Боало-Нарсьожак
Убийство на 45 оборота (4)

IV

Серж Мелио се запъти към Ева с протегнати ръце.

— Съжалявам, скъпа госпожо, че ви обезпокоих, но толкова съм развълнуван… Седнете, моля ви… Вие също, господин Льопра.

Чувствуваше се, не е притеснен, възбуден, дори радостен. Той показа върху бюрото си някаква разкъсана амбалажна хартия, парчета от канап, нотен лист, навит на руло.

— Ето какво получих по пощата в четири часа — каза той. — Просто невероятно.

Сложи големите рогови очила, които закриваха лицето му, и разви листа.

— Това е песен — продължи той. — И авторът… О, не, вижте сами. Подаде на Ева партитурата и дискретно се обърна към Льопра.

— Какъв професионализъм, какво качество, каква поезия… думите са съвсем обикновени и въпреки това… Самото заглавие: „Неудържимо сърце“. Отнася се за всяка жена, за всеки мъж. Неудържимо сърце. Веднага… те завладява.

Наблюдаваше Ева с крайчеца на окото си, дебнейки някакво движение, някаква въздишка. Ева подаде на Льопра листа с нотите.

— Последната песен на мъжа ми — каза тя.

Льопра позна небрежния и едър почерк на Фожер; той нямаше нужда да разчита партитурата. Беше същата песен. Само че Фожер, вместо да изпрати плоча, бе предпочел да повери на Мелио самия нотен лист с текста на трите куплета.

— Представете си моята изненада, вълнението, когато отворих пакета — каза Мелио. — Никак не очаквах…

Льопра сложи листа върху бюрото. Мелио гледаше Ева. Льопра мълчаливо обърна към себе си амбалажната хартия. Същата, със същия цвят. Адресът, написан с главни букви. Същият пощенски клон. Льопра отново седна, престори се, че слуша Мелио. Но той тъкмо тогава млъкна и се обърна към него:

— Какво мислите за тази песен, господин Льопра?

— Смятам я за забележителна.

— Забележителна! Но това е най-хубавата му песен, чувате ли? Тя е изключителна. Ще има страхотен успех, можете да ми вярвате.

— Не — каза Ева. — Няма да има страхотен успех, защото няма да я издадете.

— Аз няма…

Мелио нервно свали очилата си, избърса стъклата с края на носната си кърпа. После погледна почти злобно Ева.

— Но, скъпа госпожо, не ви разбирам…

— Предполагам — прекъсна го Ева, — че нямате намерение да експлоатирате смъртта на мъжа ми…

— Да я експлоатирам? — извика Мелио. — Да я експлоатирам? Ни най-малко не става дума да се експлоатира… Напротив. Става дума да се зачете паметта му. Ето една песен, в която той е вложил най-доброто от себе си. Нямам право да… Не! Тази песен принадлежи на нейните слушатели.

— Ще поразмислите.

— Няма какво да мисля.

Ева се опитваше да запази хладнокръвие, но лицето й издаваше толкова явно презрение и омраза, че Льопра, опасявайки се тя да не избухне, се опита да отклони разговора.

— Господин Мелио — каза той, — познавате ли човека, който ви е изпратил пакета?

Мелио се обърна към него и каза злобно:

— Не, не го познавам. Отначало си помислих, че е госпожа Фожер. Но понеже тя нищо не ми каза преди малко… И после, какво значение има? Песента е тук, това е най-важното. Може би я е изпратил Брунщайн или някой приятел на Фожер…

Той седна зад бюрото си, скръсти ръце и отново се превърна в опасния търговец.

— Скъпа госпожо, бях най-добрият приятел на вашия съпруг и оставам негов издател. Разполагам с един договор, който ми дава права върху всичките му произведения. Като издател, мога да разполагам с тази песен. Като приятел, съм длъжен да го сторя. Поставете се на мое място… да сложим кръст за момент на нашите чувства. Моля ви, оставете ме да се доизкажа… Има ли причина, една-единствена, имам предвид сериозна причина, която да ми забрани да пусна в обращение песента?… Признавам, че трагичната смърт на Фожер не може да не допринесе за нейния успех. Публиката е така устроена. Не мога нищо да направя. Готов съм да се откажа от моя дял, ако смятате, че имам намерение да печеля от смъртта на съпруга ви.

Изчака някакъв отговор, някакво възражение, после поклати глава:

— Да предположим — продължи той, — че Фожер е жив… Той ми изпраща песента си. Аз я издавам… И вие я изпълнявате. Ами да… какво искате, такъв е нашият занаят. Той пише песни, аз ги издавам, а вие ги пеете. Впрочем вие сама днес следобед ми казахте, че смятате да продължите да пеете, и сте права.

— Няма вече да пея — каза Ева.

Льопра усети, че тя току-що внезапно бе взела решението си, за да накара Мелио да се почувствува виновен, и че няма да отстъпи. Сигурно Мелио беше доловил същото, защото протегна ръце с успокоителен жест.

— Не отказвайте на съпруга си това последно удовлетворение — каза той. — Не искам от вас да изпълните песента на сцената. Моля ви за нещо много по-лесно — запишете я.

— Не.

— Добре ли я разчетохте? Забелязахте ли до каква степен тя отговаря на вашия темперамент? Личи си, че е била специално съчинена за вас.

Мелио изтича с учудваща пъргавина до пианото и изсвири първите тактове. Полуизвърнат, той им сочеше партитурата с брадичка.

— Следете текста… Следете текста…

Те слушаха с внимание, припомняйки си думите, които току-що бяха прочели; те просто ги чуваха, докато мелодията ставаше все по-трогателна под пръстите на Мелио. Неудържимо сърце. Припевът звучеше сега като упрек и почти като обвинение. Фожер сочеше с пръст и двамата. Беше непоносимо. А Мелио, въодушевен, без да си дава сметка, че причинява болка, подчертаваше най-силните места в песента, повтаряше най-нежните пасажи, нюансираше ги до шепот, подхвърляйки през рамо:

— Същинска прелест!… Предвещавам ви триумф… Горкият Фожер, колко щеше да е щастлив, ако беше тук.

Той се обърна, отпуснал ръце, силно развълнуван.

— Е?

— Не и не — отсече Ева.

— Господин Льопра — примоли се Мелио, — намесете се. Може би ще сте по-убедителен.

— Мога да решавам и сама — подхвърли тя.

— Добре — каза Мелио. — Тогава ще я поверя на друг.

Ева се усмихна презрително.

— Изплюхте камъчето. Хайде да приключим… Флоранс Брунщайн, нали?

Мелио хвърли поглед към Льопра, сякаш да го вземе за свидетел.

— Да, може би Флоранс.

Ева грабна ръкавиците си, чантата, стана.

— Флоранс никога не е страдала от скрупули — забеляза тя. — Но вас, господин Мелио, ви смятах за по-деликатен.

— Ще съжалявате за тези думи, госпожо — каза Мелио.

Ева прекоси кабинета, спря се пред вратата. Льопра я последва.

— Естествено — каза Ева, — вие смятате да пуснете в обръщение тази песен колкото се може по-бързо.

— Ще подпиша договора утре. Тя ще прозвучи за пръв път на галаконцерта на радиото. Няма да се спра пред нищо, за да осигуря успеха й.

Ева излезе със застинало лице, с побелели устни. Мелио задържа Льопра за ръкава.

— Много съжалявам — прошепна той. — Опитайте се да направите нещо — и затвори съвсем бавно, сякаш се намираше в стая на болен.

Ева се спря на тротоара на улица „Камбон“ с гръб към витрината. Една крачка зад нея Льопра напразно се опитваше да намери думи, да каже нещо мило. Той усещаше като по телепатия гнева и мъката на Ева и се чувствуваше уморен, изхабен, много стар и много жалък. Преди, когато свиреше по бирариите без надежда, че ще пробие, беше по-щастлив. Тогава не очакваше нищо. Можеше да посрещне малките радости, които му се предлагаха — една разходка, една среща, скромното удоволствие да изсвири ей така, за себе си, нещо от Моцарт. Беше мечтал за голяма любов. Имаше я.

Ева го хвана под ръка и първа му се усмихна. И той отново се смути. Жизнеността на тази жена, силата на характера й винаги го изненадваха, него, големия фаталист.

— Защо си се умърлушил, мили Жан?

— Смазан съм от това, което става.

— Не и аз. Отдавна ми е ясен тоя. Мелио. Той не може да ме понася. Знаеш ли какво ми се иска да направя?… Ще се прибера вкъщи, ще се преоблека… Омръзна ми този траур.

— Но… хората?

— О, мнението на хората… все ми е едно… Ще се срещнем след един час… където кажеш. Пред Датския дом например. Съгласен ли си?

Тя вече беше спряла едно такси.

— Поразходи се малко, не мисли за тези неща. Животът е в настоящия миг.

Тя се провря между колите, свали стъклото, за да му махне с ръка, и Льопра остана сам сред тълпата. Тогава забеляза, че слънцето все още огрява сградите, че небето се синее над покривите, и любовта се разля по тялото му като живителен сок. Той се изправи, запали цигара, угаси клечката ловко, със замах, и си избра едно оживено кафене. Непрекъснато някой минувач леко побутваше масата му. Минаваха коли съвсем наблизо, шумни, забързани. Беше часът за отдих, за планове в измамния блясък на залязващото слънце. Льопра прехвърли наум грижите си, реши, че са преувеличени. Плочата? Песента? Просто ловък начин, за да накара Ева да страда. Нищо повече. Мелио не ще посмее да ангажира Флоранс, той само заплашва. Оставаше един неизяснен въпрос — защо Фожер беше записал плочата? Льопра се опитваше да се види отстрани такъв, какъвто го възприемаха другите. Никога не би искал преднамерено да убие Фожер. И въпреки това при първия удобен случай… Той не беше престъпник, знаеше го. Но може би носеше в себе си някаква жестокост, алчност, които не бяха убягнали на Фожер. Какъв човек беше той всъщност? Щеше ли отново да си прави равносметка, както вече се бе опитвал толкова пъти? Ева казваше, че е жесток, но не лош. Жесток ли? Най-вече за самия себе си. Жесток, какъвто можеш да бъдеш, когато искаш да изплуваш над посредствеността. Впрочем той се беше защитавал. Ако не беше ударил пръв, Фожер нямаше да се поколебае да го застреля. По всяка вероятност той се беше върнал във вилата, за да си поговорят по мъжки. Това беше в негов стил.

Льопра пиеше бирата с отвращение. Беше блудкава и горчива. Да си прости? Не беше лесно. О, да можеш да бъдеш винаги в съгласие със себе си както Ева! Да се виждаш издъно, без да си търсиш оправдания. Да бъдеш монолитен. До Ева той се чувствуваше силен и смел. Сега, да, трябваше да признае, че има нужда от нея. Но при условие, че тя ще се бори, че няма да се огъне пред Мелио, нито пред Флоранс, нито пред никого. Ако тя се обезсърчи, той самият ще се отпусне. До каква степен?

Той остави в чинийката дребни пари и бавно тръгна по булеварда, заглеждайки се в жените. Въпросът се въртеше като муха в главата му. „Кой?“ Той го отхвърляше. Кой беше изпратил пакетите?… Никой… Самият Фожер чрез посредничеството на някой приятел… Нямаше значение! Времето беше толкова приятно. Уличните лампи светеха едва в здрача. Прекрасен миг, който трябваше да се изпита, да се долови като отмираща мелодия. Фожер би могъл да го изрази… Фожер!… По дяволите Фожер!

Льопра стигна до Шанз-Елизе и продължи, заслепен от залеза. Всичко тук подсказваше преуспяващ, богат и лесен живот. Американски коли тихо си проправяха път сред минувачите. Киносалоните бяха ярко осветени; върху една дървена ограда, облепена с афиши, се открояваха с огромни букви знаменити имена: Брайловски, Рубинщайн, Итурби… Льопра се свиваше зиморничаво под светлините. Ева му беше необходима, защото се нуждаеше от щастие, от могъщество, от сигурност. Искаше да бъде един от онези мъже, които излизат от буик или пакар. А може би страстно желаеше и тези жени, които пристъпваха като богини, горди, недостижими.

Ева го чакаше, облечена в светла блузка и плисирана пола, съвсем скромна, но беше по-очарователна от девойка и Льопра й протегна двете си ръце.

— Ева, извинявай, но тази вечер си прекрасна! — извика той. — Вече съм те виждал хубава, елегантна като принцеса. Но никога не съм те виждал като овчарка.

— Ама че си луд — каза тя. — Овчарка, която гони петдесетте — с върха на пръстите си тя докосна челото му: — Нали си млад, изглади бръчките? Значи си доста угрижен!

Хвана я под ръка, притисна я до себе си?

— Да, загрижен съм. Никак не ми харесва това, което става.

— Да не говорим повече — каза тя. — Ще се опитаме да намерим такси и да прекараме вечерта извън Париж. Искаш ли?

Тя душеше сумрака, града като животно, сигурно в силата си и което се радва, че изпитва глад. Вече не мислеше за Мелио, за Флоранс. В зелените й очи просветваха и угасваха светлините на рекламите. Тя се понадигаше, притиснала се до Льопра, кракът й докосваше неговия крак.

— Да си представим — прошепна тя, — че ти излизаш от работилницата си. Ти си работник печатар, а аз съм проста шивачка, вместо на такси, ще се качим на автобус. Остави ме да те водя.

Доста пъти се бяха увличали в подобна игра. За Ева това беше повече от игра. Приличаше на бягство. Тя би искала да живее в непрекъснато бягство; обичаше да си въобразява, че всеки ден започва нов живот! И неведнъж предупреждаваше Льопра: „Жан, тръгваме“. Не отиваха далеч. Според настроението й в момента тя избираше Орли и го завеждаше в края на пистата, да видят как излитат огромните ревящи четиримоторни самолети, или в Обервилие, където се застояваха в долнопробни заведения, или във Версай, където мълчаливо се разхождаха сред статуите. Понякога тя обичаше да отсяда в центъра на Париж, в „Крийон“; вечеряха на малка масичка, тя — натруфена с всичките си накити, той — в официален костюм, като високопоставени личности. Ева наричаше такива вечери феерия. Льопра се поддаваше без много радост на приумиците й. Той не умееше като Ева да участвува в удоволствието, без да се вживява. Страдаше дори от контрастите, които търсеше Ева. По природа беше прекалено усърден, прекалено старателен. И най-вече не можеше да се отърси от мисълта: „И без мен тя пак ще е толкова щастлива“. И винаги се прибираше отчаян.

Той се оставяше да го водят от един автобус на друг и постепенно край тях изникваше един непознат град — по-занемарен, но и по-весел. В автобуса се качваха чиновници, жени с мрежи с покупки. Ева беше хванала Льопра под ръка и го галеше. Може би и това беше част от играта.

— Къде ме водиш? — попита той.

— Във Венсен. Знам един малък хотел на две крачки от гората.

Значи вече е ходила там! Кога? С кого? Льопра въздъхна. Никога нямаше да се освободи от тази тъга. Назъбената грамада на Венсенската кула изплува над дърветата. По тротоарите, край кафенетата, при входовете на метрото гъмжеше от живот. Ева извади от чантата си черни очила.

— Страх те е да не те познаят ли? — попита Льопра.

— Не. За да виждам по-добре.

Слязоха. Льопра купи една роза от една цветарка и я забоде върху блузата на Ева, която запляска с ръце и го целуна.

— Ето, виждаш ли, държа се съвсем като шивачка — каза тя. — Лошо впечатление ли ти правя?

— Струва ми се, че малко преиграваш.

— Вярно — призна Ева.

— Тогава какво ти е?

Тя го поведе към една алея покрай стара крепостна стена. Нощта се бе спуснала. Зад дърветата Париж излъчваше към небосвода огромно розово сияние.

— Трябваше Да разкажем всичко на Мелио — поде Ева. — Сигурно е забелязал, че не се изненадах. Той е стара лисица.

— Не можех да му кажа, че съм счупил плочата — забеляза Льопра.

— Но ето че сме въвлечени в поредица от лъжи, които бог знае къде ще ни отведат. Ето какво ме измъчва. За пръв път изпадам в неясно положение.

Льопра сложи ръка върху рамото на Ева.

— Не знам — прошепна. — На моменти ми се струва, че трябваше да си призная.

— Тогава с нас щеше да е свършено.

— Може би с нас и без това е свършено.

Те се отдалечаваха от осветените улици, потъваха в сенките на дърветата. Тя беше избрала добро място: бяха далеч от Фожер, от Мелио, и двамата мислеха за същите неща, със същите думи. Льопра изведнъж разбра защо Ева измисля тези разходки, които винаги го изненадваха. Искаше да го накара да говори, да се разкрие, да излее мъката си, да се разтовари от терзанията, които го задушаваха. И той заговори:

— Заради теб го убих. Този двойствен живот не се издържаше повече. И тримата се чувствувахме унизени. Сега трябва да се браним. Това поставя нови проблеми. Но ми се струва, че аз се доближих до теб… Ева, добре е да го знаеш: искам само едно — да живея с теб. Ще направя, каквото поискаш. Ще изнасям рецитали, щом е такова желанието ти. Ще имам амбиции заради теб. Но помисли малко и за мен.

— Само за теб мисля, мили Жан.

— Не, не така, както ми се иска. Не изцяло. Не… как да кажа… без остатък. Наистина, имам тялото ти. Но мисълта ти, разбираш ли?

— С една дума, ти искаш да изпитвам страст, която причинява болка.

— Не се смей. Много е сериозно.

— Може да си сериозен и да се смееш — каза Ева, като обхвана Льопра през кръста. — Естествено желание на влюбен — да държи в плен жената, която обича, нали? Би искал да ме пресътвориш, да бъда твоя плът, твоя кръв и твой дух. Да ти се възхищавам. Да те уважавам. Да бъда твоя жива възхвала. Детинщини! Аз също, когато бях млада, хранех такива нереални мечти.

— Но това не е нереално.

Те замълчаха, защото минаха край двойка, която почти се беше сляла с едно дърво. Ева се извърна, леко се засмя.

— Знаеш ли, любовта е доста глупаво нещо — каза тя. — Глупаво е, когато стане ежедневие. Виждаш ли, не ме е яд, че сега ще ми се наложи да се бия за теб. Чакат ни изпитания и толкова по-добре.

— Не ти, а аз се бия за теб — уточни Льопра.

— Да сме наясно — запротестира Ева. — Ако аз отказах на Мелио да представя песента, беше преди всичко за да го подразня, разбира се. Впрочем аз съм неспособна да я изпълня. Но има и нещо друго: тъкмо за тебе си мислех. Казах си, че случаят е удобен временно да се оттегля и да се посветя на твоя успех. Няма да дойде от само себе си. Въпросът не е толкова в таланта, колкото в подкрепата, рекламата… В същото време, ако напусна сцената, аз предварително обезсърчавам Мелио, Брунщайновци, Маскретовци, всички онези, които ги е яд на мен и твърдят, че не съм никаква певица. Това е най-добрият начин да те закрилям.

— Не виждах нещата откъм тази страна — призна Льопра.

Разминаха се с двама полицаи на велосипеди, прекосиха един булевард, който се губеше в нощта между два реда лампи.

— Спомняш ли си думите от плочата? — поде той. — Според теб не съдържаха ли някаква заплаха? Има следното изречение: „Пази се!“ Значи има предвид теб. Да предположим, че Мелио е излъгал, че е получил същата плоча. Ако откажеш да пееш, не виждаш ли на какво подозрение се излагаш? Ти трябва да изпееш тази песен, мила. Ще се заемеш с мен по-късно. Няма закъде да бързаме. Не съм убеден, че ми се иска да направя кариера на виртуоз. Ти си по-важна за мен.

Те много добре виждаха, че хитруват. Всеки се опитваше да обвърже другия под предлог, че е по-влюбен. Никога не се бяха обичали така силно.

— Целуни ме — прошепна Ева.

Бяха насред една полянка и предизвикателно удължиха целувката.

— Нека да ги забравим, а? Хайде да не мислим за тях — предложи Ева.

— Да ги забравим — повтори Льопра.

Засмяха се истински развеселени и се хванаха за ръце като селски годеници. Отсега нататък играта щеше да се състои в това, да прикриват задните си мисли.

Върнаха се към булеварда, където светеше входът на метрото.

— Последният хотел вляво — каза Ева. — Имай предвид, че заведението не е за препоръчване. Но е чисто.

Странна жена, за която целият морал се свеждаше до чистотата.

Льопра запази стая, даде солиден бакшиш, за да не вписва във формуляра името на спътничката си, и седнаха в кафенето да вечерят. Зад черните си очила Ева наблюдаваше мъжете край масите. Повечето играеха на карти сред цигарен дим.

— Какво ти харесва тук? — попита Льопра. — Обясни ми. Не разбирам.

— Аз също — призна Ева. — Много е сложно. И мъжът ми не го разбираше. Извинявай. Говоря за него само защото той най-добре би го усетил. Но се питам дали мъжете са достатъчно прозорливи?

Един плешив и уморен сервитьор дойде да ги обслужи.

— Все пак — каза Льопра — не е чак толкова учудващо. Според мен е оживено, шумно…

— Не, не е това.

— Обстановката, попадаш в различен свят.

— Не, друго е… Ето тези мъже играят на карти, опитват се да си доставят едно дребно удоволствие… Чувствувам какво им липсва, какво търсят, като се събират. Мисля, че бих могла да им го дам… Те са като загубени деца.

— Виждаш ли, че съм прав, като искам да съчинявам песни.

— Но това не е достатъчно.

Тя едва се докосваше до храната, пиеше божолето си, без да го разрежда, с незапалена цигара в ръка. Очите й шареха от електронните игри към картоиграчите.

— Не, това не е достатъчно — продължи тя. — Да пея за тях е само едно начало. Трябва да се направи нещо повече. Не знам какво. Нещо, което да е саможертва… но не тъжна саможертва.

Един клошар, който продаваше фъстъци, се приближи до тях и Ева купи две кесийки, обели няколко фъстъка и ги схруска.

— Общо взето — каза тъжно Льопра, — един мъж не ти стига.

Отново щяха да започнат безплодния спор, който водеха от шест месеца насам. Но Льопра не забравяше, че беше убил Фожер, навярно защото тя никога не беше отговорила ясно на въпросите му.

— Ти би искала — упорствуваше той — да обичаш всички мъже в един-единствен мъж и той да бъде различен до безкрай. Би трябвало да се омъжиш за целия човешки род.

Тя свали очилата си и погледна Льопра с почти майчинска нежност.

— Не искам да ти причинявам болка, мили. Защо не престанеш да се измъчваш? Не сме ли щастливи? Е, тогава?

Тя стана и се качиха в стаята си. Ева отвори прозореца, някой свиреше на акордеон. Познаха една песен на Фожер. Льопра затвори капаците. Но музиката проникваше през стените; те мълчаливо се заслушаха.

— А какво ще бъде с последната му песен?

— Млъкни!

Акордеонът, приглушен, далечен, звучеше лирично като човешки глас. Не мислеха вече за тяхната уговорка, за решението им да забравят. Слушаха Фожер. Льопра седна на леглото.

— Ще е по-добре да се разбереш с Мелио. Не можеш да се откажеш от професията си. Спомни си какво ми каза преди малко. Имаш нужда от публика.

— Това нищо няма да промени — забеляза Ева. — Някой подозира истината. Може би, Мелио…

Акордеонът пееше сладостно „Нашият дом“. Роклята на Ева падна на пода.

— Ще бъдат много доволни да ме унищожат — каза тя.

— Но ако се откажеш, после ще ме намразиш.

Тя изгаси лампата. Сега бяха две сенки, които се блъснаха в тъмното. Мушнаха се в леглото, потърсиха се, притаиха се. Фожер живееше навън, в нощта, където от време на време профучаваше кола.

— Кои бяха най-близките приятели на мъжа ти? — прошепна Льопра.

— Нямаше много приятели. Другари — да, и връзки.

— Мелио, Брунщайн, Блеш и още?

— Горе-долу това е всичко. Брат му в Лион. Гамар, продуцентът. А съм сигурна, че не беше близък с нито един от тях. Когато си известен, нямаш нужда от приятели.

Акордеонът млъкна. Последва друга плоча и Ева позна гласа си. Пееше „Ти без мен“.

— Виждаш ли колко жалко ще бъде, ако зарежеш всичко — каза Льопра.

Ева бе обзета от колебание.

— Наистина ли го искаш?

— Моля те.

— Утре ще се обадя На Мелио.

Льопра я прегърна. Те престанаха да чуват музиката.

 

 

На другия ден сутринта се прибраха с такси. Ева помоли Льопра да се качи с нея в апартамента. Искаше да се обади в негово присъствие. Льопра взе слушалката. Веднага чуха гласа на Мелио.

— Аз размислих — каза Ева. — Смятам, че бяхте прав, господин Мелио. Съгласна съм да изпея песента на мъжа си.

Последва дълго мълчание.

— Ало. Чувате ли ме?… Съгласна съм…

Мелио се изкашля.

— Съжалявам — започна той, — вчера вечерта се опитах да се свържа с вас. Не бяхте вкъщи… Аз сключих договор.

— С кого?

— С Флоранс Брунщайн.

Ева остави слушалката.

— Някой иска скъпо да си платим — каза тя.