Христо Калчев
Белия дявол — Атентатор (7)

Седма глава

Мехмед Османоглу мечтаеше да затъмни славата на кървавите си предци Осман, Мехмед II, Завоевателя Сюлейман, Баязид Илдаръм, а това можеше да стане по един-единствен начин — да постави на колене горделивия владетел на Шьонбрун Леополд Хабсбург и да раздаде потъналите в коприни и трипер фройлини по харемите от Виена до Мека. Млад и жизнен, Мехмед султан не виждаше нищо химерично в мечтата си, напротив, всичко беше въпрос на организация и той повери похода на великия си везир Ахмед Кюпрюлю паша.

— Да не си счупиш зъбите в кръста, паша — ехидно усмихнат, всъщност озъбен като жребец пред препятствие попита Мехмед.

Везирът се поклони ниско и дълго не вдигна глава, но когато все пак бялата му чалма откри лицето му, в умните селджукски очи се четеше назряващо решение.

— Много злато ще струва този поход, падишах, и много коне ще трябва да преплуват Великата река! Готов ли си да опразниш хазната само и само жребците ни да осерат каменните сокаци на Свещената империя?

Мехмед имаше готов отговор:

— Мисли, Ахмед паша. Къде е златото, бисерите, диамантите? На кого китайците продават коприната си, къде леят най-добрите топове, къде конете съперничат по бързина на арабските, а в издръжливостта ги превъзхождат чувствително?

— На много места из Европа, Ваше Величество — започна везирът. — И в Мадрид, и във Версай при Людовик XIV, и…

— Знам, паша, знам… Ти ми кажи къде най-близо богът на неверниците е изсипал гяурското си благополучие? Виена, нали? Виена, везир паша! Тогава стягай табиите. Зад Босфора, в Измир! След две луни тръгваме на север.

* * *

Атентатът срещу султан Мехмед IV Османоглу трябваше да се проведе посред бял ден, когато слънцето е в надира си и така ослепително блести в стоманата на мортирите, че върху очите пада потна пелена, ушите глъхнат от конско цвилене, от звън на саби и от непрекъснатия вой на зурнарите, а ръцете и краката на аскера са така отмалели от учебни походи, от кушии и от недохранване, че не мускет да пукне, а самият Аллах да гръмне от небесата, третото пришествие да настане, да завари рязаните войни Мохамедови в такава животинска апатия, в такъв буден унес, че не заповед за потеря, а и самата бесилка, позорното бъдеще на непокорния, да не е в състояние да ги изкара от отровното безразличие на мърдащи трупове.

Жребият отреди за атентатор херцога на Залцбург Адриан Орлански. Лош жребий! Ако трябваше да срещне на бойното поле султана със сабя в ръка, Вангел можеше предварително да пише на Вълка на луната, че Отомания е обезглавена! Бърз като видра, гъвкав два пъти повече, студен, зъл и горделив, херцогът му подхождаше на сабята, за стрелба с мускет се изискваха съвсем други качества — стабилна нервна система, хладен ум и ястребово око, а Адриан не притежаваше нищо от стрелеца из пусия, напротив, беше започнал да вижда още по-зле, отколкото преди години в лицея, недъг, от който се срамуваше, който отричаше и се стараеше всячески да прикрие.

Хвърлиха заровете на разсъмване в хана на Христос, или Одисей от Хиос, както го наричаха гърците от малоазийското крайбрежие. Целия ден Вангел и Бесния ходеха като болни. Мълчаха, но тревогата им растеше.

— Княз — не издържа мълчаливият, сдържан Одринец. — Херцогът е сляп като прилеп.

— Знам, Сотире. Нищо не мога да направя. Зарът ни изигра лоша шега. — Ще стреля на зула, княз. Тогава ще ни преследва не стадо без сайбия, а султан Мехмед начело на аскера си.

— Повтарям ти, нищо не мога да променя. Жребият е свещен като клетвата.

— Прати мен, княз, за бога! — в гласа на Одринецът се промъкна потискана паника. — Ще дублирам стрелбата му. Ако султанът отърве кожата, с кремък ще ни дерат. По сто пъти на ден ще умираме, а смъртта все няма да идва.

Вангел не можеше да не признае, че Одринецът е прав, но не знаеше как да прати „бавачка“ на Адриан, без риск да обиди смъртно сестриния внук на покойния император Фердинанд Хабсбург.

— Ще видим, Сотире. Ще говоря с принц Леополд — уклончиво отговори Вангел, но от този момент търсеше начин да остане насаме с Бесния.

Измир беше мръсно, прашно и кърваво свърталище на левантийци от източното крайбрежие на Средно море и Егейските острови. Боклукът на целия свят беше събран тук. Лечители, шамани, магьосници, гадатели на кафе, гадатели по звездите, алхимици, престъпници, забогатели контрабандисти, обеднели, обезверени и отчаяни рицари, католици, калвинисти, ортодокси, шиити от Кюрдистан и Персия, друзи-пирати от югоизточна Леванта, шпиони от Венеция, Падуа и Флоренция, мисионери-йезуити от Кадис и Толедо, францисканци, домениканци, бенедиктинци, воюващи помежду си за химеричното право лично да общуват с Бога, негри от Судан, араби-софти от Медина и Кум, френски корсари от Сен Мало и Брес, испански от Аликанте и Картахена, руси, та бели славяни, рижи, късокраки тюрки от всички племена на централна Азия и най-накрая, децата на Олимп, търговците, които макар и роби, владееха господарите си, разоряваха ги с ласкателства, убиваха ги с коленопреклонничество, насъскваха ги един срещу друг и пиейки лютата си мастика в шарената сянка на маслиновите гори, чакаха на небето да блесне огнения знак на ръста. Повече от два века бяха минали от онзи злощастен ден, в който Мехмед Завоевателят превзе Константинопол и потъпка под конските копита на дивите си спахии хилядолетната слава на Византия, но от пепелищата на великата християнска империя османлиите изградиха един свят на господари и роби, на безмерни права и безмерно унижение, затова и робът, лукав като всеки роб, беше изнамерил безброй благовидни поводи — форми да удуши могъщия си владетел с каишите на собствения му бич. Корупция, сладострастие, мързел, пиянско затлъстяване, затъпяване, оскотяване, видиотяване, вечен позор и мъчителна, унизителна смърт — това готвеше робът на своя господар, а в Измир, град негласно командван от ханджията Христос, повалянето на могъщия господар-враг беше доведено до перфидност. Христос беше нисък, едроглав петдесетгодишен пират от Хиос. И до ден-днешен синовете и племенниците му кръстосваха Егея с един пиратски скиф, маскиран като транспортьор на маслини, но и Одисей от Хиос и брат му Ставрос се бяха уморили от абордажи и бяха слезли на сушата да душат джагалите с копринени въжета. Ставрос държеше хана на пристанището Мерсин, на два месеца конски преход по брега, долу на югоизток срещу острова на Афродита, но връзката между тях никога не беше прекъсвана, напротив — от Измир Христос владееше наивните души на ислямитите до Бурса на север, бившата столица на Осман султан, до Ушак на изток и до Анталия на юг, а Ставрос плетеше коварни мрежи срещу източните вилаети от Ерзерум до Халеб в земите на вълците, както сами зовяха себе си жителите на Кюрдистан.

Младият султан Мехмед беше смел мъж, честолюбив и умен, но мнителен като валиде-ханъм. Привиждаха му се врагове, предателства, заговори срещу величествения му престол и пиратите-гърци използуваха тази черта от характера му, за да окачат на въжето пашите, които мътят водите им. Достатъчно беше верният поданик на Високата порта Христос Курос, Одисей от Хиос да изпрати хабер на мюезина от Бурса, братовчед на Мехмед, фанатик ислямит, от йезуит по-тесногръд, от версайски шпионин по-старателен, когато допре да се хвърли в немилост някой от силните на деня. Моллата на всички молли в азиатската част на Империята, некоронованият, всемогъщ министър по вътрешния ред на Отомания Дауд Дервиш Бег беше отрасъл в един палат със султана, ползваше се с братската му обич и с доверието му, а това братята Курос използваха ловко, с дяволска ехидност, за да отърват Малазия от личните си врагове, а и да облекчат теглото на християните из Леванта, търпящи с овче смирение свирепия гняв на всесилните спахии. Когато Сотир заведе тримата рицари в хана на Одисей от Хиос, ни един от Вълците на третия кръст не предполагаше до каква степен живота им е в ръцете му и какъв безценен сътрудник би бил, ако някой го посвети в свещения поход на Светия кръст срещу посрания полумесец на рязаните.

— Какво ще правим, Лео — Вангел използва първата възможност да говори насаме с Бесния. Адриан отиде да изкъпе хановерската си кобила на брега. Христос хранеше кучетата си с варени овнешки мръвки, а Сотир спеше, легнал по очи в сянката на единствената плачуща върба в това царство на портокала и маслините.

— Готвех се да ти задам същия въпрос — отговори Курцландския принц. — От сутринта ми горчи виното.

— Престани да пиеш тогава.

— Ако Адриан стреля, всички ще свършим на въжето — мрачно, много мрачно пиеше Бесния и макар да не му се услаждаше виното, преди залез-слънце щеше да бъде мъртвопиян.

— Сотир ще стреля с него. Ще дублира изстрела. Славата ще остане за Адриан, а ние ще отървем кожите.

— Подценяваш племенника на Хабсбургите. Как ще му обясниш присъствието на лакея си?

— Цял ден мисля. Някой трябва да му прикрива гърба… Поне докато се прехвърля на скифа на Куросите.

— А къде по дяволите ще бъдем ние в това време?

— На борда. Някой трябва да издърпа Адриан на палубата… и оная любовница, кобилата му.

— Има моряци за тази цел, княз. Адриан се готви да язди срещу султана, предрешен като куриер. Ще стреля от упор в Мехмед и на кариер ще продължи на изток. При Тургутлу ще го чакаме ние. Скифът ще слезе срещу Измир на десетия ден. Дотогава ако султанът е жив, ще преоре пъкъла, но ще ни окачи на въжето.

— Добре де — ядосан викна Вангел. — Предложи нещо по-добро.

— Само една идея пърха в пияната ми глава… — колебливо, след дълго мълчание каза принцът. После грабна чашата и отново скова ченетата си.

— И каква е идеята ти? Не ме дразни, Бесен! Едва владея нервите си.

— Не ме наричай Бесен!

— Идеята, по дяволите, иначе яхвам Юрикан и още сега тръгвам на север.

Лео остави чашата, огледа се разсеяно и сложи лакти на масата.

— Първият изстрел трябва да бъда в Адриан.

— Ти си луд!

— Не аз, ти си луд, ако не разбереш, че нямаме друг начин да задържим главите на раменете си.

Вангел почувствува изтръпване на крайниците. Подлец! — крещеше вътрешният му глас. — Мръсен, жалък роб на Зоя Хърватката, декориран с короната на Курцланд!

— Чуваш ли какво ти говоря, Вангел? За да оцелеем ние, Адриан трябва да умре!

— Първият куршум за Адриан, а вторият? Може би за мен?

— Не! Вторият ще бъде за твоя лакей.

Вангел беше искрено учуден.

— Той е воин, Лео. Никакъв лакей не е. Не те съветвам да го подценяваш… Не мога да разбера какво против него можеш да имаш?

— Нищо, разбира се. Напротив, този издръжлив и хладнокръвен мъж ми харесва… Виж какво, Вангел, нека си кажем голата истина. Вълкът на луната ни изпрати на заколение. Нас, с тебе. Ние не влизаме в ничии сметки, там, в Шьонбрун. Спокойно могат да ни жертват. Херцог Орлаински обаче е лудо тщеславен. Той е болен мозък, момче! — Лео грабна стакана си и го пресуши жадно. — Адриан има нужда от слава, аз от злато, жени и вино. Той мечтае да наследи от болнавия Леополд императорската корона. И има шансове, дявол да го вземе. Братовчед му Леополд вече трета година не може да направи дете на императрицата и по всичко изглежда въобще няма да може. Савойската принцеса е религиозна фанатичка, Вангел, и няма да легне с някой от преторианците, за да спаси от позор династията на мъжа си. Познавам императора от дете. Нервен, женствен, болезнен… няма да го бъде дълго. И тогава? Преките наследници на Фердинанд измряха кой от гръдна жаба, кой от испанската болест. Брат му Йосиф е сифилитик, малкият Август се ожени за една унгарска курва, кръчмарска певица, и се запиля някъде, май при Бурбоните в Париж…

— Какво те кара да мислиш, че ме интересува родословието на Хабсбургите?

Лео скочи и с несигурна, разклатена крачка тръгна из двора на хана.

— Ако те интересуваше, щеше да знаеш това, което знам аз.

— И какво знаеш толкова, дявол да те вземе?

— Ще ти кажа, княз. Ние с теб сме тука по каприз на Вълкът на луната, но Адриан по своя воля. На него му трябва главата на Мехмед не защото той е най-страшният враг на Свещената империя, а защото ако лично той, Хабсбурга, убие със своите ръце великия антихрист, славата му ще скочи до възбог… А той има нужда от слава, княз. Утре… най-късно след година, когато Лерполд приеме последното причастие и трона остане вакантен, именно славата ще бъде тази, която ще го отведе в Шьонбрун.

— Добре, Лео, така да е. Не виждам нищо лошо, ако нашият приятел и сълицеист седне на трона във Виена. Напротив, тогава животът ти ще се промени като в сънищата. Именно тогава ще получиш виното, златото и жените, които така алчно желаеш.

Лео се отпусна тежко в паянтовия стол на Одисей от Хиос.

— Адриан няма да уцели султана, Вангел. За жалост очите му са слаби, въпреки че не го признава. Виждал ли си го да чете? Не, нали? А той чете много, но с холандски монокъл и само когато никой няма наоколо…

— А ако уцели?

— Тогава животът ще се превърне в арабска приказка. Отомания обезглавена, войната отложена за десет, петнадесет години… Може и повече. Кой знае? Във Високата порта може да влезе миролюбив султан. Виена ще си отдъхне. Отново ще започнат пикници, балове… и ако, дай боже, Адриан положи короната на главата си… Глупости, мечти, кошмари! — Бесния стовари тежкия си юмрук на масата. — Адриан няма да застреля султана, княз! Спахиите ще го съсекат намясто, а нас ще ни избесят като сарацини на най-високите тополи в Измир.

„Прав е!“ — вътрешното колебание беше започнало да се превръща в паника. Вангел уважаваше младия херцог, възхищаваше се на непринудения аристократизъм, който излъчваше през всичките фибри на съществото си, но не би могъл да жертва главата си само защото той се домогва до короната. „Не, Адриан! Готов съм да те подкрепя, но не на тази цена. Аз, не!“

— Имаш ли някакъв план, Лео? Нещо истинско. До гуша ми дойде от пиянските ти брътвежи!

— Ти си пиян, Вангел, макар че май започваш да изтрезняваш. — Лео отново напълни стакана, намокри устните си, но не пи, а втренчи мътните си синьо-бели, но отдавна кръвясали очи в него. — План? Имам някакъв план… Вълкът на луната ни изпрати на смърт. Ние обаче ще влезем във Виена с триумф. Адриан трябва да умре. Сега, тук, на тази маса трябва да произнесем присъдата му!

— Адриан е мъртъв. После?

— После пиратът докарва коритото си в Измир. Не след десет дни, а утре. В нощта срещу атентата ние се качваме на палубата и излизаме от залива. Дочакваме разсъмването на котва…

— А кой ще стреля в султана? — иронично, но с нарастваща вътрешна надежда попита Вангел.

— Сотир. Ако някой има и характер, и нерви да види сметката на Мехмед, това е само този кротък българин.

Вангел вече беше изгубил интерес към плана на Бесния, но разочарованието му остана и беше започнало да взима връх над другите чувства, бушуващи в него.

— Значи пращаме Сотир на смърт?

— Не! Стреля в Мехмед и хуква на изток. Конят му е много по-добър от турските. Има всички шансове да се отдалечи на десетина левги, докато ислямитите излязат от вцепенението и започнат да го преследват.

— Това значи да скита из Отомания, докато падне в ръцете на потерята?

— Или докато се добере до Молдова. Риск, княз. Цената е хиляда златни талера.

— Които ще платя аз?

— Адриан посмъртно. Точно толкова носи в колана си. А ние ще изчакаме пирата на котва извън залива. Ако султанът е мъртъв, ще му дам последните си двадесет талера, ако не, ще пие една студена вода и ще продължи да пъшка под ботуша на османовци.

Настъпи дълго, тягостно мълчание. Курос отдавна беше нахранил кучетата си и сега деряха с жена си двете овце, които довечера щяха да сервират на гостите си. Сотир се размърда, обърна се по гръб, пропъди с ръка някаква муха и продължи да спи спокойно и безшумно.

— Да си представим, че султанът е мъртъв? После?

— Опъваме всички платна и хукваме на север. На края на месеца влизаме във Виена като триумфатори… Ние, убийците на Негово величество Мехмед IV Османоглу.

— Така ли? — внезапно подозрение връхлетя Вангел. — Защо двамата? Няма ли да се намери куршум и за мен?

— Ти наистина си луд!

— Не аз, ти си луд! — Вангел замахна рязко, юмрукът му изтрещя в ченетата на принца, очите му се обърнаха и той рухна на прегорялата, лиса трева. — Луд мога да изтърпя, но подлец никога! Сотире?

Сотир скочи като изстрелян от мортир. Лек, бърз, свеж… Никакъв сън не личеше по лицето му.

— Принц Леополд се напи. Положи го в леглото!

Одринецът безмълвно изпълни заповедта.

Беше рано след обяд. Пълна тишина цареше наоколо, а и спокойствие. Бризът духаше от морето така, че горещините се понасяха по-леко. От юг пълзяха черни, кълбести облаци. Започваше да мирише на дъжд. Чайките летяха ниско, гларусите се събираха на ята и грачеха като гарвани, сигурен признак, че ще вали.

Вангел свали ботфортите, качи крака на съседния стол, наля стакан вино и отпи с наслада. „Да върви по дяволите тоя мръсник Бесния! Жребият си е жребий. Всичко е в ръцете на Бога.“

Херцогът се зададе по буренясалата пътека. Русата му, дълга и права като коноп коса се вееше на вятъра. Косъмът на Пик даме, прекрасната му хановерска кобила, грееше като черен янтар, ударена косо и в тил от лъчите на слънцето.

Изглеждаха истински красиви в този грозен, тъп и кървав ислямски свят. Адриан разседла кобилата, върза я под навеса и бавно с ръце на кръста тръгна към него.

— Изключителна природа, княз. Защо господ е толкова по-щедър към хората, колкото по-нисши духом са те?

— Имаш ли отговор, Адриан?

— Никакъв. — Херцогът седна леко, безшумно, скръсти ръце на гърдите си и потъна в размисъл. — Море чисто като кристал, прозрачно, топло, ласкаво. Климат като в рая. Местните не знаят какво е студ, снежна виелица, заледени реки и езера. Не знаят каква титанична война с природата води северният човек и с какви усилия оцелява в суровия си свят. А тук, на брега на Леванта, дърветата са отрупани с плодове цялата година, морето гъмжи от риба, планините от дивеч… а мизерията е смайваща, отчаяна, нечовешка… Как си го обясняваш, Вангел?

— Мързел — разсеяно отговори княз Авалов.

— Да те мързи дотолкова, че да не уловиш риба, да не убиеш дивеч на умирающите ти от глад деца? Това е против човешката природа. Против инстинкта за оцеляване!

— И въпреки това фактът е налице, Адриан. Ислямът третира пиянството като смъртен грях. Ако турците познаваха вкуса на виното, Виена щеше да си отдъхне. Враговете на Светия кръст щяха да се самоубиват масово.

Адриан се засмя весело, безгрижно. Здравите му, вълчи зъби блеснаха като бисери срещу слънцето, сивите му очи изчезнаха в гнездата си, мускулестият му стомах полюшваше копринената му риза като ветрило на мауна.

— Прав си, Вангел. Не бях помислил за пиянството, а то… съсипа толкова достойни мъже. — Херцогът на Залцбург се огледа. — Къде е принц Леополд? Или и той се самоубива някъде?

Изтрещя изстрел, Адриан се изпъна неестествено, а очите му изразиха учудване, устата му се опита да промълви нещо… и рухна по очи на масата.

На входа на хана стоеше Бесния с мускет в ръка. Сега не се клатеше, нито в очите му имаше налудничавия блясък на пияницата. Вангел скочи ужасен, от конюшнята излезе Сотир, от дъното на хана тичаше Христос с касапски нож в ръка.

— Какво направи, нещастнико? — Вангел измъкна пищова си и вдигна петлето. — Сега ще пръсна празната ти глава!

Лео хвърли мускета и тръгна към масата.

— Стреляй, Вангел. Но ако не ме убиеш, това ще бъде единствения ми шанс да доживея до старини. Ако Адриан преживееше утрешния ден, на следващия ние с теб щяхме да бъдем по-мъртви от овните, които пирата дере зад хана.

Княз Вангел Авалов свали пищова, върна го в пояса, обърна гръб на хана и с кървящо сърце и разтреперани колене тръгна по пътеката към морето.

* * *

Сотир изкопа последното земно убежище за херцог Орлаински фон Залцбург, фон Хабсбург, един от малкото достойни мъже на Свещената империя, годни да претендират за престола й. Адриан беше осъден на смърт само защото Бог му бе дал слабо зрение и Вангел не можеше да се примири с нелепостта на присъдата. Подлеци като Йоан Лупус, Емилиян Сергиу и Дан Трифон тъпчеха грешната земя в цветущо здраве, вечно пияният бесен бик Леополд Турн фон Курцланд щеше да се събуди утре на разсъмване. Мехмед Османоглу, пиратът на Хиос, той самият… а благородният, гордият аристократ Адриан завинаги щеше да остане в песъчливата земя на Малазия.

— Кой ще замести херцога, княз? — попита Одринецът. — На ваше място не бих се доверил на ръката на… Бесния!

Вангел чу това прозвище. Сотир за първи път си позволяваше да го ползва на глас.

— Оставаме ние с теб? — разсеяно отговори той.

— Вие имате млада съпруга, очаквате дете… Аз нямам никого на божия свят.

Князът вдигна глава и се взря в спокойния, хладен поглед на Одринецът.

— Ще стреляш ли в султана, Сотире?

— Да, княз.

— Тази война не е твоя. Би трябвало да ти е все едно дали Виена ще падне, или не?

— Имам други сметки със Султана, княз. Лични. Утре един от нас ще бъде мъртъв.

Мъртвецът беше българинът Сотир от Одрин. Вангел не можеше да знае, че Високата порта и лично великият везир Ахмед Кюпрюлю паша са предизвестени за бъдещия атентат срещу падишаха. Отвъд дунавския васал на Отомания княз Йоан Лупус беше изпратил специален куриер в Истанбул. Трима благородници, сред тях бившия ичоглан от Едринския джамаат княз Вангел Авалов, пряк потомък на пирата от Янинския санджак Вангел Аваля, широко известен с прозвището Белия дявол, бяха тръгнали за главата на султана. За пръв път в официален документ се споменаваше тайната ложа на масоните, както и ранга на атентаторите в братството, а това беше гаранция, че София Авалова, съпруга на властващия молдовски княз, беше извършила черно предателство срещу собствения си род.

В полето Алашекир, източно от Измир, предводителят на аскера Ануар Алан бег паша, жесток и хитър мосулски кюрд, трябваше да демонстрира на своя падишах на какво е способна петстотинхилядната му войска. Приготовленията започнаха в ранни зори. Пищяха зурни, ехтяха пехотински тупани. Обхождайки полето на юг и изток, княз Авалов и Сотир Одринецът виждаха като на тепсия цялата суетня там, долу, в прашната, полупустинна котловина. Султанът и свитата му трябваше да се зададат по пътя за Бурса, но малко преди пладне в пристана на Измир акостира фрегатата „Орхат“. Това променяше посоката на атентата. Сотир трябваше да язди от изток на запад, да стреля в Мехмед и да побегне на север към бившата столица на Османовци. Разделиха се. Вангел обърна Юрикан и в кариер се върна по обратния път. Лошите предчувствия, които го бяха обзели по време на жребия, сега се бяха превърнали във фатална увереност. Предстоеше провал. Един час по-късно той се състоя.

Предубеден, че се готви атентат, Ануар Алан бег беше заповядал на гвардията си да стреля във всеки, който под какъвто и да е претекст се приближи до падишаха. Вангел беше избрал объл хълм и прикрит зад ниските стволове на портокаловите дървета, с бинокъл на очите наблюдаваше полето. Когато свитата се изравни с войската, от изток, в пълен кариер, следван от облак прах, се зададе атентаторът. Легнал над ушите на персиана, Сотир бързо скъсяваше разстоянието. В лявата си ръка размахваше фермана, но когато приближи на един хвърлей от Султана, кюрдите откриха огън. Стотици оловни къса полетяха срещу гърдите му. Жребецът се срина и хвърли ездача си в прахта. Последното, което Вангел видя беше опитът на Одринецът да изпълни мисията си. Изстрел бе даден, макар и с празни очи и мъртво сърце. После гвардията с голи ятагани в ръце се нахвърли върху атентатора.