ли доволен?

— Не — отсече Льопра.

Веднага почувствува нейния гняв, но той беше за предпочитане. Изживяваше един от онези мигове, когато човек изпитва желание да изгуби онова, което обича.

— Няма нужда от твоята преданост — поде той. — А само от любовта ти.

Ева не отвърна. Опитваше се да запази спокойствие. Но сложи черните си очила. Тогава Льопра изведнъж се реши:

— Ева — прошепна той, — омъжи се за мен. Обещай ми да се оженим, щом като можем, законно…

Тя горчиво се усмихна.

— И веднага ще имат основание да ни заподозрат. Даваш ли си сметка какво говориш?

— Господи, един мъж да предложи брак на… приятелката си, не виждам какво срамно има?

— Ти си луд, скъпи… Напълно луд!…

Льопра не отстъпи. Разтрепери се, обзет от вълнение, както пред пианото в най-хубавите си дни, когато музиката го завладяваше.

— Как не разбираш, че не мога повече да живея така — каза той. — Обаждам ти се, вярно… излизаме заедно… но какво означава това? Един час с тебе… През останалото време ти живееш на една страна, аз на друга. Ние сме си чужди. Фожер е все между нас… повече от когато и да било. Ето защо ме е страх. Има само един начин да отвърнем на тези смешни плочи… Повярвай ми, много мислих за това. Трябва да се оженим…

— Поръчай ми още едно кафе — каза Ева.

— Какво?… Добре!… Както искаш… Момче, две кафета.

Той яростно извади цигара от джоба си. Ева му протегна запалката си.

— Извинявай — промърмори той.

— Свърши ли? — попита тя. — Мога ли да говоря?… Изслушай ме… Никога няма да се омъжа… Никога не е трябвало да се омъжвам. Прекалено много обичам любовта.

— Глупости!

Той различи зад очилата бледото проблясване на зениците.

— Когато поискам, съм търпелива — поде отново Ева. — И аз много мислих. Никога не съм обичала друг мъж колкото теб. Това са неща, които една жена не е свикнала лесно да признава. Но тъкмо затова не искам да бъда твоя жена. Ти какво би искал? Да живеем заедно всяка минута? Да се любим от сутрин до вечер? Да се разтворя в теб?… Не, скъпи мой… Любовта е…

Тя замислено отпи от кафето.

— Носталгия… Не искам да изпадам в литературни определения, но ми се струва, че любовта е точно това… И защото те обичам, може да се случи от време на време да имам нужда да се отдалечавам от теб… или да те карам да страдаш… или да те забравя… да те заменя с друг…

— Ева!… Умолявам те… Ева!

Тя се приближи до него толкова близо, че се допря до рамото му.

— Успокой се, мили Жан. Говорим разумно. Разкривам се пред теб такава, каквато съм. Може би защото съм нещо като скитничка, като дивачка, за мен любовта, истинската любов, трябва да се опита да се самоунищожи. Ако устоява… тогава…

— Но тя устоява — прекъсна я Льопра. — Уверявам те, че моята лю…

Тя сложи ръка върху устните му.

— Да — каза тя, — твоята любов е силна, егоистична, покоряваща. Ти обичаш като мъж… като Морис…

— Как искаш да обичам?

— А! Ето въпроса. Трябва да приемеш да обичаш, без да играеш някаква роля, без нищо да очакваш в замяна… Как да ти кажа?… Да приемеш да бъдеш самия себе си и нищо повече.

— Но аз не играя никаква роля.

— Виждаш ли, че не разбираш.

— Ти не…

— Не е така. Ти си въобразяваш някои неща и тази игра те въодушевява. Но щом ти обяснявам каква съм, всъщност ги ме отхвърляш, боли те.

— Знаеш ли, че си доста сложна.

Един слепец влезе в бирарията. Държеше цигулка под мишница.

— Да се махаме — каза Ева.

Слепецът повдигна цигулката към брадичката си и започна да свири песента на Фожер със сърцераздирателни извивки.

— Става отвратително — изсумтя Льопра.

Той плати и хванал Ева за лакътя, я изведе навън.

— Сигурно сега ще трябва да те оставя?

— Не искаш ли да дойдеш у дома? — попита Ева.

Льопра, разколебан, все още ядосан, но вече на път да се успокои, я погледна, тя свали очилата си, усмихна му се.

— Виждаш ли каква си! — каза Льопра.

— Бъди добър, извикай такси — прошепна тя.

В колата той я притисна до себе си и те вече не помръднаха, а градът, нереален, в преливащи цветове, преминаваше като филм върху предното стъкло. „Държа я в прегръдките си — мислеше Льопра, — а пък ръцете ми са празни. Тя ми принадлежи и не е моя. И аз съм щастлив… ужасно щастлив!“

Ева сякаш прочете мислите на любовника си и каза, без да вдига глава:

— Ето виждаш ли, скъпи, това е любовта. Хората имат смелостта да си говорят. Обещаваш ли ми, че винаги ще имаш смелост да ми говориш?

Той я целуна по косите, по слепоочието. Съвсем мънички бръчици потрепваха под устните му. Усети, че очите му се наливат със сълзи, и престана да мисли за себе си. Беше изпълнен само с нежност, гальовност и мъка.

Пред портиерската стая Ева се поколеба:

— Би ли попитал дали има поща?

Това беше най-мъчителният миг от деня. Льопра се стегна, отвори вратата. Портиерката я нямаше, но пощата беше подредена в една кантонерка. Той взе десетина писма, които натъпка в джоба си, хвърли подозрителен поглед върху масата и бюфета. Никакъв пакет. Значи имаха отсрочка.

— Само писма — съобщи той.

Ева го чакаше пред асансьора. Лицето й светна; изведнъж тя доби моминско изражение й един много чист порив се надигна в Льопра. Поиска му се да я успокои, да я защити. Той отвори вратата на асансьора, дръпна решетката.

— Започвам да вярвам, че вече никога няма да има плочи. Мъжът ти не беше толкова глупав. Сигурно му е било ясно, че когато една заплаха се повтаря много често, тя губи силата си.

— Не ми се вярва — каза Ева.

Но нещо в гласа й отекваше ясно. Льопра я взе в прегръдките си, потърси устните й. Ева се дърпаше със смях.

— Може да ни видят, глупчо.

Коридорите, зърнати мимоходом, потъваха плавно и беше удоволствие да търсиш тези топящи се устни, докато дебнеш приближаването на следващия етаж, за да огледаш набързо това леко внушително пространство.

Асансьорът спря.

— Дай си ключовете — каза Льопра. — Поне веднъж мога и аз да отворя. Искаш ли да се правя, че се връщам у дома?

Той влезе след нея и отново я прегърна, без да й даде време да се обърне.

— Ева, скъпа, благодаря ти за всичко, което ми каза одеве. Не споделям твоето мнение, но ще се опитам да те обичам още повече.

Тя се обърна към него. Той взе лицето й между дланите си, повдигна го към себе си като бистра вода в двете шепи.

— Кълна се, че ще те защитавам… от него, от теб, от себе си… също. И като начало ние ще пречистим този апартамент. Целувам те тук, в антрето…

Той допря устни до челото на Ева, до очите й, бавно я отведе в салона.

— И тук те целувам, защото тук той те накара да страдаш.

Той докосна страните й, носа, устните й, които вече пламтяха. Чувствуваше, че е развълнувана, податлива. С бавни стъпки я отведе в спалнята.

— И тук те целувам, защото те е обичал…

Устните му намериха разтворените устни на Ева и тя не можа да сдържи едно изохкване. Той трябваше да я подкрепи, а ръката му я галеше, задържаше се под мишницата, където се очертаваше издатината на гръдта. Но той продължаваше да я владее и я водеше от стая в стая, повтаряйки всеки път насред стаята пречистващия жест.

— Жан — каза тя с въздишка, — престани, не мога повече.

Той я заведе обратно в салона, накара я, да седне, но тя увисна на врата му, скри лицето си.

— Искам те — каза тя и захапа плата на сакото му.

Той усети зъбите върху кожата си.

— Не сега — прошепна той. — Аз също може да имам нужда да се отдалеча от теб, да те накарам да страдаш… запомних урока ти…

Тя се отскубна, отблъсна го от себе си.

— Чудовище — каза тя весело. — Ах, ти действително си истински мъж!

И двамата избухнаха в смях.

— Ето такава те обичам — каза Льопра. — Закачлива, естествена. Повтори: чудовище.

— Чудовище!

— Ева, скъпа. Наистина ли? Искаш ли?

Той свали сакото си, хвърли го на един стол и писмата се изсипаха, пръснаха се по пода.

— По дяволите! Твоите почитатели!

Той взе да събира писмата, смръщи вежди, като видя последното, и бавно се изправи.

— Какво е това?

— Дай — каза Ева.

Но тъй като той продължаваше да държи писмото, тя застана зад него и прочете през рамото му:

Дирекция на следствената полиция

— Господи!

Не е възможно! — прошепна той.

— Той ни е издал.

— Не говори глупости. Как искаш да ни издаде?

Търсеше с пръст някаква пролука в ъгъла на плика, загуби търпение. Тупна с крак, скъса хартията, грубо измъкна писмото. Имаше само един ред, написан на машина:

Госпожо, моля да се явите спешно в кабинета ми по въпрос, който Ви засяга.

Инспектор: Борел.

— Въпрос, който ви засяга ли? Не разбирам — каза Ева.

— И аз — призна Льопра.

С писмото в ръка, той се отпусна тежко във фотьойла, препрочете написаното. „Въпрос, който Ви засяга“. „Инспектор Борел“.

— Те знаят истината — каза тя. — Получили са писмо.

— Не е възможно — извика Льопра. — Приживе мъжът ти все пак не е могъл да обясни как ще бъде убит. Никой не е имал намерение да го убива. Онова, което се случи, беше съвсем случайно.

Снимката на Фожер продължаваше да стои върху пианото: живите му очи под леко подпухналите клепачи сякаш следяха сцената с прикрита ирония.

— Защо ще ме викат? — забеляза Ева. — Може би са открили някаква подробност. Откъде да знам…

— Каква подробност? Съдебният лекар подписа заключението си… Застрахователното дружество проведе разследване… експертите потвърдиха, че е нещастен случай… Къде във всичко това искаш да се крие подозрителната подробност?

Льопра се мъчеше да овладее паниката, която го обземаше, но знаеше, че доводите му са слаби.

— Представи си, че са получили писмо — поде Ева. — Морис им обяснява, че ние имаме намерение да го премахнем. Той моли да се проучат най-подробно обстоятелствата около неговата смърт, ако умре по някакъв непредвиден… драматичен начин. И тогава? Смяташ ли, че полицията ще стои със скръстени ръце?

— Ще помислят, че някой им погажда лоша шега.

— Може би. Но ще поискат да разберат как стоят нещата. Ще проверят дали почеркът е същият като на мъжа ми. И ако той лично ни осъжда, представяш ли си каква сила ще има това обвинение?

— Нищо няма да открият. Няма нищо за откриване.

— Но вестниците, Жан. Представи си заглавията: „Убит ли е Морис Фожер?“

Тя скри лице в ръцете си. После изведнъж се изправи:

— Отивам!

— Къде?

— При инспектора. По-добре да свършим веднага. Часът е четири. След час ще ни олекне. Ако иска, нека ме задържи. В края на краищата предпочитам това.

— Значи всичко ще признаеш?

Ева посегна към чантата си, към ръкавиците, сгъна писмото. Отчаянието на Льопра я трогваше.

— Какво би направил на мое място?

— Ще отричам без колебание. Мила, няма доказателства, не разбираш ли? Ние сме много силни.

— Ти може би да. Но аз…

Машинално той се подпря на камината и като си спомни, че там във вилата беше направил същото, се изчерви. Същата сцена се повтаряше. Впрочем, откакто очакваха плочите, тя се повтаряше всеки ден. Имаше чувството, че той всеки ден убива Фожер. Разпери ръце.

— Какво искаш — въздъхна той.

— Разочаровам ли те?

— О, не!

— Да. Вижда се. Е, добре, Жан, съжалявам, но до гуша ми дойде тази игра, която разиграваме, и от този живот. Сбърках, че те послушах, вместо да повикам полиция. Не съм създадена непрекъснато да лъжа като истинска виновница… Защото излъгахме, затова стигнахме дотук…

— Забравях, че мъжът ти ни обвинява в предумишленост.

С опакото на ръката Ева потърка очите си. Устните й трепереха. Тя изведнъж забеляза снимката на Фожер и с един замах я запрати към стената. Стъклото се счупи с ясен звън.

— Вие сте способни на всичко — извика тя.

— Какво ти става?

— На всичко. И ти си като другите.

Тя беше пребледняла, но успя да сдържи сълзите си. Като измъкна от чантата си пудриерата, бавно се напудри, без да откъсва поглед от Льопра, и очите й постепенно станаха сиви, в тях лумна светло, весело пламъче.

— Целуни ме, преди да се изчервя — каза тя… — Ако мога да мълча, ще мълча… заради теб, глупчо!

Тя отметна глава и той дълго я целува, люлеейки я в прегръдките си. Когато тя се отдръпна, беше засмяна, весела.

— Не виждам за какво толкова се ядосваш. Всъщност не ми е неприятно да се срещна с инспектора… Ако смята да ми пее разни…

Думата смути и двамата. Ева се среса. Льопра нахлузи едната си ръкавица. Отново го обзе тревога.

— Готово — каза Ева. — Ще дойдеш ли с мен?

Излязоха, но този път Ева заключи вратата! На улицата Льопра едва не избяга. Срамуваше се да я остави сама пред опасността. Ева се стараеше да изглежда безгрижна.

— Ще си купя пак кола — каза тя. — Каква ми препоръчваш? „Пежо“? „Симка“?

Той стисна ръката й, за да покаже, че се възхищава от смелостта й.

— „Симка“ — прошепна той разсеяно и направи знак на едно такси.

— Понт-о-Шанж, и моля ви да спрете радиото. Благодаря!

Седяха смълчани, докато слязоха от колата. Льопра закрачи до Ева покрай сивата стена. Спряха пред арката. И двамата бяха с изопнати лица. Ева погледна Льопра и с върха на пръстите погали косите му по слепоочието. Знаеше, че ще страда повече от нея.

— Бъди разумен — прошепна тя.

— Да — отвърна Льопра.

Задушаваше се. Тя мина под свода, прекоси двора, без да се обръща, а той дръпна ръкава си, за да види колко е часът. После, останал без сили като болен, прекоси кея. Довечера може да го задържат. Зеленикавата вода раздвижваше отраженията, зигзагообразно удължаваше обърнатата сянка на корабите. На ъгъла на Пон Ньоф един художник, несмущаван от зяпачите, рисуваше. Наведен над каменния парапет, Льопра живееше в друг свят. „Ако ме арестуват — мислеше си той, — пак ли ще я обичам? Ако бъда разделен от нея? Ако тя умре?… Може би е права? Въобразявам си. Искам в живота ми да има приказни мигове. А пък сега ми е студено, страх ме е, защото тя е горе, сама…“ В съзнанието му отекваха музикални пасажи, отделни фрагменти от „Апасионата“, от концерта на Шуман. Би искал да свири за нея, за да й помогне, за да вземе участие в битката. „Колко хубаво би било — отново си помисли той — сега да напиша една песен, да й я подаря, като излезе. Фожер би могъл да го направи.“ За първи път помисли за Фожер без горчивина. Мина влекач, теглейки три шлепа, потънали до планшира. Вятърът играеше по водата, разпиляваше окапали листа. Льопра прие, че е искал да убие Фожер, и от тази мисъл му олекна. Да, беше завиждал на Фожер, беше го мразил с цялата си душа. Фожер правилно беше отгатнал, когато го беше упрекнал, че е свръхамбициозен. Предумишленото убийство невинаги се обмисля с дни или седмици. Решението може да се вземе и за няколко секунди. Стига отчаяно да поискаш онова, което вече си започнал да вършиш. Но това той никога, никога нямаше да може да признае на Ева. Не я ли обичаше достатъчно? Може ли човек да се разкрие докрай, да приеме да бъде съден от жената, която се възхищава от него, която му внушава, че той е изключителен? Фожер не бе скрил нищо и загуби любовта на Ева. А той беше личност! А пък аз съм просто един жалък тип и не мога една мелодия да напиша. А и всичко това в известен смисъл не беше вярно. Льопра чувствуваше, че се самообвинява жестоко, защото това беше единственото магическо средство да накара Ева да се съпротивлява, да отрича, да лъже. Да, така е, той желаеше тъкмо в този миг тя да се бори срещу онзи полицай, да забрави глупавото си честолюбие. Да лъже! Какво като лъже? Той едва ли не пожела в полицията да го разпитат него, за да лъже, и пак да лъже.

Дръпна ръкава си. Нямаше и час, откакто се самоизмъчваше. Рибарят измъкна от водата нещо лъскаво и гърчещо се. Льопра слезе няколко стъпала и отиде при човека, който бършеше ръцете си в носна кърпа. Той си подсвиркваше песента на Фожер.

 

 

— Моля, седнете, госпожо.

Инспектор Борел заобиколи бюрото, подпря се на облегалката на стола. Ева го прецени с един поглед: интелигентен, малко прекалено сигурен в себе си, хубав мъж, но с криви зъби, в края на краищата не чак толкова лош за един чиновник. „Би трябвало да даде панталона си на гладене“… Тя се усмихваше, леко наклонила глава, с нежен поглед и изострено внимание.

— Много ми е приятно да ви видя тук, госпожо — каза Борел. — За мен това е привилегия. Аз безкрайно се възхищавам от вас…

— Да смятам ли — каза Ева, — че ме повикахте тук, за да ми изкажете лично комплиментите си?

Инспекторът притвори очи, вдигна едрата си ръка, на която проблесна голям пръстен.

— Не. Естествено, че не. Но и аз съм като другите… Започвам да мечтая, когато слушам песните ви. И днес ето че сте тук пред мен…

— От плът и кръв — добави Ева.

— От плът и кръв… И аз се наслаждавам на този миг… с ваше позволение.

Искаше да изглежда закачливо духовит, но не успяваше да се държи непринудено. Очите му не се оживиха. Бяха прекалено сини, с онзи син цвят, който на електрическата светлина блести като стъкло.

— Бях неприятно изненадан, когато научих за смъртта на Фожер — продължи той.

— Мъжът ми не беше много предпазлив човек.

— Знам.

Борел седна, удари с длан по една папка.

— Имам копие от протокола. Някой може да си зададе въпроса дали става дума за липса на предпазливост… Бил е пийнал, карал е бързо, но това се случва с много шофьори, най-вече през периода на летните отпуски… Жалко, каква загуба… И двойно по-жалко, защото научих случайно… че вие смятате да напуснете сцената…

— Бързо са ви осведомили.

Борел театрално се поклони.

— Такъв ми е занаятът, госпожо… Мога ли да ви задам един въпрос? Наистина ли мислите, че мъжът ви случайно е загинал?

Ева очакваше тази атака. Въпреки това тя с усилие издържа погледа на инспектора.

— За бога, да — каза тя. — Нито за миг не съм предполагала, че… Да не би нещо да сте открили?

— Да съм открил?… Не. Няма съмнение, че е злополука.

Той отвори папката, за момент се замисли. Ева си представи Льопра. Горкото голямо дете! Ще бъде въвлечено в скандал. И никога няма да разбере защо е признала. Защото тя ще каже цялата истина. Ако този полицай имаше доказателството, че Морис… Не, тя нямаше да допусне да я уловят в лъжесвидетелство, да понесе презрението.

— Предполагам, че господин Фожер е имал неприятели, като всички нас — каза Борел. — Не сте ли забелязали нещо неестествено през последните седмици. Не изглеждаше ли угрижен мъжът ви? Нищо ли не ви е казал, което да…

— Нищо.

— Странно. Вие добре ли живеехте?

— Не.

Борел поклати глава развеселен.

— Чудесно! Това се казва прямота!

Той измъкна от папката едно писмо, което препрочете. Ева беше прекалено далеч, за да разпознае почерка, но усети, че това е краят. Фожер беше удържал на думата си.

— Имам любовник — каза тя. — Не го научавате от мен. И понеже всичко искате да знаете…

Борел се наведе напред и й подаде писмото.

— Първо прочетете това — каза той. — Не е редно да ви давам такъв документ, но разчитам на вашата дискретност.

Не беше почеркът на Фожер. Тези закръглени, дребни букви… но къде вече ги беше виждала?

Всички приятели на Фожер са огорчени от бездействието на полицията. Разследването заключи, че става въпрос за злополука, което е пълна безсмислица. Фожер беше много добър шофьор. Освен това той имаше навика да минава по един страничен път, за да избегне завоите на Ансени.

Ева кръстоса крака и подпря писмото на коленете си; погледът на Борел й помагаше да се държи; тя ще го изчете докрай, без да припадне…

Смъртта на Морис Фожер поставя следния проблем: защо не е минал по обичайния си маршрут?… Защото е имал намерение да се самоубие… От деликатност, за да пресече всякакви приказки, той е прикрил самоубийството си, като е инсценирал злополука. Но за да се самоубие жизнерадостен човек като него, значи е бил подтикнат към това.

И изведнъж Ева позна почерка на Флоранс. Като се прибере вкъщи, ще се порови в бюрото си… Сигурно ще намери стари пощенски картички, изпращани от Дания, от Швеция, от времето, когато Флоранс не беше още… Действително, беше нейният почерк, дори неподправен, най-обикновен и просташки…

… И онези, които тласкат човека към самоубийство, са престъпници. Полицията би трябвало да си зададе въпроса дали Ева Фожер няма пръст в смъртта на мъжа си. Името ми няма нищо да ви подскаже. Задоволявам се да призова към справедливост.

Ева сгъна писмото.

— Получаваме десетки такива — каза Борел, сякаш се извиняваше. — Луди, ревнивци, хора обзети от мания за преследване. Въпреки това…

— Въпреки какво? — попита Ева.

— Е, добре, практиката ни е такава. Длъжни сме да проверим.

— Мислите, че съм виновна за смъртта на мъжа си ли?

— Ни най-малко, скъпа госпожо. Първо, аз се поддадох на желанието да се запозная с вас, и второ, исках най-вече да ви предупредя… Сигурно е, че някой ви мисли злото… Не се ли досещате кой може да бъде?

Ева с отвращение остави писмото на ръба на бюрото.

— О, да — каза тя. — Но вие с нищо не можете да ми помогнете.

— Все пак, ако някой се опита да ви безпокои, да ви тормози, мое задължение е да…

— Благодаря — прошепна Ева. — Много сте любезен, но ще се справя и сама.

Борел кимна утвърдително.

— За всеки случай аз ви предупредих. Не се колебайте да ме известите, ако се опитват да предизвикат скандал. Естествено, вие не знаете дали мъжът ви е имал навика да се движи по онзи страничен път, за който се споменава в писмото?

— Не знам. Винаги отивах в Ла Бол с влак.

— Впрочем — злополука или самоубийство — това не променя нещата — заключи Борел.

Той изпрати Ева до стълбите.

— Не се колебайте — повтори той. — Аз съм тук. Разчитайте на мен.

Ева слезе бавно по стълбите. Тя би се заклела, че той беше все още на площадката и продължаваше да я гледа… А после усети, че се е прибрал, и без причина забърза, почти изтича до арката. Льопра стоеше на отсрещния тротоар, облегнат на парапета.

— Виждаш ли, че не ме арестуваха — каза тя.

— Каза ли им?

— Не. Беше излишно. Пие ми се чай.

Но когато се настани в едно малко бистро, успокоена, усмихната, тя промени мнението си и си поръча чаша бяло вино.

— Като зидарите — каза тя.

— Разказвай.

— Лесна работа. С две думи: съдията е получил анонимно писмо… Познах почерка на Флоранс…

— И таз добра!…

— Флоранс ме обвинява, че съм тласнала Морис към самоубийство.

— Не разбирам — каза Льопра.

— И аз в момента нищо не разбрах. Очаквах, че ще публикуват нещо…

— И за това ли те повика той?

— Да, за това… но сигурно за още нещо. В писмото си Флоранс намеква, че Морис обикновено се е движел по някакво отклонение тъкмо за да избегне завоите при Ансени.

— Ох!

— Инспекторът не е глупак. Той нищо не знае. Нищо не подозира. Но историята с отклонението явно го тормози. Наздраве, мили ми Жан. Можем да се чукнем — тя докосна с чашата си чашата на Льопра и отпи с удоволствие от обикновеното бяло вино.

Льопра отпи с недоверие.

— С една дума, какво е впечатлението ти? — попита той.

— Че засега можем да бъдем спокойни.

— Знаеш ли — извика Льопра, — Флоранс не ни изпраща плочите. Ако знаеше истината, тя би я съобщила с голямо удоволствие на инспектора. Щеше да ни обвини в конкретно деяние.

— Да, наистина — каза Ева. — Не бях се сетила. Бях толкова изненадана.

— В известен смисъл това писмо ни оневинява — продължи Льопра. — Като зачеркнем Флоранс, остава Мелио.

Ева изпразни чашата си.

— Дай ми една цигара — каза тя. — Сега е пет и половина. Иска ми се да се обадя.

— На Мелио?

— Да.

— За какво?

Ева свали шапката си, тръсна коси, после се премести назад, по-удобно опря гръб на облегалката, блажено въздъхна.

— Сега сме сигурни, че е Мелио, нали?

— Да, по силата на логиката. Той най-точно отговаря на всички наши предположения. Той е приятелят, издателят.

— Добре. Трябва да му нанесем голям удар; иска ми се да го помоля за среща и да го поставя натясно. Чакай, ще се мръщиш след малко… Ако Борел… инспекторът се казва Борел… получи плоча, веднага ще се досети какво е станало. Видях го, разбираш ли, знам какъв човек е… От друга страна, Мелио може би не е много горд, че е принуден да играе подобна роля. Като бия на чувства, може да успея да го разубедя.

— При условие че всичко му кажеш — възрази Льопра.

— Е добре, всичко ще му кажа.

— Той ще ни издаде.

— Не. Няма да посмее. Мене няма да издаде. Защото така не се постъпва. Все пак Мелио не е случаен човек.

Льопра скръсти ръце върху кръглата масичка, втренчи се в чинийките.

— Не си ли на моето мнение? — попита Ева.

— Не. Ни най-малко.

— Предпочиташ да не мръднеш пръста си, да чакаш Борел да дойде да ни арестува? Защото сега става въпрос за единия или за другия. Мелио или Борел… хайде, размърдай се, Жан.

Тя пъхна ръка под ръката на Льопра, заговори с меден глас.

— Ние никога не сме разговаряли истински с Мелио… Аз ще се извиня.

— Ти? Ще му кажеш, че си сбъркала ли?

— А защо не? Всъщност е точно така. Трябваше да подходя към него по иначе… Ще му обясня как живеехме с Морис. Сигурно и през ум не му минава какво е било. Ще му разкажа за последната вечер в Ла-Бол. Той ще ми повярва. Има начин да представиш нещата. Хората винаги усещат, когато не се опитваш да ги лъжеш… А и Мелио не е луд. Той е все пак търговец. Веднага ще прецени какъв е интересът му.

Льопра уморено сви рамене.

— Ева, милинка, ти ме смайваш. Преди няколко часа Мелио нищо не струваше. А сега се превръща едва ли не в благородник.

Ева се изправи, отмести масичката.

— Предупреждавам те, че аз няма да дойда.

Тя подръпна ухото му, наведе се нежно към него.

— Не, ще дойдеш. Не искам в случай на неуспех да ме обвиниш в некадърност.

— Но, по дяволите, още не сме сигурни. Логично е, признавам. Но даваш ли си сметка, че въпреки това може да сбъркаме. И тогава? Ще му признаеш истината просто ей така ли?

— Не съм толкова глупава. Ще му кажа само ако той е откровен. Знаеш ли, досега никой не ме е лъгал.

Тя гъвкаво се промъкна между масите и се качи на първия етаж по една вита стълба. Преди да се скрие, с едва забележимо движение на пръстите тя му изпрати въздушна целувка.

Льопра повика сервитьора, който дремеше, подпрял рамо на вратата.

— Две кафета.

Може би Мелио не е в кабинета си. Льопра се улови за тази мисъл. Тази припряност, желанието да свърши с всичко час по-скоро бяха типични за Ева. Как да я накара да проумее, че инспекторът, дори и да се усъмни в тях, не ще има никога доказателства, а те сами щяха да въоръжат Мелио с едно решаващо смъртоносно доказателство. Трябваше да се изчака на всяка цена! Дори ако се наложи да търпят всеки ден мъчението на пощата. Няма друг изход.

Льопра изпи кафето, изпуши последната цигара от кутията. Беше взел решение. Няма да отиде при издателя. Ева много лесно забравяше, че не рискува нищо в тази история. Не тя уби Фожер. Ако нещата тръгнат на лошо, нея няма да я осъдят. Шест и четвърт… Мелио можеше да има срещи… Оставаше един шанс! Краката на Ева се показаха на първото стъпало — дълги, съблазнителни. „Как е възможно — помисли си Льопра — да я обичам толкова, като животно, сякаш е моята женска.“ Ева слезе с подновен грим, изпълнена с младежки плам.

— Готово — каза тя. — Той ще ни приеме утре вечер, в десет часа. О, ти си поръчал кафе, чудесно.

— В десет ли?

— Само по това време не го безпокоят.

— Не се ли изненада?

— Не. Стори ми се по-скоро леко смутен… сдържан… Според мен той е очаквал да му се обадя. Жан, скъпи, не ме гледай така. Чувствувам се отлично. Сигурно е някаква реакция. Толкова ме беше страх, когато влизах в Следствената полиция. Костелив орех е този Борел. В сравнение с него Мелио изглежда почти безобиден!