Боало-Нарсьожак
Убийство на 45 оборота (5)

V

Льопра гледаше как пръстите му бягат по клавишите. Казваха, че е талантлив. Той учудваше Ева с лекотата на изпълнението си. Но талантът, истинският, не е в ръцете. Талантът! Льопра се спря, взе цигара от пакета върху пианото, поставен до бележника и молива, които не се използуваха. Той отново си представяше как импровизира Фожер. Честичко натискаше с пръст някой клавиш, заслушваше се в трептенето му. И чакаше… с наклонена настрани глава, с полуотворено ляво око заради дима от цигарата. Льопра натисна с пръст един клавиш, зачака… Нищо… Когато се замечтаваше така, Ева веднага го завладяваше. „Трябва да се отпуснете — казваше Фожер, — песните витаят някъде, напълно готови. Те ви наблюдават, разбирате ли? Като че ли хвърляте трохи на птиците.“ Отвратен, Льопра обиколи стаята, хвърли поглед към улицата, после скептично се огледа в едно огледало. Безплоден. Това е! Той беше безплоден. А Фожер по свой начин беше щедър. Добър. Оставаше му значи да работи, да бъде по-голям виртуоз от виртуозите… Льопра се доближи до пианото, затвори очи, насочи пръста си, след като го завъртя във въздуха, сякаш теглеше жребий… Разнесе се красив, плътен тон, който прозвуча продължително. Едно „фа“… Е и какво?… Беше само едно „фа“… Какво може да каже човек с едно „фа“? Всичко може да се изсвири, като се започне от едно фа… полонеза, балада, концерт… но можеш ли да кажеш: тъжен съм, ревнувам, скучно ми е, аз съм Льопра?… Той изпълни един великолепен труден пасаж, после премина към една музикална фраза от Бетховен, която нюансира съвършено, за удоволствие на пръстите си, но сърцето му беше празно. Телефонът иззвъня:

— Ало… Ти ли си, Ева, миличка? Естествено, че свирех.

— Чете ли вестниците?

— Не. Защо?

— Оная мръсница Флоранс е имала огромен успех.

— Заради песента ли?

— Разбира се.

— Е, та? Какво доказва това?

— Как какво! Не си ли даваш сметка, че всички вече я пеят.

— Извинявай, но не виждам…

— Е, добре, скоро ще видиш…

Тя рязко тракна слушалката. Льопра сви рамене. Хич не го беше грижа за песента. От предизвикателство той я изпълни по памет, но по-украсена, обогатена с вариации… Наистина беше нещо великолепно, но в края на краищата — още една песен като другите… Нямаше намерение да се поддаде на…

Облече сакото си и слезе да си купи няколко вестника, прегледа ги на тротоара. Ева не беше преувеличила. Пресата беше единодушна… Почти повече, отколкото трябваше. Вероятно Мелио е задвижил нещата.

Една нова звезда, Флоранс Брунщайн — истинско откритие…

Роди се една голяма певица…

Върна се у дома си и позвъни по телефона на Ева.

— Аз съм, скъпа. Току-що прочетох вестниците. Разбира се, Флоранс спечели… Но ти не губиш…

Той чу учестеното дишане на Ева.

— Не правят никакво сравнение между вас двете — добави той. — Поставям се на твое място; мъчително е, съгласен съм. Но мисля, че ние сме склонни да…

— Да преувеличаваме?

— Да, може би. Искаш ли да обядваш с мен? Трябва пак да поговорим за тези неща.

— Добре — каза тя унило.

— Да мина ли да те взема? Или ти ще дойдеш?

— Аз ще дойда. Пред „Фигаро“.

— Довиждане, мила.

Той смени костюма си. Успехът на Флоранс не го вълнуваше. Напротив, успокои го. Фожер беше пожънал този успех; беше го подготвил отдавна и сега трябваше да се смята за удовлетворен. Льопра, объркан, застина с гребен в ръка. Ето че разсъждаваше, сякаш Фожер би могъл да предвиди… Но всъщност какво беше предвидил, пожелал, кроил?… Льопра се среса. Започваше да откача. Фожер нищичко не беше кроил. Той чисто и просто се беше опитал да принуди Ева да изпълни песента, за да я накара да страда. Не успя. Фожер вече беше минало. Льопра излезе. Повика асансьора. Оставаше да се организира бъдещето. Нямаше друг проблем. Той влезе в портиерската стая.

— Ако някой ме търси…

Радиото свиреше тихичко и някакъв женски глас пееше.

— Какво е това предаване? — запита Льопра.

— Знам ли — каза портиерката, — не обърнах внимание… Стига нещо да ми свири…

Льопра бавно, почти педантично затвори вратата. Трябваше да очаква това, което ставаше. Не беше чак толкова страшно. И въпреки всичко… Хайде, по-кротко. Да не би да ревнувам от Фожер? Не. Песента е хубава. Вече се харесва. Естествено е… Тогава? Да не би да ме е страх?… Не. Впрочем от какво да се страхувам? Но, господи, какво ми става?

Есента никога не е бивала по-нежна, светлината й по-мека. По пладне булевардът беше празничен. Празник на другите. Льопра изведнъж се усети като беглец. Странно как тази песен, която той знаеше наизуст и вече бе изгубила за него първоначалното си силно въздействие, добиваше самостоятелен живот при една такава случайна среща. Но това нямаше да продължи дълго, не можеше да продължи. Навикът щеше да надвие. Нали човек свиква с отровата… Льопра все пак предпочете да заобиколи улица „Камбон“. И занапред щеше да избягва някои улици, които изброяваше наум… Заради музикалните магазини… Не от суеверие, не… Но му беше неприятно да вижда образа на Фожер. А и когато минаваш край тези магазини, почти винаги се чува някаква мелодия, някой припев, отглас от плоча. Льопра стигна до площад „Конкорд“. Дишаше по-леко под дърветата. Отново се върна към мисълта си. Да се организира бъдещето… Ако Ева се откаже от пеенето, бъдещето беше предварително очертано: оставаха концертите… Но концерти означава пътувания, раздели. Льопра започна да подхвърля монети в джоба си. Разделите! Разбира се, Фожер го беше предвидил. „Обещай ми повече да не се срещаш с нея.“ Ето какво беше казал там, във вилата в Ла Бол. Мъртъв, той беше по-силен, отколкото жив!

— Не — каза високо Льопра.

Не, той никога нямаше да се съгласи да се раздели с Ева. По-скоро би се върнал в оркестъра на някоя бирария. Но тогава Ева ще се срамува да излиза с него. Кратките отзиви, невинните малки колонки във вестниците, прошушнатите подмятания, той познаваше всички тези оръжия, които убиват по-сигурно от нож. „Може би аз съм свършен човек“ — помисли си Льопра. Или ще трябва да престана да я обичам. Вече всичко ставаше ясно за него. Искаха да уязвят, Ева, а чрез нея и него. Беше толкова очевидно. И двамата се смятаха още свободни да се защитават, а вече беше късно. Да се защитават от кого? От смъртта? От какво? От сляпата мисъл на общественото мнение? Наистина ли нямаше какво да предприемат? Може би все още беше възможно да направят нещо със заподозрените? Но как? Да попитат единия или другия: „Вие ли ми изпратихте плочата?“ Смешно. А и Ева можеше да изпее песента. Мелио настояваше. Никой не можеше да предвиди, че тя ще откаже. Никой!… Освен Фожер!

— Добре — каза си Льопра. — Заклевам се, че ще мисля за нещо друго: отсега нататък аз си забранявам да мисля за Фожер.

Оставаше му Ева, която щеше да му принадлежи, защото тя нямаше вече на кого да се довери. В съучастничеството щяха да си принадлежат повече, отколкото в любовта. И това беше почти утеха.

Ева я нямаше на мястото на срещата. Льопра погледна часовника си, изчете разсеяно изложените страници на „Фигаро литерер“. Имаше един елегантен Льопра, сигурен в себе си, който безгрижно се разхождаше; имаше и един друг Льопра, който се вслушваше в мислите си: „Ще бъда принуден да си сменя квартирата… да пестя… фалит… тя има пари… не аз“.

Ева се появи внезапно. Почти тичаше… Льопра се въздържа да не разпери ръце.

— Отведи ме — каза тя.

— Където искаш. Малко закъснях. Извинявай.

— Трябваше да купя нещо. Взех едно такси и…

— И?

— По-добре да ти го кажа. Толкова е глупаво!

— Е, добре, миличка, говори.

— Шофьорът си тананикаше.

— Досещам се — каза Льопра.

— И аз намерих претекст да сляза. Дойдох пеша.

Бяха застанали един срещу друг, неподвижни, разтревожени.

— Същото се случи и с мен… — подхвана Льопра. — Неприятно е, но мисля, че ще свикна. Налага се. Искаш ли да отидем в Клуба на Елизе. Почти е дванайсет и половина. Ще бъде спокойна.

— Ох, не ми е до ядене! — каза Ева. Прекосиха Рон Поан.

— Сигурен ли си, че там няма музика? — попита тя.

— Дотам ли я докарахме? — прошепна Льопра.

— Как ще се покажа пред хората? — каза Ева.

Пред стълбището беше оживено, но в салона имаше спокойни кътчета. Настаниха се в дъното. Докато четяха листа, Льопра погали Ева по ръката. Изведнъж, без видима причина, усети прилив на увереност, на свой ред и Ева се усмихна.

— Извини ме, мили Жан. Ставам глупава. Не мога да се позная. Поръчай риба, каква да е… Ще мие достатъчно. Имам хубава новина за теб.

— От Маскре ли?

— Не. Маскре се измъква, което доказва между другото, че вече не важа. Но Блеш Тор ще се развърти и след три седмици… Довечера трябва да ми се обади. Почти е уредено… Били ангажирали някакъв унгарски пианист, който се разболял.

— Значи чардашите са ми вързани в кърпа.

— Моля те, не започвай да мърмориш. Естествено, казах, че си съгласен. Внимавай! Не гледай към стълбите… Човекът, който слиза, е… Гамар.

— Гамар ли? Онзи, който е в списъка ни?

— Да.

Гамар ги беше забелязал. Поздрави, поколеба се, запъти се към масата им и Ева го представи, сякаш Гамар беше много скъп приятел. В нея нямаше и грам лицемерие. Само любопитство и готовност за борба. Гамар седна срещу тях.

— Радвам се да ви видя — обърна се той към Ева. — След малко заминавам за Италия и както винаги бързам. Фожер не ви ли е казал за последния ни разговор? Виждате ли — насочвам се право към целта.

Ева го изучаваше с такова изострено внимание, че Льопра предварително намрази този човек с прекалено непринудени маниери. Той ли беше неприятелят?

— Не — каза Ева. — Мъжът ми не ме държеше в течение на служебните си ангажименти.

— Но в случая ставаше дума за нещо, което ви засяга! — възкликна Гамар. — Ама че работа. Става съвсем объркано.

— Той умееше всичко да обърква — каза Ева.

— Отидох да му предложа — подхвана Гамар — да заснеме филм и вие да играете главната роля. Той нищо ли не ви каза?

— Не.

— Странно. Беше ми обещал да помисли, да ви попита…

— Изглеждаше ли благосклонно разположен към подобен проект?

— Откровено казано — не.

— Не ме учудва. Нямаше да допусне да имам успех без него, разбирате ли? Без негово съгласие…

Гамар втренчи сивите си очи в очите на Ева.

— Това много добре го характеризира — прошепна той.

Ева хвърли бегъл поглед към Льопра и се наведе над масата.

— Господин Гамар, между нас казано… той беше ли ви симпатичен?

— В моя занаят — каза той — нямаме навика да питаме сърцето си — незабележимо се усмихна и стана.

— Жалко — добави той. — Ние се отказахме от тези планове, но някой ден може би ще ги възобновим.

— Съмнявам се — каза Ева.

Той се поклони, без да възрази, и избра една маса в противоположния край на салона. Ева повече не се докосна до яденето.

— Не е той — каза Льопра.

— Не, не е той. Впрочем колкото повече си мисля, толкова повече се убеждавам, че Морис не се е доверил никому. В първия момент си помислих, че е поставил някой приятел в течение. Но нали виждаш — Гамар не го е обичал и въпреки това двамата бяха свързани. Губим си времето да търсим.

Тя сви рамене.

— Отказвам се.

— От какво?

— От всичко. Ще бъде по-достойно. Не искам да разправят, че се натискам…

— Ева!

Тя наблюдаваше хората, които пристигаха, все по-многобройни, писатели, сценаристи, артисти, и придаваше на лицето си безизразен вид. Най-важното за нея беше първа да направи избора си, за да презре коментарите.

— Нищо няма да се промени — обеща тя. — Няма да се оттегля в някой манастир. Знаеш ли, ще бъде хубаво да живея като всички, да не тичам повече от концерт на прием, а да се разхождам свободно. Откакто се помня, работя като мъж. Е, добре, уморена съм.

— Ти ли?

— Да. Не съжалявам за нищо, което съм вършила, но нямам нищо против да престана да работя.

— И таз добра! Ти искаш да надиграеш мъжа си?

Льопра поиска сметката и стисна ръката на Ева.

— Само че — добави той — мъжът ти също иска да ни надиграе.

Тръгнаха си. Хората прекъсваха разговорите, когато те минаваха. Започваха отново да говорят зад гърба им, малко по-тихо. Бяха сигурни, че ставаше дума за галаконцерта, за песента, и бързаха да останат сами. Въпреки това стигнаха до Триумфалната арка, без да си кажат дума. Изведнъж усетиха, че няма какво да сторят, че са излишни, и знаеха, че който пръв отвори уста, ще спомене Фожер.

— Почерпи ме едно кафе — каза Ева.

Льопра избра бар „Автомобила“. На прага се сблъскаха с Вирио.

— Ах, много ми е приятно да ви видя — подхвърли Вирио. — Е, зайче, какво става с теб? Разбира се, научих за мъжа ти. Съжалявам… А ти, момче, все над клавишите, а? — той размърда пръсти, като че ли свиреше, и шумно се засмя. — Какво да ви предложа… Но, разбира се, разбира се…

Влязоха в бара.

— Три уиски. Между нас казано, бих предпочел един ликьор, но е женско питие. А ти, сладурче, не изглеждаш много добре. Вярно ли е това, което се приказва? Отказваш ли се?

— За момента чисто и просто си почивам — уточни Ева.

— Слава богу! Защото аз видях оная Флоранс. От вестника ме изпратиха. Трябва дори набързо да драсна нещичко. Вярно, тя има това и това…

И с ръце очерта закръглената й фигура.

— Но останалото е нула. Че една песен на Фожер трябва да ти извира отвътре. Няма нужда да се превземаш, да търсиш кой знае каква философия. Представяш ли си! Да беше я видяла! Беше глътнала микрофона, с обърнати очи, с ръка върху гърдите. Спомням си припева, чакай… — Той започна да тананика с ужасен глас и всички край бара избухнаха в смях.

— Да — заключи той, — признавам, че може и по-добре. Но това нещо се казва „Неудържимо сърце“… Трябва порив, чувство. Да предположим, че се обръщам към теб, а? „Ти ми изневери, но аз ти прощавам“. Та това се пее едва… Това се казва така… с ръце напред… много мило… защото в живота винаги можеш да започнеш отново… както преди. Не е ли така? И ако ти беше изпяла тази песен… Хайде, опитай! За нас, като между приятели.

— Госпожа Фожер не се чувства много добре — каза Льопра.

— А — извика журналистът. — А, извинете ме…

— Съжалявам — прошепна Ева. — Благодаря, добри ми Вирио. Прав сте, щях да го изпълня както току-що ми показахте… Точно така!

Тя му протегна ръка. Вирио разцъфна.

— Да опровергая ли в статията си? Да кажа ли, че скоро ще се върнете?

— Предпочитам да не го казвате.

— А нея мога ли да я срина?

— Хайде, вие не сте чак толкова лош човек.

Вирио ги изпрати до вратата.

— Не се предавай, сладурче — извика той. — Чакам те.

— Не издържам повече — каза Ева. — Да се прибираме.

Те бавно закрачиха по авеню Марсо.

— Какъв глупак! — избухна Льопра.

— Съвсем скоро вече няма да можем да излизаме — каза Ева. — Не знам как ти действува тази песен, но на мен… Мислех се за по-издръжлива!… Ако не беше ти, щях да замина, където ми видят очите… Щях да се върна в Испания… или на Канарските острови.

Льопра мълчеше. Ако тя се вкопчеше в тази идея, всичко беше загубено. Тя щеше да си отиде. Щеше да скита от хотел на хотел; вечер с пусто сърце щеше да приеме да вечеря с първия срещнат; за да си докаже, че е свободна, тя беше способна да…

— Ева, мила, внимавай… Ако си отидеш, той ще спечели… Ти самата вече каза, че нищо не се е променило.

Нищо не се е променило! Той добре знаеше, че е тъкмо обратното — всичко е различно. Чак до мълчанието на Ева, което не беше вече същото. В любовта тя търсеше екзалтацията, благодарение на която лицата, думите стават странни, а животът прилича на коледна утрин. А любов, която трябва да поемеш като товар, една делнична любов тя нямаше да има сили да защитава.

— Не искам да те оставям сама — каза Льопра. — Горе ще направя кафе. Имам скрити таланти.

Смехът му прозвуча фалшиво. Те преминаха през високата врата на сградата. Портиерката се затича след тях.

— Пощата ви, госпожо Фожер — и този малък пакет.

— Дайте — каза Льопра.

Той леко пребледня и нервно отвори вратата на асансьора. Ева също беше познала пакета.

— Мислиш ли, че е…?

— Опасявам се — отвърна той. — Същата хартия. Същият почерк… същият печат… Същият пощенски клон — булевард „Ваграм“.

Той опипа пакета, усети очертанията на картонената кутия. Асансьорът се плъзгаше меко нагоре и светлината, идваща от стълбищните площадки, бързо осветяваше сгърченото лице на Ева, пълните й с ужас очи.

— Не — каза Льопра, — не бива да се страхуваш. Хитростта е съшита с бели конци. Това е чисто и просто записът на Флоранс. Искат да ни изцедят до крайност.

— Значи е тя?

— Не знам. Още не знам. Ще видим.

Ева вече търсеше ключовете. Влязоха бързо в апартамента и тя заключи.

— Върви — прошепна тя, — мини напред — краката не ме държат.

Тя го последва, опирайки се о мебелите. Льопра разряза хартията с нож за рязане на писма, повдигна капака на кутията. Извади една грамофонна плоча.

— Няма етикет. Седни. Може да е същата плоча.

Той включи грамофона и когато плочата се завъртя достатъчно бързо, спусна иглата. Веднага и двамата познаха начина на свирене на Фожер, колебливото му докосване до клавишите.

— Виждаш ли, че е точно същият запис — каза Льопра.

— Предпочитам това — въздъхна Ева.

Те чуваха Фожер, отново откриваха неговите паузи, дрезгавия шум на дишането му.

— Да го спра ли?

— Почакай… Нека бъдем наясно.

— За какво? Държиш да чуеш кратката му реч ли?

Музиката се лееше без изненади, вече я знаеха наизуст. Засега съумяваха да надвият страха.

— Той ще каже същите думи — заяви Льопра. „Не е лошо, нали?“ и т.н., и т.н. Е, добре, на мен ми стига. Прекъсвам.

— Чакай!

Пианото млъкна. Плочата, леко огъната, повдигаше равномерно бялата ръчка на грамофона с леко стържене. Фожер също мълчеше. И страхът се възвръщаше върху лицето на Ева. Льопра кривеше злобно уста.

— Това е друга плоча — прошепна той.

Изведнъж прозвуча гласът на Фожер. Колкото и да го очакваха, те подскочиха и се приближиха един до друг.

„Ева… Тук си, нали?… Извинявай… говоря ти, като че ли съм сляп… но е още по-лошо… аз вече съм нищо… Ти го знаеш… аз съм само един глас.“

Фожер нехайно изсвири припева на песента. Ева хапеше кърпичката си. Плочата се въртеше, проблясвайки сред вледеняващо мълчание.

„Аз съм само един глас — поде отново Фожер, но се досещам за доста неща. Знам например, че мислиш за мен повече отвсякога… И това е само началото…“

Той изсвири една кратка музикална фраза, а Льопра искаше да му извика: „Стига толкова! Хайде да свършваме!…“

„Мислиш, че си играя да те преследвам ли?… Не… Аз се браня… Това те учудва… той е тук, бас държа… Ако не е тук, ти ще му разкажеш… Аз се браня. Защото трябва да ти го кажа: не аз, а ти ме измъчи, изтормози, изтерза. Никога не ще се избавя от теб…“

— Не — прошепна Ева, — не… Не е вярно — тя се беше втренчила в плочата, сякаш изведнъж беше видяла отражението на Фожер.

„Онова, което изстрадах — каза той, — трябва да го изстрадате и вие двамата. Справедливостта ли? Не вярвам в нея… или поне смятам, че трябва да й се помогне… Нали виждаш, аз й помагам. Тази плоча не е последна… И помни, че вече няма да се обръщам към теб… Довиждане, мила Ева, бих искал да не те обичам толкова много… не те забравям… Никога не ще те забравя…“

Чу се изщракване и грамофонът спря. Льопра безшумно коленичи пред Ева. Тя стоеше отпусната, скрила лице в дланите.

— Ева, Ева… скъпа — каза Льопра.

Той усети, че гласът му трепери, и отиде на пръсти до кухнята, потърси между бутилките и намери едно едва наченато шише „Арманяк“. Напълни една чаша и я отнесе:

— Ева… пийни… пийни бързо.

Ева протегна ръка.

— Той ще ме подлуди… Това е ужасно!

Тя потопи устни в алкохола, закашля се, а Льопра изпразни чашата отведнъж.

— „Няма вече да се обръщам към теб“ — подхвана тя.

— Разбираш ли какво иска да каже?

— Не.

Тя отново се загледа в плочата.

— Можех ли да предположа, че толкова ме обича! — каза тя с плътния си глас.

Льопра я хвана за раменете, разтърси я:

— Ева… събуди се… Аз съм тук. Ние също ще се защитаваме. Не може повече да продължава така.

— Какво искаш да направим? Можеш ли да попречиш плочите да не пристигат?

— Не, но ние не сме длъжни да ги слушаме.

Ева отвърна с бледа, отчаяна усмивка.

— Ще имаш ли сила да не ги разопаковаш? Честно? Ето виждаш ли? Всички ще ги чуем. Неизбежно е. Това е част от неговия план. Не знам докъде иска да стигне, но…

— Говориш безсмислици — прекъсна я Льопра. — Господи, какво толкова, та той е мъртъв.

— Ти говориш безсмислици, Жан — каза тихо Ева. — Нали разбираш, че има някакъв приятел, съучастник, наречи го, както искаш… Вече не можем да се съмняваме в това.

Машинално Льопра грабна празната чаша. Помириса я.

— Очевидно — каза той. — Дори имаме доказателство. Трябваше подателят да изчака първия успех на песента, преди да изпрати тази плоча… Иначе плочата щеше по-малко да ни разтърси… нали?

— Продължавай…

— Фожер не е могъл лично да определи датите на изпращането. Значи някой ги избира… Но тогава не може да става дума за случайна връзка. Това трябва да е приятел на Фожер, някой, който да е в течение на всичко… Греша ли?

— Мелио?

— За мен е само той… Но защо толкова те молеше да изпееш песента?

— Почакай… Нещо не ми е ясно.

— Така е. Ако приятелят, за когото мислим, е приел да изпълни последното желание на мъжа ти, или другояче казано — ако е приел да отмъщава, значи, че ще отмъщава докрай. При тези условия Мелио не би трябвало да те кара да пееш.

— Значи не е Мелио… И въпреки това… Брунщайн ли?… Не, Морис не би избрал за довереник мъжа на любовницата си.

— Тогава кой? Флоранс? Девошел? Гюрмиер?

— Сто на сто не е Гюрмиер. Той е по-скоро продажен тип. Човекът, у когото са плочите, като нищо може да дойде при мен, за да изкара пари за услугите си. Нали ти е ясно, че Морис е предвидил риска. Той безспорно е избрал някой много сигурен… който вероятно ме мрази.

— Брат си ли?

— Той дори не дойде на погребението. Бяха скарани от години.

Льопра седна смазан.

— Какво ще правим? — попита той.

— Нищо — прошепна Ева, — ще чакаме.

— Какво ще чакаме?

— Следващите плочи.