Фридрих Ницше
Тъй рече Заратустра (49) (Книга за всички и никого)

За поетите

Откак познавам по-добре тялото си — рече Заратустра на един от учениците си, — духът е за мене само още дух; а всичко „непреходно“, то е само притча.

— Чух те вече веднъж да говориш тъй — отвърна ученикът — и тогава ти добави към това: „Но поетите прекалено много лъжат.“ Защо каза, че поетите прекалено много лъжат?

— Защо ли? — каза Заратустра. — Ти питаш защо? Аз не спадам към тези, които човек може да пита за тяхното „защо“.

От вчера ли са моите преживелици? Отдавна аз изживях основанията на мненията си.

Нямаше ли паметта ми да бъде бъчва със спомени, ако бих поискал да задържа в нея и основанията си?

За мене е вече прекалено много и това, да задържа в нея мненията си; някоя и друга птичка отлита вече от мене.

А понякога откривам и някоя чужда долетяла птичка в моя гълъбарник и тя потреперва плахо, когато положа ръка върху нея.

Та що ти бил казал Заратустра някога? Че поетите прекалено много лъжат ли? Но също и Заратустра е поет.

Вярваш ли ти сега, че той е говорил тук истината? Защо вярваш ти това?

Ученикът отвърна:

— Аз вярвам в Заратустра.

Ала Заратустра поклати глава и се усмихна.

— Вярата не ме прави блажен — рече той, — а още по-малко вярата в мене.

Но нека да приемем, че някой напълно сериозно твърди: „Поетите лъжат прекалено много“ — та той има право, ние действително лъжем прекалено много.

А освен това ние знаем прекалено малко и сме лоши ученици: затова и сме принудени да лъжем.

И кой от нас, поетите, не е подправял виното си? Не една отровна микстура се е получавала в нашите изби, не едно неописуемо нещо се е раждало там.

И понеже ние знаем малко, то от сърце ни се нравят нищите духом, особено ако те са млади женички.

Ние жадуваме дори за ония неща, които стари бабички разказват вечер. Това назоваваме ние вечно женственото у нас.

И сякаш съществува някакъв особено таен достъп до знанието, който се задръства за тези, които искат да научат нещо: тъй вярваме ние в народа и неговата „мъдрост“.

Това обаче вярват всички поети: че ако някой, легнал в тревата или в усамотени дъбрави, наостри ушите, ще узнае нещо за нещата, които се намират между небето и земята.

И обхванат ли ги нежни вълнения, поетите си въобразяват, че самата природа е влюбена в тях.

И че тя се прокрадва в тяхното ухо, за да им прошепне нещо тайнствено и ласкави любовни слова: и с това те се пъчат и перчат пред всички простосмъртни люде!

Ах, толкова много неща има между небето и земята, за които единствено поетите са могли да си позволят да бленуват.

И особено за небето: защото всички богове са символи за поети, рожби на поети.

Наистина винаги ни тегли нещо нагоре — именно към царството на облаците: там настаняваме ние нашите пъстри мехури и ги назоваваме тогава богове и свръхчовеци.

Та те са леки тъкмо колкото се изисква за тия престоли — всички тези богове и свръхчовеци!

Ах, колко ми дотегна всичкото това несъвършенство, което на всяка цена иска да стане събитие! Ах, колко ми дотегнаха поетите!

Докле Заратустра говореше тъй, неговият ученик му се сърдеше, но мълчеше. Също и Заратустра замълча: и неговият взор се насочи навътре, сякаш се рееше в необозрими далечини. Най-сетне той въздъхна и пое дъх.

— Аз съм от днес и от някога — рече той тогава, — но в мене има нещо, което е от утре и от другиден и от още по-далечното утре.

Омръзнаха ми всички поети — и старите, и новите: повърхностни са те за мене всички и плитки морета.

Тяхната мисъл не заораваше надълбоко: затова чувството им не потъваше чак до дъното.

Малко сладострастие и малко скука: на това се е обърнала дори и най-добрата им размисъл.

Целите мелодични напеви на техните арфи за мене не са нищо друго освен дихание и реене на призраци. Що са проумели те досега от пламенната магия на звуците?

За мене те не са и достатъчно чисти: те всички размътват своите води, за да изглеждат по-дълбоки.

При това с удоволствие те искат да минат за помирители: ала за мене те си остават посредници и смесители, полутакива-полуинакви и нечисти люде.

Ах, аз наистина хвърлях мрежата си в техните морета и исках да хвана добра риба; винаги обаче изтеглях глава на някой стар бог.

Тъй морето поднасяше камък на гладния човек. А и те самите може би произхождат от морето.

Сигурно у тях се намират и бисери: толкова повече приличат те самите на животни с твърда черупка. И вместо душа често откривах у тях солена слуз.

От морето те се научиха и на суетност: та нали морето е паун на пауните!

Дори и пред най-грозния от всички биволи то разветвя своята опашка, никога не му дотяга неговото дантелено ветрило от сребро и коприна.

Предизвикателно гледа на него биволът, в душата си близък до пясъка, още по-близък до гъстълака, но най-близък до блатото.

Що значат за него красота и море и пауново великолепно ветрило? Тази притча казвам аз на поетите.

Наистина самият им дух е паун на пауните и море от суетност!

Зрители търси духът на поета: та били те дори и биволи!

Ала на мене този дух дотегна: и виждам, че ще настъпи време, когато той сам на себе си ще омръзне.

Преобразени вече аз видях поетите и насочили взор към самите себе си.

Видях да идват покаяни духом: от тях израснаха те.

Тъй рече Заратустра.