Фридрих Ницше
Тъй рече Заратустра (16) (Книга за всички и никого)

За бледоликия престъпник

О, вие, съдии и жертвоприносители, не искате ли да убивате, преди животното да е навело глава? Ето бледоликият престъпник наведе глава: от очите му говори великото презрение.

„Моето «Аз» е нещо, което трябва да бъде превъзмогнато: моето «Аз» е за мене великото презрение към човека“ — така говори неговото око.

Върховния си миг той изживя, когато се самоосъди: не позволявайте извисилият се да се върне отново в низините на битието си!

Няма друго изкупление за този, който страда от самия себе си, освен бързата смърт.

Вашата смъртна присъда, о, съдии, трябва да бъде състрадание, а не отмъщение. И като осъждате на смърт, гледайте вие самите с този акт да оправдавате живота!

Не е достатъчно да се помирявате с този, когото обричате на смърт. Нека вашата печал да бъде любов към свръхчовека: така ще намерите оправдание, че продължавате още да живеете!

„Враг“ трябва да го зовете, а не „злодей“, „болник“ трябва да го наричате, а не „негодяй“, „глупец“ трябва да го зовете, а не „грешник“.

А ти, червени съднико, ако би изрекъл гласно всичко, което си извършил вече в мислите си, всеки би извикал: „Махнете тази мръсна гадина, тази отровна змия!“

Ала едно е мисълта, друго нещо е делото, друго ликът на делото. Колелото на причинността не се търкаля между тях.

Ликът на делото стана причина да побледнеят ланитите на този бледолик човек. На един ръст беше той с делото си, когато го извърши; ала след извършването му не понесе неговия образ.

Винаги той се виждаше извършител само на едно-единствено дело. Безумие наричам аз това: изключението се превърна за него в същина.

Чертата сковава кокошката; лудорията, която той извърши, скова бедния му разум — безумие подир постъпката наричам аз това.

Чуйте, вие, съдници! Има и друго безумие: а то е преди делото. Ах, вие не успяхте да проникнете достатъчно дълбоко в тази душа!

Тъй рече червеният съдник: „Да извърши убийство ли искаше този престъпник? Той искаше да краде.“ Ала аз ви казвам: душата му жадуваше за кръв, не за грабеж: той жадуваше за щастието на кинжала!

Ала неговият клет разум не проумя това безумие, и го увещаваше. „За какво ти е кръв? — говореше той. — Не искаш ли да извършиш поне една кражба? Да си отмъстиш?“

И вслуша се той в думите на бедния си разум: като олово легна неговата реч върху него — и той крадеше, като убиваше. Той не искаше да се срамува от безумието си.

А сега пак лежи оловото на вината му върху него и пак неговият беден разум е така мъчноподвижен, така скован, така тъжен.

Стига да можеше да разтърси малко главата, това тежко бреме би се търкулнало, но кой ще разтърси тази глава?

Що е този човек? Куп от болести, които през духа посягат към света: там искат да уловят плячката си.

Що е този човек? Кълбо от диви змии, които рядко остават в покой, когато са заедно — бързо те се разпиляват и всяка една си търси плячка в света.

Вижте това клето тяло! Всичко, за което страдаше и копнееше то, тази клета душа си тълкуваше — тя си го тълкуваше като кръвожадна наслада и ламтеж за щастието на кинжала.

Който падне сега болен, връхлита го злото, което е засега зло; той иска да причинява зло с това, което е причинило зло на него. Ала имаше други времена и друго зло и добро.

Някога зло беше съмнението и волята за себесъщност. Тогава болникът ставаше еретик и магьосник: като еретик и магьосник той страдаше и искаше да накара и другите да страдат.

Ала вие затваряте ушите си за това: казвате ми, че покварявало добрите. Ала какво ме интересуват вашите добри?

Много неща във вашите добри люде предизвикват погнуса у мене, но наистина не и злината ми. Бих искал да обезумеят и да умрат от лудостта си подобно на този бледолик престъпник!

Наистина бих искал тяхната лудост да се зове истина или вярност, или правда: ала те имат своята добродетел — дълго да живеят, и то в жалко доволство.

Аз съм парапет край река: да се залови за мене, който може да ме хване! Ала ваша патерица аз не съм.

Тъй рече Заратустра.