Христо Калчев
Белия дявол — Атентатор (3)

Трета глава

— Чувал ли си нещо за Аурела? — попита Константин, сигурен в отрицателния отговор.

Вангел поклати глава. И умът, и вниманието му бяха далеч оттук, във Виена, макар погледът му да блуждаеше по ятата диви патици, прелитащи над тръстиките на Скендера.

— Не сполучи в живота тази красива жена.

— Коя? — попита Вангел като стреснат насън.

— Аурела.

— О, да… графиня Сергиу, ако не се лъжа?

— Формално да, но всъщност вдовица при жив съпруг.

— Да поиска развод. Баща й беше православен.

— Йоан няма да допусне такъв акт. Това би било обвинение срещу него.

— Йоан! — Вангел плю шумно, просташки, като кочияш от яшската пиаца. — Трябва да стисна за гърлото това куче!

Константин се огледа плахо.

— Не говори така, Вангели, за бога! Шпионите му са навсякъде. Лупусите са злопаметни и отмъстителни като… — старият княз млъкна.

— Като? — иронично, вперил теменужените си очи в отпуснатото, болнаво лице на баща си, попита младият княз.

— Като всички мечтаещи за диадемата на императора.

От патиото излезе София, махна с ръка, усмихна се и побърза да изчезне. „Какъв ангел е станала?“ с внезапно връхлетяла го нежност помисли Вангел. „Колко ли е годишна? Не, след няколко месеца, в началото на ноември, ще навърши осемнадесет години.“

— Красавица…

— Аурела? Успя ли да я видиш?

— София! — натъртено произнесе Вангел. — Аурела не ме интересува, княз.

— Слава тебе, господи! — Константин вдигна набожно очи към небето. — Имах ужас, че се връщаш за отмъщение.

Вангел се усмихна.

— Бъди спокоен. Аз съм на тридесет и една години… Защо се крият Зуи и София?

— Чакат да ги повикам.

— Ти си тук от два часа, аз цяла седмица. Нито жена ти, нито сестра ми поискаха да се срещнат с мен.

— Изпълняват заповедите ми, сине! Ако се беше върнал отмъстител, щях да те прогоня от дома си. Този, който лее кръв, предава и себе си, и роднините си в ръцете на дявола. Много кръв изтече в нашия род, за да подложа на изтребление жена си и дъщеря й. Разбираш ли ме?

Вангел кимна разсеяно. Малко от словата на баща му проникваха в съзнанието му.

— Аз не, княз, но Йоан ще поиска отмъщение. Роб да беше, пак нямаше да забрави хиподрома. А той е коронованият владетел на Молдова.

Константин уморено затвори очи. Очакваше именно този отговор, очакваше го и със страх, и с примирение. Там, на балкона в „Галан“, докато чакаше тронното шествие, той си беше въобразил, че е годен да смъкне от престола смъртния враг на сина си, но когато изравнен с новия владетел, наведе глава като безволен, безправен илот, той разбра с цялата сила, която фаталността може да струпа върху хилавите човешки рамене, че смирено ще изчака съдбата на рода си.

— Лошо ли ти е? — попита Вангел. — Искаш ли да си легнеш?

— Не — Константин отвори очи, намести се в креслото, откъсна чепка грозде и накваси изсъхналите си устни. — До ден-днешен не знам какво се случи на хиподрома в Яш. Искам да чуя цялата истина!

— След десет години?

— Истината не познава давността!

— Подлостта също — усмихнат подхвърли Вангел.

От къщата излезе Зоя и тръгна към тях. Вангел се изправи и посрещна мащехата си с отворени обятия.

— Ти си жена без възраст, Зуи — целувайки страните й, каза той. — Баща ми е щастлив мъж.

Вангел почувства ласката на хърватката. Чувствителен, капризен и горд като ловен сокол, той имаше безпогрешни рецептори за чувствата, които предизвиква, и болезнено остро реагираше, когато откриеше неприязън, антипатия, дори и най-невинния фалш.

— Благодаря, княз — с блеснали очи, продължавайки да държи ръцете си на раменете му, отговори хърватката. — Ще бъда щастлива, ако чувстваш Скендера като свой дом. — Зоя посрещна погледа на стария княз и млъкна объркано. — Какво има, скъпи?

— Очаквам от Вангел един отговор. Съдбовен отговор, Зуи. Не, нямам тайни от теб, но очаквам да чуя истината от сина си.

Вангел се загледа в езерото. Чувстваше нервните мехури в кръвта си, чувстваше и онова вътрешно вледеняване, което предхождаше яростта, онова временно вцепенение, след което следваше вътрешният взрив, който го превръщаше в убиец.

— Моля те, Вангели — почувствувала състоянието му, разгадала погледа му, каза хърватката.

Вангел пое дъх, изпусна го шумно и се обърна към баща си.

— Връщаш ме на събития, които всячески се стараех да забравя, княз. Добре, ще чуеш истината. Йоан и аз излязохме на дуел. Аурела беше станала жена на Емилиан Сергиу, затова бяха решили, че е неудобно той да бъде един от секундантите. Когато влязох в хиподрома, видях целия Яш на трибуните, включително младото семейство Сергиу. На пистата ме чакаше Йоан, зад него Дан Трифон. Предвиждах го, знаех, че той ще бъде секундант, но мислех, че ще играе тази роля и за мен. Вода Рад се провикна от ложата си. „Княз Вангел Авалов, слезте от коня и посочете секунданта си!“ „Ваше височество, отговорих от седлото. — Граф Трифон е мой духовен брат. Нека той бъде единствен арбитър в нашия спор!“ Тогава човекът, с който бяхме пили кръвта си, с който се бяхме клели пред светия кръст, с който кроехме планове да удавим в кръв Отомания, се обърна към владетеля: „Нямам нищо общо с потомъка на пирати, крадци и контрабандисти!“ Докато публиката обсъждаше думите му, на манежа излезе капитан Кристиян Миор, брат на Аурела. „Княз Авалов, приемете аз да бъда ваш секундант?“ Приех, слязох от коня, съблякох сюртука и отидох при масата със сабите. Беше студено, ръмеше, въпреки това останах по риза. Йоан обаче, позовавайки се на времето, беше облечен в дебело, вълнено трико. — Вангел спря за миг, погледна Зоя, отпи глътка вино и отново се взря в баща си. — Знаеш какъв е ритуалът. Дан Трифон опипа гърдите ми, гърба, дясната ръка от рамото до гардлета. „Чист е!“ — провикна се както повелява правилника и застана зад Йоан. На свой ред Кристиян Миор, човекът, който щеше да бъде мой шурей, провери гърдите на Йоан, потвърди, че боят може да започне, и ние вдигнахме сабите. Във виенския лицей Йоан и аз се бяхме дуелирали стотици пъти и с учебни, и с бойни саби. Всички лицеисти, включително Дан и Мику, знаеха, че аз съм по-бърз и по-ловък от него, единствен Йоан не го знаеше или се правеше, че не го знае. Той е силен, честолюбив до лудост, но е склонен да подценява противниците си и лесно губи критерий за собствените си възможности. Херцогът на Залцбург Адриан, един руски княз и аз бяхме най-добрите ездачи и фехтовачи на лицея и това го разбираха всички, освен Йоан. Започна боят, публиката го подкрепяше с крясъци. В един момент разбрах, че ако го убия, ще ме разкъсат, а и не бях отишъл там да го убивам. Аурела беше виновна в този подгизнал ден ние да искаме смъртта на другия, след като бяхме пили кръвта си за побратимяване. Опитах да реша боя половинчато. Престорих се, че отстъпвам, издебнах момента и след кварта, с финт ин темпо пронизах дясното му рамо. — Вангел се усмихна, напрежението му беше паднало, присъствието на Зоя го успокояваше, създаваше му уют, несъзнателно се оглеждаше за сестра си, която някога, в далечното й детство, не слизаше от коленете му и редовно заспиваше на рамото му. — Сабята срещна метал и отскочи като була. Опитах втори път, същият ефект. Вече нямаше съмнение, че Йоан, Дан Трифон и Кристиян Миор ми копаят трап. Усмихнах се на Йоан, знаех, че това ще го вбеси. „Ти си истински рицар, Йоане!“ — промълвих така, че само той да го чуе. На устата му се появи пяна, трепереше от унижение и омраза, но аз знаех, че когато поднови атаката, ще бъде беззащитен като сляпо коте. Посрещнах оръжието, направих захват от терца към прима и с батман избих сабята му. Докато разбере какво се е случило, измъкнах камата от ботуша, разпрах трикото и я забих в брънките на бронята, която пазеше тялото му до кръста. Настана мъртва тишина, княз. Публиката онемя, Йоан стоеше вкаменен с камата, стърчаща в ризницата. Тогава от трибуната се чу вик. Женски, по-скоро детски, но див и отчаян. По стъпалата тичаше долу момиче, полудете, изскочи на пистата, хвърли се срещу Кристиян и заби всичките си десет нокътя в лицето му. После припадна. Свлече се на земята и загуби съзнание.

— Елена? — тихо попита Зоя.

— Да, Зуи, малката сестра на Кристиян и Аурела, детето със сивите очи, както го наричахме някога, беше единствената, която осъди публично подлостта на дворцовите… лакеи.

— Елена… — започна Зоя, но Константин я прекъсна.

— Какво стана после, Вангели?

— Общо взето, това беше всичко. Вдигнах Елена, плеснах я няколко пъти по бузите, докато отвори очи, яхнах Юрикан и напуснах хиподрома. — Вангел стана. — Яздих няколко часа, докато проветрих главата си… Когато се върнах в „Талан“, заварих една рота гвардейци. Имаха заповед да ме придружат до границите на княжеството. Бях осъден от Вода Рад на десетгодишно изгнание. Попитах капитана на гвардията: „За какво провинение ме наказва негово височество?“ Отговорът беше: „За неуважение към престола и публична гавра с неговите служители!“ Това е всичко, татко. Извинявай, но сега искам да видя сестра си!

Вангел изкачи стъпалата от езерния кей към къщата, влезе в патиото и се провикна:

— Софи! Къде си, лудетино?

София изскочи от нишата, която камината на летния салон отваряше в стената и, задавена от сълзи, се хвърли в ръцете му. Разбира се, беше чула всичко.

* * *

— Мразиш ли мама, Вангели? — попита Софи.

Яздеха ходом около езерото. Миришеше на лавандула, в тръстиките крещяха чапли, в храстите се надпяваха косове, заглушавани от нестройния хор на жабите. Беше ранен юни, слънчев и топъл, по обяд дори горещ, но сега, един час след зазоряване, свеж, с тръпчив вкус на мента и сол, които вятърът носеше от степта и морето.

— Как ти хрумна тази глупост? — искрено учуден възкликна той.

— Не знам — София го погледна плахо. — Нали не е твоя майка?

Вангел се пресегна и разроши гъстата й, тъмна коса, падаща свободно на раменете.

— Но е жена на баща ми, нали?

— Не е същото — промълви София. — Понякога ми е мъчно за тебе. Случвало се е да плача насън. — Младата красавица въздъхна тихо, тъжно, по детски, но затова пък толкова искрено и с толкова истинска обич, че Вангел с труд преглътна буцата в гърлото си. — Толкова страшни неща ти се случиха, Вангели, а толкова добър и ласкав успя да се запазиш. Питам се къде намираш сили да бъдеш такъв рицар?

Вангел се усмихна.

— Не с всеки, княгиньо. Попитай Йоан Лупус — ще ти каже, че от мен по-подъл скот не се е раждал в Молдова.

— Какво говориш, Вангели?

— Самата истина, мила, но понеже, ако обичам нещо на този грешен свят, е моята красива, малка сестричка, на нея й се струва, че съм самият ангел небесен.

Настана неловка тишина. Вангел разбра, че е прекалил с излиянията и че трябва да остави София да се справи с вълнението си.

— Наистина ли ме обичаш, Вангели?

— Наистина, Софи.

— Тогава вземи ме в Яш. Умирам от скука в Скендера.

„Време й е да влезе в обществото — помисли той. — Само че ако някой не може да я въведе там, това съм аз. Поне в яшското.“

— Какво мисли баща ни по този въпрос?

— Не съм говорила с него, но ако ме вземеш, мама ще се погрижи да разсее страховете му.

— Мислиш, че Зоя ми има достатъчно доверие, да ми повери дъщеря си?

— Дъщеря й е твоя сестра, Вангели!

— Зоя знае колко могъщи врагове имам в Яш.

София се усмихна. „Иронично? Нима е ирония това, което виждам в очите й?“

— Мама знае всичко, Вангели. За разлика от татко… Тя плаща на хора, които й докладват всяка твоя крачка.

Ако в този момент Христос се появеше между облаците, ако морската вода се превърнеше във вино или дивите гъски проговореха, Вангел щеше да бъде по-малко шокиран.

— Какво говориш, Софи? С каква цел ме шпионира хър… майка ти?

— Зле ме разбра, скъпи. Мама не те шпионира, тя те пази.

— Мен? От кого ме пази, по дяволите! — от дете Вангел притежаваше неизлечима слабост. Когато нещо не му беше ясно, когато не разбираше очевидни факти, вместо да потърси път към разгадаване на загадката, той се изпълваше с олимпиадска гордост, с презрение, с хладно пренебрежение, което неведнъж беше наранявало излишно най-близките му хора. — От кого може да ме опази една жена, при това чужденка?

Лицето на сестра му беше посърнало, очите й изплашени, поводите трепереха в ръцете й.

— Не исках да те обидя, Вангели. Извинявай за бога!

— Не си ме обидила, скъпа — с върховни усилия на волята изрече той. — Изненада ме наивността ти. Ти си голямо момиче, Софи. Може би наистина е време да се появиш в салоните на Яш?

Продължиха да яздят мълчаливо. Вангел приближи Юрикан до сивия й жребец, прегърна я през кръста, потърка брада в тежката й, катранена коса, наследство от баба й София албанката.

— Вангели?

— Слушам те, скъпа?

— Йоан Лупус изпрати… четири пъти… наемни убийци… във Виена. За главата ти.

— Йоан? — Вангел взря очи в бледото лице на сестра си, което само допреди десетина минути цъфтеше от щастие. — Не!

— Да! — кимна София. — Убийците не стигнаха Виена. Хората на мама ги причакаха в покрайнините на Галац, макар че Йоан получаваше известие, че ти и твоите слуги сте ги ликвидирали, когато са се опитали да проникнат в дома ти на Кертнерплац.

Вангел почувства сърцебиене. София знаеше подробности, които несъмнено потвърждаваха истинността на думите й.

— Добре, Софи, да приемем, че е станало точно така. Как Зуи разбираше кои са убийците и кога тръгват за главата ми?

— Първия път от княз Абруд, а после от хора, приближени на Йоан, на които плащаше в злато. Плаща им до ден-днешен.

И това обяснение звучеше достоверно, но Вангел имаше нужда да знае много повече. Много повече, отколкото младата красавица беше годна да проумее. „Какво знаеш, скъпа, за вълчия свят, в който си се родила? Та ти все още не си откъсната от лехата на безгрижието!“

— Това, което чувам, е втрещяващо, София — бавно, натъртено, мислейки за оцелялата си глава, започна Вангел. — Баща ми знае ли каква угроза е висяла над сина му?

— Не. Той е болен от сърце. Мама го щади от вълнения. Знаят княз Абруд, шпионите й в Яш… А те са много, един господ знае колко са, и…

— И? — напрегнато попита Вангел.

— И твоят приятел принц Леополд.

Вангел се пресегна и спря жребеца й за поводите.

— Бесния Лео? — прегракнало повтори той.

— Да, Вангели. Принц Леополд Турн фон Курцланд. Мама научи, че генерал Валенщайн е обесил баща му и е разорил фамилията по време на Тридесетгодишната война.

И това беше самата истина. Бесния беше стипендиант на двореца, ходеше с протрити, лъснати от преносване бричове, с разкривени, изядени токове на ботфорите, често беше гладен и влизаше в таверните само когато някой обявеше, че вечерта се яде и пие на негова сметка, а най-често това беше той, потомъкът на пирата.

— Така е, Софи. Курцландови наистина бяха разорени, но какво общо има Бесния Лео с убийците на Йоан?

— Ако хората на мама изпуснеха наемниците пред Галац или те тръгнеха по друг път, принц Леополд имаше грижата да ги причака на Кертнерплац. Вдигаше засадата едва след знак от мама, че слугите на Йоан Лупус лежат в земята.

„И аз не съм забелязал нищо? Цели десет години? Какъв слепец си ме създал, господи!“ Вярно, Лео се замогна, нае къща, карета, започна да играе комар на едро, но Вангел си обясняваше внезапното му благополучие с дейността му в масонската ложа, през ум не му минаваше, че Бесния има користни интереси към него.

— Софи, скъпа — опитвайки се да се усмихне, поде той. — Ти ме втрещяваш. И всичко, което чувам, е истина. Едно не мога да си обясня. Как Зоя укриваше тези огромни разходи от баща ми? Ти не си се сблъсквала с онзи свят, моето момиче, но аз знам, че размахът на майка ти струва милиони.

София мълча дълго, но когато вдигна глава и го погледна, вече беше взела решение да бъде откровена докрай.

— Мама е била жена на Марс Авалов, моя баща. От него е наследила злато, не знам колко, но достатъчно, за да започне да търгува зад гърба на баща ти. Когато се получи твоето писмо от Виена, че банка „Братя Бернщайн“ повече от десетилетие не са получавали постъпления от Авалови, мама започна да създава своя търговска фирма… а и войска, Вангели. Кервани с порцелан пътуват за Русия, оттам купуват скъпи кожи, самур, норка и т.н., и ги продават във Виена, Мадрид, Лисабон, Лондон. От Лондон товарят кораби с бракувани топове и пушки и ги продават на африканския бряг. Оттам сребро и слонова кост за италианските пристанища. От Италия купуват плодове, които доставят във Виена, а от Виена отново кристал и порцелан за Русия.

Вангел едва си поемаше дъх.

— И всичко това по море?

— Не само по море, макар че мама има шест морски и три речни кораба. — София млъкна, после отново вдигна детското си лице. — Един ден прегледах тефтерите й, Вангели. Тайно. При мама служат повече от триста пътуващи търговци и близо сто въоръжени наемника, готови да изпълнят всяка нейна заповед. Командва ги чрез Лазар и Иван, синовете на Влаха. За нея работят банкери, адвокати и посредници из цяла Европа, скъпи. Зоя Авалова издава смъртни присъди, които се изпълняват на мига, освобождава убийци от затворите на дунавските княжества, които превръща във верни кучета, разорява банки, чокои, всички, които имат глупостта да се опълчат срещу Авалови, но князът няма ни най-малка представа каква дейност кипи зад гърба му.

Вангел не можа да сдържи смеха си, а малко по малко увлече и София. Придърпа сестра си на седлото, взе я на ръце, целуна пълните й с щастливи сълзи очи.

— Всичко това ми звучи като приказка. Софи. Във Виена е модна една книга с източни приказки. Не я дочетох докрай, забравих и как се казваше, но историята на нашия род от дядо ти Вангел до Зоя звучи не по-малко невероятно.

Чуха тропот на конски копита, а веднага след това бялата глава на Наум Белиот се подаде от храстите.

— Софи — попита Вангел, докато изчакваше приближаването на наемника. — Ти, разбира се, искаш нашият разговор да остане в тайна.

— Напротив — отговори сестра му. — Мама ме помоли да ти кажа всичко това.

— Ваши благородия — чуха дълбокия глас на Белиот. — Княз и княгиня Авалови ви чакат за закуска.

* * *

„Ако всеки можеше да наложи своите идеи на опонентите си, ползвайки безумието на правдата, то тогава и Сатаната щеше да има своите мъченици и те с пълно право щяха да носят кървавите си ореоли!“

Видовден? От езерото се вдигаше пара като от серните казани на ада, а бялата светлина на луната я разчупваше, профилираше и моделираше в тълпа грешници, гърчещи се в пламъците на огнената геена. Над Скендера цареше пълнолуние, в околностите скитаха върколаци, в блатата се криеха зверове, чудовища, от езерото изплуваха и изчезваха русалки и гущери, нимфи, духове, великани и джуджета, цялата фантастична шайка, които страхът и въображението бяха годни да родят.

— Господин княз — предупреди го готвачката. — Пълнолуние е. Опасно е да оставате на открито след полунощ. До първи петли стойте на тъмно със залостени врати и прозорци!

Всъщност беше безумно красиво. Едва ли някъде другаде по света можеше да се наблюдава подобна нощ и като багри, и като движение, а и като музика, сътворена от невидимата фауна на Буджак. Вангел не се страхуваше или не беше суеверен, или нямаше въображението на готвачката, или беше тип „сова“, а защо не „тигър“, изпълващ се със сила и енергия единствено след залез-слънце.

Роднините му отдавна бяха по стаите си, но той знаеше, макар че никой не беше му го казвал, че когато баща му заспи, хърватката ще излезе на езерния кей, и той чакаше търпеливо, любуващ се на тихата светла нощ пълна с мистика, която не стигаше до него, пълна със заплахи, които не чувстваше, но пълна и със спокойствие, от което имаше нужда, което отнемаше умората на дългите емигрантски години.

Луната изплува от морето, изпълни Скендера с видения и сенки, мина над главата му и сега се готвеше да потъне някъде на запад, а той продължаваше да отпива от маврудовото вино на баща си все така сам, както остана след първата фамилна вечеря в дома, в който се беше родил и който отново беше започнал да му навява скука.

— Вангели? — Зоя се появи така тихо, както беше изчезнала преди повече от шест часа.

— Чакам те! — от дълго мълчание и много вино гласът му беше станал глух, дрезгав, глас на старец или на градски глашатай, събиращ тълпите на екзекуция. — Цяла нощ?

Зоя седна срещу него. Изглеждаше свежа, бодра, сънят все още личеше на лицето й, но очите й бяха будни, живи и за първи път Вангели откри нещо ново в тях — жестоки.

— Крия твърде много тайни от баща ти, княз, за да имам право да напускам леглото му нощем!

— И все пак го напусна — развеселен от женската й демагогия, подхвърли той.

— Събудих се преди разсъмване, а това е съвсем друго.

Вангел наля два стакана вино, но Зоя поклати глава и изля съдържанието на своя обратно в каната.

— Ти ще спиш до обяд, княз, а мен ме чака работа. Много работа, момчето ми.

— Зуи? — Вангел се пресегна, взе ръката й и я целуна с цялата почтителност, на която беше способен. — Ти замести баба ми София, нали?

— Само в известен смисъл, Вангели. Княгиня София беше велика жена… Аз й дължа всичко.

— И аз, Зуи, Марс ме отърва от еничарския джамаат, но тя застави братя Авалови да търсят племенника й!

— Възможно е. Тогава аз бях робиня на една мавританка в Сидра.

Вангел млъкна объркан. Не беше осведомен за никакво робство на мащехата си. Без да го е чувал от ничия уста, знаеше, че Зоя е била законна съпруга на тримата братя Авалови, знаеше, че е хърватка, беше разбрал, макар и много по-късно, че чичо му Филип беше убил, загивайки сам в боя, някакъв турски паша, който през цялото им бягство из българските планини им внушаваше, че преследва него, игуглана от одринското кале, а всъщност се домогваше до нея, красивата бяла хърватка, с която някога, по някакъв начин е бил свързан.

Вангел беше пил, без да се чувства пиян, беше прекарал една безсънна, макар и спокойна нощ, но сега, в сивия час преди разсъмване той се почувства и натежал, и достатъчно празен отвътре, за да се рови в миналото, още повече да задава въпроси, без да е сигурен, че любопитството му няма да накърни достойнството на тази странна, да не кажа страшна жена, която искрено обичаше. За собствената си майка той се беше сещал твърде рядко през дългото си изгнание, но Зоя често му се явяваше и насън, и в мислите му.

— Имаш ли да ми кажеш нещо, Зуи? Нещо, което не си споделила със София?

— Време е да ме заместиш, княз. Започнах да се уморявам, а и да остарявам, разбира се.

Вангел не очакваше такова наследство, макар че се надяваше да ползва силите, които хърватката беше създала.

— Сериозно ли говориш, Зуи?

— Напълно, княз — Зоя издърпа ръката си. — Ще се опиташ ли да създадеш масонска ложа в Молдова?

— Това е мое задължение — отговори той, без за миг да се изненада от въпроса. Самият факт, че Бесния е неин служител, беше достатъчна гаранция за пълната й осведоменост. — Произведоха ме „вълк от третия кръст“.

— Знам — кимна княгиня Авалова. — Почини си няколко дни, Вангели. Ще се срещнем в Яш. Време е да поемеш делата на Авалови. Аз трябва да се грижа за баща ти… Той е много болен, моето момче, и много добър. Искам да му отделя цялото си внимание.

* * *

Яхнал Юрикан, Вангел обхождаше улици, площади, къщи, в които някога беше добре дошъл гост, където преди десет години протичаше веселата му, буйна и жестока младост. Сега яздеше из Яш под прикритието на тъмната нощ наметнат с черен плащ нахлупил до очите филцова шапка, украсена със сребърната глава на вълчица, таен знак на братството, могъщо във Виена и абсолютно нищо незначещо тук, в дивото дунавско княжество.

Дворецът на Йоан Лупус беше осветен от десетки канделабри, домовете на графовете Трифон и Сергиу тънеха в мрак. Какво го доведе тук? Какво, по дяволите, очакваше да види, надничайки в прозорците на бившите си приятели?

Вангел обърна Юрикан и потегли към „Галан“. Трябваше да се промъкне незабелязано в собствения си дом и да запази пълно инкогнито до появяването на хърватката. Можеше ли да разчита на слугите? Сигурно. Ръката на Зоя изглеждаше достатъчно твърда и достатъчно жестока, за да се намери слуга, способен на предателство.

Връщайки се в Яш, Вангел знаеше, че ще се сблъска с отмъстителния нрав на Йоан, Зоя го беше предупредила, че владетелят ще насъска срещу него новоизпечения граф Флориан Дорней, гуляйджия и убиец, но предан на Йоан, на когото дължеше и титлата си, и положението си в обществото, което го ненавиждаше, презираше, но се боеше от изключителната му физическа сила и от бруталния му характер. Дорней беше избил било на дуели, било при кръчмарски сбивания повече от десетина души, страшната му слава се ширеше из княжеството и макар че Зоя го беше осъдила на смърт, двамата Власи все още не бяха успели да го предадат на земята. Бяха му устройвали засади, бяха го ранявали в гърдите и главата, но Дивия бик, както го наричаха зад гърба му, имаше седем живота като котките и борейки се със смъртта, доверявайки се на извънредните си сила и здраве, успяваше все още да остане в живота.

Вангел изпитваше по-скоро любопитство, отколкото страх от Бика, но беше обещал на мащехата си да пази в тайна присъствието си в Яш до нейното появяване. Вангел щеше да спази обещанието си, макар да знаеше, че го чакат десет денонощия непоносима скука.

Свика слугите, обясни им причините на инкогнитото си, прати ги да купят всички вестници, излизащи в Яш, и седна да пише писма до Виена. Написа куртоазни, макар и празнословни писма до негово превъзходителство Вълкът на луната, на приятелите си граф фон Мюнинг, на принц Браунщад, на барон Грюненберг, на херцог Адриан Орлиански Залцбург, но единствено на Бесния Лео заповяда сухо: „Яхвай коня и тръгвай за Яш! Веднага! Княз Вангел Авалов фон Скендера“.

* * *

Зоя не се появи в столицата, но изпрати Лазар Влаха да го заведе при нея. Вангел познаваше двамата братя от дете, но никога не беше проявявал интерес към тях, както и към когото и да било от потомците на слугите. Лазар и Иван обаче не бяха слуги и сега, яздейки до големия брат, Вангел си даваше сметка, че напразно е подценявал, дори презирал тези свободни, независими и горди мъже, които бяха в услуга на семейството му единствено от уважение към паметта на баща си, прочутия капитан на Белия дявол. Лазар и Иван бяха прикрили следите им, когато бяха изклали циганския катун край Татарбунари, те командваха наемниците на Зоя, те щяха да бъдат двете му ръце от утре, когато официално щеше да поеме делата на Авалови.

— Колко път ни чака, Лазаре?

— С твоя кон ден и половина, ваше благородие. С моя — три! — почтително отговори Влаха. Яздеха на запад, беше свежо, тръпчиво, но скоро щеше да изгрее слънцето и да подпали гърбовете им.

— Нямаш ли пари за приличен кон, Влах?

— Не е до парите, ваше благородие, до породата е. Бил съм къде ли не. Из Пустата, из Сечта, на север до Петроград съм скитал, но жребци като вашите персиани не съм виждал никъде.

Прав беше Лазар. Изключителни коне се въдеха в Скендеровите конюшни, но нямаше кой да ги язди и затлъстяваха като чокойски атове из девствените ливади на Буджак. Вангел помнеше каква сензация предизвика Юрикан на виенския манеж и колко велможи го бяха молили да им го продаде.

— Не знам къде отиваме, Лазаре, но като се върнем в Скендера, ще избереш два жребеца и една кобила. Подарък от мен. Вие, Власите, го заслужавате.

— Какво говорите, ваше благородие? — Вангел срещна погледа му, но Лазар побърза да отклони очи. — Та това е цяло богатство.

— Казах ти, Влах, заслужил си го.

— Два жребеца и една кобила? Защо, ваше благородие?

Вангел го прекъсна.

— Жребците ще делите с брат си, кобилата за разплод. Деца имате, род голям, утре и те ще искат да яздят персиани.

Продължиха да галопират мълчаливо, но Вангел чувстваше, че в Лазар напират въпроси и не се излъга.

— Какво ще каже негово височество княз Константин? — попита Влаха.

— Остави това на мен и престани да ме наричаш „ваше благородие“! Достатъчно е княз, Лазаре, от деца се знаем — Влаха кимна. — А сега кажи къде отиваме?

— Ще пресечем Серет със сал, ще яздим до Бистрица, между Билбор и Биказ реката се разлива в езеро, та там, на западния бряг, ни чакат княгиня Зоя, брат ми и момчетата. Княгинята построи къща, казарма с конюшни и зид с вълчи зъби наоколо…

— Под носа на Йоан?

— Властта на Лупусите стига до източния бряг на реката — усмихнат каза Лазар. — От другата страна на езерото започват Карпатите, а зад тях Трансилвания. Княгинята построи калето си на ничия земя.

— Как ничия? Трансилванските князе и полската шляхта отдавна враждуват за Карпатите!

— Така е, княз — кимна Влаха, — но наследниците на Георг Ракоци Трансилвански мечтаят да сложат ръка на Молдова, а полският крал Владислав никога няма да забрави, че смъртният му враг Ян Казимеж намери подслон в Яшския дворец. Княз Йоан Лупус има подкрепата на Високата порта, иначе главата му отдавна щеше да бъде посолена.

„Умно!“ — помисли Вангел. Зоя се оказваше по-добър политик от властващия княз и блюдолизците му. Оставаше да се увери, че има подобен талант и за търговия, и във въоръжената защита на фамилните интереси.

— Лазаре?

— Слушам, княз?

— Аз съм ти лично задължен, приятелю. Един ден искам да чуя от твоята уста как укри катуна?

— Това беше мой дълг, ваше благородие.

— Друг път ще говорим за дълга! Кой върти търговията на Авалови?

— Аз, княз, под заповедите на нейно благородие княгиня Зоя.

— Иван? — предварително знаещ отговора, попита той.

— Брат ми командва охраната, княз. Държи на гаг стотина въоръжени мъже-разбойници. До един с присъди в Яш, Галац, Търговище или бегълци от отоманските пристанища по Дунава.

Наближаваха Серет. Конят на Влаха беше грохнал от умора, от устата му се късаха вълма пяна, по косъма му се бяха образували бели, солни лекета, дробовете му свиреха като косове, галопът му се клатеше като патица, подушила водопой.

— Потърси място за нощуване. Влах. Аз ще изкъпя Юрикан в реката. Ще се срещнем на сала… — Вангел глътна думите си и се изправи на седлото. По пътя от Негреши за Роман препускаше каляска-дормез с впряг от алени унгарски коне. Нямаше нужда да се взира дълго, за да различи герба на Авалови, изкован от сребро на черните й, лакирани порти.