Фридрих Ницше
Тъй рече Заратустра (76) (Книга за всички и никого)

В оставка

Ала кратко време след като се беше разделил с магесника, Заратустра съгледа отново човек да седи край пътя, по който вървеше, а именно някакъв висок, черен мъж с мършаво бледо лице: той силно го раздразни.

„Уви! — каза той на сърцето си. — Ето там седи забулената скръб, струва ми се, че е от пасмината на свещениците. Що дирят те в моето царство?

Как? Нима след като едва се отървах от онзи магесник, трябва сега отново да кръстоса пътя ми друг привърженик на черната магия?

— някакъв си чародеец, който омагьосва със слагане на ръка, мистериозен чудотворец по милост божия, миропомазан отрицател на света, дано дяволите да го вземат!

Ала дяволът никога не е там, където трябва да бъде: винаги закъснява това проклето куцо джудже с конско копито!“

Така ругаеше Заратустра, нетърпелив в сърцето си, и обмисляше как с поглед встрани да се промъкне покрай черния мъж, но ето че се случи другояче. Защото тъкмо в същия миг седналият го съгледа и подобно на човек, сполетян от ненадейно щастие, той скочи и се спусна към Заратустра.

„Който и да си, о, пътниче — рече той, — помогни на един заблуден човек, на един търсещ, на един стар мъж, който тук лесно би изпаднал в беда!

Този свят тук е за мене чужд и далечен, дори чух диви зверове да реват. А този, който би могъл да ми предложи защита, не е вече между живите тук.

Аз дирех последния набожен човек — един светец и пустинник, който едничък в своята гора не беше чул още нищо за това, което днес целият свят знае.“

„А какво знае днес целият свят? — запита Заратустра. — Може би това, че вече не е жив старият бог, в когото целият свят някога вярваше?“

„Ти го каза — отвърна старият мъж покрусен. — А аз служех на този стар бог чак до последната му минута.

Сега вече не служа, без господар съм и все пак не съм свободен, нямам дори нито един радостен час освен в спомените си.

Затова се изкачих на тази планина, аз да си създам най-сетне един празник, както подобава на стар папа и църковен отец: защото знай, аз съм последният папа! Един празник на богоугодни спомени и литургии.

А ето че и самият той е мъртъв, най-набожният човек, светецът в гората, който непрестанно славословеше своя бог с песнопения и молитви.

Него самия аз не намерих вече, когато намерих Неговата хижа. Но затова пък вътре имаше два вълка, които виеха поради неговата смърт, защото всички животни го обичаха. Не можах да издържа и избягах оттам.

Нима напусто съм дошъл в тези гори и планини? Тогава сърцето ми подсказа да потърся един друг човек, най-набожния от всички, които не вярват в бога, и тръгнах да търся Заратустра!“

Тъй рече старецът и загледа проницателно този, който стоеше пред него. А Заратустра хвана ръката на стария папа и дълго я разглежда с учудване.

„Я погледни, достопочтени отче — каза той тогава, — каква красива и дълга ръка! Това е ръката на човек, който е раздавал винаги благословии. Но сега тя стиска здраво оногова, когото ти търсиш — мене, Заратустра.

Аз съм същият този, безбожният Заратустра, който казва ето що: «Кой е по-безбожен от мене, та да ме възрадва неговото поучение?»“

Тъй говореше Заратустра и пронизваше с погледите си мислите и замислите на стария папа. Най-сетне тоя започна:

„Който го е най-много обичал и притежавал, сега той го е най-много изгубил:

— виж само, не съм ли аз от нас двамата сега по-безбожният? Ала кой би се радвал на това?“

„Ти му служеше до последния миг, нали? — запита Заратустра замислено, след дълбоко мълчание. — А знаеш ли как той умря? Вярно ли е това, що се разправя, че състраданието го е уморило!

— че той видял как човекът увиснал на кръста и не могъл да понесе това, че любовта към човека се превърнала в ад за него и накрая в негова смърт?“

А старият папа не отвърна нищо, само погледна плахо встрани с болезнен и мрачен израз на лицето.

„Остави го“ — рече Заратустра след продължителен размисъл, като в същото време все още гледаше стария мъж право в очите.

„Остави го, той е мъртъв! И макар да ти прави чест, че говориш само добро за този мъртвец, все пак ти знаеш не по-зле от мене кой беше той. И че вървеше по чудновати пътища.“

„Между три очи казано — рече развеселен старият пана (защото той беше с едното око сляп), — в божите неща аз съм по-просветен от самия Заратустра, а и имам право за това.

Моята любов му служи дълги години, волята ми следваше във всичко неговата воля. Ала един добър слуга знае всичко, и някои неща, които господарят му крие дори от самия себе си.

Той беше потаен бог, пълен с тайнственост. Дори при сина си той не дойде другояче, а само по потайни пътища. На дверите на неговата вяра стои прелюбодеянието.

Който го слави като бог на любовта, той не мисли достатъчно възвишено за самата любов. Не пожела ли този бог да стане също и съдник? Ала любящият обича, без да чака награда и възмездие.

Когато беше още млад, този бог от Изток беше жесток и отмъстителен и си съгради ад за развлечение на своите любимци.

Ала накрая той остаря и стана мекушав и малодушен, и състрадателен, приличен по-скоро на дядо, отколкото на баща, а най-много на кекава стара баба.

Тогава той седеше посърнал в своя кът до печката, оплаквайки немощните си крака, уморен от света, с поломена воля и един ден прекаленото му състрадание го умори.“

„О, ти, стар папа! — намеси се Заратустра тук. — Със собствените ли очи видя ти това? Може би наистина тъй да е било, но не е изключено да е било и другояче. Когато умират, боговете умират винаги от различни видове смърт.

Нека да не сторим! Тъй или иначе — той е умрял! Той не беше по вкуса на ушите и очите ми. По-лошо от това не бих желал да кажа за него.

Аз обичам всичко, що гледа ясно и честно говори. Ала у него — та това ти знаеш най-добре, о, стари свещенико — имаше нещо от твоя род, от свещеническия род: той беше двусмислен.

Той беше също и неясен. Само колко го беше яд на нас, този задъхващ се от ярост гневливец, че сме го разбирали зле. Ала защо той не говореше по-разбираемо?

А ако ушите ни бяха виновни за това, защо ни е дал уши, които лошо го чуват? Ако пък имаше кал в ушите ни, е, добре, кой я е сложил в тях?

Премного неща излизаха несъвършени от ръцете на този грънчар, недоучил докрай занаята си! А пък че си отмъщаваше на своите грънци и творения, загдето не били съвършени, това беше грях против добрия вкус.

В набожността също има добър вкус. Най-сетне той каза: «Да се махне такъв Бог! По-добре никакъв бог, по-добре на своя глава да твориш съдбата си, по-добре да бъдеш безумец, по-добре да бъдеш сам бог!»“

„Що чувам аз! — възкликна старият папа с изострени уши. — О, Заратустра! Ти си по-набожен, отколкото мислиш, с такова безверие! Някакъв; бог вътре в тебе те е превърнал в безверник.

Та неужели самата твоя набожност не ти позволява да вярваш вече в бог? А твоята преголяма честност ще те отведе също и отвъд добро и зло.

Та виж само колко неща в тебе са останали съхранени: ти имаш очи и ръка и уста, предопределени от памтивека за благословия. Не само с ръка се благославя.

Съвсем близо до тебе, макар да желаеш да минеш за най-големия безбожник, аз долавям да се носи благовоние на тайно жертвоприношение и ухание на дълги благословии: радост и мъка ми навяват те.

Позволи ми да бъда твой гост, Заратустра! За една-едничка нощ! Никъде на земята не ще се чувствувам сега по-добре, отколкото при тебе!“

„Амин! Така да бъде! — рече Заратустра, дълбоко учуден. — Ето там се извива пътеката, там се намира пещерата на Заратустра.

Воистина на драго сърце бих те аз сам придружил дотам, преподобни отче, защото обичам всички набожни люде. Ала сега ме зове бързо вик за помощ далече от тебе!

В моето царство никой човек не бива да пострада: моята пещера е спокойно пристанище. И най-много от всичко бих желал всеки тъжен човек да изправя отново на твърда земя и на твърди крак.

Ала кой ще снеме от раменете ти бремето на твоята тъга? Аз съм твърде слаб за това. Дълго наистина ще трябва да чакаме, докато някой пробуди за тебе отново твоя бог.

Този стар бог за жалост не живее вече: той е безвъзвратно мъртъв.“

Тъй рече Заратустра.