Христо Калчев
Белия дявол — Атентатор (1)

Първа глава

След смъртта на Валенщайн войната в Европа взе странен обрат. За Молдова и Дунавските княжества отново започна време на изпитания. Васалитетът пред Високата порта и относителната независимост щяха да бъдат поставени пред нова неизвестност. Султанът нямаше да пропусне случая да удари една от двете враждуващи страни, а това щеше да означава ново прегазване на княжеството. Тежки дни, а когато в Яш стигна вестта, че хетман Богдан Хмелницки е вдигнал казачеството от Сечта и е обявил независимостта на Украйна, настана истинска паника. Хетманът заплашваше да постави на полския трон племенника на Владислав IV Ваза, Ян Казимеж, който доскоро беше високопоставен емигрант в молдавската столица. При провал на Хмелницки династията на Вазите щеше да поиска сметка от нелоялния си и непокорен съсед Йоан Лупус, син на покойния Василий, оставил жив самозванеца, въпреки многобройните писмени ултиматуми на Владислав да го изпрати в царството на сенките.

Трансилвания, Молдова и Влашко се бяха превърнали в артелна на Османовската войска, от складовете им течаха на юг зърно, сирене, кожи, а дунавските гарнизони Видин, Лом, Никопол и Русчук се изхранваха изцяло с овнешкото месо, което княжествата доставяха през реката. Изпаднали в унизителното положение на полуроби, велможите кокетираха с Илдъза, изпращаха скъпи подаръци на султаните от Османовия род с надеждата да спечелят благоволението им и да бъдат утвърдени на вечно клатещия се княжески трон.

Василий Лупус беше последният владетел, избран от съвета на велможите. След смъртта му само за шест години в Яш се смениха четирима владетели. Корнелиу Роман от Негреш умря в годината на възшествието си от циреи и преяждане, княз Мариан Лунга от Леово бе обезглавен от Валенщайн край Дебренец. Великият авантюрист изпрати в Яш писмо меморандум, в което наричаше екзекуцията на властващия княз трагична грешка. На овакантения престол се качи бащата на Мариан, престарелият вдетинен княз Влад, който повече от десет години не беше ставал от леглото и от очите му течаха сенилни порои, щом чуеше детски смях, цвилене на коне и тръбите на военната музика. Една година по-късно, със съгласието на Високата порта, съседът на князете Лунга, Воеводата Рад от Куши, направи безкръвен преврат и въведе в двореца на Батори шестте си държанки, които до загадъчната му смърт разсейваха скуката на „Унгарския замък“ с похотливия си смях и пошлите си анекдоти.

Вода Рад умря без рани и белези от насилие на четиридесет и пет години, цъфтящ от здраве, сили и сладострастие. В салоните на „Тисафюрад“, дворецът на унгарската династия Батори, се шепнеше, че Рад е убит с вряла вода, която слугите на фамилия Лупус са излели в гърлото му, докато е спял пиян в ловната си хижа край Куши. Тогава в Яш се получи ферман от Долма Бахче. Великият везир съобщаваше на воеводския съвет, че негово величество султанът би желал да види на яшкия трон сина на своя покоен приятел Василий Лупус-Йоан.

За Авалови по-лош избор на владетел не можеше да има. Изтичаше десетата, последна година от заточението на младия княз Вангел и ако Константин искаше да осигури безопасността на сина си, трябваше бързо да подготви свалянето на новия владетел.

Седящ на верандата в яшкия си дом, заслушан в тържествения звън на камбаните, княз Константин чакаше появяването на коронизиращото шествие, обзет от ненавист и тревога. Лупусите бяха дребнави и отмъстителни, а когато успяваха да се домогнат до властта, с охота се превръщаха в убийци. Днес на трона щеше да седне Йоан, човекът, причинил всички нещастия на неговия дом. Решен да опровергае мнението за себе си, младият Лупус, доколкото можеше да бъде наречен млад един тридесетгодишен мъж, беше оповестил пълна амнистия на територията на княжеството. До Константин стигнаха сведения, че от Украйна са започнали да се връщат богомилите — адамити, чиито селища по горното течение на Серет пустееха вече петнайсетина години. В Яш, в Леово и в Куши вече проповядваха прогонените от княз Мариан Лунга католици-анабаптисти, които отричаха църковната йерархия и вярваха, че второто пришествие чука на вратата. Връщаха се привържениците на династията Батори, които бяха намерили подслон във владенията на графовете Дракула, връщаха се и речните пирати-българи, които контрабандираха зърно и кожи от Русе до Виена, лични наемници на княз Авалов, осъдени на посичане и от Високата порта, и от Василий, първия Лупус, добрал се до властта. Югоизточна Молдова отвъд Пруд до Понт и Великата река, която от десетилетие пустееше обезлюдена, сега отново започваше да възкръсва… „Докога?“ — се питаше Константин и си отговаряше. „До следващия каприз на Йоан Лупус!“

Младите князе Йоан Лупус и Вангел Авалов бяха отраснали заедно. Някога бяха рязали китките си с ятагана на Вангел Авалов дон де мар, пирата, и бяха пили кръвта си за побратимяване. Заедно завършиха Виенския хусарски лицей и заедно със синовете на католическите графове Сергиу и Трифон бяха възкресили разтурената от Корнелиу Роман „Лига на Светия кръст“. След бягството на Вангел Константин беше намерил статута на Лигата. Младите виенски лицеисти бяха съставили амбициозен документ и опасен. Свещена война срещу полумесеца. Изтласкване на отоманите до Арабския полуостров, освобождение на Светите места, създаване на християнска Палестина, възкресяване на Византия от Карпатите на север до проливите на юг, от Адрианово море на запад, до Понт на изток, а всички останали провинции на Отомания от левантинския бряг до Ефрат разделени по равно между братята християни от Грузия и Армения… Да, амбициозна програма, но неосъществима. Дори Ричард Лайънхард не беше се осмелявал да мечтае за такова дръзко прекрояване на света… Може би единствено собствения му баща, Вангел пирата… фамилната омраза към всичко отоманско започваше да се превръща в болест. Константин разбираше сина си. Младият княз не можеше да забрави как бяха загинали дядо му, чичовците му Филип и Марс, а още по-малко собствения си плен в Одринския еничарски джамаат, но заедно с това не можеше да не си дава сметка колко опасна болест е безсилната омраза, колко е близко до лудостта и какви поражения може да нанесе на един дом в едно васално княжество. Йоан Лупус от днес щеше да ръководи това княжество и не само че нямаше да вдига ръка срещу Султана, напротив, щеше да се навежда ничком, да лази по очи, но да спечели и доверието, и благоволението на вожда на световното мюсюлманство, а с него щяха да пълзят и двамата му първи велможи графовете Дан Фрифон и Мико Сергиу, бившите съзаклятници на Вангел. И всичките заедно след няколко минути щяха да минат под прозорците на „Галан“ на път за двореца… и всичко щеше да изглежда нормално, напълно в реда на нещата, ако неговият собствен и единствен син все още не беше в изгнание.

Аурела, Аурела? — какво направи, момиче? Колко нещастия предизвика! И колко страшно те наказа бог, с омраза към законния ти съпруг повелител и с безплодие! А колко те обичаше Вангел, и колко красиви бяхте един до друг… Ангели небесни!

Камбаните млъкнаха и Константин се изправи в креслото. Шествието беше на път и всеки момент щеше да излезе на площада. През копринените пердета на Зоя князът виждаше прислугата на „Галан“, която тайно се беше скупчила да гледа церемонията. Ако се прибереше в къщата, това щеше да бъде равносилно на бягство… Бягство от какво? Константин малко се интересуваше от мнението на слугите си, но не можеше да си позволи „страх от един Лупус“, пък бил той и законният владетел на княжеството…

Едно лято преди много години, престарелите Аурел и Магдалена Абруд посетиха Скендера. С тях бяха и внучките им, младите княгини Аурела и Елена. Мрачно и дъждовно лято се случи тогава. Децата скучаеха сред възрастните, изнервиха се, плачеха и искаха да се връщат в Яш. Елена беше малка, едва осемгодишна, и по цял ден се въртеше около току-що проговорилата София, но Аурела, вече на петнадесет, завършила Краковския католически пансион, едва сдържаше нервите си. „Искам да се върна в Яш!“ — Всяка сутрин ставаше и всяка вечер лягаше с остри ултиматуми към дядо си, който нямаше сърце да й откаже и къде-къде по-претенциозни капризи, но този път времето му връзваше ръцете. От небето се изливаха порои, пътищата бяха разкаляни и трудно проходими, а княгиня Магдалена, страдаща и от задух, и от подагра, едва беше понесла пътешествието до Скендера на сухо, камо ли сега, когато целият Буджак се беше превърнал в блато. Така мина целият юни. В началото на юли небето се разведри, изгря слънце, земята взе да пуши. Една вечер княз Аурел обяви на внучките си. „След три дни тръгваме!“ Аурела се събуди в блестящо настроение, изпя една полунеприлична, полушеговита песен за покойния княз Сигизмунд Батори, популярна в Константиновото детство, изпи млякото си на един дъх, събу се и тръгна боса по росата. След малко дотърча в салона, където възрастните и малките момичета все още закусваха, обу трескаво чорапите си, късите лачени ботуши и каза прегракнало, развълнувана като зряла жена. „Към Скендера препуска конник!“ Константин вдигна морския далекоглед на Белия дявол и разпозна сина си. Вангел се връщаше във ваканция след третата година в лицея…

Процесията се зададе. Колкото по-незначително е едно царство, Господи, толкова по-тържествено се държат велможите му. И глупаво. Какъв излишен парад, каква имитация на богатство и величие и колко просташки всъщност. Отпред крачеха стотина копиеносци с хоругви, след тях позлатената фигура на Светата Майка Богородица от непорочното зачатие, покровителката на Молдова, теглена на платформа от шест бели вола, зад каруцата креташе едва-едва владиката Йосиф, следван от всички православни свещенослужители на княжеството, сред които се мяркаха и някои католически раса, следваше гвардейската музика, шумна и пищна… „Нима само този, който се страхува да чуе вътрешния си глас, търси музиката?“ Константин се изправи и скръсти ръце пред гърдите. „Нима музиката се е породила от страх, Господи?“ Зададе се и Йоан със свитата си, с министрите, с всичките си лакеи и блюдолизци. Възседнал прословутия бял жребец, положил на главата си „унгарската корона“, наметнал пурпурен плащ върху мощните си рамене, новият владетел търсеше външно величие, онова парадно благородство, годно да смекчи вълчия блясък на черните му очи.

Константин срещна погледа му и се поклони. Държа главата си наведена, докато новият господар на Молдова отмина. Като вдигна очи, шествието напускаше площад „Галан“.

Аурела принуди Вангел да се влюби в нея. На петнадесет години тя притежаваше повече женственост, притворство и хищна стръв към собственичество от която и да било жена, позната на Константин. По нещо му напомняше нрава на Алика, дори и външно, а сега, години по-късно, приликата беше потресаваща. Аурела беше нервно, капризно и глезено момиче. Константин виждаше, че Зоя едва се владее и че колкото обича Елена, толкова не понася момеещата й се сестра. Аурела беше тънка като папрат, с горделива изящна шия и вирнат нос. Стъпваше леко и грациозно, докато някой не е накърнил честолюбието й било с дума, казана накриво, било с жест, било, че някой е отказал да задоволи безбройните й капризи. Тогава ставаше шумна, дръзка, в очите й блясваше мъжка наглост, устните й, най-красивата част от лицето й, се сгърчваха в ъглите и ставаха змийски, навиреният й нос хвръкваше още по-високо в небесата и Константин гледаше да не остава в едно помещение с нея, с едно дете на петнадесет години.

— Помоли княз Абруд да се върне в Яш — каза Зоя една вечер. София спеше отдавна. Аурела и Магдалена легнаха веднага след вечеря, а Елена имаше треска и трети ден не ставаше от леглото.

— Защо? — разсеяно попита Константин. Прав, наметнал копринения си халат върху нощницата, той се колебаеше да се отпусне до жена си или да се преоблече и да се върне в патиото, където Вангел и Аурела продължаваха да бъбрят пред камината.

— Онази усойница поставя вълчи капан на сина ти.

— Нали? — Константин взря слабите си очи в още красивото лице на жена си. — Защо не мога да понасям това момиче, за бога?

— Колкото е красива, толкова е противна — хладно каза Зоя.

— Намираш ли я красива?

— Има тяло на пъстърва.

— Така ли? — Константин седна на леглото. — Мислиш ли, че Вангел я харесва?

Зоя мълча дълго. В първия момент като че ли не му направи впечатление.

— Не знам. Малко по малко капанът ще задейства.

— Сигурна ли си?

Зоя се усмихна:

— Да.

— Защо се смееш, Зуи? Това момиче ме плаши. Страх ме е от едно дете.

— Легни си, скъпи. Утре Елена ще бъде здрава. Княз Абруд ще може да замине.

— А ако Вангел я последва в Яш?

— Няма да я последва. Ще имам грижата да му отворя очите.

Константин легна, но не заспа. Напротив, мъчеше се да долови откъслечни думи, но освен звънкия смях на Аурела нищо друго не пробиваше дъбовите врати на спалнята му. „Остарявам!“ — разсеяно помисли той, обърна се настрана и стисна клепачи.

На другата сутрин Елена не само че не беше оздравяла, напротив, кризата й се задълбочаваше и угрижената Магдалена потърси Зоя.

— Не е болна, представи си — каза княгиня Абруд. — Сърдита е.

— Сърдита ли? На кого се сърди?

— На сестра си.

— Защо? — искрено учудена попита Зоя. Ако Аурела се държеше ласкаво с някого и видимо демонстрираше чувствата си, това беше само към Елена.

— Колкото и смешно да звучи, Зуи, мисля, че малката е влюбена в княз Вангел. Болестта й е най-банална женска ревност.

— Не!

— Да, скъпа. Аурел заповяда да подготвят каретата. След обяд потегляме за Яш.

Вангел яхна коня си и тръгна да изпрати гостите. Върна се надвечер плувнал в пот, съблече се и скочи в езерото. Константин отиде да се преоблече за вечеря, а Зоя и малката София останаха да го чакат на кея.

— Знам защо си тук, Зуи — каза Вангел, когато стъпи на дървената буна. — Забравяш, че не съм дете… Отдавна.

— И ти забравяш, че те обичам — с посърнали очи и свито гърло отговори мащехата му. — Ти си мой син.

Вангел отърка мокрото си лице в нейното, грабна превиващата се от смях София, целуна я и побегна към къщата. На входа обаче спря и се обърна рязко.

— Въздържай баща ми от наставления — после прекрачи прага.

Вечерта мина тягостно. Константин беше обещал на жена си да отложи разговора за друг път, но когато Зоя отиде да сложи малката София в леглото, нервите му не издържаха.

— Как върви учението, Вангели? — глухо попита той.

— Като на маневри. Много по-дълго прекарваме в полето, отколкото в лицея.

— Как да те разбирам? Недоволен ли си?

— Не съм възхитен.

— Криеш нещо от мен?

Вангел приключи вечерята и се облегна на стола.

— Нищо не крия, татко. Аз съм по-добър ездач, фехтовач и стрелец, отколкото лицея може да ме направи. Понякога мисля, че си губя времето.

Константин почувства остра неприязън към сина си. В този момент срещу него не беше Вангел. През масата го гледаше синът на Алика Бердяно, чужд млад човек с блудните, теменужени очи на майка си, с нейната глухота за чуждите аргументи, с нейното незачитане на всичко, което не я засяга.

— Не време губиш, а злато!

— Упрек ли е това?

— Отговор.

— Аз не съм задавал въпроси, княз!

Вангел вдигна глава вироглаво, баща му, напротив, сведе очи и тишината за дълго се настани между тях.

— Знаеш, Вангели, за да не си роб днес, а княз, богат и независим, дължиш го на великия си дядо — Константин вдигна глава и срещна хладните, умни, но празни от чувства очи на сина си. „Думите ми отскачат от него. Хладен и хлъзгав като майка си!“

— Не забравям, татко. Мога ли да забравя, че Марс ме измъкна от джамаата. Не, разбира се… Нито, че твоята майка отрови моята!

Константин не очакваше такъв удар. В себе си той го нарече подъл.

— Има такъв слух — князът чувствуваше, че гласът му издрезгавява, че сърцето блъска в гърлото му, че гъст огън залива лицето му. Това бяха първите пристъпи на сърдечната болест, която сега, толкова години по-късно, го беше превърнала в старец.

— Това не е слух, княз. Това е самата истина.

— Баба ти не е жива да се защити. Непочтено е да хулиш паметта й!

— Не хуля никого. Майка ми наруши съпружеската клетва и беше наказана. Филип наруши много повече закони, но умря на дуел, нали?

Константин кимна. „Добре, че поне тази гнусна тайна не му е известна!“

— Значи всеки сам избира поведението си и сам отговаря за него. Така ли е?

Константин кимна отново.

— Тогава аз, сина ти, с пълното съзнание за деянията си искам да отидеш при генерал Миор… при бащата на Аурела, и да поискаш ръката й. Искам годеж. Официален. В Яш. Сватбата ще бъде след две години, когато завърша лицея.

* * *

Константин беше загубил много близки в своя живот, за да си позволи да рискува сина си. Напротив, той лягаше и ставаше с молба към всевишния: „Господи, пази сирака, дай му сила и мощ да заобича мащехата си Зоя и сестра си София, дай му забрава за Одринското кале, вдъхни му великодушието на Белия дявол и накрая, Господи, Боже мой, вдъхни му любов към баща му, който няма силата на Сатаната, няма възмездието на Провидението и би счупил сабята си пред всеки, който извади кръст срещу нея!“

Вангел растеше непостоянен като вятъра. Понякога, в добро разположение на духа, Константин виждаше как търси близостта на Зоя. Тогава острия му поглед омекваше, гласът ставаше кадифен и ласкав, движенията плавни и гъвкави. Друг път, особено ако Зоя си позволеше да му отправи някакъв упрек, Вангел веднага се сещаше, че „дамата от Хърватско“ не му е майка, наричаше я леля Зоя с цялото презрение, с което едно подрастващо момче може да натовари едно обръщение. Очите му ставаха стъклени като на соколите, гласът остър и режещ, движенията резки, пълни и с неуважение, и с незачитане на статута й на господарката на дома им. В такива случаи, а те не бяха малко, Константин изпитваше почти садистично желание „да го постави на място“, но Зоя го спираше.

— Недей — кротко казваше тя. — Горд нрав. Нищо не можеш да направиш… освен да го насъскаш срещу себе си.

Константин премълчаваше на мига, но после търсеше повод за разговор със сина си. Минаваха дни, Вангел забравяше инцидента и баща му започваше отдалече.

— Жалко, че дядо ти не доживя да те види. От неговата уста щеше да чуеш думи, които на мен ми е трудно да произнеса.

— Какво искаш да кажеш?

Настъпваше дълга пауза.

— Когато еничарите те плениха, целият род се вдигна на щурм.

— Естествено — напълно сериозно отговаряше Вангел. — Аз съм Авалов.

— Зоя също е Авалова, моето момче!

— Чувал ли си ме да го оспорвам?

— Не. Факт, че не съм, но това те задължава да се отнасяш с нея… като с моя съпруга.

В очите на Вангел отново блясваше стъклото.

— Да не би Зоя да се е оплаквала от мен?

— Не, но…

— Можеш да й кажеш, че я обичам — прекъсваше го Вангел и Константин знаеше, че и този път разговорът не се е състоял. — И нея, и сестра ми.

Малко по-късно копитата на жребеца му подпалваха каменната настилка и Вангел се запиляваше някъде, за да се върне бог знае кога… след две, три денонощия.

Една година преди да се запознае с Аурела, Вангел доведе в Скендера Йоан Лупус, Мико Сергиу и Дан Трифон. Момчетата бяха взели разрешението на бащите си да прекарат лятото в Буджак, а това можеше да означава само едно — на третата генерация Авалов вече не се оспорваха княжеските достойнства и Вангел встъпваше в аристократическата ложа с правата на титлата си и с могъществото на фамилното богатство.

Господи, Боже мой, колко безобразия извършиха тези момчета! И с колко жестокост са пълни душите им и как не знаят какво е християнско милосърдие, зачитане честта на ближния, колко струва живота и колко лесно се разделя човек с него, с единственото си богатство, отсъдено за временно ползване от Всевишния. За сто дни тези благородни деца създадоха такъв ужас в Буджак, какъвто нито Великият пират, нито копелето му Марс, най-хладнокръвния убиец, който Константин беше срещал, бяха дръзвали да демонстрират. Още първата нощ те се напиха като скотове в Татарбунарската механа и на коне, с факли и голи саби в ръце налетяха на един катун цигани вретенари край Прут. Четири момчета бяха изклали цялото мъжко население, бяха издавили като слепи котета всички деца и старци, а всички жени бяха влачили пеша пред конете си до бившия чифлик на Стефан Котленецът, където десет дни бяха изнасилвали и клали до пълно задоволяване на животинските си страсти. Но следите остават, по дяволите! Огнени, смъдящи, срамни, пълни с проклятие! Трима цигани и една недоклана жена оцеляха по чудо и хукнаха да се жалват в Яш. Разбира се, в Скендера никой нищо не знаеше. Когато момчетата се върнаха в имението, Наум Белиот им напали руската баня и влезе да ги нашиба с върбови клони. Гледайки на стария наемник като на евнух, хусарите бяха започнали да си припомнят подробностите на вакханалията. Видял всички ужаси на този свят, притеснен до смърт, кършещ пръсти като девица, Белиот почука на вратата на господаря си, на близкия си приятел княз Константин Авалов.

— Те са убийци, княз — изохка наемникът. — Бесни кучета! Откъде се пръкнаха тия демони. Господи!

— Кои, Науме? Кои са убийците?

— Синът ви, княз, и неговите приятели. Да ми прости Всевишният, че тревожа ваше превъзходителство!

— Вангел? — Константин побеля като влашко сирене. — Кого са убили, Науме?

— Цял катун са изклали, невестулките му ненаситни… С все деца, жени и старци… От устата им го чух.

— Не може да бъде… — Константин се отпусна в креслото. Мълча миг, два, после погледна Белиот с празни очи. — Зоя знае ли?

— Не.

— Мълчи, Науме… И кажи на Вангел да дойде веднага!

— Колко цигани избихте? — попита Константин, когато десетина минути по-късно Вангел влезе в кабинета му.

— Много — изпъшка младият княз. — Цял катун.

— Къде?

— Между Кобадин и Татарбунари.

— Защо? — прегракнало, завладян от смъртен ужас попита той. Вангел дълго не можа да отговори. Когато все пак срещнаха погледите си, синът му каза:

— Не знам — гласът му звучеше сухо, като че ли безразлично.

— Как не знаеш, изрод! Това са стотина човешки живота. Беззащитни. Нападнаха ли ви?

— Не.

— Вие налетяхте и ги избихте до крак?

— Те са мюсюлмани. Мразя мюсюлманите!

— Преди всичко са хора, сине! Сътворени от Бог като теб и мене!

— Не! — вироглаво отговори Вангел. Очите му бяха пълни с дързост, стойката толкова нахакана, че изглеждаше просташка. — Ние сме князе, христови войни, а те боклук, торта на земята!

— Млък, уроде! — изкрещя Константин, бял като смъртник. — Още сега тия скотове да напуснат къщата ми. До вечеря да няма никой тук. — Вангел кимна. — А ти… А ти… — Константин почувства вледеняващ страх. Отново черни облаци се струпаха над фамилията, отново беше поставен в безизходица, отново животът на сина му беше заложен на карта. — Оседлаваш и веднага се връщаш във Виена. Наум ще дойде с теб. И ще бъде с теб, докато не му пиша да се върне! Махай се!

Един час по-късно младият княз Йоан Лупус и графовете Сергиу и Трифон напуснаха Скендера, а надвечер облеченият за път Наум влезе при него за инструкции.

— Готови сме, Ваше превъзходителство. Дойдох да чуя заповедите ви.

Константин скочи. Трепереше от нерви, от слабост, от възмущение.

— Дръж изкъсо този пес, Науме. Наследствено зло тече в жилите му. И дядо му, и баба му, и чичовците му, всички бяха убийци, лека им пръст. Знаеш как гинат мъжете Авалови. И за нас се намира убиец, Науме, от божията ръка насочен. — Константин сложи длан на раменете му. — Страх ме е, че дните на Вангел са преброени. Пази го, колкото можеш, брат. Слезте до Галац и търсете кораб. Ще опитам със злато да потуля това клане. Ако успея, ще дойда да те взема от Виена… и да говоря с този вълк. Вангел все още не е чул думата на баща си!

Почувствала мъката и объркването на мъжа си, Зоя се оттегли с малката и притихна в покоите си. Константин й беше благодарен. Довчера той тайно благославяше съдбата, хвърлила в ръцете му бившата жена на двамата му мъртви братя, днес не знаеше ще има ли сили да защити от гнева на Буджак и нея, и малката им дъщеря, която ставаше прелестна кукла и завинаги беше откраднала слабото, чувствително сърце на пастрока си.

Константин яхна персийската си кобила и отиде да огледа страшното дело на титулованите вълци. От катуна нямаше следа — шатри, каруци, коне, всичко беше разграбено, човешките скелети, разхвърляни из полето, бяха оглозгани от лешоядите и беше трудно да се определи чии жертви лежат в тревата — на ордите на кримското хаганство или на яшските благородници.

Буджак запустяваше. Лазар и Котленецът бяха някъде из степите на Русия. До смъртта си Сокон пиеше от брега на Балтийско море. „Здрав съм, жив съм. Вие как сте. Бог да ви благослови! Поклони — Сокон Мехия, лазът.“, но Горам, след като изпрати вест за смъртта на баща си (сухо, делово, дори враждебно звучеше писмото на това късогледо момче), спря да се обижда. Именията Кобадин и Неводари Константин даде под аренда на бесарабски българи — скотовъдци, но ако ги срещнеше, нямаше да ги познае. Край Скендера беше останала само Раиса, (жената на Иван Калудов-Влаха, дясната ръка на Белия дявол), с трите си деца. Големият й син Лазар, кръстен от Лазар Шкодер Едноръкия, беше дванадесет години по-стар от Вангел и повече от десет генерален управител на аваловите имоти в Буджак. Княз Константин му имаше доверие и не оспорваше решенията му. Лазар Влаха беше намерил арендатори за запустелите имения, той пазеше къщите в Килия, той поддържаше Скендера през зимата, ремонтираше постройки, огради, езерния и морския кей, гледаше персийските коне на Авалови, раса, превъзхождаща всяка друга, но капризна, нуждаеща се от специални грижи, внимание, та дори ухажване. Персианите трудно понасяха големите студове на Молдова, но издържаха някак. Боят и мръсотията обаче ги отвращаваха дотолкова, че предпочитаха да умрат от високомерна погнуса, вместо да се приравнят с далечните си роднини-катунари, с които понякога се срещаха из полетата. Персианите имаха нрава на короновани глави, но Лазар Влаха ги обичаше, угаждаше им и те му се отблагодаряваха с нелишена от високомерие доверчивост. За тях той беше любимият слуга, но все пак слуга. Когато Константин или Зоя влизаха при тях, жребците ги посрещаха с радостно цвилене, но щом София пристъпеше прага на конюшнята, петнадесетте персиана и четирите кобили се надпреварваха да кокетират, да вият шии и всячески да се стремят да я привлекат в своя бокс. София беше любимка на конете, още на четири години яздеше безупречно като татарин… София беше любимка на всички, включително на него, пастрока. Бог да й дава спокойна младост и щастие.

Раиса и Влаха имаха още две деца. Иван, две-три години по-млад от Лазар, и Алика, кръстена от майката на Вангели, носеща нейното име. Константин молеше бога заедно с името момичето да не наследи и пороците на покойната развратница.

Късно през нощта князът влезе в имението, което по инерция продължаваха да наричат чифлика на Стефан Котленецът. Стомахът му се свиваше страхливо, пулсът го блъскаше в гърлото. „Какво ли ме чака тук? Какъв ужас ще ми сервира Вангел, по дяволите!“ Князът запали насмолена факла и поведе кобилата за поводите. Сам не можеше да влезе в къщата. На никаква цена. И не сега, когато с възрастта нервите му бяха изтънени и опънати до скъсване. Никога! И в най-буйната си младост не можеше да гледа равнодушно или поне с насилено хладнокръвие последствията на насилието, още по-малко, когато те бяха безсмислени.

В къщата нямаше и следа от кървавата вакханалия на младите скотове. Някой беше минал след тях, беше измил пода, подредил оскъдните мебели, погребал труповете и Константин знаеше кой е той.

На разсъмване князът остави кобилата на коневръза на Влаха и почука на вратата.

— Тук съм, княз — Лазар се появи пред конюшнята си с ботуши и брич, прехвърлил през рамо риза от дебело, ленено платно.

— Добро утро. Влах. Много рано ставаш.

— Не съм лягал — мрачно каза икономът.

— Какво направи с труповете? — внезапно изстреля въпроса си князът.

Лазар мълча дълго, ровейки с ботуша земята пред дома.

— Вързах им по един камък и ги удавих в морето. Долу, на юг, край Исмаил… в дълбокото.

— Сам?

Влаха кимна.

— Видя ли те някой?

Икономът поклати глава отрицателно. За миг Константин почувства вътрешно ликуване, но само за миг, после безпокойството и гризящото съмнение го обзеха отново.

— Няколко мъже и една жена са останали живи. В този момент Двореца изготвя заповедите за арестуването на младите… благородници.

Лазар отново поклати глава.

— Едва ли.

— Какво искаш да кажеш?

— Брат ми ще ги причака пред Яш. Замина…

— Кога? — некриещ изненадата си, възкликна князът.

— След клането. Всеки момент трябва да се върне.

„Малко говори това момче! — ядосано помисли Константин. — Всяка дума ли ще трябва да му изтръгвам!“

— И като ги пресрещне, какво ще направи? — с надежда да чуе именно последвалия отговор, попита той.

— Ще ги затрие, какво друго? — все така мрачно, а може би уморено отговаряше икономът.

Константин се прекръсти. „Докъде ме докара, сине! Да моля бога за смъртта на няколко нещастника!“

— Кога го чакаш?

— Свърши ли си работата, ще се върне.

— Щом го няма още… Може би не е успял?

— Не — сухо отговори Лазар. — Щом е казал „Ще ги затрия!“, значи циганите са мъртви. По-мъртви от това не могат да бъдат!

Князът много би искал да споделя увереността му, но страхът и съмненията бяха по-силни от него. Главите на тези цигани беше цената, която трябваше да заплати срещу безопасността на сина си. И той беше готов да плаща, макар да знаеше, да чувстваше с цялото си същество, че ще му се наложи да остане сам срещу Бог и съвестта си… но после, утре, вдругиден… В момента нямаше нищо по-важно от смъртта на тези цигани.

Константин прекоси двора и се отпусна на масата под лозницата.

— Умирам от глад — уморено каза той. — Ще ме нахраниш ли?

Иван Влаха се зададе в облак прах. Голяма суша беше сковала Буджак, голям глад щеше да тегли населението тази зима… А какъв мор щеше да мине по говедата.

— Къде са циганите, Иване? — луд от безпокойство изкрещя князът.

— В пясъка край Прут — беше кроткият отговор на личния му емисар.

* * *

Три седмици по-късно Константин се разхождаше нервно в хола на виенския дом на сина си и го чакаше да се събуди. Вангел беше наел голяма мрачна къща на Кертнерплац, затрупана с мебели, постлана със залинели прашни килими. От стените гледаха десетина мъже с бонета, с дълги редки бради и коси, сплетени на тънки плитки, падащи до раменете. Нямаше съмнение, някога тази къща е била притежание на богати евреи. Константин бродеше от стая в стая с усилващо се напрежение. Наум отиде да търси нови сбруи за персианите. Намери претекст да не присъства на тежкия разговор, който Константин се готвеше да води със сина си. Князът пристигна във Виена вчера на обяд, но Вангел се върна след полунощ толкова пиян, че се наложи да го съблекат и да го положат в леглото.

— Пие ли много, Науме? — попита Константин, когато се върнаха в хола.

— Утре той сам ще ви отговори, княз — каза старият воин и се прибра в стаята, която Вангел му бе отредил в еврейския си дом.

Наближаваше обяд. Белиот скоро щеше да се върне от сарашкия пазар, а младият скот все още спеше.

— Княз Вангел Авалов — извика баща му. — Събуди се веднага!

Вангел се размърда, обърна се по корем и в просъница промърмори.

— Остави ме да спя, Науме, че ако стана, ще те вземат дяволите!

— Ако не станеш веднага, теб ще те вземат дяволите! — вън от себе си изкрещя князът.

Няколко секунди по-късно Вангел седна в леглото.

— Татко? — със заекване, примигване и гримаси на неприятна изненада попита синът му. — Откога си тук?

— От вчера — насилвайки строгите нотки в гласа си, отговори Константин.

— От вчера? Господи… На мен ми беше лошо… Много лошо… Да, сега си спомних всичко… — Вангел направи опит да пусне краката си на пода, но тялото му не се подчиняваше и падна по гръб в леглото.

— Ставай, княз! Веднага! — изкрещя Константин. — След десет минути те чакам в трапезарията!

Повече от половин час мина, преди Вангел да се появи в манияшкия си китайски халат с щамповани лъвски глави, но поне беше измит и вчесан. Лицето му беше остро, дори зло, сините очи, които понякога ставаха теменужени като на Алика, сега бяха сиви, та оловни, нагли като на чичо му Филип, опасни като на Марс, копелето на Мана слугинята.

— Какво искаш? — сухо попита той. — И моля те не ме третирай като София!

— Седни, Вангели — гласът му звучеше уморено от път, безсъние и нервно напрежение, краката му трепереха от страх пред бъдещето, от ужаса на неизвестността, от обич към сина си очите му бяха пълни с горещи, кървави сълзи. — Седни, момчето ми, искам да поговорим като мъже… Като баща и син, за бога!

Вангел седна, без да промени нито гримасата си, нито настроението си.

— Пиеш, сине.

— Пия понякога. Снощи бях пиян като хонвед.

— Защо, Вангели? Съсипваш здравето си, момче. В нашия род никога не е имало отчаяни пияници.

— Не бой се, княз — без да мигне, отговори той. — Аз имам висша цел. Хора като мен не стават роби на виното.

Князът не очакваше да чуе толкова претенциозен отговор и дълго не можа да му противодейства.

— И каква е тази цел, ако е удобно да попитам?

Вангел изпи жадно чаша мляко, наля втора, преполови я.

— Война с Отомания, княз! — трескаво, фанатично каза той. — Смъртна война с исляма. Те я наричат джихат и обещават на всеки загинал в Свещената война с християнството благата на мохамедовия рай.

— Но вие избихте цигани…

— Циганите са палачите на исляма. В Одринския джамат бесеха, палеха насмолена перушина, биеха… За жалки грошове и за удоволствие, княз. — Вангел допи млякото, погледът му като че ли почваше да се избистря. — Някой ден Йоан ще седне на престола. Кронпринцът на Трансилвания е един випуск преди нас в лицея, знаеш го внукът на Габор Бетлем, във Влашко управляват потомците на княз Влад Дракула, вълнения има в Далмация, в Атина, на Крит… Ще се вдигнем от всички страни и ще избием ислямитите като кучета. Ние, народите на Велика Византия. Стъпим ли веднъж в Малазия, ще изтласкаме всички османци, не само тях, всички мюсюлмани сирийци, сунитите от Двуречието… Ще ги съберем насилствено на Арабския полуостров, ще ги обсадим с войските на кръста и ще ги изчакаме да изпукат от вътрешни междуособици. Белият човек не бива да понася насилието на ятагана! Ние, хусарите, в никакъв случай, на никаква цена няма да го търпим!

— Вие сте луди, момчета. Имате ли представа за могъществото на Османската империя?

— Винаги се намира по един луд, княз, и слава богу, иначе Египет, Елада, Рим до ден-днешен щяха да ни продават в робство.

Константин чу завръщането на Наум Белиот. Наемникът вдигаше извънреден шум, за да съобщи, че е тук, и да не попречи на разговора на князете.

— Говориш като лунатик, сине! — припряно, отчаяно каза баща му. — Отомания уби дядо ти, великият пират, момче, Вангел Авалия дон де мар. Моите братя Филип и Марс, наемните воини, които честно служеха на нашия дом. Нашият изход е златото, момчето ми.

— Твоят изход — Вангел изглеждаше по-високомерен от покойния пират и по̀ фанатик от Марс копелето. Константин се чувстваше абсолютно безпомощен пред този тип мозъци. Интуицията му подсказваше, че езикът, на който говори с тях, остава неразбираем, че аргументите му са жалки, че средствата му за убеждение се схващат в най-добрия случай като детски брътвеж, че в лицето на най-близките си хора той изглежда и страхлив, и глупав. Константин знаеше, че баща му пиратът го смяташе за тромав, бавен, за една сантиментална креатура на богатството си; брат му Филип, който умря от любов, не се посвени да разстреля от упор фамилната му чест, брат му Марс, копелето на Белия дявол, единствения мъж, който Константин беше обичал искрено и без резерви, почиташе в него сина на княз Авалов, но заедно с това, без да го съзнава, презираше безволевия, мек благородник в него, наследил единствено титлата от великия си баща.

Княз Константин Авалов вдигна очи.

— Чел ли си завещанието на дядо си? — Вангел кимна. — Ти не си първият, който се готви да срине Отомания. Белия дявол води безсмислената си война тридесет години. Освен злато не спечели друго, а то ползва теб, мен, но не и народа му. И той мечтаеше да създаде християнска империя върху руините на Отомания.

— Аз не мечтая — гласът на Вангел издрънча в прозорците. — Аз се готвя да действам, княз!

Константин скочи:

— Брътвежи на луд! Клането ви над беззащитните цигани е гнусно престъпление!

— Трябва да вселим ужас у ислямитите!

— Колейки жени и деца?

— Когато Кенан паша ме взе в плен, турците изклаха цялото население между Прут и Сирет. Включително Филип Ткон Македонец, който едва се крепеше на седлото от старост и беше облечен в неприкосновеното расо на монаха.

„Губя си времето! — помисли Константин с нарастващо отчаяние. — Той е фанатик! Одринското кале направи от едно дете демон!“

— Добре — примирително каза той. — Да приемем, че сте извършили наказателна акция. Защо поне не прикрихте следите си. Ако не бяха младите Власи, днес клането щеше да бъде известно в Буджак и князът щеше да е издал заповед за арестуването ви.

— Ние няма да се крием, татко. Ако князът вдигне ръка срещу нас, защищавайки ислямитите и техните палачи, ние ще му отрежем главата! Ще го пречукаме като плъх!

Константин се прекръсти.

— Бог да ви пази, момчета. Вие наистина имате нужда от лечение.

* * *

На следващото лято Вангел се влюби В Аурела. Край нямаха грижите с това момче… Последва дуелът с Йоан Лупус и десетгодишно заточение. Мъка, неизвестност, страх… И ето, за проклятие наказанието му изтече в годината, когато смъртният му враг Йоан седна на престола в Яш…