Фридрих Ницше
Тъй рече Заратустра (5) (Книга за всички и никого)

5.

Когато изрече тези слова, Заратустра изгледа пак народа и млъкна. „Ето ги“ — каза той на сърцето си, — „те се смеят, те не ме разбират, аз не съм уста за тия уши.

Нима трябва човек по-напред да порази ушите им, за да се научат да слушат в очите? Нима трябва човек да гърми подобно на литаври и проповедници на покаяние? Или те вярват само на ломотещия?

Те имат нещо, с което се гордеят. Как наричат това, с което се гордеят? Образование го зоват те, то ги отличава от козарите.

Затова им е неприятно, когато говорят за тях, да чуват думата «презрение». И така ще говоря за тяхната гордост.

Ще им говоря за най-презряното: то е последният човек.“

И тъй рече Заратустра на народа:

— Време е вече човек да си постави цел. Време е човек да засади кълна на своята върховна надежда.

Все още неговата почва е достатъчно богата за това. Но тази почва ще обеднее един ден, ще загуби силата си и нито едно високо дърво не ще може вече да покълне в нея.

Уви! Ще дойде ден, когато човек няма вече да хвърля стрелата на копнежа високо над човека, а тетивата на лъка му ще е отвикнала да свисти!

Казвам ви: човек трябва да носи хаос в душата си, за да може да роди танцуваща звезда. Казвам ви: още имате хаос в душите си.

Уви! Идва времето, когато човек не ще роди вече никаква звезда. Уви! Идва времето на най-презрения човек, който сам себе си не ще може вече да презира.

Вижте! Аз ви показвам последния човек.

„Що е обич? Що е творение? Що е копнеж? Що е звезда?“ — тъй попита последният човек и премигва.

Тогава земята ще е станала вече малка и по нея ще подскача последният човек, който всичко смалява. Родът му е неизтребим като бълхата; последният човек живее най-дълго.

„Ние изнамерихме щастието“ — казват последните хора и премигват.

Те напуснаха местностите, дето трудно се живее, защото човек има нужда от топлина. Той все още обича съседа си и се търка о него: защото има нужда от топлина.

Да заболееш и да храниш недоверие за тях, е грехота: човек пристъпва предпазливо. Безумец е, който се препъва в камъни или хора!

Малко отрова от дъжд на вятър: това носи приятни сънища. А накрая много отрова за приятна смърт.

Човек се още труди, защото трудът е развлечение, но се пази да не прекалява с труда, защото е вредно за здравето.

Не ще има вече беден и богат. И едното, и другото е свързано с големи трудности. Кой има още желание да управлява? Кой да се подчинява? И едното, и другото е свързано с големи трудности.

Никакъв пастир, а едно стадо! Всеки желае равенство, всеки е равен: който чувствува другояче, отива доброволно в лудницата.

„Някога цял свят беше луд“ — казват най-изтънчените и премигват.

Човек е мъдър и знае всичко станало: така няма причина за присмех. Все още спори, ала скоро се помирява — иначе ще получи стомашно разстройство.

Той си има вече свое наслажденийце за през деня и свое наслажденийце за през нощта: но си тачи здравето.

„Ние изнамерихме щастието“ — казват последните люде и премигват.

И тук завърши първата реч на Заратустра, наречена още предислов, защото на това място го прекъсват воят и радостните възгласи на тълпата. „Дай ни този последен човек, о, Заратустра! — така крещяха те. — Направи да бъдем ние тези последни люде! А ние ще ти подарим свръхчовека!“ И всички ликуваха и цъкаха с език. Ала Заратустра се натъжи и рече на сърцето си:

— Те не ме разбират: аз не съм уста за тия уши.

Прекалено дълго живях в планината, твърде дълго се вслушвах в ромона на потоци и шепота на дървесата: и ето че им говоря подобно на козари.

Като гладко езеро е душата ми и светла като планина пред пладне. Ала те мислят, че съм студен и присмехулник с непристойни шеги.

И сега ме гледат и се смеят: и хем се смеят, хем ме мразят. Мраз е смехът им.