Христо Калчев
Белия дявол — Атентатор (9)

Девета глава

Когато Вангел и Бесния Лео пристигнаха във Виена, завариха града полупразен. Императорът, начело на войската си, беше заминал на север, откъдето се готвеше да обяви пълна мобилизация. Съображенията му бяха две — първо от град Иглау или Ихлава, както чехите наричаха столицата на Моравия беше по-лесно да се съберат под знамената земеделците от северните части на Империята. Чехът, за разлика от унгарския хонвед, беше миролюбив човек, ненавиждаше войната и предпочиташе да се укрие из гъстите дъбрави, вместо да лее кръв за славата на Хабсбургите. И второто — Виена беше разположена на двата бряга на Дунава, в града гъмжеше от отомански шпиони, а император Леополд не искаше да дразни младия, честолюбив Мехмед IV, преди да се е уверил, че истинските му намерения са война със Свещената империя.

Вангел отиде в къщата си на Кертнер плац и за своя изненада завари Иван Влаха.

— Какво правиш във Виена, Влах?

— Чакам те по заповед на баща ти.

— Как са вкъщи? — Вангел хвърли вмирисаните си на кон и пот дрехи и тръгна към банята. — После ще ми отговориш. Сега искам да се напаря и да спя.

Но младият Влах тръгна след него.

— Изкъпи се, княз, хапни, изчакай Юрикан да си вземе солука, но после тръгвай за Скендера, че княгиня Елена ще стане майка в твое отсъствие.

— Не мога. Иване. Трябва да настигна императора в Моравия. Утре сутрин Бесния ще дойде да ме вземе. Тръгваме на север.

Де да беше послушал Влаха. Щеше да си спести десетте дни страшни мъки, а и унижения. Иглау беше разположен в местността Височина, древен град, ограден от двойна защитна стена. На огромния площад с каменна настилка беше построена и катедралата, и дворецът на бургмайстера и замъците на моравските първенци. Край града, до левия бряг на река Ихлавка, имаше дълбоки сребърни рудници, които бяха направили града един от най-богатите и процъфтяващите в Европа. Застроен в 1021 година, преживял близо шестстотингодишен възход, укрепен по-солидно от Виена, от Пеща, та и от древната Троя дори, Иглау беше образец на богато и високомерно могъщество. Колко жалък беше Яш, сравнен с тази готическа крепост, и не само Яш. Свещената източна империя беше велика не защото Виена беше велик град или не само заради това. Богатството и величието на една империя се измерваше с богатството и величието на градовете й и Иглау беше абсолютно доказателство на тази теория. Император Леополд беше отседнал в замъка Телч, крепост на два часа конски пробег от града, но масоните трябваше да се явят не при него, а при канцлера му принц Леополд фон Грас, Вълкът на луната, Великия маг на ложата на целомъдрената вълчица. Принцът беше разположил държавната канцелария в двореца на бургмайстера. Вангел и Бесния казаха имената си и зачакаха да бъдат приети. Вместо Вълкът на луната обаче се появиха преторианците, оковаха ги във вериги, разделиха ги и ги откараха в каменната иглауска тъмница. Вангел се озова в дупка, подобна на кладенец, над главата му имаше масивна желязна скара, през която проникваше мъждукаща светлина с оскъден, миришещ на мухъл въздух. „Адриан?“ — беше първата му мисъл. „Дворецът няма да ни прости смъртта на херцога на Залцбург. Иване, Иване, защо не те послушах, приятелю? Оттук ще изляза единствено, за да увисна на бесилката!“

Разпитът започна през нощта. Заведоха го в просторна, каменна зала, съоръжена с всички дяволски уреди, изобретени от Светата инквизиция. Когато запалиха факлите, Вангел видя, че на дървения стол, пред който го заставиха да падне на колене, седна самият канцлер на Свещената империя.

— Княз Авалов — започна Вълкът на луната. — Разкажете с подробности как загина херцог Адриан Орлаински фон Залцбург. Искам пълни подробности. И най-маловажните детайли, които си спомняте. Помнете, най-малката лъжа, полуистина, разкрасяване на истината могат да бъдат фатални за вас.

Вангел си пое въздух и започна да говори. Познавайки нравите на Виена и на инквизицията й, Бесния Лео беше съчинил на пръв поглед правдоподобна легенда за смъртта на Адриан и толкова пъти му я беше преповтарял от пристанището на Пиран до входа на двореца на бургмайстерите в Иглау, че за него не беше никакъв проблем да я изпее на един дъх. Въпреки това нещо му подсказваше, че не бива да гледа Великия маг в очите.

— Това ли е всичко, княз? Нямате ли какво да добавите?

— Това е всичко, ваше височество. Нямам какво да добавя.

Канцлерът се вдигна тежко и излезе от тъмницата, но на негово място застана един от най-младите братя, но вече носител на титлата „вълк от горящия кръст“, най-висшата степен в ложата.

— Княз Авалов, вие отвратихте негово височество с лъжите си. Ако веднага не кажете кой уби херцога на Залцбург, ще заповядам да ви поставят испанските скоби.

— Чухте всичко, което исках да кажа — глухо отговори Вангел.

Свести се в своя кладенец. Главата му се пръскаше от болка, там, където се бяха забивали скобите, над слепоочията се бяха отворили пулсиращи, кървави рани, устата му беше засъхнала в кървава пяна. Вангел скочи на крака и отново загуби съзнание. Дойде на себе си много часове по-късно. В килията като че ли беше станало по-светло или навън беше ясен ноемврийски ден. В единия ъгъл имаше кофа за изпражнения, в другия ведро със застояла, жабунясала вода. Вангел облекчи вътрешностите си, накваси мъртвите си устни и седна да чака съдбата си. От Олтара на целомъдрената вълчица не можеше да го спаси и Господ Бог, ако присъдата му е прочетена. Освен ако не стане чудо…

Чудото стана на десетия ден, но дотогава Вангел мина през колелото за разпъване, през савойската стълба, през огнените пинсети. Запозна се с „подробностите на истината“, както цинично се изразяваше неговият мъчител барон Хайнрих Шлехта, вълк на горящия кръст, бъдещият Вълк на луната, рицарят, който отрови с рицин принц фон Грас и завзе Ложата на целомъдрената вълчица и канцлерското му кресло.

На десетия ден принц Леополд Турн фон Курцланд проговори. Избрал смъртта пред нечовешките мъчения, Бесния беше казал пълната истина, с пълните й подробности и истинската роля на всеки от тях в смъртта на Адриан. Когато изведоха Вангел на разпит, Бесния стоеше на колене пред дървения стол на принц фон Грас. Виждаха се за пръв път от ареста. Лео беше изгубил половината от теглото си, лицето му приличаше на една от ония маски, с които селяните от южните части на Буджак ходеха боси по огнена жарава.

— Вангел — изстена Бесния. — Признах истината. Пълната. Говори смело, вече нищо не може да ми навреди. Аз съм мъртъв, княз!

Канцлерът даде знак и преторианците вдигнаха принца. Преди да го изведат от залата, Леополд извика:

— Пий едно вино за бог да прости Бесния, Вангел! И бог да те пази!

После стъпките утихнаха. В залата за мъчения се чуваше единствено пращенето на насмолените факли. — Ще говорите ли, княз? — попита сухо канцлерът.

— Безсмислено е да мълча, ваше височество. Вече не съм в състояние да спася принца на Курцланд!

— Той е мъртъв.

— Без съд, ваше височество?

— Свободните зидари не се явяват пред светски съд, княз. Имайте го предвид. А сега, ако обичате, кой, кога и как уби херцога на Залцбург?

Вангел пое дъх и най-накрая каза истината. Мъчеше се да си припомни всичко, жест, реплика, всичко, което би се сторило важно на канцлера. Когато свърши, Вълкът на луната стана, наля чаша прясна вода и му я поднесе лично.

— Изкъпете се и спете, княз Авалов — каза Великият маг. — Ще се срещнем отново, когато раните ви заздравеят.

* * *

Барон Шлехта нареди да го изкъпят. Ноктите му бяха изтръгнати и не можеше да си служи с ръцете. Настаниха го в бенедиктинската болница. Изпи алчно бульон от пиле, хапна малко унгарски гулаш, стомахът му беше свит от дългото гладуване и се задоволяваше с малко, легна в чисто легло и потъна в безпаметен сън. Спа цяло денонощие, но се събуди възкръснал и гладен. Раните все още го боляха, пръстите му все още бяха безчувствени, но тялото му се възраждаше за живот и скоро само белезите щяха да му напомнят ужасите на иглауския градски затвор и спомена за Леополд Турн фон Курцланд, наречен Бесния Лео.

— Заповядайте, княз — покани го Вълкът на луната. — Седнете. — И когато Вангел се отпусна в стола, попита. — Как се чувствате?

— По-добре, ваше височество. Когато заздравеят ръцете ми, ще мога да кажа, че започвам да се оправям.

Вангел беше поканен не в двореца на бургмайстера, а в една масивна готическа къща, построена под градския часовник, срещу северната врата на Иглау. Достатъчно беше да хвърли един поглед на присъствуващите, за да му стане ясно, че е призован на съвет на ложата и че тук са се събрали всички видни масони от „Олтарът на целомъдрената вълчица“.

— Не бива да пълните сърцето си с гняв към братството на свободните зидари, княз — продължи Вълкът на луната. — Ако утре се случи нещо с вас, не дай боже, ние ще обърнем земята, но ще разберем истината за участта ви и ще накажем виновниците. Сами разбирате, че нямахме право да подминем смъртта на херцог Адриан Орлиански.

— Разбирам, ваше височество, и не трупам гняв към братството, но моля, разберете ме и вие. Принц фон Курцланд и аз бяхме заедно в лицея, той ме препоръча на братството, той пресрещаше и ликвидираше наемните убийци, които князът на Молдова изпращаше за главата ми. Когато попаднахме в тъмницата, аз знаех, че рано или късно истината ще излезе наяве, но не исках да бъда аз този, който ще надене примката на врата му!

— Понесохте ужасни мъки, княз!

— Крепеше ме вярата, че принцът ще признае…

— Не принцът призна истината, а ние я изтръгнахме от него! — обади се барон Шлехта. — Вие знаете как!

Принц фон Грас прекъсна екзекутора:

— Да забравим миналото, господа. Ние сме в периода „залез на кучето — изгрев на вълка“. Отомания се надигна срещу Свещената империя. Нямаме нито минута за губене. Ако султан Мехмед IV Османоглу доживее до пролетта, империята ще бъде заляна от конниците на спахиите и тогава войната за ислямското наследство ще ни се види като военен парад след маневри. — Канцлерът взря сивите си старчески очи в лицето му. — Княз Авалов, как преценявате атентата от дистанцията на времето? Имаше ли възможност, пък била тя и най-илюзорната, да бъде застрелян султанът?

Вангел поклати глава:

— Съмнявам се, ваше височество. Останах с впечатление, че главнокомандуващият паша Ануар Алан бег е предупреден за покушението.

— Кой би могъл да извърши предателството? Някой от нас братята — масони!

— Нямам представа, ваше величество. Когато българинът Сотир препусна да изпълни присъдата над падишаха, Ануар Алан бег го посрещна с град от куршуми!

Вълкът на Луната наведе глава и дълго мълча, а това беше негласна заповед за свободните зидари да пазят тишината, необходима за размисъл.

— Господа троица любит! — произнесе канцлерът. — Не бива да се отказваме, господа, въпреки жертвата, която ще ни струва високата султанска глава. Основните отомански сили са събрани за зимуване край Одрин. Съгледвачите съобщават, че от Сирийските и Кавказки вилаети са изпратени подкрепления на север. Трябват им около два месеца, за да прекосят Босфора, и по-малко от месец, за да се съединят с основните сили. Това значи, господа, че разполагаме с по-малко от девет-десет дни. — Вълкът на луната отново спря сивите си очи в него. — Княз, заповедта остава в сила. Давам ви два месеца да възстановите здравето си. Когато султанът пристигне в Одрин за преглед на войската, вие, принц Хайц фон Линц цу Баунщад и барон Фердинанд-Ото фон Грюненберг трябва да сте вече там, за да го посрещнете със смъртоносен огън! Ясно ли се изразявам?

— Напълно, ваше височество!

— Радвам се, княз. Желая ви успех и благополучно завръщане от свещената мисия. А сега, господа, да идем в катедралата. След малко започва траурният помен в чест на негово високоблагородие херцог Адриан Орлаински фон Залцбург.

* * *

— Синът на канцлера кандидатствуваше в лицея — каза Хайнц фон Линц, известен сред лицеистите като „развратния ангел“. Принцът беше рус, красив като момиче, с огромни, замечтани сини очи и пръсти тънки и дълги като змиорка, но това беше маска, измамен образ, икона на светец, нарисувана върху лукавия образ на сатаната. Хайнц беше единственият истински развратник, който беше срещал в живота си, с изтънчената, перфидна перверзност на йезуитски игумен и със сляпата и глуха ярост на пепелянката. Неведнъж в лицея се беше налагало да му пускат кръв и не един лицеист носеше за цял живот неизтриваеми белези от него. Вангел не можеше да забрави още нещо, не биваше да го забрави. Ако Йоан Лупус имаше истински близък приятел сред аристократите на Виена, това беше принцът на Линц Хайнц цу Баумщад. — Младият фон Грас е кривоглед, слаботелесен и май слабоумен. Кандидатурата му, разбира се, бе отхвърлена. Вълкът на луната няма да намери покой, докато не отслужи панихида на всички лицеисти!

— Мнителен си, Хайнц!

— В ложата остана само още един лицеист. Знаеш ли защо граф Херберт фон Мюнинг не пътува с нас? Защото е брат на принцеса Ханелоре фон Грас, съпругата на канцлера!

„Да — помисли Вангел, загледан в западния дял на Карпатите, — сериозно тълкувание!“ Пиха вино и ядоха козя пастърма в представителния хан на Алба Юлия, един от малкото уредени градове на Трансилвания. Утре сутрин тръгваха за Медиаш, после щяха да прекосят източните Карпати и да слязат в равнините на Молдова. Вангел се колебаеше да им покаже ли фамилната твърд на Авалови в Биказ, когато Фердинанд-Ото или Зеления Ферди прекъсна размишленията му:

— Вангел, защо се смразихте с Йоан? В лицея живеехте като братя?

— Колко си наивен, Ферди! Разбира се, че за жена! — обади се принцът.

— Глупости, на теб все нимфи ти се привиждат.

— Хайнц е прав — кимна княз Авалов. — Десетте години, които прекарах във Виена бяха заточение!

Зеления Ферди беше зелен, защото живееше в „зеления двор“ на границата с Хелвецката федерация. Ако, разбира се, някой знаеше къде точно минава тази „мислена“ линия. Баща му, Йозеф Грюненберг, беше един от най-богатите скотовъдци в Свещената империя. По пасищата бродеха слугите му, а баронът доставяше на европейските корони швейцарски гвардейци срещу баснословни възнаграждения в злато. Старият Грюненберг беше личен доставчик на Луи XIV, на Хабсбургите, на Хохенцолернските принцове, на Ватикана и Неаполското кралство, дори на кастилските крале. Единствена Британия, която ползуваше силните като коне и дивите, като диви коне, шотландци за охрана на Сент Джеймс, засега се отказваше от услугите му. Глуповат, добродушен, но едър и мощен физически Фердинанд-Ото едва креташе в лицея. Не можа да усвои нито един от предметите, които се изучаваха във военното училище, но по-странно беше, че и на полето значително по-крехки мъже от него бяха и по-добри ездачи, и по-ловки със сабята, по-точни в стрелбата с мускет. Огромното му богатство и готовността да раздава пари безкористно и безвъзмездно го правеха извънредно популярен и обичан лицеист, до степен самата управа на пансиона, която се готвеше да го отстрани по непригодност, страхувайки се от вълнения сред питомците си, сама да отмени решението си и да му позволи да получи диплом и чин лейтенант в гвардията на негово величество Леополд Хабсбургски. Зеления Ферди можеше да им бъде само в тежест из Отомания, но засега и Хайнц, и Вангел избягваха да коментират личността му. „Ще го оставя в Скендера — мислеше Вангел. — Иван и Лазар ще бъдат безценни сътрудници в набега срещу султана.“

Вангел се чувствуваше значително по-добре, въпреки че студът предизвикваше нетърпими болки в ръцете. Ноктите му все още не бяха израснали напълно и макар и през превръзката мразът се забиваше като нож в месото под тях. Някои от раните му бяха засъхнали, струпеите паднали и ако не бяха белезите, никой не би казал, че само преди четиридесет дни е изпитал на гърба си цялата изобретателност на инквизицията.

— Предстои среща с Йоан — продължи да разпитва Ферди. — Отново ли ще се хванете за сабите?

— Едва ли — разсеяно отговори Вангел. — Не вярвам да вдигне ръка срещу личния пратеник на Императора!

— Не, разбира се — намеси се развратният ангел. — Не се притеснявай, княз. Обещавам ти да загладя всички недоразумения между теб и Йоан Лупус.

„Кога и как да се представи на Йоан?“ — през целия път Вангел си задаваше този въпрос, без да намери отговора му. Срещата им трябваше да бъде публична, в присъствието на София и по възможност на Трифон и Сергиу. Аурела не влизаше в сметките му. Беше научил достатъчно, за да я съжалява, но не и да й прости. Щеше да бъде най-добре, ако никога и никъде не я срещне, макар че ако останеха да живеят заедно в Молдова, това би било невъзможно. Вангел обичаше жена си, тази любов беше много по-дълбока и зряла от младоженческата страст, която някога изпитваше към сестра й и смяташе, че ще оскърби чувствата си към Елена, ако види в очите на Аурела разкаяние, унижение, молба за прошка и подкана за греховна връзка. Вангел не беше нито моногам, нито светец, но ако трябваше да задоволява животински нагона, а той го задоволяваше, колкото пъти му се откриеше такава възможност, то в никой случай нямаше да го направи за сметка на достойнството на жената, която всеки момент щеше да го направи баща.

Когато прекосяваха Карпатите, ги настигна буря, измокри ги до кости, после духна севернякът и дъждът се превърна в сняг. Вангел се беше отказал да разкрива пред масоните тайното убежище на Авалови, но времето промени намеренията му. Бяха толкова мокри, колкото и премръзнали, а им предстоеше да прекосят с плуване реката Бистрица, Молдова и Серет. Нито те, нито конете щяха да издържат такова непосилно изпитание.

Хайнц и „Зеления“ спяха смазани от умора, конете, изтимарени и подсушени, пръхтяха над пълните ясли, бурята продължаваше да вие боровете като тръстика и да вдига в езерото вълна, висока, пенлива и ревяща като в Адриатическо море, но седнал пред камината, сменящ превръзките на заздравяващите си пръсти, Вангел се радваше и на уюта, и на безопасната твърд, която хърватката така умело бе избрала на рода им. Въпросът „Кога и как да се представя на Йоан?“ оставаше и не му даваше покой ни денем, ни когато мъртъв от умора се отпускаше в нервен, често кошмарен сън. Сутринта дойде с чисто небе. Слънцето изгря, успокои езерото с ласкавата си ръка и се зае да затопля октомврийската земя. „Коя дата е днес? — разсеяно помисли Вангел. — Тръгнахме на трети октомври от Иглау, пътувахме осемнадесет дена, значи днес сме двадесет и първи… или двадесет и втори? Край на есента, идва зимата. През ноември дори в Скендера вали сняг, камо ли в Карпатите…“

Вангел обичаше зимата на Скендера. Камините горяха денонощно, избите бяха претъпкани със зимнина, всичко наоколо потъваше в ослепителна белота. Дивечът трудно криеше следите си в снега, а се задаваха и празниците. На първи ноември баща му имаше рожден ден, идваха гости от околността, от Яш дори, прекарваха весело, особено в детството му, когато все още не бяха го налегнали грижи и семейството им беше толкова многолюдно… Вангел пропъди тази мисъл. Не беше време да се рови в кървавото минало на рода… „Празниците обаче бяха красива част от живота и променяха ежедневието. В празничен ден всичко беше особено и тържествено, а през зимата те бяха толкова много. На единадесети ноември беше рожденият ден на София, после идваше Коледа. Нова година… Единадесети ноември! — Вангел скочи и излезе пред къщата. — Разбира се, на единадесети ще се представи на властващия княз. Жена му има празник, а това значи бал в двореца, на който ще присъствуват всичките врагове на Авалови! Абсолютно всички!“

* * *

Княгиня София Авалова имаше таланта да предизвиква обич, съзнаваше го и експлоатираше безмилостно този дар божи. Обичаха я всички: и роднините й, и слугите, и местните чокои със семействата си, а кучетата и конете бяха луди по нея. Дивият звяр, Вълкодавът Сур III, както го наричаше Константин, лягаше по гръб, щом тя се появеше в двора, очаквайки грубите ласки, с които княгинята го даряваше. София сядаше на корема му, дърпаше го за ушите, бъркаше в устата му, скубеше го. Сур понасяше всичко, скимтейки тихо и от обич, и от удоволствие, а беше достатъчно да се мерне някой непознат или заблуден конник да тръгне към къщата, за да се превърне в зъл демон, в убиец, готов да разкъсва с острите си като ножове зъби. Дори нощем, когато Скендера потъваше в мрак и тишина, Сур лягаше под нейния прозорец и до сутринта бдеше над невинния сън на своята любимка. София беше тригодишна, когато вече яздеше като амазонка, а това се дължеше на същия феномен, магнетизма, с който събуждаше любовта на хора и животни. Всяка сутрин княз Константин пускаше персианите на поляната около Скендера и в захлас гледаше как изразходват енергията си във вихрен кариер, как цвилят на воля, как вият шии, как се търкалят в росната трева. Сур не им позволяваше да навлизат в гората, където се спотайваха вълци и рисове, разделяше ги от табуните на съседните чокояти и ги прибираше в конюшнята, щом господарят му изсвирваше с пръсти три пъти късо и остро. София едва беше проходила, когато сутрин започна да излиза с тях. Буйните жребци вървяха кротко след нея и я подкрепяха с муцуни, когато залиташе, а паднеше ли в тревата, внимателно захапваха със зъби дрехата й и я изправяха на крака. София отрасна сред природата и не само че нямаше страх от коне и кучета, напротив, беше луда за тях и те й се отплащаха с безрезервна любов. На три години Лазар оседла Витяз, качи я на седлото, яхна своя кон и я изведе на бреговата ивица. Витяз крачеше грациозно като сърна и внимателно като котка. Нито веднъж не разклати походката си, нито се изкуши да мине в тръс, в галоп, още по-малко да я награби на кушия. Чувствителен като всички влюбени, жребецът разбра кога София е привикнала достатъчно със седлото, за да понесе и по-високи скорости. Започна да я учи да се крепи на гърба му в тръст, в галоп, в кариер. София крещеше от щастие и летеше като скална лястовица из цял Буджак. Срещаха я около Килия, пред Исмаил, на площада на Татарбунари или далеч на запад, при езерото на чайките, там, където Прут и Дунав се сливаха. Бяха я гонили глигани, вълци, но Витяз, бърз като вятър, успяваше да скрие малката си господарка зад стените на Скендера. Бяха ги преследвали татари, цигани, полски шляхтичи, но персиана беше неуловим. Нямаше порода коне, която можеше да се сравни с тази пречистена с векове раса. Константин знаеше, че не от София, а от персиана се нуждаят преследвачите й въпреки безгрижието на Зоя — „Дъщерята е в сигурни ръце“, не можеше да върши нищо, докато детето бродеше из Буджак.

Когато Вангел се връщаше от лицея и излизаха заедно на езда, князът беше спокоен. Юрикан и Витяз бяха жребци от една класа, но нито Иван, нито Лазар имаха коне, годни да издържат на спринта на персианите, нито той се сещаше да предложи на братята някои от своите жребци.

София превзе с щурм и Яш с всичките му предвзети аристократи, сноби без пукнат талер в кесията, парвенюта, натрупали бързи богатства с нечисти сделки и контрабандни доставки на враждуващите армии във войната за ислямското наследство. Откъде идва богатството на собствената й фамилия, София нито се замисляше, нито искаше да знае. „Вангел ме отхвърли! Предпочете онази повлекана Елена Миор! Добре, тогава ще го накарам горчиво да се кае! Със сълзи да моли за любовта ми! По корем да се влачи в краката ми! От отчаяние кръв да повръща!“ Елена беше омагьосала Вангел, тогава тя ще завладее сърцето на смъртния му враг Йоан Лупус. Какво красиво отмъщение! Йоан владее Молдова, тя ще владее Йоан. Ще се разпорежда и с имота, и с живота на поданиците си, а ей богу, колкото и да не иска да признае и Вангел, и благородният му баща, и собствената й майка, хърватката Зоя, са потомци на Молдова. Тогава и имотът им, и златото им, и животът им ще зависят от нея, от настроението й, от благоразположението й или от изпепеляващия й гняв. А София Авалова, ей богу, се душеше от гняв, будеше се посред нощ от безсилна ярост и осъмваше в мечти за отмъщение.

Появяването й в Яш се разчу бързо. Младата богата и красива княгиня беше изкусителна партия за стотици обеднели рицари, но фамилия Авалови имаше достатъчно мощни врагове, които ги държаха настрана, изчакващи и плахи. Графиня Аурела Сергиу беше първата жена, която посмя да я покани на пролетния си бал. София разбираше, че бившата годеница на Вангел проявява „нездрав интерес“ към нея, както се изразяваше Константин, когато учтивостта и възпитанието прерастваха в раболепие, но в момента това отговаряше на плановете й и тя благодари писмено за поканата. Майка й беше натрапила присъствието на Иван и Лазар, но сестра им Алика изиска тя и когато единствената й истинска приятелка пристигна от Буджак, престана да се дразни от зоркото опекунство на братята. Свикнала да й се подчинява, да не противоречи дори когато е видимо права, да й изказва гласно и шумно възхищението си, Алика й беше необходима повече като огледало, отколкото като близък човек. Сляпа за лицеприятието на комплиментите, свикнала да предизвиква и обич, и завист, София се доверяваше напълно на мнението, а и на вкуса й, а мнението й беше винаги нейното мнение, вкусът й — нейният вкус. Вечерта, преди бала, София получи шумното одобрение на Алика, застави братята да облекат ливреи с герба на Авалови, да впрегнат хановерското каре в ландото и с един час умишлено закъснение потегли за извънградския дворец на графинята Сергиу.

Нощта беше лунна, топла, природата — в пълен покой. В ливадите свиреха щурци, просветваха светулки, в езерото, зад което светеше дворецът, квакаха жаби и това бяха единствените признаци на живот в спокойната, затънтена провинция, наречена Молдова.

Майордомът извика:

— Нейно благородие княгиня София Авалова! — и в салона настъпи пълна тишина.

Миг, два тази тишина беше убийствено непосилна, стотиците погледи — болезнено пронизващи, после всичко застана на мястото си. Аурела и Мико се отделиха от гостите си и я посрещнаха на стълбите.

— Добре дошла, княгиньо — ласкаво звучеше гласът на Аурела, макар погледът й да беше студен, изпитателен, опипващ. — Щастливи сме, че приехте поканата ни! Познавате ли граф Сергиу?

Мико целуна ръката й над ръкавицата и взря красивите си кафяви очи в нея. По-късно София щеше да си каже, че графът има влажни, кравешки очи, но първото й впечатление беше, че е много красив.

— Аз съм бил ваш гост, княгиньо — гласът му беше висок, писклив, детски. Във всеки случай не такъв глас очакваше да чуе от този елегантен, строен мъж. — Тогава вие бяхте бебе.

— Чувала съм за вас — каза София, пое дадената ръка и уверено тръгна към гостите.

Така започна дебютът й в яшското общество. Запознаха я с всички аристократи и чокои на Молдова. Някои имена знаеше предварително, други научи в дома на Сергиу. За нея беше важно да очарова столичния елит, влизаше в личните й сметки превземането на този така враждебен на рода й свят и тя напусна бала, извоювала лека победа. Богатството, тайнственият ореол, светещ около фамилното й име, младостта й и накрая рушащият преградите й чар изиграха своята роля. Преди да се качи в ландото на път за Галан, София прибра в чантата си десетки покани за балове или за лични визити, получи искрени комплименти от стотици мъже, насилени от жените им, но тази вечер запомни три разговора. Първият беше с граф Трифон, някогашния „побратим“ на Вангел, какво глупаво и празно понятие, по дяволите.

— Ще ми посветите ли този танц, княгиньо? — попита Дан, покланяйки се твърде формално, за да е учтиво, усмихвайки се достатъчно ехидно, за да е непочтително.

София му подаде ръка едва прикривайки яда си, но графът нито обръщаше внимание на настроението й, нито се опитваше да „купува“ благоволението й.

— Нали си давате сметка колко двусмислено е присъствието ви тук? — попита той по време на една от фигурите.

— Не ви разбирам, графе! Какво значи „двусмислено“?

Дан отново пусна ехидната си усмивка:

— Вие сте сред враговете на Авалови. Танцувайки с тях, вие осъждате половинвековното поведение на мъжете от вашия род.

— Нямам чувство, че съм сред врагове — издържайки на погледа му, отговори София. — Вие мой враг ли сте?

— Дан Трифон не воюва с жени, още повече, когато са красиви, но вашият брат е мой смъртен враг.

— Интересно — каза княгинята. — Чувала съм, че взаимно сте пили кръвта си за побратимяване.

Лицето на графа изразяваше насилено отвращение.

— Това беше отдавна. Бяхме деца. Още не знаех колко достойни молдовски рицари са загинали от ръката на Авалови.

— Сега знаеше ли точния им брой?

— Приблизително — музиката замря, танцът беше свършил. — В точната цифра не мога да се закълна, сигурен съм в друго обаче — време е Авалови да платят с кръв присъствието си върху земята на Молдова!

София се опита да забрави този разговор, но Аурела я върна на него. Срещнаха се в стаята за възстановяване на тоалета и докато подсушаваха потта си с талк и белосваха с пудра носовете си, домакинята подхвърли:

— Надявам се, че Дан Трифон не ви е обидил, скъпа. Понякога той е по-зъл от хрътките си.

— Мен не, но мрази Авалови и не го крие! Намеква за кръвно отмъщение!

Аурела се усмихна кисело.

— Дрънка оръжие, но няма кураж да излезе на бой с Вангел… с княз Авалов. — Аурела преглътна внезапния смут и продължи: — Има и още една причина. Уж тайна, а всички я знаят. Дан е отчаяно влюбен в Елена…

— Изглежда не само той — София пусна най-чаровната усмивка, която лицевата й маска беше в състояние да възпроизведе. — Мълвата твърди, че вашата сестра е имала извънреден успех в Яш.

— Аз не съм близка със сестра си, княгиньо — изпуснала нервите си, изсъска Аурела. — Тя е Авалова, ваша снаха, вие по-добре познавате чаровете й.

Тогава София нанесе най-точния си удар.

— Откровеност за откровеност, Аурела, и аз не обичам Елена. Това е една от причините да съм тук тази вечер.

Аурела вдигна глава. Сега в погледа й светеше решителност.

— Тогава ти бъди моя сестра, София!

Младата княгиня кимна.

— Ела утре на площад „Галан“. Може би ще намерим какво да си кажем?

Цялата вечер Йоан Лупус се беше въртял пред очите й, танцуваше ту с една, ту с друга от дамите, включително и с Аурела, въпреки че клюката твърдеше, че между тях съществува открита нетърпимост, пиеше тостове ту за славата на Дунавската перла Молдова, ту за здравето на Султан Мехмед, но пристъпи към нея едва когато научи, че се готви да тръгва.

— Мразите ли ме, София? — фамилиарно попита той, подавайки й чаша токайско.

— Трябва ли да ви мразя, княз?

— Не бих искал. — Йоан откри широките си бели зъби, това може би беше усмивка, и веднага смени темата. — Помня ви като дете, но тогава не личеше, че ще бъдете такава красавица. Честна дума… Аз не съм лъжец, въпреки че Вангел е на друго мнение, по-красива жена от вас никога не съм виждал!

— Дори Елена Миор? — кокетно попита София.

— Княгиня Елена Авалова — сега усмивката на Йоан изглеждаше по-искрена — красива е, няма съмнение. Знаете ли какво сравнение ми идваше наум, докато ви гледах. Елена прилича на изящна фигура, изваяна от лед, вие — на сянка, хвърлена от огън.

— Не зная дали да се полаская, или да се обидя, княз.

— Наричайте ме Йоан — бъдещият владетел поднесе чашата си към устата и заби настойчивите си, цигански очи в нея. — Имам една молба, София. Позволете ми още сега да обявя бал във ваша чест. Бих искал в моя дом вие да посрещнете моите гости.

София почувствува сърцето си в гърлото, но събра сили и отговори тихо, почти шепнешком:

— Вие ме правите щастлива, Йоан.

Буен и невъздържан като жребец, Йоан Лупус имаше нужда от повече думи. Обърнал гръб, направи няколко крачки, застана в средата на салона, лапна пръста си и изсвири пронизително. Когато настъпи тишина и всички погледи бяха обърнати към него, извика дрезгаво, с накъсан от вълнение глас:

— Дами и господа, следващата неделя, в деня на свети Георги Победоносец, дворецът на Лупусите е отворен за вас до разсъмване. Балът ще бъде в чест на нейно височество княгиня София!

Гласът му потъна в одобрителни викове, ръкопляскания и онова особено свирене с пръсти, което Вангел наричаше „гълъбарски“.

От този бал София не се прибра на площад „Галан“. На разсъмване Йоан и тя напуснаха столицата, а когато след две седмици се върнаха в Яш, вече беше княгиня Лупус, а яростният враг на Авалови, Дан Трифон — неин кум.

Йоан се оказа верен и предан съпруг. Изпълняваше желанията й, преди да са се оформили ясно в главата й, глезеше я безмерно, възможностите на един властващ княз бяха неограничени, задушаваше я с любовта си и ако не бяха две обстоятелства, които не беше по силата й да контролира, би казала, че е щастлива. Вече девети месец не забременяваше и често, много често си представяше, че се люби не със съпруга си Йоан, а с несъщинския си брат Вангел Авалов. Не помогнаха нито гледачки, ни лечителки, ни врачките, които й влачеше Аурела на тумби, нито горещите молитви към всевишния да затрупа под праха на забравата образа на Вангел. За щастие Йоан все още не се тревожеше за наследството си, а в леглото беше толкова буен и обзет от сляпа страст, че нямаше никаква представа за настроенията, в които изпадаше жена му.

Алика се върна в Буджак и беше нейното ухо и око в Скендера. Вангел, придружен от херцог фон Залцбург и принца на Курцланд, беше заминал на юг, по всяка вероятност в Отомания и по всяка вероятност с тайна и опасна мисия. С каква, София се досети веднага, дори помогна на мъжа си да редактира писмото си до великия везир. Само смъртта на Вангел щеше да успокои душата й и тя я желаеше от цялото си сърце. Елена кара лека, красива бременност — пишеше Алика. — Княз Константин боледува според братята й, беше отслабнал толкова, че немощта, а и възрастта, разбира се, щяха да го отнесат в гроба. Майка й гледаше на брака й с Йоан като на предателство към Авалови и се беше заклела пред Светия кръст никога да не прости на дъщеря си, което естествено означаваше и никога да не й даде благословията си. София малко се тревожеше от проклятието на хърватката, но откакто писмото на Йоан замина за Истанбул по специалния дипломатически куриер, притихна в очакване на новини от Отомания. Беше осъдила Вангел на смърт и се нуждаеше кански от потвърждение на присъдата си. Минаха три дълги, мъчителни месеци преди един от шпионите на Йоан във Виена да изпрати донесението си. Княз Вангел Авалов се беше появил в столицата на Свещената империя, но и Леополд фон Курцланд и херцог Орлеански бяха мъртви. Къде, как и при какви обстоятелства бяха загинали, агентът не съобщаваше, а и нея подробности не я интересуваха. Вангел се беше измъкнал от капана, който лично му беше заложила, а това значеше, че й предстои среща със сина на Константин и Алика. С нарастващо безпокойство София започна да се подготвя за това съдбоносно рандеву, в което само господ знаеше каква роля й е отдадено да играе — на подсъдим или на обвинител.

Очи в очи Вангел и София застанаха на единадесети декември, на връх рождения й ден. Валеше тих, пухкав сняг, все още не бяха започнали свирепите карпатски студове, а вече се бяха заредили католическите празници. Зърното беше ожънато и прибрано, зимниците пълни, търговията отложена до пролетта, пътуванията сведени до абсолютно наложителни. И тази година Молдова, живяла под угрозата на войната, можеше да си отдъхне до първите дни на май, когато снеговете ще бъдат стопени, земята поизсъхнала, реките, прибрали се в руслата си. Яш пиеше, пееше, веселеше се буйно, шумно, кърваво. Всеки ден камбаната биеше на умряло, но не отоманските нашественици бяха подложили на клане града, а жителите му се избиваха сами в кръчмарски свади, а това беше в реда на нещата и не правеше впечатление никому. Една седмица преди рождения си ден София получи настойчива покана, звучеше като заповед, от майка си незабавно да замине за Яш. Княз Константин умираше и искаше да я види. Писмото завършваше с думите: „Княгиня Елена роди едър и здрав син. Поразително прилича на баща си. По настояване на княз Константин малкият получи името Марс в чест на твоя злощастен баща!“

София прехапа устни и ги пусна едва когато кръвта шурна по брадата й. „Защо ме наказваш, Господи!“ — извика тя, но бързо си отговори, грабна самурения си кожух и тръгна през снега към дъното на безкрайната дворцова градина, където можеше да си поплаче на воля. „Вангел има син, Авалови — наследник! Съдбата на рода Лупус зависи от моята утроба, ако до пролетта не забременея, Йоан ще ме изпъди и ще бъде прав, по дяволите!“

Балът беше в разгара си, когато майордомът удари сребърната камбана над парадния вход. Залата замлъкна. От яшските велможи само властвуващият княз и кардиналът имаха привилегията появяването им да бъде озвучено със сребърните звуци, но и те ползваха правото си единствено на официалните празници. Малко по малко камбаната се беше превърнала в символ на чуждото величие. Удряха я при връчване на ноти, при представяне на акредитиви, при обявяване на нова война, при подписване на мирен договор. „Нима султанът потегли на война през зимата?“ — помисли София, когато чу тържествената обява.

— Специални пратеници на негово католическо величество император Леополд Хабсбург до негово царско височество княз Йоан I Лупус!

Думите на майордома още не бяха отзвучали, когато се появиха Вангел и двамата виенски рицари. Глух ропот мина през залата, тук-там някой възкликна от изненада, после отново се възцари онази тишина, която княз Константин наричаше „тишина, от която болят ушите“. Йоан излезе от вцепенението и отиде да посрещне пратениците.

— Приветствувам ви в моя дворец, господа — излишно високо и престорено уверено започна той. — Свалете пелерините, подкрепете се… Майордом, шампанско за господата. Днес нейно височество княгиня София навършва двадесет и една години. Направете ми честта да пием за нейно здраве! — Йоан пресуши чашата си, разби я в мраморния под, добави: — След половин час майордомът ще ви доведе в заседателната зала. — Обърна се рязко и излезе от салона.

„Йоан загуби почва под краката си — гневно помисли София. — Мой дълг е да докажа на Вангел, че княжеството не може да се бои от един… от един авантюрист, без значение кой е той.“

Княз Вангел Авалов нямаше намерение да плаши никого, напротив, опипа с поглед залата, откри я и ласкаво усмихнат тръгна към нея. Целуна й ръка с фамилиарна небрежност. Не така един поданик изказваше респекта си пред своята владетелка. Това беше жест на по-възрастният брат, приятно изненадан от внезапното разцъфтяване на своята любима сестричка.

— Софи, скъпа — задържайки ръката й, запазвайки полушеговитата, покровителствена усмивка, започна той. — Тежестта на короната ти се отразява добре. Очите ти изглеждат по-мъдри, но все така прекрасни. — Вангел извади от пояса си продълговата кутия, обшита с виенско червено кадифе. — Това е моят скромен подарък, сестро. Надявам се, че ще ти хареса.

София пое кутията, отвори я машинално, разсеяно, видя диамантеното колие, най-скъпия подарък, който беше получила, много, много по-скъп от смарагдовия пръстен, принадлежал някога на Йоановата майка. „Такива колиета правят само холандските бижутери в Амстердам“ — помисли тя, но на глас каза:

— Имаш син. Получих писмо от мама. Жена ти е родила момче!

Вангел се олюля, кръвта изтече от главата му, очите му за момент изразиха паника, която бързо отстъпи мястото си на бурна, едва потискана радост.

— Само това ли пише в писмото? — прегракнало попита той.

— Синът ти е голям, здрав… Княз Константин е настоял да го кръстят Марс…

— Марс? — едва сега Вангел се усмихна. — Марс Авалов. Прав е старият. Синът ми трябва да се казва Марс. Дано наследи величието на покойния си чичо!

— И мой баща! — заядливо подхвърли София, но Вангел беше така поразен от новината, че не чу интонацията й.

— Господа — обърна се на немски към придружителите си. — Елена е родила син. Аз съм баща, господа. Младият Марс Авалов е здрав и голям… Така пишат от вкъщи…

Но София побърза да прекърши радостта му:

— Княз Константин умира. Може и да не е жив вече… Мама е пратила Лазар във Виена за теб.

Майордомът се приближи, удари жезъла в мрамора и извика:

— Господа посланици, аудиенцията ви с негово височество княз Йоан Лупус започва.

— Утре сутрин тръгвам за Скендера, Софи. Ще дойдеш ли с мен?

— На коне?

— Разбира се. На третия ден ще бъдем вкъщи.

— Аз съм съпруга на владетеля на Молдова, княз Авалов — колкото по-слаба и неуверена се чувстваше, толкова по-предизвикателно, а и презрително звучеше гласът й. Този път Вангел чу всичко, очите му станаха стъклени като на соколите, лицето му изпъна бръчките си и се превърна в каменна маска.

— Разбирам, ваше височество! — не криейки нито иронията си, нито превъзходството си каза той, направи знак на придружителите си и следвайки майордома, излезе от залата.

Тишината беше пълна, убийствена. Едва сега София си даде сметка, че всяка тяхна дума, намек, жест са били следени с напрегнато внимание, с любопитството на зломислието и, разбира се, са били оценени с ехидна радост от поражението й. Огледа се. Срещаше или сведени погледи, или неискрено съчувствие. „Но тези хора ме мразят! — с внезапно прозрение откри тя. — Дори Аурела, която героично се бори да не припадне… Не издържа, припадна!“

София тръгна бавно, прекоси салона и заизкачва стълбите към покоите си. Крачка, две, три… тук вече никой не я виждаше, тук на този пуст коридор можеше да даде воля на нервите си, а и на чувствата, по дяволите. Сълзите рукнаха.

Побягна, добра се до стаята си и се хвърли по очи в леглото. Тялото й се тресеше като в пристъп на малария, от устата й излизаше гърлен, дрезгав рев — така виеха кучките на бесовица. „Ах, Вангеле, мръсник с мръсник, с кръв ще ми платиш и иронията си, и презрението си! И превъзходството си, подлец такъв, внук на крадец, син на глупак и курва…“

* * *

— Как смеещ да се явяваш пред очите ми, Вангел Авалов? — глухо, треперейки от гняв, попита Йоан. — Или си мислиш, че посланическата ти мисия те прави неприкосновен?

— Той е неприкосновен, Йоане — обади се „развратният ангел“ — Познаваш император Леополд и знаеш колко е тщеславен. Два пъти по-чувствителен е към личните обиди.

— Нямам интерес да обиждам негово величество, Хайнц. Не е негова вината, че не знае какви са отношенията ми с Вангел Авалов.

— Грешиш, княз, знае ги! — Намеси се и „Зеления ферди“. — От моята уста ги чу. Казах му дословно: „Ваше величество, някога князете Лупус и Авалов бяха по-близки от братя, но после Йоан отне годеницата му, извика го на дуел, насъска срещу него най-кървавия дуелист на княжеството си.“ Императорът ми отговори: „Толкова по-добре, бароне. Моето послание е идеален повод да изглади отношенията между двамата благородници.“

— Говориш глупости, Ферди! — провикна се Дан Трифон. — Виждал ли си лепен кристал? Пукнатините винаги личат!

— Но чашата задържа виното и не поврежда букета му. — Хайнц стана и нервно тръгна из съвещателната зала. — Стига, моля ви се. Тук сме шест души съкурсисти от лицея. Шест години преследвахме жени, напивахме се като казашки конници, ядяхме от една чиния, събуждахме се в едно легло. Бесния Лео и Адриан са мъртви, Йоане! Оредяхме, преди да сме стигнали зрелостта, камо ли дълбоката старост. От юг се задават ятаганите на исляма. Ако не се държим един за друг, ще ни секат като зелки. Императорът е прав — или нов кръстоносен поход срещу Отомания, или смирено да си прочетем заупокойните молитви!

— Хайнц — глухо, все по-глухо звучеше гласът на Йоан. — Щастлив съм, че си в моя дом!

— Това не е достатъчно, Йоане. Искам да си щастлив, че ни виждаш тримата. Забравихме откога сме на седлата, вониме на мърша, гладни сме, пие ни се, имаме нужда от жени… По възможност циганки, най-красивите, които се въртят из княжеството ти. Развратът е единствената смислена игра за възрастни. Вместо истински княжески прием ти си седнал да разчистваш сметките си с Вангел, без за миг да се замислиш кой изкопа пропастта между двама ви! — Хайнц застана зад Мико Сергиу, сложи дланите си на раменете му и продължи. — Сега, моля те, подай ръка на Вангел, и да забравим старите дрязги. Току-що неговата сестра и твоя съпруга му каза, че се е сдобил с наследник. Това трябва да се полее с изстрели, по хусарски!

Хайнц свърши и се върна на мястото си. Настана мълчание, единствено пурата на Мико препукваше в тишината. Йоан гледаше втренчено пред себе си, после рязко скочи на крака, грабна посланието на императора, прошепна:

— Хайнц, последвай ме, моля те! — и с твърди крачки излезе от залата. Принц Хайнц фон Линц цу Баумщад огледа разстроено приятелите си и тихо последва властвуващия княз.

— Заминавам за Буджак, Ферди — каза Вангел. — Веднага! Баща ми е на смъртно легло, не съм видял сина си още. Трябва да вървя. На площад „Галан“ ще намерите гореща баня и всичко необходимо за отмора. Ще изпратя човек да ви доведе в Скендера, веднага щом получите писмения отговор на негово височество!

Вангел кимна на бившите си „побратими“ Дан и Мико и напусна двореца на Лупусите. Върна се на площад „Галан“, напари се в руската баня на дядо си, хапна на крак, яхна Юрикан и препусна на изток, към Скендера, където вече дишаше божия въздух наследникът на рода му княз Марс Авалов Втори.