Фридрих Ницше
Тъй рече Заратустра (46) (Книга за всички и никого)

За страната на образованието

Предалече се понесох с крилете си в бъдещето: ужас ме връхлети.

И когато се огледах, видях, че единствено времето бе мой съвременник.

Тогава полетях назад, към дома и все по-бързо и по-бързо: така стигнах до вас, о, сегашни люде, и в страната на образованието.

За пръв път взорът ми се обърна към вас, и с добро желание: наистина с копнеж в сърцето си дойдох аз.

Ала какво стана? Колкото и да ми беше страшно, аз трябваше да се изсмея! Нивга окото ми не беше съзирало нещо толкова пъстро нашарено!

Аз се смеех и смеех, а кракът ми все още трепереше, па и сърцето ми. „Тук е, да, родината на всички гърнета с багри!“ — рекох си аз.

С петдесет петна нашарени по лицата и крайниците, тъй седяхте вие там за моя неизмерима почуда, о, сегашни люде!

И с петдесет огледала около вас, които ласкаеха и отразяваха вашата багрена игра!

Наистина не бихте могли да носите по-сполучлива маска, о, сегашни люде, от вашия собствен лик! Кой би могъл да ви познае?

Цели изписани със знаците на миналото, а върху тези знаци четката бе теглила нови знаци: така добре бяхте се укрили вие от всички тълмачи на знаци!

И дори да имаше бъбрекоизследвач, кой ли би повярвал, че вие имате бъбреци? От багри изглеждате вие изпечени и от налепени картинки.

Всички времена и народи гледат с пъстри бои от вашите воали: всички нрави и вери говорят с пъстри бои от вашите жестове.

Ако някой свали от вас воалите и наметалата и багрите и жестовете, ще му остане тъкмо толкова, колкото му е нужно, за да плаши с него птиците.

Наистина аз самият съм изплашената птица, видяла ви веднъж голи и без багри; и аз отлетях, когато скелетът с любов ме позова.

По-скоро бих станал надничар в преизподнята и при сенките на миналото — по-угоени и по-дебели са от вас само още преизподниците!

Това, да, това е горчилката на моята утроба, че аз не мога да ви понасям нито голи, нито облечени, о, сегашни люде!

Всичко тайнствено в бъдещето и всичко, което някога е вселявало ужас на отлетелите птици, е наистина по-родно и по-задушевно от вашата „действителност“.

Защото тъй казвате вие: „Действителни сме ние изцяло — и при това без вяра и суеверие“ — така пъчите вие гърди — ах, дори и без гърди!

Да, та как бихте могли вие да вярвате, о, пъстрошарени люде — вие, които сте картина на всичко, вярвано някога?

Подвижни опровержения сте вие на самата вяра и отломъци от всички мисли; люде, на които не може да се вярва, така ви назовавам аз вас, о, действителни люде!

Във вашите духове спорят всички времена и съновидения и брътвежите на всички времена бяха все пак по-действителни, отколкото е вашата будност!

Безплодни сте вие: затова ви липсва вяра. А който е трябвало да сътворява, винаги е имал свои съносбъдновения и звездни поличби. И е вярвал във вярата!

Полуотворени врати сте вие, на които чакат гробари. А това е вашата действителност: „Всичко заслужава да загине.“

О, само как стоите вие пред мене, вие, безплодници. Колко мършави в ребрата! Дори и сами някои от вас проумяваха добре това.

И тогава те казваха: „Навярно докато съм спал, скришно неизвестен бог ми е отнел нещо.“ Наистина достатъчно, за да си сътвори от него една женичка!

„Чудна е мършавината на моите ребра!“ — така говореха някои сегашни люде.

Да, за смях сте ми вие, о, сегашни люде. Особено когато сами се учудвате на себе си!

И тежко ми, ако не можех да се смея над вашето учудване и ако трябваше да пия всичко гадно, що тече от вашите панички!

А така ще бъда по-снизходителен към вас, защото имам да нося тежко бреме и какво ме засяга, че щели да кацат по него бръмбари и крилати гадини?

Наистина то не ще стане по-тежко за мене от това! И не от вас, сегашни люде, ще дойде при мене великата умора.

Ах, къде още трябва да се изкача със своя копнеж! От всички планини пред моя взор се разстилат страните на моите родители и прародители.

Но нигде не намерих аз родина; не се застоях в никой град и портите му бяха отворени за ново скитничество.

Чужди ми са и за присмех сегашните люде, към които доскоро ме теглеше сърцето; изгнаник съм аз от страните на родителите си.

Сега обичам само още страната на чедата си, още неоткритата, в най-далечното море: към нея насочвам аз своя чълн^[1] да я търси и търси.

Ще се отплатя на своите чеда, че съм рожба на своя баща и своята майка — и на грядущето — това сегашно!

Тъй рече Заратустра.